Всички станахме курбан

 

Идват празници.

Вярно е, времето се мръщи като либерал на новия хит на Устата. 

Дъждовете не спират все едно са въртележка от предсрочни избори, а вятърът фучи като евроатлантик рано сутрин в телевизионно студио.

Но пък на душата на човек й е весело и ведро точно като като лицето на Христо Иванов като види Бойко Борисов в парламента и се размечтае за министерския пост...

И тъкмо се надигне надеждата, че всичко някакси ще се нареди, изведнъж виждаш че нищо празнично няма.

В парламента първата и втората политическа сила влязоха в режим "семейни драми и скандали". 

"Като искате избори, ще получите избори", съска единият и размахва ръце. 

"Не слушайте какво говори Бойко Борисов", пискливо отвръща втория и твърди, че е невинен.

Медиите гледат поредното апокалиптично шоу и го пресъздават със садо-мазохистичен захлас.

И точно тук на случайния зрител му иде по вапцаровски да извие: "Къде е тука нашата съдба?... Къде съм аз кажете?".

Но отговорът го няма никакъв. 

Обикновеният човек го няма в този политически карнавал. 

Неговите проблеми също.

Хората са натикани в миманса, докато политиката се превръща в психиатричен трилър. 

Цени, инфлация, доходи - всички са на кладата, само обичайните заподозрени си мерят... мандатите

А политическите камикадзетата взимат връх и танцуват маниакално върху надеждите ни за по-добро утре

Всички станахме курбан.

Взеха ни за мезе.

Добре поне, че са празници.

 

Джендъри шарени и оплювачи нещастни

 

Рапърът Иван Динев - Устата тези дни пусна новата си песен, която носи провокативното заглавие "Шарени джендъри". Текстът е болезнено актуален. В него певецът казва:

 

Дайте път, че фучат тротинетки,

жени с бради и мъже с яйцеклетки...

 

А след това се описва целият батак в който е потънала държавата в пипалата на джендър идеологията.

Това всъщност е голямата роля на изкуството - високото и популярното. То е значимо само тогава, когато докосва оголените нервове на обществото. Само тогава е истинско. Във всички останали случаи говорим за пропаганда, а не за култура.

И така Устата поставя болезнена тема. И срещу него блъвна такъв либерален бъркоч, че чак е страшно. Всякакви полуинтелигенти се упражниха върху певеца. Той беше обвинен последователно - в хомофобия, в нетолерантност, в език на омразата. След това беше наречен изверг, маниак и простак. А в края на тази опашка не закъсняха и политическите обвинения. Според ходещите съвести от жълтите павета Устата повтарял опорните точки на Путин и лично от Кремъл са му заповядали и платили, за да пусне тази песен като новичок сред българския народ.

И точно в това се крие същността на проблема. Демокрацията е един постоянен дебат. Дискусия за бъдещето и само така обществото се движи напред, обогатено от различни гледни точки.

У нас дискусия вече няма. Разпенените полулиберали не искат да говорят, защото нямат аргументи. И вместо това искат да забраняват. Да отменят хора, защото имат наглостта да мислят по различен начин.

Никой не се опита да опровергае Устата, аргументирано да каже защо не е съгласен. Вместо това една поетеса е написала нещо потресаващо и цинично: "В устата, гнусно мекере".

Значи хората с различно мнение трябва да бъдат малтретирани. От това до отварянето на лагери за джендър-дисиденти крачката е само една.

Пред себе си имаме певец, който бърка в раната и една сюрия коменданти в концлагер, които искат дискусия да не се води и да омърсят всеки, който се опитва да каже своите истини. При това го правят с класически сексистки и хомофобски обиди. А нали уж, такова... трябваше да бъдем толерантни.

Събирането на подписи за референдум срещу джендър идеологията в училище цели точно това. Българското общество се нуждае от реален разговор върху това безумие. Имаме нужда от дискусия по темата и всички, които вият от песента на Устата знаят, че нямат никакви аргументи за собствената си позиция.

В крайна сметка певецът твърди, че харесва жените без пениси, а да си толкова яростен на подобно твърдение означава, че като мининимум ти ги предпочиташ точно в този вид.

Няма лошо де. Всеки е свободен за своите предпочитания. Но да ги държат далече от децата. Да ги държат за себе си. И да не се пенят толкова на хубавите песни, че зорлем ще институционализират Устата. 

Всеки творец, който има смелостта да каже своята истина напук на мракобесите заслужава уважение.

 

Хищник и плячка

 

Чак е болезнено да се наблюдава как Бойко Борисов си играе с ПП/ДБ като политически хищник, който знае, че плячката няма къде да избяга...

Първо ги подхлъзна да му представят състав на кабинет. Нямам представа кои комикс-гении са се потили върху него, но крайният продукт не само не постави ГЕРБ в шах, ами даде възможност на Борисов за върховна политическа гавра - не приемал кадровия подбор. Хората ясно били заявили, че никой не може да управлява сам.

Ясно е, че ПП/ДБ действат панически, защото осъзнават, че бомбата е в техни ръце и тя апокалиптично тиктака, но те така и не схванаха че всъщност играят по правилата, терена и свирката на Бойко Борисов.

И тук нямат никакво значение заявените принципи, удрянето по масата и предлагането на монопартиен кабинет. Ако бяха толкова категорични изобщо нямаше да влизат в блатото "законодателна програма". В момента в който пристъпиха в този лабиринт битката беше изгубена, а те тепърва ще го разбират.

Тук особено впечатление прави и нелепият опит за политически рекет, който чухме от страна на втората политическа сила. Те обявиха, че щели да говорят и с други партии, разчитайки сякаш Борисов да се стресне от тяхната многовекторност.

Лидерът на ГЕРБ обаче едва ли пасе трева. 

Той отсега е наясно, че ПП/ДБ ще ударят на камък с този състав при почти всички останали партии. БСП дори и като част от управленското мнозинство миналата година остро възрази срещу номинацията на Тодор Тагарев за министър на отбраната. Тоест още отсега е ясно, че такива политически ястреби са абсолютно неприемливи за левицата. ИТН пък влязоха в този парламент основно, за да подливат вода на бившите си коалиционни партньори. ДПС са екзотична опция за търсене на подкрепа, особено като вземем предвид наличието на определени депутати в тяхната ПГ. А "Възраждане" дори няма да ги слагаме в сметките.

Тоест - ПП/ДБ са обречени пак да се върнат при ГЕРБ, ако искат да има управление. И това ще е катастрофа. Което може би е добрият вариант.

Лошият щеше да е, ако Борисов бе решил да подкрепи тяхното управление. Не знам кой ги къпе, че това е неутрален и сравнително добър вариант. Точно обратното е - това е все едно да дадеш зареден пистолет на най-големия си враг и да чакаш от него милост и пощада. Правителство на малцинството в тази буреносна ситуация е сигурна магистрала към пропастта.

Всъщност към момента ние наблюдаваме един голям театър, защото втората политическа сила отдавна няма аргументи защо и как не иска да влиза в коалиция. Но ситуацията е такава - първите две партии се надлъгват, пробват всякакви ходове да се прецакат, а публиката гледа и не вижда никаква политика. Тя вижда само тънки сметчици и самоубийствени манември, които са на път да погребат пореден парламент.

Но този път ПП/ДБ ще платят солената цена за тази криза.

Те се оставиха да ги оплетат в такива паяжини, че още пет парламента не могат да им помогнат.

 

Пеньо Пенев - експлозивният поет на новото време

 

На 27 април 1959 година Пеньо Пенев, експлозивният поет на новите времена, си тръгва от този свят.

Той избира деня на смъртта си. И това напълно отговаря на неговия характер. Всички, които са го познавали са съгласни, че той прилича на факел, който бързо гори в нощта. 

В него има заряд.

Пеньо Пенев е човек на емоцията. 

Той кипи в идеите, вълнува се, пише поезия. Чувства се част от едно голямо и туптящо сърце, което гради новата България. Това е опияняващо усещане. В неговите стихотворения то още може да бъде усетено. И като размах и като подход към света. Заради това оставя след себе си изключително светла следа. Следа, която въпреки ураганите на историята още продължава да свети в мрака и да вълнува.

А кой ли не се упражни върху него.

Как ли не се опитаха да го зачеркнат по политически причини. Опитаха се да го заличат. Да го оплюят. Да го обругаят. Да го натикат в мазето на литературата и никога повече да не го извадят от там.

Не успяха.

Имам своето обяснение защо.

Пеньо Пенев е автор на десетки творби, всяка от които прогоря диря в душата, но той има едно стихотворение, чието заглавие е успяло да остане и до днес се появява дори във вестникарския жаргон: "Когато се наливаха основите".

В него той сякаш е усетил как ще се смени времето. Едва ли е подозирал, че страната, която е строил ще бъде приватизирана, олигархизирана, систематично крадена и лакейски изцедена, но в стихотворението му се прокрадва това леко черно знание, че поколенията имат само най-обща представа едно за друго. Че историята е толкова сложна и трудна, защото се помнят фактите, а не чувствата.

 

Потомци, вий напразно ще се ровите,

докрай едва ли ще узнайте вий,

когато се наливаха основите -

какъв живот живяхме ний!

 

И е бил прав. Потомците днес не помнят този порив.

Може би така трябва.

Може би това е естественият ход на нещата, но смятам, че не можем да си позволим да забравим поколението, което търсеше рая с политически средства. Не успяха да го постигнат, но това не отменя надеждата, пътя, страстите, емоциите и пролетите сълзи по него.

Пеньо Пенев ни позволява да надникнем директно в тези велики дни и заради това поезията му остана жива и съкровена.

Той е като уличен проповедник в литературата. Уличен проповедник, който пред очите на всички съзира светлото бъдеще и не може да издържи да не го разкаже. На висок глас. Неговите стихотворения воюват за надежда, за различен свят в който хората са братя, а трудът им е кауза и радост.

Днес цинизмът на епохата е смазващ. И много биха прочели стихотворенията му с ирония. Без да разберат, че така стрелят по самите себе си.

Защото неосъществената надежда не може да рухне така лесно. Защото идеите могат да бъдат описани смешно днес, но пък продължават да живеят някъде в някакъв ъгъл на идеологическите пространства.

А Пеньо Пенев вярва и искрен в своите думи. В тези думи България е утопия и заради това днес неговата поезия може да се чете с буца в гърлото и със сълзи в очите. Защото тя можеше и сега да е такава държава. България можеше да е различна. България можеше...

Пеньо Пенев е автор на едно от най-любимите ми стихотворения. То има простичко заглавие - "30 стотинки".

В него е описана една обикновена случка - работнически стол на самообслужване, където всеки от работниците сам плаща храната си и си взима ресто. Поетът пита домакина на стола дали пък няма много липси при това положение. Домакинът на стола се обижда и му дава за пример това, че един работник нямал пари и написал бележка, че дължи още 10 стотинки. На другият ден пък домакинът тържествува: в касата има 30 стотинки повече!

И тогава Пеньо Пенев много възторжено и радостно възкликва:

 

Запад,

сложи си монокъла

и виж

колко богата е

мойта страна! -

Банките в

Ню Йорк,

Лондон,

Париж:

нямат

такава висока цена!

 

Това стихотворение е продукт на безкрайна вяра. Вярата на един поет, че страната му започва да върви нагоре, че животът става добър и неговата надежда, че завинаги ще бъде така.

Заради тази светла надежда е трудно да останеш безучастен пред това стихотворение, пред 30-те стотинки, пред фигурата на един поет, който плати с живота си това, че реалността не можа да бъде на висотата на мечтите му.

Но именно тези мечти не могат да бъдат погребани.

Те са безсмъртието на Пеньо Пенев.

Защото ще дойде ден, когато новите поколения ще потърсят своя глас за промяна. Ще разкъсат оковите на модерния финансов капитализъм и когато тръгнат да протестират, ще открият, че един поет от китното село Добромирка, много преди тях е бил изразител на този гняв.

Но и нещо повече - че той продължава да е ядрен реактор на великата надежда, че този свят може да бъде променен. И че нито една банка не струва толкова колкото човешкия порив по промяна. Че хората носят в себе си пламък и когато той лумне, дори България е способна да пречупи историческата си съдба.

Защото:

тая жажда

и воля

да бъдат щастливи

и умението

да се борят,

да побеждават -

ще останат

завинаги

живи!