Ездачът на дракони и Весталката на левицата

 

 

"Делян Пеевски е най-добрият ездач на дракони", примлясна от умиление тези дни социалният антрополог Харалан Александров. Така той директно съедини светът на българската политика с нейната перманентна криза и хаос с фентъзи светът на вселената на Джордж. Р.Р. Мартин, създател на "Игра на тронове" и предисторията на епоса - "Домът на дракона". Там именно, обобщи Александров, когато владетелят не е посочил наследника, най-накрая печели този, който има най-много дракони и умее да ги язди. Делян Пеевски - повелителят на всички български дракони. Това е епичен проблясък, който обаче не е много далече от истината. Нека платената любов към Феномена да не ни замъглява трезвата преценка на реалността. Делян Пеевски наистина е повелител на българските дракони, въпреки, че упадъкът в жокейския му стил става все по-очевиден. Абсолютен връх на безвкусицата е да тръгнеш като хамалин срещу своя политически баща Ахмед Доган. Свеждането на битката в ДПС до сблъсък за това кой ще живее в Летния или Зимния Сарай също напомня на политическо фентъзи. Едните отбраняват правото на своя лидер да бъде дерибей в сянка, другите си броят парите и разчитат драконите на техния повелител да ги спасят при необходимост. Така една от най-старите, стабилни и съвсем доскоро ултрапотайни партии на прехода влезе в класическа политическа криза. Това е криза на жанра, криза на смисъла, криза при която разбираш, че драконите слушат само един, а всички останали са излишни. Това е върховната фентъзи-трагедия. И със сигурност демонстрира недостатъчно познаване на жанра - всеки роман от този тип ясно показва, че върховната награда се полага само на един. Там никъде няма стар император, който да се се оттеглил със своето уиски в далечен манастир и да е получил правото да бъде повелител на ценностите.

"Без Корнелия Нинова БСП загива, тя няма да влезе в парламента, само Корнелия е гарант за непреходността на лявата идея". Това пък изстреля в ефир фенка на бившата червена лидерка, част от групата от около 30 души, които се събраха пред "Позитано" в неделя, за да бранят с телата, честта и душите си осквернената политическа биография на Нинова. Тук нямаме струпване на платени телевизионни анализатори, но сектата на Нинова ясно демонстрира своите очертания. Казвам го донякъде с респект. Да създаваш муджехидини е особен талант, а скромната групичка пред червената централа обяви, че ще брани Нинова до откат. За тях нямаше никакво значение, че Нинова се опитва да занули БСП като отказва да регистрира партията, че се старае да я съсипе финансово като не иска да подпише за получаването на субсидията и се опитва немощно да разцепи левия вот като прибере някаква част за себе си. Наиситна е трудно, когато си в окото на торнадото да видиш до каква степен твоят идол се превръща в брат-близнак на Делян Пеевски и от един момент нататък двамата стават трудно отличими един от друг.

Пеевски/Нинова се държи като тромб.

Това е онзи коварен съсирек в кръвоносната система, който тръгва на смъртоносно пътешествие из тялото и не се знае кога може да заседне в сърцето или мозъка и да причини фатален край за всеки. И двамата отказват да пуснат своите партии. Единият чрез икономическите си пипала, другата чрез юридическите си интрижки и схемички, които трябва да държат левицата вечно на каишка при нея.

Този процес много ясно ни демонстрира не само мизерията на политическата прогнилост на страната, но и как цялата политика е сведена до битка на егота. Политическите идеи отдавна не съществуват, има само маневри из безкрайните и ледени коридори на хаоса.

Делян Пеевски е естествен продукт на ДПС. Най-интересното е, че той никога не е криел какъв е, какво го мотивира и как действа. През далечната 2005 година Ахмед Доган на върха на идеологическата си слава обяви, че край всяка партия има обръчи от фирми и това е нещо нормално. Изявлението му беше като мини ядрена бомба. Но Доган не само не се отказа от него, а година и половина по-късно го превърна в идеологическа концепция. Тя звучеше горе-долу така: обръчът е естествена част от икономическото развитие на България, той е мотор на демокрацията и на пазарната икономика. Тоест - обръчите от фирми ще спасят странат и ще си осигурят просперитет. И тази философия на обръчите по естествен начин роди Делян Пеевски. Той трупаше икономически мускули, пускаше своите разсейки из цялото политическо пространство, а най-накрая бе коронован като лидер-феномен на ДПС и то лично от Ахмед Доган. Подозирам, че Сокола се е чувствал като фентъзи-герой, когато няколко месеца по-късно е разбрал, че партията вече не е негова. Че той е почетен председател, ама това нищо не означава за поколението кадри, възпитани с идеята, че обръчите от фирми са основна ценност на политическите процеси. И заради това Пеевски не само не клекна, а започна битка със своя Създател и по всичко личи, че има подходящите дракони, за да я спечели. В сблъсъка между парите, символизирани от Феномена и ценностите, за които Почетния председател трябва да отговаря по устав, парите определено взеха връх. Както и Сараите в Бояна. Оказа се, че материалното все още надделява над магическото...

Нинова не е естествен процес в БСП. Тя е инженерен продукт. Добре замислена, прекрасно осъществена. Тя дойде, за да запълни идеологическата шизофрения, която дълго тормозеше лявото пространство. БСП е партия на социалната справедливост, а същевременно формацията с най-изявена йерархична структура и семейственост, която се доближава до аристокрацията. Трябваше да се появи хулиган, който да разруши това и тук се оказа нишата на Нинова. Именно от това дойде нейната първоначална енергия и скорост. Тя ускори до макс двигателите на столетница, но един момент нататък гориво за тази скорост станаха политическите гонения на съпартийци. БСП се самоизяждаше и свиваше под прекрасно-отровната харизма на Нинова. За да може такъв процес да бъде търпян наистина е необходима харизма или някакъв ярък разказ, който да държи армиите под знамената. Нинова го беше измислила - Тя срещу Олигарсите. Тя срещу Зависимостите. Тя като единствен гарант за Чистотата на БСП.

Пеевски срещу Дерибеите.

Нинова срещу Милионерите.

Проблемът на Нинова се появи, когато левите избиратели ужасено започнаха да бягат от БСП. Тя би преживяла безкрайното роене на партията, но стачката на левите избиратели не успя. И точно в тази криза тя показа истинското си лице. Нинова не успя да разбере кога остана в миналото, мелодраматично и изненадващо. Подхлъзването й в това блато доведе след себе си и всичк останали бедствия, които тя се опита да стовари - опитът за рекет над БСП, юридическите тъпотии и схемички, пускането на нейните бардове по телевизията да пищят осквернено, че е имало преврат. Точно тук тя свали маската и зад нея се показа огледалния образ на Пеевски - феноменът, който консумира властта, за да се самоубеди, че съществува.

БСП обаче е спокойна, мъдра и дълголетна партия, която все още стои на идеологически основи. И тя не поддаде на рекетът на Нинова, нито пък се пречупи пред телевизионните й маневри. И може би тук е основната разлика с ДПС - БСП изключи Нинова с кворум. И то солиден и непробиваем.

След като се видя, че Доган не може да се справи лесно с Пеевски от ДПС в края на седмицата пуснаха писмо, за да се предупредят другите партии за делянпеевщината, която разгражда държавата. Можем да наречем този текст "Хроники на отчаянието", защото ДПС наистина се изправи пред бездна и видя тихият ужас на целия преход.

БСП имаше повече късмет. Картината на епичната битка е опит за подмяна на реалността. В левицата така и не се появи разцепление по отношение на Нинова. Защото лявото пространство успя да я преболедува. Мъчително, бавно и агонизиращо, но то вече е на другия бряг. Всъщност големите предизвикателства пред левицата започват едва сега, но когато човек е започнал да диша по нов начин, то естествения прилив на оптимизъм е абсолютно разбираем. Желко единствено за хората пред "Позитано", които се бяха събрали, за да защитават мрачното минало. 

Дано да им се отварят очите като видят своята любимка в друга партия и друго амплоа. 

В това отношение Делян Пеевски и неговите двойници винаги са били неизтощими.

 

Часът и мястото на срещата...

 

 

Не мога да си представя Иван Гарелов мъртъв.

Чух се с него няколко дни преди фаталния инцидент - беше пълен с идеи, жизнен и както винаги, в рамките на няколко минути успя да ми разкаже три-четири интересни истории. 

Той беше вселена.

Последният път, когато се видяхме на живо го тормозих да ми разказва за Камбоджа, защото навремето неговият филм "Къде сте, доктор Тиенг Терпи" ме беше впечатлил много. 

След падането на Пол Пот Гарелов е един от първите журналисти, които отиват там и далечната, странна и екзотична Камбоджа бе превърната в разказ за природата на политическото зло, за опиянението от абсолютната власт.

Това беше неговата суперсила - той можеше да разкаже обикновена история, но в нея да се отразява голямата картина. 

Аз наричам това истинска журналистика. 

Която може да бъде осъществявана дори и при тиранични режими, защото големите въпроси на човешкото битие не подлежат на политическа цензура.

Гарелов е един и от архитектите на прехода.

Той формира политическият разказ за промяната. 

Години по-късно се чудех как така и на запад, а и на изток, не канят социолози в студията. Това е специфично българско явление и то бе наложено от Гарелов в "Панорама". 

Той формира и даде трибуна на огромна част от лицата, които днес шестват из телевизионните студия. 

Защото демокрацията зависи не само от институционалните механизми, но и от разказа за нея. От сблъсъка на гледните точки, които в крайна сметка оформят идеята за свободата. Гарелов никога не прие идеята за "една-единствената гледна точка". 

Той беше човек на дискусията, журналист, който искаше да чува различни мнения.

И си остана земен човек до края.

Никога не ми отказа съвет или да чуе моя теза. 

Беше му интересно до края да е запознат с различните гледни точки.

Неговата смърт е трагична, но все пак се радвам, че той имаше време да осмисли живота си, да напише своите книги и да събере в тях част от онези истории, които сега няма да си отидат кротко в тъмнината, а ще останат с нас и след нас.

Сбогом, Иване!

Яд ме е, че не пихме по едно малко на изпроводяк, но някой ден ще поправим тази грешка.

Убеден съм.

"Часът и мястото на срещата са известни".

 

„Игра на списъци“ – новият сериал на предизборната кампания

 

В рамките на краткия си живот (дори и да стана на 120 той пак ще ми изглежда кратък) над десет пъти съм попадал в списъци. През 2013 година ме поставиха в списък на „комисарите на подмяната“. Протестиращото градско дясно бе решило да събере на едно място всички онези, които имат различно от тяхното мнение и не се страхуват да го изразяват. Текстът беше пълен с език на омразата и патологична ненавист към различната позиция. Но пък точно това е типичното за „градската дясна общност“.  Тя носи колективната душа на спаружен и вечно кисел бюрократ и заради това мре да каталогизира политическото пространство

След това последователно се видях в списъци на „руската пета колона“, „говорителите на Кремъл“, „комунистическите идеолози“, „разпространителите на антидемократична пропаганда“, а напоследък и на „враговете на Украйна“. Един от любимите ми журналисти и писатели е украинец, името му е Олес Бузина (подло убит през 2014 година след преврата в Киев) и заради това за мен е безкраен източник на удивление как може да съм враг на Украйна, но в България кой ли се осмелява да спори с градското дясно. Те имат монопол върху политическата линия на големите медии и заради това могат да си позволят да се държат като политически комисари и същевременно винаги да се правят на жертви и мъченици. Както и на дисиденти срещу статуквото, въпреки, че то изцяло е продукт на техните машинации, подлости, интриги и епични гафове.

Казвам всичко това, защото съставянето на списъци очевидно ще бъде основен елемент в кампанията на ПП/ДБ за предсрочните избори. След като напълно се самоунищожиха като алтернатива на ГЕРБ и Делян Пеевски, двете партии са решили да си открият друга тема по която кресливо да играят ролята на морален стожер, защитник на несправедливо ударените, борци с фашизма и настъпващия авторитаризъм.

Целият спектакъл започна, когато на страница на „Възраждане“ се появи списък на варненски учители, които се обявават срещу промените в закона, които забраниха ЛГБТИ-пропагандата в училищата.

Съставянето на списъци на врагове е стратегическа, политическа, морална и етична грешка. Но, по дяволите,  по-важно от това кои са авторите на списъци, е кой точно се възмущава от тях с кресливи трели и алчност за допълнителни гласове.

Канонадата от възмущение започна от Кирил Петков, който в характерния за себе си стил, обяви видяното за „списъка на Шиндлер“. Очевидно някой в неговата партия бързо го светна, че списъците на Оскар Шиндлер са били нещо съвсем друго и половин час по-късно бившия премиер поправи фразата на „списъка на омразата“. Това, разбира се е куриоз, сериозната част в мнението на Петков е, че „фашизмът няма място в училищата“. Осъзнавам иронията – представител на коалицията, която разруши паметника на армията, разгромила фашизма, едва ли има правото да се изживява като „антифашист“, но българската политическа среда е била свидетел и на много други, дори по-странни трансформации.

И все пак точно тук е важно да споменем една дребна подробност. Списъкът на учителите не е съставян с полицейско дебнена и потайни методи. Имената им са взети директно от публична подписка в която ясно е казано, че всички подписали се дават съгласие да бъдат оповестени. Посочването им с пръст може да е хулиганство, но в никакъв случай не е фашизъм. И пак да припомня – градската десница създаде Списъка като политически феномен. Тя го официализира и превърна в основен продукт на своята политика. С години този жанр ключов в политическите действия на гражданското им общество, а това, че чудовището се обърна срещу своите създатели е една от ирониите на прехода.

Освен негативни списъци дясното полугражданско общество постоянно създава и списъци на правилните хора. Историята на прехода у нас може да бъде разказана през безбройните подписки, които разни недоклатени интелектуалци правеха с повод и без повод. От години насам при всяка криза в обществото виждам такива списъци в които подписалите се куртоазно изписват своите длъжности – от професор до коафьор, за да са наясно селяните каква интелектуална мощ кипи срещу тях. Миналата година, спомням си, пак имаше такъв списък. Една сюрия културна интелигенция призоваваше ПП/ДБ и ГЕРБ да влязат в коалиция. Това бяха интелектуалните бащи на Сглобката, но две трети от тях вече не искат да си спомнят за този политически махмурлук, защото никой не може да е по-бързо от десния интелектуалец, когато трябва да се бяга от отговорност.

ПП/ДБ обаче видяха в темата удобна опорна точка за своята кампания, която още отсега е в криза. Защото Кирил Петков не спря до първоначалното възмущение. След това той написа дълъг и мелодраматичен статус за това как братовчед на негов приятел казал, че няма да гласува за тях, защото „искали да направят децата му хомосексуалист“. Лирическият герой на творението се ужасил и разбрал как партията му не успяла да обясни каква е тяхната принципна позиция. След това гръмко завършва: „Горд съм, че гласувах срещу този закон, който разделя по изкуствен начин обществото ни“.

Отдавна съм наясно, че всеки статус на Петков трябва да бъде верифициран и подлаган на внимателна проверка. Защото хронологията на гласуванията в пленарна зала показва, че той не е бил там, за да гласува „против“. Неговата партия, коалицията му като цяло проспа напълно темата и опитите за пренаписване на този факт ще заемат най-голямо място в предстоящата кампания на десницата.

Изведнъж либералната общност се оказа най-големия закрилник на учителите, макар и очевидно не на всички от тях, а само на подписалите се срещу новия закон. Останалите – кучета ги яли и нека политическите вихри да ги брулят.

И заради това отношението на ПП/ДБ към темата е подло и нечестно. Оказа се, че образованието ги интересува само заради ЛГБТИ темата. Иначе то  е черна дупка за тях.

Битката за права винаги е романтична, друг е въпросът, че приетият закон съвсем не е толкова демоничен колкото го изкарват ходещите съвести на нацията. Защото той не е удар по образователната система, нито по учителите. Той прерязва възможността на всякакви знайни и незнайни неправителствени организации, захранени с чужди грантове, да паразитират в образователната ни система. И понеже нито едно НПО не е регистрирано с цел да повиши знанията по математика например, те всички са се струпали на мъгливия терен на сексуалното образование и стремежът им е максимално да свалят долната граница на тяхната пропаганда.  Вземането на мерки срещу този процес не е фашизъм, а фактът, че цяла една общност го прие така, трябва да приемем като яростен вой срещу отнетите бъдещи хонорари.

И какво се оказа в крайна сметка – десницата не успя да пребори Пеевски, но за сметка на това си откри нов враг – списъците. И, разбира се, „Възраждане“ като носители на „фашизма“. Аз обаче съм виждал представители на партията на Костадинов на антифашистки събития, за сметка на това никога не засякох представител на градското дясно там. Повечето от тях бяха заети през това време да пишат елегии за най-кървавите фашистки чудовища от нашата история и да леят сълзи пред паметника на жертвите на комунизма, където всяко трето име е покрито с кръв до лактите.

Заради това играта на списъци не е автентична политическа акция, а предизборна схема, инструмент за създаването на куха кауза, която да обедини разпарчетосаното дясно.  Десет хиляди есета да изпишат по темата, това няма да ги направи носители на морал, нито пък политически фактор на доброто.

При това "Възраждане" не са писали донос след донос срещу тези учители с безкрайното мрънкане на бъдат уволнени незабавно. Както правят чистите съвести и сектата на "Списъка на Шиндлер", нали така?

Нека играта на писъци да продължи по друга тема.

Тази не е за тях.

 

Истинската битка в БСП

 

 

В изявленията на Корнелия Нинова и на цветарките край нея зее една огромна логическа черна дупка. От една страна всичките им действия уж са в името на БСП и само на БСП (или поне с това ни бомбардират от телевизионните екрани), но действията им демонстрират точно обратното.

Един пример. 

В неделя Националният съвет на БСП със смазващо мнозинство гласува решение с което призова Корнелия Нинова да даде пълномощно на Атанас Зафиров и така да изведе социалистическата партия от правното тресавище в което я натика. 

Тя официално отказа. 

С аргумента, че нямала доверие на Зафиров.

Пред очите си имаме пълен политически абсурд. 

Целият НС е гласувал доверие на Зафиров да бъде изпълняващ функциите председател, но Корнелия Нинова, видите ли, му нямала доверие. 

И този аргумент сигурно щеше да има значение, ако ставаше дума за нейната собствена фирма или корпоративен холдинг. 

БСП обаче не е акционерно дружество или бизнес-корпорация. 

БСП е политическа организация и Корнелия Нинова, ако наистина милее за партията, имаше само един-единствен ход. Да подпише пълномощното и така да демонстрира, че мисли за БСП. 

Всичко останало са празни приказки и холивудска пушилка. 

Описвам ситуацията, за да стане ясно едно. В БСП няма идеологически или политически сблъсък. 

Има конфликт на здравия разум с едно свръхраздуто и вече патологично его.

 

Тази констатация не е злобна. 

Всеки нормален човек би трябвало да я направи с болка, защото в годините на прехода БСП е преживявала всякакви бури, скандали, мелодрами, драми и комедии, но никога, абсолютно никога лидер на партията не си е позволявал да я рекетира по този начин.

Това отдавна не е политическо противопоставяне и ми е много тъжно и болно за хората, които се събраха в неделя пред "Позитано". 

Да, те не бяха много, но съм убеден, че голямата част от тях са изключително искрени. 

Проблемът е, че Нинова и нейните действия отдавна са отвъд защитата.

Пред очите ни се разкрива един огромен опит за саботаж на БСП, а медиите стават волни или неволни съучастници в него като създават паралелна картина на случващото се в партията. 

В БСП няма раздор, няма размирици, няма дори и огромно напрежение, както ни го представят от екраните. 

Това е политически театър, чиято цел е да изпере действията на Нинова в тази ситуация.

Заради това за пореден път трябва да припомним как се стигна дотук. 

След катастрофалния резултат на вота Нинова хвърли оставка. После обяви, че повече няма да участва в работата на НС и на ИБ, за да не "пречи". И понеже БСП нямаше как да бъде оставена в процес на свободно падане, бе насрочено заседание на НС и избран "изпълняващ функциите председател". Едва тогава троловете из мрежата започнаха да окачествяват това като "преврат". А след около месец Нинова и цветарките й започнаха със същия речник. И тогава стана кристално ясно, че тя няма намерение да помага на БСП в преходния период, а е решила да занули партията, която е проявила наглостта да поиска промяна, различна политика и голямо обединение.

Точно това се видя на пленума в неделя.

Миналото се опита да се озъби и да се върне на власт. 

Но БСП е изживявала къде-къде по-трудни периоди. 

Минавала е през нелегалност, била е преследвана, заклеймявана, обстрелвана. 

Някакви дребни интрижки няма как да я спънат.

Джон Озбърн имаше една великолепна книга със заглавие "Обърни се с гняв назад". 

Със своето поведение Нинова кара цялата партия да направи точно това. 

Не съм убеден, че резултатът ще й хареса...