Отворено писмо на Бойко Борисов до Барак Обама

(една странна политическа фантазия)


Уважаеми господин Барак Обама,

може би не си спомняте за мен, но аз съм този едричкият човек, който по време на молитвената закуска през февруари все се опитваше да се снима с Вас, но уви Сикрет Сървис постоянно му пречеха. Тогава, може би вече ще си спомните, Ви подвикнах, че имам гениална стратегия за Вас, ако Конгресът не ви гласува антикризисния план - просто ги обвинете, че Ви саботират и се появете по телевизията с посланието: "Аз искам да преборя кризата, ама те ми пречат". Може би не си спомняте точно думите ми, защото гаднярите от Сикрет Сървис постоянно се опитваха да ме избутат от вашия поглед по грубиянски начин, ама ние балканците не се даваме лесно.
Господин Обама, пиша Ви, за да алармирам чрез Вас цялата световна общественост и да събудя демократичните сили по планетата. Ние в столицата на България, София, а не Букурещ, сме жертва на чудовищен преврат, който уби демократичния дух на града ни. Моля Ви, господин Обама, обърнете внимание на този апел, защото демокрацията е под заплаха, а устоите на нашата държава вече са разклатени като кътник на боксьор в нокаут. София е град на превратаджии. Господин Обама, по нощите орди от роми, тежко въоръжени с метли и ръкавици бродят по булевардите на столицата и жестоко се саморазправят с боклука. Тази диктатура организарана от кабинета вече минава всякакви граници. Полицията дори трепери от ужас от обучените части на боклукчиите, които с камионите си тероризират пълните кофи. И дори метат след това, гавра, която би хвърлила в зловещ ужас всяко демократично съзнание. Свободата на словото е вече мит в София! Да, вярно е, че организирахме митинг на който общински съветници от ГЕРБ, ДСБ и СДС дружно надвикаха обединените боклукчии, а истерията в погледите им успешно би затъмнила истерията на брокерите от Уолстрийт, но каква свобода е това - ние си искаме нашите красиви и прашни улици, харесваме калта си, не можем да живеем без образа на разлагащия се боклук, чиято миризма ни навява мисли за величието на демокрацията и за устоите на партийното строителство на ГЕРБ. Господин Обама, вярвам, че разбирате моята драма. Културата също отиде на кино. Новите превратаджии слушат само фолк и допълнително тероризират културните уши на елитната столица. Това е преврат!!! Те метат, чистят, празнят кофи. В момента в който ви пиша този зов, от прозореца си дори виждат как обединен отряд на превратаджии празнят кошчетата пред общината от боклуци и сърцето ми кърви от болка, но уви, гадните комунисти, пак намериха начин да се изгаврят с демокрацията. Къде е ООН, не види ли как страда София? Господин Обама, къде спите - боклукчиите идват и искат да чистят. Този терор трябва да спре! Не се издържа.

P.S. По време на молитвената закуска ми се стори, че до вас седеше една млада мулатка на име Мишел на която намигнах няколко пъти и дори разкопчах горното копче на ризата си, за да види изваяните ми от таекуондото мускули. Предайте й моите почитания, ако я видите....

Ваш, кметът на София, понастоящем страдающ искрено Бойко Борисов

3 изгледа от Вавилонската кула

Една леко черна шега с атентатите от 11 септември 2001 години показваше снимка на турист на терасата на Световния търговски център. На кадъра се виждат усмихнатият модел на фотото и един самолет връхлитащ върху кулата. Шегичката е стилна и съм се хилил доста докато гледам снимката, но в крайна сметка когато наскоро я видях отново, тя ми напомни за едно красиво състояние на невинност на човечеството. Тя не е истинска като фотография, но, ако беше щеше да отбелязва последният миг в който някога човешки поглед би видял самолет да се приближава до небостъргач без да се страхува от нещо.

Рухването на Световния търговски център беше като нелепо повторение на рухването на Вавилонската кула. Когато тази библейска постройка пада в прах, човечеството заговаря на различни езици. Бог в своята космическа мъдрост отнема универсалният език на човечеството и го оставя да се оправя самичко в разграниченият от езиците свят. Откакто рухнаха Кулите много неща в познатият ни свят се промениха и повечето от тях тръгнаха към по-лошо, вероятно, защото всяко фундаментално рухване води след себе си като последица увеличаването на хаоса в света и разделението между хората.

Ако обаче днес се поставим в една утопична ситуация и стъпим на върха на недостроената Вавилонска кула сигурно бихме видели онзи различен свят, който е трябвало да бъде и който никога не беше. Понеже нямаме как да пресътворим отново грандиозната постройка, днес ще се опитам да опиша този въображаем поглед към онзи другия свят в който сигурно нито един небостъргач нямаше да бъде в опасност, защото всеки от нас щеше да пребивава в райско състояние на невинност и възторг. Не ми е ясно как в разсъжденията си стигнах от небостъргачите, 11 септември и Ground zero до картините на рая и небето, но в крайна сметка човешките същества се отличават с неотменимата си способност да градят утопии в които да вярват.

1. Езикът на рая

Една моя любима писателка Дубравка Угрешич изказа най-доброто предположение как са говорили в рая. Според нея там Мъжът и Жената са говорили единствено и само с палиндроми. Палиндромът е утопична езикова форма при която една дума отпред назад и отзад напред се чете по един и същи начин. Елементарен пример за това на български са думи като боб, поп, рефер, малко по-сложен палиндромен израз е "алена фанела". Палиндромът изравнява езика. Изравнява изтокът и западът. В рая - място до което можем да се докоснем само чрез мисловни игрички вероятно наистина са говорили с такива универсални фрази. Угрешич дори дава пример на английски език как биха се представили един на друг Адам и Ева:

- Madam I'm Adam (Мадам аз съм Адам).

А Ева му отговаря със своето име, което на английски е съвършен кратък палиндром "Еve".

Дубравка Угрешич прави една стъпка по-напред дори в наплашването на народонасолението покрай палиндромите. Тя цитира една поема на нейна сънародничка хърватка. Поемата е намисана изцяло в палиндроми малко преди Югославия да се разпадне. В изящната стилистика на тази поема Угрешич вижда предсказание за кървавия разпад.

Нещо повече дори - според нея именно въвеждането на този райски език в поезията разрушава Югославия. Сякаш опитът да се проговори на божествен език в несъвършения свят води след себе си единствено война и кръвопролития.

Не мога да споделя дали Угрешич е права. Но пък спокойно мога да ви кажа, че покрай мен не сте в опасност от предизвикване на война в България или пък сриване на облаците към земята. След дълго вечерно мислене (знам, скучно занимание, но ние философско настроените души сме такива)единственият палиндром, който успях да измисля е лъчезарно глупавият "Е пак капе". Може би така да призова най-много някой дъжд, нищо повече.

Представям си какво им е било в рая.

Да говориш с така изравнен език никак не е лесно. Не знам дали представата за палиндромския език дава възможност да надникнем в рая. Вероятно не. Защото наистина трябва да се роди човек, който говори с едни и същи думи четени отпред назад и обратно и то постоянно, за да видим поне отзвук от онези времена на невинност и друг свят. Ако обаче един ден някой в този свят проговори с райски палиндроми, сигурно ще се родят нови утопии, нови идеали и хоризонти. Не ги чакайте от мен обаче. Аз съм на етапа „Е пак капе”. Тоест пазете се от дъждовете. Сигурно съм ги призовал в количество достатъчно за роман от Маркес....

2. Картографията на рая

Винаги е имало голям спор сред богословите – къде точно се намира Рая. В наши дни леко опростачените тъпанари се опитаха да сведат този въпрос до това, че видите ли раят бил навсякъде край нас или в нас самите, в главите ни и така нататък. Само, че навремето богословите съвсем сериозно са изчислявали къде може да се намира тази божия земя. Църквата дълго време е приемала сбърканият модел на Птолемей за вселената, защото той идеологически е отговарял на тяхната визия за съществуването. Той твърди, че Земята стои в центъра на Вселената, заобиколена от осем сфери, които носят Луната, Слънцето и други светила. Птолемей смята, че вселената свършва с външна сфера зад която не става ясно какво има. Тогавашните богослови с кеф приемат теорията, защото тя оставя достатъчно място за съществуването на ад и рай, отвъд тази външна сфера.

По-късно Коперник и другите му адепти уви завинаги унищожиха идеята, че раят е накъде там след звездите и вселената. Въпросът, който изниква обаче след цялата тази умозрителна игра - къде тогава е раят. Така де, ако в четири часа през нощта ти изникне внезапна нужда да посетиш невинните земи, накъде трябва да взреш погледа си.

Въпросът е изненадващо труден.

Спомням си романа „Ню Йорска трилогия” на Пол Остър. В първата новела от него еди детектив е нает да следи човек пуснат от затвора, защото е държал сина си заключен в стая с идеята, че оставено само на себе си детето ще проговори на ангелския език, идея вдъхновена от трудовете на Емануел Сведенборг, чийто налудничав живот сам по себе си е идеална тема за роман. Както и да е – детективът започва да следи своя обект и в един момент наум му идва това, че всяка обиколка описва определена буква. Когато тръгва по картата, за да види коя буква точно се описва, той открива красивата фраза – Tower of Babel (Вавилонската кула). Всяка една разходка на следеният е буква от тази фраза. Описаната в романа на Остър идея се загнезди в мен, защото събуди едно мое детско подозрение за същността на рая.

Тогава не разбирах от религия, не че разбирам и сега, но всъщност се чудих да не би раят просто да си е бил на Земята. Планетата е достатъчно красива и трепетна.

Раят е състояние на невинност. С отнемането на невинността, тоест с получаването на познание – раят се трансформира в мястото, което обитаваме днес. Ние сме изпъстрили своят живот с легенди за изгубената невинност, със символи на срутеното желание да постигнем божествена същност и желанието на много хора да се завърнат в крайното състояние на невинност всъщност е желание да върнем рая тук на земята. Защото той вероятно не е бил никъде другаде. Заради това харесах сцената от романа на Остър, напомни ми за моето детско революционно прозрение и всъщност може и един ден да ме принуди да потърся знаците от рая сред земята – навън е пълно с толкова красиви жени, очевидно е, че в тях е вплетена някаква частичка от онези изгубени дни, преди коварната змия да изкуши Ева с познанието. В този смисъл – и тук вече драматично се разделяме с Остъровата идея – всяка разходка из средностатистически град прекарана във възхищение на красивите жени, всъщност е богословски опит да си върнем отнетия рай и да пресъсътворим своята собствена Вавилонска кула, но не като опит да стигнем до Бога, а като кротък начин да съберем възхищението си от цялата красота на живота.

3. Раят пред нас

В крайна сметка смятам, че Вавилонската кула е едно епично явление, защото бележи красив опит за достигане до небесата. Историята за тази кула е мит, но от мига в който човешките създания са погледнали небето, те никога не са успели да го забравят. Вероятно са очаквали да намерят Господ някъде там сред звездите. Когато поотраснах – и станах на такава възраст, че да мога да се шегувам с големите идеи – се чудех дали пък човечеството не е унищожило своя създател. Това не е богохулна мисъл. Просто първият човек, който попадна в космоса беше руснак, атеист и комунист, а предполага се, че те не биха има очи за божествата. И ако вселената зависи от наблюдателя, то дали лицето Юрий Гагарин докато е обикалял планетата всъщност не е унищожавал фундамента на цялата религия.....?

Стига с глупостите обаче. Нека да хвърлим третият последен поглед от въображаемата Вавилонска кула от глупости, която сътворих. Хората започват да строят тази митологична постройка, защото всеки човек носи утопия в дъното на душата си. Хората, които не вярват в утопии вървят срещу своята истинска природа. Човешките същества винаги са обитавали два паралелни свята – този на реалността и този на идеалната земя в главата си. Който каже, че не живее в такова политическо, душевно и емоционално раздвоение значи доста успешно се лъже за собствената си природа. В миговете преди кулата да рухне хората трябва да са били щастливи, а после вече ветровете на гнева ги разпиляват по земята без да могат да се разберат.

Раят пред нас е – и вероятно това е големият урок на разрушената кула – в онези минути преди проклятието и гневът да се стоварят. Представям си устремът на хората, които са искали с постройката си да стигнат до небесата. Това прави хората велики същества. Имат небесни амбиции...

Раят е да знаеш как да пресъздадеш небето в главата си, а после да търсиш начини да стигнеш до него и в реалността. Този рай винаги ще го има, защото е пред нас и е възможен, дори и когато това изречение звучи не като богословие, а като банална политика. Предупреждавам ви само за едно. Ако комунистът, който първи летя в космоса обаче е прецакал природата на вселената, то това означава, че всичките ми думи не струват абсолютно нищо. Всъщност това може би е истинската форма на рая. Когато се освободим от думите, ще дойде свободата наистина. Не знам дали е така. Звучи красиво, но може да не е вярно. А и истината е, че не трябва да ни пука много.

Звездите са над нас.

Нека да ни пука за тях.

И най-накрая. Ако онзи турист на терасата на търговския център съществуваше наистина, а не беше митологична фигура подобно на Вавилонската кула, ми е чудно само едно. Дали в края на живота си той е проговорил с палиндроми. След дълго ровене в интернет открих един дълъг български палиндром - “Лято. Пот. Сечище. Вопли. Било катерят сини планинари. Тиранин-алпинист ярета коли. Бил по-вещ и често пот ял”. Ако заговориш така възможностите са две – или вече си си спрял хапчетата или си постигнал индивидуалния си рай. На този турист, който никога го е нямало, сигурно двете възможности са му изглеждали еднакво безумни. Още един палиндром, но този на руски, защото него го знам от дете и понякога съм си го повтарял като мантра –"А роза упала на лапу Азора". Ако е викал помощ с палиндроми не е имало кой да го разбере и ситуацията съвсем е станала безпощадна. Та този турист ми харесва, защото не е съществувал и за него е вероятно да е бил просто частица от рая попаднала на грешната земя в неподходящото време. Знам, че се иска непремерено количество лудост, за да създадеш богословски текст по една забавна снимка, но щом тя не ми излиза от главата, значи в нея е бъкало от невидими значение. Поне аз така смятам. Този турист, тази неземна и несъществувала никога фигура единствено би могла да ни каже прав ли съм или не в своите безумни разсъждения.

Но дотогава ви оставям на спокойствие и ви съветвам да не се опитвате да си играете с палиндромите. Те случват света по ексцентричен начин и се появяват край хората когато не ги очакват. Така разхождайки се покрай Централна поща преди около една-две години най-внезапно бях спрян от един палиндром, изписан като лозунг на пощата.

Той гласеше: „Анархия и храна”.

Оттогава свикнах да размишлявам за рая...

Изборите в побългарена версия на "Параграф 22"

Изборното законодателство в България винаги е било източник на безкрайни страсти, поле на невероятни спекулации, тема на хиляди интриги и подозрения, възможност за много политици да демонстрират мускули и сарказъм, но сагата около него винаги е приключвало в нещо като черна и побългарена пародия на „Параграф 22”.

Всяка една партия досега е идвала на власт с няколко красиви обещания. По-високи доходи, сигурни старини, нов морал и други. В списъка на обещанията, които хващат окото на народа винаги се поставя и идеята, че „този път, веднага след спечелването на изборите, започваме работа по ясни изборни закони, които да осигурят максимално честна атмосфера и представителност и няма да отлогаме тежката работа за края на мандата”. Тази фраза се повтаря с упоритостта на индийска мантра. Но пък се изпълнява точно както се изпълнява обещание в традициите на Балканския полуостров – тоест никога или винаги, ама винаги в последния момент и то набързо, колкото да не е без нищо.

В този смисъл 40-ото Народно събрание не наруши черната традиция изобщо да не погледне изборните закони до самия си край, независимо от това, че темата никога не слезе от дневният ред на хората, а и на политиците. После – от януари насам в остър дефицит на парламентарно и управленско време, изведнъж всички партии се сетиха, че изборното законодателство е останало непипнато и за кратко бяха нахвърляни десетки идеи, една до една звучащи красиво и почти поетично. БСП предложи поне 31 от депутатите да се избират мажоритарно. ДПС изведнъж подкрепи това предложение. НДСВ пък настояха да се засили преференциалният момент във вота, за да може всеки избирател да си пренареди листата, както иска. Опозицията не излезе с някакви конкретни идеи, но намери причини също да се изказва. Новосформираната група на Яне Янев „Ред, законност, справедливост” пък предложи коалициите да влизат в Народното събрание с по-висок праг, около 8 процента, а не 4 както за самостоятелните партии. В светлините на избухналите като гранати идеи повечето хора не успяха да разберат, че няма никакво време за промяна на изборното законодателство, а още по-интересното е, че нито една от партиите не държи то да се променя особено. И така изведнъж от заседанията на комисията по изборите долетяха трагичните вести – депутатите там посякоха мажоритарния вот, което доведе след себе си и това, че прагът за коалиции също не се вдигна, а преференциалното гласуване остана на хартия някъде по депутатските папки. Сега вече е пределно ясно, че в България ще се проведат едни класически избори – с бели бюлетини, пропорционална система, избирателни списъци, пълни с мъртви души и с кандидати, които вече сънуват нови четири години през, които ще са защитени от хладните бели стени на българския парламент, през които трудно прониква усещането за реалност, а често и за срам.

Нежеланието за промяна на изборните закони може да бъде разчетено като обикновен мързел или пък като някаква неясна вяра, че сложните избирателни системи не са за неукрепналата душевност на българите. Обаче истината е, че вероятно обяснението е по-зловещо, колкото и да не ни се иска да го кажем – това е пореден знак, че така наречената политическа класа успешно върви към окончателния опит да се превърне в самовъзпроизвеждаща се каста, като кастата на древните индийски брамини например.

Мажоритарният вот не е универсално решение на нито един проблем по земята, но поне дава знак че част от политиците искат да носят индивидуална отговорност. Преференциалното гласуване е сложен, тежък и трудно разбираем механизъм, но поне показва, че политиката се опитва да върви в посоката на гражданите. Сега, когато повечето добри идеи останаха само като хубав спомен по страниците на вестниците, вече ясно се вижда тъжният факт, че всички партии останаха доволни от липсата на време за промяна. Просто, ако има нещо, което със сигурност можем да наречем български модел – това е нищонеправенето по отношение на развитието на демокрацията. И резултатът е тъжен. Хората не отиват да гласуват. Защото им е писнало. Британският журналист Джеръми Паксман в един свой коментар бе отбелязъл, че истинското кредо на английският кротък консерватизъм гласяло „Няма проблем, който да не може да бъде решен чрез активно бездействие”. България няма традиции в мъгливия албионски консерватизъм. Но пък бездействието се превръща във водеща черта на много от нещата, които правим. Това няма да ни превърне в просперираща страна като Великобритания. Най-вероятно е бездействието просто да ни оставя в любимата поза на българските политици – стоящи на едно място, непомръдващи във времето, докато заплатите им текат,  любуващи се на своите лица по вестниците и телевизиите и мечтаещи времето винаги да спре докато са в състояние на това кротко и алчно щастие...

Сталинградският Бойко Борисов на руски език....

"А на войне, как на войне, Патроны, водка, махорка - в цене." Нещо такова пееха ЛЮБЕ в песента си "Комбат". Руснаците ги бива във военната поезия. Успяват драматично да пресъздадат военната атмосфера - там, където куршумите свистят като метални оси, димът от гранати люти в очите, ранените крещят, а всеки стреля накъдето му падне, защото да не стреляш на война най-вероятно означава, че тотално си се спекъл от страх. Руснаците, пак ще повторя ги бива да пресъздават това чувство в поезията - а на войне как на войне...
На война като на война на френски май звучеше a la guerre comme a la guerre, само че на мен на френски фразата винаги ми звучи абсурдно. Това е и особената прелест на руския - дори и баналните мъдрости на руски звучат велико. Ето защо ми се иска Бойко Борисов да владееше руски, за да можеше на този величествен език да изрази своето недоволство от българското правителство докато се намира в Москва. "София е като Сталинград. Обградени сме от правителството, които искат да направят София гето", изпъшка Борисов и показа страдалчески рани на ветеран от войната. Език мой-враг мой. Тук май по-скоро е историйо - враг мой. Вън от политическата метафора, която е глупава, историческата такава е зловеща. Защото нека да припомним - обсадата на Сталинград е осъществена от руснаците, който държат в обсада фелдмаршал фон Паулус. С други думи Бойко Борисов се сравнява с нацист във Втората световна война, а нека да припомним, че в край на тази баталия нацистите яко духаха супата. Но военният речник въведен в Москва от кмета чертае изцяло нови политически пространства. Утре кметът с позата на ветеран от Виетнам (насладете се на римата!) може да сподели със света, че правителството е като атомната бомба над Хирошима и добре, че софиянци са като хлебарки, за да оцелеят от това отровно лъчение. Колко хубаво ще звучи! Или пък неформалният лидер на ГЕРБ и професионален оплювач на държавата си може да сравни кабинета с обсадата при делтата на река Меконг, а той да се представи в ролята на някой заблуден американски войник, който не знае какво да прави със своето пушкало М-16. Възможностите на фронтовата лексика отварят невероятно поле за политически фриволности. Но щяха да звучат доста по-мъдро, ако ги беше споделил на руски. А пък и в тях щеше да има поезия:

Да, война, война, война...
Дурная тётка, стерва она!

Това няма да го превеждам, за да пощадим сърцата на младите читатели. Бойко Борисов обаче влезе във военният капан, точно както навремето фон Паулус го е направил. И ни заля със задгранични откровения. На български език. Неговият основен враг. Гранати избухват, самолети горят, Бойко Борисов говори. И с това отдалеч наподобява японско камикадзе, защото всяка негова дума избухва обратно в лицето му. Ех, ЛЮБЕ, ЛЮБЕ, защо ви трябваше да пишете военни песни, просто трябваше да преведе на руски изказванията на Борисов... батяня, батяня-комбат....

Пишещият тези редове, настроен злобно и подозрително към целия свят, особено се изкефи от друга част от милитаристичната лексика на кмета. В пристъп на военно мечтание Борисов сподели с развълнуваните руснаци, че София никога не е била толкова чиста. Възторг нахлу в душата на автора на тези думи. Той скочи от мястото си и се приближи до прозореца, за да се наслади на безбрежната чистота на софийския пейзаж. Навън вятърът радостно подмяташе найлонови торбички, живопосни огризки се разлагаха по улиците с упоителна миризма, хартии се размятаха по тротоарите като интелектуалци в заведение, искряща кал сияеше по улиците, кофите за боклук поетично и лекокрило бяха преобърнати, а край тях радостни плъхове се наслаждаваха на живота, докато преследваха бързоноги хлебарки, които пируваха с разложените храни... Сърцето на вашият военен хроникьор се изпълни с осъзната радост от живота и с благодарности към фронтовия Генерал....На хората има трябваха няколко войни да си съсипят държавите, а на София й бяха необходими единствено 4 години управление на Бойко Борисов....

Севернокорейската ракета, Джеймс Бонд и златните рибки в космоса

В неделя сутринта направих една фатална грешка – реших да започна деня си с гледане на информационни канали. 

Пуснах CNN и в един момент си помислих, че по странна гавра на политическа ситуация и време съм се върнал в епохата на Студената война. За американската телевизия имаше една-единствена тема като основна новина – това, че Северна Корея е пуснала ракета в космоса. Космодрумът поетично наречен Мусудан-ри е бил интересно място след като всевиждащите очи на медиите се насочиха с неутолимо любопитство натам. Ракетата носител произведена от народа на Ким Чен Ир (неясно защо упорито назоваван от янките Ким Джон Ил) също носи име като астрономическа фантазия – „Млечен път 2”, а спътникът е кръстен зашеметително „Кванмесон 2”, тоест „Ярка звезда 2”. 

Уви, американците са народ непоетичен, особено във времена на криза и изобщо не коментираха литературните достойнства на кръщаването на ракетата, а упорито бяха втренчени в параноичните си фантазии, че всъщност на борда на космическото возило може да има дори ядрена бойна глава. Един от американските политически наблюдатели, очевидно консерватор нагълтан с въздух след като вече Буш не е президент, съвсем сериозно си говореше за приближаваща се трета световна война, ядрен апокалипсис и в един странен момент си помислих дали няма да извади противогаз от някъде и да демонстрира на младите янки как да се пазят от разцъфващи ядрени гъби. САЩ и Северна Корея са като Голиат и Давид. Това е сравнение единствено и само за мащаб, а не за политическа сила или евентуален победител. Ако слонът започне да дава политически изявления за опасността от една мравка, сигурно ситуацията би била същата. 

Американският президент Барак Обама определи ракетното изстрелване на Северна Корея като провокация и нарушение на резолюция 1718 на Съвета за сигурност на ООН, предадоха световните агенции. Брехх, да му се не види. Колко е готино кварталният хулиган да се заканва на бедното съседче! 

Не искам да подценявам Северна Корея. Това е държава, която не познавам, но иронията при мащабите е толкова смешна и игрива, че вместо да мисля за ядрения апокалипсис и да се чудя дали колекцията ми от списание „Плейбой” ще оцелее в постядрената епоха, аз прекарах няколко безгрижни часа да колекционирам интелектуалните си спомени за Северна Корея и за нейното културно проявление...

Янките в момента са като наркоман оставен без дрога. Студената война свърши неочаквано и за самите тях и те се оказаха в свят без врагове. Отчаяно потърсиха такъв в лицето на милионерът с бъбречни проблеми Осама бин Ладен, но ситуацията там е леко смешна, защото колкото и да се напъват, не могат да изкарат един човек и да го приравнят с ос на злото. Те се нуждаят от враг в лицето на държава, но след като старият им противник успешно се хързулна по пързалката на капитализма, им остана единствено бледото петънце на картата, наречено Северна Корея. Но от този враг целият свят го напушва на смях уви, вместо да се връзва на думите за заплаха. Така бях и аз когато гледах филм от любимата си поредица за Джеймс Бонд – сниманият през 2002 година „Умри в друг ден” от новозенладнският режисьор Лий Тамахори. 

Та в този филм неустрашимият английски агент, майсторът на ехидната реплика „Едно мартини – разбито, не разбъркано”, неустоимият за жените убиец, попада в севернокорейски плен. В желанието си да покажат тази нещастна държавица като равностоен враг на един такъв супергерой, те бяха направили Северна Корея да изглежда почти като технологичен рай със затвори все едно застинали в Средновековието. Севернокорейците в този филм пък говориха с еклектична смесица от клишета, точно по формулите по които американците се опитват да разбират комунизма и заради които са обречени никога да не го разберат. Те измъчваха Бонд, а той гордо изобщо не ги разбираше и ги мразеше така, че тийнейджърките постоянно да се питат дали Пиърс Броснан е тренирал специално за този филм. Та струва ми се, че САЩ отново изпадат в ситуация като тази от филма – дрънкат с оръжие и заплашват една държава, която биха изтрили от картата дори и ако някой американски генерал с хроничен запек ръководи бойните действия. Но това са части от политическата игра на 21 век, а те се нуждае от остра символика, от красиво звучащи фрази и маниакално количество лудост. Имам предвид, че САЩ изобщо не знаят коя е Северна Корея, те си имат своята фантазия за нея, заклещени са в клишето си за тази страна, и раждат единствено реплики и сценарии наподобяващи пиеса на абсурда. Това е прекрасно, защото по този начин те направиха в моите очи Северна Корея една от най-поетичните държави на планетата. Как иначе да наречем тази част от прословутата „ос на злото” след като никой не знае нищо за нея, но пък за нея се сипе словесност достойна дори и за описанието на тъмните герои от „Властелинът на пръстените”.

Ако трябваше аз да си избирам враг сигурно Северна Корея щеше да е последната държава в моя списък. Просто те, севернокорейците, изглеждат толкова дребнички, тихи и прилежни, затворени в собствения си свят с различен календар, приклещени в лабиринтите на идеята чучхе, с лидер за който половината свят се съмнява, че отдавна е мъртъв, а другата половина го подозира в тайно западничество и възхищение пред холивудскиту филми. Какво лошо има в това една държава в този развълнуван и гневен свят да се опита да изстреля своя ракета, при това с име звучащо като хайку? В американското световъзприемане очевидно тези действия трябва да бъдат санкционирани. Не напразно друга част от репортажите се опитваха да представят ракетата като едва ли не някакъв мит, а част от анализаторите твърдяха, че тя е паднала в мига в който е литнала. Американското съзнание прекрасно може да живее с двете отричащи се реалност – че ядреният апокалипсис наближава и, че всъщност ракетата изобщо не се е отлепила от земята. От една страна е хубаво, че заплаха има, от друга страна егоцентричната мания на онази част от света не може да допусне, че една дребна и прилежна държава е в състояние съвсем самичка да погледне към космоса и да се опита да го покори. Същото се случи преди няколко месеца и с иранската ракета. Представям си какво му е на Обама – случи му се да бъде лидер в свят в който джуджетата, дори и джуджетата се научиха да изстрелват ракети, които като кукиш сочат към лицето на Свръхсилата.  И така се раждат катастрофичните новини, че ядрената гъба в съдбовната форма на севернокорейска ракета приближава към света с невероятни темпове...

В истинският живот, въпреки, че дълго можем да спорим, кой точно живот е истински, може би трябваше да изкарам цяла вечер на терасата и да гледам вдъхновено черното софийско небе, което три огромни тополи съвсем леко ми запречват. Ако видех движеща се звезда щях да знам, че това е севернокорейската ракета, но нямаше да се уплаша, а щях да се зачудя кой ли бог на тази дребна и скучновата държава ме е осенил с вдъхновението да видя този космически уред с поетично име. Естествено аз не го направих. Навън вече е топло, но пък цяла вечер висене на балкона със сигурност щеше да ми докара поне две телефонни обаждания в полицията за воайорство. Живеем в непоетичен свят и съседките ми сигурно не биха разбрали политическите ми трепети. Това е проблемът и на затъналите в маниите си янки. Хубаво е от време на време да си отварят очите и за нещо различно. Тези дни попаднах на едно изящно корейско съвременно стихотворение.

ЛЯТНОТО УТРО, В КОЕТО ДЪЖДЪТ СПРЯ

Ким Гуан-Сон

В деня, когато дъждът спря,

ясното небе слезе в езерото,

сътвори лятното утро

и се превърна в хартия

от зелената сянка

на дърветата...

Златните рибки пишат стихове...

Златните рибки пишат стихове. Американците не четат поезия. Това е проблемът. Между другото поетът може и да е от Южна Корея, но фантазия родила пишещите златни рибки вероятно може да плаши. Но единствено и само Джеймс Бонд. Ние – другата, тихата, малката част от човечеството предпочитаме да се наслаждаваме на кроткият образ, който обобщава цяла култура... Всъщност спирам да пиша и излизам на терасата... Не ме интересува полицията, нито съседите, трябва да видя ракетата. Защото когато светлините й пробягат сред другите звезди, аз ще знам на практика, че светът е красивото място за което го мисля...

Сърцето и разумът на левицата

Капиталистите са готови да ни продадат и въжето, на което ще ги обесим. Това е мисъл на Владимир Илич Ленин. В новоучредената партия "Българска левица" би трябвало да имат памет за класиците, защото според обявените им цели те целят реабилитиране на лявото. Ленин - така поне се твърди, а и историята го показва - не е от най-големите идеолози на земята, но чувството му за реалност, тактическите му умения и невероятната способност за анализ на ситуацията, е това, което му помага да увенчае с успех своето най-голямо начинание - революцията. В партия "Българска левица" обаче видяхме точно обратното - старите скучни клишета, политически подлютени с две дози здрав популизъм и една красива и удряща в сърцето носталгия по миналото. Левицата сама ни подава въжето за което Ленин толкова мъдро говори.

Сред обещанията на новата партия, а те звучат красиво дори и да хардфеновете на десницата, можем да открием - незабавно вдигане на пенсиите с 50 на сто, бюджетно финансиране на здравеопазването, отпадане на ДДС върху учебници, лекарства и основни храни и много други. Едва ли има ляв човек по тази земя, който да не хареса обявените идеи. В идеалният свят вероятно всяка една от тях щеше да е неизменна част от политическата практика. Веднага обаче възникват редица въпроси и то свързани с презранята реалност - а какво правим с икономиката, откъде ще дойдат парите за този бюджетен разгул и то в състояние на световна криза. Навремето новозенландсите социалисти през 60-те години на миналия век започват да получават критики за това, че водят донякъде дясна икономическа политика. Премиерът на страната, социалист отговаря "Без икономика няма социална справедливост". Може би това е основната грешка на партия Българската левица. Тя се оплете в клишетата на лявата словесност, а пропусна факта, че има икономика, че тази икономика, каквото й да говорят, върви напред и този ръст не може да бъде рискуван лесно.

Щом има програмни различия вероятно трябва да има и две партии. Това е правило. Но след като цял ден четох посланията на новата формация, не можах да събера сили в себе си да им повярвам. Защото левицата трябва да се опира на личности с биография, на личности с подготовка, а във новоучредената формация виждаме хора, които не могат да внушат доверие, уви. Един от тримата новоизбрани лидери на партията Иван Генов в събота каза нещо, което трябва да отбележим. "Нашият 4 април е контрапункт на онзи 4 февруари отпреди 12 години, превърнал се в рождена дата на българската олигархия. Ние пак сме тук, защото сърцето ни бие отляво", каза той. Хубаво е да знаем къде е сърцето ни, но в политиката трябва и разум. Защото без разум политиката би се превърнала в метафоричното лениново въже, за което не би трябвало да се говори в къщата на обесения.

"Топлофикация" като похитител

В България има много неща, които могат да ти вдигнат кръвното и да предизвикат гневни вълни, но вчера чухме едно от най-нелепите предложения, изказвани наскоро. Става дума за идеята длъжниците на "Топлофикация-София", да нямат право да пращат децата си на детска градина, докато не се издължат. Предложението бе изказано от общинския съветник от БСП Георги Кадиев, който е и председател на Съвета на директорите на "Топлофикация-София". Че идеята е неудачна, личи от птичи поглед. Защото наказва най-невинните - децата, и то заради грешки на техните родители. Това е недопустимо, независимо дали джобът ти е пълен или не. Казано на шега, можем да предложим и длъжниците на парното да бъдат бичувани публично пред "Александър Невски" за назидание на останалите.
Идеята не е добра. Но тя е израз на един от най-големите проблеми на "Топлофикация". Ако си кажем честно, хората не вярват на това дружество, и то с основание. Всеки, който получи солена сметка от 200 лева за отопление, няма как да не си представи луксозното джакузи на Вальо Топлото, както и заплатите на неговите масажистки. Как да си плати сметката с леко сърце? Мнозина пък нямат пари дори за храна, и апаратамента си ли да продадат? Дружеството прави и един глупав номер. Вместо да търси начини да запорира сметките на някой длъжник, "Топлофикация" оставя дълговете да се трупат с години и сумата да придобива астрономически размери. Така всеки материално притеснен човек от месец на месец затъва в подвижните пясъци на задълженията и никога не успява да си поеме въздух. Потребителят е в състояние на постоянна задлъжнялост, която расте. Сега пък остави паразитния посредник "Техем" да изнудва хората със задължителни нови топломери - по 35 лв. всеки. И това уронва престижа на дружеството - че оставя излишни посредници да прибират парите на хората в джоба си, поне в хазната да отиваха. Наистина трябва да има ред и хората трябва да се научат да плащат своите сметки. Но "Топлофикация" не може да се държи като похитител, който изнудва хората. Жалко за всяко дружество, което може да бъде оприличено на фигура от престъпния свят.

Балоните на синята страст

(разказ за десницата като еротичен филм)

 

Спорът за разликата между порното и еротиката тече от години и то с философска страст, която би изумила дори стар и сардоничен мизантроп като Шопенхауер. Този спор се води основно между интелектуалци и в него често са намесени перверзни думи като конотация, дискурс, парадигма, хиперболизация, хипетрофия и много други, които звучат предимно и само като имена на венерически болести. Тънката и недоловима за философите граница между порното и еротиката обаче всеки тийнейджър би ви я обяснил на минутата. Порното – знаем какво е. Но еротиката е по-висша магия, защото се появява като зараждащ се трепет, ако да кажем новата съученичка влиза като лъчезарна фея от порноземите, с къса пола и изненадващ поглед. Еротиката е в нейната аура, в идеята за неочакваната жена, за двусмислието и напрежението на ситуацията. Идеята обаче не е да си четем лекции, а през ехидната лупа на тийнейджърските трепети да се опитаме да разчетем за пореден път цялата безумна дясна драма, която за пореден път се очертава на хоризонта, видима и мъглива като ядрената гъба над Хирошима. Нека да разкажем за кризата вдясно с кратки реминисценции и то под формата на няколко еротични сюжета.

 

1. „Харемът на смуглия шейх”

 

Иван Костов е трагически обременена фигура, защото магията на еротиката вече окончателно не действа при него.  Създаването на ДСБ бе нещо като опит за политическа виагра на Командира, за да запази остатъците му от управленска потентност, но в крайна сметка от гордостта му не остана нищо. В древните арабски хареми властта се е изравнявала по странен начин. Независимо от богатството на шейха в крайна сметка от него целият народ е чакал едно-единствено нещо – продължаване на рода, за да не се получи династична криза. В един момент отвъд парите, отвъд властта, цялата стабилност на държавата опира до еротичните възможности на шейха и до тяхното целесъобразно прилагане.  Това поставя всеки арабски управленец пред големия въпрос за собствената му преценка. Защото генетичния материал на династията не може да бъде хабен наляво и надясно, а трябва да заплоди някоя от жените в харема. Едва след раждането на мъжка рожба шейхът е свободен за разгул, защото е изпълнил основното си предназначение.  Костов, в ролята на шейха, се оказа трагически импотентен за създаването на поколение. Има се предвид, че всяка вечер той се отбиваше в харема, вършеше каквото вършеше, вестниците пишеха, но резултат от нощните действия така или иначе не се получи. В такива мигове всяка древна арабска държава се е обръщала за помощ към мистичните сили. Пустинни магьосници са молили духовете на всемира да благословят топките на шейха и да им върнат плодотворната сила. Гадатели са призовавали пазителите на вселената да се смилят над господаря им и да върнат живота в неговата полова система. Врачки са беряли билки при пълнолуние и безветрие, за да може да ги смесят с пустинен пясък и кръв от скорпиони, та дано да се върне оплодителната сила на шейха. Когато обаче цялата магия на синята шаманология рухна, Костов не се отказа от посещенията си в харема, въпреки, че жените в него за първи път от много години започнаха да си подмятат ехидни слова за неговите мъжки способности и потребности. Защото арабските историци от векове знаят – там, където има много жени на едно място, рано или късно плъзват слухове и смуглият шейх получи своето. Разпнаха го по вестниците, изгавриха се с неспособностите му, а харемът се разбяга...

 

2. „Оргията на неверните съпруги”

 

Когато шейхът рухна в неспособност да създаде ново поколение, но без да се отказва от регулярните посещения на харема, съпругите му, неговите придворни и присъдружни обожателки се оказаха в състояние на политическа незадоволеност. В крайна сметка позицията на жената в древния арабски халифат се е определяла единствено от нейната майчинска функция като носител и възпитател на бъдещето, на бъдещия шейх. Така в един момент харемът на Костов се оказа изпразнен от бъдеще, а съпругите се отзоваха по средата не тежка екзистенциална криза. Защото тяхното съществуване в импотентната среда на костовото световъзприемане се оказа път без изход. И съпругите тръгнаха по белия свят, изкушени от неговите удоволствия, за да потърсят алтернатива на шейха, без мъжество. И понеже все пак сценарият, който описваме е само еротичен, ще пропуснем сцените на политически съвокупления на които станахме свидетели, както и на оргийните моменти, които пък вестниците щедро ни описаха почти с речника на „Хиляда и една нощ”. Съпругите се разпръснаха с надеждата, че ще намерят достоен заместник на мъжката немощ на шейха, но видяха, че големият свят е пълен с авантюристи, които жадно се възползваха от прелестите им, но в крайна сметка от тези съюзи поколение така и не бе заченато. На хоризонта се появи и фигурата на Големият Паша от небето, който дойде сред съпругите, поогледа ги язвително, попита за цената, поцъка с език, каза две-три псувни от далечните западни земи на Банкя, пък накрая махна с ръка и реши да си прави отделен харем. Така жал изпълни сърцата на съпругите и те пак допълзяха в хладната къща на шейха, където той съвсем сбръчкосан и тих стоеше все така импотентен, но с неустрашимото желание да продължи да се отбива в харема, защото считаше себе си за незаменим...

 

3. „Палави ученички и лоши учители”

 

Всяка съпруга в харем в арабския свят е знаела едно-единствено житейско правило, което обаче е действало в повечето случаи – с годините човек не става по-млад. И така в десния харем се бяха появили палавите ученички,  които вече май не се кефеха на стария шейх, а в очите им се разчиташе безкрайно любопитство за мистериите на света. Всеки арабски харем се е изправял пред този проблем. В онези години обаче – годините в които Харун Ал Рашид се е обличал в дрехите на бедняк, за да види как живее народа му – проблемът със стария шейх се е решавал бързо. Някой от жадните за власт синове на бърза ръка е организирал сипването на коварна отрова в хладното вино на баща си, или пък някой от другите наследници е уреждал инцидент при лов – и така пред халифата се е ширвало ново бъдеще и нови надежди за плодоносни слабини. Уви в десният политически харем дори Аллах не иска да наднича много често и старият шейх си остана там, а поостарелите и нежелани от друг съпруги, започнаха повторно да пишат оди за неговите уникални мъжки способности. А младите съпруги взеха една по една привечер, под огромните сенки на луната да се измъкват на прибежки и да търсят подслон в други палати, там където шербетът изглежда по-сладък, пилафът по-пикантен, а песните на мюезина по примамливи. И така в десния харем се стигна до последната драма – останаха последните жени и немощния шейх и се взряха изчаквателно в бъдещето с последна молитва към боговете – слабините на шейха да дадат своя плод, за да може харемът да не бъде разрушен от лъчите на изтощителното слънце и пустинните ветрове. А палавите ученички, палавите млади съпруги се тема на отделен порнофилм, който душата на поето описващ тези покъртителни сцени не ще опише днес, за да не оскверни ветровете в перото си.

 

 

 

Коментар на критика. Вместо послеслов.

 

В крайна сметка всяко еротично напрежение, трябва да получи своята свобода, ако не иска да се превърне в трайна фрустрация на духа. Дясната еротика се освобождава единствено и само под формата на разцепления, бягства, отлюспвания, сатанизиране на отделни фигури и въздаването на проклятия към онези, които не разбират Смуглия шейх. Балончетата на синята страст започнаха да се пукат едно по едно, а и тук вече никое съзнание не е в състояние да проумее логиката на по която те започнаха да се пукат. Това е логиката на спонтанната еротика на вселената, която я прави толкова забавно и пикантно място. Всъщност гавра с духа на красотата на вселената е да мислим за десницата, вместо за някоя поетична жена, но от друга страна когато десният харем се изпразни, когато шейхът стане само спомен в съзнанието на объркания избирател, ще ни останат единствено тази възможност за смях. Добрата еротика върви с добрия смях. Не непременно заедно, но е добре след края на възбудата да се посмееш,  защото, ако плачеш – това няма да е добър свят, нито добър край. Разсъждението не се отнася само до десницата, отнася се до всичко във вселената. За десницата има отделен съвет. Една белградска атеистична мъдрост гласи – „Тази година Великден няма да има – намериха тялото”. Ами тялото на десницата бе открито – разпарчетосано и съвсем нееротично. Десният Великден се отменя. Възкресенията са възможни, но в друг свят. В друга Вселена. Я, това звучи почти като рекламно изречение на еротичния филм, който изгледахме!