Можеш ли да победиш системата?

(размисли върху това възможни ли са революционни действия в глобалния свят)

Наскоро гледах филма “Repo men”, ужасяващо преведен на български като „Разпоредителите”. Това е лента, която едва ли ще остане в историята на киното и то въпреки, че в нея участват двама титани на интересните роли като Джъд Лоу (признавам, че този образ просто не знае как да избира филмите си) и Форест Уитакър (ако някога направя топ 10 на великите актьори за всички времена точно Уитакър задължително ще попадне в него). Въпреки всичко обаче филмът има доста интересен финал, който си струва да бъде разказан набързо, въпреки съвсем лекото плагиатство от Филип К. Дик.

Сюжетът започва в бъдещето, когато медицината е напреднала зашеметяващо много. Проблем с трансплантациите вече няма, защото една могъща корпорация вече е в състояние да произведе машинен заместител на всеки орган – от ръка до цяла нервна система. Има уловка, разбира се, органите струват ужасяващо скъпо и заради това могъщата Корпорация ги продава на лизинг. Обаче, ако не можеш да внесеш няколко поредни вноски, на сцената се появяват именно Разпоредителите, които те приклещват натясно и с хирургически инструменти ти отстраняват органа. Ако ти е трансплантирано сърце – край с теб. Или който й да е жизненоважен орган.

При инцидент обаче героят на Джъд Лоу се наранява и се налага трансплантация именно на сърце. Всичко това преобръща психиката му – той вече не може да бъде предишният безмилостен изтръгвач на органи. Ето че се стига до ситуация в която не може да плаща повече сметките за сърцето си и по следите му тръгва неговият най-добър приятел – героят на Форест Уитакър. Сюжетът тече доста типично – екшън сцени, любов, кръв и бойни кадри на забавен каданс. Развръзката - двамата приятели, които се преследват, успяват да се разберат и заедно унищожават завинаги архивът на могъщата корпорация и вече никой не дължи пари и хората са свободни от този терор.

Но.... тук филмът вече става интересен – точно в края се оказва, че половината сюжет всъщност е халюцинация на главния герой. Той е бил победен още в първите битки, присаждат му нова нервна система, която не го вади от комата, но поне му осигурява измислен живот в който той осъществява мечтите си.

Героят живее в съня за сбъднато щастие, но реалността си остава непроменена.

Изводът от филма е смазващ със своята откровеност – можеш да победиш системата, но само насън.

Революцията, дори и индивидуалната, се оказва нещо като красива мечта, която се осъществява единствено като халюцинация. Иначе светът си стои същия – студен, мрачен и беззвезден.

Не искам да коментирам сдухването на цялата американска държава, която не е в състояние да произведе вече по никакъв начин светла визия за бъдещето. Само ще спомена, че когато една империя се отдаде само на песимизъм, тя е обречена да рухне само до няколко десетилетия.

Хората искат да живеят в светлината, а не постоянно да бъдат натиквани в мрака.

Не знам дали внушението е целенасочено, но е адски дразнещо.

То е поредната капка в цялостното идеологическо промиване на мозъците, които се осъществява от над 20 години насам – че промяната вече е невъзможна.

Каквото й да правиш, както и да се бунтуваш, няма начин да промениш нищо. Системата е силна и винаги ще те смазва, заради това си трай. Тези, които мечтаеха краят на историята да бъде осъществен реално не можаха да го постигнат, но адски се постараха да унищожат поне думите и идеите за възможното и неизбежно историческо развитие.

И днес живеем в свят със скопен език. В който думи като революция, бунт, социализъм са с наложено тежко табу. Те искат да вярваме, че промяна вече няма да има.

Ето още няколко примера за целенасоченото смазване на идеята дори и за интелектуална съпротива на света в който живеем, някои чуждестранни, дори нашенски, местни.

Съвсем наскоро един американец Джаред Лофнър стреля в главата на американската конгресменка от Демократическата партия Габриел Гифърдс. Всички американски медии започнаха да въртят само този случай и разбира се има защо. Но американските журналисти като папагали един през друг започнаха да повтарят фразата, че любимите книги на убиеца били „Комунистическия манифест” на Маркс и Енгелс и „Моята борба” на Адолф Хитлер (разбира се „Комунистическия манифест” е сложен на първо място, защото в САЩ и до днес в очите на янкито е много по-голямо престъпление да си комунист, отколкото нацист). И тук внушението е очевидно и дразнещо.

Все едно книгите са направили от него такъв убиец. Точно тези книги. Защо например не казват – „Стрелялият по сенаторката всеки ден е ял сандвичи в „Макдоналдс” или пък е пиел минерална вода от определена марка. Отговорът е прост – защото трябва да се внуши, че има книги, които не бива да бъдат четени и идеи за които не трябва да се разказва. Ето как в американската версия за история на реалността – „Комунистическият манифест” произвежда убийци. Отделен въпрос е дали тази история е вярна, защото един истински фен на Маркс, никога не би отгърнал книга на Хитлер, но това е тема дълга като английски роман от 18 век.

Друг пример. В момента чета книгата на Луи Мадлен „Революцията”, много съвестен, обективен и на места доста критичен исторически разказ за Френската революция. Предговорът на българското издание е написан през 2003 година от проф. Вера Мутафчиева. Този предговор ме шашна. Той е кратък, злобен и гаден. Не срещу Луи Мадлен, а срещу всяка идея за революцията. Професор Мутафчиева от висотата на научния си престол цитира мисълта на Маркс, че революцията е акушерка на историята и веднага злъчно коментира: „Дали не би могло оттук-нататък да раждаме история без акушерки, а?”

Тя разглежда всяка революция като проявление на глобалното историческо зло, въпреки, че нейното отвращение от подобна методология много ясно се конфронтира с финалния извод в краткото й и злобно есе, че българският народ не е в съзвучие с европейската история, защото е страдал малко.

Разбира се, предговорът е писан преди целият български народ да научи, че проф. Мутафчиева от 1969 година е била класически сътрудник (превод: доносник) на 6-то управление на ДС. Ако сме знаели това през 2003 година нямаше да се учудваме на злобата на нейните изводи – ченгетата не понасят революциите. Това е историческа аксиома.

И най-накрая още един пример. Преди време налетях на интервю на един от десните български социолози проф. Георги Фотев, човек с разстроена менталност и с неудържимо желание да дава акъл. Едно негово изречение толкова много ме подразни, че специално си го извадих, за да мога да не го забравя: „Младите имат ангажираност и по-голямо съзнание, че трябва да се оправят в сложния свят. Те са освободени от наивитета на предишните поколения, че няма начин светът да не стане по-добър”.

Нека да преведа – младите са ценни заради това, че вече не желаят светът да стане по-добър. Не виждам как някой би могъл да бъде мотивиран за качествен живот, ако постоянно му се повтаря, че светът ще си стои все лош. Но това е отделен въпрос. Значи вече една групировка от въобразени всезнайковци определя като ценност липсата на желание за промяна на установените реалности. Добре дошли в епохата на глобалния конформизъм!

Това са само няколко фрагмента от тоталната война, която се води срещу идеите за промяна. Тези, които настояват за такава винаги са представяни като някакви маргинали встрани от останалото общество, като неясна маса от лумпени, които не знаят какво точно искат. Там, където има война, има страх.

Защото въпреки масовото промиване на мозъците със средствата на културната и политическа идеология, битката срещу системата не е спирала нито за миг. В миговете в които западните общества трябваше да стоят и да си траят, те изригнаха в огромно недоволство срещу поредният изблик на дясно икономическо талибанство. В миговете в които младите българи не трябваше да искат по-добър свят, те излязоха и поискаха оставката на кабинета, който тръгна на битка с университетите.

Това може би не е революция. Ама кой ги знае как точно изглеждат революциите днес? Времената са различни. Революциите също. Може би са по-малки, но са и много повече.

Истината е друга. Красиво е да си вярваме, че историята може да се развива на спокойни цикли и плавни преходи. Просто това никога досега не се е случвало. Големите промени винаги минават през „акушерката на историята”. Тук Маркс е прав, точно както беше прав, че неконтролираният капитализъм сам създава условията за своето унищожение. Много е иронично да се опиташ да се присмееш от бъдещето на философите от миналото, както е направила опит проф. Мутафчиева, а тези „изкопаеми” от историята да се окажат отново победители.

Днес ние сме първото поколение върху, което се опитаха да приложат новата схема за непроменяемост на света. Да я сложат като примка върху нашите мисли, пориви, цели и идеи. Лабораторният експеримент „Не мислете за промяна на системата, а мислете как да успеете в нея” се пропука много рязко. Защото се опитаха да ни предложат само едно парченце от целият свят вместо да ни го дадат целия.

По време на протестите във Франция имаше студенти, които гордо носеха значки с надпис: „Аз участвам в класовата борба”.

В момента в който разбереш, че битката ти не е нова, а е с корени в историята, че е битка, която всички поколения са водили, защото животът не търпи лабораториите, тогава вече си свободен. Ама наистина свободен.

И можеш да акушираш на историята.

Пациентите от психиатрията на историята

(Криптодесницата и нейните неизтребими фетиши)

Никога не съм си мислил, че холивудските филми могат да се материализират пред очите на хората, но ето че и това се случи. Динозаврите изпълзяха в центъра на София и „Джурасик парк” се осъществи на живо. На нещо такова приличаше площадчето пред Паметника на съветската армия, където се бяха събрали остатъците от криптодесницата, която трябва да свикнем да наричаме „психодясно”.

А може да си спомним за филма – „Мумията се завръща”. 150 стари реститути и реститутки се събраха, за да имитират политическа активност, успешно съчетана с ненормални погледи и месианска лудост. „Махнете ПъКъЛъ”, крещеше един плакат, държан от стар буржоа с тракащо от студа чене. ПъКъЛъ в десния окултизъм, който ни бе демонстриран означава – Паметник на комунистическата лъжа. За тези хора, за изпълзелите от криптата странни създания, за анахроничните зомбита, които се подчиниха на волята на бившият (а изобщо има ли бивш?) доносник Иво Инджев, известен като агент Ивайло, цялата история е един неспирен пъкъл, защото не е в съзвучие с вълните на тяхната вътрешна лудост.

Бях убеден, че криптодесницата може да събере около 200 души за тази странна кауза и се оказа, че все още живея в историческия комфорт на една широка душа. Бяха 150 души, с бастуни, злобни и богати старци, които колективно се възмущаваха срещу историята и хвърляха проклятие след проклятие. Джурасик паркът обаче, поради особеностите на своята геронтология, не можеше да произведе някакво активно политическо действие и заради това постъпиха като в театър – изведоха двама младежи, които да държат плакати, а психодесните им се наслаждаваха от далече.

Забелязах и друго. Зомби-десницата е останала без думи. Тя е пропиляла идеите си, похарчила е думите, останала е встрани от времето и сега единственото за което може да се залови е драматичната битка за историята.

Това е битка, която трябва да бъде описвана с психиатрични термини. Просто политическите думи са създадени да описват реалности, а митингът на окултните-десни беше като видение на закален наркоман.

Заради това лозунгите, които вдигаха озлобените реститути (вдъхновени разбира се от сюрреалистичната патетика на агент Ивайло) заслужават да бъдат цитирани.

„Ние сме антифашисти и антифетишисти”, гласеше един плакат. Носеше го злобно бабе с гаден поглед, която имаше вид на човек, който може да прегризе и телена мрежа. Аз бях на контрапротеста и не държах особено да се сблъсквам с фройдисткото дясно, но ако можех бих я попитал дали изобщо знае какво е фетиш. Историята не е фетиш, ако се употребява правилно и в позволените дози. Но когато не искаш да оставиш историята да бъде история и постоянно я завръщаш в настоящето и то като политически проблем – тогава не само си фетишист, ти си фетишист, който се нуждае от електрошокове, за да кротне малко и да спре да бъзика вселената.

„Ние сме в НАТО и НАТО е в нас”, видях и такъв плакат, носен от един от малкото младежи, очевидно в плен на истеричния маразъм, който се носеше от криптодесницата. Не ми се иска да тълкувам лозунга им буквално, но фройдистката нишка си личи дори и, ако четем това с либерален поглед и освободена душа. Как точно НАТО е в нас не ми се иска дори да обмислям. Но този лозунг няма абсолютно нищо общо с реалността, защото ни приеха в НАТО дори и с Паметник на съветската армия, което най-малкото говори за това, че няма смисъл да го махаме постфактум.

Не видях никъде любимия си лозунг, въпреки, че агент Ивайло го бе пуснал в блога си за масова експлоатация на десни съзнания – „Стърчиш над нас като член Първи”. Не го отдавам на здравомислие в психарската десница, най-вероятно повече от реститутите вече не си спомнят какво е член Първи и заради това бяха пропуснали тази монументална пропаганда в своите редици. Представям си как някой старец би помъкнал такъв лозунг...

Едва ли някога съм бил на по-полезен за мислене митинг. Криптодесницата всъщност няма проблем с историята, тя има проблем със самата себе си. Това са хора вън от реалността, изолирани в болезнените лабиринти на собственото си самоотвращение, което са насочили към целия свят. Тези хора – дъртаците от десницата са преживели целия комунизъм, вили са си гръбнаците, възхвалявали са партията, мазнели са се като лакеи, уж са мразили режима, но вероятно са пускали дълги езици по всякакви нечистоплътни места, за да си спасят кожите и имотите в центъра и сега мразят целия свят, защото са били мизерници. Всъщност те не искат да приемат истината за себе си – дори и по-нормалните хора с дясно мислене вече отказват да сведат своите каузи до разрушаването на един паметник. Историята на окултизма е пълна с провали. Нима разрушаването на мавзолея оправи Бългалия? Символиката на жестовете жестоко рухва пред истинския свят и реалност.

Гледах как реститутите с плюнки на устата плюят и бесуват срещу „гадните комунисти” и се чудех дали са наред. „Гадните комунисти” в случая настояваха за най-нормалното нещо на света – да не късаме страници от учебниците си по история. Да не говорим в 21 век за това, че паметниците трябва да бъдат местени. Да не се позволява на един бивш и професионален доносник да се изживява като чистата съвест на българската демокрацият. Гадните комунисти понякога са единствената светла сила във вселената, колкото и това да не се харесва на много хора.

По някое време в студа психодесницата реши да направи ритуална обиколка на паметниката, докато старите реститутки фъфлеха своите заклинания. После я повториха. Накрая потретиха. Три пъти се обикаля в църквите. Ето другият проблем на цялото им мероприятие. Просто си представих свят в който най-накрая този паметник бива бутнат или преместен. В същия миг криптодесницата ще се обезсмисли като вчерашен вестник. Светът им ще рухне, защото освен битката с паметника – те просто нямат за какво друго да се закачат в тази реалност и да си създават усещането за живот.

Иронията на историята е нещо много смешно. Най-доброто усещане за окултно десничарство всеки ще може да добие, ако отвори един разтърсващо смешен роман – “Монументална пропаганда” на Владимир Войнович. Това е книга, която е написана като опит в откровение на черен хумор да се разбере сталинизмът и неговото влияние върху душите на хората. Там също всичко се върти около един паметник, но на Сталин. Та криптодесницата също е заприличала на герой от черна хумореска, защото обект на техния политически фетишизъм е станал един монумент. Романът на Войнович е неговият начин да се опита да открие защо влиянието на фигурата на Сталин е проникнало толкова дълбоко в душите на хората – и в тези, които го обичат и в тези, които го мразят. И изводите му никак не са еднозначни.

Докато гледах окултните десни обаче аз разбрах истината. Едните хора са успели да се отърват от бремето на мрачната история и могат да дишат спокойнот в днешния ден и да възприемат историята именно като история. Другите обаче са пленници на миналото, пациенти в психиатрията на историята и всяка мисъл за това им действа като усмирителна риза, която ги души.

Когато зомбитата тръгнаха да се разотиват аз вече не изпитвах омраза към тях. Честно. Дори като пиша с думи като „зомбита” за тях го правя нарочно, за да подсиля тезите си. Най-накрая ми беше жал за всички тези хора, защото те ще се върнат в огромните си апартаменти, ще минат да си съберат реститутските си наеми, но никога няма да бъдат щастливи за нищо. Обречени са да живеят в свят, който ги отхвърля и е пълен с паметници, които им изгарят очите. Как да не ги съжали човек?

За тях хапчета просто няма открити.

Няма открити.

Фокус-бокус

Любимият политически фокус на всяка власт в състояние на криза е да започне да произвежда позитивни новини. А когато те са за безмилостната битка с престъпността, контрабандата и сивата икономика - това обикновено е знак, че властта е закъсала много, щом прибягва до най-тежките магьоснически трикове.
От тази гледна точка информационният поток би удивил безкрайно почитателите на управленски фокуси. Само ден след като скандалните записи показаха, че отношенията в кабинета напомнят на отношенията между "Хамас" и Израел, изведнъж започнаха да валят информации, че са заловени три тира с контрабандни цигари. Според една от версиите на информацията дори единият ТИР бил толкова коварен, че бил заловен малко преди София, където трябвало да разтовари евтините цигари. На следващия ден - нова акция. Този път два тира.
Да не говорим за дирижираните снимки, на които Ваньо Танов, Симеон Дянков и Цветан Цветанов се усмихваха приветливо на камерите и един на друг, и то след като са наясно, че са в състояние на война.
Въпросите развалят всеки фокус, но не можем да не се попитаме - как става така, че винаги покрай скандал започват тези контролирани акции? Защо все като има политически проблем, изведнъж започват шумните операции и нагласените снимки? Част от магията ли е това да обявяваш пробив в борбата с контрабандата точно когато си изобличен, че я покровителстваш? Докато митниците и полицията действат като фокусници, които правят номер, България няма да има нормални граници, а прословутият Шенген ще се отдалечава като далечна галактика.
Дали когато окончателно стане ясно, че няма да сме в Шенген, лично Танов, Цветанов и Дянков няма да заловят седем кораба с цигари?

Фокус-бокус.

Вътрешният живот на българската десница

Българската десница вече трябва да бъде причислена към научните явления. Целият й 20-годишен исторически път бе белязан от много екзотики, но сегашното й състояние и проявления могат да бъдат разбрани единствено от специализирани учени. Десницата отчаяно се опитва да даде някакви признаци на вътрешен идеологически и политически живот и за целта си избира най-екзотичните каузи, които могат да трогнат около 0,3 процента от населението на страната.

Тази неделя остатъците от дясната интелигенция, най-упоритите митингаджии, които оцеляха от политическите вълни в десницата, ще се събират на митинг, за да настояват за демонтажа на Паметника на Съветската армия. Проблемите са два: идеята никак не е нова и тя подсказва, че беднотата откъм останали каузи вдясно е твърде голяма.
Българският антикомунизъм, който периодически е възкресяван нескопосно от именно такива инициативи, наистина трябва да бъде академично изучен. Първата вълна от него бе емоционална, шумна, синя и подскачаща. Вторичният антикомунизъм, който ни се демонстрира днес, е по-скоро политическа пародия. Той е анахроничен и заради това четири пъти по-злобен, но ужасяващо малоброен. Да изповядваш подобен тип възгледи днес е като да не искаш да се откажеш от газовите фенери във времето на електрическите крушки.

В своето възпалено съзнание тези, които ще се съберат на митинга (обективна прогноза 300-350 души), виждат паметника като "тотем на тоталитарната епоха". Речникът издава много за политическата душевност на хората. Съзнанието, което вижда тотеми, се нуждае от шамани, танци за гонене на призраци и други полуокултни ритуали, а не от рационална политическа мисъл. Вторичният антикомунизъм е антипрагматичен, антиполитически, объркан, месиански и това го прави идеален за цял симпозиум, на който задължително трябва да бъдат извикани светилата в световната психиатрия.

За да бъде фарсът пълен, десните са решили в неделя да почетат и 14 години от "гражданските протести" през януари 1997 г. пред парламента. Хората, които имат памет, си спомнят колко "граждански" бяха тези протести и как завършиха с най-антидържавния акт в българската история - изпотрошаването на парламента. Как се чества едно разрушение? На всичкото отгоре безсмислено, защото само четири години по-късно хората жестоко наказаха десницата. И всъщност се вкараха в тази черна пародия на идеи, които приличат на нещо, изкарано от паралелно измерение - вторичен антикомунизъм, митинг, честващ разрушение и желаещ разрушение и психиатрична деснота.

Един прословут сръбски графит оптимистично възкликваше: "По-добре тения, отколкото пълна липса на вътрешен живот". Когато тениите станат много, това вече е болестно състояние, а не богата душевност.

Десет въпроса към Мая Манолова

В последната седмица във Фейсбук се развихри много ожесточена и разгорещена дискусия около "лъвицата на левицата" Мая Манолова. Дискусията стана дълга, хубава, на места оспорвана и разгорещена, но имам приятното усещане, че точно такива разговори ще спасят душата на БСП. Без тях партията ни е загубена.

Въпреки, че рискувам цяла серия от обвинения, крясъци и обиди, аз все още смятам, че името Мая Манолова е разделително за БСП. Фактът, че дискусията се завъртя именно около нейната личност, не говори зле за нея, а говори, че другарката Манолова може би трябва да влезе в режим на диалог с членовете на БСП и да им обясни своите позиции, възгледи, мнения и тревоги. Това е начинът да се преодолее бездната на недоворие, която има към нея. И, за да бъда максимално обективен, коректен и принципен ще формулирам 10 въпроса, които вълнуват лявата част на Фейсбука и чакат своят отговор от Мая Манолова. Ще се постарая тези 10 въпроса да бъдат предимно идеологически и да избягат от жълтенията на интригата, манипулацията и скандальозната преса. Ще си позволя също така с няколко изречения след всеки въпрос да се мотивирам защо го задавам, за да избегна съмненията, че се опитвам да настроя някой срещу Мая Манолова. Опазил ме бог!

Аз съм едно обикновено репортерче, господин "никой", а тя е прочут депутат от левицата. Колкото и да искам и да се пъна вероятно не бих могъл да настроя дори 18 годишната си съседка срещу най-изявената ораторка на БСП.

1. Госпожо Манолова, какво означава за един човек да бъде социалист в 21 век?

Мотив: Считам за много важно един представител на левицата да може да даде обяснение на своите виждания и мотивация да бъде социалист. Това е основополагащо за една силно идейна партия, каквато трябва да бъде БСП. Лидерите на БСП, нейните изявени лица трябва да ни дават идеи с които да бъдем по-силни.

2. Какво мислите за сътрудничеството на БСП-Дупница с известният медиен тандем братя Галеви?

Мотив: Смятам, че не може да има лява партия, която да приеме кооперацията мутри - социалисти. БСП-Дупница обаче регистрира няколко случая в които излезе и публично защити самите братя Галеви и обвързаният с тях кмет Атанас Янев. Въпросът не е компроматен - от ключово значение е какво мисли Мая Манолова за ситуацията в Дупница и как смята, че ще се развива занапред.

3. Как оценявате управлението на Дупница в последния мандат?

Мотив: Лидерът на БСП-Дупница Станислав Павлов интервю за ДУМА оцени мандатът на кмета Атанас Янев (пак ще повторя - първа дружка на братя Галеви) като най-успешния за Дупница. Мнението му е загадъчно при условие, че преди Янев в Дупница левицата имаше свой собствен кмет - Първан Дангов. Трябва ли да разбираме, че БСП се отказва доброволно от мандата на Дангов, за да въздаде обичта си на Янев. Интересно е да се знае.

4. Как стана така, че в Кюстендил на последните местни избори спечели кандидат на залязващата партия СДС?

Мотив: С този въпрос Мая Манолова ще има възможност да защити избраната изборна стратегия за Кюстендил и да даде цифри с които да покаже как стои БСП в региона. Смятам, че нито един партиен лидер в цялата страна, от най-големия град до най-малкото село не би трябвало да има проблем с такъв въпрос.

5. Ще спечели ли БСП на следващите избори в Кюстендил?

Мотив: Този въпрос дава възможност тезите от предишния да бъдат развити във възходяща плоскост. Да се направи анализ на грешките преди и да се даде някаква нова визия за следващия цикъл на избори. Въпросът е достатъчно отворен, за да позволи и кратък анализ върху темата какъв точно ще е профилът на търсения кмет от страна на бСП в Кюстендил, както и каква ще бъде кампанията на левицата, която да завърши победоносно и триумфално.

6. Какво ви е мнението за опозицията в БСП?

Мотив: Въпросът вече засяга много важна тема - как лидерката на БСП - Кюстендил се отнася към хората, които имат различно от нейното мнение. Формулирам го заради лошите слухове, че на съборът в Жабокрек през лятото на миналата година се твърди, че Мая Манолова е казала, че всеки, който не харесва Станишев няма място в БСП или нещо с повече думи, но в същия смисъл. Важно е темата да бъде изяснена, защото в противен случай ще се създаде усещането, че нещо се премълчава, прикрива, а това ще доведе до пореден скандал в БСП.

7. В много медии се говори за ваши бизнес-съдружия и икономически връзки с различни бизнесмени? Има ли нещо вярно в това?

Мотив: Един журналист трябва да пита и неудобни неидеологически въпроси. Няма как да избягаме от тази тема, защото жълтите вестници и издания не спират да говорят за нея. Не е ли по-добре самата Мая Манолова да ни осветли за тях, отколкото да събираме информация от издания, чиято достоверност е силно проблемна. За да не бъдат обвинен, че отново действам като интригант дори не споменавам имената на бизнесмените въпреки, че справката в Гугъл ги вади веднага като имена.

8. Имате ли проблем с фигурата на вашият предшественик на постта лидер на БСП-Кюстендил Иво Атанасов?

Мотив: Този въпрос вече го задавам като член на БСП и ляв талибан, защото смятам, че няма смисъл да премълчаваме проблемите там, където ги има. Съвсем наскоро във Фейсбук Мая Манолова написа бележка в която се усъмни в качествата на Иво Атанасов да бъде президент и заради това ми е интересна нейната оценка за неговото лидерство. Въпросът ми дори може да бъде изтълкуван като слагачество на Манолова, защото вероятно ще й даде възможност да развие с какво тя е по-добра, какви повече успехи е постигнала и в колко по-добра кондиция е партийната организация в Кюстендил.

9. Какво трябва да се промени в БСП, за да може партията да спечели избори отново?

Мотив: Също силно идеологизиран въпрос без грам жълтина, интрига, злоба или пристрастност. Мая Манолова е лидер на БСП - Кюстендил и твърди в няколко интервюта, че нейните резултати в града и областта са направо добри. Следователно е съвсем резонно да я попитам - как ще изглежда БСП, ако тя я оглави например, какво трябва да се промени и най-важното - какви идеи трябва да бъдат вкарани в употреба.

10. Кои са най-големите грешки, които сте правила досега?

Мотив: Този въпрос би развил една многа важна линия - възможността на лидерката на БСП - Кюстендил да покаже своята възможност за собствен самоанализ. Колкото и да е странно - един водач трябва да е способен на това, за да може да стане ясно на хората, че ги управлява човек със засилена чувствителност, усещане за реалност, диалогичност и мекота на подхода. Феновета на Мая Манолова твърдят, че е тя е точно такава, а металните стружки в гласа й са просто медиен ефект. Ето великолепен въпрос да се убедим в това.

Умишлено се старах тези 10 въпроса да не са от типа - "Ама ти защо си такава?", "Как може да си такава?". Опитвам се да бъда обективен, доколкото може да е обективен един ляв журналист, който има собствено мнение за процесите в левицата и тъжната карма на БСП. Смятам, че това са нормални, дори предпазливи, дори меки, направи олекотени и ефирни въпроси към Мая Манолова. Вероятно са й задавани и преди. Знам, че не откривам топлата вода или електрическата крушка, но ми се иска да си изясним феномена "Мая Манолова". А такъв феномен има - споровете и дискусиите го показват. Нито едно друго име в БСП, дори това на Станишев не предизвиква толкова много разнопосочни мнения, скандали и написани бележки със заглавие "Наритайте ги". Значи дискусията около Мая Манолова трябва да започне от някъде. Аз ви предлагам моето виждане за важните въпроси на които да търсим отговор. И ги предлагам с ясното съзнание, че все отнякъде ще изскочи човек, който да ме обяви за всезнайко, злобар и манипулатор. Смятам обаче, че щях да бъда като всичко изброено, ако си бях замълчал и се бях направил, че темата не съществува.

Стига мълчание. Говори ми се!

Говоренето ще спаси БСП.

Десните залитания по фашизма в България

Една информация от първите дни на 2011 година ме подразни със своята нелепост. Партия "Общество за нова България", използвайки медийното затишие и трайната фиксация на вестниците покрай празниците единствено в сутиените на фолкпевиците и хонорарите на изпълнителите, излязе с идеята България да вдигне стена по границата с Турция. По този начин (виж ти!) щяла да бъде пресечена незаконната емиграция, контрабандата и трафика.
Разбира се, идеята изобщо не блести с оригиналност. Първо, тя е преписана от гърците, които наистина вдигат такава стена и второ, на всички ни е ясно, че идеята е безумна и би се случила само, ако икономиката се скапе дотолкова, че Бойко Борисов да няма друг избор освен да тръгва да разпалва националистически страсти, за да за оцелее. Да не говорим за това, че първата реакция на Еврокомисията беше ужасено да размаха пръст на Гърция за ексцентричните й действия.

Простичко е. Стените никога не са спирали никой в историята. Всички мексиканци, които се опитват да влязат в САЩ ще ви го кажат. Стената е диагноза за вътрешния свят на строителя, но не и пречка за външни нашествия. Ама кой да чете история...

Ровенето в сайта на партията "Общество за нова България" обаче се оказа доста занимателно и полезно действие. Тази партия, за която смътно бях чувал, но честно казано не можех да разположа никъде из спомените си, е с лидер Калоян Методиев.

На запознатите с политическите процеси - името би трябвало да им говори нещо. Той е бивш младежки лидер на СДС, кадър на сините, който хвана бурните години след 2001 г. в които десните се тресяха от спорове, скандали, интриги и манипулации и общо-взето май пет пари не даваха за младежка политика. Но общо-взето тогава е натрупал достатъчно количество изяви, които да вкарат в медиите, а в медиите следите винаги остават. Красив факт – само от справката в интернет научих, че той живеел сред еротични картини в своето жилище, в което разбира се няма нищо лошо, дори е поощрително човек да бъде безпределно откровен.

Методиев не е човек без образование - завършил е политология в СУ "Св. Климент Охридски". Но това са баналните подробности.

С кратка помощ от Гугъл човек се натъква на истинските бисери около тази дясна личност и бивш младежки лидер. На изборите през 2007 година бившият седесар се явява на изборите като кандидат на БНС с лидер Боян Расате. А двете партии – Общество за нова България и Гвардия издигат обща листа със съветници. Бившият седесар и фашиста.

В интервю за медиите Методиев оценява това като невероятен шанс, като подкрепа за която не е и мечтал. А накрая прави спиращ дъха извод: "И въпреки че ние сме дясна партия, а те изповядват идеите на съвременния национализъм и двете организации безусловно споделят идеята, че е време да се смени компрометирания политически елит на прехода и в политиката да навлезе едно ново поколение – това на родените през 70-те и 80-те години."

Точно тук трябва да направим едно малко идеологическо отклонение, за да обясним или поне да помислим върху две неща от това изявление.

Първо - понятието "модерен национализъм" (Методиев го нарича съвременен, ама си е едно и също) е лъжливо като фолкаджийка, която пее на плейбек.

Факт е, фразата не е изобретение на Методиев, а едно от постмодерните политически чудовища, които се търкаля из новия български речник, без никой да си направи труда да му даде реално обяснение. Това е фраза звучала в устата и на Ахмед Доган, както и на представители на почти всички партии у нас. Ако се съгласим с тази класификация на национализмите обаче, тогава очевидно трябва да схванем, че "традиционният" национализъм е компроментиран, скандален, анахроничен и глупав, след като са налага прилагателното да бъде сменяно по пътя към 21 век.
Признавам си честно - аз съм безпомощен с клишета от типа "модерен национализъм" и заради това трябваше да поразровя из интернет, за да видя с какво съдържание го изпълват авторите му.

В България през 2004 година е било разработено нещо, което звучи помпозно и тежко - Българска национална доктрина. В нея модерният национализъм е определен като "искрена и дълбока привързаност към идеологията и философията на нацията, към националната ценностна система и националната държава. Модерният национализъм е постоянно отстояване на националната идея чрез патриотизъм и родолюбие в действие".

България има философия и идеология? Хаха. На мен това ми звучи като да обясниш клишето с още клишета. В това обяснение няма абсолютно нито едно ясно нещо. То е като излят бетон от мъртва словесност. Родолюбие в действие? Какво ли е това? Нещо като политическа свирка? По-мръснишко ли е?

Каква национална идея може да има България? Аз се сещам за една-единствена - осигуряването на добър живот на гражданите. Но не, "модерните националисти", извисените души, глобалните мислители по националните въпроси никога не се задоволяват с простичките цели. Те искат хората да вярват и да се подчиняват на гумените им думи, които нищичко не означават. Навремето един националист мечтаеше за "духовно единение на всички българи по света". Не, мерси, братле, духовно бих се единил с някоя брюнетка с хубав балкон, ама с капути не искам.

Модерният национализъм е начин да се съобщи на света, че националистите едва ли не вече са други. Това няма как да е вярно. Вълкът с боядисана кожа пак си остава вълк. Можеш да наречеш чудовището бяло агънце, ама това не изменя факта, че мутрата му е грозна, зъбите големи, а дъхът неприятен. Прилагателните не са проблема, проблемът е самият "национализъм".

И второ – всеки фашист е обсебен от идеята за смяна на поколенията. Това е начинът по който те си фантазират политиката, защото им се струва, че всеки от досегашните е в конспирация срещу тях, понеже те не са на власт.

Ако трябва да обобщим – само в две или три изречения Методиев изрича пет клишета, под които всеки фашага в държава би се подписал. Да, трудно е да си подлога на БНС.

Направих това отклонение само, за да видим, че Методиев (завършил е политология, както споменах) изкривява максимално истината за подкрепа на българските фашистчета за неговата кандидатура. Фактът обаче си е факт. Един седесар на драго сърце е приел подкрепата на фашистите без да има морални притеснения, политически и обществени задръжки или пък някаква форма на свян.
Лекотата с която една фигура, която вероятно би казала за себе си, че е демократ, се примирява с подкрепата на Расате и неговите хора (момчета, които обичат да носят униформи и кубинки) е нещо ужасно. Тя е толкова неморална, че е съвсем естествено човек да си помисли, че действието съвсем не е случайно. Всички партии в България без изключение винаги си оставят вратичка, за да могат да заиграят на националистическата, дори фашистка вълна, ако това е спасителният им пояс.

Вината на десницата в тази легитимация обаче е най-голяма. Нека да припомним само няколко факта около опитите за реабилитация на доказани маниаци от страна на десните сили, в частност тогава на СДС. През 1997 година те триумфално посрещнаха завръщането на един маниакален фашист като Иван Дочев в България и го обявиха едва ли не за национален герой и икона.

А истината е много прозаична. Дочев е създател на Българските национални легиони, нацистка организация, известна със своите изстъпления преди 9 септември 1944 година. Престъпник, който страхливо избяга в чужбина, за да се прави на борец срещу комунистическата заплаха, а всъщност да продължи да развива нацистката си, а на места и антисемитска дейност. Десните посрещнаха това морално чудовище като герой.

Историята обаче им се изсмя в лицето. Защото знамето на такива като Дочев бе подето от днешният им най-яростен враг Волен Сидеров, а вестник „Атака” посвети не една и две статии на „героизма” и „величието” на стария фашист.

Пак същата тази десница реабилитира името на Богдан Филов и кръсти аудитория в Софийския университет на негово име, в която сигурно нощем зомбито му излиза от пода и продължава да жадува кръв. Когато днес искат да почитаме жертвите на Народния съд (между тях може да има и невинни), те искат от нас да почитаме и чудовищата. Чудовищата, които излязоха големи късметлии, защото се появиха хора, които ги обявиха за национални герои. Я, пак да се върнем към „модерния национализъм” – единение ли? С кои? С тези? Никога!

Проблемът на десницата (няма да отричам и левицата го има), че е останала без сетива за архиврага на всяка демокрация и свобода – фашизмът.

Днес гвардейците и всяка друга сексуално подтисната политическа измет са намерили нова тактика. Те си търсят такива като Калоян Методиев и им дават техните идеи.

И някаква си нова партия, създадена от деснеещи младежи изведнъж реши, че центърът на тяхната борба е да издигнат стена на границата с Турция. Не е ли иронично? Тези, които видях в събарянето на Берлинската стена символ на свободата в Европа, започнаха да искат стени отново.

Така преди време едно нещастно и тъжно девойче, което твърдеше, че е от БСП пък създаде расистка гражданска коалиция, пак с БНС, за да организират протест срещу ромите в който изобилието на насилствена лексика би отвратило дори закален почитател на филми на ужаса.

Фашистите днес като кукувици разпръскват идеите си и обществото. И като начало използват малки и маргинални партии, за да видят реакции, коментари и поведение. За да се опитат да се отърват от своя предишен образ, те яко се инфилтрират сред хора с легитимна политическа биография. И така спокойно един ден БНС може да стане невидимо. Защото ще има партии, които от тяхно име ще разпространяват отровните им послания и маниакални призиви.

Обществото ни няма правилна реакция срещу политическото му замерване с такива нечистотии от страна на хора, които искат само конфронтация. Защото във всеки един момент се появява някой, който дава легитимация на бруталните идеи и ги облича в думи. Някои от тези влизат в парламента.

На мен ми стига като ужас, че живея в държава управлявана от пожарникар с една книга в живота си. Но ми е писнало да живея на място, където няма чувствителност към езика на омразата, където нашите зверове, които трябва да бъдат погребани дълбоко, винаги възкръсват, а черните шамани тържествуват.

И ми се иска, в името на тяхното политическо бъдеще, или поне, ако имат такова, някой от СДС да бе излязал след изявленията на Методиев за стената и да каже: „Абе, Калоянчо, ти пиеш ли си хапчетата? Какви ги говориш? Какъв си ти? Какъв десничар си ти?”.

СДС си мълча. Те обичат да живеят с призраците.

Вероятно заради това събудиха всички чудовища и сега се чудят защо светът им се случва като кошмарен роман...

Обаче и ние сме в него.

Удар в стената

Стендал има крилата мисъл: "В обществото се влиза с дуел." Вероятно водена от стендаловски дух, една млада партия реши навръх Новата 2011 година да блесне с оригинална идея. Политическата формация "Общество за нова България", понесена на крилата на международните информации, предложи страната ни да издигне стена по границата с Турция. Идеята е формулирана като начин за "спиране на нелегални емигранти, контрабанда и незаконен трафик".

"Общество за нова България" се оказа интересна партия, в чието ръководство може да открием предимно млади хора. Повечето от тях са родени след 1977 година, тоест далеч не би трябвало да са обременени с размишленията, фобиите и комплексите на предишното поколение. От младите - поне така иска обществото - се очакват нестандартни идеи, нов поглед и начин държавата най-после да дръпне напред. Вместо това обаче младите в политиката започват да се държат просто като нова версия на всичко старо. Ето кое е плашещото в този случай.
Какъв проблем на страната би решила една стена по границата с Турция? Стените никога не са спирали желаещите да емигрират. Питайте половин Мексико. Ако стените бяха решение на проблемите с контрабандата, емиграцията и трафика, отговорът на проблемите би бил толкова лесен - просто слагаме стени по всяка граница и започваме да си отдъхваме в блажен покой.

И какво се оказа - младото поколение, събрано в партия "Общество за нова България", не е способно да измисли нищо по-различно от старото. Това е голям проблем на българската политически система - у нас има тотална бедност откъм идеи. В страната ни се въртят три-четири рециклирани схеми за действия, неизбежно преписани от Запад, а отвъд тях - нищо.
Десницата не може да отиде отвъд своя антикомунизъм, левицата се чуди кой път да поеме, а младите решиха да се топнат в морето на миналото и да правят стени. В такава атмосфера на хаос е трудно да се ориентира нормален човек.
Да не говорим, че не върви на една партия от младежи да поставя в центъра на своя светоглед стените по границите. Има толкова много други възможности, начини и опити.
В този смисъл младите партийци обезсмислят и името на партията - нищо ново няма в тази България, която те предлагат. Поне стените не са нововъведение в политическата история.
Очевидно младите сами по себе си не са отговор на проблемите. Поне младите, които не искат да излязат от клишетата на миналото. И това не е влизане с дуел в обществото. Това е просто примиряване с идеята, че всичко ще е постарому.
Което вече си е като челен удар в стена.

Родени в НРБ

Няма как да избягам от своята карма.

Роден съм в една държава, а сега живея в друга. Фактите са си факти.

Аз съм нещо като исторически емигрант и е крайно време да го призная, поне пред себе си.

Емиграцията е красиво състояние на духа, защото емигрантът е човек, който трябва да живее в свят, който не му принадлежи. Така се случи и с мен. Държавата в която се родих вече я няма и трябва да се уча да живея в съвсем друга страна.

Култово!

Роден съм в Народна Република България. После историческите ветрове отвяха това "народна" от името. Дали защото народът вече нищо не значеше или пък просто на никой не му пукаше за народа и до днес не е ясно. НРБ и РБ обаче са различни държави.

Роден съм в едната.

Трябваше да живея в другата.

НРБ и РБ е конфликт по-тежък от Северна и Южна Корея. Там, когато на едната страна й докривее може да си го изкара на другата с ракети, артилерия, авиация, подводници или поне да свика гневна пресконференция в ООН.

А отношенията НРБ - РБ са пълни с гузно мълчание, тиха меланхолия, неясна вина и усещането за живот в различна вселена.

Ние като емигранти най-добре знаем колко е трудно да живее в държава, която е съвсем различна от родната ти страна. Трябва да оцеляваме в странни правила и различни ценности, все едно предишният ни живот никога не е съществувал.

Аз съм роден в НРБ.

Много се дразня, че днес НРБ е сведена до три клишета и меланхолия по най-тъпото от нея. Тези, които обичат да се правят на интересни веднага казват: "аа, дааа, опашки за банани, радиоактивни марули и руска телевизия в петък вечер". Тези, които страдат пък започват: "сигурен живот, безплатно здравеопазване и заплати, които стигаха за нормален живот".

В НРБ никога не ме е впечатлявал недостига на банани или пък марули, които активират гайгер-мюлеровите броячи. Харесваше ми спокойствието на живота. Вероятно то е било измамно, но детето в мен усещаше, че подобен живот е най-близко до утопията в нашия невъзможен свят. Нямам много визуални спомени от НРБ, но пък съм пълен със спомени за усещания.

Сладоледът лятно време.

Радостта от играта на футбол лятно време.

Снегът през зимата (може би в онази различна вселена май нямаше глобално затопляне).

НРБ имаше цветове. В съзнанието ми са запазени много цветове. Заради това днес, когато чета лигави постмодерни писателчета, които са правят на интелектуалци с лакирани нокти, не мога да не ги улича в лъжа. Те се опитват да кажат, че в НРБ е било сиво. И лъжат като разпрани. Няма по-голяма лъжа от тази, която един човек може да сътвори за самия себе си.

Когато после по волята на политическите богове бях принуден да емигрирам в Република България (едно от десните ченгета я нарече РъБъ, с което вероятно поиска да свали от себе си и себеподобните си вината, че ни натресоха в това блато) се учудих от това как една държава може да спре да бъде самата си себе си за невероятно кратко време. Всичко се разлетя във въздуха, там, където преди имаше цветове дойде сивотата на бедността, хората се сдухаха и емигрантският ми живот започна в нещо като буря, която не е спирала оттогава.

Родените в НРБ сами предадоха живота си като се отказаха от него. Всеки се опита да си сътвори различна биография, различен светоглед, опитаха се да заприличат на новородени младенци и потънаха в най-ужасяващата социална депресия позната на стария континент. Те просто отказаха да си признаят, че вече са емигранти и, че държавата им изчезна.

Заради това в РБ се нагледахме на предателства, които хората правят. Най-вече срещу самите себе си. Предадоха се, продадоха се, а след 15 години всички започнаха да хълцат за изгубената Аркадия, за кроткият рай, оставен назад. Република България май стана единствената държава в света в която меланхолията доби политически оттенъци, което още повече скофти емигрантския живот.

Кърт Вонегът, блестящ писател, върховен майстор на иронията, наричаше виетнамската война на САЩ не с името й, а фразата: "когато лайното удари вентилатора". Нашата историческа емиграция от една държава в друга също напомня на тази митологична фраза. Кръстоносният поход на родените в НРБ завърши в блатото на нечистотиите на РБ. Отнеха ни не само една буква - взеха ни всичко. Казвам ви - всичко.

Дубравка Угрешич, балканска майсторка на иронията пък споделяше, че емигрантския живот представлява едно основно душевно усилие: постоянно да преценяваш без какви неща можеш да живееш. Животът в РБ прилича точно на това - лишаваш се от всичко в името на драматичната надежда, че бъдещето ще бъде добро. Отказахме се миналото, отказахме се от настоящето, отказахме се от идеите, отказахме се от всичко и заради това ни останаха единствено спомени. Основната полтическа битка в РБ е за правото на контрол върху спомените. Защото друго освен спомени България просто няма.

Заради това в наши дни преоткрих прелестта от четенето на Ремарк. Целият народ прилича на негов герой, който се връща от фронта, но разбира, че се е върнал в някаква друга държава, в друга вселена дори.

Всеки народ търси различни начини да се справи с колективната меланхолия по изчезналите в мрака на историята страни. В края на филма "Ъндърграунд" Кустурица визуализира това по блестящ начин - в отвъдното хората се завръщат в своята Югославия и започват вечния си живот по нов начин, в една държава отцепена от целия свят, в която сватбата е начин на живот, а музиката единственият език на душата на хората.

Може би това ще е нашата съдба в отвъдното също. Вместо смърт, ще преплуваме реката на спомените, за да се върнем в НРБ на нашето детство. Там, където животът беше простичък и подреден, а детството траеше цяла вечност и малко отгоре. Там нашата емигрантска участ най-накрая ще свърши и ще се завърнем по родните си места.

Родени в НРБ.

Това е за цял живот.

Портрет на виновното зомби

От време на време ме прихваща зомби-вълната. Свалям си 15 филма със зомбита и започвам да ги гледам, докато не грохна, мозъкът ми не се сгърчи като като мазна хартийка от баница или пък пред очите ми не се появят малки кино-искрички, които предвещават дълги сънища, пълни с писъци, изоставени гробища, безлунни нощи и мъгла, която се стеле по земята като дим от колба на алхимик.

Имам купонджийско обяснение за фенството към тези филми. То е елегантно и го сътворих след един такъв интелектуален маратон. Просто искам да се убедя – подчертавам философоски аз и вдигам пръст, ако компанията и времето го позволява – че смъртта не е края на всичко, че след живота има афтърпарти!

Да, глобализираният свят и изчанчените питиета създадоха идеята за афтърпарти. Купонясваш си на воля през цялата вечер, проклинаш стриптийз-клубовете, че са толкова скъпи, негодуваш, че нощта има край и след това, някъде призори идва афтърпартито – кротък свършек на целия купон. Край на купона чрез нов купон. Не е ли хубаво да живееш в свят, който е толкова сдухан, че постоянно иска да се забавлява?

И понеже не съм бил на нито едно афтърпарти, всъщност може и да съм бил, но просто да съм нямал представа, че съм попаднал на толкова изискано събиране, родих идеята, че афтърпартито е нещо като безумен завършек на купона. Отиваш да си доотсечеш главата, да си отвориш окончателно чакрите - „купон – пиячка – купон прим”.

Във филмите зомбитата правят нещо подобно. Само, че са довели идеята за афтърпарти до неочакван абсурд, защото идеята им за забавление е да разкъсват човешки тела, да се хранят с тях, да издават звуци, които бих ужасили дори и Ханибал Лектър, а от устите им (това пък кой ли кулинар го е въвел като мода?) да капе постоянно кръв.

С други думи – имам естетически проблеми с такова афтърпарти, което е излязло от контрол, но това не прави идеята за победа над смъртта по-малко вълнуваща и сгряваща душата с възможните пътища към безсмъртието.

Разбира се, киноамериканците яко са скофтили изобщо образа на зомбито в тяхната градска култура и холивудски блясък. Оригиналът на идеята не е толкова бляскав и шумен, но пък може би е още по-зловещ дори.

Твърди се, че технологията по превръщането на мъртъвците в зомбита е създадена в далечно Хаити, малка, китна, прелестна и много бедна държава, която наскоро бе покосена от зловещо земетресение.

Тамошните шамани, комерсиално наричани във вуду „бокори” са основните изпълнителни по ритуала на връщането на телата на мъртъвците обратно към живот. В културата на малката държава зомбито е нещо като вечен роб на своя възкресител и не се държи неприлично или пък обикаля къщите, за да си търси храна под формата на млади девици, които знаят да пищят силно, а си работи кротко ден и нощ, без да дава пет пари за околния свят.

Да бъдем честни – това не е идеалната форма на купон след смъртта, нито пък е тържествено връщане на живота, което разваля малко купонджийската ми теория.

Има и още продължение на този вид ужас. Политическата легенда твърди, че две от най-големите чудовища, които са вчернили живота на прелестното Хаити – диктаторите Франсоа Дювалие и Жан-Клод Дювалие, наричани съответно папа Док и бейби Док, са управлявали тази държава и са смукали жизнените й сокове, именно като са залагали на зловещата си тайна полиция – прословутите тонтон макути и на съюза си с няколко изперкали бокора, които са държали населението почти в постоянна интелектуална зомбификация.

Очевидно е – хаитянската представа за зомбита не покрива напълно бохемският ми поглед към тях, а и никога не съм гледал филм за Хаити, който да описва тяхната версия за света. Вуду си е спечелила рекламно име на зловеща религия, а духовете във вуду, които местните наричат „лоа” едва ли са най-симпатичното нещо във вселената и определено не са нещо, което човек би искал да види нощем.

Идваме до друга форма на размисъл за този странен киновид – зомбито. Ако се замислим философски, не ви препоръчвам често да изпадате във философски размисъл – вреди на стомашно-чревния тракт – зомбитата съществуват, макар и зловещо като вид вина на човечеството. Измисляме ги като начин да се справим с депресията от това, че все още има, а вероятно винаги ще я има, една граница, която не можем да прекрачим и разберем.

Всяка култура по земята си мечтае за победа над смъртта. "Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?", възкликва апостол Павел, като говори за възкресението на Исус. Момент на триумф над неразбираемото. Това, разбира се, не означава, че християнството е религия в която е застъпена идеята за зомбитата, защото Исус – както твърдят източници, пожелали древност, колкото си искат – възкръсва по светъл начин. Ако беше обратното – светът щеше да е мрачно и подтискащо място, а литургиите в църквите нямаше да стават за деца под 18 години.

Когато човек си мечтае за победа над смъртта започва да търси начините по които тези победи са осъществявани в миналото и няма как да не стигне до зомбитата, до филмите с тях и до цялата разтърсваща одисея на техните злокобни деяния. Сатанизацията е пълна, въпреки, че досега нито един съд не е представил убедителни доказателства за престъпления извършени от зомбита.

Така стигаме до некупонджийското обяснение за моята кинопристрастеност. Идеята за зомбито е виновна идея. Красиво е да си мечтаеш, че ще можеш да надхитриш биологията като опитен покерджия с вселенски залози, ама този хазарт винаги ти излиза през носа. Подсъзнателно всички усещат, че в нарушаването на правилата има нещо нередно, нещо, което не се вписва в другата картина на света, нещо заради, което трябва да си платиш. И така, за да ни спрат да търсим безсмъртие, киношаманите са ни натресли идеята, че ако се върнем от онзи свят, ще бъдем толкова зажаднели за убийства, кръв и ексцесии, че дори и филм от два часа няма да ни стигне, за да обрисува зверствата.

И ето как зомбитата стават копелетата на Холивуд, полигонът за справяне с фройдистките травми на няколко поколения режисьори и причина за кошмарите на цели орди от американски тийнейджъри. А после се чудим защо Щатите са сбъркана държава. Страдат от хронична невъзможност да се справят със собствените си демони и колкото повече ги филмират, толкова по-очевидно става, че колективната им психотерапия съвсем не работи. А, за да могат поне временно да забравят греховете си пред вселената – стовариха всичките си вини върху зомбитата и така създадоха лошо име на всички авантюристични души, които са решили, че в ковчезите им е прекалено тясно и решават нощем (винаги нощем и то под огромна луна и някакви виещи създания в далечината) да разровят гробовете и да се поразтъпчат из света, който така неблагодарно се е опитал да ги сведе до състояние „пръст при пръстта”.

С други думи – трябва да създадем една организация или кауза, която да се казва: „Презумцията за невинност да важи и за зомбитата”. Може пък просто да си търсят компания, за да разкажат истории за оня свят. Всъщност не ми хвалете оня свят – щом зомбитата предпочитат да се върнат тук, дори и с риск да бъдат обявени за масови убийци, значи нещата там не са толкова розови. Как пък в нито един филм не снимаха как някой се опитва да си поговори със зомби? Може би създанието има нужда да бъде изслушано....

С настоящия текст не призовавам нито един бокор, лоа или налудничав диктатор да призовава духа ми по кофти начин от отвъдното. Един ден (разчитам този ден да се забави поне с още стотина, двеста, и о, боже на медиците, защо не с триста години), когато потегля нататък, бъдете убедени, че няма да искам да остана цяла вечност на място, където няма танцьорки на кючек и не сервират студена бира. Така, че ще гледам отново да намина насам.

Моля ви, не ме посрещайте с викове. По-добре почерпете! J))