Балада за Ганеца

(житие на един истински подземен герой)

Българската литература доскоро беше много ексцентричен феномен. Напливът на реалност в нашето общество завинаги унищожи идеята за култура и трансформира литературата в един ехиден и скрит жанр. Понеже всяка литературност бе гледана с подозрение, литературата се маскира на разследваща журналистика и започна да бълва стотици книжки с жития на мутри, бандити, убийци в които измислицата и истината съжителстваха като в постмодерна оргия. Това не беше журналистика, но не беше и литература, а някакъв жанр-монстър, който имитативно се вкопчваше в своите два основни извора и общо-взето беше като жълт вестник, но на повече страници. Тази особена литературна оптика роди възвеличаването на откровени убийци, налудничави психопати, маниакални крадци и ненормалници, които бяха въздигнати на пиедестала на някакво ъндърграунд величие. И половината народ заживя с житията на мутрите, които го заливаха от всяка сергия за вестници, а и от всяка книжарница.

Тази културна мътилка унищожи всеки порив към истината в нашето общество. Размиването на границата между истината, лъжата, фантазиите, реалността, маниаците и светците стана най-отличителната черта на абсолютното българско безвремие. И така изтървахме истинските образи, онези, за които си струва да се пише, забравените, които трябва да изкараме от океана на безмълвието и да си припомним техните загубени и унищожени животи.

Докато в София серийните палежи на коли продължават и всяка нощ огънят поглъща возила в различни квартали, май е време да са замислим за версията, че някой от ъндърграунда си прави умишлен бъзик с полицията, че това е някаква кризисна гавра с органите на реда, макар и сътворена на гърба на обикновените хора, които всяка вечер с ужас се оглеждат за пламъци. Тази пироманска или гавраджийска история напомня леко на житието на един прославен навремето бандит, който за кратко време бе станал легенда със своята неуловимост, лудост и откровено забавление с куките. История, която си струва да бъде припомнена днес, защото, когато всички стойности се сринаха от това пострада и нашата социална памет. България е страна, която няма памет, а трябва да живеем в свят в който паметта е основното средство за оцеляване.

На 6 юни 1999 година столичната полиция уби Ганчо Въчков, известен като Ганеца. Смъртта на този легендарен автокрадец бе кулминация на драматична медийна истерия около неговото име. За около 4-5 месеца Ганеца бе изваден от блатото на неизвестността, а медиите легендаризираха неговите подвизи.

6 юни е топъл ден, а цялата полиция е страхотно изнервена. Тогавашният вътрешен министър Богомил Бонев (който само няколко месеца по-късно бе сменен, две години по-късно неуспешно се опита да играе в изборите за президент, а след това потъна в политическото небитие) поставя цялата полиция под натиск, защото Ганецът няколко пъти направи всички ченгета за смях. Въчков става най-издирваният човек в историята на България по причини поради, които ще обясним малко по-надолу. Когато полицията засича издирваният от тях започва холивудско преследване из столичните улици. Ганеца е в колата, заедно със своя партньор по престъпен живот Ангел Митев. По време на дивашката гонка обаче Митев изпада от колата. По-късно куките твърдят, че в пристъп на лудост Ганеца е започнал да подозира своя съратник в предателство и стреля в два пъти в него. Криминалните журналисти, най-верният рупор на всяка власт, стотици пъти повтарят тази версия, обаче в нея има пукнатини, които са огромни.

Съдбата е била на страната на Ганеца, който кара така бясно, че почти успява да се измъкне от ченгетата, въпреки, че те са пукнали гумите на неговата кола. Органите на реда откриват дори след това изоставеният му автомобил, мислят си, че пак са изтървали бандита, но случайна гражданка (вселената е пълна със случайни гражданки) ги насочва отново по следите на Ганеца и те го откриват във вход на кооперация.

Точно тук вече не става ясно какво се случва с известният автокрадец. Според едната версия той се самоубива само и само да не попадна в ръцете на МВР. Според другата - вбесените полицаи ликвидират медийния герой с куршум в главата, вбесени от това, че няколко месеца той ги е правил на луди. Така и не стана ясно каква е била съдбата му.

Аз и до днес вярвам, че ченгетата са убили Ганеца.

Ганчо Въчков няма да влезе в учебниците със свят живот и като пример за подражение за подрастващото поколение. Във времената на мутрите, наркодилърите, убийците обаче, той, особено от днешна гледна точка, започва да изглежда почти симпатичен. Като тръгва по бойните пътеки на криминалния контингент, той избира да бъде автокрадец. Това е висш пилотаж в кражбите, особено във времена на все по-усложняващи се аларми. Днес вече е трудно само по спомени и статии, да се напише за истинския живот на Ганеца, заради това трябва да напише житие на легендата за него. Според част от авторите, които така дръзко заклеймихме в началото Ганеца е бил пословично смел, или нека да го кажем - направо луд. Говори се, че когато част от мутрите във възход се опитали да го привикат и да го привлекат под собствения си чадър и групировки, той се явявал на срещите с тях целият опасан с бомби и детонатор, който държал в ръката си. Така - легендата е особено ясна по този въпрос - Ганеца остава независим играч на пазар, който отчаяно се стреми към едно-единствено положение - пълен и тотален монопол.

Вероятно тази вътрешна лудост го тласка към все повече и повече екстремни ситуации. Ганеца обаче никога не става престъпен бос от голяма величина. Той си остава един дребен автокрадец с банда надъхани младежи край него и нищо повече. В този смисъл легендата за него дойде, защото медиите подхванаха неговия образ, МВР, за да се защити го изкара топбос на крадците в столицата и именно легендата за него стана и причина за смъртта му.

Когато през 1997 година Богомил Бонев стартира прословутата си акция "Комар", чиято цел бе уж да притесни мутрите и да разследва луксозните им джипове, всъщност стана ясно, че правителството на Иван Костов изобщо няма за цел да пребори престъпността. Позите на реформатор вървят в театъра на политиката, ама в реалния живот бързо става ясно, че кабинетът ще се нуждае от знакови акции или поне от някакъв зрелищен арест, за да не си проличи абсолютният провал в борбата с престъпността. И заради това създадоха жега на автоапашите - най-невинната част от цялата престъпност в страната. Точно тук независимият статут на Ганеца почва да играе срещу него, защото без протекции, той се оказва под прекия удар на държавната власт.

Ако наистина този подземен герой се е отличавал с маниакална смелост, а нищо не ни позволява да се съмняваме точно в това, то значи Ганеца бързо е усетил, че примката се свива около врата му. Сигурно е предусетил и, че ще умре, защото няколко месеца преди филмовия и фатален 6 юни Ганеца и неговите хора започват серия от кражби на свръхлуксозни коли. Изпищяха дори и западни дипломати. Техните свръхзащитени лимузини обаче станаха изключително лесна жертва на автокрадеца. За Ганеца започва да се говори като за абсолютен феномен.

Това, което ужасява полицията е, че кражбите на тези коли са абсолютно безсмислени. Повечето от тях са толкова луксозни и уникални, че крадците просто не могат да ги продадат никъде. Очевидно групата на Ганеца действа по сюрреалистичен начин. Крадат заради удоволствието от спорта. Разбиват луксозните лимузини, за да се изгаврят с безсилието на МВР.

Куките полудяват.

Медиите почват да вадят огромни заглавия за неуловимия крадец.

Правителството е под пара - не стига, че ги обвиняват в корупция, но ги удрят и по най-фината част.

Западните дипломати почват да гледат с ирония на властта.

Вътрешният министър се поти по три пъти в кабинета си.

А няма заловени.

Кражбите продължават ден след ден.

Медиите започват да вадят все по-едри заглавия.

Куките им подхвърлят името на Ганеца.

Ганеца става легенда.

Говорят за него като за Робин Худ.

Чудят се какво му става.

Издирват го навсякъде.

Лично премиерът трябва да даде изявления по повода.

А заглавията валят едно след друго...

Така се стига до фаталния 6 юни. Пропуснах да кажа нещо в началото. Ганеца дори не се крие. Ченгетата го засичат за първи път през този ден като играе футбол с приятелите си в двора на едно училище.

В късния следобед "демонът на МВР" е вече мъртъв.

Самоубит.

Не претендирам, че това е истината за Ганчо Въчков. През 1999 година тази история мина като един миг за мен. Когато обаче чух за края на Ганеца разбрах, че трябва да пренесе тази история с мене през времето. Тя е показателна за цялото време в което трябваше да живеем.

90-те години на миналия век си бяха екстремно преживяване. Много неща се срутиха, други се появиха, но като цяло равносметката от тях си беше кървава.

Запомних Ганеца, защото той беше шумна жертва на прехода. Баладичен преход към постмодерните времена. Шумен и луд бандит, който обаче направи легенда от себе си.

Сигурно малко хора го помнят, но си струва от време на време да се сещаме за него. Хора като Ганеца белязаха новото време и не успяха да останат в него. Времето ги изхвърли, защото си бяха останки от миналото. Каквото и друго да са мислели за себе си.

Ние оцеляхме и след Ганеца.

Ама поне за миг понякога сигурно всеки е усещал порива по луд живот.

Дали пък някой не пали коли само, защото не знае как по друг начин да обясни огъня в душата си? 

И дали призракът на Ганеца не се смее доволно отнякъде?

Голямото електронно четене

Някои твърдят, че Фейсбук пречи на четенето. Когато извадих тези свои статуси обаче осъзнах, че това не е вярно. Голяма част от тях започват с глагола „чета”. Фейсбук просто превръща четенето в колективно занимание. Днес вече четенето не е за самотни души (или хайде да го кажем така – помогна на всички, които не искат да четат в самота). Сега четенето е глобално занимание. Четеш и коментираш в реално време. Включваш мисълта си в световния поток, търсиш споделено мнение или пък противник, който да разбиеш. В този смисъл виртуалното пространство е уникален експеримент в историята на човешкото четене.

Това са моите предколедните наблюдения върху шантавата природа на кризисния свят. Вече е абсолютно доказано – развил съм способност да имам мнение по всеки въпрос във вселената. Дървеният философ винаги е бил в мен, просто електронната епоха му позволи да натрупа самочувствие. А и му изсипа наведнъж четене за цяла вселена, че е малко отгоре.

Как да не е радостен човек?

Кратка разходка из агенциите: ще връчват награда Еврофермер на годината. После ще дават приз за Евро бизнес дама на 2011 година, ще отличават млад евроексперт на месеца и ще посочват еврофирма номер 1...Това дали означава, че вече ще има и приз за евроманиак на 2011, евроидиот на годината и пълна еврооткачалка? И дали Бойко Борисов, Симеон Дянков и Цветан Цветанов знаят какви отличия им готвят?

----------------------------------------------

Пътеводител за София за 2012 година: София е град, където не можеш да се загубиш нощем. Светлината от горящите коли може да ориентира дори и чужденците на коя улица се намират...:))))))))

------------------------------------------------

Чета анализът на Marian Karagyozov в "Ново време" за изминалите президентски избори. Младият радикал е силен на този фронт и безкмопромисен. После видях библиографията за статията - с радост и ентусиазъм видях, че Мариан се е позовал и на мен, и на Руслан Йорданов, на Галя Горанова, на Георги Близнашки...И тогава си казах нещо - отдавна слушам как в България нямало ляв репортерски център. Тези гласове са прави. В България няма ляв репортерски център, мамка му, има си направо ляв революционен журналистически фронт :))))))) Охх, длъжни сте да ми позволите този миг на оптимизъм :)

---------------------------------------------------

Чета интервю с млад социалист: "Кой ти е любимият български политик?" - Георги Първанов, Ивайло Калфин. "Кой ти е любимият европейски политик?" - Ангела Меркел.....Ееех, и на мен като Моканина ми идва да завия от мъка. Ангела Меркел? Социалистчето се кефи на един от най-десните политици в Европа. Очевидно световната политика съществува за младите хора само като заглавия по вестниците. Светът е нещо като сън...А какво ли ще стане, ако питаш такъв кадър кое точно го прави социалист. Сигурно ще каже нещо от типа: "социалист съм, защото искам да приватизирам железниците и да работя в Института за пазарна икономика" :))))))

-----------------------------------------------------

Чета в "Труд" една статия на Пламен Даракчиев със заглавието "В очакване на дясното". Ето това е проблемът в България - има 50 толкова шумни "интелектуалци", които толкова чакат все някакво "свое дясно", че просто никой не може да види истината. Дясното не предстои, уважаеми господа, дясното вече се състоя. Всъщност - то вече се състои (сегашно продължително време). Дясното беше шизофренично костовистко, но понеже нищо не може да издържи в напрежението на голямата лудост, се трансформира в сегашната си необанкянски вид. Дясното е тук и ще си бъде такова, каквото е. Интелектуално дясно с преклонение пред папионки и бради не съществува. Така че, когато колективното бленуване по дясното спре, ще се види резултатът. Дясното е това, което е днес - популистко, маниакално, нахално, агресивно и просташко. Добре дошли в новия свят. Дочакахте го. Защо не му се кефите?

------------------------------------------------------

Навремето Томазо Кампанела много правилно написа средновековният бестселър "Градът на слънцето". Този интересен образ прекарва 27 години от живота си в затвора. Вероятно заради това се е размечтал за друг възможен живот, за идеално общество и за слънчеви хора. Но и аз съм така. Кога, ако не през сълзливия като млада гимназистка декември, човек може да си мечтае за истинско слънце, малко палми, бял пясък и коктейли, разноцветни като сънищата на софийски утопист :))))

------------------------------------------------------

‎"Рецептите, които аз дадох, една по една почват да се случват. България не се е отказала да влезе в еврозоната, но това ще стане, когато последната се преустрои по български". Видният европейски философ, политик и интелектуалец Бойко Борисов. Схващате ли за какво говори - в ЕС тече подмолна българизация. Така ще ги българизираме, че да можем да се чувстваме у дома си. Това най-вероятно означава, че в мига в който Барозу почва да си поръчва шкембе на закуска и да гледа накриво, ако Ивана не му пее на уше, а еврокомисарите започнат да се подслушват със СРС-та и да си подмятат флашки, ЕС ще постигне своята величава българщина. Велики мигове ни чакат....:)))

--------------------------------------------------------------

Неделно фън шуй: баницата на мама, разговор за политика, радикален мързел, силно кафе и усещането, че е хубаво да си там, където ти е мястото...:))) Въпреки, че световните духове рано или късно трябва да обмислят идеята, че само една държава е твърде тясна за душата, която жадува глобалност :)))

----------------------------------------------------------------

Нали Пеньо Пенев беше казал, че човекът е човек, когато е на път. А това дали означава, че ако си на път в сезона на протестите и стачките, то ще станеш свръхчовек? И, мамка им, на тези, които принудиха БДЖ да стачкува. Не е едно и също да си отидеш в Пловдив с влак или автобус. Във влаковете има романтика, а автобусите са просто един досаден магистрален превоз. Но така е - вече никой не слуша поетите. Заради това светът се скофти :)

---------------------------------------------------------------

‎"Ние сме тук, на Земята, за да се размотаваме насам-натам. Не позволявайте да ви разправят друго". Кърт Вонегът :)))

---------------------------------------------------------------

Община Подуяне е най-постмодерното явление на земята. Тя показва едно: компютрите никога няма да победят хората. Попаднах на служителка, която гледаше компютъра си подозрително като агент на ЦРУ арабин на летище :))))) После направих три кроса по етажите докато опознавах служителки от различни стаи, които ме прехвърляха една на друга като топка за волейбол. Схванах, че има утопично работно време - тоест от 14.30 до 16.30 часа и разбрах, че институциите са сила. Тази сила обаче, май френдс, не е силата на тежкия юмрук, а на абсолютно пълното безразличие. Те (институциите имам предвид, мамка им) пет стотинки не дават за тебе, особено, когато нямат да ти взимат пари, така че научаваш основен урок - ти си сам в студената вселена, търси начини да се оправяш. Добре, че разказах малко политически вицове за Б.Б на две дами от общината. Покикотиха се като тайни опозиционерки и ми казаха пак да направя институционалната обиколка следобед - работата можела и да стане. Да живее хуморът - нашият начин да се справим с бюрокрацията! :))

-----------------------------------------------------------------

Като завали сняг светът изглежда хубав. Все едно Аллах го е барнал качествено на небесния "Фотошоп" :))))

----------------------------------------------------------------

От три дни целият Фейсбук споделя с мене една вълнуваща новина - че късите поли на свободните гражданки са индикатор за добра икономика, но пък появята на секси-сервитьорки било тъмен знак, че икономиката цикли като мозъкът на студент с махмурлук. Нека да бъдем модерни икономисти (да се наречем "късополисти") и да изясним икономическият процес. Секси-сервитьорката е кейнсиански инструмент. Тя стимулира потреблението и е отрицание на политиката на бюджетни ограничения. С други думи, за да се прибегне до секси-сервитьорка, това означава, че кръчмарските неолиберализъм се е провалил и сега трябва да се спасява всичко чрез кейнсианството на късите поли на сервитьорките. Всяка икономика, която не изхожда от късополизма е обречена на срив. Има и друго - ако в НАП почнат да назначават секси-данъчни служителки, това по същество ще означава, че Дянков признава, че се е провалил...:))

----------------------------------------------------------------------

Благодарение на Гугъл (нашата единствена памет) видях, че днес е годишнина от рождението на Диего Ривера. Ривера вероятно е най-великият мексикански художник. Монументалист и радикал. И в тази връзка - любимата ми история с него. Фамилията Рокфелер наема Ривера през 1933 година да изрисува фоайето на Рокфелер Сентър. Ривера изрисува всички стени с образите на Маркс, Ленин, с картини на вдигащият се на революция пролетариат, изобщо прави си величествена гавра. Фамилията Рокфелер плаща хонорара на Ривера, но още на следващия ден заличава всички картини. Тази история е известна. Това, което не се знае масово е, че Фрида Кало (съпругата на Ривера, която е и любовница на Троцки) след този случай произняса велика реплика: "Милиардерите са идиоти", казва тя. Велика история, нали ви казах :)

----------------------------------------------------------------------------

Стар сръбски графит: "Средствата за осведомяване са TV и WC,

защото във WC четеш вестниците". Сега обаче има и допълнение - WC си е медия, защото там отиваш да повърнеш като гледаш Бареков :)))

-------------------------------------------------------------------------

Едва днес прочетох една статия от 2010 на Антъни Гидънс (архитектът на Третия път, идеологът на Тони Блеър, един от авторите на Голямата шизофрения на левицата) в която той официално обявява Третият път за мъртъв и озадачено като всички нас започва да се пита накъде трябва да потегли левицата, за да открие своето бъдеще. И понеже статутът ми на фейсбук-идеолог трябва да бъде препотвърждаван, аз ще ви запозная с двата възгледа за развитие на левицата, които съществуват в главата ми. Първият е окончателна и тотална чегеваризация на левицата. Това ще помогне отново да стъпим на здрава основа, никой няма да ни гледа лошо, че сме пуснали бради и пушим пури, а буржоазията ще започне да се страхува...Вторият е - радикална плейметизация на левицата. Жартиерите и революцията не си противоречат, дори могат да си помогнат....Спукай се от яд, Гидънс. Младата сила на идеологията те надви...:))

--------------------------------------------------------------------------

Шофьорът на таксито този път ми изнесе лекция по световната лудост. Разказа ми за някакъв случай, където едно семейство викнало такси да ги превози от вход А до вход Ж в "Младост". "Луд свят, изперкали хора, къде ще му излезе края нямам никаква представа", сподели загрижено бакшишът. После разказа някаква друга история как една дама го ангажирала да я вози из цяла София, а тя стояла, мълчала и само си пишела нещо. "Три часа я возих. Най-накрая сметката й беше 60 лева, а тя стои и си пише. Тия дето си пишат са най-опасни от всички", сподели още шофьорът. Най-накрая ме стовари пред нас. Като си тръгвах тревогата от лудите хора в света все още бе изписана по лицето му. Надявам се, че не съм допринесъл много за нея, въпреки, че не можех да спра да си тананикам докато той угрижено бореше пред мен световната лудост...:)))

-----------------------------------------------------------------

Класацията на продажбите на книги в България е много интересна. Според нея българтите най-много четат приложна психология, класика и трилъри. Книгите са огледало на българската душа. В държава в която нямаш никакъв шанс да успееш съзнателно е съвсем естествено да се чете книга "Подсъзнанието може всичко". Въпреки че злите езици твърдят, че подсъзнанието е най-добро в гледането на голи жени. Когато премиерът ти е мутра, естествено, че ще четеш трилъри. Те помогат да се ориентираш в България повече, отколкото скучните политологически анализи. А пък класиката вероятно е нещо като десерт за душата. След като си изтощил подсъзнанието, натровил си се с трилъри, на човек му се иска да отлети...

(Eдин въпрос - нима някой някога наистина е чел нещо от Стефан Цанев. Твърди се, че неговите "Български хроники" били много продавани. Хора, опомнете се. Самият Цанев не си чете глупостите. По всичко в тях си личи)

--------------------------------------------------------------------------

‎"Няма да се оправдавате с предишните, това го правя аз". Дзен-поучение на Бойко Борисов към неговите министри :)))

---------------------------------------------------------------------------

Виждам, че част от медиите днес се занимават с въпроса за това защо е паднало от програмата на бТВ така и нетръгналото шоу "Високи токчета", което трябваше да бъде водено от 4 дами, нещо като медиен аналог на "Сексът и градът". Няма да се спирам на формалните причини, но женско предаване в този вид може да има основно четири теми, така че предавенето се е изчерпало още преди да тръгне. Тези 4 теми са: 1. Колко пъти прави секс модерната жена и защо мъжете са такива капути. 2. Готвенето - феномен от Средновековието и мачистка приумица и защо мъжете са такива мегакапути. 3. Скъпите обувки и гримове и защо мъжете са такива стиснати капути. 4. Моят маникюр - кара вселената да върви и защо мъжете са такива фундаментални капути :)))))

--------------------------------------------------------------------------

Прибирах се вкъщи, когато вдигнах поглед към небето - сивкави облаци като мъгла обвиваха луната върху черното небе, някъде далече наблизо лаеха кучета все едно върколаци виеха в мистична гора, а в далечината се чуваха шепнещи гласове - все едно магьосници правят древни заклинания....После тръснах глава - луната помага, за да се ориентираш до близката кръчма, кучетата си вият умолително, за да накарат някой да им хвърли кокал, а шепнещите в далечината гласове всъщност са пеещи подуянчани, които възславят вселената...Обичам Подуяне, мама му стара, само тук всички тъмни пейзажи са си всъщност върховна романтика :)))))

----------------------------------------------------------------------------

В една статия се натъкнах на великият термин "multi-gender", което в свободен превод ще рече мулти-полов. А пък аз винаги съм мислел, че половете са само два. Замислих дали пък неусетно вече не са се появили много нови полове, което да прави този термин актуален. И установих, че съм джендър-специалист, защото разкрих новите полове. Третият пол очевидно е мъжът, трайно слял се със своя диван. Това е същество, което се вълнува единствено от световното производство на бира.Четвъртият пол е истеричната космополитънка. Това е хуманоид, който мисли за секс, но е твърде истеричен, за да го прави. Петият пол със сигурност е Бойко Борисов - стоиш си дома сам като куче и виеш, че няма женски гащи в спалнята ти. Искра Фидосова пък е едновременно шестият и седмият пол.... Абе, мулти-джендър му е майката :)

------------------------------------------------------------------------

От една седмица някой пали коли в София. Най-накрая западната пиромания допълзя и до България :))) Проблемът е в друго - веднага се вижда колко е безпомощно МВР срещу неорганизираната престъпност. В тази битка не можеш да направиш филм, няма как да кръстиш триумфална операция, дори задържаха театрално някакъв нещастник, който очевидно е невинен. МВР е пълен въздух под налягане. А всъщност обикновените хора страдат най-много от неорганизираната престъпност. Тя е техния бич, а точно там МВР постоянно се дъни. Организираната престъпност от своя страна съществува основно, за да може да се правят сериали за нея...:))))))))

---------------------------------------------------------------------------

Вече е окончателно: 44 процента от виртуалните граждани гласуваха Борисов да бъде "Футболист номер 1". Оле, оле, оле... Обаче призовавам НАП, Инспекцията по труда веднага да проверят дали този футболист не работи на черно като премиер...:)))))

------------------------------------------------------------------------------

Някой трябва да ми обясни нещо. До вчера Путин беше страховит диктатор, хищник от КГБ, император на Русия, железния ботуш, символът на злото, репресията и авторитаризма. А сега изведнъж се оказва, че при партията му има отлив от гласове. Май Русия все пак е демократична държава, а? Или поне при всички случаи по-демократична от САЩ, например? Защото може да е вярно или досегашното твърдение или заглавието на Медиапул. Двете няма как да са верни. Поне аз не съм чувал за диктатори, които да правят така, че да има отлив на гласовете за тях..

-------------------------------------------------------------------------------

Даа, революционна грешка: в дописка за зърнопроизводителите стихийната ръка на стария репортер бе написала, че тракторите ще минат През Народното събрание и Министерския съвет, а не Пред тях.....Замислих се, и какво да ви кажа, първият вариант ми харесва повече. Анархистът в мен ще знае как величаво да одобри картината на трактори, които газят МС. Мисля си, че човек цял живот живее за еднае-единствена подобна гледка :))

-------------------------------------------------------------------------------

Няма по-велико удоволствие в съботен ден от това да си пиратстваш филми и да четеш мненията на възторжения тийнейджъриат за тях. Именно поради тази причина забелязах, че българският език се е променил докато съм спал - думата адски, май френдс, вече се пише "ацки" и въобще не ме цакайте с някакъв правопис - всички я пишат така. Също така схванах, че думата кормило се е трансформирала масово в доста двусмислената дума "курмило" - вероятно, защото колата и секса вървят ръка за ръка. Бллагодаря вече окончателно се е превърнало или в "благодариа" или в "тенкс", а думата глупости е получила красивото англосаксонско название - "булшити", въпреки, че част от пиратите често го изписвал - "къв е тоя болшит". Започвам да се уча да пиша така. Когато правописът изостане от времето, значи трябва да бъде променен. Питайте младите пирати - те ще се съгласят с мен! :))

Път към Африка

След като официално се обяви за спасител на еврото, вчера министър-председателят на среща с бизнеса отново блесна с висша икономическа мисъл. Четейки суперлативите на рейтинговата агенция "Мудис" за България, на няколко пъти Борисов каза: "Благодаря, г-н Дянков!", "Благодаря, правителство!". Той дори развенча китайската мисъл и обяви 2011 година не за година на заека, а за година на Дянков. Финансовата митология надделява над далекоизточната. 

Заразата на фиксидеите явно трайно се е пренесла от главата на главния министър към главата на председателя на министрите. В тези глави явно няма място за факти като драматичната задлъжнялост на повечето общини, циничната задлъжнялост на болници, продължаващото неразплащане с бизнеса, супер недофинансирането на всички социални системи, нелогично ниските заплати в България. България е като пациент, който умира, докато лекуващият лекар сънува как взима Нобелова награда за медицина.

Разбира се, това не бива да отчайва кабинета. Давайте, господа министри, още може! Вземете пример от държавата Тонга, която няма никакъв, ама никакъв дефицит, нищо че една четвърт от населението й е под границата на бедността. Просто изоставате в състезанието! Вижте страните с бюджетен излишък - Република Конго - 8%, Ангола - 7%, Габон - 5%. Поне да стигнете Монголия - с 2% излишни пари.

Очевидно това ще е следващият ход на правителството. За какво ни е тази Европа на хленчещи държавички, пилеещи пари за щяло и нещяло, за някакви си там социални програми и други дивотии?

Очевидно нашият път е към клуба на африканските икономически гиганти, на новите тигри с бюджетните излишъци, на стабилните икономики на тропика.

Защо ни е да се мъчим с тази Европа?

В Африка веднага ще ни приемат.

(коментарът е писан съвместно с моя колега Юрий Борисов под псевдонима братя Ружеви)

Теория на политическата нирвана

Политическото новаторство на ГЕРБ е като сюрреалистичен вечен двигател - то не познава успокоение и винаги е в състояние да те изненада неприятно като финансов министър, който иска да ти ореже заплатата или пенсията.

Неизтощимият дух на управляващата партия наскоро забърка история напълно в духа на абсурда. Кандидатът за кмет на Попово от ГЕРБ Иван Димитров още преди изборите е уведомил властите, че градоначалникът е сменен. Откъде гербаджията е бил така убеден, че той ще спечели и ще се получи властовата рокада, е въпрос, към който прокуратурата трябва да прояви засилен интерес. Но в случая това е дори маловажната част от сюрреализма. Изборите минават, Иван Димитров безславно губи. Писмата от фонд "Земеделие" обаче продължават да бъдат адресирани до него в качеството му на... кмет на общината.

Съзнанието е безсилно да проумее веднага този политически подход на институциите. Резултатите от изборите нямат значение, защото изборът на властта и съответно - на администрацията, е друг.

Това е върховен, божествен политически плурализъм. Има кандидати за кметове, но чиновниците решават кого искат и кой трябва да е градоначалник. Не бързайте да твърдите, че това ограничава правото на избор. Това всъщност е свръхизбор, радикална чиновническа демокрация, решителна институционална реформа, която отхвърля изборите като загнила останка от несигурното минало.

Този подход отваря нова страница в идеята за управлението изобщо. Очевидно управляващите институции въвеждат свой, нов реформаторски плурализъм. Политиката може да съществува, само докато чиновниците я одобряват. В момента, в който тя се размине с техните възгледи за Вселената, попити обикновено благоговейно от началника, политиката може да бъде отменена. И идва властта на писмата, които ясно сочат кой е истинският кмет (любимецът на властта) и кой е измисленият (този, когото хората са избрали).

Нека да не виждаме в писмото, изпратено до загубилия кандидат, само нелепа чиновническа грешка. Това е поредно олицетворение, продължение на цялата философия на ГЕРБ, че всичко вън от техните редици и интереси е продукт единствено на халюцинация и спокойно може да бъде пренебрегнато. Да се чудим ли тогава, че още преди изборите те заплашваха населението: или избирате нашия човек, или - пари няма!

Ако продължим наум тази реформа в европейски мащаб, резултатът ще е още по-удивителен. Утре премиерът Бойко Борисов и неговата администрация могат да откажат да признаят новия президент на Франция например. И да продължат да пращат писма до стария. Плурализъм и половина. Идеите на ГЕРБ могат да съживят не само финансите на ЕС (да се забравяме, че премиерът се самоувековечи като основен спасител на светлото бъдеще на съюза).  Борисов трябва да патентова своите политически рецепти - тотално отричане на реалността и реформаторски божествен свръхплурализъм. Това вече дори не е политика.

Това е нирвана.

Нирваната на чиновниците обаче винаги води до нещастия за народа.

Не трябва да си Далай Лама, за да го знаеш.

Европа според Бойко Борисов

‎

"Рецептите, които аз дадох, една по една почват да се случват. Ние още от половин-една година говорим, че в конституциите на държавите трябва да се вкара 3-процентният дефицит... България не се е отказала да влезе в еврозоната, но това ще стане, когато последната се преустрои по български"

С тези мъдри мисли блесна преди няколко дни Футболист номер 1 на страната, любимецът на феновете, почетният художник на Републиката Бойко Борисов. Понеже нашият премиер не се хаби много често да говори по европейски теми, защото наблюдателите на процесите в ЕС, отдавна са забелязали, че на висшите форуми на Съюза, министър-председателят откровено скучае, никой не го заговаря и компания единствено му прави неговия телефон, то трябва да приемаме всяко негово упражнение по темата с голяма доза вътрешно търпение и известно чувство за меланхолична романтика.

Очевидно в тези смутни времена на глобален финансов хаос, Европа е намерила спасител в лицето на Бойко Борисов. След като целият ЕС вече е започнал да следва стъпките на България, то очевидно е въпрос на време българският модел да обхване света, а Футболистът на годината да получи Нобелова награда за икономика.

Нека обаче да си припомним какво точно е казвал Борисов за европейската ситуация, за да видим къде точно и по какъв повод трябва да бъде удостоен с паметник и много, кръстени на него площади.

Само преди около месец и половина, в края на октомври, българският премиер гордо обяви своята икономическа рецепта:

„Страните, които имат проблеми с дълговете и фискалната дисциплина, трябва да постъпят като България и да замразят заплатите и пенсиите”.

Темата за европейските пенсии не е новост за българският министър-председател, който с окото на финансов топ-експерт постоянно следи  как се развиват икономическите процеси на целия континент. В началото на октомври, по време на официално посещение в Чехия, Борисов направо предложи: „ Пенсиите в Европейския съюз да бъдат намалени до размерите на българските като мярка за ограничаване на бюджетния дефицит”.

Веднага си личи загриженото око на логичният икономист. Щом няма пари – вкарайте всички в българският капан на ниските доходи и безкрайното търпение, наемете си финансов шаман от далечната Империя зад Океана и само гледайте как числата в бюджетите ще се изравнят гладко, прилежно и подредено. Социалната цена на подобно действие, разбира се, не е от компетенциите на Спасителят на Европа. Все пак авторите на големи идеи не са длъжни да бъдат отговорни за дребните странични дефекти като отчайваща безработици, тотално убит среден бизнес и фалирали общини.

Всъщност опитът да се издири друго конкретно предложение на министър-председателят за разрешение на европейската криза, зловещо удря на провал. Вероятно Борисов от самото начало е бил сигурен, че дава толкова хитова идея, че просто не е било необходимо да ражда друго прозрение с което да спасява бъдещето на целия Европейски съюз. Сигурно от позицията именно на тотален идеен реформатор обаче съвсем наскоро премиерът се впусна в солиден анализ на близките ни съседи: „Ние и сега сме достатъчно активни, но, вижте, всичките тези събития, които се случиха в Гърция, и опитите за референдум, за...това бяха игри, но много бързо дойде горският и ги...в края на краищата на 15-ти те нямат пари да си платят пенсиите и заплатите”.

Не знам защо почти никой не обърна внимание на това изказване. В него има ясна идея за Европа. Тя е нещо като гора с непослушни животни и очевидно в нея съществува фигурата на някакъв мистичен Горски, който командва жестоко и натирва непослушните в ъгъла. Вероятно заради това ГЕРБ упорито крият премиера от изслушване в парламента по темата за кризата в ЕС, защото не искат някой друг в Европа да се усети за тази приказна теория и да я свие от видният теоретик на кризата.

Вероятно има и друга причина. В европейският си възторг на спасител, българският премиер спомена и друг свой възглед за Европа: „Колкото и да се приказва, всички лидери и премиери от една страна отстояват националните си интереси, но всички очакваме какво ще реши в края на краищата Германия“.

Очевидно решението е лесно. Каквото каже Германия, ние го приемаме и предлагаме. Меркел и Борисов – ръка за ръка през вековете. И къде се бутат тези нещастни поляци, които се опитват да критикуват Германия? Те по никакъв начин не се вписват в розовата европейска идилия на Боркел (ако Саркози и Меркел са Меркози, то очевидно дружбата между нашия премиер и германката трябва да бъде увенчана с Боркел).

Тук е време да обобщим планът „Борисов” за спасението на Европа: намаление на всички пенсии, никакво харчене, никакви референдуми, да живее Горския и най-накрая нека Германия да реши. С две думи – злобните журналисти, които постоянно се подиграват на премиера, че няма европейски идеи най-накрая  трябва да замълчат.

Еволюция е претърпяло и друго разбиране на Борисов. През 2009 година, когато дойдоха на власт, ГЕРБ си поставиха две цели – влизането в Шенген и присъединяването към механизма ЕRM 2, поетично определян като „чакалнята на Еврозоната”. В името на този механизъм Дянков не се разплати с бизнеса, удуши всички социални програми, постави общините на колене, само, за да може, но година по-късно, кабинетът официално да се откаже от тази цел. Като вземем предвид и упоритото твърдоглавие на Холандия да не допусне България в Шенген, то резултатът Европа срещу ГЕРБ е 2 на нула и то без шанс за промяна. Вероятно това е причината Борисов да преоткрие синовни чувства към Меркел и да се самоназначи за спасител на Европа, да се надява, че все още е останал някой българин, който да се хване на идеята, че управляващите знаят какво правят, какво искат и накъде водят страната.

Но истината става все по-очевидна. Европа за Бойко Борисов е нещо като далечна приказна страна в която нищо не зависи от него. Той я възприема като някаква свръхдаденост с която трябва да се съобразяваш, а не като проект в който можеш да взимаш дейно участие. Именно подобен тип слагаческо поведение подхранва идеите за Европа на две скорости, защото авторите на този план знаят, че има лидери, които никога няма да възразят на такива идея, независимо, че тя ги праща завинаги в килера на прислугата.

Нека обаче да си представим за момент, че е възможно в ЕС да тече тотална българизация на политиката, така де – от отчаяние човек и за мускул се лови. Понеже е очевидно, че България няма как бъде на висотата на европейските хоризонти, дори и, когато те са в криза, то значи трябва да внесем яростна българщина в самото сърце на ЕС – Брюксел. Заплати от по 150 евро, недостъпни болници, образование само за привилегировани и полиция, която бие наред. Тоталната българизация на ЕС изисква тоя сухар Барозу спешно да усвои как са на английски фрази като „шменти-капели”, „Цецо също е красив” и „всички депутати са безделници”. И сутрин задължително – шкембе-чорба с повечко чесън и хлебец, за да има сили да издържи еврокомисарите, които се подслушват едни и други и си плетат интриги с флашки. Европейската комисия трябва да усвои правилото да си търси министри на завои и да започне спешно строежът на магистралата Лондон – Берлин, както и да се обвинява опозицията, че се опитва конспиративно да остави Европа без асфалт. Еврокомисарят по финансите решава, че парите по програмите са твърде ценни, за да бъдат раздавани и ги прибира в трезора, а отговорникът по транспорта започва да гледа ехидно европейските железници и да сумти, че тези черни дупки трябва да бъдат поправени, пардон – продадени. И така стъпка по стъпка до окончателната победа на българизма.

Едва след своята българизация Европейският съюз ще стане истинско място за живеене, където неговият Спасител да се чувства удобно, а не някаква тъпотия, която го кара да скучае по цели часове.

И всичко това, разбира се, докато не дойде Горския...

Дано Б.Б да е знаел кого има предвид.

Защо съм социалист

Тези дни прочетох сърцераздирателната статия на един прословут десен блогър, кръстена страховито „Ето защо не съм социалист”. Оставям настрана кроткия факт, че този текст страда от класическия десен български дефект – той знае срещу какво е, но и представа си няма за какво е (което е сравнимо с параноята като психиатрично заболяване, защото е обсесия във висша форма), защото текстът на блогъра е великолепен с друго – той ясно разкрива политическия дефект на десницата: тя не може да мисли с идеи, не е способна да отделя идеите от конкретната реалност и е в радикален плен на вътрешните си демони.

Причина номер едно заради това авторът на статията да не е социалист е фактът, че не се кефи на БСП, защото всички заклеймителни размисли са му хрумнали след колаж на Сергей Станишев в списание „Тема”. Това само по себе си също е болестно състояние и обяснява провала на всичко синьо в страната. Именно защото не могат да мислят в идеи, десните мислят в хора. А това е грандиозна стъпка по пътя към превръщането на политиката в сапунен сериал. Заради подобен проблем онова, което се наричаше дясно пространство в България, издъхна, удавено в лидерчета, всеки от които не символизираше нищо друго освен собственото си его.

Другите две причини на десния автор да не бъде социалист съответно са следните: че социалистите са безбожници и че се стремят към равенство. Между другото – това са смислени аргументи, защото са много по-истински от това, че не се кефиш на Сергей Станишев. Идеите могат да възпламеняват ума по най-истински начин в този свят и заради това вярвам, че авторът е искрен в своето отвращение от описаното. И ето колко силно звучат неговите думи:

Понеже човекът е създаден така, че да има вродено понятие за Бог и безсмъртие, когато те му се отнемат, той търси да ги замести с нещо друго – вещ, идея, народ, държава или човек – и по този начин си прави кумири. Култът към личността на Сталин (в частност Червенков и Живков) е форма на правенето на кумир, заради което Мойсей се е смразил с брат си.

Човекът е роден с вродено понятие за Бог точно толкова, колкото е роден с умението да си играе на Плейстейшън 3, но това е малкият проблем на твърдението. Един български десничар да говори срещу издигането на кумири, е все едно Азис да се обяви срещу чалгата. Именно десницата показа първа как липсата на демокрация и тоталният култ може да убие всеки политически проект по особено мъчителен начин. Ако десните не си правят земни кумири – значи всички членове на ДСБ трябва да бъдат обявени за болшевики. А и не само те.

 Десният човек е обречен на политическа самота в българските условия, защото ако някой обясни на българите какво точно е десница, те ще извадят автоматите и ще стрелят на месо. Да, да, знам – болшевикът пак роди кървава метафора. В случая обаче говори реалистът в мене.

Но за мъртвите (българската „традиционна” десница) или добро, или нищо.

Преди да кажа защо съм социалист, трябва да уточня нещо, защото в България то очевидно е задължително. Ще изразя своите политически идеи без да ги обвързвам с партия или хора. Защото това е смисълът от тяхното съществуване – да не ги прикрепваме към нещо преходно. Един текст за политическите идеи спокойно може да мине без БСП, СДС, ДСБ, ГЕРБ, Бойко Борисов, Сергей Станишев, Иван Костов.

Да си социалист е нещо повече от това да си член на някоя партия. Заради това оттук-нататък няма да употребя нито един път име на политически лидер или название на партия.

Хубавото на това да си социалист е фактът, че постоянно трябва да си наясно със своите идеи. Да си социалист е голяма отговорност пред твоето собствено съзнание, защото трябва да развиваш себе си заедно със света. Аз вярвам, че всяко нещо в света може да бъде разгледано през призмата ляво–дясно. От години се опитват да ни убедят, че идеологиите са свършили, идеите са на бунището и лявото и дясното (невероятният италиански философ Норберто Боббио нарича това разделение с леко неприлично звучащия на български терми „двучлен”) вече абсолютно нищо не означават. Аз съм социалист, защото виждам основното противоречие в този свят много ясно. Основното противоречие е между хората с много пари, които се олигархизират по-бързо от скоростта на светлина. Колкото повече пари натрупват 1 процент изолирани от света финансови зомбита, толкова повече обедняват останалите 99 процента. Тази несправедливост е като отворена рана, от която тече кръв. Докато тя не бъде запушена, в света винаги ще зрее несигурност, хаос и той ще клокочи като море в силна буря. Несправедливостта може да бъде маскирана с идеология за известно време, може да бъде представяна като нещо, което е съвсем в реда на нещата, може да бъде заобикаляна, но във времената на тотална криза, когато илюзиите се сринаха, вече е ясно – светът в този си вид е дефектен.

Аз съм социалист, защото никога няма да спра да поставям въпроса за социалната справедливост. Това не е абстрактно пожелание и романтична фантазия. Това е реалното желание на милиарди хора по целия свят. Те имат само него – идеята си за промяна. Другата част имат парите. Този сблъсък ще е по-силен от всичко, което познавам, но ще се състои. Защото да виждаш, че светът е несъвършен и да не се опитваш да го поправиш, е като да виждаш, че покривът ти капе и да не се опиташ да спреш теча. Не спираш теча и рано или късно цялата къща рухва. А виждаме, че идеята за социална справедливост не може да бъде угасена. От 30 години срещу нея се води системна атака, пуснати са мащабни идеологически школи, създават се хиляди митове за преуспелите индивидуалисти, но все пак – хората не се отказват да мечтаят за по-справедлив свят. Някои няма да нарекат това социализъм, но истинският социалист не робува на имената, личностите, важен е процесът, важно е движението в правилната посока, важна е самата цел.

Станах социалист, защото смятам равенството за основополагаща ценност на всяко общество. И сега дайте да изясним какво точно означава това. Равенство съвсем не означава да изравняваме всички и да гледаме накриво по-способните. Говорим за равенство на шансовете – точно равенството, което никой не иска да даде. Управляващата класа си е монополизирала шансовете и е оставила всички останали да разчитат на трохите от трапезата. Всеки трябва да има право на достъп до образование, здравеопазване, обществени услуги.

Социалист съм, защото твърдо вярвам, че държавата има място в икономическите процеси. Оставен сам на себе си, пазарът се държи като масов убиец. Видяхме как остави без дъх целия свят, когато гръмна заради колективната алчност. Ако регулациите си бяха на мястото, ако не бе позволено на алчността да се превърне в основен мотив, сега нямаше да говорим за криза. Нямаше да се стигне до нея. Защо трябва да се приватизира всичко? Не е ли време да обявим съпротива на тоталната разпродажба на обществени блага? Защо едно печелившо предприятие трябва да отива в частни ръце?

Аз съм социалист, защото мразя всеки елитаризъм. Няма елити. Има само маниаци, които са си въобразили, че са приватизирали цялата история. Това винаги се оказва илюзия и голяма лъжа. Вярвам, че държавата трябва да помага на хората в нужда. Едно общество, което оставя бедните на улицата, няма никакво бъдеще. Държава, която си позволява да има неграмотни хора, ще се взриви като атомна бомба. Знам, че понякога и способни хора изпитват затруднения и трябва да има механизъм за помощ. Вярвам в солидарността. Без нея съществуваме единствено като название, но не и като общност.

И сега най-важното. Аз съм социалист, защото вярвам, че е възможно друго общество. И съвсем спокойно ще го нарека социализъм. Социализмът не е утопия. Десетки години ни внушаваха обратното. Социализмът е реално постижимо състояние на обществото. Парадоксално е, че една икономическа криза трябваше да вдигне тази завеса, за да видим другото бъдеще. Истински възможното.

Яд ме е, че се оставихме на това толкова много години да не говорим за нашия идеал. А истината е толкова проста. Социалистът – това е човек с проект за света. Не става дума за някакво макиавелианско социално инженерство, а за разбирането, че животът може да бъде по-добър и справедлив. Социализмът не е някаква титанична конструкция, а отношение към света. Това отношение е в процес на постоянно развитие и не бива никога да бъде превръщано в догматичен лозунг.

Жак Атали е написал книга за Карл Маркс със заглавието „Световният дух”. В нея той обобщава вярата на марксизма с едно изречение – „Човекът заслужава доверие”. Не мога да го кажа по-добре. Човекът наистина заслужава доверие. И заслужава да живее в свят, който не го превръща в слуга и лакей, а му дава шансове да бъде себе си.

Хората, а не парите движат този свят напред.

Човекът заслужава доверие. 

Супер е, нали?

Ето заради това никога няма да спра да бъда социалист.

Какво вижда Дянков?

"Този човек зад числата не вижда хората". Това почти литературно описание на Симеон Дянков бе направено вчера от президента на КТ "Подкрепа" Константин Тренчев.

Особената оптика на финансовия министър отдавна трябваше да стане тема на задълбочен счетоводно - психиатричен анализ. Защото в разчетите на Дянков хората наистина ги няма.

А защо да ги има?

Те не са нужни, ако искаш да се фукаш с малък дефицит. Нищо, че народът го е платил с хиляди нови безработни и още повече напълно обеднели хора.

Логиката на числата няма нищо общо с логиката на реалния живот. Да се биеш в гърдите просто с числа е като да гърмиш във въздуха на сватба, без да ти пука къде ще паднат след това куршумите.

И тази фанатична финансова оптика на Дянков е възможно най-лошият късмет за страната.

В БДЖ вчера кондукторка започна гладна стачка, омерзена от всичко, което се случва и чува около железниците.

Горката жена!

Защото няма абсолютно никакъв шанс Дянков да я види или чуе. За него хората съществуват само като удобна възможност да пресътворява в живота налудничавите си цифри. А големите числа на практика изобщо не се влияят от малките стойности. Един човек повече или по-малко - таблиците в бюджета дори няма да усетят това. Финансовият министър също. 

А може би това е неговият план за справяне със ситуацията - неколективно излизане, един по един, на всички в гладна стачка, до пълната загуба на биологията и окончателен триумф на числата.

Андрей Слабаков в огледалния свят

Когато Алиса влиза в Огледалния свят, тя намира една книга със стихотоворение, което не може да разбере. Въпреки шахматните си форми, онази другата реалност, е съвсем различна и думите, които започва да чете героинята на Луис Карол нямат никакъв смисъл.  Стихотворението е стройно, римите са изящни, стъпката е спазена, но логика няма. Резултатът е някакъв странен, хаотичен, безсмислен език, който достига до съзнанието като парадокс:

Бе сгладне и честлинните комбурси

тарляха се и сврецваха във плите;

съвсем окласни бяха тук щурпите

и отма равапсатваха прасурси.

Това, което при Карол е игра с езика, забавление за ума и иронична закачка с децата обаче може да се трансформира в зловещо политическо събитие. Огледалният свят съществува не само като литературна измислица, а като съвсем конкретна българска реалност.

Само в България е възможно стойностите така да бъдат подменени, а езикът изнасилен, че тези, които се представят за бунтари, недоволни, гневни и бесни, всъщност да са хората, които угодничат на властта, превиват гръбнак пред нея и коленичат сърцераздирателно пред нейните ботуши.

Само тук можеш да минеш за анархист и да дадеш интервю колко те кефи кабинета.

Само в България е възможна основната героична поза на гневния интелектуалец да е презрение към обикновените хора и обяснения във вярност на институциите.

Само в нашата страна е възможно да дадеш интервю в което да разкажеш с кипящ от истерия глас колко те дразнят хората, които протестират

Само тук върви позата на бунтар, който безумно е влюбен във властта и използва нейния език, за да бичува всички останали.

Именно като стихотворението от „Алиса в Огледалния свят” прозвуча преди няколко дни едно интервю на режисьора Андрей Слабаков, което героично е озаглавено „Синдикатите са едни жалки отрепки”, дадено за сайта „Всеки ден”. Това интервю е като евангелие на сатаната – пълно е с толкова ярост, клетви, бяс и вой, че наистина от него идва мирис на сяра.

Целият патос на заклинанията на културтрегера  произтичат от гнева му към всички протести, които той вижда в България. 

И не пести определения – отрепки, лумпени, говеда. 

Слабаков е доказал, че фантазията му може да роди безброй много обиди, което по същество доказва единствено мрак на съзнанието, но не и светла цел на душата. 

Всъщност в България ролята на интелигенцията отдавна е подменена. Още от тоталитарно време вместо да бъдат трън в петите на властта, яростен коректив на политиката и съвест на нацията, тези, които минават за интелектуалци предпочитат да бъдат бич за народа. И така се ражда този истеричен патос срещу обикновените хора  - един път мачкани от институциите и втори път от интелигенцията, която не може да им прости, че имат живот, независим от нея.

В последните няколко години Слабаков се прочул със своите крайни позиции. По медиите все още го представят като бунтар, който не може да търпи неправдите и българските безумия. 

Нека да се насладим обаче на изящната реч на недоволния, който говори от позициите на някакво недосегаемо от реалността Висше същество, което си е присвоило правото да бъде интелектуален екзекутор.

„Мисля, че протестите на зърнопроизводителите са безсмислени. Някой трябва да ми обясни какво ми предлага. Значи аз правя протести, защото това не ме кефи, но, от друга страна, някой трябва да предложи нещо. Какво е предложението? Това не можах да разбера. Тоест, зърнопроизводителите искат 200 милиона повече, за да не може да ги получат животновъдите и зеленчукопроизводителите. Едното беше това. А другото е, че искат извинение от Дянков. Аз гледах едно предаване, в което Дянков им се извини”.

Висшето същество смята, че единствено то има право да бъде недоволно. Очевидно България трябва да съществува, за да се съобразява с желанията на Андрей Слабаков и който не се вмества в неговите разбирания е жалък тъпанар, неспособен да се понесе към космическите висини.

Красивата трансформация тук е, че можем да видим как интелектуалецът съвсем явно взима страната на властта. Едно извинение на Дянков трябва да означава повече от всяка валута по земята.

Слабаков е обсебен от властовия речник на кабинета. Той дори е неспособен да излезе от езика на интригата, който ни е внушаван. 

Ролята на критичния наблюдател отива по дяволите, а на негово място идва влюбеният до уши във властта. Защото 200 милиона повече за зърнопроизводителите съвсем не означава, че останалите сектори ще бъдат лишени от тези пари. Това положение съществува единствено в манипулативния дискурс на кабинета. Те точно това искат – да настроят съсловията едно срещу друго, за да може никой никога да пита как така бюджетът изпушва като ядрен реактор във „Фукушима”.

Слабаков обаче изобщо не си задава такива въпроси. Той става върховен говорител на кабинета. Интелектуалецът със садо-мазо наклонности, който иска да рита обикновените хора. Това е героичната поза на Огледалния свят.

Висшето същество не спира дотук. То започва да коли на едро:

Хора, които мечтаят да се пенсионират, не ми харесват. Смятам, че това са отрепки и лумпени. Тоест, те се раждат с мисълта кога ще се пенсионират.

Не трябва да се учудваме, че е имало интелектуалци, които са подкрепяли Хитлер. Виждаме как е възможно да стане това. Когато смяташ, че имаш върховното право на такава реплика, значи нещо в ценностната ти система е побъркано като душата на масов убиец. Андрей Слабаков говори това с гневът на ядосан от вселената поет, но нека да не ни заблуждава. Проява на каква сила е това да заемеш страната на правителството? Откога е геройство да се изживяваш като бунтар, докато искаш да подкрепяш статуквото?

И какво трябва да правят пред този бесен поглед хората, които наистина искат да се пенсионират, защото им е писнало да бъдат експлоатирани за жълти стотинки, да се трепят от тъмно до тъмно и пак да не могат да свържат двата края.

От позицията си на материално осигурен човек, който не си ляга вечер с мисълта как ще си нахрани деца, от пиедестала на медийно гуру по всички въпроси, Слабаков може да си позволи утре да предложи всички, които искат да се пенсионират, направо да влизат в затвора. 

Какви са тези жалки лумпени, които искат най-накрая да се възползват от парите, които цял живот са отделяли?

Помислете обаче в какъв капан наистина са обикновените хора. От една страна правителството е опряло пистолет в челото им и крещи, че пенсионната система се разпада, а за да не се разпадне пенсионната възраст трябва да се увеличи с много, ама наистина с много. А от другата страна са висшите същества като Слабаков, които с интелектуален камшик шарят по гърба на всички, които не се в съзвучие с управленската хармония.

Това е някакво извратено фън шуй. Интелектуалецът, който неусетно е станал като диктатор. Всички трябва да живеят по неговите правила, тоест по правилата на властта. В момента в който пристъпиш извън тях – той ти се нахвърля като Цербер и ще те ръфа докато не запищиш от ужас.

Какво разбира един като Слабаков от хората? Какво знае той за техния живот? Дори и неговият гняв да е нарцистична поза, имитация на някакво чувство, това пак е социална перверзия. 

Защото истинската мисия, истинската сила на интелигенцията идва, когато тя е срещу властта. Когато си в нейния отбор, ти си просто един слуга, но с брада и по-лъскави дрешки. Не си по-различен от момичетата на повикване, които трябва да задоволяват нужди.

Те (висшето същество има предвид синдикатите) пък най не ме кефят. Защото това са едни жалки отрепки, които само взимат пари откъде ли не , за да създават паника. Без да обяснят на хората за какво става дума.

Значи, когато излезеш на улицата, за да защитиш правата на хорат си паникьор. В света на интелектуалеца това сравнимо с критик, който е оплюл филма му – никакво приемане, презрение докрай.  

Висшето същество не разбирало защо хората искат да се пенсионират. Смисълът на живота не се изчерпвал с това. Очевидно в подредения свят на неговата мисъл всички трябва да работят докато умрат. Точно в този контекст Слабаков вкарва малко социална патетика. Маскира своя нацистки гняв с патетична състрадателност. Не искал да живее в държава в която има излишни хора, а пенсионерите били излишни.

Можем да разчетем тези думи като подсъзнателен писък срещу наближаващата старост. Но можем и да открием друго в тях – титанична омраза към хората. Какво ли би направило Висшето същество с пенсиониран човек при толкова спотаен гняв?

А в следващия момент блъвва вече истински огън. Протестиращите не били гражданско общество. Как ще са гражданско общество, когато той не ги приема за такова?

Просто някой излиза на протест – това не е гражданско общество. Това означава просто, че някой иска да налее някакви кинти към себе си. Това е единственото. Просто един иска да дръпне пет лева. Той не мисли, че ако тези всички искания се изпълнят, неговите деца ще трябва да изтеглят заеми, за да ги заплатят. Това е едно говедо, чудя се въобще как им разрешават на тези хора да имат деца.

В света на Висшето същество сигурно протестиращите ще излизат с бели ръкавици, за да ръкопляскат на премиера. Но в реалният свят, този, който е вън от петте кръчми, които посещава, протестите са икономическа битка. Това е фронт и който си мисли различно, значи изобщо не разбира от политика.

Борбата обаче не е за „наливане на кинти към себе си”. Борбата е за права. Работещите се имат права и когато тези права се нарушават от най-високо място – единственият изход е улицата. Това е смисълът на гражданското общество – да воюваш за себе си и за своето семейство, за да на умрете от глад, защото някой постоянно променя правилата в своя полза.

Но гневните хълцания на Слабаков идват именно от човек, който вероятно никога не си е лягал гладен. Който не знае какъв ужас е парите, които вземеш като заплата да се изпарят в края на първата седмица, а месецът започва да изглежда дълъг като модерен български филм. Точно заради това е възможно един режисьор, един медиен бунтар, един телевизионен псевдогуру, да се появи в ролята на тъпчещ с ботуши.

Интелектуалецът – екзекутор. Това е метафората на българския огледален свят. Това е причината България да съществува единствено и само като географско понятие, но не и като единна общност.

Защото Андрей Слабаков, Висшето същество, Екзекуторът на властта, Режисьорът с камшика, уви, не е нещо ново. Това е просто модерният образ на Киряк Стефчов. Той никога не си е тръгвал. И винаги напуска залата, когато някой заговори срещу властта. Това е древен български демон, който не си взима почивка. Дори и когато е прикрит зад много цинизъм и душа, очевидно празна като бутилка с ракия в ръцете на алкохолик...

Когато Алиса минава през целия Огледален свят, в края на книгата се разбира, че всичко е било просто един сън. България обаче не е сън. Ние трябва да живеем в света на обърканите ценности, обърканите стойности и интелектуалците – перверзници. Но в своето литературно пътешествие Алиса се сблъсква с един герой Хъмпти – Дъмпти, който удивително прилича на яйце и тя му измисля едно стихотворение:

Хъмпти-Дъмпти седеше на стената,

Хъмпти-Дъмпти падна на земята.

Всички царски хора и царските коне

не могат вече да го вдигнат на мястото му, не!

Заместете Хъмпти – Дъмпти с Андрей Слабаков и това ще е най-голямата присъда на Висшето същество, което се срути и падна в пропастта на собствената си мизерия.

Нека да вика колкото иска по пътя си надолу.