Как СДС предаде демокрацията?

Всички толкова много се прехласнаха по думите на Бойко Борисов, че България е нещо като осъществена утопия на свободното слово в тази част на Млечния път, че всички пропуснаха в своите анализи една друга новина, която премиерът произведе в своя собствен стил - пред журналисти, микрофони, блясъци на светкавици и репортерки, които го гледат влюбено. Министър-председателят обяви, че ще даде на СДС да излъчи конституционен съдия и увери (очевидно опиянието от свободата, която е създал му действа озониращо), че ГЕРБ ще подкрепят всяко име, което сините им предложат. До тази идея Борисов бил стигнал след специален разговор с лидера на СДС Емил Кабаиванов, което като минимум означава, че когато замирише на висши позиции, кресливите седесари изведнъж захвърлят позата на опозиция и веднага се прегръщат любовно с властта, която иначе така яростно мразят, когато трябва да дават интервюта.

След крахът "Марковска" и водевилната сценка с конституционно нарушение "Росен Плевнелиев съска и си тръгва", сега ГЕРБ са обърнали похотлив поглед към останките от онова дясно, което се самотитулува с прилагателното "традиционно", за да покажат за пореден път, че политиката в България наистина е театър с налудничави обществени пируети.

Ако СДС наистина не бяха бледо зомби на предишната партия, трябваше не само да оставят Бойко Борисов сам да се удави в това юридическо цунами, но дори и да му стъпят на главата докато гордо припяват "Седем души в ковчега на мъртвеца, йо-хо-хо и бутилка ром". СДС обаче е като вампир, който жадува за кръв, пардон за власт и заради това тази политическа формация е готова на всичко, за да заяви каквато й да е форма на обществено присъствие.

Отношенията ГЕРБ - СДС винаги са били като наразбрана любов в сапунен сериал. Когато през 2005 година Бойко Борисов стана кмет на София, първи сините му протегнаха ръка, заработиха с него, посветиха го в безкрайната омерта на висшата корупция, а след като Борисов създаде своята партия, която стана член на ЕНП, двете формации бяха обявили, че ще работят заедно и на хоризонта започна да се мержелее бъдещата коалиция. Обаче като във всеки сапунен сериал и тук се появиха странични фактори. СДС беше партия в махмурлийски залез, а ГЕРБ приличаха на изгряваща порнозвезда, чийто политически оргии предстоят и заради това любовта не тръгна по никакъв начин. Стигна се дотам, че през далечната 2007 година Борисов обяви, че СДС може да се окаже "троянски кон". Но още тогава бъдещият премиер ясно заяви своето отношение към сините: "Много разчитам на здравите кадри в СДС, много разчитам на марката СДС". Между другото това май е от разбиранията му, което не е било променяно през годините, защото, когато обяви, че дава на СДС правото да посочат конституционен съдия той пак каза, че избрал сините, защото това била "най-старата демократична партия след промените в България".

Всъщност Борисов е обсебен от марката и не дава пет пари за съдържанието. Той е като рекламист в екстаз, който вероятно си представя как на следващите избори ще използва СДС като начин да се обяви за носител на демокрацията, на ценностите в коите старите седесари си мислеха, че вярват и разбира се, погазиха в момента в който се видяха в министерските кабинети.

Ходът на Борисов е добре изигран, сиренцето в капана беше лъсково и сладко, а премалялото от идеологически глад и парламентарни диети СДС, веднага налапа с настървението на пациент, пуснат в градска отпуска от дебелариум на доктор Емилова.

Само че СДС вече наистина не съществува като реален фактор в обществения живот. Това е тъжната истина за 23 години преход. Марката е останала, но фабриките не произвеждат нищо. Нека да припомним - на президентските избори миналата година кандидатът на СДС Румен Христов получи резултат от 1,95 %. СДС съществува единство по силата на консервативни политически навици и умението си да съществува в постоянна прединфарктна истерия. Но нищо повече там не е останало.

За това свидетелства и фактът, че двете имена, които тръгнаха като слух за бъдещи техни предложения за конституционни съдии са Йордан Соколов и Петър Стоянов.

Йордан Соколов е призрак от близкото минало на СДС, нелепа фигура, бивш вътрешен министър, абсолютно предсказуем кариерист, посредствен юрист, картонен тигър от добрите години на сините, съвсем заслужено потънал в пълна забрава.

Петър Стоянов е също медиен мехур, човек без реална преценка за самия себе си, политик, който дължи кариерата си на това, че е бил посочен, бракоразводен адвокат от близкото минало, държавен глава, който си повярва, че е незаменим и вечен, безкрайна фабрика за производство на клишета.

Ако това са топ-имената на СДС, то значи сините не са в криза. А вече отдавна са прекрачили зоната на здрача, там, откъдето партиите не се връщат никога. За да намерят работа на своите зомбита от миналото, те са готови да погазят дори последното нещо, което можеше да ги закрепи - тяхната новооткрита опозиционност.

Ходът на Борисов този път е изичслен, защото ако СДС поставят свой човек в КС, това ще минира и техните отношения с ДСБ и все по-трудно дишащата Синя коалиция също ще бъде разпарчетосана. Това на практика ще освободи повече пространство за ГЕРБ, защото десницата е пренаселена с фантоми. Така единствените реални партии в дясно ще останат ГЕРБ и България на гражданите, а всички знаем, че десницата е силна на клетви на пресконференции, но реално между тези две формации няма нито една пречка за бъдеща коалиция или съвместно правителство. И всъщност ходът на Борисов е силно предизборен - прибира марката, разчиства си място, осигурява си пространство и сега му трябва единствено да разпредели правилно парите с които да си купи гласове.

Това, което СДС прави с факта, че се съгласявя с театъра на Борисов вече е окончателна диагноза за несъществуване. ГЕРБ окончателно заявиха своето желание напълно да разбият политическото пространство, защото само в среда без ясни граници те могат да минат за нещо, което е добро, приемливо или пък допустимо. Но десницата окончателно стана интелектуалното гето на България. Там в момента не само няма идеи, но очевидно (простете за израза) няма и топки, за да могат да се опълчат срещу силата на ГЕРБ, която носи със себе си мирисът на авторитаризъм и абсолютен произвол.

Иронията е, че десните се считаха за демократите.

А първи предадоха демокрацията.

90-те години - копелето на българската носталгия

Преди няколко дни видях на снимка обложката на албума от 1985 година „Brothers in arms” на великата група Дайър Стрейтс и ме разтресе много мощна носталгия. А носталгията е нещо много коварно, защото е като дрога, която не те пуска с дни. „Носталгията е разговор на отсъстващия с отсъстващия, обръщение на далечния към далечния”, казваше великият палестинец Махмуд Даруиш. Заради това доста време не спрях да се обръщам към този мой далечен аз, който преди толкова години цели 4 месеца не слуша абсолютно нищо друго освен „Братя по оръжие” и си мечтаеше един ден да успее да свири на китара като Марк Нопфлър.

Този албум, заедно с избраните хитове на Куин и албумът на Дженезис „We can’t dance” бяха вероятно първите касетки, които съм купил по свой личен избор в шантавото начало на 90-те години на миналия век.

Това време, точно онези години са копелето на българската носталгия. Никой не си ги спомня с нищо хубаво, лицата на хората стават мрачни, когато си спомнят размирното начало на прехода и стартът на новобългарския хаос, който продължава и до днес.

Само, че аз бях тийнейджър и не съм забелязвал особеностите на политическото време.

В личното ми време понякога политиката нахлуваше като много мощен интерес, като постоянно чувство на объркване, че трябва да живея в свят за който никой не ме е подготвил, като мрачно предчувствие, че животът започва да прилича на извънземно проклятие, но като цяло, когато се сетя сега за онова време изпитвам по-скоро сладостна тъга, отколкото ярост и недоумение. Това със сигурност е ефектът на захарната старост.

Гледната точка от бъдещето към миналото винаги е заредена с умиление, особено, когато човек наблюдава собствения си живот и преживява моментите си като свое лично кино, най-мащабната продукция от всички.

Началото на 90-те години ме завари в кротка социална амнезия на младеж, който тепърва се чудеше защо късите поли на съученичките му предизвикват такъв интерес в него. Времената бяха шантави – нямаше интернет, телевизорите с дистационно бяха абсолютна рядкост, беше абсолютната диктатура на касетките, а в България масово започваха да се издават книги, недостъпни в предишните години.

И така наскоро се оказах пред няколко предмета, които носят духа на 90-те години и внезапно си помислих, че историята на онази епоха може да бъде разказана единствено чрез тях. Почти като в онзи роман на Жорж Перек „Животът. Начин на употреба”, където се описват единствено вещите, замръзналият живот на хората в рамките на една секунда.

Преди няколко седмици се сблъсках с първия артефакт от онези години - старите ми касетки. В тях съм инвестирал пари (колко пъти съм се лишавал от закуска, за да мога да си купя дори една), интерес, емоция и възторг. Днес дори нямам къде да ги слушам, защото не съм виждал касетофон от години, но нямам емоционална енергия да ги изхвърля. Всяка касетка има история и, ако ги запратя на бунището все едно да си откъсна сърцето и да го подхвърля на жълтата преса.

Обичах да си купувам касети с обложки на които има текстове, защото ми се струваше нередно да не разбирам какво искат да ми кажат рок-музикантите. Прекарах дълги часове над странни английски думи и речници и още тогава осъзнах колко мъчителна е работата на преводача, особено, ако не схваща културните контексти, референциите, пародията, различното общество. Същите песни, които ме вдъхновяваха тогава слушам и днес, но просто вече не е същото. Сега музиката е по-достъпна и слава богу, но тогава всеки нов албум до който можех да се добера беше интелектуално приключение. В епохата в която всеки компютър може да се превърне в звукозаписно студио е трудно да се разбере, че имаше бизнес, наречен „звукозаписно студио”, където блед тийнейджър можеше да отиде с празна касетка и списък с любими песни и да си плати, за да му направят уникално лична компилация, която да върти до изнемога.

Същата е ситуацията и с видеокасетите.

Те стоят самотни и негледани в едно ъгълче на библиотеката ми, но ми се струва кощунство, за да ги изхвърля. На едната от тях има три филма на Брус Ли, озвучени по онзи досаден начин от началото на 90-те години. Но Брус Ли беше легенда. Във времената, когато нямаше клюкарски сайтове си разправяхме истории за него. Тогава в онези дни смятахме Брус Ли за всесилен супермен, а ранната му смърт допълнително го героизираше в очите ни. Гледал съм как Брус Ли ступва лошите хиляди пъти и никога не ми омръзваше. Вероятно това е бил ефектът на липсата на друго кино, но в кунг-фу по начинът по който той го демонстрираше имаше някаква странна магия. Точно както в края на 80-те години единствените културни факти, които стигнаха до мен като откровение бяха филмите „Монасите от Шао Лин” след които скачахме като изоглавени, за да постигнем изящната хореография на актьорите и „Индиана Джоунс и Храмът на обречените”, където жрецът на Кали извади с гола ръка сърцето на една от своите жертви.

После, разбира се, имах видеокасета с филма „Стената” на Алън Паркър, филм, който съм гледал сигурно 150 пъти. Музиката на Пинк Флойд е убийствена, ама и Боб Гелдоф си го бива в ролята на рок-музикант, който изперква и почва да се мисли за някакъв фашистки лидер.

Първият път, когато гледах „Стената” изобщо нямах представа какъв е сюжета на филма, не схванах уникалната меланхолия, депресия и поезия на Роджър Уотърс, която лъха от всяка нота, но пък музиката е език сама по себе си и през нея някак, без да знам нито една дума разбрах филма.

Все пак това беше началото на 90-те години, една Стена наистина беше рухнала, цените в магазините скочиха като атлет на допинг, вятърът на промяната вееше в запуснатите паркова, другарките в училище станаха „госпожо”, учебниците ни се нуждаеха от пренаписване, по телевизията се появиха брадати мъже, които твърдяха, че в течение на целия си живот са били вътрешни дисиденти и певците започнаха да използват мръсни думи в песните.

Късният социализъм беляза нашето детство със събиране на картинки от дъвки „Турбо”, с размяна на картички с футболисти, с безкрайно препредаване на френските комикси за кучето Пиф, последните екстремни броеве на списание „Дъга”, където имаше уникално як комикс за космически екип от елитни нинджи, наречен ЕЛО (Екип за ликвидиране на опасности), за някакъв пич Добромир, който още в древните български времена раздаваше кунг-фу ритници.

После страстта към тези кротки вещи беше разпиляна като есенни листа, защото новата епоха ни заля с всякакви дъвки, картонени маратонки, които изглеждаха добре, но се разпадаха при първия дъжд, шоколади от Турция на недосегаеми цени. Изобщо в началото възприемах 90-те години предимно през своите усещания за вещите.

По-късно разбрах, че това е било време на постоянни раздели – лични, обществени, социални. Приятелства се разпадаха, политиката нахлуваше в живота на всички като високоалкохолен коктейл, чуваше се за митинги, за Градове на истината, за бдения със свещи, за мравки, люспи, комунисти, седесари. Всичко, което бях възприемал като непоклатимо, трайно и вечно се промени пред очите ми. Готината част е, че никога не възприех това като нещо много драматично, защото в началото на 90-те години, бях зает да изследвам за себе си новия литературен живот, понеже все още книгите бяха достъпни, а аз можех да живея основно през тях.

Все още в библиотеката си мога да открия книгата „Разкази с неочакван край” на Роалд Дал. Тази книга е велика, защото образът е велик разказвач. Само, че навремето си я купих, защото на корицата й имаше две голи жени. Не знам какво точно съм очаквал да прочета в нея, но при всички положения не текстът не покри моите представи за нещата. Но тогава почнаха да издават всякакви книги – 31 забравени любовни романа, колекция от стари романтични класики, цялото творчество на Карл Май, криминални романи на килограм. Това бяха романтичните времена на издателския бизнес в България, защото вероятно тогава никой не е плащал авторски права и всеки трети си мислеше, че може да стане издател. Кориците на всички книги бяха шантави, странни, а заглавията преиначени.

Живях с много от тези книги в продължение на години. Почнах да чета като месомелачка, защото, когато човек иска да разбере епохата, трябва да прочете книгите й. Така 90-те се отпечатаха в мен като вечно проклятие. Времената в които компютрите бяха утопия, вестниците бяха яростни, половин България остана без работа, а животът се промени завинаги.

Започнаха да говорят за окултизъм. В Пловдив, спомням си, всички си споделяха истории за някакъв полтъргайст (нахлуването на тази дума в българския език също е тема за цял роман) Кики, който свалял чорапите на девойката, чиято стая обитавал. Нямам представа колко време може да стои в нашия свят един полтъргайст, но от втората половина на 90-те години за Кики вече няма абсолютно никакви новини. Може и той да е решил да емигрира някъде в странство, за да се спаси от постпреходната депреси, която налегна народа, когато разбра, че 90-те няма да бъдат кратък отрязък от време, а период, който бележи началото на нещо дълго, шантаво, странно и не чак толкова добро...

Днес предметите ми от 90-те години стоят забравени, прашасали, непогледнати, изолирани от останалата действителност. Малко е плашещо като си помисли човек колко много се е променил животът само за 22 години. Касетките изчезнаха, видеоплеърите останаха в историята, старите книги се оказаха непотребни, картинките от „Турбо” вероятно отдавна почиват в рая на дъвките, списание „Дъга” отплава в историята. Всички символи на моето детство са част от все по-неразбираем свят, за който вече не мога да гарантирам, че някога изобщо е бил реален.

Но носталгията е разговор на отсъстващия с отсъстващия. Значи единствено тя може да прескочи безвремията и епохите и да те върне в годините по които можеш да тъгуваш цял живот. Когато си в носталгия теб те няма, отсъстваш, защото точно тогава тръгваш да пътуваш по единственият смислен начин изобретен от хората – пътуването в паметта назад.

А може би смъртта е нещо като окончателна носталгия по всичко. Тя може би те завръща назад към онези години в които си отсъствал от себе си, за да можеш да ги изживееш отново, но както трябва.

С други думи, има надежда, че някога ще проумея големия смисъл от 90-те години и тяхната тиха прелест и почти отровна сладост.

Дотогава обаче обикалям музея на вещите и се чудя аз ли съм живял този живот.

Очевидно е, че съм бил аз.

Иначе нямаше да ми е толкова весело да си спомням.

Кога левицата е най-силна

В една странна и абсурдна пиеса, която Йожен Йонеско беше написал преди години, един от героите драматично възкликваше за степента на своята трагедия: "Господи, колко високо е дъното!"

България живее в сюжет на Йонеско от три години и половина насам, когато дойде управлението на безкрайната лъжа, дясното мракобесие, дебелашката самоувереност и абсолютния хаос.

Проблемът беше, че три години липсваше реална енергия за промяна. Сякаш хората се бяха примирили, че трябва да живеят в постоянен кошмар и непрекъсната бедност.

След като в сивата ноемврийска събота обаче БСП успя да събере над 10 хиляди души на протест, вече никой не може да каже, че в България няма алтернатива. Тя, алтернативата, беше там, на площада. В отчаяните погледи на хората, които изнемогват. В призивите, че е време кабинетът да си ходи. В надеждата, че една друга България е възможна.

Идващите избори са въпрос вече не само на политика, а на спасение. А политиката понякога е въпрос на компромис. Но на един площад, когато хората протестират, когато са гневни и отчаяни, няма място за компромиси. Именно там се вижда, че левицата е най-силна, когато говори с гласа на обикновените хора. Само тогава левицата е левица. Само тогава отвъд отчаянието може да се види една нова надежда.

Левицата никога не бива да забравя кой е генераторът на нейната истинска сила. Това са хората, които се събират всеки път отново и отново, когато трябва енергия за промяна и път към различно начало.

Сред хората винаги е най-интересно. Те са истинската сила.

Те са и тези, които заслужават различна страна.

Досега Плевнелиев беше просто клоун. Вече е вредител

Забелязах, че хвалебствената нотка за президента Росен Плевнелиев достигна до мелодраматично кресчендо по интернет-форумите и по виртуалните стени на политически активните потребители във Фейсбук. България си пада по ефектните жестове, радикалния обществен театър, позьорството пред фотографи и политическото разчекване, изведено като основен принцип на перманентното шоу.

Точно на това заложиха ГЕРБ в своята санитарна акция за почивстване на местопрестъплението, наречена "Плевнелиев бламира Венета Марковска". С богословски блясък в очите и треперлив гласец държавния глава обяви, че нямало да присъства на клетвата на Марковска като конституционен съдия, защото не можел да допусне да превръщането на КС в заложник на лични интереси. А после си тръгна, придружен от фотосветкавици, медийна глъчка и журналистически интерес.

Казусът "Марковска" се оказа руската рулетка на ГЕРБ, защото те по никакъв начин не очакваха вълната от обществено възмущение срещу нея и по начина по който управляващите се опитаха да възседнат съдебната власт в страната. Заради това позицията на Плевнелиев щеше да е много чиста, ясна и морално неукорима, ако я бе изказал още в мига в който Марковска се появи на юридическия небосклон като астероид, който заплашва да взриви цяла планета. Президентът обаче си мълча и гледаше благосклонно как висшата партийна върхушка на ГЕРБ се упражнява в създаването на ореол около Марковска и как заплашва, че авторите на "доноси" срещу нея ще бъдат издирени. Защо тогава никой не чу президентът да се обади и да постави проблема на масата? Къде беше Плевнелиев, когато ГЕРБ се опитваха да се измъкнат от блатото с цинична смесица от заплахи, лъжи, интриги и измиване на ръцете?

Опитът на властта да институционализира Марковска като конституционен фактор продължи толкова много време, че страната заживя с усещането за нещо изключително странно и шантаво. Но пък именно тази упоритост им изигра лоша шега, защото те неизбежно доведоха до момента в който единствено нещо терористично можеше да ги отърве от извършеното от тях престъпление. И в тази роля в КС бе пратен Плевнелиев, който като камикадзе трябваше да гръмне Марковска, за да може да се изкара лице на непорочно чистата власт. За целта обаче гражданинът президент така мощно погази Конституцията, че след подобна стъпка изобщо не е ясно дали в България вече съществува елементарна законодателна основа.

Президентът не е момиче на повикване, което да стои в компанията само докато й е интересно и да си тръгва, когато му скимне. Плевнелиев няма абсолютно никакво право да прави това, което направи и вероятно за първи път в историята на страната имаме президент, който целенасочено погази конституцията.

Заради това нека да обясня. Имаме два проблема. 

Единият е Марковска - очевидно нагла кариеристка, съмнителна магистратка и приближена на ГЕРБ, която бе пусната на бързата писта към КС по изключително странен начин, чрез предложение на независими депутати. Марковска по никакъв начин не трябваше да става конституционен съдия, защото това щеше да подрие и без това малкото останала нормалност в българското обществено пространство.

Вторият проблем обаче се нарича Росен Плевнелиев. Не можеш да си вестител на доброто като използваш оръжие за масово поразяване. А спектакълът, който организира върхушката на ГЕРБ беше точно това. Погази конституцията, за да прикрият себе си. Това беше политическа пиротехника от майстори.

И заради това не приемам обожествяването на Плевнелиев. Той просто получи роля и я изпълни вдъхновено. След това получи и потупване по гръбчето: "Това е изключително мъдър и добър ход на президента, след като аз три пъти помолих г-жа Марковска и тя не разбра, че България трябва да спазва това, което е поела като ангажименти за максимална прозрачност в съдебната система". Това са думи на Бойко Борисов. 

От тях веднага си проличава поръчителят на Големия Съдебен Театър. Всъщност само Бойко Борисов и неговият екип могат да разбират политиката като подобен тип истерична клоунада, която замаскира с цирк абсолютното безумие.

Всъщност опитът за героизация на президента, който извърши чудовищно посегателство на законите, май трябваше да прикрие като димна завеса всички въпроси, които се нароиха около Марковска. Защото, ако погледнете сигнала срещу приятеля й Георги Георгиев, изведнъж Красьо Черничкия ще ви се види като бял херувим.

Театърът беше необходим, за да може нивото на шум и шоу да притъпи усещането, че всички сме били потопени в един мазен спектакъл, в някаква безкрайна имитация на живот, в отвратително подобие на политика, в някакво политическо шоу "Невада", което трябва да замести реалното усащане, че е възможно да се направи нещо смислено в тази страна.

Плевнелиев беше просто един клоун. Той изкара 11 месеца като абсолютен клоун. Сега обаче клоунът свали маската. Под нея не се показа нищо смешно. Там се видя един вреден човек, който не е способен на самостоятелно политическо действие. В името на любовта си към ГЕРБ той им поднесе трупът на конституцията като я погази пред очите на всички.

И вече не е смешно.

После установих, че не е било смешно от първия ден.

Вицът през цялото време е бил кошмар.

Звездите на земеделеца

Въображението на един поет навремето беше описало Бог като сеяч на звезди, тоест - небето като нива. Само подобна приказна логика може да е причината за последният хит на кабинета - да даде астрономията в ръцете на земеделци и еколози.

Въоръжени с телескопи астрономите ще трябва да бдят в звездната нощ и вероятно да пазят реколката от нашествие на извънземни крадци на краставици по евростандарт. Или пък да правят сложни диаграми и да изчислят как движението на Халеевата комета се отразява на стомашните проблеми на обикновените горски червенушки. 

Защото премиерът така каза - астрономите да станат земеделски екоработници.

Съвсем очевидно е, че оперативният ръководител на държавата няма абсолютно никакво въображение, но пък за сметка на това има недостижими мечти. Само така можем да си обясним два процеса едновременно - приравняването на науката до обработването на земя и изразената политическа амбиция астрономите да контролират ядрения синтез.

Ще направим грешка, ако определим това като премиерска импровизация. Това е цялостен светоглед. Не напразно навремето Борисов прати младите хора да садят картофи и да стават овчари. Човекът има траен интерес към земеделието и сега иска да се увери, че и звездите също са настроени благосклонно.

В България винаги са важни дребните подробности, а не големите теми. Заради Дянков може да каже "всяка година ме плашат, а "Рожен" никога не затваря". Все едно животът се случва по някакво звездно чудо, а не с управленски усилия. И как беше в стария виц - кризата според Дянков щяла да свърши, когато гладните изядат безработните.

Да взема да става, че да наистина да се свършва...

(коментарът е писан съвместно с моя колега Юрий Борисов под псевдонима братя Ружеви)

 

Докога БСП ще обича предателите си?

Една скандална новина, която в своето развитие заприлича на политическа сапунка с психеделични оттенъци, разтресе тези дни предизборната политическа картина на България. Стана ясно , че кметът на Съединение Георги Руменов, който през май тази година спечели изборите като кандидат на БСП, напуска червената партия и подава молба за членство в ГЕРБ. В тази новооткрита любовна авантюра той бил последван и от своя заместник Георги Трендафилов.

След като 24 мълча и се кри от медиите, най-накрая Руменов обяви, че правел това в името на по-доброто бъдеще на неговата община. С вид на клетник от роман от руската класика той обяви, че ако чернел някого всъщност чернел себе си, но пък правителството му подало ръка и той бързал да я целуне. По възможност с език.

Само няколко часа след тези мелодраматични изявление Руменов отново се появи в полезрението на медиите, за да обяви, че не, той оставал в БСП и щял да оттегли заявлението си за влизане в ГЕРБ.

Ха иди и разбери крехката душевност на един червен кмет!

Руменов стана градоначалник на Съединение в една битка, която по всякаква логика трябваше да загуби. Срещу него ГЕРБ мобилизира огромни ресурси. Лично Цветан Цветанов се разходи до града, за да активизира финансовите потоци за купуване на гласове и момчетата с бухалки, които трябва да стимулират колебаещите се избиратели. Огромен административен натиск, полицейска сила и бизнес-лобита бяха впрегнати в изборния фронт за Съединение, но пък и много социалисти се лишиха от сън, почивка и спокойствие, за да противодействат. И противно на всичко – успяха. Спечелиха в Съединение.

Оказа се обаче, че трудът на тези хора предварително е бил хвърлен за един куц кон. За един човек, който дори не се замисли, когато трябваше да предаде партията, която го направи кмет.

Иронично е, но БСП бе победена от самата себе си и от упоритото си нежелание да разбере всички грешки, които е направила през последните 10 години.

Едната от тях е залагането на непроверени хора, идейно безогледни и бедни, абсолютни кариеристи, които са се лепнали за левицата като паразит, за да могат да се доберат до властта. Фактът, че един социалист дори за миг може да си помисли, че възможно да бъде в ГЕРБ, говори сам за себе си. Идеи, партия, политика – за такива хора това са празни думи, лишени от съдържание.  И само колко поетично обясняват своят кариеризъм. Той не бил извършил предателство, той работел за „благото на общината”. Всъщност не един и двама коменданти в концлагери са смятали, че работят за благото на света, нали?

Но най-лошото от всичко е способността на новоизлюпения гербаджия да са пребоядиса отново – БСП – ГЕРБ – БСП. Все едно нищо никога не е било. 

Съжалявам обаче.

БСП не е игра на „тука има, тука няма”.

Май някои хора твърде много са повярвали във всеопрощаващата левица, която гали с майчинска ръка перчемчето на всеки, който я предаде...

Всъщност, кого заблуждавам – те имат всички основания да разчитат не само на прошка, но и на шеметна кариера. БСП обожава всичките си предатели. И това е тъжната констатация от цялата случка. Няма да се учудя, ако видя този Руменов скоро член на Националния съвет. Човекът последва изпитана рецепта за политическо щастие в левицата – предаде.

Защото човек, който е подал молба за членство в ГЕРБ, дори и след стотици разкаяния, просто няма място в БСП. Какво – ще приютяваме в пазвата си паразити ли? Да растат охолно и един ден отново като зародишът на извънземните от филма „Пришелецът” да разпорят отвътре партията ли? С какви очи такъв човек може да се нарече социалист отново? Как ще застане пак някой ден пред своите избиратели?

Нима БСП е длъжна да търпи такива хора?

Умишлено задавам въпроси, а не правя анализ. Тук анализът е толкова очевиден, че ако го изкажа с думи ще прозвучи свръхбанално. Но пък най-важните неща все са банални. Банални като бъдещата партийна книжка на един новоизпечен гербаджия.

Разбира се, проблемът има и друга страна. И това е начинът по който ГЕРБ схваща управлението. За тези хора очевидно не политическите разграничения, а парите са основен политически фактор. За тях няма проблем да приберат всеки управленец, който поиска да бъде техен член. ГЕРБ са партия, която вече е така дрогирана с власт, че се държи неуместно като наркоман на детско парти.

Това размиване на границите между партиите е основен генератор на отвращение. Лекотата с която едно управление може да убие политиката трябва да бъде вкарана като престъпление в Наказателния кодекс. Хората гласуват за алтернативи, а в края на деня винаги се появява някой, който много държи да им покаже как са били излъгани за пореден път.

Това е техният начин за действие. Там, където полицейската кубинка не подейства, винаги може да подействат многото пари и безкрайния натиск върху кметовете. А тази ситуация е заредена с отрова, защото, когато всичко стане еднакво, хората почват да търсят най-големите обществени кукунделници (съжалявам за думата) да бъдат техен изразител. Те все пак са нещо различно от другата противна и абсолютно неразличима мъгла.

Прибирането на всякакви кметове под едно крило е смазване и на малкото останал обществен разум, който все още не иска да си примири, че трябва да живее в пожарникарски кошмар. Когато си лишен от алтернатива и някой винаги се опитва да ти покаже, че гласът ти няма никакво значение, значи обществото успешно се е превърнало в лаборатория на луд химик. И зловещото бълбукане, което се чува в далечината не е ироничен смях, е приближаващ се взрив, който е в състояние да отнесе всичко.

Заради това, в името на спасяването на малкото нормалност, която е останала, БСП не се нуждае от потенциални гербаджии, които всеки момент могат да се излюпят. Не се нуждае от поредната генерация пресметливи предатели. Не се нуждае от кметове, които дори не се замислят, когато ритат електората си в слабините.

Защото ме е страх, че един ден хората ще гледат бюлетините и ще се чудят какъв е смисълът изобщо да гласуват.

След като винаги попадат на някой, който е готов да се поклони на Пожарникаря.

1000 опита за философски камък

Преди няколко дни видях, че за 6 години вече в блога си имам 1000 текста. За какво ли не съм писал в тази част на вселената – за политика, литература, секс, свобода, звездите, безкрайността, бирата, книгите, свободата, анархизма, революцията, брюнетките, блондинките, възторга, есените, морето, облаците....

„Всичко е тема. Заради това всичко е текст”, казваше навремето Капушчински.

Преди 6 години кръстих блога си „Алхимичната лаборатория на Александър Симов”. Защото си представях, а и продължавам да си представям писането като алхимична реакция – в душата ти се разбъркват много впечатления, подклаждаш ги на кладата на собствената си вътрешна лудост, добавяш две капки мистика и текстът е готов – скандален, буен или аналитичен.

Замислих се за това защо ли винаги писането е имало такава роля в моя живот. Дали пък това не моят алхимичен дълг  - и аз като древните алхимици да се чувствам длъжен да открия своя философски камък, който ще може да превръща всичко не в злато, но текст? Не мога да дам точен отговор. Но пък прекрасно виждам цялата вселена – в нея има толкова много бродещи идеи и теми. Човек само трябва да затвори очи и да се впусне към някоя от тях. Всичко може да стане текст. Писането е друг начин да виждаме вселената. С очите я виждаме различно отколкото с думите. И това е голямата прелест на ситуацията.

Не съм сигурен, че очите ни ще ни разкажат цялата тайна на света наоколо. От самото начало загадката е била в думите. Убеден съм.

Написах 1000 текста без да открия отговорите.

Следващите 1000 пак ще са едно безкрайно търсене.

Да обобщим вселената накратко, ала Реймънд Чандлър:

"Беше една от онези недели в които дори митрополитите не правят планове кой да е следващия патриарх, а нефтените милиардери се замислят за благотворителност. И в тази неделя, досадна като банален грим на улична проститутка, аз трябваше да съм на работа. Часовете течаха бавно като мисъл в главата на депутат, преял на коктейл, но без да получи "Верту". И добре, че беше съвсем лекия махмурлук, който ме гризеше като съвест на американски сенатор, гласувал богатите да не плащат по-високи данъци. Една красива работна неделя и дълга като бедрата на стриптизьорка в клуб на Сънсет булевард" :))))))))))))))

-------------------------------------------------------------

10 ноември ми прилича на един стар и великолепен сръбски графит: "Карък това е девойка, която три пъти е забременявала, докато си е връзвала връзките на обувките". Да ви кажа това беше и българският преход - забременяваха ни толкова много пъти, че изгубихме сметка, а единственото, което наистина искахме беше да си вържем връзките на обувките...:)))))

-----------------------------------------------------------

Днес с ужас видях, че в блога си (който съществува от 2006 година, когато бях само на 19 години - хей, да знайте, ако някой се усмихне на тези реплика, гневът ми ще го преследва като неканен спам за увеличаване на бюста) вече имам точно 1000 публикации. 1000 публикация - 1000 начина за сътворяване на простотия. А и само да подчертая - тези текстове бяха сътворени при условие, че съм пословично мързелив. Леле, казах си аз като видях бройката, ако не бях и мързелив щях да бъда истинско графоманско бедствие :)))))))))

----------------------------------------------------------------

Роджър Уотърс идва в България!!!! Аллах съществува! И Аллах е рокаджия! :))))

-----------------------------------------------------------

Невинно си дадох сметка, че се навършват 17 години откакто изпих първата бира в живота си. Да, правилното изчислявате - старият репортер беше такъв балък, че до 18-ата си година не пиеше изобщо, а дори и абитуриентския си бал изкара с 50 грама водка. Сега стоя и се проклинам. Кой, кой ще може да ми върне тези пропилени 18 години в които не познавах единственият начин, познат на човечеството да ти се пее на работното място :)))))) (Пускам този статус като знак на протест срещу Дянков и неговата политика. Дори дясното мракобесие може да бъде подтисното с една бира :)

-------------------------------------------------------------

Пловдив - чета из пресата - е най-каръшкия град в България. Оказа се, че единствено ние под тепетата си нямаме тотомилионер, което си е добър повод да свикаме митинг срещу лошата карма във вселената. Сега схванах защо старият репортер стои беден като сомалийче, което са отказали да го вземат при пиратите - че аз съм от града на каръците :))))) Ех, този Пловдив! Въпреки, че, май френдс, вселената знае как да компенсира пловдивчани за причинената им бедност. Човек поне може да се нагледа на минижупи. Дори и през зимата. С други думи - майната им на парите :))))))

------------------------------------------------------

Откакто си купих електронен четец с лек ужас забелязах, че съм променил маниера си на четене (а маниерът на четене е нещо по-консервативно дори от мозъка на престарял член на Ку-Клукс-Клан). Невероятният достъп до много книги едновременно са ме разглезили като първолак, попаднал в сладкарница, оставена без надзор. Почвам много книги едновременно. Опиянявам се от много сюжета едновременно. С някакъв останал ми здрав разум изкарвам по някоя книга докрай, но като цяло съзнанието на човек става много лакомо, когато застане пред толкова много книги едновременно...А преди, в консервативните дни на книжното четене, когато всяка книга представляваше политическо покушение върху бюджета ми, човек иска или не, трябваше да е съсредоточен, невинен и смирен пред образа на едната-единствена книга в ръцете си...:)))) Не знам кое четене предпочитам. И двата вида са еуфорични по своему. :)

--------------------------------------------------------

Офф, за целият свят беше с пъти по-добре Мит Ромни да бъде избран за президент. Със своята мракобесна лудост и икономически рецепти на касапин от 18 век, Ромни щеше поне по-бързо да сложи край на мъките на кратката халюцинация за консумативен просперитет, наречена "американска мечта". И, разбира се, той щеше да я унищожи от лудост и неграмотност, защото е тъпо да постоянно да удряш един народ със сатър по главата и да твърдиш, че рано или късно неолибералното чудо ще сработи и народът ще се възкреси, понеже ударите със сатъра ще го направят по-силен...:)))) Американците проявиха нечувано здравомислие като заложиха на Обама. Тоест - на янките очевидно не им се воюва повече, не искат старите републикански кукундели да им казват, че женското тяло провява чудодейни способности и не забременява при изнасилване и най-вече не им се иска да бъдат лакеи на корпоративна върхушка, която отдавна прилича на гнездо от зомбита, без никакъв здрав разум...:)))))

-----------------------------------------------------------------

Станах свидетел на дребнобуржоазен спор в кръчмата: електоратът спореше колко ракии трябва да изпие човек, за да може да си легне със Сашка Васева, особено, ако фолкдивата е без грим. Като слушах степента на ожесточение на спора се запитах дали не трябваше първия референдум да го посветим точно на тази тема. Народът се вълнува от ядрената енергетика, но я приема непоетично. Обаче мисълта му достига до философско-политически дълбини, когато се чуди кой ахмак изобщо някога би чукал Сашка Васева...:))))) Народът винаги е велик. :)

---------------------------------------------------------------

Чудно ми е защо всички толкова много умуват кой ще е следващия патриарх. Ами не е ли очевидно. Следващия патриарх ще се казва Бойко Борисов. Или смятате, че Той не е в състояние да поеме този пост на Небесен посланик? Ако смятате така - предайте се, моля, веднага в първия полицейскиу участък, за да може негово Светейшество Вицепатриарха Цвъ Цвъ да вземе религиозни мерки навреме...))))

--------------------------------------------------------------

Аз бях фен на патриарх Максим. Не ме разбирайте погрешно - религията за мен е като далечна страна за която не знам почти нищо освен основните забележителности. Тоест бях не фен на патриарха, а на човека отвъд длъжността. Патриарх Максим стана нещо като символ на българския преход - какво ли не преживя през него? Разцепления, СДС-свещенници, разколи, окупиране на синоди, атаки на свещоливници, алтернативен Синод. Ама той издържа. Стана нещо като знак за стабилност. И показа най-добрата рецепта за справяне с врагове. Просто трябва да ги надживееш. С много. Нека да почива в мир!

-------------------------------------------------------------

Преглеждах библиотеката си (мъничко царство, но си е изцяло мое) и попаднах на една книга, която бях позабравил - "Еросът на невъзможното" на руския психиатър Александър Еткинд, която е нещо като история на това как идеите на психоанализата се разпространяват в Русия. Там обаче има описана велика история. Оказва се, Ницше, този мустакат и бесен философ, всъщност цял живот е бил в плен на една рускиня - Лу Андреас Саломе. Еткинд, коварен ироник, смята, че Ницще е бил дотолкова във власта на Саломе (която никога не докосва сексуално), че идеята за Свръхчовека се ражда като поетичен порив той да опише някакъв идеал, противоположен на самия него, докато си мечтае за разголените колене на една млада девойка...:)))) Да, май френдс, оказва се, че дори и философите не могат да се противопоставят на рускините :))) С други думи - не бива да се притесняваме за бъдещето на Европа, докато рускините ги има в тази вселена :)))

----------------------------------------------------------------

Готин виц:

- Ало, полицията ли е?

- Да, какво се е случило?

- Тук две момичета се бият за мен.

- Младеж, какъв е проблема?

- Грозничката побеждава. :))))

-------------------------------------------------------------------

Политическата коалиция Яне Янев - Веселин Марешки (известна като съюза на Лудото с Ненормалното) е изключително силен маркетингов подход. Докато гледаме единия по телевизията (Яне) ще ни се повдига, а през това време другия ще ни продава хапчета срещу повръщане с надценка...:)))))))))))))))))

--------------------------------------------------------------------

От сутринта Фейсбук упорито се опитва да ми предложи да харесам страница, наречена "Обичам цици". Хей, май френдс, май в неделя дори и виртуалните милиардери са в палаво настроение след като от нищото ми стоварват да лайквам това. Ноо, не го лайкнах официално. Названието "Обичам цици" ми се струва нередно да е само за страница. Направо църква трябва да направи някой...:))))

-------------------------------------------------------------------

Подуяне - забелязах - не бърза да влиза в зимата. Слънцето се съпротивлява на метеорологията като талибански партизански отряд на американската армия. Излязох навън, за да се поразходя и тогава загрях фундаменталната причина поетите да се кефят на есента - просто тя е най-пиарския сезон от всички останали. Цветовете на есента са нагли, самодоволни и самохвални. Направо ти идва да ги римуваш, а най-накрая да си направиш извод колко готин може да е живота. Ако човечеството живееше в постоянна есен, всички щяха да са поети или философи...Вероятно заради това вселената е решила да ни разнообрази малко и ни е отпуснала останалите сезони. Но пък е създала и Подуяне - кътчето, където като ударят по две ракии веднага биха разгромили Жан-Пол Сартър и всички останали непиещи поети и философи...:)))))))))

------------------------------------------------------------------------

Искра Фидосова писа писмо на Европейската комисия. Самата ЕК обаче не успя да изпрати отговор. Експертите от ЦЕРН все още трескаво изчисляват в коя от всичките шест държави, които заема като територия нейното тяло, се намират очите й :))))))))))))))))))))) Вън от черната и гадна шега обаче трябва да отбележа, че когато двама влюбени (ЕК и Фидосова) почнат да си пишат писма то значи любовта е улетела през комина като пушек от пернишки ТЕЦ :))))

-----------------------------------------------------------------------------

Готин руски виц: "Катаджия в Москва спира колата на подпийналия Роман Абрамович. На другия ден катаджията направо влязъл в списъка на списание "Форбс" :)))))))))))

----------------------------------------------------------------

Замислих се днес дали трябва да ми пука за изборите в САЩ. Единият кандидат (по-симпатичния) Барак Обама се оказа пълен балон. Хората искаха да промени изцяло системата, а той се опита единствено да й направи лифтинг. С право го подозират, че е конформист. Другият - Мит Ромни пък прилича на птеродактил. Той е толкова архаичен, демоничен, ретрограден и шантав, че, ако прибара властта в САЩ със сигурност ще приближи Апокалипсиса с няколко века. Да не говорим, че икономическите му рецепти абсолютно нищо не струват - те са все едно човек да е болен от рак на белия дроб, но лекарят да твърди, че на пациента нищо му няма и ще се излекува само, ако продължи да си пуши както преди и да порка по три бутилки уиски на вечер.

САЩ все още са най-силната и мощна страна в света. Тъжно ми е да гледам в какво са се превърнали благодарение на упоритото си желание да живеят в халюцинация. Но Обама все пак е по-нормален. Имам чувството, че той поне няма да полудее истерично, когато американците най-накрая осъзнаят факта, че не се ли променят напълно, ще повлекат цялото земно кълбо със себе си :)))))

--------------------------------------------------------------------

Френските елитни войници кацнаха в Плевен и изядоха як бой. А представете си да бяха кацнали в Перник, а? В Плевен ги ступаха, но поне оцеляха. А, ако беше Перник и досега щяхме да се чудим къде са нещастните им души и защо наоколо така силно мирише на сливовица :)))

------------------------------------------------------------------

Ураганът Сенди, освен мегабуря, която нанесе рекордно количество щети, се оказа вълнуващо политическо откровение. Губернаторът на Ню Джърси Крис Кристи, който само преди два месеца бе дръпнал легендарна реч в която призоваваше държавата да се скрие в миша дупка, тръгна с горещи сълзи на очи да благодари на президента на САЩ и на същата тази черна и гадна държава, че се притече на помощ на неговиябедстващ щат. Неолибералните теории не струват абсолютно нищо пред огромната мощ на природата. Ако перифразираме другарят Фукара (най-изявеният богословски критик на Айн Ранд) - ураганът Сенди изобщо не се съобрази с неприкосновеността на частната собственост, защото има голяма вероятност да не е чел американската конституция. Когато бедствието дойде, защитата на населението не може да бъде в частни ръце и да ти издават касови бележки за спасяване или отводняване...:)))) Май има мигове в които дори неолибералите приемат, че държавата прави добро, а?

-------------------------------------------------------------

Обичам този празник! На този ден трябва да се сещаме за всички хора, които са ни възвисили интелектуално, дали са ни възможност да имаме световни мечти, събудили са нашите мисли за вселената и са ни накарали да почувстваме, че светът е вълнуващо място. На този ден аз чествам и моето отдавнашно съседче в Пловдив, което през един есенен ден извърши най-мъдрото будителско дело - даде ми за два дни своят незаконно придобит брой на "Плейбой" в тъмнитге времена, когато достъпът до такава литература ни бе ограничаван диктаторски. От този миг се събудих така, че наистина се възвисих интелектуално, придобих световни мечти и усетих, че света е вълнуващо място :))))))

---------------------------------------------------------------

Ако постоянстваш (това не е същото като да пиянстваш, макар двата глагола да се римуват прекрасно като премиер и милиционер) Вселената рано или късно придобива формата, която ти е необходима, за да постигнеш свой личен комунизъм. Установих го тази вечер. Когато се появих в бойната квартира на бохемската левица (ще държим адреса и мястото в тайна, за да не го надушат непрогресивните сили) сервитьорът направо ме попита: "Стандартното ли да сервирам?". А стандартното е крушова ракия. Значи рано или късно всички те научават. Значи рано или късно няма нужда да си казваш гласно желанията. Една е крушовата ракия, а Александър Симов е нейният пророк. Добре де, след третата Симов е и нейния певец. Но нека това да си остане наша фейсбук-тайна....:))))))))))))))))))

-----------------------------------------------------------------------

Референдумът ще е на 27 януари. Сега ви е паднало да пляскате премиера! Пляскайте го така, че да предпочете да влезе в спалнята на Фидосова вместо отново да се явява на избори! Плеснете го силно, че направо да отхвърчи до Банкя! Пляскайте на воля. Алелуя! (минутите ми за политическа злоба са безценно време за вътрешната ми хармония)

--------------------------------------------------------------------

Късметчето, което ми се падна от кафето днес: "Който търси ще намери, който почука ще му отворят". Този късмет неистово се нуждае от допълнение - А който почука на вратата на публичния дом, дори ще го накарат да си плати :)))) Мъдростите имат тъпата склонност да спират винаги на най-интересното място, нали?

Как Плевнелиев направи Паисий родоначалник на ЕС?

Най-големият проблем на всяко българско честване на важна дата е клишетата с които говорим за нея. Всеки празник е политически триумф на клишето. Всички употребяват фрази, изпразнени от съдържание, банални като мисъл на депутат от мнозинството, нищонеозначаващи като присъствието на премиера в сутрешен блок.

Заради това трябва да имаш особен талант, странна ментална нагласа и светоглед, който се родее със сюрреализма, за да успееш да бомбардираш с клишета, които на всичкото отгоре са абсолютно неверни. Господарят на тази роля в съвременния български политически живот е президентът Росен Плевнелиев. Неговият език е в абсолютно пълно противоречие с официалната му биография. Изкарваха го разкрепостен, модерен, развдвижен човек. И заради това голямата загадка е как този така описван човек е в състояние да говори с клишета, огромни като жълто паве от центъра на София.

На честването на Паисий преди няколко дни Плевнeлиев отново прояви поетичната си душа. Според президента авторът на "История славянобългарска" ни е оставил един завет - да бъдем достойни българи и толерантни европейци.

Как успява да ги ражда такива?

Ако отворите книгата "История славянобългарска", моралното и обществено завещание, което ни оставя Паисий, ще срещнете три или четири пъти споменаването на Европа. Думата "европеец" обаче абсолютно отсъства от текста. И това е съвсем нормално. Времената в които твори Паисии не са били времена на общностно осъзнаване на цял континент, а на яростна битка за запазване на национална идентичност. Паисий не бил разбрал и приел думата "европеец", независимо какво може да си мисли по този повод Плевнелиев.

Системната злоупотреба с понятието "Европа" в България вече носи своите тъмни следи. Хората станаха резистентни към тази дума, дори я посрещат с тих ропот и гневен блясък в очите. Но апотеозът на грандиозната измама е да обявим Паисий едва ли не за родоначалник на Евросъюза. Как ли пък и този шантав монах от миналото не се сети да кръсти книгата си "История европобългарска"? Толкова ли не е намерил сили в себе си да предвиди, че един ден европейските банки ще искат да си имат общност, където да спасяват закъсали държави с жестоки лихви и постоянно дране? И как е могъл да не напише изречението: "О, неразумний и юроде. Поради что се срамиш да се наречеш толерантен европеец и Барозу не смееш да славиш?"

Злоупотребата с клишета обикновено води до мощен приток на черен хумор. А всичко това украсено с един президент, който постоянно се опитва да пренапише историята ни по "европейски" начин е перфектната рецепта за дълга обществена лудост.

Да пренаписваме историята със задна дата и с толерантно европейски привкус е признак за исторически комплекс. Комплекс, който Паисий никога не е имал. Защото е бил независим, горд и мъдър човек.

Нещо, което толерантният европеец Плевнeлиев никога, ама никога няма да бъде.

Въведения в дясното вуду

Когато някъде в началото на миналия век Европа открива тайните техники и религиозни ритуали на вудуто, тя е очарована. В епоха, която започва да върви във все по-технологична насока, вудуто дава така необходимият елемент на мистика и лек хорър, който да заплени съзнанията с неизказаната тръпка на една възможна небесна приказка. Само си представете - бокори, кукли, лоа, Легба Петро, Принц Зандор - това си е направо узаконено религиозно екстази. Как да не му се изкефиш?

Вудуто изкушава света и с една друга идея - това, че смъртта на е окончателен край на съществуването, а след нея купонът продължава, макар и във форма, която не определено не става да ходиш всяка вечер по кръчмите. Идеята за зомбито, което броди сред нас и след смъртта си стана популярно благодарение на вуду, после на около три хиляди американски филма, а сега вече и благодарение на софийската десница, която всяка година поне по три пъти се сеща да прави вуду-бдения пред Паметника на съветската армия, защото си вероятно си представя, че някой зловещ комунистически бокор държи скулптурната група, за да им пречи да спят нощем и да си прибират хонорарите от телевизионните участия, без да плащат данъци.

Като всяка нова форма на древна религия и дясното вуду е много подвеждащо, защото терминологията му е архиачна като трети долен кътник на египетски фараон. Първо - като говорим за софийска десница, трябва да уточним, че това е много специфично религиозно явление, което обхваща около 150 души, живеещи в центъра на столицата, които са практически неспособни да живеят, където й да другаде из страната, защото навсякъде им се привиждат комунисти, руснаци, православни попове с руско образование и ловци на костовисти с татуировки на Людмила Живкова. Този специфичен обществен вид, понеже няма друг начин на съществуване освен истеричния писък, че България още не е станала 52 щат на САЩ, често организира някакъв вид вуду-хепънинги, за да си докаже, че наистина съществува и, че все още е достоен, за да бъде отразяван във вечерните новини.

И така, благодарение на безсмъртното величие на Фейсбук, установих, че на 9 ноемри, точно в годишнината на събарянето на Берлинската стена, 50 души от вуду-десницата отново са се събрали пред Паметника на Съветската армия, за да потвърдят своята най-висша политическа битка и смисъла на живота си - битката срещу камъни и бронз. Това е обявено като тяхна културна цел - премахване на паметника. Вероятно в мига в който бъде махнат изведнъж комунистите ще се разтопят в есенната мъгла, заплатите на народа ще достигнат космически размери, България ще се напълни с доволни емигранти, които се връщат по родните си места, а Софийският университет вече ще се казва: "Св. св. Иван Костов" (два пъти "свети", за да могат комунягите да се пръскат от яд, офф, те комунягите вече ще са изчезнали, значи два пъти "свети", за да може да бъде потвърдено чудото на говорещите теменужки).

Тази системна акция, която със своите повторения вече заприличва на циклична лудост, е класическа форма на дясно вуду. Те, говорим за 50-тината души, камънофоби, си представят, че когато организират протест срещу паметника ще усучат по такъв начин вселената, че все едно техните комунистически истории никога не ги е имало. Красиво и поетично действие. Със същия процент успеваемост и в Хаити навремето са призовавали Барон Самеди с надеждата, че ще ги спаси от ужаса на това да продължат да живеят. 

Обаче реалността е коварно нещо. Паметникът всеки път надвива начинаещите вуду-адепти. Колко статии изписаха, с колко плюнки го поръсиха, колко боя изляха отгоре му, колко маски му надянаха, а той все си стои и ги тормози като десничар, който най-накрая публично е обявил, че обича да носи роклите на жена си.

Историята не може да бъде отменена. Можем да пренапишем учебниците, можем да унищожим записките, можем да палнем клечка на досиетата, но историята няма как да бъде заличена. А колективното дясно вуду иска точно това. То е злобно, защото е било безпомощно и услужливо в миналото. Героите винаги са милостиви, просто, защото имат гордост. Антигероите обаче не знаят милост. Те искат разрушения, защото само в такова могат да заличат собствените си вини.

И никой не си задава въпроса - хей, май френдс, ако паметника си отиде, коя ще е следващата ви жертва? Коя сграда ще обявите за символ на световното зло? Проблемът никога не е в паметниците. Проблемът винаги е в лудостите и лъжите. А вуду-десницата много обича да се самозалъгва. Защото тя живее в свят в който човек дори не може да я обругае политически, понеже е миниатюрна като групата на ДСБ в парламента.

Добре бе, пичове, реституирахте си по 100 апартамента в центъра, оставете нещо нереституирано, а? Историята казахме не може да бъде отменяна. Тя не може и да се реституира. Напълниха ви гушите с кинти - гледайте си живота и купонясвайте. Опитайте се да се излекувате...

Винаги съм се питал каква ли е била съдбата на зомбитата, върнати от смъртта в онези времена, когато вуду е била само локална релгия, без световни културни пиари. Зомбито е обречено да живее нещастен живот, защото е лишено не само от живот, но и от смърт. Заради това с годините се самовъзпитах в милост към вуду-ритуала на десницата.

Просто съм наясно, че зомбитата трябва да се занимават с нещо.

Иначе е ужасна скука.

Американските избори като епизод от „Ледена епоха”

Светът с право се вълнува от изборите в Америка. За земното кълбо е от изключителна важност кой точно управлява най-мощната страната на планетата, защото от този избор зависят повече неща, отколкото статистиката и геополитическия хаос може да предвиди. В серията от зализани репортажи за победата на Барак Обама (признавам си, от двамата кандидати той ми беше по-симпатичен) обаче никъде не видях една информация. Тя (тази информация) не се появи почти никъде, въпреки, че е от изключителна важност да знаем как точно са протекли изборите в САЩ и дали при тях не е имало нарушения. Америка е модел за демокрация и, ако има гръмотевици в рая, е необходимо да го научим предварително, нали? И не, за да злорадстваме над тази демократична страна, която преди около 12 години назначи своя президент със съдебно решение, а просто да видим дали има някаква база за усъвършенстване на модела, който ни представят за съвършен като диамант от рудник в Сиера Леоне.

Ето каква е информацията. Според доклад на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа близо 50 милиона от общо 237 милиона избиратели не са имали възможност да дадат гласа си, защото не са били включени в избирателните списъци. Също така международните наблюдатели не са били допуснати до секциите в много щати. В доклада на ОССЕ се прави извода, че кампаниите са били финансирани непрозрачно и, че заради децентрализираният начин по който се правят изборите, много от правилата до последния момент не са били изяснени.

Хубаво е тези факта за страната на свободата да бъдат чути. САЩ гласуват по модел от 18 век, не допускат избиратели до гласуване, кандидатите се тъпчат с тъмни кинти, но в края на деня Русия е диктатурата, а САЩ са люлката на демокрацията. Всъщност няма смисъл да сравняваме тези две страни. Проблемът тук не се отнася за Русия. Използвам тази страна като пример за прегледност, защото всички нарушения на изборния процес в Русия ни се поднасят във всяка новинарска емисия като основен акцент. За САЩ основен акцент в новините беше как демократите запазвали Сената, а републиканците Конгреса.

На каква цена обаче?

Очевидно е, че политическият модел на САЩ в този вид вече страда от повече дефекти, отколкото иска да признае. Една голяма част от американците се чувстват непредставени и отвратени. Те, в голямята си част гласуваха за Обама, защото Републиканската партия вече е заприличила на църква, която е минала на тежки наркотици. Обама беше по-малкото зло, защото той поне не твърди, че Бог е го е накарал да се кандидатира за президент и, че лично Исус ръководи неговите действия. Републиканската партия днес прилича на нещо извадено от средновековието, което е толкова тесногръдо, параноично, мизогинично и ограничено, че прилича на персонаж от картина на Йеронимус Бош. 

Демократите не са нещо много различно, но поне социалните им послания са нормални. Икономическите схеми на двете партии обаче са като сиамски близнаци, с тази разлика, че Обама поне изглеждаше загрижен, докато Мит Ромни, с типичната си кариера на пазарен лешояд, прояви елитарното си отношение към света с прословутата си реплика, че 47% от американците са измет, която, разбирате ли, искала държавата да им осигури жилище и храна.

При партии, които могат да изразяват интереса на все по-стесняващ се кръг от хора, Америка е пред доста сериозно предизвикателство в своята история. Засега обаче тя го решава като касапин. Просто не пуска хората да гласуват. Очевидно демокрацията им съвсем спокойно допуска това.

Само, че това е анимационен начин за справяне с проблема. Американската политическа класа прилича на онова шантаво животинче от филма „Ледена епоха”, която се опитва да спре с ръце пробойните в леда. С едната ръка запушва първата, с другата – втората, но в един момент целият лед се напуква с трясък и става мазало.

Как път не чухме поне един загрижен глас у нас по темата?

Поне един.

Вместо това един образ ме тормози от няколко дни и не мога да го изкарам от главата си. В деня на изборите американското посолство у нас беше организирало прием и гледах телевизионен репортаж от него. Синдикалисти, политици, банкери, гневни интелектуалци събрани на по чаша вино от американската посланичка Марси Райс. Гледах как й ръкопляскат. И после как дават изявления, че Америка е велика. Че тя ще води света още много години. Че всичко в САЩ е готино. Че, когато американците ни махнат визите ние вече тотално ще заживеем в комунизма, ох, пардон в съвършената демокрация. Елитът пиеше американското вино и гледаше с блясък в очите своята нова господарка...

И сега не мога да спра да се чудя - какво ли биха казала тези 50 милиона американци, лишени от глас, за това наше българско лакейско шоу?