Разпад и корупция

 

Разпадът на "Продължаваме промяната", а на цялото градско дясно вече е очевиден за всички. В рамките само на няколко дни стана ясно, че корупция е прояла цялата Столична община, че поръчки се раздават на "наши фирми", а отчисленията отиват директно в партийната централа. Двама кметове и двама общински съветници в София напуснаха партията. Две трети от общинарите на ПП в Добрич се присъединиха към ГЕРБ, а по медиите започна да циркулира запис в който заместник-кмета Никола Барбутов разпределя порции и настоява за редовен приток на пари в партийната каса. Резултатът от цялата драма: Кирил Петков реши да подаде оставка и да напусне парламента. Но дали това е достатъчно?

Пред нас стои грандиозна корупционна паяжина, една партия, която успешно се е превърнала в корпорация. И как отговорят на това партньорите на ПП (които с голяма степен на вероятност са набъркани до шията в същото блато от корупционни практики)? Ами те разкритикуваха "Подай ми Парите" за "кадровата политика".

Какво, по дяволите, ще рече това? Това, че ПП не са преценили правилно кандидатите си и са сложили корупционери в листите или това, че пак не са ги преценили правилно, защото са избрали да си отворят устите и да изобличат тази смазваща корупция? Подобен коментар е позорен и изобличаващ. Значи не ги притеснява схемата за кражба, а това, че кадрите не са правилни. Само с това изречение психодясното заличава с години трупан фалшив антикорупционен вой.

За някого кафкианската трансформация на градското дясно в корупционно чудовище може да е изненада, но истината е, че сектантите никога не са били чужди на схемите, кражбите, аферите и отчисленията. Всъщност точно десницата е баща и майка на българската корупция. Вярно е, че изкараха години да стоварват този проблем върху всички останали, но точно от тях тръгнаха заменките, приватизационните нечистоплътни сделки, задушаването на бизнеса и политическият рекет. След това други усъвършенстваха това черно изкуство и го превърнаха в абсолютен мейнстрийм, но нека да отдадем дължимото на първоначалниците и основателите.

Най-дразнещото в тази афера обаче е поредната поза на невинност, която костюмарите на десницата се опитват да демонстрират. Кирил Петков видя "специална операция за завладяване на ПП". Ивайло Мирчев, върху когото тежат съмнения за абсолютно същото, пък поетично увери, че неговите хора били непробиваеми и нямало как да бъдат прихванати. И това пак е върховен цинизъм, защото публиката изобщо не прави разлика между Мирчев, Петков или Василев. В техните очи това е един общ Франкенщайн, който е креслив, истеричен и същевременно прояден от двойни стандарти и корупция.

Десницата има стар номер да бяга от такива заблатени ситуации. Тя все търси начини да се трансформира, да си смени името и пак да излезе на терен алчна, но с антикорупционна риторика. 

Това сме го гледали десетки пъти по време на прехода. 

Но е крайно време бащите на българската корупция да поемат отговорност за всичко, което сътвориха и оставиха като боклук след себе си. И оставката на Петков не е достатъчна. Това е просто опит за замитане на следите от местопрестъплението. 

 

Телевизионна радиация и екскурзия в Припят

 

Тези дни гледането на бТВ е като екскурзия в призрачния град Припят, където дебне невидимият призрак на радиацията. 

Пропагандната истерия на медията върви на толкова засилени обороти, че разлика от взривения ядрен реактор, отровата те блъска в черепа веднага и не те пуска дълго след това докато не се превърнеш в информационно зомби, което с наслаждение повтаря опорките и тъпотиите на геополитическото статукво.

Тези дни бТВ отдели 6 минути (това е вечност в телевизионно време) и то почти в началото на емисията, на есе на Мария Цънцарова на тема: "Кой има нахалството да членува в група за приятелство с Русия в Народното събрание". 

Аз се оказах от щастливците на които е било спестено абсолютно същото оливане, но в сутрешния блок, когато телевизионното ученическо съчинение е продължило над 20 минути плюс разговор в студиото по темата с Румяна Коларова и Светослав Малинов. Така де - даването на различна гледна точка е комунистическа отживелица. Истинският политкомисар в медиите е длъжен да събере максимално количество хора в студиото, които говорят едно и също, едно и също, докато мозъкът на зрителя не бъде смелен и изплют обратно, но в правоверно състояние.

Изходната теза на бТВ/Цънцарова е, че членуването в парламентарна група за приятелство с Русия е някакво политическо престъпление, което трябва да бъде осъдено моментално. България не обявила война на Русия, не е скъсала дипломатически отношения с нея и така и не става ясно с какво са виновни депутатите, които членуват там. 

Аргументът на журналистката, че Русия е обявила България за "неприятелска страна" е доста тънък, понеже до това се стигна след серия от експулсирани дипломати (включително учителки по руски в училището на посолството и шофьора на Митрофанова), които едва ли са жест на велико отношение и топли чувства. Това не отменя фактите, както и свещеното право на избор. Щом има депутати, които искат да съществува такава група, тя се създава. 

За бТВ обаче това е неописуем факт, както всъщност и за цялата либерална пропаганда, тъй като тъпотията за тази група тръгна от "рупора на демокрацията" "Свободна Европа". Жал ми е за всички "журналисти", които са пратени в политическата потосмукачници и са били задължени да се занимават с тази простотия.

Така и не разбрах обаче как да определя жанра на това, което гледах.

Не беше репортаж, защото информационната му стойност бе нулева.

Не беше разследване, защото говорим за абсолютно публична информация и всеки, който пожелае може да я провери.

Не беше коментар, защото авторката се опитваше да имитира репортерство все едно е на бойната линия и трябва да измъква истината със заплаха за живота си.

Така се насладихме на кадри, които трябва да останат в златната съкровищница на безумието. Например преследването на Наталия Киселова с въпрос: "Приятелска държава ли е Русия?". Целта е ясна - всеки, който иска мир и приятелство с Русия трябва да бъде заставен да се чувства виновен. Политическите комисари в медиите настояват всеки несподелящ техните разбирания да бъде посочен с дълъг, крив и мазен пръст и архивиран като враг на единствената възможна гледна точка и геополитическа линия. 

Подобни есета нямат жанр, а винаги са беше комбинация между маккартистко скърцане със зъби, политическа комсомолщина с две щипки патос, абе петминутка на омразата, пльосната в централните новини.

Ето това е истинската хибридна война и хибридна журналистика. Те водят война срещу здравия разум, срещу зрителите, срещу последните късчета нормалност в нашето битие. Пред очите си виждаме как журналистиката изживява своето кафкианско превъплащение и става геополитически камшик. 

"Мислете с главите си, а не с телевизиите", гласеше един белградски графит. 

Това е най-универсалното правило в дни на хаос и комсомолщина.

 

ПП - Подай ми Парите

 

Отдавна е време "Продължаваме промяната" да си сменят името. За тяхната партия вече най-подхожда наименованието ПП - "Подай ми парите". 

И това не е злобна измислица, не е подъл хибриден удар, не е атака на Кремъл, руските шпиони, масоните или блондинките под прикритие. 

Това е болезнената реалност на една партия, възникнала като лабораторен продукт, която пред очите на всички се превръща в политическа плесен.

Районните кметове на "Люлин" и "Младост" (двата най-големи квартала в София") вчера обявиха, че напускат ПП. Причините обаче са като порязване с бръснач - те твърдят, че ръцете им са били извивани за нагласяване на поръчки, за комисионни, които да захранват централата на партията и много други корупционни афери. 

Партията, която възникна от телевизионното нищо, за да бори корупцията в момента се е трансформирала в потосмукачна машина за кинти (нека да използваме хипстърския език на нейните избиратели). 

Като добавка към двамата кметове, още двама общински съветници също напуснаха партията с абсолютно аналогични обвинения.

Психодясното реагира банално и плоско. 

Пеевски бил пазарувал общински съветници. 

Това е обида за всички нормални хора, които с очите си виждат колко безпомощно е местното управление в София и как ПП, заедно с техните палави дружки от ДБ, не само не знаят как да управляват, но и са алчни като истински черни пантери, които бродят в софийския пущинак.

Обвиненията в корупция изобщо не са половинчати - от думите на кмета на "Люлин" става ясно, че той е бил привикван на среща на "най-високо ниво", били са му посочвани фирми, свързани с депутати от ПП, уговаряни цени и проценти.

Ясно е, че до столичната секта такива факти никога няма да достигнат. Политическите зомбита не разсъждават, те са безкритична политическа биомаса, която има само колективни инстинкти и няма грам съвест. Но всички останали би трябвало да са нащрек, защото пред очите си имаме фрапантен пример за партия-хищник, която паразитира върху обществените пари и използва София като обществена хранилка. И аргументите, че и другите правели така са неадекватни. 

Нали тези щяха да носят различния дух? 

Нали тези щяха да превръщат София в европейски град на просперитета?

 Дотук виждаме чисто балканско блато, корупционни паяжини, и политическо лицемерие в токсични дози.

Медиите обаче също имат вина за насаждането на чувството на всепозволеност на тези корупционери. 

Виждам как в повечето медии заглавията са безстрастни. "Районни кметове и общински съветници напускат ПП". 

Оо, ако беше друга партия в заглавието думата "корупция" щеше да е изписано с кървави букви и ален пламък. 

За ПП изведнъж обаче започва една обективност, един смирен тон, което по същество е опит за замазване на този грандиозен корупционен скандал. 

Защото пред очите ни ПП се разпада, а градското дясно за пореден път демонстрира, че те са силни само на думи. Когато нещата опрат до реално управление, до поемането на истинска отговорност, тогава идват уредените търгове, големите далавери, смазващата корупция и сенчестото финансиране на партията.

"Ние неофициален кеш имаме", чухме преди около година да казва в запис Асен Василев. 

Сега вече всички сме наясно откъде идва този кеш...

 

Стъкленият купол под който живее отечеството

 

България отдавна живее затворена в своя собствен и не много голям политически балон. Това е свят, който няма изходи навън и съществува сам за себе си в собствената си квантова реалност, която няма абсолютно нищо общо с нещо навън. В този балон външните събития дават повод единствено за вътрешни процеси, те са като отражение на триизмерна върху двуизмерна вселена и пораждат не участие в големия безпорядък, а ново презараждане на вечните махленски драми и провинциални скандали у нас. Миналата седмица напрежението между Израел и Иран се превърна в игра на дронове, самолетни и балистични ракети, която опасно много заприлича на онази голяма война, която хората със слаби сърца очакват от години да сполети и изпепели планетата. У нас този конфликт пробяга като сянка из медиите, но на практика не пречупи нашия собствен и самозатворен дневен ред. Само в България вероятно може да се появи политик (ген. Атанас Атанасов), който да каже, че в момента няма риск за националната сигурност на страната. Боже мой, вероятно дори пингвините в Антарктида биха имали по-смислена реакция, която отчита много повече аспекти на това, което се случва. Иран и Израел никак не се далече от България, но ние сякаш живеем под стъклен купол и сме закачени като куки за месо върху нашите неспирни драми, морални терзания и вечни тъпотии. Ако има български модел, той със сигурност се крие в това, че можем да се занимаваме със себе си дори, когато светът навън гори.

Две случки от миналата седмица заключиха цялото българско време в себе си.

 

Ударът срещу съвестта - домовете на ужаса

 

На първо място - продължаващите разкрития за домовете на ужаса, псевдосоциалните домове, маскирани като "стаи под наем", които разкриха потресаващи гледки и накараха цяла България да се хване за сърцето. Много хора започнаха да вият моралистично, да бият чело в земята и да поставят болезнените въпроси - как е било възможно да се случи това. Подобен въпрос обаче е подлост, защото всички знаем отговора. Той се крие в комбинацията от държавно нехайство (за подобни домове има подозрения от години, но никой не се е опитал да си превиши правомощия и да се опита да разбере истината докрай, напук на всички съображения и заповеди), зловеща алчност, която кара много хора да се държат като хищници или като надзиратели в Аушвиц и абсолютната незаинтересованост на всякакви роднини, които са търсили начин да се отърват от бремето на възрастните хора, а не да се опитат да им осигурят най-добрите условия.

Моя позната само преди няколко месеца ми разказа, че понеже не разполага с много пари, търсейки дом за майка си, която е с деменция и се нуждае от грижи по 24 часа на ден, е стигнала до дома в Говедарци. Цената от около 1000 лева на месец й е се видяла сравнително поносима, но преди да остави майка си, е решила да го огледа. И до днес тя смаяно и ужасено описва как е видяла стаи в които хлебарки пълзят по леглата, одеалата са непрани и миришат на вкиснато, подовете са мръсни, а тоалетните приличат на нещо, което е оцеляло след бомбардировка. Всичко това й се стоварва като гледка за 5 минути и след това тя буквално къса документите, които са й дали са подпис и разплакана си тръгва от дома. Свидетел съм как издирваше журналисти, за да им разкаже какво е видяла и слава богу част от представителите на медиите й обърнаха внимание. Тогава се оказа, че за този дом в Говедарци има информации още от миналата година.

Разказвам този случай не, за да слагам морален компас на казуса. Но е факт, че поне половината от проблема е, че много от хората са се разходили до тези домове, видели са условията и въпреки това са оставили роднините си. И не само - след като стана ясно какъв е размера на кошмара, много от тях не се поинтересуваха от своите роднини. Все едно това са хора на доизживяване. Някакъв излишен баласт, който трябва да бъде захвърлен в мазето. Точно това твърдеше единият от хищниците, разпитван от журналисти при воденето му в съда - с мазна интонация той обясняваше, че никой не е вкарал в дома насила, роднините са оставили възрастните хора там. На никого не мога да бъда съдия или прокурор, но без тяхното съучастие това престъпление щеше да е невъзможно. Ама не им били давали достъп до роднините? Щях да повярвам на този инструмент, ако не го казваха хора, които биха вдигнали епичен скандал, ако им надпишат с лев сметката. И всъщност всички това - хищниците, безразличието, отсъстващата държава са голямата и солена сметка за целия преход, за водовъртежа на глупостта, безуачастието, опростачването и свърпазарното общество, което сполетя нацията като венерическо заболяване. И съм наясно, че това не е цялото обяснение, че има много фини детайли, дълбочинни процеси и и нюаюнси, но цялостното впечатление е тягостно. Вероятно и хората, които са зарязали и забравили роднините си не са виновни докрай. Само, който не е бил принуден да оцелява от заплата до заплата не знае какво да си хванат в паяжината на капитализма и да нямаш време да помислиш за най-близките си. Но всичко това в комбинация ни доведе торнадото на осъзнаването в какво сме се превърнали и как без война създадохме концлагери за забравените хора.

 

Стачката на здравия разум - протестите във Варна

 

Седмицата беше белязана и с протести във Варна срещу полицейския произвол заради смърта на млад жител на града за който се твърди, че полицаите се убили, превишавайки своите правомощия. Напълно подкрепям естествения анархизъм на българската душа - смятам, че когато й да се протестира срещу репресивните органи никога няма да се сбърка. Но в този казус има нещо налудничаво. Оказа се, че младежът е карал, надрусан с кокаин до козирката, а полицаите в случая трябва да го респектират. Дали го убиват те също е много съмнително, защото при такова количество незаконен препарат мозъкът на жертвата като нищо е дал на късо и изключил сърцето му. И тук вече стигаме до голямата драма - полицаите трябвало да могат да разпознаят колко бил паниран младежа, как мозъкът му работел само на адреналин и заради това не бил на себе си, те като вещи психолози трябвало да го успокоят, приласкаят и погалят по перчема. Защото това било тяхната работа. Ами не е точно така. Съвсем не смятам, че полицията трябва да шамари наляво и надясно, но това са органи на реда и не е тяхна работа да влизат в задълбочени дискусии с всеки съмнителен обект. Тяхната работа е да отстранят заплаха, дори и с цената на поставяне на белезници. А друсан шофьор е точно това - заплаха, която трябва да бъде отстранена. В други дни и епохи постоянно говорим срещу пияните и друсаните шофьори и ги разглеждаме като терористи, във Варна, оказа се, друсаният трябвало да бъде третиран като принц. Полицаите определено извършват нарушения, камерите им не се включени, вероятно превишават действията си, но в никакъв случай не могат да бъдат заклеймени като убийци. Защото срещу тях е неадекватен човек, а никога не знаеш какво може да направи такъв. Тоест да превърнем тази сценка в някакъв епос за полицейското насилие, което трябва да бъде прекратено е пълна глупост и наистина е стачка на здравия разум. Загиналият във Варна не е Джордж Флойд заради когато навремето избухнаха протести в САЩ, защото съвсем очевидно е привилегированата прослойка. У нас основно тя се друса с кокаин. Освен това да е протест, че полицията трябва да ни защитава от бедните, а на богатите наркомани всичко да им се разминава. Защото навремето едно такова друсано богаташче уби Милен Цветков на булевард в София. Много ми се иска да имаше полицай преди това, който да го е респектирал.

Но подозирам, че още дълго ще живеем в този обърнат свят, където се протестира в името на човек, който във всяка друга вселена би бил признат за виновен. И това пак е част от симптома на стъкления купол под който пребиваваме. Под този купол нищо не е такова каквото би било в други части на планетата и атмосферата тук прилича на ад под небето, без война, ракети и всички останали външни ужаси.

 

Политически епилог

 

Много хора се опитват да заобиколят политиката в тези два казуса, но тя изплува като призрака на бащата на Хамлет от всеки ъгъл и всяко изявление. Светът се тресе от предчувствието за война, а България се пържи в своя банален апокалипсис, където вече няма никакво значение какво ще се случи с нашия свят. Защото според мнозина най-лошото вече е станало, ние живеем след края на света, където нищо от познатото не е останало и се лутаме в моралните руини на една държава, която някога беше, но повече никога не успя да се покаже в мъглата. 

И това звучи страшно патетично, ако го произнесеш на глас, но иначе е извод, който дори и спечелилите от прехода биха направили. 

Точно в тези две случки е заключено българското политическо съзнание, което отдавна е наясно, че се намира в грешния крачол на вселената или поне под грешния стъклен купол. 

Но в края на тези сътресения, убеден съм, поне някаква част от света ще нахлуе при нас, защото никой не може да изкара в такава лудница цяла вечност, че и малко отгоре. 

А когато това стане, може би, най-накрая и за България ще има място на тази планета и ще сетим, че сме от този прекрасен и гневен свят и трябва да се преборим за бъдеще в него.