Моята фетва срещу фризьорските салони!!!

(как мъжете стават навлеци в женския свят) 


Има ситуации за които нищо в късносоциалистическото ми, средностатистическо, предпостмодерно възпитание не ме е подготвило по никакъв начин. Един пример за това: преди няколко години на студентския празник 8-ми декември видях една моя позната, която не бях мяркал с години. Интересно защо обаче тя започна разговора с нещото с което се гордееше най-много – с това, че си е сложила силиконови имплантанти (в нейния израз този факт звучеше: “аз си оправих циците”). Кажете ми – кое в моето възпитание може да ме подготви за такава ситуация? И изобщо как се реагира на такава новина? Казваш “Честито”?Вглеждаш се в тях продължително? Или пък просто мълчиш? А може ми модерният етикет изисква фраза от типа: “А може ли да ги пипна, за да видя как са?”. Ето за такива празноти във възпитанието си говоря. Колкото повече навлизаме в епохата, която всички наричаме “глобализация”, толкова повече осъзнавам тези пропасти в социалното си поведение. Нядявам се, че на крехката си млада възраст не приличам на нелепа останка от миналото, но ето че наскоро отново се натресох в подобна ситуация, но от друг тип.

Случката започна съвсем невинно и бе свързана с моята нелепа суета да не се будя рошав сутрин. Така точно два дни след Коледа this year (сняг, побелели тепета и много роднини, това ще е моят спомен) реших да отида да се подстрижа набързо. В квартала в който живея в Пловдив (един мой съсед навремето го наричаше “белите дробове на най-красивия град”) фризьорски салони колкото искаш. Изникнали са буквално под всеки блок. Изглеждат лъскави, твърде женски и носят имена като “Фантазия”, “Мелани”, “Царството на косата”, “Драматургия” (не се бъзикам за това име), “Клеопатра”. Изобщо как мъж може да избере в кое от тях да влезе, независимо, че надписите казват, че това са салони за мъжко и дамско подстригване. Та в крайна сметка аз си избрах един от тях който изглеждаше най-малко лъскав и женски и по обед влязох в него.

Къде се отзовах? От тази картина става филм, сериозно ви казвам. Влязох и седем чифта дамски очи се втренчиха в мен. Напомни ми на ситуация от уестърн – влиза непознатия в кръчмата и всички местни го оглеждат отгоре до долу. Очите принадлежаха на седем очевидно омъжени дами на моята възраст, които наистина ме гледаха като извънземно. Откровено се сепнах. Дори обърнах поглед към витрината, за да видя дали пък от всички възможности не съм се намърдал изцяло в дамски салон, но нищо подобно – пишеше си “ и мъжко подстригване”, дори, за да подчертае този факт бе изрисувано мъжко бомбе от средата на 19-ти век. Двете фризьорки упорито се трудеха върху други две дами горе-долу на моята възраст. Уви, за мой ужас и двете спряха работата си, за да видят странният субект навлизащ в територията им. Добре, че годините в репортерския занаят донякъде са калили срамежливата ми нервна система, защото само преди около 10 години вероятно бих си излязъл веднага от такъв салон. Сега обаче призовах всички богове на мачовците да ми помагат и грижливо изтърпях въпроса на една от фризьорките:
- Вие за какво сте тук?
Смутолевих, че искам само да се подстрижа, а дамата небрежно ми посочи едно столче до масата на което да седна. Естествено седемте чифта очи съвсем не спряха критичният си оглед по тялото ми. Усетих, че не се побирам в критериите им за холивудска красота, опитах се поне малко да си глътна шекмбето, за да се намърдам в тях, но естествено опитът ми бе отчаян, примъкнах се до столчето и, за да се отърва от проклетото чувство за неудобство с интерес загледах шарките по пода. Погледите на дамите обаче упорито бяха фиксирани върху мен. Леко почнах да се паникьосвам. Загледах да не би нещо в дрехите ми да привлича толкова внимание, но не отрих фрапиращи отклонения от нормата. Тогава присегнах към списанията по масата, надявайки се, че четенето ще отклони вниманието от мен. Естествено по волята на всички закони на Мърфи, списанията по масата носеха заглавия като “Коса и стил”, само “Коса”, “Модерна прическа” и “Грим и тоалет”. Придърпах едно и се задълбочих в него, така както не съм чел навремето дори и Шекспир...
Интересът към моето аномално присъствие не изчезна, но все пак дамите отклониха поглед от мен и продължиха прекъснатият си по средата разговор. Докато погледът ми пробагваше по последните тенденции в прическите в Милано и по интервю с коафьорът на годината, с ужас установих, че дамите не са клиентки, а просто седят в салона като удобно място за разговор. На третата минута от този разговор сетивата ми вече се гърчеха. Защото за тези три минути успях да науча, че Анастасия (или както и там да й беше името) от третия етаж си има ново гадже, с 25 години по-голям от нея. Доколкото успях да схвана недоумение предизвикваше не възрастовата разлика, а това, че щастливият чичка дори не е голям паралия в резултат на което една от моите наборки изказа категоричното становище, че “Анастасия се е смахнала отново”. Научих също така, че онази от петия етаж си е купила нова кола, ама едва ли мъжът й е дал парите за нея, ами “онзи другия”. Тъкмо очаквах да навлезем в детайли за тази мистериозна фигура когато разговорът рязко зави към тв-събитията по Коледа и се споделиха оценки за предавания, които техните автори едва ли някога биха искали да чуят очи в очи. Имаше и други истории, за още жени от квартала, които природната ми срамежливост просто отказва да пренесе на белия лист, въпреки, че четивността на този текст ще скочи до небесата. След половин часов гърч едната от фризьорките свърши с боядисването на косата на своята клиентка и с любезен жест посочи към мен, че може да ме подстриже.

Станах от стола и ето, че дойде втора част от сериала с втренчените погледи. Жените проследиха всяка моя стъпка до стола, както и сядането ми в него. Неясно защо. Точно тогава фризьорката ми сложи оная мушама, която пази от косми във врата, но отиде да търси нещо в другата стая. И така си стояхме – аз на стола пред огромно огледало и жените, които гледаха почти презрително навлека в техния хармоничен свят. Твърдя, че няма мъж по тази земя, който да е имунизиран срещу вълнение в подобна ситуация. Добре, че дойде фризьорката, та разговорът продължи. Споделиха се съмнения в морала на фолкпевицата Ивана и бяха изказани определени становища за морала на другите й колежки, но пък имаше положителни мнения за някои от техните песни...

А през това време подстригването ми започна. Ама какво подстригване беше това! Първо стоях срещу огромно и поразително женско огледало. Второ масичката срещу мен бе пълна със странни флакони, които приличаха на декор за научно-фантастичен филм. Точно срещу мен се мъдреше нещо наречено “ексфолиант за средночупливи корени на косата”. Невидимата поезия на тази фраза не ми даваше покой. Всички останали лакове, фиксатори, бои, пяни, джиджи биджи, всичко показваше, че който и да е мъж е просто пришелец в този изцяло женски свят. Леко се вкиснах. Усетих защо върху мен са били отправени тези женски погледи изпълнени с недоволство. Дори се сетих за една серия от култовия сериал “Женени с деца”. В нея главния герой Ал Бънди отчаяно се опитваше да намери из цяло Чикаго истински бръснар, а не фризьор. Едва сега разбрах идеята на тези серия. И аз се размечтах за старите бръснарски салони, идеалът за хетеросексуалните български мъже – от онези старите в които бръснарите коментираха политиката, а единствените им приспособления бяха ножици, машинка от руските, както и два гребена нехайно топнати в кутия с вода. Къде изчезна този мъжки свят?! В коя галактика бе зафучен?! Кой ни отне миговете на кротко подстригване?

Фризьорските салони в техния нов вид са идеалният начин жените да отмъстят на мъжете за годините на тормоз и неравенство. Постепенно ни вкарват в схемата на лаковете, пяните за коса, “ексфолиантите за средночупливи корени на косата” , фиксаторите, карат ни да се чувстваме като извънземни и това е ежемесечна гавра, която се повтаря с упоритостта на китайска екзекуция. В един момент си дадох сметка, че постепенно класическите бръснари и бръснарници изчезват, заменени от тази женски кътчета за подстригване и осъзнах трагичната истина, че не само природата, но и обществото в дъното на своята памет вече се готви за отмирането на мъжете. Призля ми. Опитах се да мисля за изцяло мъжки и мъжкарски неща – Памела Андерсън, Дженифър Лопес в прилепнала рокля, стриптизьорки на пилон, бира и футбол, но терорът на интериора бе по-силен от мен. Рухнах психически и морално. Изчакаха да ме подстрижат и победен и изтощен се измъкнах от салона, следван от седем чифта дамски очи...

Това е моят опит за фетва срещу тези салони. Другари и вие другарки, пазете старите бръснари, помагайте им, не давайте на вихъра на глобалазацията (гробализацията по-скоро) да ги отнесе и да ни отнеме тази последна придобивка, която да ни напомня за миговете на мъжко величие през вековете. Иначе съвсем скоро ще стоим пред телевизорите, ще гледаме “Дневникът на Бриджит Джоунс” (признавам си, не стреляйте, аз самият загледах малко от този филм), ще хлипаме в носните си кърпички за еднократна употреба, а после ще звъним на лъчезарните си фризьорки, за да ги питаме дали са свободни за след три дни, за да ни приемат за една фрикция с “ексфолиант за средночупливи корени на косата”. Тогава вече ще е много късно. В името на Аллах, Буда, Йехова, Саваот, в името на ангелите от седмия астрал и на ангелите от осмия – не давайте мъченията да продължават. 
Борете се!  
Алелуя!