Демонология на вотовете на недовериe

Седмият вот на недоверие срещу кабинета на Сергей Станишев ще се запомни в българската история. Едва ли някога е имало друг толкова безмислен, странен, безпомощен и абсурден като мотиви вот. На моменти дебатите по него дори не приличаха на нищо от познатата ни вселена. Те по-скоро бяха като опит за политически спектакъл на опозицията, който ловко бе провален от премиера и министрите с дълги изказвания и демонстриране на успехи.
Всъщност този седми вот беше първият без ясни мотиви, защото всички критики, които бяха адекватни в мига на раждането на идеята, след евродоклада от февруари просто изгубиха смисъл. Дясната опозиция обаче предпочете да продължи със своето упорство и да внесе вота, въпреки, ясното осъзнаване, че е безсмислен. Всъщност именно тук разбирането за политика се пречупва. Политиката по строго определение все пак е рационално действие подчинено на определен интерес. При седмия вот интереси имаше, но никаква рационалност. Защото българската опозиция всъщност като бумеранг бе пометена от неразбирането си на това какво се случва.
На първо място злоупотребата с най-мощният парламентарен инстремент - искането на вот на недоверие постепенно обезсили тази процедура. В момента правителството вместо да трепери всеки път, когато опозицията го прицели с вот, посреща все повече всяко искане с ехидна ирония. Защото вотовете в България служат единствено за вдигане на шум, за предизвикване на скандали, но не и за очертаването на алтернативна политика. В момента в който опозицията трябва да предложи различни идеи, тя млъква по странен начин или изпада в ситуацията на изпечен интригант, който замества липсата на собствено мнение с недомлъвки за крупни далавери, сензации или нещо от този род. Злоупотребата с вотовете на недоверие е злоупотреба със самата демокрация. Това става все по-очевидно, колкото повече време минава. Така се изхабяват основните инструменти на парламентаризма, а самото Народно събрание все повече се срива в общественото доверие. И няма как да е иначе. Ако приемем, че управляващите са мразени по принцип, защото всяка реформа или злина се пише на техен гръб, опозицията също има да отговаря на прекалено тежки въпроси. Първият от тях е - защо в тях също няма доверие. Ами защото пред очите на всички опозиционните партии също станаха част от подмяната на демократичните правила като унищожиха най-силният си инструмент - вота на недоверие.
В крайна сметка седмият вот наистина приличаше на пир по време на чума, по изразът на заместник-председателят на НДСВ Милен Велчев. Защото кризата все повече се усеща в България, необходими са спешни мерки, а на този фон икономическото безсилие на десницата пролича още повече. Стигна се и до абсурдната ситуация опозицията да не иска да чуе как премиерът Станишев отговаря на техните критики. Но нали това е смисълът от дебатите по вота? Точно заради подобно поведение нищо смислено не излезе от поредните изстрели във въздуха. Хората не запомниха нищо друго от тези дебати, освен, че премиерът говори дълго и го сравниха с Фидел Кастро. Всъщност това е другата политическа травма, която злоупотребата с парламентарни инструменти води. Думите се обезценяват, политиката започва да изглежда като конспирация срещу народа, а анализаторите вече се чудят какво да коментират, защото целият обществен живот се е свел единствено до размяна на хулигански реплики и обиди. Подобна едноизмерна демокрация е бременна с неочаквани демони и е хубаво те никога да не бъдат будени или призовани от мрака. Защото един път призовани, всеки маг (ако има такива де) знае, че те не се връщат обратно по свое желание, а бродят дълго и изтощително по земята. Тогава вече заклинанията не действат, а подхвърлените реплики минавали за политика им дават нова и неочаквана сила...

Това е тъжната поука от един вот на недоверие, в края на един мандат, посред едно време на криза, в което нямаше нито един човек, нито един нормален човек, в един месец на студ и ветрове, който да разбере има ли поне една партия, която да е наясно какво ще става с България....

Фидел Кастро. Сергей Станишев. Открийте приликите

(Защо премиерът трябваше да си запали една пура в парламента)

През 1959 година светът научи името Фидел Кастро. И оттогава не го е забравял. Кастро е име, което стана легендарно от нападението на казармите "Монкада". Едните го споменават като черна легенда, а другите говорят за него като за светъл пример. Въпрос на избор и светоглед. "Революцията не е легло с рози. Революцията е битка между миналото и бъдещето." Това са красиви думи на Кастро. Той има харизмата на рокзвезда. Политиката обича хора като него. Те оцеляват във всяка ситуация. В прекия и в преносния смисъл. Колко души на този свят могат да се похвалят, че са оцелели от над 50 или 60 опита за покушение над него. При това сред тези опити е имало шизофренични идеи като да се сложи отрова в пурата му, да наръсят с отрова портокалите, които яде. Всякакви глупости. Фидел обаче винаги оцелява. И знае как да говори по 6 часа. Иска се невероятна харизма за това. Да говориш и на хората да им е интересно. Само един непризнат досега от американците факт. Когато прави революцията в Куба Кастро е радикал, но не е комунист. Общо-взето е бил реформатор, но без ясен политически уклон. Първото му посещение след революцията е в САЩ. Вицепрезидентът на Айзенхауер - небезизвестният Ричард Никсън казва още тогава, че Кастро не е комунист. Кастро става комунист заради блокадата, която САЩ правят на неговата държава. Те го тикат в ръцете на руснаците, а после със серия от нескопосани акции го правят герой и звезда.
Кастро е от поколението на романтичните политици. Когато хората излизаха на улиците опиянени от личните харизми на своите водачи и очаровани от тяхната визия за света и държавата.
"Единственото ми желание да се боря като войник в битката на идеите", каза миналата година Кастро, когато си взе довиждане с кубинския народ и се оттегли от активната политика. Това са думи на човек, който осъзнава своята мисия. Който знае, че думите му ще стигнат до много хора и ще ги възпламенят. Кастро - и нека да го признаем - се оказа политически късметлия във вселенски мащаб. След като изкара години като бяла врана на политическия хоризонт в Латинска Америка, в края на своя живот Кастро успя да види масовия възход на левицата и пред очите му общественият пейзаж се промени. Чавес дойде на власт във Венецуела и се озъби на американците. В Чили президент стана една красива социалистка. В Боливия Ево Моралес стана държавен глава като държеше в ръката си стръкче кока. Очевидно от 6 часовите речи е имало смисъл. Това е тихата магия на политическите думи. Те бавно се просмукват в хората, но когато стигнат до тях, в повечето случаи никога, ама никога не излизат.

В сряда по време на дебатите по вота на недоверие, десните депутати със стиснати устни нарекоха Станишев - българският Фидел Кастро. Защото отчетът му за свършеното от кабинета трая около два часа. Сравнението обаче е поразително. Защото едва ли можем да открием два по-различни типажа от Фидел Кастро и Сергей Станишев на този свят. Но както в литературата експресивните сравнения помагат да направим връзки между несъвместими неща, така и сега изведнъж политическата инвенция на българската десница дава един нов поглед върху ситуацията.
Станишев никога не е имал късмета на Кастро, нито пък неговата политическа биография. Дори обратното - той стана премиер не в разцвета на някаква дива народна обич или желание, а просто, защото се оказа подходящият човек в подходящото (а може и да е неподходящото - историята ще каже) време. Обичат да го иронизират за това, че не само, че никога не е атакувал казарми, ами, че не е бил в казармата дори. Лично в моите очи това, че не е ходил войник е положително качество. И винаги ще остане такова. Но това е само страничен момент в историята. Станишев трябваше да се учи в движение да бъде премиер и то при доста тежки условия - в коалиция със странни партии и то насред български политически климат в който и до днес "коалиция" е синоним на световното зло. Българите обичат ясните категории, а коалициите обикновено са стъпка в обратна посока. Станишев не е революционер и това се вижда от повечето му действия. Той не би стрелял срещу някой. Но в крайна сметка нека да причислим и това към добрата карма на епохата в която живеем. Не би стрелял срещу някой, но се оказа добър премиер. Станишев нямаше и късмет за друго. Той трябваше също в спешен темп и порядък да преформулира мисията на българската левица в 21 век. Трябваше отново да разкаже или по-скоро да измисли нанова лявата идеология, за да може тя да побере в себе си такива явления като глобализацията и много други. В крайна сметка обаче Станишев се оказа късметлия по друга линия - пред очите му социалистичекият проект бе реабилитиран и то по много шумен начин. С ушите си го чух да говори за социализъм на 47-ия конгрес на БСП.
И, да премиерът на България, лидерът на БСП Сергей Станишев можеше и трябваше да говори два часа по времето на дебатите за вота на недоверие. Защото той има какво да каже и как да го каже. А и да не забравяме друго - през кариерата си на политик той е получил какви ли не обвинения, но никой не може да го обвини в едно - че е съсипал държавата. Станишев е късметлия в това отношение, въпреки, че не можем да наречем късмет една ясно осъзната и постоянно отстоявана позиция.

В крайна сметка говорим за Фидел и за Станишев. И знаете ли - има по какво да си приличат. Те са били необходими в конкретни моменти и са си свършили работата. И за единият и за другият историята ще се изкаже. Но те все пак си приличат. Това е особеното на метафорите. Трябва да бъдат употребявани внимателно, защото приликите понякога изпъкват едва когато се замислиш. Откакто чух сравнението между Фидел и Сергей (историята обича да запомня и малките имена) на всички, които видя опявам, че ме е яд, че не видях Станишев да си припали една пура в парламента докато говори. Образът щеше да е страхотен. А няколко десни сърца щяха да експлоадират от ужас. Трябва да внимаваме какво си пожелаваме, казваха навремето мъдреците. Станишев с пура в парламента в един момент като нищо би бил сбъркат от замъгленият десен поглед с Фидел. Мама му стара, картината няма да ми излезе от главата. Станишев говори вдигнал юмрук, десницата се пули, пурата дими, а някъде в далечината "Буена виста сошъл клуб" свирят великото парче : "Comandante Che Guevara"....

Как един мексикански художник предсказа кризата?

(Ехиден опит за обяснение на гърчовете на американската имерия)

Преди няколко дни Американският конгрес окончателно одобри мащабният план на президента Барак Обама за стимулиране на икономиката. По последни данни размерът на този уникален пакет е в размер над 780 милиарда долара. Признавам си – не мога да си представя такова количество пари. 780 милиарда!!! Естествено американската десница изпадна в истеричен пристъп пред тези финансови мащаби и видях, че ги определиха с любимото си клише: “това е едно класическо либерално харчене”. В Америка либерал е равносилно на социалист. Някои от десницата отидоха и една стъпка по нататък. Един десен икономист със забелени зеници нарече планът на Обама Троянски кон – “отвън е план за стимулиране на икономиката, но отвътре е социализъм”, с библейски плам изрече той и размаха пръст. В САЩ социализъм изначално е гадна дума. Да те нарекат социалист означава да те обявят за първи братовчед на Дявола. Всъщност в момента критиките на десницата не се чуват много в САЩ поради една проста причина - благодарение на тях империята е в това състояние. Нещо повече – некадърната им икономическа политика и поразително налудничавата идея, че бюджетният им дефицит ще изчезне някак от само себе си, прецакаха целият свят. Заради това всички ги взимат на подбив и има защо.

Според една от разпространените теории навремето Римската империя започва да се разпада, защото нейните периферии се отдалечават твърде много от центъра. Звучи добре като теория, лесно може да се докаже, но вече смятам, че е супер недостоверно като обяснение. Защото видяхме наживо и това се случи в последните 5 месеца как се разпада една империя – когато икономическите й фантазии надминат с пъти реалните й възможности. Всяка империя, в това число и американската е заклещена в едно неразрешимо противоречие – тя трябва да се разширява, но същевременно изконните й жители, обитателите на Рим не трябва да страдат икономически. Империите падат заради вътрешни дългове, причинени от тотални халюцинации за самите тях. Заради това в последните месеци (и сигурно това е грешка) ми е по-интересно да следя политическите спорове в САЩ, отколкото да обръщам внимание на провинциалните скандалчета разиграващите се нашето парче земя от 111 хиляди квадратни километра. В САЩ все още има десни гласове, които твърдят, че кризата не е системна, а всъщност се дължи на прекалено голяма регулация. На мен лично това ми звучи все едно някой криминалист да каже, че намереният труп някъде не е умрял от 12 куршума в черепа му, пюс 70-те патрона в гърдите, а се свършил, защото сърцето му е спряло да бие в мига в който са стреляли по него. Нещо такова. Десницата в САЩ в момента се опитва да заложи на тази теза, но парадоксалното е, че единственото им предложение за справяне с кризата е да се намалят данъците. Ортодоксалните либералисти са впримчени отдавна в този идиотски капан. Според тяхното почти сектантско отношение към пазара и икономиката, като оставиш на хората повече пари в ръцете, от тях веднага ще следва едно – пазаруване, пазаруване, пазаруване, докато потоците на изобилието не потекат отново. Много ми допадна коментарът на комикът Джон Стюарт на тази вечна дясна идея: “Намаляване на данъците? Пак ли? Нали Джордж Буш го направи без никакъв ефект?! Републиканците заприличват на стара баба, която знае само едно – болен си, детето ми, хапни си от моята пилешка супичка и ще оздравееш. Да, ама, бабо – сега кракът ми е счупен”

Естествено и на Обама няма да му е лесно. Защото – и това е жестоката, болезнена и ужасяваща истина – тези милиарди, които иска да вложи в икономиката, на практика ги няма. Съвременният капитализъм доказа едно, че успешно може да си фантазира пари, дори известно време убедително поддържа фантазията, че финанси наистина има, но природата на реалността, особено на икономическата реалност е такава, че рано или късно се намесва и разрушава илюзиите. Според мен Обама се надява да излъже икономиката като впрегне достатъчно американци в работа по огромни инфраструктурни обекти като магистрали, железопътни линии, шосета, та когато икономическата реалност дойде на себе си (а това неименуемо ще стане) вече да има достатъчно натрупани човешки и материални ресурси, които да се противопоставят на новия срив. Парадоксално е, че иконимиката се оказа толкова илюзорна наука. Великият руснак Виктор Пелевин, който винаги се е отнасял с подозрение към самата природа на реалността, бе дал уникално определение на това какво е икономика. Той я нарече: “псевдонаука, която представя пред един човек въображаемият процес на неговото халюцинаторно забогатяване”

Процесите, които тепърва ще се развиват са достатъчно интересни. Но онзи ден се сетих за уникалната история на гениалният мексикански художник Диего Ривера. Ако я изчетете докрай ще видите как той прекалено отдавна е знаел какво ще се случи. Ривера е уникална фигура не само в мексиканското, но и в световното изкуство. Уникален творец, монументалист, комунист до края на живота си, той създава разпознаваема и до днес художествена школа. Ривера се жени за художничка – също известната Фрида Кало, която доби световна популярност, благодарение на филма, който снимаха за нея. Един от най-близките приятели на Ривера пък е друг от епохалните мексикански художници – Давид Сикейрос. Сикейрос също е комунист, дори за известно време сталинист и като такъв води цял отряд, който прави опит да щурмува хасиендата на живеещия в емиграция в Мексико Лев Троцки. Тези подробности не са важни, но подчертават размирния дух на епохата.
Но това да го оставим настрани. Славата на Ривера минава границите на Мексико и достига до САЩ. Тогава синът на милиардера Рокфелер наема Ривера, за да изрисува цялото фоайе на Рокфелер Сентър в Ню Йорк. Мексиканецът се съгласява. Рисува четири или пет месеца. Не съм наясно как е оставил рисунката си скрита. Най-накрая ден преди откриването показва какво и изобразил. Синът на Рокфелер с ужас вижда, че цялото фоайе е изобразено с образите на Маркс, Ленин и Енгелс, с рисунки на вдигащият се на революция пролетариат, който къса своите окови и руши банки и борси. Чувствителното сърце на милиардера не издържало на гледката, той платил на Ривера, но заръчал да заличат картините, което показва единствено, че и милиардерите могат да бъдат пълни кретени. Убеден съм, че днес Ривера щеше да се смее. Пророчеството му се оказа много вярно. Пролетариатът наистина не се вдигна на революция, но то и нямаше нужда – просто банките и борсите се оказаха по-голям боклук, отколкото комунистите смятаха. Ако Рокфелер младши бе проявил политически разум щеше да остави рисунките във фоайето. Истинските пророци сред нас се появяват твърде, ама твърде рядко и техният труд трябва да бъде уважаван. Ривера, защото винаги е вярвал в своите идеали, прекрасно е знаел какво ще се случи с американската империя и се е опитал да ги предупреди. Ако стенописите стояха, можеше изненадата от кризата да не е толкова голяма. Империите обаче – и това е друг техен траен дефект – никога не са обичали гласовете на пророците. И винаги плащат невероятно високата цена за това. Пада им се!

Планетата Европа

Прословутата сага на Джордж Лукас "Междузвездни войни" започваше с великата фраза: "в една далечна, далечна галактика". Е, оказа се, че евроизборите за българите са нещо като тази далечна галактика. Повечето от нашите сънародници изобщо не се вълнуват от този вот или пък го възприемат като нещо, което се случва единствено на другите.
Българите все още приемат Европа като отдалечена планета, някъде там в края на политическата галактика. И съответно не са склонни дори да гласуват активно за своите представители в нея. По-важно обаче е друго - дали се прави нещо ситуацията да бъде променена. Европейските институции от ден на ден придобиват все по-голяма важност, а ние като общество въобще не го забелязваме. Колкото и да чакаме светъл рицар или планетарен джедай няма да се появи и да ни обясни евромъдростта наготово. Силата е в нас, но трябва да бъде осъзната. А за тази цел се изисква поне да отидем до урните и да гласуваме. Защото така трябва.

Тайното изкуство за променящ вселената сън

Преди малко повече от 10 години осъзнах каква сила е сънят в човешкото тяло. Тогава през утопично отдалечената 1996 г. когато трябваше да започна втори курс във Факултета по журналистика и масови комуникации в Софийския университет, останах да чакам на второ класиране за общежитие. Между първото и второто класиране имаше една дълга седмица и въпросът къде да се подслоня за тези 7 дни изникна пред мен със страшна сила. Тогава един мой приятел (по ирония на съдбата наскоро се сетих за него, ама светът все едно го е повлякъл в различно измерение, няма и следа от него), който беше студент по архитектура, ми каза, че при него и съквартирантите му има едно свободно легло и, че спокойно мога да се настаня там докато чакам. С идеята, че небесните сили ми пращат разрешение на проблема, аз съвсем невинно отидох да се настаня временно там, без да знам на какъв маратон от безсъние ще се подложа.

Този мой приятел, съквартирантът му и още една групичка от пет-шест души просто не спираха да пият бира. По цяла вечер. Пиянството им не беше нервиращо, с изключение на това, че говореха високо и бистреха странни теми, които общо-взето ми бяха достатъчно скучни. Първата вечер се включих в пиенето, което не спря до зори, без да прекалявам много с него. На втората вечер обаче вече бях достатъчно изморен, но техният купон не спря. Бях легнал, докато те си купонясваха в стаята (пак ще повторя – компанията им възприемаше като купон разговор по странни теми като изчанчени философски системи или нещо такова на висок глас). Постоянното дуднене така и не ми позволи да заспя. Въртях се, въртях се, но не можах избощо да мигна. На вторият ден без сън вече бях гроги. Между другото – моят приятел, неговият съквартирант и компанията им просто не спяха. Така и не ги видях да извършват това естествено човешко действие. Пиеха бира по цяла вечер и си говореха. Поразително скучно и наистина не нервиращо, но дразнещо. Дойде третият ден. Вече бях уморен зверски. А липсата на сън ме правеше раздразнителен. Компанията обаче пак се събра. И пак същите разговори, пак височко. Въртях се, въртях се, но тъкмо когато трябваше да се унасям, гласовете на бъдещите архитекти (дано да не са станали такива – не бих живял в сграда проектирана от който и да е от тях) минаваха през пелената на умората и не ми даваха да заспя. По някое време – май беше към 3 през нощта – станах, облякох си якето и излязох да се поразходя навън. Беше октомври, почваше да става студено, но се издържаше. Дори и в Студентски град към 3 часа обстановката започва да утихва. Разхождах се близо час. Чувствах се като парцал, но поне блаженна тишина цареше наоколо.

Ден четири – сценарият се повтори отново. Четири дни без сън. Едва ли някой знае какво е това. Аз знам. Имам това нелепо знание. Гадното в липсата на сън е, че дори дните ти изглеждат нереални. В един момент губиш ориентирите си кое е истинско и кое не. Съвсем сериозно ви говоря. На четвъртият ден без сън започнаха да ми се струва, че има някаква странна дистанция между мен и околния свят. Поразително налудничаво усещане. На петият ден компанията пак си пиеше, пак си говореше (вече мислех, че съм в кафкиански сценарий и няма никога да изляза от този свят, защото започна да ми се струва, че всяка вечер те си говорят едно и също). Този път обаче понеже все пак говорих с моето приятелче, в началото се опитаха да пазят тишина,но когато бирите им станаха повече, тонът отново скочи, но все пак успях да открадна два часа сън. Всъщност – те само влошиха състоянието ми, защото по някое време се събудих, а целият свят се въртеше около мен, а единственото, което исках беше просто да продължа да спя, но вместо това, за да избягам от гласовете – нова нощна разходка. Както и да е. Калкулацията е следната – за седем дни съм спал не повече от пет или шест часа. Едва ли можете да си представите какво е това.

На седмият ден (може би заглавието на текста трябваше да е “Библия на съня”, само че звучи много банално) видях името си в списъка с класирането, получих ключове от стаята към 12 часа на обед. Влязох в новата си стая, цяла седмица в нея не настаниха никой друг, оставих си чантата на пода, легнах в леглото и станах едва в 10 часа на другия ден... Дори и днес като пиша това няма да забравя великото чувство, което изпитах. Беше нещо невероятно. И всичко това заради едно просто човешко действие – да спиш. Тогава изпитах поразително усещане – все едно потънах в леглото, одеялото ми беше като океанска вълна, която се разля над мен, но вместо да носи ужас, носеше успокоение. И после дори не сънувах. Или пък не си спомням да съм сънувал. Но усещането беше великолепно.


Естествено седемте дни без сън съвсем не ми се разминаха без последствия. Два месеца след тази поредица от неспане, можех да заспя във всякакво положение. Съвсем сериозно ви говоря. Например – пътувах в препълнения влак от София до Пловдив и стоях прав в коридора, през цялото време очите ми се затваряха и направо заспивах. Будех се, защото в момента в който заспивах наистина, тялото ми се отпускаше и се удряше в стъклото на купетата. Това ефективно ме разсънваше, до следващият унес. Според мен бях велика атракция за хората, които стояха в купето, но както й да е...


Тогава разбрах, че сънят е тайна сила, която трява да уважаваме. И от онези дни изпълнени с нощни разходки не съм си позволил нито за минута да се отнасям с неуважение към това човешко действие. Сънят е велика мистерия, защото всеки го преживява различно. Докторите могат да засичат REM (rapid eye movement – бързо движение на окото) фази на съня, могат да видят мозъчните вълни по време на спане, но никога не успявят да проникнат в света на виденията, които влитат при нас в състояние на сън. Ако се поровя сигурно ще изкарам десетки поетични метафори за съня, вдъхновени от нашата невъзможност да достигнем до дъното на този проблем. Някой лигав поет бе заявил, че сънят е най-близката представа за смъртта, която можем да получим. Идеята определено е странна, защото лично аз винаги съм си представял смъртта като някакъв край, а сънят определено не прилича на това. Но хората обичат да свързват смъртта със съня. Като дете по некролозите често срещах опиващата със странноста си фраза: “Спи спокойно своя вечен сън”. Смъртта като вечен сън.
Уфф, не знам дали това е вдъхновяващо или трябва да плаши.


Аз с годините развих различна теория. Вселената зависи от съня. Или ако трябва да го кажа по-точно – моята вселена зависи от съня. Емпирично установих, че всеки път като се наспя и стана след 9 часа сутринта попадам в по-добър свят. Сяксаш мехинизмът на работа на самата вселена оценява съня и го изисква от нас, за да работи добре. Имало е и черни дни в които съм ставал рано – тогава се будя в един изкривен, сив и скучен свят, който в течение на целия ден ми изглежда като картина от Йеронимус Бош.
Ето защо хората, които се хвалят, че стават рано или, че спят малко, ме дразнят. Защото никога не са видели красивата вселена на наспалият се човек. Ето защо се отнасям с подозрение към всяка форма на капитализъм в познатия ни свят. Капитализмът толерира ранното ставане и значи толерира навлизането в грозната вселена. А станалият рано човек е човек без сънища и следователно без мечти. Сънят е мощен културен мотор и трябва внимателно да го упражняваме.


Така. Сега нека да синтезираме някои от правилата за добрия сън. Китайците си имат чайна церемония, в която ритуалът по пиене на чай е доведен до своето орнаментално съвършенство. Може би същото трябва да направим и със съня. Тук ще се опитам да постулирам няколко правила за велик сън, като предварително ще кажа, че едва ли някога човек ще постигне всичките от тях:

1. Никога не си лягай в точен час. Лягай си когато ти се приспи. Сънят е удоволствие само когато е желан.

2. Лягай си с леко сърце и с благодарност към цялата вселена.

3. Мечтай преди да заспиш.

4. Сънувай много.

5. Не ставай рано.

6.. Буди се в щастлива вселена.


Един ден сигурно ще се появи човек, който ще изпълни едно към едно цялата програма с необходимата перфектност. Тогава вероятно светът ще се промени, капитализмът окончателно ще рухне, а вселената завинаги ще се бухне в състоянието на постоянно щастие. Заради такова очакване си струва да се опитваш отново и отново да преоткриваш здравият сън. Хеви метъл, както се казва. И така – в края на това пътешествие ви пожелавам приятни сънища, спокойни вселени, спете в нощи отрупани със звезди, когато ветровете са достатъчно силни да охлаждат и все пак приятно леки, за да ни приспиват.
И не забравайте древното правило, което в нашият свят бе изказано от Милорад Павич – ако сънувате ангел, значи навън е било дъждовно и студено и той не е имал къде другаде да се подслони...

Два сюжета за черна любов

Тези дни една новина жестоко ме разтърси. Става дума за едно съдебно дело. Не знам как съм пропуснал такава новина, но изведнъж прочетох за съдебния процес и все едно ме удари ток. В агенциите се мярна информация за това, че Софийски градски съд е отложил делото срещу Ивайло Иванов. Нищо ново, всеки евродоклад пише за мудността на нашата съдебна система. Поразяващо е обвинението. Иванов е на съд по обвинение, че е убил и мумифицирал (мумифицирал?!!!) тялото на приятелката си Капка Атанасова и след това (тук направо цитирам изречението от агенцията) “четири месеца е живял с трупа й”. Само по себе си това вече е за роман, но няма да навлизаме в детайли по съвместното битие на убиеца и мумифицирания труп. Тук, точно тук е добре да си поговорим за любов.

Любовта е стихийна и шеметна сила, която поразява като гръм в пролетно небе. Любовта е емоционална революция, която понякога очевидно не се отразява добре на всички човешки същества. Това е все едно с могъща сила да те захвърлят от единият край на света до другия като не ти оставят време дори да дишаш. На мен историите на пречупените от любовта хора са ми интересни. Те са ужасяващи, гадни, но по свой начин величествени, защото именно в тях и никъде другаде, можем да видим онази дива страна на любовта – бедствието, което те залива и те променя завинаги. Хората принципно се държат нелогично когато любовта ги завладее, а при тези от тях в които любовта се превръща в тъмна сила нелогичността става водеща напълно.

И така стигаме до Ивайло Иванов, човек скрит напълно дори и зад безличността на името си. Той убива своята приятелка, но продължава да живее с нейното тяло. Любов ли е това? Много е вероятно. Не казвам, че всеки би я разбрал (всъщност усетите ли, че я разбирате, моля ви потърсете хапчета или докторска помощ), но това е пареща и болна любов. От онази, която никога не те пуска. Това е любов, която се е превърнала в апотеоз на отчаянието. Убийството е отчаяние. А мумификацията винаги ще остане символ на нашият болезнен стремеж да спрем разрушителната мощ на времето. Ивайло Иванов е попаднал в капана на илюзията си, че може да направи така, че нищо да не се промени. Не знам, може приятелката му да се е отдалечавала от него, а може и така да му се е струвало. Мумифицирането показва, че той си я е искал, но непроменяема. Всички хора сме подвластни на магията на промяната, но силата на любовта понякога надминава това. Любовта е упоителна и дава енергия, заради това много хора искат тя никога да не си отива. И така се стига до една съдебна зала в която ти четат обвинение, че си се опитал да мумифицираш приятелката си...

Любовта порязава от невидими ъгли. А хората, които са заболели от черна любов се разхождат сред нас и чертаят планове. Май винаги ще ги има. Страшното е, че никога не знаеш какво да очакваш от тях. Историята на Ивайло Иванов ми напомни на една друга българска история. Също така черна и вероятно два пъти по-ужасяваща. Това е историята на един човек, който май имаше потенциала да стане масов убиец и добре, че го заловиха. Българската преса не обича да дава имена на убийците като американската (Бостънският удушвач, Зодиака и др. – това са все имена на убийци, дадени от журналисти), ако обаче развихрим въображението си можем да наречем този убиец “Черният Ромео”.

Става въпрос за ватмана Явор Христов. Днес това име не говори много на хората, но през 2000 г. бе станало символ на психопатите, които бродят из София. Тогава през 2000 г. бе убит един ватман – Лазар Колибаров. В обществото веднага се надигна паника, заговори се за гадните убийци, които бродят край нас, шумя се около седмица или две. После истоирята утихна. Около месец по-късно обаче една ватманка Анита Методиева също изчезна. В кабината на нейната мотриса обаче бе открита локва с кръв. И само ден по-късно медиите гръмнаха “Убиецът е разкрит”. Никой не подозираше каква лична драма на един психопат и маниак се криеше зад тези две брутални и ужасяващи убийства. Убиецът Явор Иванов, едва на 25 години бил упорито влюбен в своята колежка Анита. Неясно какво се случва в неговия смахнат свят, но той решава да разчисти конкуренцията си по пътя към нейното сърце. И така от този свят си заминава абсолютно невинния Лазар. Става жертва на един убиец със стихия в сърцето. Прострелян е с боен пистолет.

На мен винаги ми е било интересно какво се случва в главата на психопата в промеждутъка между убийствата. Конкуренцията е в гробищата, а пътят към тази така бленувана Анита е открит. Обаче очевидно планът му не работи, както трябва. Защото ватманката не му обръща внимание. И тогава – и може би точно в такива мигове съзнанието се опиянява от почернялата любов – решава да убие и своята възлюблена. Убива я ужасно (стреля в шията й) и скрива трупът й в тунела под НДК в посока хотел “Хемус”. Едва след като полицаите го разкриват като убиец, им показва мястото на където е скрито тялото. Оттогава Черният Ромео е в затвора и вероятно никога не би трябвало да излезе от там, дори и за негово собствено добро. Жертвите на любовта по този начин наистина повече не могат да се приспособят към живота. Те са били изстреляни към съвършено различни брегове и завръщане няма. Няма лодкари на които да платиш, за да те върнат. От другия бряг – можеш да отидеш единствено в затвора или в гробищата. Защото след като стреляш веднъж от любов, целия свят става потенциална жертва.

Разказвам тези две истории не за да ужасявам някой, а за да посоча невидимите нишки, които свързват пленниците на любовта като природно бедствие и мрак. Те са като мрачна оратория изсвирена в тунел, където никога няма да се види светлинка, пък била и тя от фаровете на приближаващ се влак. Тези истории с цялата си тежест и гадост са възможен поглед към подземията на човешката душа, а в тези подземия – и това е ужасното – любовта става понякога съюзник с всички странни създания, които го обитават.

Иска ми се да вярвам, всъщност вярвам, че любовта тържествува. Рано или късно, но тържествува. По-добре рано, но все пак побеждава. Черната любов очевидно не е в състояние да победи. Тя е в състояние да те разпилее и никога повече да не те събере.

Така е. Животът е красив, но никой никога не е казвал, че ще е лесен. И все пак, за да приключа тези две ужасяващи истории, нека да споделя, че те ми напомнят на едно стихотворение на Робер Деснос. То се казва “Дяволски празник” и е от стихосбирката му “Безвратите”, написана през 1934 г. Стихотворението е дълго и е писано от сюрреалист, значи трудно може да бъде разказано, но ще се опитам да предам основните моменти в него. Започва с чаша от вино на дъното на която е останала капка. После в стихотворението се появява пътник, който върви към близкото село и среща девойка. “За миг тя блясва в двете му очи”, казва Деснос. После същият този човек с капката вино се отзовава самичък в една зала, където танцува, наблюдаван от нощните същества. В крайна сметка човекът се събужда и вижда капката вино в чашата. И започва да я наблюдава. Стихотворението свършва с величествен акорд:

Вселената се полюлява за секунда в мълчание
После сънят отново го обгръща
Вселената подема своя ход
По хилядите бели пътища прокарани върху земята
През потъмнелите полета.

Все пак по земята има и бели пътища. Деснос го е казал. Значи винаги има място за някакво щастие. Дори след две черни истории за любов. Защото когато "дяволският празник" празник свърши, психопатите се оттеглят в своите мини адчета, винота е свършило, нощтите са бели и ни остава само да си мечтаем, че когато любовта дойде, тя също ще е бяла. Заради такава надежда си струва от време на време да надвикваме в подземията и да хвърляме любопитен поглед към "нощните същества". Пробвайте да им махнете. Може и да се уплашат...

Алкохолният дух на българската нация

Българите са уникална нация. Поради много причини и обстоятелства. Може би звездите са предопределили така, или пък ветровете, които духат на Балканите. Но ако аз трябва да посоча една основна причина, ще кажа, че в основата си нашият самороден талант да разбираме света и да си градим въздухарски теории се дължи на това, че между нас и реалността винаги е имало интересна преграда, през която сме успявали да пречупим своите мисли. Става дума за пиячката. Разбира се, че за пиячката. За какво друго?

Алкохолът и българите винаги са си правели компания през мрачните векове на историята. Никой не е поглеждал историята на нацията през този велик аспект. Всички историци предпочитат да говорят за герои, битки, царе, премиери и абсолютно незаслужено пренебрегват онези тихи (добре де, не са тихи, дори са пеещи) герои на кръчмарския фронт, които с цената на черните си дробове, раздвижваха българската икономика, потребявайки солидно и философски продуктите на алкохолната (къде самодейна, къде не) индустрия.

Във великия филм “Особености на руския национален риболов” има велика сцена. В една лодка стои Полковникът и разсъждава по безбрежната тема за руската нация и водката и пуши пура. В един момент киногероят стига до изводът, че именно водката крепи нацията заедно. Че, ако изчезне водката може по странен начин да се окаже, че руската нация също я няма. Искам да усетите гениалното световъзприемане в тази фраза – нацията е съвкупност от хора с водка в кръвта. Теорията е велика, защото не е расистка. Дори напротив – максимално демократична и отворена е. Достатъчно е да пийнеш малко водка, за да усетиш съпричастност към големия национален въпрос за единението.

Ето защо едно безобразно решение на Министерството на здравеопазването събуди национална тревога в мен. МЗ излезе с решение, че допустимото количество алкохол на ден за един мъж е 60 грама (!!!!!!!!), а за жени 40 грама. Всичко вън от това количество вече повличало душите в бездната на алкохолизма и спиртните демони. Така поне твърдят някакви си самозвани медици. 60 или 40 грама, дами и господа – това е геноцид. Че такова количество алкохол само с мирисане можеш да го свършиш за 15 минути. Не знам кои доктори (по-скоро до(ох)тори) са писали това постановление. Трябва да се засрамят. Трябва да бъдат заклеймени обществено и морално. Защото постановлението им може да е правилно от медицинска гледна точка, но е недопустимо от политическа такава. Къде блее правителството? Къде зяпа тази нещастна опозииця? Фашизмът наближава към страната, а никой не бие камбаната. Очевидно на вашият скромен репортер се пада задачата да възбуди общественото внимание към онзи крепежен елемент на нацията, без който сега щяхме да сме атоми, които се реят в политическите световни пространства без организация и министерства. Става дума за ракията или както и там да наричаме формите на алкохол, които са крепили духът ни през столетията и са ни давали сили да издържаме дивотиите, подкрепяли са моралният ни протест срещу злото в света и са давали на нацията сили да преодолее природната си срамежливост и да си поставя исторически блянове.

Алкохолът има социално организиращи функции в нашето общество. Кръчмата винаги е била демократично пространство. Днес опедалчените интелектуалци (да, точно ония дето не пият и по израза на един ироничен български философ “вдишат и издишват само по квадратно-гнездовия способ”) биха нарекли кръчмата “социален медиатор”. В нея пият и бедните и богатите. Благодарение на алкохола класите в българската история са имали допирна точка – кръчмата. В селото и чорбаджията и бедняка в крайна сметка са допирали до това пространство. Още нещо. Българите – уникална нация на хора, които не спирят да бърборят – са използвали кръчмата като форма на колективна психоанализа. Стане ти тежко на душата, отидеш в кръчмата, удариш три-четири ракии (60 грама ли, 60 грама – другият път!) и споделиш с останалите, че булката не ти пуска, че вече заглеждаш балдъзата, че ти иде да вземеш брадвата и да насечеш тъст си... Изобщо докато има кръчми, Фройд ще го духа по земите български. Ние немаме нужда от Фройд, докато ракията развързва езика, а вселената е в състояние да слуша.

Без алкохолът българската нация нямаше да съществува в ексцентричния си вид в който днес обитава земята. Нашите политически проекти тръгват от кръчмите. Алкохолът е раждал мечтите. Алкохолът е позволявал на срамежливите българи да станат смели като тигри и да признаят на любимите си жени, че ги обичат. Алкохолът е раждал и културата на протеста. Класикът бе споделил, че в кръчмата се зъбим на тирана. Вярно после с морален патос бе заклеймил посталкохолното състояние на примирение, но в случая гениалния поет просто е несправедлив към изначалната природа на алкохолното светоусещане. Докато се опиянен, другарю Ботев, можеш да обвиняваш тирана за бедите си. После обаче когато главата те цепи, очите ти се въртят като гърдите на стриптизьорка, а в устата ти все едно се е настанила пустинята Атакама, тогава вече започваш да обвиняваш и себе си. Така да се каже класикът не е оценил състоянието на постоянна самооценка и самоосъждане (постмодерно състояние, изпълнено с мъдрост) в което ракията ни запраща след прекомерна употреба.

Ето защо налудничавото, авторитарно и фашистко постановление на Министерството на здравеопазването е удар по устоите на нацията. Къде са патриотите, дето вечно пищяг по телевизията как са загрижени за великият ни народ?! Българите не са родени за трезвеници. Ние сме народ в състояние на пиянство и, ако изтрезнеем резултатите ще са драматични. Да дадеш на българина 60 грама (само 60 грама!!!) е все едно да го бутнеш в пропаст и да му се хилиш отгоре.

Да не говорим, че навън бушува криза, която така или иначе ще помете разбиранията ни за света. Алкохолът е нашият щит пред реалността. Кризата... Ква криза може да е, ако си ударил няколко и юнашки пееш “Само ти сърце си ми приятел”. Демоните на кризата умират от ужас когато видят щастливи и опиянени хора. Ние, българският народ сме пратени на тази земя с мисия специална. Тази мисия няма да ви я разкаже старата вещица Ванга или пък някоя комерсиализирана нейна наследница. Защото няма нищо общо с карми, извънземни, звезди и тути кванти. Ние българите сме пратени по тези земи и в това време, за да научим света как да пие. Щото нека да бъдем честни – в голямата си част онез изчанчените нации не ги бива много в пиячката. И кризата се гаври с тях, както си иска.
Щото туй проклетите янки – това тяхното пиене ли е изобщо?! Ударят значи по две големи от по 50 грама и бум – под масата. Или пък туй французите. Кво като имат Мопасан? От туй вино хептен са се изпедерастили и само глупости им дай да говорят. Или пък да вземем англичаните, въпреки че какви англичани са тия – ингилизи, мамка им. Пийнат две бири и налитат на бой. Ало, Албиона, не се прави тъй, бе мама ви стара. Ами кво да кажем за руснаците? Пропаднала работа. Уж те са оценили алкохола, ама да ми пиеш половин бутилка на екс, да паднеш полумъртъв под масата и да оставиш красивата си половинка с жаден поглед да търси нечие друго внимание – къде го има туй?

И това е нашето вселенско предназначение. Да им покажем как да се спасят. Сипи по едно. Сложи салатка. Гледа ли мача снощи? Отпий. И аз така смятам – голът сто процента беше от засада? Допълни чашите. Ама то как да искаш добър футбол в такава скапана държава, какво изобщо ни е наред?! Сипи по още едно. Тез депутати и те само пари им дай да взимат, а едно нещо не са направили, както трябва. Аре сега да извадим луканката и да допълним чашите. Ама тази Памела Андерсън – какви очи има, а?!!! Ти сега тази бутилка само ще я гледаш ли, я я дай насам...Човече, аз тебе толкова те уважавам, добре, че те познавам. Къде отиде мезето, я то имало и втора бутилка, евала!!! За кво говорихме – абе майната му, важното е да бъдем щастливи и небесата да бдят над нас. Айде, да му праснем по още едно! Ебах го и живота, хем ти е кеф да го живееш, хем е тежко. Сипи, не бой се, от сипване само педалите се боят. Аре, наздраве и кризата ще го духа...

Кризата наистина ще го духа! И Фройд и кризата ще го духат!

Нощни разходки с леко сърце

Все още от време на време обичам нощните разходки. Преди ги обичах повече. Нощните разходки съвсем не са хубави заради романтиката. Напротив – в тях почти никога няма романтика. Романтиката ни я насадиха стотиците филми, но в реалния живот тя отсъства от нощните разходки. Красотата им идва от това, че можеш да останеш сам. За миг да се почувстваш далече от света. В това чувство – трябва да ми повярвате – има повече емоция, отколкото подозирате. Нощните разходки в повечето случаи не са тъжни (друга глупава идея, която филмите ни натресоха), тъжните хора не искат да правят нищо, дори и да ходят, а тези разходки всъщност са един удобен и много старомоден начин да помислиш на спокойствие, да позяпаш нощните блокове и да се удивиш на самия живот по детски начин... Хората би трябвало по-често да излизат нощем на разходки.


Красивото в разходките нощем е, че трудно можеш да пресъздадеш своите мисли. Хората са хаотични същества и рядко мислят подредено. Аз не мога да мисля подредено, струва ми се, че бих облякал усмиретелна риза с по-голям кеф, отколкото да ми се наложи да мисля систематично. Така открих, че ако искам да пресъздам дори е една част от мислите си (не че те биха развълнували някой, но пък кой знае....) трябва да използвам класическата форма на фрагментите. И особено на техния най-голям майстор – Ришард Капушчински. Можех да нарека това (всъщност какво е това наистина?!!!) текстче по маниерен начин, нещо като “Подражания на Капушчински”, което е най-малкото глупаво и нещастно. Но пък ще се наложи да опитаме.


Място, което плаче нахлува в съня ни и никога не го напуска. Това са думи на кюрдския поет Бежан Матюр. Срещнах ги в една статия за ивицата Газа. Много силни думи. Известно време не спирам да мисля за тях.


В същата статия за Газа прочетох едно стихотворение от палестинския поет Махмуд Даруиш. Бях чувал за него, но никога не бях виждал негови стихове, а това, което прочетох ме разтърси:

Как да спася своя утрешен ден?
Чрез бързината на електронното време
или чрез мудността на моя пустинен керван?
Имам още работа докато не дойде краят,
сякаш нямаше да видя утрешния ден.
Имам работа за за днешния ден, който не е дошъл.
Затова слушам
тихичко, тихичко,
ускореното биене на сърцето ми...

Невероятно е, че един палестинец е усетил драмата на всички хора. Когато погребват Дауиш неговата 95 годишна майка се обръща към всички, които са се събрали на погребението: “Той е син на всички вас”, им казва тя.

Героят в стихотворението на Дауиш избира сърцето си като водач в лабиринта на днешния ден. Между другото навремето древните са смятали, че хората мислят със сърцата. Те са били по-първични хора. Когато усетиш болка или пристягане на сърцето докато мислиш – и ето ти, значи там, където те боли, там се ражда мисълта. Обичам идеята за мислещите сърца.

Сърцето е магически орган. Не напразно има цяла митология около него. Нито една друга част от човешкото тяло няма такава културна аура. Наскоро четох една книга за маите. Ужасяващ ритуал. Техните жреци са знаели как с два удара на брадвичка да разцепят гръдният кош на един човек, но той да остане жив. Идеята е била сърцето да продължи да бие. Жрецът е протягал ръка и е изтръгвал сърцето докато още тупти. Този ритуал е бил усъвършенстван с години, дори десетилетия, докато се постигне съвършената техника. Историците и до днес са шокирани от друг факт. Когато маите са хващали пленници никога нито един от тях не се е опитвал да избяга. Стояли са като овце на заколение, наредени в редица и са чакали гърдите им да бъдат разпорени с брадвичка. Сигурно са вярвали, че тази смърт им осигурява първокласен билет за звездите и рая. По-късно толтеките се настаняват на земите на маите и ритуалите спират. Слава богу.

Дали местата на жертвоприношенията продължават да плачат? И има ли кой да ги сънува?

А, да сетих се - един от писателите, които също насадиха идеята, че разходката в мрака е нещо романтично или меланхолично, което пък е рязък противовес на моята шеметна природа. Богомил Райнов. Харесва ми неговата поезия от 40-те години на миналия век. Много градска, тъжна и стилна. И все пак най-великото му стихотворение поне според мен е стихотворение пълно с черен хумор. В него мисля, че първият куплет беше:

Ще стихне като вятър лек тъгата
и ще изгасне тъжният ни ден,
ще спре протестът ще замре борбата,
и ти и аз, любима, ще умрем...

Не си спомням друго стихотворение да е почвало така в българската поезия. Черен хумор и така – една неочаквана комбинация. Мисля, че краят също е толкова ироничен (умишлено не правя справка, а слагам куплетите, както си ги спомням – това са размишления породени от нощни разходки – не си нося сборници с поезия):

Ще свети месец остър като брадва
под звън на ламарина, кандила
и само циганите ще се радват
от гроба ни кога крадат цветя.
Класика!

Между другото един от ужасите, които съм изживявал на живо в живота си беше когато отидох за първи път на гроба на дядо ми. Не – хаха – не е история с призраци. Просто от погребението му се случи така, че три години не можах да отида на гроба му (не мисля и, че това е важно, важно е да помним хората), та когато отидох гробището вече се бе разраснало три или четири пъти. Ужасно е така гадно да ти напомнят за наличието на смърт в живота. Гробът на дядо беше в края, а сега зад него бяха изникнали още много, много. Никога не е добра идея да се сблъскваш челно с мисълта за смъртта. Ако постоянно мислиш за нея нощните разходки ще се превърнат в твърде тягостно занимание...

Сега една, поне за мен, смешна история. Рядко съм общувал с хора, които всеки ден се сблъскват със смъртта. На погребението на дядо обаче се сблъсках с такъв. Шофьорът на катафалката. Нямаше такъв екземпляр! С баща ми пътувахме отпред при него и това, което ми направи потресаващо впечатление бе, че в тясното пространство сигурно имаше над 25 ароматизатора. Ароматите им се смесваха по отвратителен начин и почти не се издържаше. Шофьорът видя, че няколко пъти почти се задавих от вонята на ароматизаторите и извинително рече:
- Ще прощавате, че е тъй, ама мъртвите хора миришат ужасно...
Нямах никаква нужда да знам този факт, пък и все пак аз съм чел книги. Шофьорът на катафалката обаче вече беше неудържим и започна да разказва десетки случаи при които е трябвало да търпи миризмата на човешките тела, които се разпадат, когато бъдат лишени от живот. Дори Стивън Кинг не би издържал на такава поетика.
Най-накрая обаче шофьорът се усети, че целият разговор няма да бъде пълен без философска поанта, вдигна пръст и сподели:
- Та, така е, човешкото месо най-гадно мирише, но пък казват, че било и най-вкусно...
Изплашен, че ще продължи с някоя канибалска история изскочих от колата, добре че бяхме стигнали гробището. Пак ще ви кажа, никога не е добра идея да се философства когато си твърде близо до смъртта. Разсъжденията не ги бива и са лишени от поетичност.

Гробищата. Това са места на които хората плачат. На мъртъвците едва ли им пука. Мъртъвците осъществяват естествения кръговрат на природата и се завръщат в земята – dust to dust. Учителката ми по руски твърдеше, че никога не е яла черници на гробищата. А там черниците растат жестоко, а плодовете стават сочни и големи. Тя казваше, че никога не би опитала такива плодове. Пак ще го кажа – на мъртъвците едва ли им пука. Времето спира за мъртвите. А може би чрез черниците те осъществяват някакъв друг порив към завръщане в природата. Кой ли знае?

Сетих се за едно място, което съм сънувал. Значи може и то да е плачело по някакъв начин. Един път се отзовах във Варна наесен. Изкарах цяла вечер в един компютърен клуб, където до 4 часа сутринта писах разтърсващ и вълнуващ репортаж за посещенията на президента по време на неговата предизборна кампания. Написах 50 хиляди знака репортаж и радикално се изхабих откъм думи. Завлякох се в хотелската стая призори. Терасата ми гледаше към Морската градина. Събудих се към 10 часа от плискането на вълните. Взех си едно кафе и отидох да се поразходя – този път денем – по крайбрежната ивица. Нямаше никакви хора. Небето беше сиво, морето беше още по-сиво, а пяната на вълните изглеждаше плашещо бяла. Крайбрежната ивица ми хареса, защото всички заведения бяха затворени и празни. Приличаше на холивудска площадка с изоставени фасади на къщи. После до кея си намерих една пейка и седнах да си изпия кафето. Морето беше пред мен, а вълните шумяха наистина готино. Нямаше нужда да мисля. Ама никаква. А и нямах за какво да мисля. Беше есен.

Имах работа за за днешния ден, който не е дошъл.
Затова слушах
тихичко, тихичко,
ускореното биене на сърцето ми...
Ето защо ми хареса Даруиш.

Помага ли попфолка за спасяването на душата?

(жития от миналото)

Хората обикновено имат много спомени от казармата. Аз се постарах да излича повечето от тях. Съвсем целенасочено. Но, ако днес трябва да разкажа случка от това време, тази случка ще е свързана с фундаменталната българска култура, която днес наричаме с перверзната дума “попфолк”. Всъщност това са две истории, които неусетно преливат в една.

В новобранският център в Плевен имаше културен център, който мисля, че почти не се използваше. Говорим за 2001 г. Та веднъж обаче обявиха, че ще има концерт. Щеше да пее дивата, която тогава беше на върха на своята слава, наречена Луна. Всъщност не съм я чувал наскоро, може пък секссимвол на епохата да се е оттеглила в заслужена пенсия или пък на някой тропически остров, знае ли някой... Та никога няма да забравя какво беше вълнението на три четвърти от новобранците от пристигането на Луна. Когато колата й спря пред сградата на културния център огромна част от поделението се стече, за да види певицата. Признавам си дори аз се поддадох на изкушението. Не ме винете – в казармата никога не се случва нищо, а идването на външен човек е сравнимо като монументалност с кацането на Луната (това е неуместна шегичка с името на описваната певица, но ще я оставя, за да видя дали някога ще ми се види смешна). Когато фолкдивата слезе от колата усетих как електричество минава през тълпата. Това ми се видя безпределно странно. Защото жената, която се показа – така наречената Луна, всъщност не беше абсолютно нищо особено. Даже бих я оприличил с фантазия на сюрреалист. Луна беше облечена в един налудничаво червен клин, който подчертаваше един несъразмерен и с нищо невпечатляващ задник. Червилото по устните й сигурно би стигнало да задоволи нуждите на всички жени от средноголям български град. Жената размаха лигаво ръка и влезе в културния дом. По-късно когато концертът започна дори до отдалечената сграда в която бях настанен като войник се донасяха думите на култовия й тогава хит:

Тук-там, тук-там,
много ме е срам.
Тук-там, тук-там,
дали да ти дам?

Запомних историята, защото тогава бях два часа самичък, а в казармата почти никога не си сам. Бяха блажени мигове за мен. Човек трябва да е в състояние да оценява прелестта на самотата. Спасих душата си като четох Борхес тогава. Всъщност в казармата си бях взел три книги – разказите на Борхес, един сборник с руска поезия и “Животът и необикновените приключения на войникът Иван Чонкин” от Владимир Войнович. Наистина си спасих душата.

Именно тогава установих, че фолккултурата се е променила пред очите ми, а аз не съм го забелязал. Попфолкът бе станал предимно визуално явление, каквото е й до днес. То е странна комбинация от тази изченчена музика и натрапващата се визия на звездите. Забелязах, че фолкманиаците, а такива бяха почти всички вече имат неистова нужда не само да слушат музиката, а да я гледат. Фолкпевицата става един сублимиран блян. А нейните фенове имат нужда от съзерцанието й. Колко пъти влизах в тежки конфликти със своите военни другари относно това какво да пуснем по телевизията в миговете в които можехме да гледаме. Аз настоявах, не, по-скоро умолявах останалите в залата един път поне, само един път да пуснем новини, за да видим какво се случва по широкия свят, но тъй като политическата ми кауза винаги увисваше във въздуха, защото неизменно се оказвах в шокиращо малцинство, винаги гледахме “Планета”. Винаги гледаха “Планета”, защото аз възмутено напусках стаята, излизах на въздух и се опитвах по мигането на звездите да се досетя какво се случва в България. По-късно се оказа, че моите военни авери всъщност са ми правили услуга, защото ми спестиха мигове на яд и скърцане със зъби докато бих наблюдавал политическият възход на НДСВ. Но за фолка ми е думата... Всъщност едва тогава се замислих върху природата на това българско явление.

Бях студент май, когато тази култура започна да се масовизира по странен начин. Няма да забравя уникалното си вцепенение, когато се сблъсках с първия мегахит на фолка у нас. Песента се казваше “Радка-пиратка”, а нейният изпълнител беше Тошко Тодоров. Наскоро гледах едно предаване на Мартин Карбовски за Тодоров. Той се оказа един сносен музикант, който едва години по-късно бе обявен за бащата на това явление. Не знам дали има откъде да си набавя текста на “Радка-пиратка”, но ще се опитам да впрегна паметта си, за да изровя от миналото забравените думи:

Излезе Радка, малка пиратка
и се провикна на микрофона
“Опса, опса”....

Само да те гепна, дънките щи цепна
само да те гепна, Радке, дънките щи цепна
опса, опса....

Може и думите да не са точни, но нека да ги оставим. Сега си мисля, че фолкът е започнал като контракултура. Не знам дали процесът е бил осъзнат, по-скоро не, но въвеждането на вулгарната словесност в музикалния свят е явление от революционен тип. Това обаче зададе и уникалната посока на българската фолккултура. Тя стана изкривено до безобразие огледало на българската действителност. Фолкмузиката се превърна в коментатор на социално-политическите събития по един парадоксален и често гнусен начин. А когато бе изморена от политика, пари, социални парадокси, вместо за любов, възпяваше секса с кръчмарски тон. Това не е обвинение, а констатация.

В онези дни песните бяха: “Доларите в марки сменям аз”. Мисля, че този хит беше на Сашка Васева (сама по себе си тази жена може да бъде обект на социално-психологическа студия), “Хищна хиена” (текстът беше нещо за хищната хиена, която влиза в парламента и се среща с Жоржи Шоумена), “Шоколади, бонбони, бони, бони, шарени, бонбони, весело е хубаво е и отвсякъде се чува музика”, “Селската баня, ех кеф...”, “Млада булка бела, ма игрива, на пилона нея си я бива”, естествено “Тигре, тигре” (песента, която възпя мутрите и техният начин на живот) и много други, които паметта ми е заличила, къде от старост, къде от ужас...

В казармата станах нетолерантен към попфолка. Просто бях в нещо като музикален концлагер. Преди това обаче имах ексцентрична теория за тази музика. Наричах я българския джаз. Джазът в САЩ възниква като музика на гетото, като музика на протеста, като различната култура. България обаче се оказа страна като гето след като толкова бързо фолкът се разпростря като пелена над отечеството. Днес вече дори не мога да запомня имената на всички певици. Те се сливат в някакъм обобщен образ на Иванагерганадиманадесиславапреславаджиджибиджи.... Но се замислих, че времето от Тошко Тодоров до днешната фолкдива може да бъде разказано чрез песните на тази култура. Естествено аз не съм в състояние да го направя, защото фактите бягат от мен, но съм убеден, че друг може да го осъществи като проект. Което само по себе си обяснява друг културен дефект на страната ни. Фолкът се натовари с неприсъщи функции и уби всички останали форми на култура. Те естествено си го заслужаваха. Докато писателите се мъчеха да разберат окръжаващата ни действителност, настоящият затворник Кондьо с картезианска логика напълни главите на всички с прозренията си:

Мъни, мъни, мъни – животът е пари.
Мъни, мъни, мъни и хубави жени

Трудно мога да забравя, че в едно интервю на Кондьо (преди да го окошарят естествено) той с гордост бе заявил: “Представяте ли си, че написах текста на песента “Мъни” само за половин час”. Тогава се смеех, сега осъзнах, че това е неосъзната културна претенция, която се цели не само в музикална, но и в литературна слава. Всички се гнусяхме от фолка и изтървахме неговата сила.

Фолкът всъщност ни окраде. А с това обвинение смятам да приключа. Окраде ни истинската красота, емоция и вълнение на циганската музика. Може би добавката поп към фолк прецака всичко. Защото автентичната циганска музика е дълбока, истинска и трагична, а зализаните девойки, които се стичат към славата на фолкдиви всъщност се гаврят с велико творение. Мой приятел, на когото някога викаха Учителя веднъж в един от редките си пристъпи на емоционално знание заяви, че циганската музика ще спаси света. Той е много прав. Един ден когато светът стане подреден, еднакъв, педалски и равен, хората ще бъдат в остър недостиг на огнени чувства и метежни страсти. Ще могат да ги открият единствено в циганската музика и ще се спасят...

Дали в онзи далечен Плевен, тази отдавна залязла Луна е знаела в какъв културен кръговрат участва? Едва ли. Знанието невинаги е полезно. Още обаче си спомням емоцията на хората, докато я гледаха. Емоция, която не разбрах и не разбирам до днес. Пък знае ли някой, може би в онзи миг, Луна си е спасила душата завинаги. Светът понякога е интересно място.

Прокълнатият петък 13-ти

Петък, 13-то число проблясва винаги с леко демоничен блясък в календара. Колкото и да се технологизира цивилизацията, ако щем да покорим и Слънчевата система и да отправим поглед към галактиката, в нас вероятно винаги ще остане този призрак на древния фатализъм.


В най-модерната версия фаталността на петък 13-ти идва от 1307 година когато френският крал Филип Хубави разгромява Ордена на Тамплиерите и изгаря на клада техния предводител Жак дьо Моле. Говори се, че екзекуцията е станала точно на петък, 13-ти, а последният тамплиер избълвал могъщи проклятия срещу цялата династия на Капетингите. В по-късни години френският писател Морис Дрюон написа цяла поредица от романи "Прокълнатите крале", за да покаже, че според него проклятието е ударило и то страховито, разказвайки играта на цялата династия на Филип Хубави. Романита на Дрюон са хубави, стилни, ефектни, а тяхната първооснова е имено проклятието на петък, 13-ти. Между другото има и легенда, че фаталният блясък и съдба на този ден не е предопределена от проклятието на Жак дьо Моле. Тази теория допуска изначален проект на вселена, където петъците на 13 число винаги са кофти дни с тъмен блясък, защото злото се е просмукало с тях. Навремето в една книга за пирати като тийнейджър за първи път срещнах с лошата слава на петък 13-ти. Та в тази книга (как ли се казваше, мамка му) в бележка под линия бе казано, че никой не знае откъде идва поверието, но бе разказана друга история. В тази история се твърдеше, че никой не знае откъде идвало проклятието, но един корабен магнат в Средновековието решил да докаже, че в него няма нищо вярно. Направил 13 кораба, с по 13 платна всеки, с по 13 оръдия на тях и те отплавали на експедиция в петък, 13-ти. Оттогава никой не е чувал за тези кораби... Брррр!!!


Всъщност нека да оставим французите и всички останали да се оправят в мъглата от фатализми и суеверия, но трябва да споменем, че вярата в петък 13-ти води след себе си цяла поредица от проклятия. Ако предположим, че фатализмът на тази дата има своите основания, то значи всички други прокоби са верни. Тогава видите ли черна котка въртете се като луди и подскачайте. Разсипете ли сол пък спешно трябва да откриете и приложите нови начини да укротите и усмирите вселената. Ако, не дай си боже, случайно строшите огледало, трябва да влезете в манастир веднага, защото така или иначе никой няма да иска да влезе в брачен съюз с вас. Ако минете под стълба, о боже мой, багайте в противоатомно скривалище с тапицирани стени, защото май само там ще е безопасно за вас. Не гледайте хората в очите, не говорете с тях, ако живеете на 13-ия етаж пък сигурно апартаментът ви ще се превърне в свърталище на бури и вихрушки. О, прокобите и суеверията са много. Науката психология (подозирам, че тя също е измислена на петък 13-ти) е сътворила термин за страха от фаталният ден - "Параскевидекатриафобия" (който успее да произнесе този термин сигурно завинаги ще се отърве от лошите енергии). Има прекалено много неща, които могат да се случат. Защото вярата определя света и допуска проклятията.

Звучи твърде ужасно, за да е истина. В крайна сметка точно на петък 13-ти можем да кажем, че човек сам избира в каква вселена иска да живее. Едната е разкривена, неистинска и прилича на наркомански кошмар. Тя е пикантна, а българите столетия предпочитаха да населяват нея. В изкривената вселена всичко е знак и прокоба за нещастие. Вероятно има ексцентрично удоволствие да я населяваш, но все пак - хайде стига толкова.
Вместо да си губи времето в търсене на злокобни знаци, човек може да се постарае да започне приятен разговор с непозната блондинка или брюнетка. Например. Подозирам, че ако има ритуал срещу прогонването на злото в него непременно ще бъде забъркана красива жена. Няма начин да е обратното. Та така - в петък 13-ти е добра идея да прием, че котките са просто котки, стълбите могат да водят към небето, но по добрия начин, а разговорите с хората са просто част от прелестта на красивия свят в който звездите могат и да не се нареждат като съвършени хороскопи, ама са невероятно красиви за гледане. Така е.


От всички възможни светове обаче най-хубави са тези в които фатализъм не съществува. Уви, петъците в който 13-ката ще проблясва зловещо и ще го озарява с кървава светлина винаги ще бъдат край нас. Пък знае ли човек, древните проклятия може още да бродят по земята...

Щастлива теория за пеперудите и съдбовния избор

Преди два дни отново прочетох великият разказ на Рей Бредбъри "Гръмна гръм", известен още понякога като "Пеперудата". Бредбъри е уникален писател, който за първи път вкара истинската литература в света на фантастиката и по този начин я промени завинаги. Между другото именно заради стихийната емоционалност на неговото писане, което далеч не признава научната рамка, най-известният популяризатор на фантастиката в САЩ Джоузеф Кемпбъл, отказва до края на живота си да признае Бредбъри за фантаст. Не знам дали е чел “Гръмна гръм”, тя само щеше да затвърди убеждението му.
“Пеперудата” се занимава с въпроса за съдбовните мигове. Един човек решава да отиде да ловува в миналото. В бъдещето има специални фирми за това. В компанията му казват, че в джунглата на миналото за него има строго определен маршрут и строго определен динозавър, който да убие. Всяко отклоняване ще е фатално, защото завинаги ще промени човешката история. Идеята е, че всичко по този свят е свързано с нещо друго и така настъпването дори на тревичка в миналото, която не е трябвало да бъде настъпвана, като торнадо ще помете бъдещето. Човекът отива в миналото с водач, стреля по динозавърът обаче не успява да го убие, тръгва да бяга паникьосан и убива една пеперуда. Когато се завръща в своето време заварва съвсем различен свят – държавата му е станала мрачна диктатура, езикът се е изменил, дори правописът, а много хора, които трябва да са там просто ги няма. Светът се е променил в един съдбовен миг. Бредбъри е страхотен майстор, когато трябва да опише безнадежността на тази промяна. Разказът свършва с това, че главният герой се обръща със сълзи в очите към своя водач в миналото (те двама са единствените, които си спомнят различния свят) и го пита: “Има ли шанс да я върнем, да я съживим...”.
Отговор на въпроса няма...


Този разказ на Бредбъри обаче ме накара да се замисля за съдбовните мигове в живота на всеки човек. Ние не можем да видим съдбовните си мигове напред, защото бъдещето ни е обвито в сива мъгла, но като обърнем поглед назад мисля, че ясно можем да открием решенията,които са ни довели до настоящия миг в живота ни. Миговете на избор ни променят и ни вкарват в живота ни необратимо. Най-накрая нашето битие се оказва продукт на избор, който е довел до друг избор, а той до друг и така в един момент човек се събужда доктор, а не космонавт например.


Със сигурност мога да кажа един повратен миг в моя живот. Обичам да го описвам, защото от дистанцията на времето разбрах неговата значимост. Добре де, няма да крия – обичам дори да се хваля с него. Тогава проявих неочаквана воля и взех първото наистина серозно решение в живота си, без да зная в каква магистрала ще ме вкара.
Прекарах годините си в гимназията като мечтател и шантав обърканяк, без да съм много сигурен какво точно искам да правя. Мечтаех си да бъде полицай, исках да уча в Симеоново (и добре, че милостивите ангели на Аллах ме отърваха от тази съдба по- тежка от смъртта, защото сега сигурно щях да бъда в усмирителна риза). Но всяка форма на каквото й да е мое бъдеще ми изглеждаше толкова нереална, че никога не изгубих повече от две секунди да разсъждавам върху нея. Така, че когато съставях списъка си със специалностите, които искам да кандидатствам в Софийския университет аз избрах да сложа на първо място, тази чиято звучност най-добре резонираше с дълбините на романтичната ми душа – “Културология”. После по настояване на баща ми написах разни китайски филологии, японистика, арабистика и тогава за цвят след тях написах “журналистика”.

Така идваме до съдбовния миг за който със сигурност знам, че е бил такъв – август месец 1995 г. Аз и баща ми стоим пред Стената на плача в София и смаяните ми очи за първи път виждат, че срещу името Александър Симов с китни букви е написано, че е приет да учи журналистика. Родителското тяло, което през годините не веднъж и дваж се е съмнавало в присъствието на каквато й да е форма на интелект в мен, вече е спокойно, но не се отказва от амбициите си да види синът си знаещ някой екзотичен език – кеф ти японски, кеф ти арабски, кеф ти китайски. Тогава (а може би в такива мигове концентрацията на съдбовност наистина ни придава драматичен талант и актьорска страст) аз се изрепчих на баща ми и категорично му казах: “Отиваме да се запиша да уча журналистика. Никакво чакане. В крайна сметка аз ще уча, а не ти”.

По-късно през годините тези думи ми бяха повтаряни многократно, отново и отново, защото родителското тяло също май осъзна мига на съдбовност на ситуацията, както и първата в историята документирана моя проява на някакъв бунт срещу родителския авторитет. Там на онази Стена на плача в утопично далечната 1995 г. аз настъпих своята метафорична пеперуда и нахлух в свят радикално различен от тийнеджърската ми фантазия, която ме обрисуваше като героично ченге, изправило се срещу несправедливостите в света.


Някои казват, че всичко в света е предопределено предварително. Аз не харесвам тази теория, защото тя лишава гореразказаната история от елемента на героичност, който има в очите ми. В православната култура често се натъкваме на незаобиколимата реплика: “Ако бог е рекъл, така й ще стане”. Вероятно във фразата има непреходна мъдрост и вселенско осъзнаване, но все пак ми се иска да вярвам, че от нашия избор все пак зависи нещо. Предварително предопределените светове се разпадат бързо и приличат на бутафорни декори. Нали в началото говорихме за съдбовната пеперуда. Има един друг писател, който влезе в историята със страстта си към лов на пеперуди – Владимир Набоков. В неговия роман “Покана за екзекуция” главният герой Цинцинат Ц. трябва да живее именно в един предварително зададен свят, който в крайна сметка рухва трагично, за да го освободи завинаги от бремето. Набоков би оценил разказа на Бредбъри – първо, че е свързан с пеперудите и второ пеперудите там са символ на нашия избор, на съдбовните мигове, които променят живота ни.


Фактът, че човек може да направи избор за живот е най-красивият от всички възможни. Животът ни е като древната джунгла от разказът на Бредбъри, но понеже не познаваме бъдещето, не ни пука от настъпаните пеперуди. Това в крайна сметка създава усещането за безпределна свобода и естетика на живота. Поне така смятам аз. От моята Стена на плача до мигът в който пиша тези думи са минали не една и две пеперуди. Понякога съжалявам, че не мога да оценя всички тях, че не мога да ги разбера, че не мога да схвана тяхната важност. Сигурно един ден обаче ще е различно. До тогава предпочитам да мисля за живота като за редица мигове, които си струва да помниш. Някои от тях не защото са съдбовни, а просто, защото за красиви. Като мигът в който за първи път видях света от самолет. Няма да го забравя лесно. Може би не промени живота ми, но ми даде усещане за лекота и щастие, което като електричество пропълзя по мен.


Човек трябва да направи своят избор. Поне така твърдят философите. И корпоративните банкери. Ето защо съветът им може да не много добър. Аз предпочитам да разсъждавам за живота като за един отпуск на тропически остров, където можеш да правиш каквото си поискаш, дори и да разсъждаваш по въпроса можеш ли да избираш. Приятно е да усещаш такава свобода. Опияняващо е. А, да – отдавна съм открил стихотворението, което сякаш е запечатало това чувство. То е на Жак Превер и прилича на захарен памук от щастие и свобода:


В отпуск

Сложих кепето в клетката,
а птичето - на главата си.
- Така значи, не отдаваме чест? –
запита ме капитанът.
- Не, не отдаваме чест -
отговори му птичето.
- В такъв случай, прощавайте -
каза капитанът.
- Моля. Всеки греши -
отговори му птичето.



Дано в него да усещате всичко онова, което усещам и аз. Щастието. Свободата. И усещането за живот, който си струва.

“Защото сме социалисти”. Моят прочит

Тези дни занесох на майка ми и баща ми книгата на Сергей Станишев “Защото сме социалисти”. Двамата я прочетоха за отрицателно време. Всеки от тях ми изказа своите съгласия или несъгласия с книгата, но фактът, че искаха да разговарят за нея, вече е много показателен. Майка ми и баща ми винаги са били социалисти и в добри и в лоши за тях времена. А социалистът в крайна сметка е човек, който иска да види идеи преди всичко. Големият проблем на времето в което живеем е, че си позволяваме да подценяваме идеите в резултат на което ставаме жертва на отровното антиполитическо говорене, което знайни и незнайни шамани се опитват да подхвърлят наоколо. И майка ми, а особено баща ми са идеологически (леко компроментирана дума, но всъщност тя е истинската) подготвени хора, но имаха нужда от подобен текст.
По-късно докато се прибирах към София във влака срещу мен една пенсионерка четеше вестник “Втора младост”. Знам, че е гадно, но не можах да издържа на изкушението да прочета статиите, които виждах. Защото повечето от тях представляваха читателски писма с поразителни заглавия. Тези, които си спомням гласяха “240 хрантутника”, “Партиите са виновни за всичко”, “Стига политика, време е за национално обединение”. Разбрах, че между реакцията на майка ми и баща ми на книгата на Станишев и тези заглавия има връзка, защото показват двете страни на нещо, което наблюдаваме в живота. Ще се опитам да обясня. Това е моят прочит на книгата на Станишев и не искам да обременявам с интерпретацията си никой. В крайна сметка обаче, ако се върнем към една интелектуална метафора на Еко (която всъщност е перифразиране на мисъл на Цветан Тодоров) всяка книга е един пикник на който писателят носи думите, а читателят носи смисъла.

Още в първата глава Станишев ясно заявява защо пише своята книга – защото наричащите се социалисти днес понякога вярват в доста несъвместими неща. Всъщност това, което лидерът на БСП се опитва да направи е да даде един подреден модерен ляв светоглед, който да обобщи случващото се в света и да обясни политиката като основен смисъл на всяко управление.
Всъщност книгата е прави един опит да спаси политиката във времената, когато антиполитическото говорене е толкова модно. Текстът е опит за реабилитация на левите идеи, който от моя гледна точка е успешен. Левицата е многословна. Тя трябва да ражда думи, защото нейните идеи са противоположни на природния ред. Левицата иска общество максимално отдалечено от природния ред. В природата силния винаги побеждава слабия, а левият мироглед извира от това, че слабите заслужават своя шанс.
“Защото сме социалисти” си поставя и друга задача – да покаже, че социалистическата партия не е изменила на левите идеали. Защото левите идеали се променят, те търпят развитие. Умишлено съм решил в този прочит да не се позовавам на леви философи и авторитети, защото не искам да правя някаква теоретична разработка изпълнена с клишета и цитати, а да предам едно чисто емоционално разбиране на книгата на Станишев.

От известно време насам много ме плаши антипартийното говорене. Партията е инструмент на демокрацията. Там, където партии няма, обикновено има диктатура. Всички говорят срещу партиите. Не говорят за реформиране, нито за промяна, а срещу самите партии. Това е един неосъзнат вопъл срещу демокрацията. Според мен в основната си част българското общество стана жертва на една велика илюзия след 10 ноември. Колективната фантазия на българите си представяше демокрацията като социализъм с право на свободно изразяване. Никой никога не е влагал в уравнението бедността, мизерията, които винаги са съпътствали всеки процес на преразпределение на собствеността. И понеже изказът срещу демокрацията днес е труден и на практика невъзможен, обществото в своята голяма част си намери виновник – партиите. Сякаш политическите формации са продукт на Сатаната, пратени от ада, за да тормозят нашето общество. Това е болезнен писък на обществето, който говори, че още дълго ни предстои да се лутаме в политическите пространство като древните евреи из пустинята. Партиите в България се нуждаят от реформа, нуждаят се от прозрачност, но те са единственият легитимен автор на политика. Всичко останало ще е авторитаризъм. Партиите подлежат на контрол, а ако ги премахнем какво ще контролирам – въздуха? емоционалните изблици на някой лидер? космоса?

В книгата си Станишев задава възможноста за контрол върху лявата идентичност на БСП, защото назовава опорите й. Защото разкрива мироглед, който очертава цели и действия. Не казвам, че съм съгласен с всичко, но това е първият ми известен опит един политик да даде да надникнем в неговия идеен свят. Навремето Кейнс много добре знаеше, че политическите идеи всъщност ръководят света. Тази книга е опит да свърже идеите от миналото с идеите, които тепърва ще вълнуват левицата.
След като моите родители прочетоха книгата, реших отново да я прочета. Хубавото на написаните текстове е, че винаги можеш да ги разположиш в различен контекст. Аз прочетох книгата на Станишев отново два дни след като столичният кмет Бойко Борисов изригна като снаряд с прословутата си реплика, че “хората в България са кофти материал”. Едва ли може да се намери по-добър контекст за четене на една лява книга. Защото чрез нея може да се разбере основната разлика между развиващата се левица у нас и това, което ни предлага като алтернатива Борисов. Станишев описва един свят, който върви към толерантността, а Борисов свят на гербаджийска евгеника. Станишев описва партия с история, а Бойко Борисов полувъображаеми закуски с Обама. Станишев ни говори за политика, а столичният кмет ни занимава с клюки.

Заглавията, които видях в пенсионерския вестник говорят за драматична пропаст в душата на българите. Когато си въобразиш, че политиката е твоят враг си готов да дадеш властта на неполитическа фигура като Борисов. Проблемът с неполитическите фигури обаче е, че те са аморфни, нямат идеи и представляват заплаха за демокрацията. Днес той ни смята за материал, а материалът е нещо, което лесно можеш да пожертваш в един блицкриг, за да си върнеш Македония например, ако да кажем, че Борисов установи, че планът му за иконимическа инвазия нещо не работи. Пропастите в душите на българите могат да бъдат запълнени единствено, когато им покажеш, че политиката и идеите работят в тяхна полза. Станишев се опитва да покаже това. Аз искам да му вярвам и му вярвам в по-голямата част.

И в крайна сметка след като поговорих с майка ми и баща ми (това са хората, които направиха от мен социалист и никога няма да мога да им се отблагодаря за това), установих, че мен най-много в книгата ме радва реабилитацията на думата “социализъм”. Аз никога не съм се срамувал от нея. Социализмът е проект за обществото, който никога няма да престане да вълнува хората. И – а сега вече ще го кажа с патетика, която ще ви застреля – дори за 20 години на преживени глупости, скандали, интриги, манипулации, ченгеджийски истории и откровени дивотии – никой не намери бронебойните патрони да отстрани това вълнение, тази вяра у хората. След всичко това си мисля само едно (и то е гаднярско) – колко ли е ужасно да си десен мислител, в страна в която хората не спряха да мислят за социализма? Хаха!

Новите звезди над Иран

(техеранска фантазия)

Небето никога отново няма да бъде същото. Защото там в тъмнината и безтегловността вече плува един нов спътник поетично нарече “Омид”, което в превод от благозвучния персийски означава “Надежда”. Тази седмица Иран изстреля успешно своя първи телекомуникационен спътник, който бе изведен до орбита от ракета казваща се “Сафир” (Посланик). Интересното в съобщенията от далечен Иран беше, че този успешен пробив на космоса бе посветен на 30-тата годишнина от Ислямската революция в страната. Шиитите погледнаха към звездите, а знайно е – звездите оставят отпечатъци в ирисите. Един път влезли там, те никога не излизат като мечта, надежда и блян. Махмуд Ахмадинеджад, мразеният по цял свят премиер на Иран, имаше един исторически шанс – да разсече една от последните граници и да покаже, че страната му вече сънува небе и няма да престане да го възжелава.
Какво ли е да гледаш нощният мрак над теб и да се питаш дали мърдащата светлинка, виждаща се едвам между мъгливите облаци, не е спътникът на твоята страна? Какви ли видения ражда този поглед?

Ислямът е пророческа религия, а шиитите винаги са подхранвали точно този корен. Пророците обичат небесата, защото в тяхното съществуване виждат чудото на бога. Философът Анри Корбен много правилно отбеляза навремето, че пророческата философия не признава рамките на миналото, нито на хоризонтите, тя търси пълната Изява на божествените откровения. Звездите може да възпаляват иранската душа с желание да се стигне до Аллах. Шиитската философия почива на тайната на пророчеството. Дванайстият имам на шиитите изчезва. 
Те го наричат Скрития имам и вярата в него полага основите на различно битие. Шиитите вярват, че Скритият рано или късно ще се появи, но не и преди да бъдат схванати всички смисли на божественото единство.
Моята фантазя за иранския спътник се възпали от идеята търсачите на Скрития имам да имат свой посланик в Космоса. Идеята за мюсюлмани в космически кораб ми е странна, но един ден може да се окаже реалност. А идеята е странна, защото западната фантастика ни побърка с егоцентричната си визия за бъдещето, където ислямът не съществуваше като фактор. Вече не е така. Шиитите погледнаха към звездите и техният огън ще стои в сърцата им.

Името на Иран винаги ми е харесвало. Иран отваря магистрали пред моето въображение. После някъде прочетох, че името произлиза от древноперсийската дума aryanam, което ще рече земя на арийците. Днес там обитава един странен и поетичен народ, мразен по земята, но не по-малко и обичан в други части на света. Кой ли не е чувал за Персия? Европейските романтици ни напълниха главата с метафори за това късче от земята. Персия – звучи като мощни кораби, като сенки, като палещо слънце, като хладно вино в мехове, като поети в пещери, като философи-воини и като Омар Хайам.
Аз лично харесвах Иран, много преди да знам каквото й да е за тази държава, от едно стихотворение на Сергей Есенин. Странният руски поет предприема пътуване до Иран, а какво е правил там можем да се досетим от моето любимо стихотворение. То започва по уникален начин:

Шаганэ, ты моя, Шаганэ!
Потому, что я с севера, что ли,
Я готов рассказать тебе поле,
Про волнистую рожь при луне.
Шаганэ, ты моя, Шаганэ!

Тази девойка Шагане е иранка, която очевидно влиза под кожата на Есенин. Естествено като типичен представител на нацията си, който не може да се отърве от гледката на безкрайното руско поле, той дори и насред иранските нощи й разказва за разлюляната ръж под луната.

Потому, что я с севера, что ли,
Что луна там огромней в сто раз,
Как бы ни был красив Шираз,
Он не лучше рязянских раздолий,
Потому, что я с севера, что ли.

Ето в това стихотворение за първи път чух великото име Шираз. Шираз – градът на поетите, градът на розите и градът на виното. Знаел е къде да ходи Есенин! По-късно разглеждах снимки от Шираз. Портокалови градинки и джамии. Дворци и бани. Пазари и кафенета. И иранки, които срамежливо ходят по улиците. Шагане вероятно не е била от срамежливите и вероятно е открила нещо в Есенин, въпреки упоритото му желание да й говори за Рязянския край и за девойката, която е зарязал там, за да се наслади иранския въздух. В цикъла си “Персийски песни”, Есенин има едно друго стихотворение. То завършва с фразата: “Но завинаги благословени останете люлякови нощи”. Като я чуя се сещам за Шираз, този уникален град на поети, вино и на останалата в миналото Шагане, която е стигнала до нас под формата на едно стихотворение, но това проклето стихотворение и до днес докосва някакви сантиментални емоции в мен, които обикновено се опитвам да прогоня завинаги.

Обичам да си фантазирам за Иран. Не знам дали бих издържал да живея в държавата, която има най-голямата тайна полиция в света, но пък мистиката на шиизма отваря пространства пред неспокойния ум. Сигурно не мога да схвана докрай цялата тази държава, в моята кротка, вечерна, техеранска фантазия. Ех, Техеран – градът в който Сталин, Рузвелт и Чърчил се събират, за да определят донякъде как ще приключи войната през далечната 1943 г. По-късно гледах един документален филм за Иран по времето на шаха Реза Пахлави. Всъщност Техеран тогава е светската столица на Близкия Изток и богатите европейки се разхождат на шопинг там. После обаче през 1979 година, когато аятолах Хомейни се връща милиони го посрещат като надежда. Хомейни е казал няколко много верни неща. Любимата ми мисъл от него е “Когато човек се поправи, всичко ще се поправи”. И до днес се подписвам под нея

Та сега вече Иран имат спътник в небесата над нас. Звездите са по-близко за тази държава. Те са нови, ярки и мамещи. Защото звездите са в космоса по волята на Аллах.
В Иран аятоласите управляват до завръщането на 12-ия имам. В конституцията го пише. 12-ия имам би се върнал в една държава, втренчила погледа си в небето. Защото е поглед в правилната посока. 

Не знам дали някога ще отида в Иран. Ако ми падне възможност няма да се замисля. Но в сънищата ми никой не може да ме спре, защото гадните капиталистически копелета не могат да посегнат и на тях. Та в този сън, или по-скоро фантазия, аз един ден ще се отзова в Шираз и ще седна под едно портокалово дръвче на свечеряване, когато иранската луна се появи на хоризонта, а в небето заплуват загадъчните светлинки на спътниците. През тази люлякова нощ може да напиша стихотворение, а може и да не напиша. Важното е обаче, че когато подухне вечерният вятър, светът ще си дойде на мястото и неземно щастие ще заплува наоколо. Тогава може и да осъзная, че 12-ия имам съм аз, но след като наоколо всички са щастливи и носят звезди в ирисите си – това няма да има никакво, ама абсолютно никакво значение....

Калашников – светецът на тъжните хора

Навремето исках да напиша роман. Тогава си въобразявах разни неща за моите литературни способности. Но сюжетът, който измислих беше класен. Романът щеше да се разправя за един човек, който се затваря в една таванска стая само с малък телевизор и три килограма марихуана. Всъщност сюжетът е само това. Щеше да представлява нещо като преценка на главния герой, който стои и гледа телевизия, а междувременно пуши трева и не спира да размишлява за света. Тревата сглобява реалността по различен начин. Понякога накъсва виждането на отделни кадри, друг път по неведом начин прави връзки между на пръв поглед несвързани неща и човек с философска тревожност може да разбере себе си и вселената в такова състояние. Нямах представа какво ще пиша в този роман, и до днес нямам. Но знам, прекрасно знам как би трябвало да свърши. Всъщност измислих целият сюжет единствено заради края. В един момент когато тревата свърши, главният герой щеше да изкара автомат изпод леглото на таванската стая и щеше да излезе навън. Навън той, този мистериозен главен герой щеше да почне да стреля по всичко – витрини, коли, хора, дървета, улични лампи. Представях си ясно този апокалиптичен финал. Дори в съзнанието си (в онези години въображението ми работеше на различна скорост) бях написал последното изречение от романа. Помня го и до днес. “Тогава той стигна до ъгъла на улицата и спря. Презареди автомата и зави. После продължи да стреля...”

Историята в този роман по странен начин бе вдъхновена от налудничавата история на един мой приятел. Вселената не се нуждае от имена когато говорим за истории, а единствено от обобщени типажи, така че ще спестим името, за да могат и утре планетите да се нареждат така, че хороскопите да са горе-долу логични. Та този мой приятел, ако не се лъжа и, ако миналото е нещо реално, а не измислица на моето илюзорно съзнание, близо едно десетилетие сваля една жена с приливи и отливи. Историята прилича на роман от Маркес, само където Маркес никога не би вкарал в него мощната доза халюцинаторност с която се отличаваше историята на моя приятел. Та всъщност романът, който трябваше да напиша (а един ден може и да напиша наистина, знае ли човек) беше логично продължение на тази любовна история. Главният герой в ненаписаният роман щеше да е човекът, който се намира в края на такава десетгодишна свалка, при това неуспешна. Ето как се стига до тавана и трите килограма марихуана, а след това до автомата и стрелбата.
Бях навързал реалността с нейното литературно продължение. Едва преди няколко дни обаче се замислих за смисълът на всичко, което исках да направя. За това как една меланхолия е преляла в ярост. Меланхолия, по-скоро налудничавата меланхолия на моя приятел, която аз доразвих в мислите си като романова касапница и допълнителна лудост с патрони. В един момент осъзнах, че тъгата е вредна, защото винаги води до ярост. А яростта замъглява вселената и те запраща в ада на живо.

Наскоро открих една песен, която потвърждава моето наблюдение или поне аз така смятам. Става дума за една песен на руската група Любе, наречена “Бял лебед”. Текстът не е нещо особено, а да не говорим за това, че според витиевата дясна мисъл Любе не са нищо друго, освен пропагандно оръжие на Путин и Русия, което е пълна истина, защото кой, питам кой може да спре да си припява техните песни?! Както и да е. Тази песен е своеобразен диалог между един човек и един лебед. Човекът е отгледал лебеда, но не го е пуснал да отлети. Заради това в текста се появява знаменито откровение:

Ех, под над лесом да лебеди летят,
когда летите вы я трижды виноват...

Той е виновен, защото като в кошмар се оказва, че мрачната истина за това, че този който най-нежно те обича най-бързо ще те убие се оказва истинска. Лебедът не е отлетял, после обаче вече го няма, а героят стои и наблюдава неговите събратя, които летят в бездънните небеса. И тогава, когато тази песен трябва да бъде единствено апотеоз на меланхолията, тя става яростна. Героят осъзнава, че иска, но не може да отлети с проклетите лебеди и им казва: “Твари, не прелитайте вече над мен!”. Жесток край на една тъга, която става ярост.

Та почнах да се замислям сериозно тези дни. Нима когато съм тъжен в мен дреме един убиец, който иска да крещи на света? А знаем, че крясъкът е много по-внушителен, когато имаш пистолет в ръката. Как беше старият афоризъм – “Бог създаде хората различни, но Колт ги изравни по сила”. Винаги съм имал подозрения към състоянието на нещастие. Не че съм успявал да се спася от него, точно обратното. Но знам едно – не трябва да се вярва на тъжни хора. Тъжните хора са велики, но от тях можем да чакаме единствено беди. Дайте на тъжен човек автомат “Калашников”и той ще зарази всички с тъгата си. Винаги инстинктивно съм знаел, че когато съм тъжен, не ми трябва да излизам никъде. Ранените животни се свиват в своите леговища и страдат там. Тъгата е нещо като рана, а тя неусетно те прави яростен и гаден.
Чудно ми е как като младеж съм се усетил така глобално за природата на омразата и яростта, че днес с наслада да установявам, че някога е имало шанс да стана мъдрец, а аз го пропилях успешно чрез налудничави размишления и още по-налудничави действия. Но, майната му – човек е това, което е и в крайна сметка е тъпо да се замисляш за алтернативните варианти на своя собствен живот...
Наскоро четох една статия за един велик руснак - Михаил Калашников. Не знам дали някога сте се замисляли какво велико изобретение е създал той. Преди Калашников автомати на практика не е имало. Това, което се е наричало автомат е прегрявало бързо, стреляло е неефективно и и засичало по-често, отколкото чиновниците взимат подкупи. Калашников създава невероятно изобретение в който й смисъл да го погледнеш. Неговият автомат може да бъде сглобен и от 7 годишно хлапе, стреля точно, почти никога не засича, а дори мокър пак би могъл да убие човек. Това е изумителна архитектура за смъртоносни хореографии. Когато си тъжен, уважаемий читателю, сети се за Михаил Калашников. Той даде великият шанс на тъжните хора да обявят на света своята тъга. Сега можеш да не крещиш. Стреляй! Хаха...
Ханс Кристиан Андерсен има една страхотна приказка, въпреки че май е по-скоро разказ – “Нощната шапка на стария ерген”. Тъжна, любовна приказка. В нея гениалният датчанин обаче намираше начин да се подиграе на тъгата. Защото сюжетът е, че никой не може да си сложи тази нощна шапка без да сънува драмата на стария ерген. “Ти не би пожелал да носиш тази шапка”, или нещо подобно казваше Андерсен. Калашников е разказвач на приказки само, че ги пренася в реалността и дава шанс да бъдеш режисьор на филма си. Това е истинският руски Андерсен. Тъгата е като оръжие, а Калашников й придаде форма.

Трябваше да напиша онзи роман. Или пък и аз да си купя автомат. Едно от двете...

Възхвала на читателя в мен

(4 опита за обожание на света)

Навремето Йосиф Бродски имаше една много красива мисъл. Нобеловият лауреат казваше някъде, че неговата лична биография е доста скучна. Аз имам единствено биография на читател, бе подчертал руснакът. Според мен той е напипал нещо много истинско. Биографиите на някои хора може и да са интересни, но повечето представляват обект на не много вдъхновяваща скука. Биографията на всеки читател обаче не може да не вълнува. Това е най-истинското описание на един живот – какво си чел и как ти е повлияло...
После обаче с ужас установих нещо друго. Да разкажеш за прочетените книги означава да не можеш да спреш да пишеш. Навремето, мисля, че Толстой бе фантазирал, че ще опише какво прави един човек за 24 часа от своя живот, но отчаяно разбира, че за да изпълни това ще му е необходима повече хартия, отколкото има в Русия. Заради това днес – понеже е един сив съботен ден и най-вероятно ще вали, а мен ме мързи ужасно дори да изляза, а пък ми е и скучно, ще опиша ефектът и мисловните бури в които ме завлякоха четирима писатели. Спирам се само на толкова, защото не искам да пиша роман, а просто кратко есе преди дъждът да премине, облаците да се скрият и младите девойки да излязат в парковете. Тогава дори и боговете на великия мързел пак няма да ме задържат вкъщи. За днес си избрах да разкажа за двама американци и двама руснаци. Нека да започнем...


Пропускам голяма част от книгите, но започвам с първата, която ме накара да ожаднея за истинска литература – “Полет над кукувиче гнездо” от Кен Киси. Тогава не знаех нищо за Киси, не знаех за битниците в САЩ, за цялата хипария, която промени тяхната литература. По-късно прочетох ужасяващата експресионистична поема на един от приятелите на Киси Алан Гинзбърг. Поемата му “Вой” е уникален, накъсан, налудничав текст в който са въплатени толкова гняв и болка, че дори не е за вярване. Преди пак да се върна на Киси нека да спомена, че съвсем наскоро прочетох едно от последните есета на Гинзбърг, написано малко преди да умре, което се казваше “Заблудите около марихуаната”. Със страстта на адепт американецът бранеше тревицата от оплетената около нея мрежа на лъжи подлютени от американската псевдоморалистичност. В онези налудничави дни на битницити Кен Киси – убеден съм – също е подръпвал от тревата (мери джейн, мери джейн, мария хуанна!), но е сътворил един от най-вълнуващите романи. Аз скочих от индианската литература, там където Олд Шетърхенд раздаваше гръмотевично и юмручено правосъдие, а Винету преди да умре се превръщаше в лигав християнин, право в лапите на лудницата на Киси. По-късно осъзнах алюзията между лудницата и обществото. Тогава, когато прочетох романа за първи път се ръзвълнувах предимно от идеята за свободата. Защото тази книга е посветена на това – изцяло на идеята да бъдеш свободен в общество, което с чудовищна сила ти натрава модели и матрици на поведение. Има и нещо повече – героят от чието име се води действието, индианецът, който се прави на ням, всъщност открива отново в себе си желанието да бъде свободен... Обикновено не го правя (дори и аз не повярвах на това си твърдение), но сравняването на живота с лудница никак не е американски патент. Доста след като прочетох Кен Киси срещнах в една книга на Богомил Райнов “Елегия за мъртвите дни” подобно сравнение. Там един от героите на този български писател казваше, че животът е точно като лудница, трябва внимателно да минеш през коридорите, да пробягаш през всички осветени пространства и да излезеш навън преди санитарите да те сгащят. Райнов се възмущава от подобно сравнение, но самият факт, че го е запомнил ме кара да смятам, че дълбоко в себе си, той донякъде е осъзнавал неговата истинност. Българският писател си отиде от този свят без да може да ни обясни това, пък и той умря във времена когато никой пет пари не дава за литературата, особено за онази, писаната преди 1989 г., но един ден някой ще изрови добрите попадения и тогава вече ще спорим за техния космически смисъл.

Доста след Киси – бях вече в гимназията и общо взето не знаех точно на кой свят съм, което ме кара сега да си спомням онези дни с особено удивление – открих един друг американец – Кърт Вонегът. Никога няма да забравя първият роман от него, който прочетох – “Синята брада”. Той в никакъв случай не е най-известният роман на Вонегът, но пък мен ме разтърси. Лекотата на писането, съчетана с небрежния черен хумор и горчивата ирония са убийствена комбинация. “Синята брада” е роман за измисленият художник Рабо Карабекян, който се присъединява към единствената чисто американска художническа школа, тази на абстрактните експресионисти. Истинският създател на това течение е един уникален американец Джаксън Полак. Много известно име. Той промени на практика представата за това какво представлява рисуването. Естествено на него дължим и цялата поредица от негови бездарни епигони, които напълниха света с платна вдъхновени единствено от циклофреничните им фантазии от които нищо не се разбира. Но самият Полак е много различен. В началото дори и в САЩ този пич среща същият яростен отпор, който би срещнал дори и в социалистическия СССР. Американските консерватори и руските сталинисти по странен начин си приличат в идиотското си светоусещане. По-късно обаче в САЩ разбират какво означава модерно изкуство. Полак рисува странните си платна бързо, бързо се и пропива и загива при катастрофа. Литературният му приятел Рабо Карабекян има съвсем различен живот. Вонегът знае как да пише за хората. После прочетох другите му романи – “Кланица 5” (велика книга), “Сирените от Титан” (и до днес сред най-култовите книги, които съм чел), “Котешка люлка”, “Майка нощ”, “Фарс или никога вече самота”, “Бог да ви поживи, мистър Роузуотър”, “Закуска за шампиони”, “Фокус-бокус”, твърдя, че съм чел всичко от Вонегът, дори разказите му. Много ми харесва и друг негов роман от ранните му – “Механично пиано”. Една много жизнена антиутопия за напълно механизираният свят на бъдещето. Романът ме изкефи, защото го прочетох когато мога да го разбера. А го разбрах, защото знаех, вече знаех, кой е Торстейн Веблен. Веблен е един американски икономист с норвежки произдох, който има интересно разбиране за света. Изследвайки американската икономическа система според мен в един момент той се отчайва от фигурата на предприемача, защото предприемача е човек без идеали, а само с интереси. Веблен отчаяно си търси герой на който да даде бъдещето на САЩ и го намира в лицето на инженерите. Според него инженерите ще променят света. Вонегът пише “Механично пиано”, за да срине теорията на Веблен. Прави го впечатляващо. Добрият писател обаче винаги надмогва конкретният повод. Това е роман и за революцията в един свят, който отхвърля всички революции. Харесвам Вонегът. В края на живота си (когато умря бях ужасно потресен, защото знаех, че имаше шанс отново да дойде в България. Щях да направя невъзможното, за да взема интервю от него. Исках да му задам един-единствен въпрос – “Къде бяхте, когато атомната бомба удари Хирошима и след всичко, което преживяхме в годините след нея, тя ли е най-лошото нещо, случвало се на човечеството?”), та в края на живота си Вонегът написа едно кратко есе, по-скоро реч в която казва може би, най-човешките думи за Маркс. Че в крайна сметка Маркс е бил прав за много от нещата, които е говорил. Ако Вонегът бе живял още една година само, щеше да види, че думите му се потвърдиха, макар и чрез една ужасна икономическа криза...


Ах, ах, ах, как да опиша денят в който през далечната 1998 г. в списание “Факел” прочетох един великолепен и толкова странен разказ, наречен “Денят на булдозериста”. Негов автор беше руснакът Виктор Пелевин. Не знаех нищо за него. Разказът, който прочетох просто не може да бъде разказан – намерето го, прочетете го, после с радост дълги години ще получавам благодарствени имейли от вас, че съм ви отворил очите. Малко след това в същото списание публикуваха и невероятният роман на Пелевин “Generation П”. Повярвайте ми – още една книга, която не може да бъде разказана. На мен ми хареса от първите редове, фокусиращи се върху въпросът за вечността. Пелевин обича будизма и вечността винаги се появява на дневен ред в романите и повестите му. “Generation П” е роман в който основен герой по едно време стана духът на Че Гевара. Уви, стилът на Пелевин е такъв, че наистина не се е родил човек, който да разкаже негов роман, но пък мога да споделя какво ми харесва в тях. Пелевин никога не е мрачен. Той рисува едни сюрреалистични сюжети, но героите му винаги намират изход за себе си. В странните му и объркани светове надеждата дебне зад ъгъла. Заради това си струва да го четеш. Един руски критик Александър Генис твърди, че основният сюжет на Пелевин винаги е един и същ – неразличававането на съня от реалността. Малко по-късно прочетох и останалите му романи – “Чапаев и Пустота”, “ДПП - диалектика на преходния период” (всъщност това е сборник с разкази плюс романа “Числа”), “Шлемът на ужаса”, “Върколашки метаморфози”, сборникът с разкази “Затворникът и Шестопръстия” (всъщност, ако искате да прочетете само един разказ от Пелевин – прочетете “Затворникът и Шестопръстия”, освен имейли с радост ще получавам и бутилките ви с уиски! ). По-късно прочетох и едно стихотворение на Пелевин. То почва с интересния куплет:

Не скоро ще се срещнем май.
След болка бой,
след браво вай,
след пропаст catcher in the rye,
след рая също рай.

И завършва с друг не по-малко странен куплет:

И без и не, и без и да
и здрач,
блещукаща звезда.
И мислиш: леле-мале, въй,
не е то току-тъй.

Пелевин е нещо като класик на литературната вечност. Само той може да превърне Чапаев в нещо като будистки учител. В “Чапаев и Пустота” Пелевин сътворява един монголски мит – митът за вечното незавръщане. Харесва ми като идея. Понякога не е добре да се връщаш никъде. Въпреки, че това е класически бъзик, направен от почитател на будизма, незавръщането има своята прелест. То дава знание за вселена, която върви само напред, за да се превърне в част от вечността. В едно от много редките си интервюта Пелевин говори и за щастието. И понеже щастието е основната тема на човешката цивилизация според мен, думите му също ме впечатлиха. На журналистката от някакво женско списание Пелевин казва, че щастието не е нещо, което може да бъде програмирано, нито пък може да запише в органайзъра си – “утре от 10 до 12 ще съм щастлив”. “Кой знае един ден може да се окаже, че времето прекарано тук с вас е най-щастливото в живота ми”, казва той. Какво да добавиш към тази мъдрост?

В Русия когато кажеш Пелевин, всички се сещат и за Владимир Сорокин. Александър Генис, цитираният малко по-горе руски критик определя Сорокин като сектант, който може да сънува единствено страшни сънища и основната му тема е невъзможността да се събудиш. Сорокин понякога е вбесяващ писател, защото сюжетите и лексиката му са ужасяващи. Не едно и две пуритански сърца няма да издържат на свръхнапрегнатата му стилистика. Един пример – много култова повест – “Настя”. Всичко текстове на Сорокин започват като класическа руска литература. “Настя” започва с това как девойката Настя се буди с нетърпеливо усещане, защото знае, че днес е големият ден. Не се уточнява за какво точно е денят. Води мъдър разговор с баща си, който й казва, че вече е голямо момиче и, че наистина се гордее с нея. Майка й повтаря тези думи. По обед се разбира за какво точно е големият ден – Настя трябва да бъде опечена и изядена от своите родители и техните гости. Описанието на това как точно се изпича момичето прогаря и до днес всяка брънка на мозъка ми. Сорокин обаче е много повече отколкото писател, който проверява границите на търпението на читателя си. Той умишлено сътворявя ужасяващи светове и ни вкарва по гаден начин в тях. Великият му роман “Лазурната мас” свършва с това как мозъкът на Сталин поглъща цялата вселена. Но малко преди края се появява изречението “ И тогава Сталин си спомни за крушата и отвори очи”. Не е лесно да разказваш за Сорокин. Един друг руски критик заяви, че неговите текстове може и да започват като класическа литература, но обикновено завършват като евангелие на Сатаната – с непонятен сюжет и словоред. Истински случай, една студентка по филология пише дипломната си работа за Сорокин, а заглавието на тази работа само по себе си вече казва много неща – “Категоричният императив на Кант и фекалната проблематика у Сорокин”. Не е нещо, което бих прочел... Сорокин е разбивач на митове и идеологеми. Той го прави по краен начин и заради това има толкова много критици. Но литературата в която го има е силна литература, защото е преоткрила виталността на разрушението....

Стига толкова възхвали на читателя в мен. Навън времето продължава да е сиво, но трябва ли да ми пука. Докато пишех този текст се чувствах спокоен и щастлив, а това състояние винаги подобрява вселената. Сега трябва да изляза навън, защото усещам, че младите девойки се нуждаят от зрител на тяхната красота. Красотата трябва да бъде видяна и оценена. Понякога тя наранява сърцето, но цената си струва да бъде платена. Четете повече и се забавлявайте. Дали има религия в която е формулирано подобно правило? Дано да има. Ако няма трябва спешно да я измисля. Хубаво е да обичаш света. Читателят в мен го знае. Надявам се и аз да го разбера.