Истинската сила

Под мотото "Сила за промяна" ще мине тази година традиционният събор на левицата под връх Бузлуджа. Празникът на БСП винаги предлага различна емоция и може да бъде страхотен генератор на политическа енергия. През 2005 г. например той се проведе в драматична ситуация - първият опит за съставянето на кабинет на Сергей Станишев бе бламиран, а ново правителство не се очертаваше на хоризонта. Хората на върха дадоха силата и мотивацията левицата да извърви докрай своя път и да участва в управлението. В такива мигове се разбира каква сила е една смислена политическа общност.
През 2009 г. ситуацията определено е по-драматична. По-драматична дори от 2007 г., когато празникът бе отложен заради бушуващите край върха пожари. Сега пожарът, казват, дошъл и в самата партия и било време да се гаси. Не е ясно с каква сила е. Тепърва ще трябва да се види. Но мотото "Сила за промяна" трябва да бъде разтълкувано пред хората, които всяка година самоотвержено се събират на върха и отново и отново потвърждават вярата си в идеи, които са оцелели на всякакви бури и пожари.
"Сила за промяна". Вероятно всеки социалист има собствен отговор за това каква промяна е необходима. Това е актуална тема в БСП. Промяна на ръководството? За някои това е верният отговор. За други - проблемът е в липсата на адекватна лява политика. А трети виждат необходимостта от сила в провеждането на забавените реформи в БСП, които чак днес показват, че могат да бъдат като тежка котва за партията. И наистина сила е необходима. Но промените са по-важни, а някои от тях определено могат да станат и без сила. Важното е мисъл да има.
През 2002 г. новият тогава лидер на БСП Сергей Станишев се качи до историческия връх на мотор. Това бе ръзтълкувано от всички като истинска промяна в духа на празника, а и на образа на социалистическата партия. Аз лично си спомням, че младите хора бяха ентусиазирани, защото прочетоха в тази промяна надежда за себе си и за своето поколение. Може би днес трябва да се попитаме пропиляна ли е тази надежда, или още я има и може да бъде възпламенена отново.
Жалко е, че след един успешен управленски мандат социалистическата партия трябва да се сблъсква за пореден път с нерешените партийни въпроси и проблеми. За това наистина е необходима сила. Но и лидерът на партията трябва да е наясно, че доверието, което хората дават, може да е голямо, но този път то е по-ангажиращо от всякога. Защото миналите години днес изглеждат като една красива утопия. А 2009-а бе година на груба реалност. И наистина сила ще трябва. Да се надяваме, че и промяната ще е полезна.

Безкрайно пустословие

Изключително учудващо и смущаващо е понякога пустословието, с което някои неправителствени организации успяват да занимаят България. Типичен пример за това е институтът "Отворено общество" с безкрайно скучните му доклади и непрестанен конвейер на изсипани във въздуха думи, които обаче неизменно завършват с едни и същи (вече безкрайно остарели и демоде) предписания и рецепти.
Вчера за пореден път бе представен доклад за нерешените задачи пред държавите от петото разширяване на ЕС, към които спадат България и Румъния. Изводът на експертите от института е, че преходът у нас в сферите на здравеопазването, образованието и социалните услуги още не е приключил и са необходими нови реформи.
В анализа има един основен проблем. Изобщо не се посочват критерии за това кога този преход би приключил. За пореден път точно тези експерти ни пробутват щампата "реформи", които обаче трябва да се правят единствено и само в името на това да има реформи. Нито дума не се обелва за задачите, които посочените сфери трябва да изпълняват. Премълчаването е целенасочено и идеологически мотивирано. Познавайки трайната привързаност на хората от този институт и гравитиращите край тях пазарни талибани към клишетата на неолибералните идеи, които прецакаха целия свят, то най-вероятно реформата за тях означава нещо различно от това, което Европа и светът правят. Вероятно според това мислене преходът ще приключи, когато образованието трайно засияе само за богати, здравеопазването бъде изцяло платено, а социални услуги няма да има изобщо. Това, разбира се, е преувеличение, но липсата на елементарен критерий за успех или неуспех на реформите няма как да не наведе на мисълта за съмнителност на всички посочени изводи.
Изобщо в България се забелязва трайно насаждане на една паразитна прослойка от коментатори, които винаги се обаждат по всеки повод и обикновено със съвети, чието крайно либерално измерение всъщност не сме видели да се реализира никъде в света. Един от тези герои - икономистът Георги Ангелов, един от последните ексцентрици в света, който все още не се срамува да предписва десни мерки в ситуация на криза, заяви, че разходите в бюджета трябвало да бъдат ограничени, за да нямало популистко разходване на публични средства. Не е ясно кое разходване е популистко - за образованието, за науката или за здравеопазването, но "попули" все пак означава народ. А за хората от кръга с нескончаемите анализи и рецепти, които още живеят в края на ХХ век, всичко, което не е в полза на богатите и на бизнеса, вреди на България. Ето това мислене ражда трайната немощ на повечето анализи, празни приказки и остарели рецепти, които всекидневно се опитват да ни пробутват. Ще бъде освежаващо и приятно, ако поне за малко поспрат.

Моето боготърсачество и звездните нощи

Моят баща болезнено преживя факта, че съм бил кръстен зад гърба му, без той да знае или да подозира неща. Баба ми и майка ми като две опитни конспираторки са ме отвели едногодишен до църква в Стара Загора и са ме кръстили, което през 1978 г. не е било особено революционен акт, но пък и не било нещо, за което е трябвало да се знае масово. Особено да го знае баща ми. Моят баща е най-близкото нещо до войнстващ атеист, което познавам. Той е човек с трайна материалистична философска нагласа, който никога не би могъл да бъде убеден в присъствието на висша сила някъде във Вселената. Въпреки, че разбра за моето кръщаване достатъчно късно, в демократичните години, когато ходенето на църква бе станало нещо нормално, той пак го прие болезнено. Донякъде го разбирам.

Самият аз научих, че съм кръстен няколко години по-рано. Баба ми, една от най-ревностните християнки, които познавам, жена с много силен религиозен усет, способна винаги да различи крякащия фалш на окултистките глупости от истинските ценности, не издържа на моите постоянни подмятания по адрес на религията, ходенето на църква и атеистичните ми шегички и ми показа кръщелното ми свидетелство от църквата. Жената го беше запазила като някаква ценност. И да – там стоеше моето име, датата, подписът на някакъв свещеник, за чиято съдба нямам представа, както и името на баба ми – Жечка. Тя бе вписана като мой кръстник в свидетелството. Моята баба е и моят църковен кръстник. Съдбата ги обича тези номера, няма да спра да повтарям тази банална и тривиална мъдрост.

Естествено изпилих нервите на баба и мама с постоянното си мрънкане, че са ме кръстили. Струваше ми се доста нечестно. Това е като да ти дадат дреха, която не си избирал, но си задължен да носиш. Оплаквах им се, че вместо мен са взели толкова важен избор като този към каква религия да принадлежа. Майка ми и баба ми постоянно ми повтаряха, че като толкова не искам да съм християнин винаги мога да си сменя религията, а аз с ехидна политическа ирония и възмущение ги контрирах с аргумента, че все пак са ме лишили от един избор – да си стоя без религия и некръстен. Този спор принципно няма решение. Както и повечето религиозни въпроси. Майка ми вероятно винаги е била вярваща, но просто в предишните тоталитарни години не го е показвала. Прабаба ми, нейната баба, беше също изключително ревностна християнка. Няма да забравя как всяка вечер, дори и когато старческата деменция постепенно се настаняваше в съзнанието й, тя всяка вечер палеше кандилото пред малка иконка на св. Мина. В родопското село Орехово повечето баби го правеха. Та постепенно видях, не, по-скоро разбрах, че майка ми е истинска православна християнка. Трябваше да мине известно време преди да се науча да уважавам този факт. Това не пречи и до днес понякога да водя спорове по метафизични теми с нея. Но се научих да я разбирам. Просто ме учудваше – учудва ме и до днес – следният парадокс: всичко, което се случваше в живота с непоколебима упоритост убеждаваше майка ми, че Бог има, а общо-взето мен ме убеждаваше в обратното или поне в това, че Бог е твърде зает, за да обръща внимание на абсолютно всичко.

Баща ми от своя страна живее в свят без Бог. Мистичните обяснения яко го дразнят. Не вярва в необяснимите неща. Той е толкова против тях, че дори не може и не иска да гледа фантастични филми, нито да чете фантастика. Баща ми е завършил Академията за обществени науки и социално управление, прословутото АОНСУ, академията за партийни кадри, откъдето след промените им признаха като образование единствено „философия”. Но това е показателно за неговия светоглед. Той е материалист, в този добрия смисъл, а това в комбинация с леко скандалджийски характер прави от баща ми човек, с когото просто почти не можеш да спечелиш спор. Чудно ми е дали майка ми и баща ми са спорили на тема религия. Не съм ги чувал. Но не ми се вярва. В това отношение те са твърде различни, което не им пречи и до днес да живеят заедно. Може би, казвам само може би – тези светове не са толкова несъвместими, колкото изглеждат на пръв поглед.

Аз не зная кога за първи път съм се замислил за съществуването на Бог. Детството не предполага такъв задълбочен поглед. Тази невинност, неразличаването на доброто от злото, огромният свят – защо ми е било да мисля за Бог. Край мен също никой никога нищо не ми е говорил. Дори и мама. Както и да е. Неусетно обаче израснах в свят в който Бог не ми е бил необходим по никакъв начин. Свикнах да възприемам света и без него. Заради това, когато поизраснах и трябваше – искам или не – да се сблъскам с идеята за Господ, той за мен си остана като нещо привнесено в живота, като криминална задача, която трябва да бъде разрешена, като комета, която идва да се удари в моята планета. Нещо подобно.

Някъде по това време открих Библията. Не си мислете, че съм я чел много задълбочено тогава. Бях почти дете. Четох началото. То съвсем естествено гласи:”В начало Бог създаде небето и земята. А земята беше пуста и неустроена; и тъмнина покриваше бездната; и Божият Дух се носеше над водата.” В смисъл не знам дали ви прави впечатление, но знам, че като дете аз доста го забелязвах – според Библията първоначално нашата земя е била единствено от вода. Идеята за изцяло воден свят много ми допадаше и дори тогава в пристъп на първоначален религиозен размисъл, се питах защо му е било на Бог изобщо да прави сушата, а не да ни научи да живеем в невинната вода. Другият ми въпрос, който ме мъчи и до днес е – как сме днес на Земята след като Адам и Ева имат двама сина. И не само, че са двама, ами и единият се оказва братоубиец...Моята майка (по силата на всички житейски обстоятелства тя е моят критерий за християнка) и до днес смята тези въпроси за богохулство. Аз твърдя, че не са. Смятам, че ако не си се замислял върху тези въпроси значи изобщо не си религиозен, независимо дали приемаш Библията или не...

Тук ще направим един галантен скок от няколко години през които моя милост успя да погълне много книги на най-различни теми (нека като хвалба за себе си да споделя, че първият по-голям мой текст, който се опитах да напиша и написах наистина, когато бях на около 12 или 13 години се казваше „Критика на мистицизма в карате”. Хаха, бях запленен от Мартин Идън и неговите размишления в гениални роман на Джек Лондон). Та оставяме прекрасното детство назад и навлизаме в моите странни младежки години в които така или иначе човек рано или късно пак се сблъсква с въпроса за Бог. Да, не се безпокойте, това не е разказ за откриването на религията. Няма как да е. Факт е обаче едно. През живота си много пъти съм наблюдавал звездното небе. В него има уникална сила, защото пленява съзнанието. Ван Гог го е усетил. Картината му „Звездна нощ” е уловила точно усещането за небето като загадка и вълнение. Да не говорим по-късно, че Хулио Иглесиас в един от опитите си да пее на английски изпя красивата песен“Starry night”, пак вдъхновена от Ван Гог. Та като гледаш небето съзнанието ти се гърчи. Защото, небето над теб е врата към толкова огромно и така необятно пространство, че с ужас осъзнаваш, че ти трябва на всяка цена да имаш мисия на тази земя с краткия си живот, защото иначе си просто кратка секунда, просто едно мигване на Вселената... На християните им е лесно. Те гледат едно обяснено небе. Те виждат подредена вселена, там, където аз виждам хаос и недоумение. Но пък на мен поне ми е малко по-интересно. Това не ми попречи да чета и религиозна литература. Не толкова често и постоянно вероятно, но все пак реших да се образовам.

После осъзнах и друго. Голяма част от религиозните хора край мен изобщо не познаваха дори елементарните основи на религията, да не говорим за Библията, не са чели житията на светците, не са се опитвали като мен да минат през леко алтернативни текстове като книгата на Сергий Булгаков „Православието”, това е човекът минал от марксизма към религията, не са се занимавали с Василий Велики и други. Тогава се зачудих въз основа на какво градят своето вярване. Защото да вярваш в Господ без да си чел Библията според мен е равносилно на вярването в това, че ако си оставиш зъбчето под възглавницата нощем ще дойде феята на зъбчетата да го прибере.

Един път се съгласих да придружа майка ми и баба ми на тяхно почти пилигримско пътуване до Кръстова гора, там където се твърди, че всяко камъче изчегъртано от скалата има кръстче в себе си. Та в автобуса до това мистично място чух разговори, които и до днес нося с ужас в себе си. Ужасих се от това колко малко знаят българите за християнството. Една жена зад мен обяснаваше на своята приятелка основните разлики между православието и католицизма. Понеже това обяснение е фундаментално, то се е отпечатало в главата ми и не иска да излезе оттам. Обяснението беше: „Ами ние сме източноправославни, а те са западноправославни”. Алелуя!

Другата част от хората също ме ужасиха, защото ми стана мъчно за тях. Те отиваха на Кръстова гора, за да намерят надежда и това си личеше по измъчените им лица. Очевидно в религията те търсеха последен спасителен изход за себе си. Проблемът на религията обаче поне както го виждам аз е, че докато тя се упражнява от непросветени хора завинаги ще остане заключена и сведена единствено до повтарящи се ритуали и песнопения. Единствената литургия на която съм бил е тази на Кръстова гора. Издържах я трудно. Но я запомних. Не станах християнин, въпреки че съм кръстен. Но не отричам християнството, въпреки че понякога яко ме дразни. Може би с годините придобих някаква степен на толерантност.

И още една история. Баба ми (другият пример за православна християнка, който имам в живота си, защото другата ми баба, майката на баща ми не може да бъде наречена точно религиозна, а по-скоро мистично ориентирана и то не в толкова голяма степен) реши да ме заведе на гости при нейна позната, която е завършила богословие, една доста възрастна жена с невероятна култура и размах, състудентка на патриарх Максим. Отидохме при нея, бабата ни посрещна страшно радушно, а аз се бях приготвил да я разпердушиня от край до край, бях се подготвил да бъда язвителен и ироничен. Богословката ни направи някакъв чай по руска рецепта, който се оказа нещо божествено и ми заговори за своята вяра. Изобщо не я репликирах, защото видях, че ми говори сериозно и отдадено. Не ме убеди в нищо, но все пак разбрах, че трябва да уважавам нейните възгледи. Защото аз не мога, нито имам право да отричам живота й посветен на религията. Тя е направила своят избор. Аз съм направил моя и наистина двата светогледа съвсем не са в такъв антагонизъм. Пък и чаят беше прекрасен...

Започнах този текст с баща ми. Ще го приключа с мен. Баща ми прие гневно факта на моето кръщене, а и досега го споменава понякога. Аз много повече приличам на баща си като разбирания на света, отколкото на майка си. Един път се опитах да й обясня, че аз не се опитвам да богохулствам, а просто търся своите истини. Не смятам, че тя ме разбра. Обаче се изпълних с уважение към майка ми когато осъзнах нещо друго. Тя, както и баба ми, може и да се ме кръстили, но нито една от тях не ми е говорила за Бог или за религия, преди аз сам да поискам да говора, по-точно да споря с тях. Значи те все пак са ми дали избор – да бъда или да не бъда религиозен. Можеха да ме направят християнин още от моето детство, това се постига съвсем лесно. Вместо това са ми дали шанса да мисля сам. Осъзнах го наскоро.

Всъщност моето боготърсачество ме заведе единствено и само при моите родители и семейство. Кръгът е красив. Когато гледам звездите винаги ще се вълнувам, но не защото виждам Бог в тях, а защото си мечтая да полетя. Защото в тях виждам бъдещето, въпреки, че ми е пределно ясно, че светлината на звездите, която виждаме днес всъщност е картина от миналото. В крайна сметка религията е начин да си обясняваме вселената. За някои той работи. За мен не върши работа като обяснение, но като естетика – да. Ето защо прочетох и Корана. Дори ми хареса много. Един път го поставих до Библията на мама в нейното религиозно кътче у нас. На следващия ден видях, че тя го е махнала. Ще трябва пак да пробвам този номер някой път. И да й обясня, че пътищата до нейния Бог вероятно са много и тя не бива да пропуска нито един от тях. Защото ще е адски красиво, ако един ден се окаже, че ако Бог има за него Библията, Корана, Талмуда и египетските йероглифи са една и съща книга... Така де, аз все още съм атеист. Имам предвид, че са ми позволени шегичките. Хаха.

Кресло за Човека

"Ето човекът", беше извикал навремето Пилат Понтийски пред увенчания с трънен венец Христос. През годините тази фраза е получавала най-различни тълкувания, от нея са тръгвали религиозни направления, а философи дълго не са заспивали, за да уловят влудяващия й смисъл.
"Ето човекът", викна обаче у нас Генералът и с пръст посочи Божидар Димитров. Не му се видя достатъчно и даде гаранции за него, въпреки премятането от БСП и заклейменото минало на агент на ДС. После го приготви да оглави парламентарна комисия, но пак ДС го провали. Тогава новата власт намери на Човека пост. В България библейските сюжети винаги стигат до политическа пародия. Историкът вместо с трънен венец бе увенчан с удобното и тежко кресло на министър без портфейл. Какъв Христос, какви пет лева.
Кариерата и неудържимият възход на Божидар Димитров могат да са пример за политическа гъвкавост, обилно съчетана с краен популизъм, отсъствие на принципи и страст за сътворяване на исторически митове. Нека да припомним - политическият преход на Димитров от БСП в ГЕРБ трая точно един ден, изписвайки причудливи фигури с гръбнак пред Бойко Борисов. Цената на този бърз преход сега се вижда ясно. Димитров още като свой човек в президентските сараи лелееше мечта да е "нещо повече от директор на НИМ", сега му я осъществиха най-брутално.
Но по-страшното е, че ГЕРБ по познат начин и съвсем безскрупулно превръща двойните стандарти в модел на поведение. За малко да повярваме, че иде нов стил на управление, който бе обещан на хората. Къде са обаче новото поведение и новият морал? Пак намираме постче за Човека. И пак гледаме стария филм, в който политиката става слугиня на лични интереси. Не се е поучил Б.Б. от грешките на тези, които загубиха изборите. Поне от царя трябваше да прихване нещо, понеже с него е бил по-дълго - не обещавай това, което не можеш да изпълниш. Как говориш за морал там, където никога не го е имало?
Божидар Димитров е мъничък апотеоз на безпринципността. Един от първите, сътворен от ГЕРБ пред очите на цял народ. Промяната пак се отлага. Вчера Синята коалиция обяви, че ще иска поименно гласуване на министрите, за да не подкрепи Божидар Димитров. Господа седесари, в политиката няма такова деление. Подкрепяте Борисов, значи подкрепяте и Димитров. Когато човек се жени, не може да се ожени единствено за гърдите на бъдещата си булка. Така че, честито! Новият министър да почерпи.

Нещо като избори и шумният цирк след тях

Парламентарните избори се оказаха като шоколадово яйце, което получаваш неочаквано, а то е пълно с изненади. ГЕРБ спечели съвсем непредвидена и то голяма победа на 5 юли. Голяма, защото нито един социолог не успя да изчисли техните 39,71 %, което им осигури 116 депутати в 41-ото Народно събрание. Осигури им и самочувствие още в бляскавата изборна нощ в която с тържествуващ глас Цветан Цветанов обяви, че ГЕРБ са постигнали своята задача - победили са на изборите с такъв резултат, че могат да подарят премиерското място на своя неформален лидер Бойко Борисов по случай рожденния му ден...


Триумф и поражение


Самият неформален лидер също прояви красиво чувство за хумор в нощта на изборите, изтърпя набързо изприпкалите телевизионни журналисти в къщата си в Банкя, даде изявления за това, че е размазал конкуренцията и, че ще направи правителство, но не на всяка цена. Тогава - навръх изборната шумотевица сред блясъкът на светкавици на фотоапарати и под изкуственото осветление на НДК, никой не взе думите на Борисов сериозно, най-малко представителите на Синята коалиция, които се разхождаха с блеснали лица в изборната нощ. Резултатът за СДС и ДСБ плюс присъдружните им партии, които дори самите те не могат да назоват, се оказа повече от трагичен, защото с 6,76 на сто резултат традиционните десни партии едвам се спасиха от съдбата да останат извън заветният пристан на банките в парламента. Въпреки това обаче елементарната математика наистина беше на тяхна страна. 116-те депутати на ГЕРБ са с 5 по-малко, отколкото са необходими за спокойното гласуване на правителство. Вероятно именно боговете на тази политическа аритметика дадоха увереност на Мартин Димитров и Иван Костов в изборната нощ да говорят като сигурни участници в бъдеща дясно-центристка управленска коалиция. Думите на самия Бойко Борисов, който обяви, че първо започва да разговаря със Синята коалиция, допълнително подгря десните надежди за политически реванш след цели 8 години на студения и пуст бряг на опозицията.


Премиерът-камикадзе


На следващия ден обаче десницата трябваше да се сблъска с ексцентричните прояви на своя събрат от Европейската народна партия, който само 24 часа след вота обяви през медиите, докато режеше триумфално лента на ремонтирана детска градина, че кабинетът му вече е готов. Това изявления предизвика леко паникьосани коментари в пресата от страна на СДС и ДСБ, които всъщност бяха изправени само за миг пред един неумолим и политически демоничен избор - или подкрепят правителство на Борисов и то самостоятелно или да вървят в опозиция с БСП и ДПС. Отзоваха се в небрано лозе, както би се изразил поетично българският народ. След няколкодневни разтакавания, ГЕРБ съвсем открито заговориха, че кабинета ще е изцяло техен, а Бойко Борисов от позицията си на неформален лидер дори обяви, че партията му никак не се страхува от предсрочни избори, защото би ги спечелила отново и този път щяла да има 150 депутати. "Дори и Синята коалиция, и РЗС да подкрепят Станишев и Доган, правителство между тях няма да има, защото "Атака" и ГЕРБ никога няма да го гласуват. Тогава пак ще има избори и вече ще имаме 150 депутати", бяха точните му думи. После продължи: "За мен премиерският пост не е самоцел, мен не ме интересува в личен план. Утре ще им хвърля мандата и да отиват на избори да се оправят. Ако си мислят че ще ми извиват ръцете - много се лъжат, в това съм категоричен". Най-накрая с патетиката на японско камикадзе той обобщи: "Ако не се справи правителството, аз си заминавам. Аз съм най-големият самоубиец, защото поемам цялата отговорност".
Всъщност на фона на това изявление се оказа единствено, че в изборната нощ от десницата само Бойко Борисов е знаел какво говори и какво точно има предвид с всичко, което е коментирал. Неговата политическа тактика се очерта съвсем ясно - управление с плаващи мнозинства. Когато Синята коалиция откаже, партията му ще се обръща за помощ към РЗС. Когато там потропат на затворена врата винаги им остава вариантът "Атака". Всъщност именно в посока на "Атака" е другият видим резултат от действията на ГЕРБ. Борисов на практика легитимира партията на Сидеров като равностоен на другите политически субект и като почти легитимен участник в бъдещото управление, поне под формата на парламентарна подкрепа.

Политическо Монте-Карло

Естествено не закъсняха и цирковете, но просто никой не очакваше те да се случат толкова рано и да прокънтят така в пресата. Вместо договор за коалиционно управление, Борисов предложи на партиите от десницата меморандум за сътрудничество. Това обаче е все едно да замениш обилния обяд със снимка на това как хора се хранят. От страна на ДСБ и СДС се навдигна политически вой. "Не могат да искат от нас бланкетна подкрепа", ожали се Мартин Димитров. Иван Костов пък като мрачен пророк от миналото сподели, че сините ще подкрепят правителството, защото противното означавало да отидат в лагера на БСП и ДПС, но не можели да гарантират, че ще крепят кабинета през всичките четири години. Сините искали да имат поне експерти в управлението, за да получавали навременна информация какво се случва.
Топлите отношения между РЗС и ГЕРБ пък бяха вледенени от една почти конспиративна история, извадена сякаш от трилър на Том Кланси. Лидерът на РЗС Яне Янев свика специална пресконференция, за да се оплаче на медиите за това, че Борисов зад гърба му канел негов човек на министерски пост. В медиите се появиха слухове, че това е Димитър Абаджиев, но Янев така и не пожела да каже името. Обаче допълни, че имал разпечатки от разговори по мобилни телефони. Борисов отрече. Подозренията останаха. Обаче РЗС също обявиха, че ще подкрепят кабинета поне 6 месеца.
В крайна сметка именно това поведение, което бе изработено и промоцирано в нощта на изборите, позволи на Борисов с увереността на американски президент да не води абсолютно никакви консултации за състава на правителството, а да посочва бъдещите министри един по един, сякаш разполага с неограничено обществено доверие и ресурси. Естествено Борисов получи не един и два комплимента за своята победа. И от страната и от чужбина. Но пък видя и отговорностите на своя пост. От Европейската комисия набързо обявиха, че е добре да има специален вицепремиер, който да отговаря за еврофондовете, позиция, която ГЕРБ се заканиха да закрият. Икономическата програма на партията също претърпя цяла серия от пируети в опита си да се намести по обърканата ос ляво-дясно, но пак без особен успех. В крайна сметка обаче Борисов демонстрира ясно какво ще представляват следващите години от мандата му. Всяко важно гласуване в парламента ще е продукт на кратковременни договорки и депутатски примирия. Законите ще бъдат договаряни един по един, а РЗС, "Атака" и Синята коалиция ще бъдат пешки в сложната игра, която ГЕРБ си постила да играе, защото трите посочени формации под различни форми и състояние ще трябват на Борисов не постоянно, а само за спешни случаи или при пожар. Това доближава правенето на политика до играта на рулетка, но пък, ако бъдем честни, общо взето този хазарт е единственият начин на Бойко Борисов да си позволи наистина самостоятелно управление, без да е зависим от фигурите от близкото минало на десницата, както и от фаловете на техните управления.


Какво да се прави?

Пътят на ГЕРБ към и във властта може да ни послужи като добра обратна метафора за състоянието на левицата. Поражението наистина беше тежко. 17,72 на сто или 750 хиляди гласа е цифровото изражение на загубата на Коалиция за България. В изборната нощ журналистите чакаха Сергей Станишев да произнесе думата оставка. Той не го направи, но със силен аргумент Ц че оставката му може да бъде поискана от всеки и, че не го е страх от това да се пребори на избори за лидерския пост в БСП.
Едва на 5 юли БСП вече беше в състояние да види какъв ужасяващ ефект са имали върху нея думите на Ахмед Доган, че цялата власт произтича от него. И така левицата се отзова в парадоксална ситуация, която може да бъде описана само с отричащи се една друга фрази. БСП изкара един незапомнено успешен мандат, защото икономическият растеж и привлечените инвестиции нямат аналог в годините на прехода. Добрата икономическа политика позволи на България да посрещне световната и привнесена отвън у нас в криза в доста по-добра кондиция от повечето страни в ЕС. Същевременно БСП загуби изборите, защото стана жертва на политическото усещане за разрастването на влиянието на ДПС. Така левицата стана странична жертва в анти-ДПС вота. БСП постигна неочаквана мобилизация на своя електорат на парламентарните избори, но тя бе изметена от високата избирателна активност и така Коалиция за България се оказа с 40 депутати в Народното събрание.
На заседание на Националния съвет обаче Станишев получи вот на доверие и даде заявка за цялостна реформа в партията. Голяма част от посочените тук изводи всъщност бяха изведени от самия Станишев в доклада му. На заседанието на Националния съвет обаче станаха и хора, които открито поискаха оставката на лидера като морален акт на отговорност за тежката загуба. Всъщност вън от новините за БСП все още е прекалено рано да се прави цялостен анализ, защото процесите тепърва започват и повечето предварителни прогнози или гадаения са обречени на провал, подобен на социологическия опит да познаят резултата от вота.

Старата сага


Обобщенията не действат при фигури като неформалният лидер на политическа партия ГЕРБ. Той е твърде променлив, податлив на настроенията си, което трудно се съвместява с прокарваната за него митология, че той има стратегия и тактика за повечето си политически действия. Предстои ни да опознаем този нов политически стилист в управлението на страната. Проблемът идва оттам, че една част от хората почти на следващия ден след изборите разбраха какво точно са направили. Някои от тях съжалиха. Други ще съжалят с течение на времето. Защото думата "коалиция" може да е станала символ на нещо лошо, но никога досега в българската история не сме имали парламент, който ще играе ва-банк при всяко гласуване. Тези избори, които успешно оставихме в историята, начертаха поредният епизод от дългата и протяжна сага в безкрайното българско търсене на чудото и чудотворците. Та, ако има нещо по-гадно от това да целунеш жаба с надеждата, че тя ще се превърне в принцеса, то безспорно това е да целунеш същата жаба и тя да си остане жаба. С други думи предстои ни да видим дали поне този път приказката няма да има добър финал. В приказките обаче принцовете обикновено не слушат чалга и не крещят по репортери, нали?

Завръщането на хетеросексуалните пингвини

(триумфално и социално есе)

Чувствам се отмъстен! Природата тържествува! Истината триумфира! Хетеросексуалните богове се събудиха от космически-квантовата си дрямка и дадоха знак за своето съществуване! Животът е хубав!

Повод за горните възклицания ми дава следната прекрасна новина – тук. Драмата накратко – два гей-пингвина си живуркали сладко в противоестествения си рай, докато единият от тях не започнал да се заглежда по прелестите на съседската пингвинка – очевидно грация в техния свят и скоро не издържал на непосилното хетеросексуално влечение и се е отдал на любовта. Зарязал гей-другарчето си и се прехвърлил да живее при мацката.

Преди около месец разтормозих света и вселената със своя текст „Философска балада за гей-пингвините” в който всъщност ожалих съвременната ситуация и обвиних човечеството, че простете за вулгаризма, но „опедерастява” невинните пингвинчета. Наличието на хомосексуализъм сред животните, на които изначално им е зададено да живеят в блаженно хетеросексуално състояние, няма как да не ни говори за това, че прецакваме нещо наоколо.

Сюжетът обаче си намери добро продължение. Пингвинът-педал си падна по мацка! Това на практика разрушава част от традиционните обяснения и схеми с които напоследък масово се опитват да идеологизират съзнанията на търсачи на истината като мен. Едно от популярните клишета е, че видите ли – един хомосексуалист, застанал на другата бойна пътека не можел да се промени и да намери пътя обратно. Ето, че може. Милите пингвинчета, които заради преобладаващо гей-новините около тях, вече не можех да погледна без съмнение, го доказаха. Това доказва и друга теза, която френските романтици със опиумна страст отново и отново повтаряха – шерше ла фем, търсете жената. Вижте на какво са способни жените в този свят и се възхитете! Те връщат дори гейовете в правилния път. В тази случка, макар и станала с едно обикновено ексгей-пингвинче, аз виждам история за величието на женския пол и със страстта на евангелистки проповедник, точно тук, точна сега казвам: „Алелуя!”

В новината ми направи впечатление и друго. Понеже случката става в империята зад океана, местните блогъри вероятно от гей-обществото са атакували яростно младата пингвинка, която е спечелила гея на своя страна и с черни епитети и патетика са я заклеймили като „домашен саботьор”, като егоист, който мислел само за себе си, като терминатор на който не му пука кой е наранен в това емоционално поле. Тук поуката не е за мъжете. Поуката е за жените, които живеят с илюзията, че гейовете са на тяхна страна и са им приятели. Очевидно не е така. Очевидно – приемете извода ми като апотеоз на моята нетолерантност и опиянение от радостната новина – драги дами, всеки гей ще ви е приятел само докато не се сблъскате по пътеките на оплетените сексуални отношения в този твърде усложнен 21 век. Гейовете и жените са единствено и само във временен мир, който при първата престрелка, катто виждаме се превръща в нещо като ивицата Газа.

Звърщането на блудният гей-пингвин към изконното състояние на хетеросексуалност е добра новина и в друг аспект. Пак вървим към опростяване на света. Вижте – по някое време светът лудна прекалено много. Мъжете тръгнаха по фризьори. Появиха се термини като „метросексуалност”,„юберсексуалност”, жените заговориха за любовта като за управление на фирма – партньори, връзки и други подобни. Към началото на 21 век всеки мъж бе изправен пред непосилната задача да живее в свят в който отраканите жени четяха Куелю, искаха мъжът им да е като секс-кукла, да им търпи истериите, да не заглежда други, ако може да не се обажда прекалено много и така се появиха тази порода отчаяни, социално-скопени мъже, които гледаха тъжно и не разменяха дума. Те прецакаха нещата и предадоха фронта. А после жените – те ще управляват света един ден – започнаха да пишат гадни статии как истинските мъже изчезвали. Ами те мъжете просто не виждаха друг изход за себе си....

Сега светът обаче обратно върви към своето опростяване. И това е велик момент в емоционалната история на човечеството. Мъжете никак не са сложни същества и заради това винаги ми е била чудна женската митология за тях. Мъжете нямат тайни. Те искат спокойствие, нежност и уют. Нищо повече. Само три неща. Тяхната липса прави света сложен и мъжете започват да търсят начини да скатават и да се мотаят, а продажбите на алкохол рязко скачат. Отмирането на гей-пингвините показва добрата промяна. Очевидно в света нещо се е променило към по-добро. Вероятно популацията на добри жени рязко е скочила.

И така – слава! слава! на жени като тази пингвинка Линда, която е намерила сили в себе си да върне блудния син обратно на правилната пътека. Гейовете по света нека да треперят. И на тях им беше време да видят малко зор. В този политическия смисъл, де. В другия вероятно много пъти са го виждали. Завръщането на хетеросексуалните пингвини трябва да бъде отбелязано подобаващо. Вселената не търпи извратените състояния твърде дълго. Аз нямам нищо против гейовете. Те почват да губят битката. Дори ми е малко жал за тях. Все пак досега боговете на победата бяха на тяхна страна. Да не очакват милост от мен обаче. Аз тържествувам!

По-добрата фантастика

Отдавна знам, че понякога не е добре да си чел критика за книги, които възнамеряваш да прочетеш. Защото тази критика коварно се намества в съзнанието ти и пречупва възприемането на творбата. Започваш да нагласяш текста по нея, вместо да се опиташ да го видиш по свой начин и сам да стигнеш до отговорите. Всъщност - най-трудното нещо, което един човек може да извърши в своята литературна култура е да чете критика, но да не остави тя да влияе на неговата собствена преценка. Това пък от своя страна превръща критиката в особено сложна дейност, защото един критик, трябва ясно да осъзнава властта, която има при литературните възприятия на хората.

В България литературна критика за фантастика почти няма, с изключение на невероятните усилия на Елка Константинова и Огнян Сапарев да наложат разбирането за фантастиката като литература равна на всички останали. След тях обаче сериозен критик не се появи, а понеже почитателие на фантастиката никак не са малко, те иззеха тази функция и така из различни сайтове и блогове могат да се прочетат доста свестни критики върху новоизлизащите романи от този толкова прелестен жанр. Обаче понякога се получават фалове и за един от тях искам да разкажа тук и да вляза в дискусия с повечето критики, които прочетох.

Двутомната сага „Илион” и „Олимп” на Дан Симънс е един от най-впечатляващите продукти на фантастиката в последните години. Размерът на този епос е така впечатляващ, че човек има проблеми дори с осъзнаването на мащаба на сюжета, да не говорим за развихреното действие и невероятното въображение на Симънс. Така или иначе обаче се излъгах да прочета малко критически бележки върху тези уникални романи преди да се захвана с техния впечатляващ обем от общо около 1500 страници. И така, ако трябва да обобщим – преобладаващото мнение беше, че „Илион” е прекрасен роман, с вълнуващо действие, уникално започва сюжета, докато вече „Олимп” бил голямо разочарование. Във втория роман Симънс не бил вложил достатъчно усилия, бил претупал края, много отговори оставали неизяснени, изобщо не подхождало на писател от неговата класа да работи и пише по този начин.

„Илион” наистина е чудовищно добър роман, който заплита в едно квантова физика, „Илиада”, древногръцката митология, паралелните светове, пътуването във времето. Симънс знае как да гради мащабни светове. В неговите вселени (всеки, който е чел цикъла „Хиперион” може да го потвърди) има невероятно пространство и вълнуващи почти като наркотик загадки. „Илион” наистина заплита изключително много проблеми, а след средата си тази книга те кара да съжаляваш, че не можеш да развиеш ултраскоростно четене, за да видиш какво ще се случи накрая.

„Олимп” наистина сменя темпото на сагата. От „Илион” до „Олимп” разлики има, но понеже те са написани заедно, съвестният читател би трябвало умело да предположи, че Симънс не сменя темпото самоцелно по някаква своя прищявка или пък от творческо изтощение. Литературното коварство на писателя се крие, че в „Олимп” той не се опитва да се хареса на читателите и дава всъщност сложни отговори на поставените в първата част проблеми и въпроси. Именно оттук-идва голямото разочарование на част от феновете, защото вместо пакетче с дъвчащи бонбони са им дали една здравословна зеленчукова супа. Вместо литературна фантазия с налудничав размер, Симънс предлага реалистични отговори. Реалистичният отговор прави тази фантастика толкова силна, защото вече я причислява към литературата. А в литературата няма крайни и категорични отговори, удобство на което повечето фантастикомани са свикнали от години. Животът предлага пробеми докато тече и Симънс е имал куража и дързостта да предложи нещо подобно на своите почитатели.

Опитвам се да бъда пределно ясен без да разкривам сюжета, за да не ви развалям удоволствието, ако някога попаднете на тази сага. Всеки отговор на Симънс е логически доказуем, а част от идеите му направо ме разтърсиха по невероятен начин, защото фантазията на този американец наистина не познава предел, когато трябва да чертае хоризонти. Двата романа ми харесаха, защото Симънс вероятно без да знае и да го е имал предвид, се съобразява с част от изводите на Станислав Лем, който е написал една от най-проникновените критики за повестта „Пикник край пътя” на братя Стругацки. В тази своя критика Лем настояваше за реализъм във фантастиката, но не като някаква догма, а като противовес на „фалшификацията на космоса”, която правят повечето американски писатели. Това, че фантастиката се занимава с бъдещето съвсем не трябва да означава, че тя е лишена от вътрешна логика и се подчинява единствено на сюрреалистични обрати.

Симънс с двата си романа променя разбирането за американска фантастика и показва, че този жанр е в състояние на упорито развитие. Защото „Илион” и „Олимп” можеха да бъдат написани по друг начин, но честото позоваване на поезията на Шекспир, на романите на Марсел Пруст, на стиховете на Робърт Браунинг , още от самото начало ме накара да заподозра, че Симънс няма да избере лесният път. И се оказах прав. Между другото адски съм радостен заради това.

Един призрак

Един призрак броди из Европа... Така започва един фундаментален политически текст. Кой да знае, че това бродене ще се превърне в красива метафора и за безвремието на българския съд. Едно дело броди из България - така пък може да бъде озаглавена сагата около пътуващия случай на братя Галеви, които междувременно успяха да станат дори централна тема на изпита за кандидат-журналисти.
Любопитните факти по този случай. Веднага след изборите делото на братя Галеви тръгна към Върховния касационен съд, за да бъде взето важното решение къде да се гледа то. Това пътуване тъне в мистерия. Близо седмица никой не знаеше къде е точно делото, кога ще пристигнат документите, изобщо падна голямо бродене из тази малка като човешка длан страна. В крайна сметка по същия мистериозен начин казусът на Галеви се озова във ВКС, но съдиите безжалостно го обрекоха на ново бродене - върнаха делото в Кюстендил. Никой не би се наел да прогнозира колко дълго то ще пътува натам. А през август съдът е във ваканция. На заслужен отдих.
Сега сравнението с бродещия призрак придобива още по-голяма сила. Което е и добра диагноза за състоянието на съда у нас.
И докато документите бродят из България, Галеви си отдъхват от съдебни казуси и проблеми. Дори може да замислят нова политическа кариера. Знае ли човек?

Кабинет върху плаващи пясъци

Още по време на предизборната кампания стана кристално ясно, че Бойко Борисов не желае да се ангажира с коалиционно управление. И така логичното се случи - вчера окончателно се разбра, че следващият кабинет ще е изцяло на ГЕРБ и в него няма да има министри от Синята коалиция. Вместо това хората на Борисов предлагат обвързване на десните сили чрез меморандум за управлението.
Еднопартийният кабинет е добра новина. Хората ясно показаха кого натоварват с отговорността за следващия мандат, а техният вот може да се счита и като ясен знак срещу размиването на политическите очертания. В този смисъл от ГЕРБ правилно играха за изцяло свой кабинет и бяха обречени да победят в този мач.
В дългосрочна перспектива обаче това управление лежи върху плаващи пясъци. Защото меморандумът може да се превърне в къс хартия при първия сериозен трус. Идеологът на Синята коалиция Иван Костов бе повече от ясен: "Предложеният от ГЕРБ меморандум е труден механизъм за сътрудничество". В тази фраза вече се чете пътят за изход на сините от проблемите в бъдещото управление. В желанието си да конструират монолитен кабинет ГЕРБ им дават най-доброто оправдание за всеки следващ проблем, а то се крие в гениално простичката фраза: "Ние не сме в управлението".
Кабинетът на Борисов има всички шансове да бъде стабилен достатъчно дълго, защото в момента традиционната десница няма друг политически път освен да подкрепя правителството. Но ветровете на промяната у нас винаги духат по-силно. Въпрос на време е ръководството на Синята коалиция да започне да се чувства като американците в Ирак - приклещени в битка, която не е тяхна, загубени в пустинните бури на управлението, изправени пред партньор, за който не е ясно докога и дали изобщо би ги слушал.
Самостоятелен кабинет при липсата на пълно мнозинство ще е интересно занимание. Всеки закон и всяко решение се превръща в продукт на особено договаряне и резултат от дипломатически такт. И ако приемем, че първата година ще е нещо като меден месец на новото управление, след фаталните 365 дни най-вероятно ще започнат индивидуалните уговорки, соловите акции и разменените гневни погледи.
Според легендата символът за криза в китайските йероглифи означавал и нова възможност. Да не забравяме обаче, че вероятно и обратното също е вярно - новата възможност може да бъде разчетена и като криза. Отсега се вижда, че ще е интересно в следващите години. Дори прекалено интересно. Поправете ме, ако греша, но в някои страни "да живееш в интересни времена" не беше ли проклятие?

Прозрение за бъдещото управление на ББ

Днес имах прозрение за бъдещото управление. Прозренията в живота на човека се случват рядко, идват неканени, нарушават протоколите и заради това трябва да бъдат уважавани. Прозрението беше нещо като телевизионна нирвана - миг на осъзнаване за това какво ни предстои в политически и обществен план.

Накратко за ситуацията. Сутрешният блок на бТВ. В студиото Велислава Дърева и Драгомир Драганов - говорят за Бойко Борисов и бъдещото управление. Велислава насмита яко всички, включително публично опъва ушите на Бареков, че пише слагачески текстове. Прави го с финес, както само тя умее. Анализът й на днешното интервю на Бойко Борисов пред "24 часа" е фундаментален, защото наистина интервюто е дадена от толкова богоподобна гледна точка, че леко плаши с размера на грандоманията си и тоталното отсъствие на реализъм. Само по себе си това е една от най-големите опасности пред бъдещото управление на Бойко Борисов, не на ГЕРБ, а на Бойко Борисов, казва Велислава. Тогава в студиото звъни самият Той. Очевидно в самотния си дом в Банкя бъдещият премиер гледа ТВ и не може да понесе такова обсъждане на собствената му персона. Започва един диалог в ефир. Той много бил помагал на каузи. Защо така го обиждали сега? Какви били тези приказки за самия Него?... И така.

И тогава дойде моето прозрение за бъдещото управление на ГЕРБ. За първи път, ама наистина за първи път от 1990 г. ние си имаме за министър-председател един телевизионен зрител. Бойко Борисов е медийна величина. Той е осъзнал, че политиката днес е един изцяло медиатичен процес - изместил се е в медиите и заради това като виртуален паяк и пуснал нишките си из медиите. Това ще е едно телевизионно управление. Премиерът ще гледа телевизия и ще звъни в сутрешните блокове, когато не може наживо да присъства в тях. Наистина живеем в ТВ-ера и заради това беше логично един тв-маниак да поеме България. Сутрешните блокове не са в безопасност. Той може да звънне по всяко време. Редактори от телевизията - бъдете нащрек. Той, именно Той - най-вероятно гледа. Подозирам, че първата му стъпка ще бъде да обзаведе с плазми всички стаи в МС. Защото закъде сме без телевизия в този циничен век...

Първата жертва на Бойко Борисов

Черен ден, уважаеми българи. Черен ден за мен и за цялата българска журналистика, която трепетно чакаше вратите на 41-ото Народно събрание да се отворят, за да може наживо да види своят нов герой Тошко Йосифов, познат още като Тошко Маниака и придобил известност като мистър Бум Мада Фака. Тази медийна утопия уви вече няма как да види бял свят (аз персонално си мечтаех за реч на Маниака, в която той в отсечен ритъм римува конституция с полюция...). Бойко Борисов посече журналистическата надежда да види този невероятен експерт, този велик гербаджия на парламентарните банки. Маниака бил разстроен от медийното внимание към него и написал писмо на Партията, че той не може да си представи, че ще пречи на бъдещото управление на ген. Бойко Борисов. Не можел да понесе това, че за него се пишело повече от скандалните назначение в последните дни. Статиите срещу него били атака срещу младежта.... И така Маниака, човека с патлака, бум мада фака, дето дебне куки в храсталака, се оттеглял от депутатското си място.

Естествено ироничната журналистическа колективна съвест веднага изпадна в предположения колко точно чембера е изял младия Тошко докато собственоръчно напише молбата си, но това са неща, които са в сферата на черния хумор и представляват нагло посегателство към неопетнения морал и великата демократичност, която лъха от партия ГЕРБ. Фактът обаче си е факт - Маниака стана първата жертва на Бойко Борисов. Вярно е новият премиер се зарече да развива перспективния си кадър в изпълнителната власт, готвел го за ДАМС, но тежкото усещане за политическа екзекуция си остана. Така е, Мада Фака, най-боли когато те посече не някой друг, а твоите собствени хора. Можем да помислим дори, че става въпрос за целенасочено отмъщение. Защото когато Мада Фака е писал своите текстове - преди 6 години, както казва самия той, като протест срещу корупцията и безхаберието на управляващите - с фразата "шибани куки" младият бунтар, бургаският Омир, персонално е обиждал именно Бойко Борисов, който бе главсек на МВР... Ама, хайде да не гледаме детайлите, че там е скрита много, прекалено много ирония.

И за да не злобея много, нека да видим и положителното. Въпреки тежкият аромат на новооткрит популизъм е добре, че Бойко Борисов има влиянието да оттегля по този начин своите депутати. Защото на хората им е писнало от несменяеми представители, които като куртизанки сменят групите си и своите политически обожатели. Но това на практика е път без изход, защото по този начин Бойко Б. няма да издържи и две години в управлението. Демокрацията изисква делегиране на права и разпределяне на доверие. Няма как всяко действие да почва и да свършва с премиера. Илюзията за незаменимост ще изиграе трагично лоша шега на Борисов. Защото той просто не е Супермен и не може да оправи всички несправедливости в света само като ги гледа лошо. "Край хората с комплекс на незаменимост обикновените хора се превръщат в заложници". Това са думи на д-р Николай Михайлов от едно интервю в "Гласове". Казал ги е за Костов. Но важат и за Борисов. Не че те ще ги чуят. Хората, които обикновено живеят с идеята за незаменимост, не чуват нищо освен собствения си глас. Което е само в тяхна вреда.

Управленски спецефекти

Седмица след драматичните избори на 5 юли градусът на политическото напрежение не стихва в страната. И как да затихне - на политическата сцена дебютираха толкова много нови лица, че в първия миг количественото натрупване стресира. Видяхме Маниака, който римува бум мада фака с патлака, видяхме кандидати за министри, които дават мнение по всяка тема от обществения живот, а преди два дни чухме дори, че бъдещият вътрешен министър Цветан Цветанов бил получил заплаха за живота си. Тайнствена дама подала сигнал, че той ще бъде взривен и съответно сега Цветанов и Борисов били със засилена охрана.
Холивудският привкус на информацията не бива да ни заблуждава. Заплахата е била истинска, макар че медиите бързо разкриха, че идва от психически нестабилна жена, която поред е алармирала за покушения повечето първи мъже в държавата. Най-сериозно обаче думите й бяха възприети от Цветанов и Борисов. Защо ли? Нека да не подозираме нищо мрачно и неприятно в тяхното минало, но не отива на бъдещите лидери на държавата да се държат по този начин. Да превръщат в политически театър пристъпите на една луда женица.
Може да се ръзсъждава много по въпроса - защо, откакто съществува ГЕРБ, в тяхната стилистика трайно е навлязла дразнещата медийна привичка от време на време да опищяват света, че срещу тях има заплахи. Рекордьор в това отношение е Бойко Борисов, който последователно подозираше, че БСП и ДПС искат да отнемат живота му, после пък ги заподозря, че правят всичко по силите си да дадат на Сретен Йосич възможност да го очисти. В едно от своите драматични изпълнения бъдещият премиер дори се видя възнесен на небесата, откъдето с мъдрост и радост щял да гледа как Цветан Цветанов и Волен Сидеров управляват България. Но това беше през далечната 2007-а. Тогава от "Атака" му бяха приятели...
Ако се върнем в 2009 г. обаче, трябва да констатираме, че медийните похвати на герберската машина не са се променили. Сега идват заплахите, утре ще видим изявление, че никаква бомба няма да спре Борисов да направи кабинет, който да спаси България. Смело можем да прогнозираме, че ни чака управление, което ще е пълно точно с такива димки, които министрите и техният шеф ще разпръскват с пълни шепи. Ако се придържаме към холивудския маниер, ще трябва да наречем управлението управление със спецефекти. Като в екшъните. Взривовете, стрелбата и виковете почти не ти дават възможност да видиш, че сюжет няма. Е, добре дошли в киносвета на ГЕРБ! Вземете си пуканки и чакайте следващата престрелка. Тя няма да закъснее.