Приятелство

Преди време се бяхме притеснили, че трябва да приютим и да интегрираме затворник от Гуантанамо. Нямаше как да не се разтревожим пред мисълта, че в родината ще пребивава терорист, враг на цивилизацията, фанатичен последовател на насилието и мракобесник.
От днес обаче сме спокойни. Министър Цветанов се погрижи за това . На България е даден шанс да избира. И ние ще изберем затворник с доказани семейни ценности, човек, който не е участвал в терористични актове; човек, на който не са повдигнати обвинения в престъпления. Нещо повече. Това ще е личност с високоморален дух, която не е създавала абсолютно никакви проблеми в затвора. За да не пречим на приятелството ни с великия американски народ, ние няма да питаме какво прави този човек в Гуантанамо. Няма да питаме, защото сме убедени, че САЩ понякога затварят порядъчни хора, които обичат семействата си, обичат света, имат високи ценности, на никого не създават проблеми и не се занимават с противозаконна дейност. Това са светли личности, които все пак трябва да стоят вързани, бити и мъчени, защото борбата с терора изисква това. Те не трябва да бъдат освобождавани, защото дори когато си невинен, затворите трябва да бъдат пълни. Борбата с терора го изисква. Все пак, великодушието на САЩ е велико. На тези невинни хора им се дава възможност да бъдат разквартировани. А на нас, приятелите на Империята, да избираме.

(коментарът е писан съвместно с моя колега Юрий Борисов под името братя Ружеви)

Как се изплъзнах на депресията и общо-взето престана да ми пука?

Тези дни направих фатална грешка. Предоверих се на студеното време, на снега, който капеше като в коледна приказка, на студа, който въпреки че всички го псуват и проклинат ми навя топлото усащане, че светът все още не се е прецакал напълно (през януари трябва да е студено - факт) и, че ерата на глобалното затопляне сигурно ще дойде, но не точно днес, не точно сега...Когато човек се предовери на себе си, света и хороскопа си в сутрешния вестник, това винаги настройва вселената подозрително и тя прави всичко възможно да ти обясни и покаже нагледно, че прилича на холивудски филм с много обрати, точно от тези филми в които до края не можеш да схванеш кой точно е добрият и кой лошия. И така стигаме до ситуацията с моята фатална грешка, която в една неделя сутрин се събудих и изведнъж видях, че тихото спокойствие в което прекарвах дните си (тихо спокойствие разнообразявано от странна музикална комбинация между метъл песни, някакви екзотични сръбски шлагери и Muse, разбира се, Muse са велики!) си е отишло и в гърдите ми се бе наслоила някаква неясна тъга.

Когато се събудиш в тъжен свят има няколко възможни варианта за действия, един от един по-грешни. Първият грешен вариант е разбира се, когато се събудиш тъжен да станеш възможно най-бързо от леглото, да си поемаш дъх и се чудиш какво точно се скофтило в душата ти, че не ти дава покой. Запомнете – за щастливците като мен, които трайно пребивават в страната на безметежното щастие и радост, най-голямата грешка е да си задават въпроси за състоянието си на тъга. Има очевидни отговори, има и по-неочевидни, а има и такива, които терзаят единствено тунелите на подсъзнанието, без да могат да се доберат до дневната светлина. Идеята е с всички средства никога, никога, никога да не допускате въпросите да превземат живота ви. Животът ни е даден да бъде живян праволинейно и лъчезарно, а отклонението от това правило води до скоропостижна тъга.

Друг възможен грешен подход към ситуацията е да се облечете набързо и да излезете да се поразходите. Тъгата е ужасно нещо, защото се настанява като полтъргайст в душата, като блатен дух стои на дъното й, а жълтите й очи бляскат иронично в мрака и замърсяват световъзприемането. Именно това е мигът в който човек не може да си намери място, нито да си поеме дъх, нито пък да знае какво да прави със своите крайници – именно заради това обзетите от тъга хора или много ръкомахат, или ходят смешно като преяли пингвини. Важното е, че разходката не помага да се отърсиш от тъгата, а дори напротив – засилва я и смрачнява деня. Коварна съдба, няма изходи, не знаеш как да избягаш.

Разбира се, най-отвратителният от всички варианти е да решиш да си останеш в леглото. Тогава демоните на тъгата се развихрят и си правят купон с тебе. Защото нито можеш да заспиш отново, нито можеш да четеш, всеки шум те дразни. Човекът, който пълзи към депресията не се вписва в света. Той застава извън него и от реалността започва да го дели нещо като найлонова стена, непробиваема, но през нея се вижда. Можеш да протягаш напразно ръце обаче, никога няма да пробиеш и да стигнеш до истинския свят. Абе, мъка ви казвам.

Човек е удивително безпомощен, когато го връхлети тъгата. За нея няма лечение, тя не минава лесно, а ако си въздухар като мен си още по-беззащитен. И сега, моля ви в името на спасението на собствените си души, представете си моята ситуация – със свален гард за света бях навестен от мрачна меланхолия. Събудих се в грозна стая и в разкривен свят. Никога не се будя в такова състояние. Но ето, че и на мен се случи. Пак ще повторя, защото е важно – въпросите и самообвиненията не вършат работа, когато си имате работа с наближаваща като самолет към небостъргач депресия. Те със сигурност биха ви метнали в пропастта и ще с наслаждение ще гледат цирка. Аз постъпих, разбира се, по всички възможни грешни начини. В началото реших, че няма смисъл дори да навдигам шкембето си от леглото, но сън повторно не идваше и не идваше. Реших да почета. При това захвърлих позите и интелектуалщината и посегнах към една космическа сага, която си пазя от месеци именно за мигове в които мракът се опитва да превземе душата ми. Та корабите се разлетяха в галактиката още в първата глава, а във втората вече имаше мистериозна космическа цивилизация, която ни е завещала странни планети и проходи в космоса, но упокоят не идваше в мен. Станах рязко, напук на буржоазния ред и естетика не си оправих леглото, метнах си едно яке и излязох в най-дивия студ, за да се поразходя.

Навън нямаше хора, а от минусовите температури очите ми веднага се насълзиха. Стоически стиснах зъби, представих си колко ли по-тежко му е било на Амундсен на Южния полюс, да не говорим за Скот, който оставя кокалите си там, и направих кратка обиколка на живописното Подуене в студа. Наистина не ме свърташе на едно място. Красивото на студа е, че човек не може да мисли в него и това спаси бедната ми душа от самообвинения и други странни проявления на пълзящата като същество от филм на ужасите към мен тъга и меланхолия.

После се прибрах. В стаята ми също беше студено. А мрачното ми настроение съвсем не бе излекувано. Реших, че само едно кафе ще ме избави от призрачните световидения. Направих го максимално силно и едвам изчаках проклетата кафеварка да си свърши работата. Пих жадно от кафето. Не помогна обаче. Ободри ме, но наистина не ме свърташе на едно място. Ще потретя в този текст, с риск да стана безумно досаден и невероятно скучен – голямата идея на това да се занимавате с нещо е да не мислите върху тъгата си и защо ви се случва. Размишленията върху тъгата имат два изхода – или гениални романи или безславни самоубийства. На мен поне трети вариант не ми е известен. Та бях прекалено наясно със себе си, за да знам, че гениален роман трудно ще напиша, а със самоубйството имам един очевиден проблем – живее ми се („Живее ми се, бе”, както казваше народният философ Маташки във филма „Оркестър без име”).

И точно тогава, когато вече бях на път да изперкам и да започна да редя странни рими от типа на „голяма тъга – някой вие в нощта – бла, бла...” се сетих, че киното е измислено от човешката цивилизация. В случая изпирастваните филми, които стоят негледани в хардиска на лаптопа ми от много време насам. Прерових директорията и открих филмът, който ми трябваше – „Доктор Стрейнджлав или как научих да не се притеснявам и заобичах бомбата”. Зад това заглавие се крие гениален филм на Стенли Кубрик от 1964 г. с Питър Селърс в главната роля, всъщност по-скоро роли. В този филм има гениална сцена, която мога да гледам отново и отново. Всъщност идеята на творбата на Кубрик е да се надсмее над клишетата на милитаризираните мозъци, да си направи гавра с цялата патетика и декори на Студената война и да направи разтърсващ филм за ядрения апокалипсис. Най-накрая когато Бомбата (да истинската бомба) пада, тя е яхната от един военен, който с вик се понася към земята, миг преди атомната гъба да се издигне в небето. Последните кадри на този филм са впечатляващи – по цялата Земя избухват атомни бомби, докато на фона на взривовете тече невероятната романтична песен на Вира Лин (същата певица за която Пинк Флойд пеят в албума „Стената”) „We’ll meet again” (Ще се срещнем отново). В тази песен Вира Лин, а песента е писана през 1942 година, в разгара на Втората световна война, тя пее, (вероятно от името на някой войник) че един ден отново ще се срещнем. Неясно кога, неясно къде, но срещата е неизбежна и тя ще в слънчев ден, когато няма да има студове, когато небето ще е леко като копринен шал, а облаците по него ще приличат на завъртулки от неземна азбука. Тия последните образи аз си ги сложих от себе си, в песента ги няма, но пък песента ги събужда в душата.

Тогава схванах, или по-скоро разбрах, а вероятно съм го знаел винаги, че единственият момент в който си струва да бъдеш в депресия е мигът в който видиш атомната гъба на хоризонта. В няколкото секунди преди взривът да стигне до теб са ти разрешени всякакви форми на депресия, самообвинения и терзания. Това са няколкото мига в които можеш да си позволиш да бъдеш мрачен и да наблюдаваш скептично света. Убеден съм, че нито Саваот, нито Аллах, нито Буда ще споменат нещо срещу подобна депресия в дните на Страшния съд. През останалото време обаче, когато сутрин не се задават бомби и никой не лети с тях към земята, е добре човек да изтръгва в зародиш тъгата от себе си. Естествено, никой не се е родил като емоционален хирург, за да знае как да изкоренява матестазите на тъгата от себе си, но пък концентрацията върху глобални теми като тази, че един ден краят на света може да дойде определено помага. Нито една дребна неделна тъга не може да издържи конкуренцията на предстоящата тъга при свършека на планетата. Така че тук сме изтеглили джакпота в сравнение с нашите потомци. Един ден на някое поколение сигурно ще им се наложи да напуснат тази прелестна планета и да се разселят из мрачните дълбини на галактиките наоколо и едва тогава ще има смисъл някой да бъде тъжен за нещо. Иначе всичко останало днес, много преди бъдещето, ще си тече нормално. Ще дойде вечер. Ще има луна. Ще духа вятър. Тополите ще шумят. После ще дойде денят. Има нещо успокояващо в автоматичността на живота наоколо. Тази автоматичност понякога е в състояние да те дари с усещането за безсмъртие. Подобно усещане е винаги лъжливо, но пък то добре показва, че всяка тъга по този свят се дължи на факта, че един ден ще умрем. Това се крие в дъното на всяко страдание. Вечните хора не биха се тревожили за нищо, защото щяха да имат безкрайност, за да оправят нещата. Ето как мисълта за вечността обаче помага на човек да отплува в блестящата неяснота на вселенските въпроси, а това съчетано с малко глуповати филми, лека музика и доста вредна храна за обяд са в състояние да прогонят призраците от душата човешка и да я накарат пак да се потопи в слънцето, назависимо, че отвън са студове, а термометрите с ужас се пукат, само и само да не премерят истинските стойности на времето.

В ранния следобед вече бях добре. Не ми пукаше от нищо. Престана да ми пука. Нямаше въпроси и сенки. Кафето вече имаше вкус. Навън се чуваше вятър. Рано или късно щеше да дойде пролет. Ще мине ниско над тополите. И ще пикира на моята тераса. Това знание стига, за да ти стане интересно. Пуснах оптимистичен статус във Фейсбук. Това, че хората го одобрявяха ме зарадва по неочакван начин...

Блестящите признания Борисови...

Промените в правителството са по принуда, защото Желева не се представи добре. Това каза вчера премиерът Бойко Борисов в парламента. Нека да повторим, защото в първия момент може да ви се стори, че не сте го разбрали добре - министър-председателят предприел ремонта на правителството, защото топминистърката му изобщо не се е представила добре на изслушването си за еврокомисар... Не, не мога да приема тази теза. Само допреди два дни отвсякъде ни бе обяснявано, че разгромът на Желева в Европарламента е резултат на тъмен заговор на социалисти, либерали и зелени срещу нея, заговор, който лично БСП е ръководила като партия. "Не вярвах, че една кампания, инспирирана от либералите, осъществена от зелените, в полза на социалистите, ще стигне толкова далеч", орева света самата Желева, заставайки в позата на обидена светица. Как може този титан на политическата мъдрост, господарката на проактивната позиция, императрицата на аденския остров и повелителката на умерените талибани да се е представила зле в ЕП? Чува ли се какво говори Бойко Борисов? Да не би да е решил да срива официалните позиции на ГЕРБ? Нека да припомним друга величествена оценка за политическия триумф на Желева. "Представянето на Румяна Желева пред ЕП беше блестящо. Нямам съмнение, че тя ще бъде новият български еврокомисар". Това са думи на Цецка Цачева, произнесени два дни след тирадата на вече бившата ни външна министърка. На кого да вярваме - на Цачева или на Борисов? Самият премиер само преди седмица и нещо сподели с българския народ, че слабото представяне на Желева е нещо като илюзия, която се дължи на подривната дейност на БСП. Ето защо вчерашната му теза е доста неприемлива за всеки, който е следил политическото развитие на процесите у нас и вдигнатия около тях шум. Ако приемем обаче, че у министър-председателя се е появило някакво пламъче на трезва политическа преценка и той си е дал сметка, че Желева беше трагична, признанието за това съвсем не е достатъчно. Когато кажеш "а", трябва да кажеш и "б". Когато си решил да си сменяш диаметрално противоположно позицията, е необходимо да обясниш и чия е вината за този трагизъм, който държавата постигна на европейска сцена. Логично е след заключението "Желева не се представи добре", премиерът веднага да си хвърли оставката, защото основният виновник за нейния провал, драма и унищожена обществена кариера е самият той. Той я набута в устата на вълците, той й подхвърляше успокояващите конспиративни теории за грандиозния заговор на социалистите, той пускаше хората си да говорят колко умна и блестяща бе тя. Как ли е реагирала душевно Цецка Цачева, слушайки лупингите на лидера си? Как ли ще обяснява на внуците си какво точно е имала предвид? Ще рeвизира ли оценката си сега парламентарната шефка, или ще стои в интелектуална опозиция на Борисов? Дали Желева се е задавила, докато е гледала речта на премиера? Когато въпросите около една партия станат повече от отговорите - никога не е на добре.

На една крачка зад реалността

(„Джевдет бей и неговите синовe” – защо Памук стана велик автор)

„Джевдет бей и неговите синове” не е най-добрата книга на Орхан Памук. С това не искам да кажа, че романът е лош, дори напротив – неговият сюжет ще занимава дълго мислите ви и вие влудяващо ще се питате защо не можете да се отървете от героите му, както и от постоянното завръщане в този свят. Това е първата книга на Памук – писана е от 1974 до 1977 година. Самото осъзнаване на този факт ме накара да настръхвам. Младият Памук приключва книгата си в годината в която съм се родил. Естествено, това нищо не означава, но пък съвпадението ме кефи. Ето защо, въпреки, че ясно осъзнавам, че след тази книга писателят създаде къде къде по-зашеметяващи романи, ще се опитам да предложа една емоционална гледна точка към „Джевдет бей и неговите синове”.

Орхан Памук е имал дързостта на млад писател да ни представи една епична семейна история, която започва от 1905 година и свършва през 1970 г. Заради това на корицата отзад можем да прочетем, че книгата е една вълнуваща семейна сага. Изключително коварно и невярно обяснение. Нищо не е по-лъжовно от тази представа. Защото Памук е натрупал в романа си всички елементи на семейната сага – големият род, неговият родоначалник, синовете му, внуците и внучките му, но това е всичко друго, но не и класическа сага. Защото фокусът на романа съвсем не е в перипетиите на семейството, а търсенето на истинския смисъл на живота. Героите на Памук от тази книга сякаш живеят на една крачка зад реалността. Тя стига до тях под формата на разговори, четене на вестници, празнуване на Байрям, семейни свади, но като цяло нито един от главните образи не е наясно със себе си. Заради това те постоянно наблюдават и описват света наоколо, за да се убедят в собствената си истинност. За да се закрепят в реалността, сякаш това ще им даде необходимите отговори на важните въпроси. Защото всеки един от тях не е наясно със себе си. Сблъсква се с момента в който животът му се струва тягостен, еднообразен, муден и неистински. Цяло едно поколение – дядо – синове – внуци е захвърлено в света по странен начин и търси идентичността си.

Всичко започва с Джевдет бей, който има планове за живота си. Тези планове са много банални – женитба, търговия, просперитет, но като всеки балканец в един неумолим момент той се сблъсква с ужасяващата реалност – хората край него се вълнуват от политически каузи, мечтаят да променят Турция, привнасят мъдрост от Европа, а той стои отстранен от всичко това и не се чувства част от процесите. Знанието, че не е като другите, че не е наясно със себе си, че не може да се развълнува от живота си, че не може да го преживее като празник, карнавал и парад на идеите е неговата житейска болка. Това е драмата на всеки балканец от началото на 20-ти век – вкопчен между традицията и модернизацията, между началото на своята същност и европейските ветрове, между Ориента и Запада. Това е неразрешимо противоречие. То изсушава душите и изпразва погледите на хората. Балканската литература е пълна с романи от този тип – за двата пътя, които се пресичат в душите на хората. Памук обаче не пише традиционен роман. Защото той постъпва коварно и като висш литературен маг – не дава нито един, ама нито един отговор. Прави ни свидетели на цялата драма на разкъсаните между епохите и страстите си хора, но е достатъчно честен и гаден, за да ни покаже, че това е дилема без отговор. Че въпросът за идентичността не може да бъде разрешен по нито един начин. Че този проблем предопределя живота на хората, вкарва ги в някакви фатални спирали, но сам по себе си е нерешим и ужасяващ.

Джевдет бей сякаш заразява с това усещане един от синовете си – Рефик. Той продължава да носи драмата на баща си, но вече в друго време и друг контекст. Но въпросът винаги е същият – кой съм аз и това ли е живота ми? Това ли си мечтаех да направя с него? Този въпрос е в състояние да подпали духа и да накара хората да се държат налудничаво. Същото се случва в романа и с Рефик – той тръгва на някакъв път към себе си, занимава се с политически проекти за развитие на селото, после се опитва да чете много, за да разкрие пред себе си какъв е той и какво е това, което му се изплъзва. Защото героят без идентичност е герой с усещането за постоянна загуба. Между другото – тази тема Памук доведе до съвършенство в по-късните си романи. Но този не прави изключение. Изплъзналият се от разума живот взривява обикновеното битие. След задаването на фаталните въпроси Рефик не може да остане същия, но не поради някакви хамлетовски причини или някакво свръхстрадание, а защото баналността на собственото му съществуване го убива. Памук отива дори една крачка по-напред. Всяка лична драма е представена на почти епичен политически фон. И този сблъсък е очертан чудовищно ясно – изкуственият свят на политиката и изсушеният свят на душата. Сякаш между тях няма нищо общо. Сякаш това са антисветове, но еднакво отблъскващи и плашещи. Синовете на Джевдет бей се боят, че са единствено сенки пробягващи в тази реалност, защото дори състоянието им, дори увеличаващото им се богатство не може да ги накара да се почувстват свързани с живота. Това е като да описваш призраци, които само някои виждат. Ето защо Памук не пише семейна сага. Със същия успех романът може да бъде наречен призрачен.

Точката се поставя вече през седемдесетте години на 20-ти век. Турция се е променила, но внукът на Джевдет бей – Ахмед е по същия начин невписващ се в реалността човек. Това е невидимата нишка, която държи романът заедно – няколко поколения на несигурност, няколко поколения тотално незнание какво може да се прави с живота и как да бъде осмислен той. Всъщност кръвната връзка е почти обезмислена в този роман. Основната връзка е това неочаквано страдание, което се пренася от поколение в поколение, за да направи чувствата на един човек от времето на последния султан и чувствата на друг от 70-те години на миналия век почти едни и същи. Всъщност романът има леко подвеждащо заглавие. Джевдет бей е важен герой, но май по-важна се оказва жена му – с нейната смърт свършва сагата. Жените в тази книга са това, което споява неспокойния свят в едно. Те, докато ги има, съумяват да удържат изсушените души на мъжете си в покой. В крайна сметка – романът свършва с толкова много въпроси и нито един отговор. Заради това – убеден съм – всички ще мислите за него много дълго. Защото Памук е безпощадно честен във всеки свой образ. Никъде не пресилва, никъде не драматизира излишно, но съумява без да влага магическа атмосфера да пресъздаде чувството на обреченост, което изпълва един друг също така велик роман „Сто години самота”. Родът на Джевдет бей не намира нито един отговор и продължава своето пътешествие през времето и през Турция все така объркан и винаги на една крачка след случващата се реалност.

Казах ви, че това не е най-добрият роман на Памук, нали? Може и да не съм прав. Този роман притежава най-безценното качество, което литературата може има – да възпали твоята собствена душа със същите въпроси, със същите съмнения, със същите колебания. В колебаещият се човек има нещо много уютно, защото той не в състояние да извърши зло. Защото той не иска да навреди на никого, а да изтегли себе си от блатото на съмненията и да открие чистата истина. Или поне едно късче от нея. Мамка му, защо нямаме писател като Памук в България?

Уморените минотаври ги убиват, нали?

Писна ми да си говорим за Румяна Желева. Румяна Желева беше кратък възход на абсолютното нищо. Триумфът на нищото (както великолепно се изрази наскоро д-р Николай Михайлов по отношение на съвременните образи на успеха в нашия свят). Всички знаят, че трябва да си говорим за Бойко Борисов. Защото Румяна Желева беше кратък и апокалиптичен екшън, продуциран именно от Борисов и от безумната му страст да налага решенията си с юмрук по масата, с пура в ръка като повелител на политическите енергии и сили. Румяна Желева бе като филм планиран за блокбастър, който неочаквано за критици и продуценти се срива в боксофис печалбите и вместо „Оскар” печели „Златна малинка”. Животът на политика никога не е справедлив, но това е тежката цена, която плащаш за присъствието си близо до магическите сфери на взимане на решения.

Всички знаят, че провалът е провал на Бойко Борисов. Може би го е разбрал и самият той. Защото се провали изцяло политическият му проект да се държи в Брюксел, както се държи в дома си в Банкя. Брюксел и Банкя наистина започват с една и съща буква, но приликите свършват дотам. В Банкя Борисов е пълновластен господар на фантазиите и копнежите на своите съседи вероятно. В Брюксел е обикновено човече, което изглежда смешно в напъна си да покаже своите мускули. При това се видя, че Бойко Борисов дори не разбра в какъв капан влезе. С това разруши пък мита за тодорживковската си хитрина и интуиция, които му помагали да надушва посоките на балканските ветрове.

Всички знаят, че този провал дълго ще тежи и нанесе първата пукнатина в монолитните политически телеса на настоящия премиер. Румяна Желева бе просто една марионетка поставена на шахматната дъска от Бойко Борисов. Той я тикна до ръба на пропастта, а после я остави да падне. Остави я да падне като артист от средна класа, с няколко маньовъра, защото в края на филма все пак дори и Борисов осъзна, че срещу него стои сила пред която не минават неговите шмекерии, превърнати в култ от обожаващите го български медии. Министър-председателят сам си сътвори най-големият провал и най-голямата димка. В момента в който трябваше да триумфира и да бъде непоклатим, той се самозапрати в политическата преизподна, защото не разбра, че вече е в съвършено друг свят.

В Брюксел – Румяна Желева няма статут на недосагаем и успешен външен министър, а се видя, че тя е една куха кукла с конспиративни фантазии. Хулиганският език се срина пред демократичната парламентарна процедура на ЕП. Размаханият юмрук бе потрошен за секунди от ехидната логика на политическите въпроси. Пурата в ръката бе угасена набързо, защото в Брюксел отдавна ги играят тези игрички и за тях Бойко Борисов дори не е препятствие. Той е комедиант, нещо като екзотично растение, но нищо повече. Да се надяваме, че го е разбрал. Макар, че всички знает, че Борисов не е в състояние да разбира нещата. Иначе нямаше да си говорим за Желева.

Подобен политически крах на европейска сцена можеше да бъде предвиден, ако се върнем съвсем малко назад. През юни тази година в „Монд” излезе невероятната статия на журналиста Беноа Опкен – „Бойко Борисов, шокиращият българин”. (Още тогава не се сдържах и писах по темата - тук). В нея той описва социалното ежедневие на тогава все още кмета, което по невероятен начин напомня на стилистиките на мафиотските филми. Най-култово, разбира се, остава определението на Опкен за Борисов - „харизматичен минотавър”. Тоест, нека да преведа – харизматичното чудовище, защото минотавърът всъщност е чудовище. В тази статия се появява първото истинско западно прозрение за Борисов и природата на неговата политическа биография. Като пренесем филма вече в снежното начало на 2010 година, ще видим, че констатациите на Опкен за железни. Всичко онова, което французинът не приема в поведението на Борисов, всъщност провали премиерът и неговата марионетка на европейска сцена.

Всички знаят, че Борисов е особен обществен знак за политическото корабокрушение на страната. И заради това нека оставим Румяна Желева да почива в мир (това се отнася до политическото й битие, за другото – пожелавам й здраве, живот и много бебета), разговорът трябва да е за Бойко Борисов. Като картоиграч от мафиотски филм той спечели раздаването за България, но се провали за голямата европейска миза. Всичко при Борисов се оказа схема. Схема за това откога докога да е министър Желева. Схема за това как да задоволи интересите на лобитата около себе си. Схема за това как да се сприятели и скара със Слави Трифонов. Бойко Борисов никога не е надраснал всъщност манталитета на дилър на валута от „Магурата”. Той е уникалният символ за моралният фалит на България, който той превърна в свое политическо кредо през ужасяващите клишета на хулиганския език. Между другото – всеки психолог ще ви каже, че няма по-лошо нещо от хулиган, който изведнъж е осъзнал, че в света има и по-силни от него. Всички знаят, че Бойко Борисов пак ще прояви своята дребна и древна природа.

Неговата трагедия е, че той вече няма как да излезе от ролята си. Той е хулиганът. Той е минотавърът. Харизматичният минотавър. Той трябва да е минотавърът, дори и когато пищи от ужас и е изморен до смърт. Дали изморените минотаври също ги убиват? Ще е интересно да се види.

Усещането за зимни морета...

През нощта морето звучи по особен начин. Едновременно успокоително и тревожно. Хипнотично и плашещо. Омагьосва те, но и те кара да се страхуваш от него. Интересното е, че можеш да го чуеш дори в просъницата. Този удивителен шум на вълни, които се плискат в пясъка се промъква през преградата на съзнанието и се разлива на спокойствие, докато си мислиш, че си забравил за морето. Нищо подобно. Моретата съществуват, за да не бъдат забравяни...

Сега е зима. Небето е сиво и безкрайно, вятърът ледено стърже по лицето, вълните имат поразително неописуем цвят. Красиво е. И няма никакви хора. Абсолютно никакви. Нищо не издава присъствието им в света. Зимните мигове край морето те карат да усещаш света по нереален начин. Защото има само вълни, само бучене и хоризонт, който е далече, но толкова далече, че спокойно можеш да повярваш, че го няма.

Прелитат птици. Само птиците издават, че по света има и други освен теб. Това май не са чайки. Чайките буржоазно се оттеглят на юг, когато дойдат ледените ветрове и морето опустее. Това са някакви други птици, които не искат да си тръгват от вълните, не искат да напускат точно това море, независимо от студа, напук на сивите облаци, напук на дъждовете, които идват неочаквано. Летят в студения въздух и от време на време надават тревожни викове.

В далечината понякога преминават корабчета. А може и да си въобразявам. Може би съзнанието отчаяно има нужда, когато види море да постави и корабче в него. Миниатюрно корабче в далечината, плуващо неизвестно накъде и неизвестно откога. Когато душата на един човек се взира в корабите, тя иска да отплува с вълните. Сякаш нелепото тяло вече не й е достатъчно, тя жадува за пространство, иска вълните, желае бялата пяна, наслаждава се на далечните хоризонти. Моретата ни вълнуват, защото събуждат душите ни. Поне така би трябвало да бъде. Иначе ще е странно и глупаво...

Когато си на морския бряг и наоколо няма никой, почти можеш да повярваш, че си открил нещо, което си търсил отдавна. В кроткото спокойствие, в миговете на изолация, в сивия ден и дълбокото море. Ако човек е тръгнал от вълните значи рано или късно трябва да се завърне при тях. Това е като пристигане у дома. Там, където трябва да бъдеш. Там, където можеш да бъдеш истински, ако искаш. Или, където можеш да бъдеш, който си пожелаеш, ако това решиш.

А после започва да вали дъжд. Може да вали дълго и да не спре. Моретата вероятно обичат дъжда. Казва ли ти някой? Литературата мълчи по тези проблеми. Вълните посивяват още повече, пясъкът става пронизително кафяв, а човек не иска и не иска да си тръгне от брега. Бреговете са създадени за самотни зяпачи. За хора, които искат да гледат хоризонтите и никога да не им се наситят. Какво тук значи някакъв си дъжд? Когато моретата и дъждовете се слеят в едно, човек губи усещането си за реалност. Той може би е тук, а може и да го няма. Но това вече не е от значение. Именно на дъждовния бряг, насред нереалната зима, заобграден от леден вятър и кучешки студ, осъзнаваш трагичната истина, че това море, този бряг, дъждовете, облаците, хоризонта и всичко останало ще продължи да съществува много след като теб няма да те има.

Пак ще валят дъждове. Пак ще има някой, който да се излъже да отиде на зимния бряг, пак ще се намери някой, който да търси смисъл в плискането на вълните и събуждането на душата. Няма да си ти обаче. Ти, може би, ще си една кротка сянка, някъде в края на реалността, някаква капка от падащите дъждове или нещо съвсем друго. И всъщност не е ясно по никакъв начин дали ще си даваш сметка, че преди много години си бил там, на брега и си се радвал като малко дете, като много малко дете, на новооткритата си душа...

Моята кротка политическа утопия

(как и защо на 14 януари формулирах своите розови обществени мечти)

За да ви споделя моята съвсем кротка политическа утопия, ще трябва да ви разкажа една история буквално от днес. Или не история – по-скоро едно впечатление, което коварно се настани в моето несвикнало с мислене съзнание. Но рискувам да полудея или да се сдухам напълно, ако не споделя наблюдението си със света, а на вас оставям за преценката – дали вашият репортер напълно е изгубил връзка с реалностите и неименуемо се доближава до момента в който санитарите с бели престилки и усмирителни ризи ще му говорят внимателно и ще му устройват засади, или пък може би, скромният автор на тези думи все пак е открил някаква политическа истина, която си струва да бъде ценена.

Днес се оказах на митинга пред парламента на който 400 души (поне половината бяха журналисти) протестираха срещу развихрените полицейски идеи на МВР да имат право да контролират половината ни (другата половина както върви някой ден ще я контролира лично премиерът) личен живот, кореспонденция и присъствие в интернет. Каузата беше добра, една от най-смислените каузи, които човек може да защити през краткия си живот и заради това не съжалявам за нито една секунда от прекарването си на в студа, на ветровития площад пред Народното събрание, на 14 януари. (Предният 14 януари, спомням си, имаше голям сняг, имаше и полиция и побоища пред парламента, въобще – да живее януари, месецът определено не е скучен). Това, което ме порази отново обаче беше разнородната смес на хората, които присъстваха на площада. Така – в следващият абзац ще се опитам да ви представя политическите и гражданските окраски на повечето от тях, без да претендирам за изчерпателност, нито за логическа подреденост.

Най-напред забелязах едни свои познати анархисти. Единият от тях ми подаде новият брой на вестник „Свободна мисъл” – уникално издание, което винаги ме радва. Мотото на вестника е една велика мисъл на Ботев „Законът е напечатан само за робовете”. Видях, че откакто не съм ги виждал моите познати са станали четири пъти по-радикални, а фразата „социална революция” не слиза от устата им. Иначе това са много прилежни младежи, невероятно начетени, леко конспиративно настроени, но като цяло всеки разговор с тях действа позитивно на духа ми. Анархистите бяха вбесени от развихрената полицейщина, двама от тях ми обясниха какво биха причинили на Бойко Борисов, ако го хванат, а други двама ми споделиха, че БСП не е никаква лява партия, че подобно нещо няма бъдеще и, че единствено крайната, ама крайната левица е отговорът на въпросите (с ръка на сърцето си признавам – понякога и аз съм склонен да си мисля така).

Малко след срещата си с анархистите и с вестник „Свободна мисъл” под мишница, мернах един от бардовете на синята идея, а сега свободен електрон във висша степен – Васко Кръпката. Пичът беше нарамил една китара, с неизменната превръзка на главата и се смееше нещо сам на себе си. По-късно се оказа, че специално за протеста е написал песен от която запомних следните думи: „Имам си вирус в компютъра скрит, май че е е време да направя delete”. Никога не съм харесвал особено Васко Кръпката, но ми допадна това, че той поне е уникално последователен в собствените си разбирания за света.

Една минута след това кимнах на две свои познати, които виждам, че от протест на протест стават все по-запалени еколожки. От време на време попадам на блога на едната от тях и ми прави впечатление, че дамата (ако не се лъжа тя е учителка) също се радикализира от ден на ден и по странен начин комбинира любовта си към романтичната поезия с гневни призиви срещу всяка власт, която дори и за момент си позволи да осквернява природата. Зелените си имаха отделна групичка, която си беше ентусиазирана и нахъсана.

Малко след тях вече мярнах и фашистите. Те също бяха там. Рехава групичка от десетина човека с плакат „Българска национално-радикална партия”. Предводителят им, който един-два пъти съм виждал да се пени по телевизия „Скат” е някакъв професор с мустачки тип ала Хитлер. Този кадър не знае да говори спокойно, всяка негова фраза се произнася все едно всеки момент ще се гътне от инфаркт. Чувал съм го как успява да громи евреите без да си поеме дори дъх и без да прави логически паузи, което превръща всяка негова реч в сложна комбинация от неразбираеми теории, произнесени с кресчендо на което би завидяла дори и великата Мелба. Учудих се, че и фашистите са там, защото от тях се очаква да са върли фенове на полицейското мислене и манталитет. Но пък българският фашист очевидно живее странно раздвоен – между желанието си за диктатура и омразата си към куките.

После на площада се появи бойна и шумна група от пенсионери. „Това са най-активните юзъри на интернет”, шегуваха се хората, но така или иначе пенсионерите допълнително привнесоха екзотика в протеста.

Иначе сред тълпата можеха да бъдат забелязани свободни блогъри и електрони, дори разпознах един-двама, чиито статии и блогове съм чел, интелектуалци на свободна практика като мен, един пич, който през цялото време си танцуваше и правеше странни движения, развихрени ученици, които бяха избягали от близкото училище, за да бъдат на протеста.

Описвам само тази част от хората, които си заслужават. Защото по някое време се домъкна и целият политически съвет на НДСВ, воглаве с Минчо Спасов и Милен Велчев, но не ми се хабят думи да описвам толкова неприятни хора. Или пък също така не ми се говори за идването на Мартин Димитров и Димо Гяуров на митинга. Видях, че двама от анархистите доста шумно проклинаха присъствието на кука като Гяуров на протест срещу следенето в интернет.

Точно тогава осъзнах нещо, което леко ме сдуха. Всъщност сдуха ме доста, защото цял ден след това не се отървах от меланхолията си и от желанието да се карам с хората. Този протест в частта в която ставаше за описване беше нещо като кратко присъствие в политическа утопия. Светът на този протест беше ясен, обясним и разбираем. Хората се вълнуваха от една идея, от една кауза и бяха се лишили от време, за да я защитят. Тези хора вероятно нямаха и 400 души, но пък представляваха нещо, което вече не може да се види в политиката – автентичните идеи и чистите намерения. Навремето Явор Дачков правилно бе отбелязъл, че в България само маргиналтото е автентично. Хората на протеста, които видях бяха автентични с всичките си лудости. Бяха истински. Бяха истински, както нищо не е било истинско в политиката от много време насам. Не знам защо това радостно наблюдение ме сдуха. После цял ден ми беше криво. Вероятно така се чувстват хората, които за малко са попаднали в рая, а после са били принудени да го напуснат. Цялата аматьорщина на митинга, несъвместимостта на хората, енергията и странните песни ми харесаха по някакъв много непоносим начин. И после цял ден се отдавах на черен хумор, заяждах се с хората, съзнавах, че се държа глупаво, че не трябва да го правя, но беше по-силно от мен. Просто автентичните обществени преживявания в нашия живот са сведени до толкова малък минимум, че може спокойно да бъде пренебрегнат. И си го изкарвах на другите, заради тази липса.

И сега вече няколко думи за моята кротка политическа утопия. Искам разбираема политика и автентични идеи. Искам разпознаваеми партии. Искам левицата да е левица, а десницата – десница. Искам автентични фигури, автентична политика. Писна ми от компромиси. Писна ми от обяснения. Адски ми втръсна от полуизвинения и арогантни аргументи за дивотии. Искам цялата политика да прилича на този митинг – да ти е ясно къде е мястото на всеки и да можеш да определиш себе си. Не искам дясна левица и левееща десница, до гуша ми дойде от популисти хлъзгави като мазни пехливани. Долу размитите граници и неясните клишета! Видя се, че хората могат да говорят с ясни думи и разбираеми каузи. Дори партийните ездачи на митинги не успяха да опорочат това усещане. На студеният площад се чувствах свободен и весел и смятам, че всяка политика, всяка истинска политика трябва да те докарва до това състояние.

На 14 януари, на култовия 14 януари, разбрах, че политиката може да е уютна, може да представлява нещо хубаво, разбираемо, ясно и осъществимо. Всички анархисти, зелени, свободните елементи и блуждаещите певци ми го доказаха. Дори пенсионерите ми помогнаха да разбера какво искам. Искам една кротка утопия. Нищо повече. Малко смисъл и ентусиазъм отново. Искам политика, която да ме вълнува като филм...

Извинете за патоса, простете за лигавия тон, моето жалване приключва точно тук!

Шифърът на Румяна

Предизвестеният крах на Румяна Желева пред Европейския парламент едва ли е новина. Колкото и да е болно, колкото и да е унизително, всички очакваха и знаеха, че тя не е в състояние да се представи убедително пред евродепутатите. Нито пък нивото на нейната компетентност й позволява да изгради каквато и да е политическа перспектива пред дадения й по милостиня ресор "международно сътрудничество, хуманитарна помощ и отговор на кризи". Желева се провали с гръм и трясък, а проблемът на нейния провал е, че той не се пише на неин гръб, а на гърба на цялата държава. Ето защо най-важната политическа задача в този момент е не да се занимаваме (типично по български) с търсенето на саботьори и сили на злото, които са провалили перфектния ни кандидат, а да си отговорим на въпроса кой стана причина България самичка да влезе в капана на европейското унижение, срам и резил.
Представянето на настоящата външна министърка пред евродепутатите беше трагикомедия с висок градус и напрежение. Не е ясно какво си е представяла Желева като изпитание пред нея, но е ясно, че

не покри изискванията по нито един параграф

Шокиращото е, че тя се държа все едно никога не се е готвила за това препитване. Политическата й визия бе сведена до шокиращо малък набор от клишета от типа на "проактивна позиция" и "действия на място". Стигна се до парадоксалната ситуация съпартиец от ЕНП да й напомни, че от нея се изисква да очертае поне в някаква степен вижданията си за превенцията на криза. Точно по тези параграфи, когато трябваше да постави и защити собствена политическа позиция, идеи и смисъл, Желева беше безпомощна, а усмивката й блестеше полуистерично. Това допълнително предпостави и ожесточението на останалите въпроси. Колкото и да звучи несолидарно, по този параграф Желева също самичка се вкара в капана. Вместо да даде категоричен отговор на въпроса за конфликта на интереси, както и за участието си във фирмата "Глобал консулт", тя се оплете в лабиринта на собствените си клишета и приличаше удивително на виновен човек. За нейната кауза не помогна и фактът, че английският й език се разпадна от притеснение и тя трябваше да дава обяснения за конфликта на интереси на български. В опита си да покаже прозрачност и яснота тя дори покани половината Европарламент в Бургас, за да се запознаят с мъжа й и да видят, че няма какво да крие. Точно тук обаче се видя нейната несъстоятелност като кандидат за еврокомисар. Изслушващите я искаха ясни и точни отговори, а Желева ги посрещаше с назубрени фрази и повтаряне на едни и същи тези. От два месеца насам се знае, че като най-слабо звено в бъдещата Еврокомисия

атаката към нея ще бъде мощна и силна

Не е ясно кой се е занимавал с подготовката на Желева, но подобно небрежно отношение издава или абсолютна липса на политически опит, или радикално пренебрежение към институцията на Европарламента. И в двата случая обаче жертвата се оказа Румяна Желева, която за първи път в политическата си кариера се сблъска с трудната истина, че пърхането с очи и ослепителната усмивка не могат да заместят липсата на идеи, авторитет, опит и биография.
Ако оставим настрани шокиращия факт, че Желева през цялото време като евродепутат е била в очевиден конфликт на интереси, още по-голям става провалът в чисто политическите тези на кандидат-еврокомисарката. От европейската призма се видяха всички провинциални комплекси на нашата политика. Румяна Желева не разви нито един стратегически въпрос, показа непознаване на кризисните места по света и превърна палатките в основен въпрос на европейската солидарност. Дори привикналите с общите фрази евродепутати обаче не можаха да се примирят с картечните клишета на Желева. И така се получи уникален кръговрат - тази, която минаваше за най-успешна министърка на Бойко Борисов, се превърна в негов грандиозен провал. Премиерът на България тепърва трябва да дава големите отговори за този зловещ шамар. Защото политическата отговорност в случая е изцяло на Бойко Борисов. Той с развихрен балкански авторитаризъм наложи Желева като кандидат на България за еврокомисар, а после с поредица от необмислени, дори леко налудничави, действия на практика постави динамит под нейния стол. И бомбата гръмна в лицето му.
От Брюксел най-добре се видя друг факт за нашата страна - ГЕРБ не са в състояние да предложат политика по конкретни въпроси, решения за бъдещето на Европа, а това, което разбират под политика, удивително прилича на комедия. Удрянето с юмрук по масата в стил "Това ще е кандидатът" не минават в Европа. Хулиганският език се разпада пред логиката на управленските въпроси. Огромното и неподплатено с нищо самочувствие на ГЕРБ получи най-накрая достоен отговор. Лошото е, че това стана пред очите на целия свят. Лошото е, че техният провал ще бъде провал и за България. Тук вече е времето и мястото Бойко Борисов да поеме цялата политическа отговорност за своите действия. Самоволното налагане на Желева се оказа политическа грешка с непредвидими последици. Точно в този смисъл думите на Бойко Борисов, че най-големият враг на ГЕРБ е самият ГЕРБ, сега звучат с особена актуалност. Партията на премиера се опита да подмени политиката у нас и да я сведе до битовото ниво на уличните клишета, но точно това доведе до провала в Брюксел. Желева дори не разбра какво й се случи. Дори защитата от страна на нейните съпартийци от ЕНП не успя да обърне резултата в нейна полза.

Тя беше обречена от самото начало

защото зад нея не стои политика и партия, а бе посочена с пръст от човек, който се изживява като основен мотор на политиката у нас.
И е циничен, определено е циничен, опитът на Бойко Борисов след грандиозния провал да обяснява нелепото поведение на Желева с подривна дейност и заговори от страна на БСП и НДСВ. Нали се очакваше Желева да е нещо като ангел? Нали компетенциите й покриваха такъв широк спектър от дейности - през енергетиката до разширяването? Нали тази дама трябваше да въплащава блестящото политическо бъдеще на страната? Брюксел се оказа катализатор на едно страшно осъзнаване - новите управляващи по никакъв начин не представляват промяна в политиката. Българската политическа система е в хронична криза и трябваше да видим разнищването на Желева, за да разберем, че това е така. В мига, в който картонените кули рухнаха, се разбра, че те никога не са били небостъргачи. Нека сега премиерът да издирва тъмните сили, които "подривно" са срутили Желева, нека да се създават конспирации, злото вече е направено - нашата външна министърка се превърна в посмешище пред Европа. А дори и да одобрят Желева, тя вече трайно ще бъде шутът на бъдещата Еврокомисия. Какъвто беше Божидар Абрашев за правителството на Симеон Сакскобургготски. Няма нужда да търсим в провала конспирации, тайни знаци и сюжети "ала Дан Браун". Това не е роман, озаглавен "Шифърът на Румяна". Това е болезнената реалност на една безпомощност. Но в крайна сметка - жалко за България! Видя се, че ГЕРБ не мислят за своята страна. Иначе поне биха й спестили публичното унижение. Това е истинската конспирация.

Пълен фарс

Класикът на лявата мисъл, човекът, чиито произведения днес доказаха правотата си, Карл Маркс, с иронично разбиране за обществото бе споделил, че историята се повтаря като фарс. България очевидно е заплетена в това марксистко пророчество, защото тук повторенията на историята стават прекалено бързо и са толкова фарсови, че човек е затруднен в своя избор - да се смее или да пролива сълзи от самосъжаление.
Формалният (вече) лидер на ГЕРБ Бойко Борисов ни демонстрира описаното по-горе с убедителна яснота. Той се вбеси от въпроса на лявата евродепутатка Илияна Йотова до Европейската комисия. А нейното питане всъщност е много просто и логично - тя се поинтересува (при това питайки най-висшия източник, а без да се задоволява с местните интерпретации) защо срещу България тръгват наказателни процедури, при условие, че от наша страна се твърди, че всичко е изпълнено. В ЕК очевидно не са наясно с титаничните усили на Бойко Борисов да историзира приживе своето кметуване в София и ясно посочиха, че причината за наказателната процедура са проблемите на нашата столица с боклука. Този отговор обаче вместо да предизвика поне пристъп на управленско разкаяние у премиера, събуди тъмните му страсти и той с прокурорски тон заяви, че депутати като Йотова само петнели името на България. Борисов по никакъв начин не спомена как е стигнал до този си извод и защо несвършената от него работи изведнъж се превърна в петно за страната. Интересно е и друго. Какво ли изявление или въпрос от страна на Илияна Йотова би харесало на премиера и допаднало на политическият му вкус? И колко бързо, само колко бързо Борисов премина разстоянието от човек, който знаеше единствено да се оплаква пред Брюксел и да се жали как тройната коалиция стопира гениалните му планове, в борец срещу всяка критика. Едва ли някога ще се появи друга партия и други депутати като тези на ГЕРБ, които, преди да вземат властта, използваха трибуната на Европарламента като удобен опит за жалейки и за тотално обругаване на страната си. В случая точно формалният лидер на ГЕРБ влиза в капана на старата като България пословица "Гузен негонен бяга". Защото в своя официална позиция ЕК потвърди, че досега столицата е управлявана некадърно, неефективно. И това не е най-лошото - най-лошото е, че заради това неправилно и сгрешено управление ще плащат всички българи. Узаконеният лидер на ГЕРБ обаче нищо не каза за това. Много по-лесно да твърдиш, че някой прави опит да те опетни. И фарсът става пълен.

Мистиката на бостана

Аз съм премиер на обран бостан! Това изрева Бойко Борисов на втория, третия, четвърти и петия месец след своето възкачване на върха на изпълнителната власт. Да сравниш България с поле насадено с дини е красив полет на полупоетичната мисъл. Може би Елин Пелин би се изкефил на такова сравнение, а може би щеше да го подмине с презрение. В литературните работи човек никога не може да е сигурен. Но мистиката на този бостан си заслужава да бъде изследвана. И понеже хиляди пъти стана ясно, че Бойко Борисов не подлежи на анализ с политически инструменти, ще трябва да се опитаме да стигнем до сърцевината на този феномен с мистични похвати съчетани с текезесерско възприемане на света и земеделска космология.

Обраният бостан е символ на разрушената вселена. Бостан без дини е изгубил основното си предназначение и представлява единствено празна земя, която номинално носи своето свръхиме - бостан. В тази тревожност на политическото послание на Борисов виждахме и неговото основно оправдание пред българите - аз искам да ви дам всичко, но тези преди мен нищичко не са оставили. Оптимизмът в това философско оправдание обаче произтичаше от красивата надежда, че годината ще мине, ветровете на кризата ще подухат, подухат пък ще спрат, а справедливият нов премиер наново ще засади дините и те ще цъфнат напук на сбърканата вселена и ще озарят със сладостта си българското население. В тази лъчезарна надежда е въплатена цялата мистика на българската душа. Тази душа така неистово вярва в чудесата, че живее живота си в очакване на приказката. Старите арабски мистици бяха убедени, че когато отвориш сърцето си за божествените сили и за любовта струяща от тях, няма начин да не се потопиш в унакалната благодат на щастието. Но политиката, тази коварна политика, толкова лъскава, отвратителна, но мамеща и привличаща, все пак май е дело на шейтаните, които са намерили начин да пуснат красивите дини в бостана, за да обезсърчават магическото усещане на българската душа за предстоящото чудо.

В началото на 2010 година Бойко Борисов в един момент май установи, че е време да излезе от социалния си статус на "пъдар на обран бостан" и реши, че му у време по друг начин да формулира собственото си присъствие на върха на изпълнителната власт. И понеже българският вятър на дивата криза не е спирал нито за миг, а всички признаци показват, че той няма да спре нито за момент и през тази година, Борисов започна да търси из мистиката ново оправдание за социално-политическите дефицити на собственото си управление. В един момент се оказа, че предишните управляващи (гадни слуги на сатаната и демоните) не само са обрали бостана, но били свили и парите за семето с което той да се засее. Така бостанът губи своето изначално предопределение. Дини просто не може да има. Това е начинът по койтотрябва да разчитаме митологическо-политическия речник на премиера. За да остави обаче надежда на българската душа за ново чудо и мистичен просперитет, той сподели, че кабинетът му сериозно ще се заеме с оране, копане, а сеенето отложи за третата или четвъртата година от собственото си присъствие начело на бостана. Тук именно се появява най-особеното усещане за мистика.

Емануел Сведенборг, един ексцентричен шведски мистик, е този, който ще ни помогне да разчетем новите послания на ГЕРБ. Противно на очакванията за една толкова смешновата партия, посланията им може би, но само може би, се оказват много по-радикални отколкото можем да предположим. Сведенборг, уникален образ между другото, твърдеше, че Библията описва един уникален преход - това как човек от материално се превръща в духовно същество. Именно Сведенборг прави един от героичните опити в нашия свят да опише как изглеждат ангелите: "Опитът ми в продължение на няколко години доказва, че ангелите по външния си вид приличат на хората, те имат лице, очи, уши, гърди, ръце, пръсти, крака; те се виждат и говорят помежду си, с една дума те имат всичко, както и хората, освен материално тяло. Човек не може да вижда ангелите с физическите си очи, а само с духовните си очи". Мисля, че и най-големите скептици сред четящите този текст няма да се усъмнят, че това е едно точно и блестящо описание на нашия нов премиер и героичният му опит да спаси страната. И тук именно тук ни осенява мистичното прозрение за земеделската лексика на Борисов - неговата идея е да трансформира хората в духовни същества. Да ги преведе от състоянието на нелепа материя в предхристово нематериално блаженство. Тогава дините просто ще станат излишни, а бостанът няма да е нищо друго освен стартова площадка към рая, където нищо не е от значение...

Трябваше ни доста лудост и маниакален хумор, за да вземем пътя от словесните ексцентричности на един премиер до райските състояние и Сведенборг, но смятам, че се справихме умело с този тържествен маньовър. Мистиката на бостана е в неговото окончателно изчезване. В думите на Бойко Борисов можем да разчетем, че той е тук, за да ни помогне с окончателната трансформация на българската душевност в ангелска такава. Тогава Борисов ще е един премиер на ангелите. Какъв бостан, какви пет лева!

Стари вицове

Стар виц. Когато казвали на прословутия герой на прехода Георги Петров, наричан Гошо Тъпото, че има поща, той слизал пред входа, за да си провери кутията... Така е - модерните времена объркват хората и ги хвърлят в парадоксални ситуации. А целият преход в България си беше като красив стар виц с черни оттенъци и зловеща ирония.
Сега обаче май се разбра, че вицът не е свършвал никога. Мислехме, че сме се смели достатъчно, но се оказа, че големият смях тепърва предстои. Вчера шефката на парламента Цецка Цачева безгрижно обяви, че тя нямала никакъв проблем с това да й ровят в пощата. Ако това гарантира сигурността ми, защо не, попита парламентарната началничка. Думите й вероятно са част от продължаващия анекдот. Естествено злите езици веднага се усъмниха дали Цачева има електронна поща, но ние, разбира се, не поставяме киберкачествата й под съмнение. Просто няма как да не е леко смешна тази лъчезарна готовност за тършуване из пощата. Пък нали и френските класици още споделяха, че всяка жена има своите малки тайнички... Нима госпожа Цачева е готова толкова лесно да ги сподели с всеки в името на собствената си сигурност? Какво се случи в този свят? Но може би като продължение на вица в началото да разкажем една история в края. Цецка Цачева влиза в имейла си и вижда, че е празен. "А, значи вече са тършували", успокоено си казва тя...
Именно заради разликата в двата вица Гошо Тъпото изведнъж ти става симпатичен.

Надолу по пътя от облаците

(странни размисли за диалектиката на карнавала)

Психолозите наскоро предупредиха, че веднага след празниците хората са застрашени от депресия и пристъпи на панически страх. Това било неизбежно. След еуфорията на тържествата, хората си давали сметка, че остават без пари, подтискали се душевно и меланхолично изпадали в черногледство, лошо настроение, а това можело да доведе до трайна психическа травма. Това е диалектиката на карнавала - приповдигнато те изстрелва във въздуха, но те оставя да се оправяш самичък по пътя от облаците надолу.

Тази постпразнична депресия е класическия белег на новото време. Това е психиатричният бонус на консуматорския капитализъм. Когато празникът се възприема единствено чрез парите, които си похарчил за него - това неизменно с ярост ще те запраща отново и отново в дебрите на депресията и лошото настроение. Празниците, раздути като огромен медиен балон, се завръщат като проклятие върху хората, които са ги преживели. Защото тази треска за празнуване започва още от средата на ноември. Тогава всички медии като удавник за сламка се вкопчват в идеята за наближаващите Коледа и Нова година, за да могат максимално да изтощят своята аудитория с коледни украси, святкащи звездички, репортажи за елхичките, които умират в планините. Терорът продължава и в рекламните блокове. Там най-ясно е увековечена красивата до невъзможност за преглъщане представа, че празникът се съизмерва с предметите. Коледата е невъзможна без нов мобилен телефон, а Нова годиня няма да е същата, ако плазменият телевизор не бъде подменен с по-голям. Не ме разбирайте погрешно - далеч съм от мисълта да изпадам в моралистичен бяс срещу комерсиализацията и консуматорското общество. Някои неща са просто като природно бедствие. Сполетяват те внезапно, а после трябва да се чудиш как да се отървеш от последствията. Хората в 21 век са консуматори. Дали това може да се промени е съвсем отделен въпрос. Гневът ми е насочен предимно и само към медийното усилване на това чувство, което по удивителен начин изтощава хората и ги запраща в това състояние на психологически травматизъм.

В книгата си "За крале и кралици" британският журналист Джеръми Паксман прави удивителен анализ на отношенията между медиите и монархическата власт във Великобритания. Неговият основен извод е, че всяка медия е естествен съюзник на монархията, защото по странен начин е изразител на огромно количество несъзнавани страсти. Монархията е мощно средство за зареждането на медиите с новини, предимно жълти, а от своя страна медиите почти не поставят въпроса за легитимността на подобно управление в 21 век. Защото вестниците се нуждаят от такива легенди, нуждаят се от митологизирани фигури, от посочването на някаква свръхцел, от подсъзнателното желание на целия народ да живее в приказка. И тогава идват принцовете и принцесите, както и мистерията на тяхното битие. Съвсем същото обаче е отношението между консуматорската идея за празниците и медиите. Популярният характер на повечето средства за масова информация прави невъзможно пресъздаването на празника единствено чрез емоционални състояние. Тези състояния трябва да намерят своето предметно изражение, защото иначе просто няма да звучат достатъчно сензационно. И така се стига до ситуацията по празниците вестниците да гъмжат от новини - какво са хапнали звездите на Коледа, къде в чужбина ще празнува някоя манекенка или колко гаджета е забил някой футболист по празниците. Това пак е част от митологичната природа на медиите - те създават митове, налагат марки чрез които се свързват именно с неосъзнатите тъмни усещания на масите. Това вече е психология от много порочен порядък. Защото е емоционалният еквивалент на бързата свалка. Празниците в медиите са нещо като бърза свалка с обществото. Надничане и потапяне в блясъка, а после изтощено поднасяне на истинските - в повечето случаи почти нереално апокалиптични - новини. Диалектиката на карнавала оставя след себе си жертви в ступор и отчаяние.

В България пък хората са още по-големи жертви на този синдром, защото гледането на телевизия е единственото нещо, което държи нацията заедно. Без телевизията в новата епоха вероятно и България нямаше да я има. Покрай края на година винаги става ясно, че българите празнуват пред екрана на телевизора. Именно заради това основна следновогодишна тема обикновено е качеството на програмите (тук мненията винаги са негативни) и всичко видяно на екрана. Отношенията между българите и телевизията са като отношения със стара любовница - пълни са с подозрения, негативизъм, но пък обикновено все не може да се мине без нея. В този смисъл телевизията е станала модерният български демон - без нея няма живот, пък с нея още по-лошо. Тя те хвърля в депресия със своето присъствие в живота ти, но пък без нея никой не може да си представи съществуването си. И май ще се окаже, че единствените реални дисиденти днес са хората, които по един или друг начин са се изкарали от цикъла: живот - телевизия - живот прим. Презареждането на съществуването от един екран е като живот на командно дишане - вероятно върши работа, но пък - живот ли е наистина! Хахаха, ето това е най-радикалният ми извод в целия текст.

"Времето – казваше един загубеняк – е шумотевица. Катастрофата – казваше друг злощастник – е съдба. Животът – казваше трети – е книга. Ние, обърканите, нали разбирате, чакахме ангелът да ни нашепне отговора.", твърди Орхан Памук в книгата си "Нов живот". Това вероятно е другата дисидентска надежда в нашите дни - че отнякъде ще се появи ангел, който да ни нашепне правилния отговор на всички въпроси. Който да ни каже коя е правилната версия на живота в крайна сметка. Дали тази пред телевизора или тази, която е склонна романтично да се отдава на размишления за истинския свят, необременен от капитализъм, консумация и други постмодерни дивотии. Оглеждайте се към небесата за ангели... Това е моето пожелание към всички вас. Няма начин, рано или късно, те да не се появят.

Епохални признания

Eпохално признание направи вчера министърът на финансите Симеон Дянков. В политико-сапунено изявление той обобщи, че желаел да започне годината на чисто. Ексчиновникът на Световната банка дори добави, че тройната коалиция вече отпадала като аргумент на управляващите . Нека да припомним обаче, че съвсем доскоро Дянков беше основен идеолог и апологет на идеята, че всичко лошо по този свят може да бъде обяснено с кабинета на Сергей Станишев. А неговият политически бос Бойко Борисов дори бе обяснил, че е натоварен с лошата карма да бъде премиер на "обран бостан". Обаче трябва да се зачудим и какво ли ново оправдание ще възприемат управляващите като обяснение за своите гафове. След като тройната коалиция отпада като техен аргумент, можем да им препоръчаме други политически оправдания. Например: "трябва да вдигнем цените, защото хороскопът на Бойко Борисов сутринта беше лош". Или - "хе-хе, какво толкова ви пука за АЕЦ "Белене", нали Цветан Цветанов вече планира операция "Наглите 95"..." ДУМА обаче все още не се наема да повярва на уверенията на Дянков. Даваме 72 часа срок тези думи да бъдат потвърдени и от премиера. Да не се окаже, че в близките два дни финансовият министър ще трябва да даде поредица от интервюта, че е бил разбран погрешно и че Сергей Станишев все още е първи братовчед на дявола и основен враг на мъдрото и изискано управление на ГЕРБ...

Истинският председател на земното кълбо

(възторжено есе за това защо маите доста се объркали докато са разчитали показанията на звездите)

Първи януари, 2010 г., 11.30 часа: притичах за съвсем кратко да си купя един пакет с кафе от магазина (винаги по празниците, когато човек не трябва да си мърда от къщи, за да успокои тялото си, душата и вселената, се оказва, че някоя жизнено важна част за постигането на хармония отсъства). Замъглен и все още без да разбирам на кой свят съм и дори в коя точно реалност (проклетата квантова физика ни обърка съзнанията и по този показател!) вървях полусънен към магазина. Винаги е трудно човек да се ориентира в околния свят, когато си прекарал вечерта пред няколко бутилки крушова ракия (много по-сигурно средство за постигане на автентично просветление, отколкото баналната медитация и будисткото мрънкане под нос) и съвсем близо до оркестър, който изпълнява безсмъртни хитове, чиито имена не ще можем да възпроизведем тук, но отделни реплики все пак си заслужават да бъдат споменати: „Айде, бате шефе.... Маде, маде, маде ин Булгария”, „Ти си яка щракалка...”, както и някакъв много трашърски вариант на “Smoke on the water”, който трябва да влезе в космическите регистри. Изобщо след подобно отношение към празника е трудно да забележиш нещо точно в 11.30 часа. Въпреки това аз забелязах. Откритието ми дори ме порази и спрях за миг да го осмисля напълно. Емоционалното знание идва при нас винаги като вълна от вдъхновение, която те залива без да пита и те оставя безмълвен.

Осъзнах, че наоколо няма никакви хора. Абсолютно никакви. Дори в далечината не се виждаха такива. След празниците, особено рано сутрин, светът изглежда умиротворен, тих и прилежен, все едно отново се е завърнал в бленуваното състояние на невинност. Много рядко през живота си съм излизал преди обед на първи януари. И така досега съм изпускал всички мигове на невинност, които този свят е в състояние да ни предложи, за да ни възхити с тях. Изпитах адски литературно усещане. Все едно аз съм единственият жител на тази вселена. Все едно цялото това необятно пространство – България, Европа, Земята, Слънчевата система, Слънчевата галактика, цялата Вселена, е създадена в моя чест и именно заради кроткия миг на невинност в спокойните часове след празника. Грееше слънце (първи януари, а грееше слънце – как да не повярваш, че ти си управникът на вселената), съвсем лек вятър размяташе падналите листа, а пейзажът наоколо дори не бе смущаван от някакви шумове. Тишина и спокойствие. Тогава се сетих за едно велико изречение от Велимир Хлебников, което се е запазило в паметта ми неясно защо: „И ние пак сме щастливи: ето - на коленете ми спи лъв и аз сега пуша своя въздушен обяд.” Този образ – Хлебников си мечтаеше да бъде председател на земното кълбо, а аз се почувствах точно такъв.

Почувствах и друго. Светът никога няма да свърши. Не и по начина, по който си го представяме. Съжалявам за маите и за тяхната апокалиптична визия за 2012 година, но пичовете страшно много са се объркали. Помислете си – не им е било лесно. Не са успели да видят света в състояние на невинност. Защото вероятно са били част от невинността. Когато си невинен – не можеш да разграничиш доброто от злото, кошмара от щастието и заради това невинните обикновено винаги ни заливат с апокалиптични видения. Разцепване на небето. Земетресения. Цунамита. Атомни гъби. Разместване на континентите. Мор. Чума. Технотерор. Самолети, които отново се блъскат в небостъргачи. Както и много други Дивотии.

Ето защо, когато искате предсказание за щастие – търсете човек с натежала от угризения съвест. По възможност и с лек махмурлук. Но осъзнал, че има мигове в които той е председател на земното кълбо. Просто и ясно. Защото този човек, особено в кратките моменти на прозрение за невинност, може единствено и само да говори за щастието. За щастието, което идва и няма начин да бъде спряно. За щастието, което дебне зад всеки ъгъл, за да те сполети неочаквано и възторжено. За щастието, което е неизменна част от човешката душа, защото, ако нямаше щастие и душата нямаше да съществува. За щастието, което може да те заслепи от кратко вдъхновение и възторжено знание за природата на нещата. За щастието, което само чака да бъде поканено в живота ни, за да се развилнее, както то си знае. За щастието в това да разбереш, че светът няма да свърши през 2012 година, а ще си стои весел и прелестен и ще се плези на времето още много дълго. Жал ми е за маите. В своите предсказания те не са взели предвид, че един ден аз ще бродя по този свят и ще бъде нещо като проповедник на щастието в първия ден на 2010 година, когато всички други няма да ги има, а светът ще тъне в невинност и топлина. Толкова простичко усещане!

Почувствах се като дете. И ми стана адски радостно от това. Значи въпреки всичко, въпреки неспиращите глупости, въпреки напливите на странни и намръщени хора, онова малко дете в мен си е останало и само е чакало мига в който да излезе отново и да заяви своето присъствие. Под формата на щастливо осъзнаване на един почти вечен ден – първи януари, 2010 година. Ако някога имам силата да накарам времето да замръзне, сигурно ще поискам да се върна в този миг, в който вятърът подухваше листа, хора наоколо нямаше, а аз се чувствах така изтощително щастлив, че едвам издържах на желанието си да подскоча. Председателят на земното кълбо имаше посталкохолно просветление....Хаха, не бързайте да звъните в психиатрията. Ясно съзнавам, че да се говори за щастие в епохата на ГЕРБ си е почти маниакално, но в крайна сметка – в тихия си миг на възторг осъзнах и това, че не ми пука за ГЕРБ, нито пък за техните мании, глупости и тъпанарщини. Защото и те ще отминат, а пък аз ще ги победя със своята изпитана рецепта – като си остана щастлив и весел. Нима не е радостно да знаеш, че щастието е винаги наоколо? За мен никога няма да има по-лъчезарно знание от това.

... След като този дълъг като вечност миг отмина, видях, че хора наоколо все пак има, но пък вече бях преизпълнен с любов към цялото човечество и с радикален хуманизъм. Можех да пропусна обърнатите кофи за боклук, миризмата на барут и потрошените стъкла – белезите на дългия празник. Отидох до магазина и си купих кафето. След като се прибрах обаче, вместо да си направя кафе, легнах да си доспя. Чист и невинен...