Възхвала на хулиганите

Как Мишо Шамара и Сарафа свършиха всичко онова, което опозицията не направи през последните 3 години

Малко късно научих, че е имало епичен сблъсък между Мишо Шамара и Георги Лозанов с участието на Сарафа и при активния телевизионен ужас на Люба Кулезич. После успях да изгледам в интернет неговото участие и се вдъхнових. България е ударила такова интелектуално дъно, че очевидно единствено и само хулиганите ще могат да я спасят от самата себе си.

За това дъно са виновни дежурните интелектуалци. Телевизионните звезди като Георги Лозанов и Люба Кулезич, чиято единствена цел е с постмодерни клишета и презрение към обикновените хора всекидневно да обожествяват властта. Интелектуалците по нашите земи винаги са били услужливият език, който облизва калта от ботушите на управлението. А ироничното е, че тази любов се използва след това като камшик срещу обикновените хора.

Вземете за пример Люба Кулезич. Тя не е обикновената телевизионна вещица. Тя се е вживяла в ролята на шаман, на наказващ шамар срещу всеки, който се осмели да не харесва кабинета. Това е позата на слугинята, която си е въобразила, че е империатрица. И всичко това е примесено с чудовищно презрение към обикновените хора. Заради това от нейните предавания намирисва на сяра. Навремето Уго Чавес на една сесия на ООН каза, че на трибуната му мирише на сяра, защото предният ден от нея се е изказвал Джорд Буш - младши. Същото се получава и след Кулезич - нейното високомерие е опаковано в цяла серия от абсолютно нищо не означаващи интелектуални клишета.

Георги Лозанов е аналогична фигура. И той е от хората, които така са повярвали в своята необятна интелигентност, че не могат да видят нищо отвъд този нарцисизъм. Не могат да видят пропастта, която ги дели от обикновените хора, не могат да видят и истинското отношение на обикновените хора към властта. Те са повярвали, че техният интелектуален слугинаж е единствената възможна поза на добродетел в българския политически хаос.

И изведнъж се случи чудо.

Две неполитически фигури като Мишо Шамара и Сарафа, двама хулигана, които никога не са заявявали политически претенции станаха обект на прокурорско преследване. И Люба Кулезич се опита да им организира телевизионна прокуратура като ги сблъска със себе си и Георги Лозанов. Тя така е повярвала в своето медийно величие, че вероятно си е мислела, че двама рапъри ще бъдат лесна хапка, бърза плячка в трупането на рейтинг в сърцето на премиера.

Само че се получи точно обратното Шамара и Сарафа със своя непосредствен език, с езика на обикновените хулигани за първи път от много години насам разбиха, направо размазаха интелектуалните клишета на слугите на властта. Този фрагмент от предаването на Кулезич трябва да бъде гледан постоянно, той разомагьоса света само за някакви си 29 минути.

Рядко съм се радвал толкова на друг момент като на мига в който Шамара отговори на обвинението на Кулезич, че е тъп: "Какво като съм тъп? Вие какво си мислите, че като сте интелигентни можете да ми казвате как да живея, да ме командвате?".

Това е най-истинската реплика, която се е появявала в последните три години. Диктатурата на слугите на властта най-много иска да казва на другите как да живеят, защото това ще е интелектуално оправдание на вътрешната им мизерия.

Двамата рапъри пряко попитаха самообявилият се за десен ("Мое дясно", така се казва книгата на Лозанов със събраните му статии) дали е нормално в 2012 година някой да бъде викан и да обяснява какво е искал да каже със своите думи. Толкова простичък въпрос. Потресох се от неговата сила. Защото никой друг не се сети да го зададе на Лозанов, десният интелектуалец, облечен във власт.

Той не успя да отговори. Това е въпрос-капан. Защото всеки отговор би разобличил различна негова функция - ако отговори "да", то тогава маската на десния се разпуква, ако отговори "не", шефът на СЕМ ще си навлече гневът на премиера.

Мишо Шамара и Сарафа с хулиганския си език притиснаха певците на властта до стената. "Аз ще ти говоря на "ти", не съм от Кеймбридж, че да ти говоря на "вие", каза още Шамара на Лозанов. Това също беше реплика за пълен възторг.

Телевизионната вещица Кулезич също замлъкна. Тя с ужас видя, че замисленият медиен съд над рапърите се проваля.

Още една реплика на Шамара към Лозанов: "Ти си пингвин".

Езикът на хулигана се оказа в състояние да разобличи пошлостта на институционалните лъжи. Лъжата е безпомощна пред хулиганите, защото те може да не са прави за всичко, но говорят от позицията на тяхната истина. Всеки опит за изопачаване бе разобличаван и това е сензация. Шамара пряко заяви това, което всеки политик от опозицията би трябвало да каже - "Знам, че сте платена телевизия". Кулезич беше безпомощна.

Шамара и Сарафа свършиха това, което опозицията не успя за три години - размазаха фризираната пошлост, разбиха клишетата, вкараха хумор в най-мрачната тема и накараха Люба Кулезич да съска безпомощно. Още един цитат: "Естетическите претенции си ги пази за себе си", отново Шамара. Всяка реплика на Лозанов бе обърната срещу него. Това е нещо велико. Лъжата на властта бе така шамаросана, че човек не може да не изпита възторг.

Двамата рапъри с уникално усещане за медийни манипулации успяха да разобличат и всеки опит да Кулезич да ги изкара виновни. Те не обърнаха внимание на това, че тя обяви и певицата Соня Иванова (изпълнилнила песента "Да бъдеш гербер не е лесно") също за жертва на политически атаки, защото безпогрешно улавяха всеки неин опит да се държи като прокурор с червена къса рокля.

Те отговориха с чувство на безкраен хумор на опитът да им се задават сложни и неразбираеми въпроси, което също е любим патент на журналистиката от епохата на ГЕРБ.

И какво се получи. Фалшивата интелектуалност бе разобличена от истинското хулиганство. Автентичният език на улицата унищожи позата на моралност. Истината надви лъжата. Защото в последните 20 години българският език беше задръстен с клишета и неистина. Този новговор на прехода стана оръжието на слугите на властта, когато трябваше да заемат пози и да се правят на велики. Но ето, че този неоидеологически терор бе разрушен само за половин час. А бе необходимо нещо много просто - някой най-накрая да каже, че му се драйфа от Бойко Борисов.

Тази власт успя да възмути дори и хулиганите. И слава богу! Защото, ако не бяха те щяхме още да живеем в телевизионна среда на вещици и призраци. И те направиха най-хубавото нещо на което са способни - разбиха всички схемички, унищожиха интелектуалните демони, разобличиха медийният вещерлък и показаха на всички, че свободата е състояние на ума. Свободата е начин да се отървеш от клишетата и да гледаш живота със собствените си очи.

Нещо, което вещиците и слугите никога не са можели да направят. Те никога не са знаели какво е да си свободен.

Хулиганите, хулигани, те да са живи!

Ама наистина ли е демон Владимир Путин?

Съвсем наскоро попаднах на статията на руската журналистка Маша Гесен „Да ти се обади Путин по телефона”. Тази статия, написана за „Ню Йорк Таймс” предизвика доста голям интерес в Русия и в Европа, а наскоро бе преведена и на български.

Предисторията на тази статия е интересна и си струва да бъде разказана, за да се схване целия контекст на събитието.

Маша Гесен е популярна руска журналистка, която пише и за американската преса, жена със собствено мнение, ЛГБТ-активистка, силен опозиционер на Путин. За руския президент тя написа и острокритична книга на английски през 2011 година, озаглавена „Човекът без лице: невероятният възход на Владимир Путин”. В Русия тя съвсем доскоро беше главен редактор на знаменитото списание „Вокруг света” и то въпреки, че из руските форуми имаше доста голямо недоволство от нея, че тя се опитва да политизира едно списание, което е създадено изцяло с научно-популярна цел.

В началото на септември на целият свят станаха известни снимките на които Путин с делтпланер се включи в една акция на руските орнитолози за защита на рядък вид жерави. Въпреки, че „Вокруг света” е списание, което е създадено, за да отразява именно подобна акции, Гесен отказва да прати репортери на събитието. В резултат на това издателят на списанието (то е изцяло в частни ръце и не е собственост на държавата) я уволнява от поста й.

Седмица след това й се обажда лично Путин и кани на среща в Кремъл. Именно този разговор Гесен описва в своята статия.

Какво се случва в кабинета на руския президент?

Там, заедно с нея се появява и издателят на списанието. Путин казва на Гесен, че според него тя е направила грешка като не е изпратила репортери на събитието, но на издателят споделя, че е било също голяма грешка да уволнява главна редакторка за нещо подобно. И предлага на Гесен да бъде върната на работа.

Всичко останало от разговора са описания на руския президент за това защо се включва в такива проекти – за защита на жеравите, на леопардите и за други екологични каузи.

В този разговор лично аз не видях нито една осъдителна дума на ръководителят на Руската федерация. Може да се поспори дали е много демократично един президент да има такова влияние върху частните издатели на медии, но аз съм от България (страна, която минава за демокрация и е член на ЕС), а тук премиерът не само би преследвал всеки журналист, който може да уволни, но и никога не би го върнал на работа. Така че – нека, който е безгрешен пръв да хвърли камък. Аз обаче съм от държава – грешник, така че камъните ще си стоят на земята.

Описаният в тази статия образ на Путин е толкова далеч от диктатора, че чак изглежда странно. Контрастът става още по-очевиден от факта, че Гесен е написала статията в опозиционен, недоволен, критичен тон, но нито едно от нещата, които руския президент й казва не е скандално, брутално или измислено. Журналистката описва една съвсем нормална случка, но с такъв осъдителен патос, че човек започва да се замисля какво точно цели с него.

Защото описаната ситуация представя Путин като нещо, което може да бъде наречено обратно на диктатор. Той предлага на своя отявлена критичка да бъде върната на работа. Дори признава, че неволно може да е станал причина за нейното уволнение, което очевидно му е неприятно. „Диктаторът” прави усилие да върне на работа жена за която знае, че е готова да обърне даже танк срещу него.

Именно това прави статията на Гесен леко смешна и сюрреалистична. Самата тя си дава сметка за парадокса и стига до изключително абсурден извод: че Путин изобщо не е подозирал, че тя е негов критик и заради това незнание решава да й предложи работата обратно.

Журналистката има право да бъде гневна и истерична, но страничния наблюдател няма как да не се разсмее над нейния извод. Трудно е да си представим, че руският президент ще приеме в кабинета си човек за който изобщо не подозира какъв е. Ако приемем това за достоверно и Путин наистина е такъв отявлен идиот, то веднага трябва да се попитаме каква е тази опозиция в страната му, която не може да свали един пълен глупак от властта.

Но Гесен се нуждае от този литературен образ на тъпия злодей, защото той върши работа в набирането на популярност пред западната публика. Интересни са и нейните коментари на екологическите каузи на Путин – тя изобщо не признава, че той може да е загрижен за природата, въпреки, че именно под неговото управление, Русия започна да отделя пари за екология, а твърди, че той се интересувал от биологичните видове, които можели да символизират неговата власт. Да, няма начин да не е така – жеравите от столетия символизират властта, хаха (това е шега в случай, че не съм преценил правилно нивото на ирония).

В крайна сметка Гесен отказва предложението да се върне на работа, защото щяла да стане длъжница на Кремъл. Това също е нейно съчинение по темата, защото Путин нищо подобно не й предлага. Но в крайна сметка – отказът й е морален, тя постъпва доблестно, трябва да й се признае.

Единственото, което не схванах е защо тази статия минава за критика на Путин. Пак ще повторя – в неговите думи няма нищо, което вероятно не би казал и американския президент. В един спор във Фейсбук развихрен български критик на руския президент ми обясни, че това бил организиран пиар от страна на Кремъл, защото „диктатора” знаел, че тази случка ще се разчуе. Не ми стигнаха силите да обяснявам очевидно. Че, ако това е било пиар, то значи идиотът в разговора е била Маша Гесен, която е написала статията, след като коварните планове на Кремъл са били именно такива. Но, ако се замислите цялата западна критика срещу Путин е изпълнена с такива логически противоречия между, които би могъл спокойно да мине самолетоносач.

Спрях се изключително подробно на статията на Гесен, защото тя показва една много важна черта на западния поглед към Путин, дори и, когато той се формира от руснаци – те анализират руския президент по зададена схема от клишета. И заради това можеш с дни да гледаш западни телевизии, но изобщо да не разбереш какво точно става в Русия, защото специално по тази тема медиите забравят всякаква обективност и се превръщат във фабрики за дива пропаганда.

В това няма нищо лошо, но западните общества са на път да повярват в собствената си лъжа за Русия, а това ще е лошо за тях, понеже ще се обречени никога да не разберат процесите, които протичат там.

Наскоро си говорихме с един приятел и той сподели нещо върху, което не бях се замислял. Думите му гласяха: „Видиш ли, че Западът критикува някой руски президент, значи той прави нещо както трябва”.

Това, което никога няма да видите по екраните на западните медии е, че Русия е страна в икономически подем. Вярно е, за този подем изключително много помагат нейните неизчерпаеми природни ресурси, но пък на страниците на руските вестници видях доста смислени дискусии за това как държавата да създаде икономика, която не се опира единствено на износа на енергоизточници. Изобщо Русия винаги е много по-различна и сложна от това, което сме готови да мислим наготово за нея. А за Путин това важи с двойна сила. Защото не съм срещал логично обяснение за това защо протестите срещу властта са само в Москва или пък след като е диктатор, защо Путин има такава голяма обществена подкрепа. Единствено Валери Найденов бе самотният глас на истината, който каза това, което целият свят не иска да признае – че Путин е част от прозападния елит на Русия (истинската му опозиция, не тази медийната, а тази, която има реално влияние пет пари не дава за Европа), но този елит бе прелъстен и изоставен от Европа и САЩ и то след като направиха чудовищна приватизация, която потопи в бедност три-четвърти от страната. Днес Русия излиза от тази дупка, намерила е политическа стабилност, постигна темпове на растеж, които са завиждане и вероятно голяма част от Западния свят не иска да приеме точно това.

Но фактът, че искаш светът да е място пълно с феи и еднорози, не прави от реалността вълшебна приказка.

С което не казвам, че у Путин няма проблеми като политически персонаж. Но те съвсем не са проблемите, които има у един диктатор. Това са проблемите, които можем да намерим у всеки един държавник, който стои начело на страна с размер почти непостижим за отделния човешки ум. Русия е страна в такъв мащаб, че три живота не стигат, за да можеш да направиш нещо, което радикално да я промени. Във филма на Кончаловски „Сибириада” има един забележителен момент, който е исторически потвърден – 4 години са необходими, за да стигне новината, че е имало Октомврийска революция до най-отдалечените краища на Сибир. Ето за какво пространство говорим.

Вероятно такъв мащаб на идеите опиянява ума и понякога замъглява душата.  Да не говорим, че около всеки голям (използвам думата в смисъл на това, че ръководи голяма територия) държавник винаги се появяват хора, които са готови да го боготворят.

От миналата година в Русия например по нервите на опозицията лази младият певец от ТаджикистанТолибджон Курбанханов, който записа песента „ВВП” във възхвала на Путин. Заглавието на тази песен е лека игра на думи, защото ВВП може да означава както Владимир Владимирович Путин, така и Валовой внутренний продукт (брутен вътрешен продукт). В нея Путин е изкаран направо божи пратеник по земите руски. Курбанханов тези дни отново предизвика бурна вълна от реакции като пусна нова песен, посветена на юбилея на Путин (на 7.10 2012 година той става на 60 години) – „С юбилеем, господин Президент”.

Добро впечатление ми направи това, че дори и подръжници на Путин не харесват песните на младия таджикистанец, което говори, че руснаците съвсем не са хора, които са си загубили акъла.

Не съм наясно каква е реакцията на Путин. Дори и да е харесал тези песни, той по никакъв начин не го е показал. Поне не са го видели на концерт на Курбанханов и да му връчва цветя и венци, както става в някои страни членки на ЕС...

И още нещо, което трябва да кажа като социалист. Аз си давам сметка, че Путин е на съвсем различен политически полюс от този, който харесвам аз. Той просто е последният автентичен десен политик в Европа. Но тук трябва да говорим за онази десница, меланхоличната такава, която съществуваше в следвоенните години в Западна Европа, десницата, която не беше влязла в психиатрия с дрогата на неолиберализма. Само трябва да стъпите в Русия, за да видите, че бизнес-средата е доста по-добра от българската например.  Икономическата му политика по никакъв начин не се различава от пазарната икономика на която западния свят толкова държи.

И тук отново се връщаме към въпроса от началото. Защо Западът държи да се самоизлъже за характера на путиновата власт? Защото тя съвсем не е толкова еднозначна, колкото се опитват да я изкарат. Путин е разнообразен персонаж, който обаче винаги е изкарван черен, а това е лошо за цяла Европа. Защото руснаците все повече виждат контраста западни новини/реалност. А Русия е последната държава в която е гордост да кажеш, че си от Европа. Това лъжливо и неистинско отношение към Русия ще тласне тази държава в съвсем различна посока, което един ден ще бъде окачествено като чудовищна грешка. Но те пък чудовищните грешки са коварни, защото винаги са видими от историческа перспектива.

Европа просто е избрала позата на Маша Гесен – да е сляпа за истинския характер на случващото се и да си обяснява с небивалици всички действия на Русия. Всъщност – това си е избор на Европа. Но лошото качество на политическите анализи за тази страна вече реално започва да пречи. И ще ви дам конкретен пример с България.

Покрай изборите в Русия ни я описваха като едва ли не разпадаща се държава, страна, която едвам се крепи на пропастта на политическата криза, слаба, омаломощена и тъжна. И изведнъж тази „слаба” страна се появи пред България с иск за компенсации за 1 милиард евро без да й мигне окото. Изобщо не тържествувам, това си е диво извиване на ръцете. Ама как така една слаба държава ни го причини, а?

Ние избрахме да сме слепи за Русия и Путин, така че поне две-трети от вината си е наша собствена. 

И то не само на България. На цяла Европа също.

Когато прокурорите станат литературни критици

Дали не трябва да се връщаме към антисталинската литература? Манделщам през 1933 година беше написал в своето известно стихотворение:

Ний живеем без слух за страната под нас,

десет стъпки встрани глъхне нашият глас,

но дори в полугласните теми

става реч за планинеца в Кремъл.

Когато поезията бъде привидяна като политическа опасност, това винаги е символ за тъмната сянка на диктатурата. Дори и когато не говорим за обикновено стихотворение, а за текст на рап-песен, както стана с песента на Мишо Шамара и Сарафа "Бяло, зелено и червено". Няма никаква разлика. Когато прокурорите започнат да се правят на литературни критици, тогава правото заприличва на сюрреализъм.

Интересно обаче защо изведнъж обвинителите се самосезираха за текст на песен, който съвсем ясно е насочен срещу партия ГЕРБ, дори и критиката да е изразена по хулигански начин.

Бардът на тази власт, изпълнителят на  "Нашата полиция", първият приятел на Цветан Цветанов Веселин Маринов пее песен в която се казва:

Горчива обич нека ме опива.

От старите винари още знам,

че истинското вино е горчиво.

За подсладено - няма да те дам!

Този текст е политически скандален. Лирическият герой иска да бъде опиянен, най-вероятно, защото това е единственият начин да понесе мъдрото и бодро управление на ГЕРБ. Да не говорим, че в тази песен се говори, че истинското вино било горчиво, което влиза в остро противоречие с европейските директиви и вероятно е опит на лирическия герой да оплюе успехите на властта в работата с еврофондовете.

Къде е прокуратурата, че не привика Веселин Маринов? Оттук-нататък всеки осмелил се да напише нещо - веднага трябва да е готов да го обясни. Поетите не бива да заспиват, а да се готвят за призовки посред нощ и посещения в прокуратурата за дълги вечерни литературни дискусии.

Вън от шегата - няма абсолютно никакво значение дали текстът на двамата рапъри има литературни достойнства. Няма никакво значение харесва ли ни той или не. Въпросът е, че прокуратурата няма място в литературата. Държавните обвинители не могат да бъдат естетически оценители на метафори. Те не могат да осъдят един голям престъпник, а вече са се заели с поп-културата. Когато прокурорите потърсят теми за работа в културата, значи държавата наистина е заприличала на психиатрия, вдигнала бунт. И всичко това е страничен ефект на огромната машина за безсмислици на властта. Те са машина за лозунги и заради това се почувстваха уязвени в сферата на културата. Очевидно си имаме нов феномен - бъдещата диктатура разпозна музиката като свой естествен враг. Защото свободното мислене и ботушът не се търпят едни други. Но кой, кой позволи на прокурорите да се правят на критици? Кой им развързва ръцете да разпитват музикални изпълнители? И не са заблуждавайте - почва се отдалече. Близо е мига, когато всеки ще може да бъде привикан да обяснява за произхода на нелегалните си мисли.

Трябва ли да припомням антиутопията на Замятин "Ние", където всевиждащото око на властта бе визуализирано с това, че всички трябваше да живеят в стъклени стаи, винаги видими, защото индивидът няма право на незивисим живот. Първата стъпка към подобен свят се прави в момента в който поискаш от един музикант да си обясни метафорите и да го обвиниш, че се гаври с държавното знаме, само, защото си е позволил да бъде критичен.

Навремето Сталин е привиквал поетите да обясняват стихотворенията. Част от тях заминаха за Сибир, друга част изчезнаха безследно. Защото, независимо как се проявява този литературен талант (дали е поет или само рапър) неговите носители май първи успяват да надушат кога на хоризонта се кълбят отровните черни облаци. Очевидно премиерът не чете и е прехвърлил тази дейност на наказателните органи.

Да припомним още нещо - през 1937 година Адолф Хитлер чете реч срещу модерното изкуство. А за него, разбира се, е модерно всяко изкуство, което не се вписва в расисткия канон на националсоциализма. "Сред представените картини забелязах творби, които ни карат да мислим, че очите на някои хора възприемат нещата различни от това, което те всъщност са", казва Хитлер в анализа си на изкуството. И загрижено добавя: "Не искам да влизам в спор дали тези хора действително виждат и възприемат нещата по този начин, но в името на немския народ аз искам да забраня на такива нещастници, които явно страдат от зрителни дефекти, да се опитват да пробутват на своите сънародници продуктите на собственото си неправилно наблюдение като реални неща, или да им ги поднесат като "изкуство".

Хитлер препоръчва и конкретен модел на действия. Той казва, че ако тези хора виждат света по този начин и вярват, че го виждат така, то очевидно те са нещастници и очевидно  Министерството на вътрешните работи на райха трябва да се занимае с тях. Обърнете внимание кое министерство трябва да се занимава с болните хора! А в другия случай, ако художниците умишлено вредителстват - трябвало да бъдат съдени за престъпление.

В аналогичен порив на културна ярост през 1962 година Никита Хрушчов попада на изложбата на руски модернисти на Манежа и изпада в шок. Започва да им крещи. "Господа педераси, решете с кой сте - със съветската власт или против нея", истерясва той.

И Хитлер и Хрушчов показват нещо много важно. Диктатурите не могат да понасят изкуството, защото подсъзнателно усещат в него дълбочина в която могат да бъдат удавени, дори и без да се усетят.

Не казвам, че двама рапъри са символ на модерното изкуство в страната. Казвам обаче, че властта се почувства дотолкова уязвена от тях, че се опита да им прати прокурори като литературни критици. С което ги надари със сила за която те едва ли са предполагали. Утре половин България ще слуша Сарафа и Мишо Шамара. И дори песните им да не стават, то със сигурност текстовете им вече ще бъдат разчитани като политическа поезия, като позив, а това е битка, която нито една власт не може да спечели.

Ама кой да се интересува от история. Кой? Очевидно прокурорите-литературни критици нямат особено много силни културни страни.

Целият случай показва и друго. Просто България отвратително не се променя. Защото най-доброто описание на тази шизофренична ситуация днес, може да го намерим у Гео Милев. В неговата статия "Полицейска критика" той бе казал:

Забранено е -

да се говори

да се мисли

да се пише

да се чете

а най-сетне и

да се живее.

Длъжен съм да ви предупредя.

Извършването на което и да действие от тези, които е посочил Гео веднага ще ви нареди сред противниците на ГЕРБ.

Политическата диета на Меглена Кунева

"Смъкнете излишните килограми! Отървете се от мозъка!". 

Това призоваваше в един легендарен афоризъм сръбския сатирик Нинус Несторович. Както всяка шега и тази може да бъде разчетена като разтърсващо философско откровение. Защото в България винаги има хора, които редовно ни предлагат тази диета - да се лишим от мозък, за да изглеждаме безвъздушни, красиви, нереални и тъпи.

В този стил на политическа стилистика дойде и предложението на партията на Меглена Кунева "България на гражданите" за намаляването наполовина на партийните субсидии в България. Ако можехме да окачествим това само като популизъм, вероятно нямаше да е толкова дразнещо. Това обаче е популизъм на дребно и издава не стратегическо, а обсебено от моменталния пиар мислене.

Нека да припомним няколко фундаментални неща. Идеята за субсидии на партиите не е идва, за да се ограбват данъкоплатците, а, за да се въведе ред във финансирането на политическите субекти. С години българското общество негодуваше, че партийните централи стават заложници на неясни интереси и тъмни схеми, за да си осигурят пари и субсидиите дойдоха като решение именно на този проблем. Още нещо - субсидията осигурява финансова независимост на опозиционните партии и така не дават възможност да упрявляващите да затегнат икономическа примка около шията на своите противници. Тоест - парите, които данъкоплатците дават не са хвърлени във вятъра, това е инвестиция в чиста среда, демокрация, инвестиция в нормални отношения и прозрачност на политическите субекти.

Ако субсидията на партиите бъде отнета или драстично намалена, това веднага ще се отрази на политическия живот. Той отново ще стане тъмен и мътен като съзнанието на депутат от мнозинството, прекалил с чашките на благотворителен коктейл. Идеята за намаляването на субсидиите не е признак за решителност, а е начин да се даде рамо на сегашното управление. Те отсега се опитват да концентрират огромни ресурси, за да си купят победа на вота, а обезсилването на опозицията ще им дойде като политически джакпот.

Тази идея повдига доста въпроси около опозиционния характер на партията на Кунева и около прокламираната непорочност на нейните членове. Това е една партия с умишлено предизвикана амнезия, защото си мислят, че като се правят на различни, всички ще забравят предишните им биографии. И, ако смисълът на тази непорочност е, да се дават идеи в услуга на ГЕРБ, то значи Кунева наистина се очертава като любимата партньорка на Борисов за политически танц. Трудно е да вярваш на думи, когато идеите, които предлагат приличат на черен виц. 

С такива идеи партията на Кунева съвсем се оприличава на един друг афоризъм на великия Несторович: "Най-смелият опозиционен лидер попита главнокомандващия дали може да отиде да пикае, а когато той му каза, че не може, защото му е спешно необходим, великият опозиционер се напика от щастие!"

Оглеждайте внимателно "България на гражданите". 

Просто не се знае кога щастието им наистина ще ги надвие.

Гошо от Почивка - безсмъртен титан на герберския реализъм

Младият и надъхан талант, Форест Гъмпа на българския рап, развихреният поет на свободна практика, наречен артистично Гошо от Почивка, автор на лирична песен като "Ела да те ебем", на възхитителен романс, кръстен "Мирела от Варна, която е курва", на екзистенциалната творба "Коза барабонки", блесна и на политическата сцена с невероятната си песен "Бойко Борисов".

В нея младия талант показва пластичността на своето дарование и на практика като руски танк от Втората световна война прокарва нов път в литературата, наречен рапогерберски реализъм. Чудовищният заряд на песента се чувства още с първите думи:

Йееее, ю хърд ми...

Знаеш ли за кой, знаеш ли за кооой,

знаеш ли за кой ще гласувам от страната -

за Бойко Борисоооов (2)

знаеш ли за кой ще гласувам от страната,

за да се оправят нещата,

да ходим по лесно по земята...

Младият бард на новите реалности подкупващо като митничар с отчаян поглед на Дунав мост се опитва да ни даде знак за своите вътрешни политически мисли. Заради това той си позволява такива риторични въпроси - това е културна стратегия, която трябва да плени широките маси и да постави въпроса по начина по който пролетариата го обича. Талантът от далечна Испания, вероятно така е бил заслепен от своето вдъхновение, че текстът му страда от едно известно темпорално несъвършенство. Лирическият герой обявява на света, че ще гласува за Бойко Борисов, "за да се оправят нещата", но пропуска факта, че Бойко Борисов управлява вече трета година. Тук текстът куца по политическа линия, защото някое вредителско око, някой масов убиец, деградирал и пропаднал тип, фен на Тройната коалиция може да си помисли, че нищо в България не е било оправено досега след като това оправяне тепърва предстои....Но ще отдадем тази пукнатина на геополитическите терзания на автора на "Ела да те ебем", който тепърва нагазва в полето на агитационната музика.

След това стихотворението скача с една нотка по-нагоре в политическите висини:

Здравей, България, как са всички?

Имам велик премиер в наш'та страна,

промяната е видна - магистрали, училища, болници.

Той наказа всички виновници,

писна ми от алчни чиновници

със скъпи часовници.

Ши гласувам аз за Бойко Борисов без съмнение,

избра точния човек българското население.

Предишните умници

оставиха проблемите стотици.

И сега съм без парици

за мекици,

но по-малко, по-малко

не е чак толкова жалко.

знаеш ли за кой ще гласувам от страната -

за Бойко Борисоооов (2)

Тук очевидно стихотворението привключва на любовна нотка. Авторът на песента - поема "Къде ми е лайното" очевидно е влюбен, защото обикновено с този речник тийнейджърите говорят за манекенките от плакатите в техните стаи. А знаете, че очите на влюбения виждат като очите на наркомана - розово, весело, невъзможно. Защото по времето на описвания премиер нито една болница или училище не е било построено, но вероятно от далечна Испания всичко се вижда по този петизмерен начин. И понеже човек е склонен да засилва качествата на обекта на любовта си - Гошо от Почивка надарява Борисов със суперменство и го хвали, че е наказал всички виновници. Ех, тази поезия, как палаво обича да преувеличава нещата! Защото грубата непоетична реалност сочи нещо съвсем различно, ама нима някога влюбените поети са приемали реалността като аргумент.

Задължително трябва да разкодираме още една литературна стратегия на младия талант - както говори, че българското население без съмнене е избрало точни човек, той изведнъж превключва регистъра и казва, че сега е без парици за мекици. Обяснението за този факт е идеологическо првилно - бившите умници. Така де - в този свят има само един еталон за невинност - Бойко Борисов и партия ГЕРБ.

Какво обаче се оказва - след три години власт Гошо пак няма пари за мекици, но това било по-малко. С други думи поетът казва - аз пак си гладувам, ама вече съм горд, че си имаме премиер в който съм влюбен. Очевидно Бойко Борисов трябва да замести и хляба в тази тъжна поетична любов.

А вдъхновението на автора на "Чуват се капаци, баци" не спира, то е пенливо като бутилка с бира, забравена на слънце:

Пореден факт,

от Господа е знак.

За Бойко Борисов посветих

този трак,

със мерак,

ГЕРБ е най-доброто, брат.

Гледам глад, мизерия,

по новините репризент Миролюба Бенатова,

мръсници се смеят с усмивка 24-каратова.

С Бойко Борисов съм по-спокоен за наш'то бъдеще,

по-добро образование, възпитание и култура".

Знаеш ли за кой ще гласувам от страната -

за Бойко Борисоооов (2)

Знаеш ли за кой ще гласувам от страната,

да се оправят нещата,

да ходим по-ниско по земята...

за Бойко Борисоооов (2)

 

Очевидно сърцето на Гошо Почивка не знае мира в битката си с реалността. След като гледа глад и мизерия на третата година от управлението на ГЕРБ, то (сърцето) поетично подарява тези дефекти на неясното минало, а Бойко Борисов е въздигнат в ранг на политическа икона. Ох, няма как да не ни смути споменаването на Миролюба Бенатова в този изчистен любовен текст, посветен на друг. Ценителите на герберореализма знаем, че Гошо от Почивка обича да се заглежда по дългите крака на певици и журналистки, но тук Бенатова очевидно го разсейва от поставената геополитическа цел. А това литературата не го прощава, стига, разбира се, да не би неясният образ и трепет на Гошо да не го тика към някакъв вид тройка с премиера и журналистката...

И не гледайте подсъдно литературния критик - в герберореализма фантазиите не познават граници.

Фактът, че лирическият герой е спокоен за българската култура с Бойко Борисов може да отдадем на остри метаболитни проблеми, причинени вероятно от лютата испанска кухня, която е поразила крехкия организъм на поета.  И заради това цялото стихотворение е гениално, защото то може да бъде единствено продукт на засилени хормонални проблеми, страдание на ендокринната система и скоротечен мозъчен дефицит.

А нима всички, които на третата година от управлението още подкрепят ГЕРБ не са точно такива?

Песента завършва яко, в стил богословска патаклама:

Господ да пази България,

Господ да пази Бойко Борисов!

А нас, Господи, моля те, моля те, моля те, пази ни от гласуващи емигранти.

Особено от такива, дето ще напишат песен за Него, ясно пренебрегвайки знаците Ти, че е тоя другия пич е абсолютен малоумник!

Страна на вечни блата и чорлави вещици

(няколко радикални и революционни обяснения за три-четири стихотворения на Александър Блок)

Преди изобщо да съм чел нещо от Блок, аз прочетох една статия в която се казваше, че той не е истински. Някакъв московски литератор по време на руската перестройка се бе заел със задачата да докаже, че Блок е само подставено лице, а зад него всъщност са стоели поне 4 други руски поети. Тогава още не бях подготвен за серията от мистификации, които пресата ще ни поднесе в бурните преходни години. Но си спомням извода на забравения отдавна литератор - разобличител - че поетите, които са приписвали стиховете си на Блок са били жестоко излъгани от историята, защото тяхното творение е заживяло самостоятелен и смислен живот, много по-пълноценен, отколкото някога са предполагали...

Това, разбира се, е чудовищна глупост.

Два или три дни по-късно обаче животът отново ме сблъска с името на Блок. В един разказ на руския фантаст Иля Варшавски "Любов и време" попаднах на знаменитото стихотворение:

Нощ, улица, фенер, аптека,

безсмислена, мъждива светлина.

И да живееш още толкоз века —

пак изход няма… Все ще е така…

Разказът на Варшавски е много хубав. В него се разказва за един руски изобретател, който намира начин да хване на телевизора си картина от бъдещето и да си приказва с жена от него. Двамата се влюбват. Жената казва, че в нейното време имат начин да стигнат до миналото, но после няма как да се върне. Уговарят се тя да пристигне на 29 май 1969 година, събота. Оказва се обаче, че главният герой сбърква календарчето по което се информира за времето, то е било за 1968 година. Той я е чакал в събота, тя е пристигнала в петък. Двамата никога повече не се виждат. А, каквото и да ми говорите, този разказ си беше изящен къс от социалистическа фанастика, лиричен, изисен и тъжен, каквито вече не се пишат в тази част на вселената.

Както и да е. Приех това за знак от небето, изтичах до библиотеката и си взех стихосбирка на Блок. Рядко в моя живот нещо с рими ме е поразявало като откровение. Аз съм дете на модерната епоха - приучен съм да се отнасям към поезията с постмодерна ирония, лека шега и насмешка, с едно намигване за всеки случай, защото най-вероятно лудниците са пълни с хора, взели поезията твърде насериозно. Но Блок е поет от който е трудно да не се възторгнеш. Тогава не оценявах изяществото на късите стихотворения - исках поезията да е безкраен поток от напрегната мисъл. И заради това първото нещо, което прочетох от Блок е поемата "Дванадесетте". Това произведение не е характерно за Блок, той все пак го пише след 1917 година, когато започва да вижда в октомврийската революция някакво проявление на мистични сили. До края на живота си през 1921 година Блок остава лиричен мистик, а революциите поразяват мистиците със силата на откровение, именно, защото са в състояние да преподредят света. В "Дванадесетте" Блок се доближива на места почти до експресионизма, имитира речта на улицата, поезията му е изтъкана от някакъв нечовешки ритъм, който не спира нито за миг, вкарва революционни лозунги, а последният образ от поемата е толкова разтърсващ и сигурно в годините след това е докарвал не един и два инфаркта на правоверни партийни литературни критици в опитите си да обяснят какво точно е искал да каже поета. В превода на Гео Милев (тази поема сякаш е правена специално за него) краят е пресъздаден по следния начин:

...и с венец от бели рози —

там пред тях: Иисус Христос.

Не ми е в стила да споря с титан като Гео, преводът му е зашеметителен, но краят не звучи както трябва, защото на руски последните два стиха се римуват, а за поемата е много важно последните два стиха да се римуват. На руски те звучат така:

В белом венчике из роз -

Впереди - Исус Христос.

Идеята е, че самата революция се ръководи от Христос. Това е зашеметяващ образ. Чел съм опити да се изопачи идеята на Блок, да се казва, че той не е схващал какво става, че е е опитвал да тълкува със стари образи нови идеи, ама не е точно така. Всяко обяснение в този дух ще е обида за поета и неговото перо. Блок прекрасно знае какво иска да постигне - той иска да обедини вяра и революция, на пръв поглед несъвместими идеи в едно, защото именно това е неговият натюрел. Цялото му творчество, изящно, лирично, самотно и странно, води до такъв кулуминационен момент, но това е отделна тема за която ще говоря само, ако някой се престраши да почерпи по бира. Иначе поставяме точката тук, да не говорим, че всичко това е само въведение в темата, така да се каже, кратка литературна увертюра, която ни води към момента в който да се запознаем с нещо различно.

Аз обичам доста от стихотворенията на Блок, но още при първото четене на неговата поезия попаднах на едно странно и интерeсно стихче, кратко, изящно и влудяващо, което смело мога да определя като любимото си от него. То в никакъв случай не е най-популярното, има голяма вероятност доста хора да са го пропуснали, прелиствайки томовете на Блок, но вероятно това е съдбата на истинските бисери - да бъдат откривани трудно като отдавна забравено пиратско съкровище.

Блатото е дълбоката орбита

на огромното земно око.

Той е плакал тъй дълго,

че окото от сълзи изтекло,

обрасло със суха трева.

Ала между стъблата и злака,

и белия пух на премрежени мигли

пробягва зелена искра,

и угасва всред блатото пак.

И тогава в селата говорят

дошли кой знай откъде

ясновидци и чорлави вещици:

„Блатото с вас се шегува,

подмамват ви тъмните сили.“

И докато те им говорят така,

побелелите старци се кръстят,

мъжете се смеят,

а върху моминските плещи —

личат ясно бели криле.

Блатата имат особена мистика. Отворете произволен фентъзи-роман и с голяма вероятност ще уцелите сцена в която злите сили стоят притихнали край някое блато или мистични сили витаят в мъглите, които ги покриват.

Блок обаче, и заради това ви казвам, че е страшен пич, независимо, че го представят като бледен и меланхоличен, изцяло преобръща идеята. Тук блатото обяснява целия свят. Целият свят е мястото, където става някаква магия на зелените искри. Образът на искрящото блато беше този, който ме плени на първото четене. В стихотворението се намеква, че блатата са очите на Бога, защото са места пресъхнали от сълзи. Мистичната атмосфера на уникалното начало се засилва от внезапния образ на ясновидците и чорлавите вещици, които се придържат към идеята, че блатото е лошо съзнание, демоничен разум, който си прави шеги с хората, които живеят край него...

А всичко това ярко се пренебрегва от финалния образ - върху раменете на младите момичета растат бели криле. Те стават ангели. Блатото ги превръща в ангели....

Блок е търсач на невинност. Ако говорят за него като за раним поет и човек, това се дължи най-вероятно не само на драматичната му любовна история с дъщерята на Менделеев, а на литературния му блян за чистота и непорочност. Това е стара като света идея, но той й е отдаден. Заради това в образа на момичета - ангели има такава, отричаща мрака радост. Блатото, центърът на тъмната мистика, искрящото със зелени искри блато, всъщност се шегува като превръща невинните в ангели. И това е утопичен образ на едно далечно и почти невъзможно щастие...

Това стихотворение трудно може да се разбере, ако не отбележим, че Блок много пише за блатата. Цикълът му се казва "Мехурите на земята" (фраза, директно свита от "Макбет"). В него блатата се показват като мистична, като светла, като странна, като неописуема сила и целият цикъл просто може да изкърти съзнанието на човек с дълбочината, която един поет може да постигне със своите думи. Ако приемем думите за лопати, то поезията е сравнима със сонда.

В едно друго стихотворение образът за който си говорим директно казва:

Обикни тези вечни блата —

непресъхващ е техният дух.

Този злак не познава смъртта.

Този храст, неизтлял, е тъй сух.

Блатото съществува като вечност, като нещо, което се простира от началото до края на времето. Блатото тук е директен образ на самата Русия, вечна, огромна и непобираща се в ума страна. И в нея край блатата раснат млади ангели, там сноват чорлави вещици и ясновидци, цялата страна живее в някаква изключителна форма на вечност. Според Блок вечността мълчи в полята.

Страшен образ. Мълчаливата вечност, която се е настанила над безкрайното пространство и гледа към всички чрез своите очи, блатата.

Говорете ми след това, че Блок не е знаел какво пише, когато поставя Христос начело на революцията. За него това е знак, че вечността най-накрая се сдобила с глас и тръгнала напред в света, за да заяви своето присъствие. Идването на Христос като революционер отменя света като сън и създава света като нещо, което стремително е тръгнало към райското състояние, когато всички ще носят бели криле на раменете си. Защото блатата така искат, а тяхното сияние е винаги силно, зелено и истинско.

Фактът, че нищо от това не се сбъдна, не трябва да е достатъчна причина, да не изумяваме от възторг от силата на такова мислене.

Поезията създава собствена реалност. Ето защо не съм сигурен, че Блок в момента не се разхожда край някое вечно блато и не се завръща насам, защото, когато човек заговори с вечността, другото изглежда съвсем леко смешно и преходно.

Като златиста зелена искра върху странно блато нощем.

Баламосване

Доскоро таяхме надежда, че поне министър Тотю Младенов ще се държи като силен експерт. Особено след като нищо не зависи от него във финансовата политика на държавата.

Ето обаче, че и той прихвана яко от начина на говорене на колегите му политици. По-просто казано, започна да лъже. Казва, че пенсиите ще бъдат увеличени с 10%. А много добре знае, че не става дума за увеличение, а за индексиране. Разликата е колкото между зебра и жираф в зоологическата градина.

Увеличение има тогава, когато реалните доходи се увеличават. Когато се индексира, има някакво догонване на инфлацията. В случая с ГЕРБ и неговата политика на доходите, става дума за половинчата индексация. И тук втората лъжа. Вярва ли си министърът като заявява, че 10% индексация връща доходите на пенсионерите на нивото на 2009 г.?  За три години с колко поскъпнаха хлябът, месото, сиренето, зеленчуците? Зеленчуците между 35-45 %, хлябът с 25 на сто, сиренето удари рекордни цени. Скъпотията е изпреварила доходите с три обиколки. Така че дори и да си вземе кратка почивка пак ще маха триумфално с ръка на хората. 

На този фон обявените 10 процента са капка вода в пустинята. Почти нищо. Предизборен опит за платена любов.

Нашият вестник отдавна призовава в кошницата със стоки да не се слагат цигулките и палтата от норка. Така ще бъде по-честно.

Или управляващите смятат, че глупостта е право пропорционална на бедността? 

(коментарът е писан съвместно с моя колега Юрий Борисов под псевдонима братя Ружеви)

 

Нели Крус няма да е суперменът на свободното слово у нас

Битката за различни медии трябва да си бъде българска, да разчитаме на еврокомисар в нея наистина е сравнимо с това да се хвърлим в Перловската река

Не съм наясно откъде произлиза вечната българска склонност да чакаме някой отвън да реши колективните ни вътрешни проблеми. Това никога не е ставало, а и на хоризонта не се очертава и някога да стане. Заради това никак не успях да разбера какъв беше този шум около посещението на еврокомисарката Нели Крус.

Една солидна група от журналисти й написа писмо, поиска среща с нея, тази среща се проведе, разбира се, издателите и гадовете я окупираха, превърнаха я в цирк, в карнавал на самохвалството и лудостта, Нели Крус с голяма вероятност си е помислила, че попада насред филм на Кустурица и си е отишла от България с облекчение...

Така и не разбрах смисъла от мероприятието. Защото проблемът с медиите, свободата на словото и журналистиката в България няма да бъде решен от Брюксел. Щеше да е много елегантно и готино справедливостта да ни навести от чужбина и да оправи нещата с магическа пръчка. Ама няма как да стане. И всъщност е по-добре да не става с външна намеса, защото подарената свобода има свойството да нагарча в най-неочакваните мигове.

Интересно ми е обаче какво ли са очаквали журналистите, които искаха да се видят с Нели Крус? На какво са разчитали? Тя да стане от мястото си, да изтича до Министерския съвет, да хване за ухото Бойко Борисов и да го накара да освободи желязната властова прегръдка над медиите? Да нарита издателите и да ги превърне мигом в безкрайни демократи с либерални разбирания за света?

Подобна среща можеше да има единствено и само козметичен ефект, а присъствието на фигурите, направили журналистиката проблемна професия я превърна напълно във фарс. Но смятам, че точно така трябваше. Срещата с Нели Крус мина по най-добрия начин - просто показа, че това няма да е начина за справяне с проблема.

В случая важи правилото на Остап Бендер - "спасяването на давещите се е дело на самите давещи". Нито един чужденец не може да реши проблемите на нашата родна журналистика. Защото журналистиката е област специфична, културно-разнообразна и в нея никога няма да има универсални рецепти.

Идеята за европейски мониторинг върху медиите не звучи зле, има хляб в нея, но не е решение на никакъв проблем. Защото е само отлагане на истинската битка. Това е като да замразиш човек, болен от рак, за да бъде съживен във времената в които ще могат да го излекуват. Нели Крус не е лечител, тя можеше да бъде единствено и само събеседник. Опасявам се обаче, че тук й възложиха ролята на психоаналитик, който трябва да се запознае с колективната лудост на колегията. И най-вече на едрите издатели, които узурпираха срещата и я превърнаха във вечерно комедийно шоу.

Битката за свобода на словото и за свободни медии в България може да бъде единствено и само битка на българските журналисти. Не ни трябва брюкселско рамо или европейско намигване за подкрепа. То може да бъде разрушително за крехкото самочувствие на журналистите, защото няма как брюкселските батковци завинаги да ни пазят от кварталните хулигани.

За да разберем целта на битката обаче трябва ясно да дефинираме какво означава свобода на словото и какво точно трябва да постигнат българските журналисти. Дали е само изясняването на собствеността и издателската прозрачност?

Липсата на свобода на словото е станало гениално обяснение за мързела в журналистиката. И доста от колегите просто реагират на събитията и не сядат един текст да напишат като хората. При това възниква въпроса - дали е свобода на словото битката за това да измислиш по-интересно прилагателно за ушите на Цветан Цветанов или за формата на неговия череп? Много повече свобода се иска да поведеш битка с огромни икономически субекти, които искат да превземат цели краища на България и да отровят живота на хората. Обаче тази тема някакси не влиза в обсега на загрижените разговори за свободата на словото. Кой е по-свободен - един журналист, който не спира да пише за проблемите на хората в Крумовград или човек, който се упражнява единствено в психологически анализи на тема премиер и кабинет?

Казвам това, защото свободата на словото е много по-сложен проблем, отколкото звучи на пръв поглед.

И заради това Нели Крус не може да бъде лечител на нашите болежки. Ние най-добре си ги познаваме.

Защото за разлика от всяка друга епоха в историята на човечеството днес журналистите имат много различни начини да бъдат свободни. Нима някой може да ограничи техния интернет живот и полетът на свободата им там? Ако човек има и знае какво да каже - може да каже по хиляди различни начини и поне по сто различни канала. Натискът съществува в редакциите, но трудно би се разпрострял и върху социалните мрежи. Заради това ми е трудно да слушам безкрайни оплаквания от липсата на свобода на словото. Свободата на словото винаги е на една ръка разстояние. Просто се иска понякога да я упражняваш и без да държиш да ти плащат за нея. С което не искам да кажа нещо срещу професионалните журналисти. Точно обратното - те са солта на земята и е късмет, че България има повечето от тях. Но не разбирам интелектуалната поза да чакаме един чужденец да свърши нашата собствена работа. Защото журналистите имат силата да променят медийната среда, дори и, когато срещу тях на барикадата се намират големите кинти. За целта обаче се изискват не единични действия и трогателни писма, а обединено и координирано усилие.

Изисква се и изключително силен дебат за какво ни е необходима тази свобода на словото и как ще я разбираме оттук-нататък. Защото, казвам го разкаяно, понеже и аз съм един от тези хора, постоянните упражнения на гърба на кабинета, правят хората резистентни към журналистиката. Властта не трябва да бъде оставяна на мира, тя трябва да бъде ритана докато не може да си седне на мястото, но очевидно не я ритаме на правилното място. А и, когато има хора готови да слугуват с еротична радост на властта и медийно да облекчават болките на кабинета, ситуацията става още по-шибана. Заради това катарзисът трябва да дойде от самите журналисти.

Брюксел егоцентрично е вперил поглед в собствения си пъп и ми е трудно да повярвам, че нашата българска медийна драма ще го трогне. Както правилно написа колегата Руслан Йорданов - "ако чакаме еврокомисар Нели Круз да реши проблемите на свободата на словото и българската журналистика, по-добре да идем колективно да се хвърлим в Перловската река..."

Перловската река наистина ще ни остане последния изход, ако прецакаме тази наша битка и оставим чужденци да я водят вместо нас. Нели Крус се оказа симпатична дама със заострено чувство за реалност и хубав хумор, но тя си замина, а тези, които стояха срещу нея и се превъзнасяха като морални икони, въпреки, че прецакаха всичко, си останаха тук. Нашите собствени медийни демони. Време е да си купуваме чесън и да правим сребърните куршуми за битката с тях.

А това си е наша българска древна рецепта. 

Брюксел няма как да я знае.

Пернишка любов за 1 милион лева

Любовта на ГЕРБ към Перник била 1 милион лева. Така казал тези дни вождът Бойко Борисов пред всички министри. Нещо повече - в стенограмата ясно се вижда как той заръчва на Томислав Дончев (командирован политически в Перник) да ходи и да обяснява как БСП обича Перник за 15 хиляди лева, а ГЕРБ за цял милион.

Как да отговориш на такива неопровержими финансово-романтични факти?

Очевидно за Бойко Борисов Перник е като луксозна девойка на повикване, която се впечатлява от звънкането на пари. Щом любовта може да има финансови измерения, това решава генерално проблемът с абсолютното пренебрежение на властта към трагедията на перничани, които останаха без дом, нали така? Или поне такава е логиката, която стои зад това високопарно изявление на премиера. То изразява мироглед на сваляч от Банкя - имаш ли пари, девойките те харесват, нямаш ли, не струваш нищо.

Очевидно за Бойко Борисов Перник е като магистрална проститутка, която може да бъде купена с пари. Защото от класиците на романтичните романи знаем, че истинската любов не се влияе от кинтите. Тя е буреносно чувство, което настоява за постоянно внимание и отдаденост. А Перник, действията на властта го показват, е само бележка под линия за тях. Някакви досадници, които не спират да мрънкат и да искат държавата да им обърне внимание.

С други думи - Бойко Борисов и ГЕРБ можеха да си спестят един милион лева и просто да обърнат внимание на хората. Те обаче са свикнали всичко да си купуват с пари - избори, влияние, любов и приятели. Заради това тука го играят на едро с цял милион. Това, което Борисов, разбира се, не казва е, че този милион е само капка в морето. Че тези пари доникъде няма да стигнат. Че сега за Перник трябват дори повече пари, защото от май месец насам властта постоянно лъже града за помощ.

Нали влюбените не се лъжат? Нали любовта е тържество на истината? Нали романтиката изисква достоверност, а не празни приказки?

Перничани са особени хора. Те са люти, сприхави, имат ексцентрично чувство за хумор, земни са, много истински, не театралничат и не се правят на нещо, което не са. Тях и с един милиард не можеш да ги купиш. Защото перничанинът има уникалното умение да оценява реалността безкрайно точно и да синтезира протеста си срещу вселената в умело подбрани псувни. С други думи, ако Бойко Борисов събере кураж да се разходи из Перник, никъде няма да види любов и възторг. Местният електорат ще го гледа заканително и ще се чуди защо си е забравил винкела вкъщи...

Вождът на ГЕРБ е позабравил, че купената любов не е сладка, защото в платената взаимност няма уважение. Не можеш да сключиш сделка с хората, които си излъгал. Този прословут милион стигна до Перник с 5 месеца закъснение. Интересно защо ли стана така? Защо преди него бе направено всичко възможно местната власт да бъде изправена на нокти, да бъде запратена в политическа криза, а всички перничани да бъдат с изопнати нерви от тоталното бездействие на властта. Нима това е любовта за 1 милион лева? Нима това е правителствената на романтика? Че то една вечеря на свещи щеше да свърши по-добра работа от тези пари на ръка, които вече нямат да решат нито един проблем.

Очевидно за Бойко Борисов Перник е град, който трябва да живее от подаяния. Не държавата дава пари, разбираш ли, а партия ГЕРБ! Как ли се получи така? Партията е загрижена, а на държавата не й пука - това не е ли шизофрения и то радикална. Партията си търси млада любовница. Вече знаем дори и колко е готова да плати - цял милион само и само да бъде обичана.

В един от великите вицове за Перник, край лют и своенвравен, се казваше, че перничанин с различна сексуална ориентация е перничанин, който не пребива жена си след секс. С други думи пернишкото разбиране за любовта е малко по-различно отколкото партия ГЕРБ предполага. В Пернишко всичко е люто и твърдо като замръзнала бутилка със сливова ракия. Така че, ако управляващите са си наумили да участват в тази любовна история, трябва отсега да тренират.

Че когато винкелът заиграе, любовта ще се нажежи до червено.

Като за един милион лева.