Държавата на телевизионните хълцания

В името на спасението на душата си и на малкото ми останали мозъчни клетки (те бедните и без това са подложени на невероятния стрес да обитават трайно България) рядко си позволявам да гледам телевизия. Сутрешните блокове ги заобикалям най-вече и то не, защото не са интересни, а защото дори и в спокойни дни след като се зареди със смъртоносни дози политика човек отива на работа като камикадзе, което само чака къде да се бухне и избухне, а в такива истерична обстановка сутрешния блок е като игра на руска рулетка със съзнанието, с малката разлика, че тук целият барабан на револвера е безотказно напълнен с патрони.

Така за моя радост съм изтървал тв-анализа на журналистката Миролюба Бенатова, която е минала през сутрешния блок на Нова телевизия, за да презентира репортажа си за съботния митинг на БСП и ДПС. Загледах точно около две минути от него, за да ми стане ясно, че това не е точно журналистика, това е телевизионно есе с политическа поръчка. Журналистиката е коварен занаят. Можеш да представиш дори и сбирщина на Асоциацията на заклетите девици като начало на оргия. Бенатова е направила в този репортаж точно това - избрала си е гледната точка на всезнаеща, всемъдра и всепровиждаща и е решила да покаже на света, че на Орлов мост в събота са се събрали зомбита. Това всъщност си е нейна работа. Разбира се, може да бъде попитана защо не упражни същия подход на политическата седянка на ГЕРБ в Пловдив, но точно тук ще ни оплетат в едни обвинения, ще кажат - гледай го, "комисарят на подмяната" (ние не подкрепяме този списък, ама го намираме за верен, даже трябва да го допълнят) пак се развилня, пак почна да подменя темата...Неин е бил изборът да покаже едностранчиво събитието. Свещенно право. Но следващият път като ми кажете, че няма свобода на медиите, ще трябва да го повторите пред Миролюба Бенатова и нейните телевизионни екзистенциални хълцания.

Мен лично ме порази друго. Не самият репортаж. В презентацията си Бенатова разтревожено е обявила, че отстрани наблюдавала как хора гледат митинга и плачат, а тя, ох, бедната, не била виждала плачещи хора от 90-те години.

Първо, трябва да отбележим нещо в името на историческата истина. Политическата история на България е показала, че старите седесари обичат да хълцат и да подхлипват по телевизиите. Още от режисираните сълзи на Йосиф Сърчаджиев от началото на 90-те години до случайните хлипания на старите реститутки, които драматично обясняват пред журналистите днес как като вземат властта ще пратят всички комунисти в космоса или поне ще ги разфасоват за органи. С други думи да не си виждал плачещ седесар е много трудно за всеки, който се е интересувал от политика. Нашата десницата е хълцаща по генезис.

Но вън от тази историческа вметка, думите на Бенатова са чудовищно изопачаване на истината. Да не си видял и чул плача на българите в последните години, означава, че или си живял на майна си райна или имаш сърце от камък. Точно тази подлост на неслушането ще ще убие гражданското у нас.

Това означава да не си чул плачовете на хората, които се самозапалваха от ужас и отчаяние миналата зима, оставяйки огнената си следа като срам за всички нас като общество. Означава да не си чул как плачеше онова семейство от Кърджали в което полицаи бяха нахули по времето на ГЕРБ и понабили набързо. Да твърдиш, че плачът е дошъл сега е отвратително. Това означава, че не си бил на опашка за ток миналата зима, когато пенсионерките се сриваха в сълзи, защото трябваше да избират дали да ядат или да си платят тока.

Гневът не започва от юни. Гневът съпътства българите по време на целия преход. Гневът на отчаянието винаги е бил нашият призрачен спътник. И това е много повече отчаяние социално, отколкото екзистенциално. Екзистенциалното страдание е направо лукс, когато се чудиш с какви пари да си купиш хляб.

И, една новина, хората, които дойдоха в събота също имат право на глас. Техният плач очевидно не е приоритет на телевизионните журналистки, но той също не си е тръгвал от тях. И те помнят кога са плакали най-много. Защото тези хора не са ревльовци, да преиграват пред камерите, те страдаха тихо, търпяха на техен гръб да се правят кариери, но това не означава, че са безмозъчни зомбита. Те имат надежда. И са гласували с тази надежда. Още са я запазили дори.

И още нещо. Най-големият провал на този кабинет няма да е "Пеевски". Най-големият му провал ще е, ако не вземе мерки срещу бедността. Тази бедност, която е толкова голяма, че не ти оставя време дори да плачеш. И заради това хората са му гласували доверие, защото искат поне един път някой да направи нещо за тях.

Ама откъде ли да го знаят това телевизионните журналистки? Те са си махнали сърцата през 90-те години и не са чували нищо. Били са заети да следват предишните премиери по петите...

Понякога си повтарям, че след като всичко мине ние все пак ще трябва да живеем в една държава. Но после се питам - как, как ще живеем в една държава с тези, които живеят в избирателна глухота. Които виждат едно, а за слепи за друго? Който са разтърсващи на моменти и вкаменено кухи друг път. Които могат да се разстроят от плача на едни, но са безчувствени, ехидни и цинични пред надеждата на други.

Нямам представа как.

Наистина нямам.