Упражнения по вълшебство

(още два налудничави детски спомена)


От време на време – за доброто на душата си, за успокоение на есенните ветрове и като почит към енергиите на доброто, които бродят из света под формата на неочаквани озарения – човек трябва да си спомня своето детство. Напоследък това ми се случва прекалено често и по чисто нарцистичен начин няма да го отдам на своето остаряване (остаряват другите, аз винаги ще остана на 16 години или някъде там в безоблачните земи), а просто на това, че вселената очевидно минава през цикъл на меланхолия и страда по първите си години, когато е била или блясък на разширяваща се звезда, или дъх в огромното гърло господне, миг преди да се материализира от великото нищо. Та щом вселената минава през такъв цикъл, очевидно е, че аз не мога да стоя встрани от подобен мащабен процес и трябва по същия начин да се завръщам в миговете на детството, които в крайна сметка направиха от мен шантавия човек, който съм. Та днес ми се говори за вълшебство и за тайни. Идва пролет. Мълчаливата ми душа трябва да се отърве от натрупаното емоционално знание през зимата. Заради това нека да наречем този текст за спомени – “Упражнения по вълшебство”. Нещо като наръчник по лудост. Хаха.


1. Подскачащото наоколо вълшебство

В детството си бях убеден, че вълшебството броди по земята. По някакъв странен начин си мислех, че разказваното в приказките не е някаква отчаяна измислица, а отражение на реален свят, който може да се случи наистина. От тогава много харесвам думата вълшебник и винаги ще я свързвам с нещо добро, докато думата-натрапник “магьосник” нещо и до днес присяда на лингвистичния ми вкус.
Какво означаваше вълшебството за мен в онези години? Вече не съм сигурен, че мога да дам точния отговор. Гадният номер на реалността е, че с годините загубваме усещането за детето в себе си и започваме да разказваме пълни безсмислици за онова време. Такава е природата на паметта, коварна и мамеща. Бях сигурен обаче, че с подходящият ритуал, с подходящото вглеждане в природата, по някакъв начин вълшебството ще се материализира пред мен. О, почти си мисля, че знаех за какво ще го използвам. Това щеше да бъде един безкраен свят от дъвки, шоколади и сладолед. Тази моя гастрономическа страст по вълшебството така или иначе остави следа по тялото ми под форма на шкембе от което няма отърване, но ако се бях добрал до вълшебство наистина сигурно в крайна сметка щях да заприличам на някакъв Джаба или пък на свръхдебел Буда. А може би и не. Хубавото на света с вълшебство е, че подлежи на корекция по магически начин.
Та в онези красиви години бях убеден, че вълшебната пръчица, която изпълнява желания е някъде там отвън и аз трябваше да я открия. Филмите за вълшебници ми размътиха мозъка съвсем сериозно. Сигурно съм бил на пет или на шест години, но започнах да чета приказки с изследователска страст и научно вглъбяване. Мислех си, че може би има механизъм за вълшебство до който не мога да достигна по никакъв начин. Пак ще повторя – сега използвам думите на възрастен човек, защото съм забравил детските и едва ли бих ви обяснил процеса тогава по този начин. Чертаех планове за реконструкция на света в момента в който се добера до вълшебството. Може би светът, ако вълшебната пръчица, бе попаднала в алчните ми пръсти щеше да заприлича на един огромен Дисниленд. Нямам представа. А и образите на вълшебниците се меняха в съзнанието ми. По някое време си спомням пак заради един филм, който май се казваше “Господин Тао” се вдъхнових от идеята да търся вълшебна шапка. Господин Тао беше мълчалив човек, който щом прекараше пръст по края на бомбето си изпълняваше желания на хората. Интересно е и друго. Никога не изпитах отчаяние от това, че не намирам източника на вълшебство в света. Май по-интересно ми беше самото търсене. Идеята, че един ден ще открия вълшебната пръчица, магическото бомбе или нещо подобно успяваше да ме захвърли в красиви мечти за бъдещия свят в който ще имам тази сила. Светът, който мечтаех беше наивен и шумен, искам да кажа, че не съм убеден, че днес бих издържал да живея в него, но ако го бях постигнал сигурно нямаше да ми пука за това.
Не си спомням кога точно зарязах идеята за търсенето на вълшебство. Вероятно когато поотраснах достатъчно, за да ме интересува повече какво крият големите каки от гимназията под своите блузи. Така зарязах опита си да открия източникът на вълшебство в този свят. Понякога обаче изтръпвам от гадното подозрение, че съм прекратил търсенето твърде рано. Че може би са били необходими още малко усилия и съм щял да се добера до почетното място на вълшебниците в този свят. В такива мигове ми се ще да извикам към целия свят и особено към децата, които виждам да четат книги с приказки: “Хей, малки гадове такива! Знайте, че всяка вълшебна пръчица, която намерите, по право ми принадлежи, защото аз първи се досетих за нейното съществуване в този свят!”. Страх ме е, че някое от хлапетата ще я открие. Всъщност не ме е страх, а завиждам. Завиждам много. Защото можех аз да съм нейният откривател.
В миговете на завист обаче все пак имам само надежда. Тя е скромна. Надеждата, че хлапето, което я открие все пак ще ми намери някоя добра роля в Дисниленда, който ще сътвори от света. Това все пак е някакво успокоение...

2. The Secret place (Тайното място)

Във филма “Капан за сънища”, направен по едноименния роман на Стивън Кинг много ми хареса как бяха визуализирали тайното място в съзнанието на един от героите. Мозъкът му и тялото бяха завладени от извънземно, но героят се оттегли в своето тайно място. То беше представено като стая пълна с книги в която пришелецът така и не успя да пристъпи. Блъска по вратата, но не успя.
Всеки от нас вероятно е имал място, където да избяга по този начин. Може би това място с времето се мени. Запомних своето детско кътче обаче, защото си го измислих и изградих в продължение на няколко години. Изграждах го късче по късче, докато не се слепих добър и утопичен свят. Изградих го от безбрежната реалност на анимационните светове, на приказните романи, на собствената си фантазия подлютено от една щипка детска мистичност.
Тайното ми място беше една гора. Представях си я много ясно. В повечето случаи в тази гора беше нощ, а луната винаги изглеждаше голяма и хвърляше сребристи лъчи над големите дървета. Нощем в тази гора беше тихо и нищо не смущаваше покоя. Понякога май бях единственият обитател на гората. Не съм много сигурен. Авторите на светове обикновено задават началните параметри, а после реалността в повечето случаи заживява собствен живот. В средата на тази гора имаше едно огромно дърво, което беше кухо. В неговата кухина всъщност бе изградено красиво жилище на три етажа. Моето тайно място. Детската ми бърлога, така да се каже. Представях си основно последният етаж – едно легло, огромен прозорец като хралупа в дървото и от него тя бе осветявана от лунни лъчи. Ами това е.
Тайното място ми беше достатъчно за дълги години. Щом си помислех за него се успокоявах. Заспивах не в леглото си, а леглото си в стаята на дървото. Преди да заспя не виждах скучната старазагорска, а след това пловдивска луна, а луната в онази голяма и тиха гора. Отдавна не се бях сещал за нея. Онзи ден обаче от вятъра тополите пред терасата ми не спряха да шумят. Шумът им ми напомни за моето тайно място. Почти отново успях да се пренеса там. Прекрасно усещане. Гората все още си е на мястото. Все така голяма. А и луната не се е променила. Блести и хвърля лъчи над клоните. Все така и тихо и завладяващо. Това ме изпълни с увереност, че един ден, ако извънземно завладее тялото ми, все пак ще има къде да избягам от него и да му се плезя през прозореца на дървото...

Такива работи. Както казах, не съм виновен аз. Вселената е настроена меланхолично. Така че аз следвам нейните закони. Ще направя и последно признание. Все още не съм убеден, че вълшебството не е възможно. Дори напротив. Писането на този текст ме убеди, че не съм изгубил и грам от вярата си във възможността на чудесата. Мама му стара, хората направиха пари, купиха си тропически острови и яхти, а пък аз мен все към глупостите ме влече. С тази разлика, че не ги намирам за глупости. Грижа ме е за всичките ми фантазии и илюзии. Много време съм изкарал, за да ги си изграждам и няма да ги предам лесно. Вселената би одобрила това мое решение. И бъдете внимателни – един ден може да щракна с пръсти и от тях да засияе светлина. Тогава пак ми говорете, че написаното са глупости...