Завиждам на Париж. Те си имат Айфеловата кула. Като си помислиш не е нищо особено. Купчина железа, странна конструкция, която пропуска ветровете и начин да погледнеш френската столица отгоре. Нищо и половина, ама туристите й се кефят. Край Айфеловата кула има хиляди щандчета на които можеш да си купиш модели на това архитектурно творение. Мънички кулички, кулички от шоколад, кулички-ключодържатели и естествено любимото – Айфеловата кула в стъклено кълбо, което, ако тръснеш отчаяно създава ефекта, че над френската забележителност вали романтичен сняг.
Завиждам на Брюксел. Те си имат Пикаещото момченце. То е толкова невзрачно, че ако не го търсиш умишлено като нищо ще го пропуснеш. Обаче го намираш заради десетките магазини в който продават отново миниатюрни моделчета на момченцето – има го изрисувано на чаша, има го като тирбушон (романтично ще спестя коя част на младежа точно отваря виното) и естествено – има го в топка в която вали сняг. Красиво е.
Завиждам на Пиза. Град, който не блести с нищо освен с остатъците от махмурлука на един архитект. Напило се значи жабарчето, кво е правил, кво е строил историята мълчи и до днес, обаче кулата му излязла крива. Това не пречи туристи от всички страни и до днес да се дивят на това архитектурно недоразумение, да го снимат като побеснели и да се хвалят на децата и внуците с тези снимки. Кулата в Пиза също съм я виждал в много форми да се предлага на възхитеното пътуващо човечество – като магнити за хладилник, като ваденки за автомобили, като миниатюрни моделчета и пак като култовото – кулички в стъклени топки в които вали сняг. Сега като се замисля – май си е далавера да си производител на стъклени топки, защото винаги има какво да пъхнеш в тях.
Завиждам на Прага. Те си имат красиви жени, които бързо стават най-големите порнозвезди в Европа. Да се разхождаш в Прага – твърдят запознати – било като да гледаш софтпорно на живо. Струва ти се, че всяка второ жена си я гледал някоя вечер докато проблемите на вселената не са ти давали да заспиш и си цъкал по каналите докато не спреш на единствените телевизии, които дават нещо наистина за гледана нощем – да не се лъжем, всички знаете кои са те... Порнозвездите на Чехия не съм ги виждал в стъклена топка, но пък сега ми звучи като добра идея и, ако я видя осъществена до дупка ще съдя всеки гаден порноплагиат...
Моята любима София обаче не е за завиждане. Не съм видял някой да ми завижда, че живея в столицата на България и това ме обърква. Не, че хора не идват насам, но всички пристигат притиснати от икономически затруднения, а никой не се преселва в София обзет от естетически възторг. Това е лошо. Убеден съм, че столицата трябва да е красива, а тя не е. Затънала е в боклуци, хаос и глупости. Но най-много ме дразнят дупките. Софийската дупка е явление с космологичен характер. Тя не може да бъде описана единствено с термини от физическия свят, защото непреходността на тези дупки може да се съизмерва с някои мистически явления. В живописният квартал „Подуене”, където моя милост всяка вечер се отдава на сънища за Париж, Брюксел, Пиза, Прага и други дестинации има една такава. Тя се намира точно посредата на квартална уличка и когато завали дъжд се превръща в миниатюрно езерце. Ако се заслушаш може би дори ще чуеш песни на русалки на дъното. Шофьорите минават през нея обзети от религиозен и хазартен възторг. Всеки път се чудят няма ли да останат в нея. Това е особената игра на руска рулетка. Може би поредното преминаване на колата ще е и нейното последно. Класика. От пет години живея в „Подуене” и тази дупка си стои постоянно там. В един момент свикнах с нея като с нещо непреходно. Тя така и не изчезна. Шофьорите минават през нея, псуват, коли се трошат, околните автомонтьори забогатяват и живота си тече като в роман написан в стил магически реализъм.
Софийската дупка не може да бъде съизмервана и с черните дупки във вселената. Тя е по-вечна от тях. Софийската дупка се мултиплицира по невероятен начин. Всеки софиянец може да разкаже история за дупка. Това е философско изживяване. Не си говорим за жени/мъже, за книги или за политика, а за дупки. Когато пък съм настроен конспиративно пък си мисля дали дупките в София не са тайния начин на столицата да спира притокът на хора към нея. Крепостите в Средновековието са били заобикаляни от ровове с вода, защото целта е да бъдат непристъпни. София днес е като крепост от Средновековието – непрестъпна от рововете по улиците. Може би това е част от някаква стратегия за сигурност на нашия град – да стои непристъпен за всички. Горд и достолепен.
С други думи искам да кажа, че символът на София не е прелесната църква „Александър Невски”, не е патинираният паметник на Цар Освободител, не сталинско ампирския властови триъгълник от сгради в центъра, не е едрогърдата и жължта статуя на София, а е именно дупката. Дупката описва София най-добре. Не ме карайте да влизам в подробности. Мога да ви ги кажа, но няма да ни стане приятно.
Проблемът ми е следния. Някой дали би поискал да си купи дупка затворена в стъклено кълбо. Над нея ще вали сняг също. Или пък дъждец и дупката ще стане езерце в което може да плуват миниатюрни попови лъжички. Или пък софийска дупка – пепелник. Знам, че не звучи много добре. Искам да ми завиждат, че живея в София, а ето, че дори самият аз не знам с какво да ги накарам да ми завиждат. Ето защо тъна в черни мисли към европейските столици и големи градове. Гадове. Тръгнали са да ни навират в лицата техните гениални творения. Аз пък ще отида до дупката в Подуене, ще си разпъна един шезлонг пред нея и ще се снимам за ужас на Европа. Защото очевидно още дълго ще живеем с тези дупки. Трябва да се научим да ги обичаме...
No comments:
Post a Comment