Капитализмът като шамански ритуал

Напоследък – какво напоследък, от септември 2008 г. насам - не съм спирал нито за момент да размишлявам за световната финансова и икономическа криза. Тя е едно фундаментално събитие, което срути толкова много представи, че далеч надхвърля като идеологическо бедствие ураганът “Катрина”, който почти заличи от белия свят поетичният град Ню Орлиънс. Съдбата ни поднесе уникален по размера си комедиен номер – видяхме десни лидери, които преоткриваха левите мерки и речници, видяхме консерватори, които се молят за национализация и в крайна сметка видяхме либерални гурута, които започнаха да говорят за дефектите на системата, която до вчера обявяваха за изящно перфектна, лъскава и непробиваема.

Когато американскато финансова система се срути – о, да тя се срути, това, че янките не искат да го признаят се дължи на мистичната им природа, която сляпо вярва, че проблемът ще бъде избегнат, ако не го назовеш като проблем – тя повлече след себе си целият останал свят. Исландия фалира, Европа е на път да фалира, японските министри започнаха да пият и публично да се появяват къркани – тоест не е нужно да си изпечен мистик, за да видиш, че нещо с епохална значимост шества по света и заявява своето присъствие...

Установих, че от ден на ден ставам все по-голям социалист. Няма да се лъжем - бях краен левичар още когато в мен възникна политическо съзнание, но днес вече съм убеден, че дори в генезиса на своят мироглед, съм бил повече от прав. Имам уникален шанс – да видя как всичките ми съмнения за пазарната икономика, разбирана по талибански начин от нейните подръжници, до едно се оказаха основателни. Нека да оставим настрана основната ми причина за недоволство към капитализма – това, че ражда шокиращи по размера си неравенства и установява привилигеровани класи, които винаги, ама винаги го начукват на бедните. И понеже – нека да бъдем цинични за една минута – никой не обича да го чукат брутално и то постоянно, за да се намали дивият ефект, през цялото време пазарните талибани произвеждаха зашеметяващи с обема си идеологически клишета, които да ни убедят, че вечността се е настанила сред нас завинаги, а промяната вече е невъзможна.

Хората са в състояние дълго време да вярват в клишетата. Клишето винаги ни поднася най-удобната лъжа и то във вид лесен за консумация. То е като перфектно сънотворно хапче, което казва на мозъка ти, че отвъд клишето просто не може да има нищо. И ти трябва да вярваш, защото в светът на клишетата обикновено никой не си прави труда да наднича зад тях. Нали зад тях просто нищо не може да има... Във филма “Недъзи” (Sicko) на Майкъл Мур си имам любим момен Той води в Куба група американци, участници в спасителните операции след 11 септември, които в САЩ не са получили почти никакво лечение и повечето са пенсионирани по болест. Мур вкарва една от своите сънароднички в кубинска аптека и показва на фармацевтката лекарството, което тя трябва да взима. В Щатите това лекарство струва 120 долара, а пенсията на жената, която има жизнена нужда от него е 1000 долара. В Куба има същото лекарство. Цената му е 5 цента. Американката не издържа на този контраст и се разплаква. Нейният свят в този миг на практика се разпада. Тя самата също се разпада, защото в един момент вижда, че всичко, което са й казвали в голямата си част се оказва една безпощадна лъжа.

Няма как да не се разревеш в мига в който удобните клишета те изоставят, а обясненията за света вече не ти вършат работа.

Капитализмът се оказа висша форма на шамански ритуал. Шаманът е много предмодерна фигура, а неговата основна функция е да съчетава в едно божественият и социалният ред. За целта той се нуждае от мощна аура на доверие. Именно така става възможно шаманът да посочи някой с пръст и посоченият да умре. Посоченият да умре умира, защото няма как да не умре в обществото, което е убедено, че той не може да оцелее след като е поразен от Говорещия с боговете.

Капитализмът е висш шаманизъм. Защото хората трябваше да повярват, че хартийките, които си разменят са ценност. В началото зад всяка хартийка поне стоеше златен стандарт, но след като в много страни той отпадна се оказахме в ситуация хартийката да е ценна сама по себе си. Това е затворен кръг от получерна магия. Вярвам, защото вярвам, че трябва да вярвам. Нещо подобно. Парите имат стойност, защото вярваме, че трябва да имат стойност. Това е аурата, която ни се насажда. Когато обаче някой тръсне глава и си постави фундаменталният въпрос – а защо да вярвам, изведнъж благополучието изчезна. То се оказа въобразено подобно на елфите или леприконите. Финансовият ръст се оказа въображаем подобно на страната на Питър Пан, която авторът на книга бе нарекъл Невърленд.

В този смисъл брокерите от Уолстрийт, брокерите от всяка проклета борса по този свят не са имали никакви научни или други икономически функции, те са имали роля сравнима с ролята на шамана, който подскача край огън и надава викове, неразбираеми за другите, но създаващи усещането, че божествата наблюдават от звездите и знаят какво правят.

Те не знаеха какво правят.

Те само вдигаха завеса около простия факт, че пазарната икономика е като влак-беглец – набира скорост по релсите, а релсите рано или късно ще свършат. И в един момент – мисля, че той беше преди около 4 години – стана ясно, че влакът не може да бъде спрян, а катастрофата на края ще бъде зловеща. Колкото и да скачат шаманите, каквито и билки да хвърлят в огъня, колкото и кинти да се опитат да призоват от мрака, колкото й страшни маски да вадят от паяжинясалите си килери, катастрофата беше очевидна. Тогава шаманите избраха друга тактика. Направиха танците два пъти по-шумни и се опитаха да откраднат каквото могат преди влакът да стигне до края.

Сега всички се възмущават от мошеника Бърни Мадоф, който гениално задигна 50 милиарда долара (наскоро гледах един репортаж посветен на всички определения за Мадоф, сред тях имаше гениални като влечуго, гризач, невестулка, шарлатанин...), но цялата система се оказа един глобален Мадоф, която изпари по неведом начин трилиони долари, чиито духове се скитат в огромната Банка отвъд и не могат да се намерят...
ато пиша за това се сещам за друг момент от филм – “Влакът-беглец” на Андрей Кончаловски. Краят му е потресаващ. Един вагон лети към края на релсите, а отгоре му стои Джон Войт. Вали сняг, той е разперил ръце и знае, че скоро ще умре. Лиричният момент в сцената идва от музиката на Вивалди. На мен ми стана тъжно докато гледах филма....

Не изпитах и грам тъга обаче от долетялата като вещица криза. Въпреки, че именно на нашият гръб шаманите ще стоварят всичко. Има нещо успокояващо в идеята,че танците край огъня вече престанаха, а сега шаманите могат да сочат пръст когото си поискат, но никой вече никога няма да умре. Когато клишетата се срутват, те оставят един празен свят. Този свят трябва да бъде обяснен отново. Трябва да бъде конструиран с думи, защото хората вярват в това, което виждат, но вярват много повече, ако опишем реалността с красиви думи. Зад празнината на клишетата вече стои огромен вакуум. Това не е време на безпътица, а време на осъзнаване на истини. Когато шаманите залязват като социален феномен обществото се отправя в нови посоки. Сега е време за нови посоки.

Всяка криза наистина трябва да е синоним на нова възможност.

Мен лично усещането за нови възможности ме настройва поетично. Няма да ви тормозя с моето собствено творчество. Наскоро обаче прочетох едно страхотно стихотворение от Пиер Рьоверди “Риболовци на звезди”. В последният му куплет усетих тази надежда, която усещам понякога днес и аз:

В пристанището слизат тълпи от хора
Снегът е чист и бляскав по черните балкони
Дано със тази мрежа изплетена от думи
Да уловим звездата що с кораба отплува