Логично и лично

Партията на Кунева постави рекорд. Само при миризмата на бъдещ парламент, нейната формация се разлюля като при земетресение и започна да се разпада.

Основното недоволство от Кунева е начинът, по-който тя реди листите за изборите. Не бил спазен регионалният принцип, тоест на предни места да са местни хора. В същото време хора, които я напускат, заявяват, че вече не вярват на нейния политически проект. И че не искат да участват в поредната политическа лъжа.

Каква е връзката между подреждането на листите и вярата в политическия проект, тоест в набора от обявените идеи? Как така подреждането превръща една истина в лъжа? Отговорът е лесен.

Проектът "Кунева" не е идеен, а властови.  Чрез него група лица търсят начин да влязат в парламента и мечтаят да бъдат балансьори, което означава пълноценно съуправляващи.

Нали не мислим, че изявлението на самата Кунева, че се вижда министър-председател са случайно изтървани шеговити думи? Нали не си мислим, че един от най-приближените на Кунева - Даниел Вълчев, е много разочарован от тройната коалиция, в която беше вицепремиер, или от НДСВ, партията, която го изстреля в политиката?

Партия, която се създава около листите обаче, е обречена на вечни земетръси. Защото политическите бедствия при Кунева започнаха още преди тя да успее да превърне партията си в лидерска. Така дрогата на бъдещия парламент размъти мозъците на партийните деятели, още преди да е била въведена дисциплина.

Властта им се изплъзна на финалната права.

В което все пак има някаква хладна логика, която можем да наречем справедливост.

(коментарът е писан съвместно с моя колега Юрий Борисов под псевдонима братя Ружеви)

Яйцата на десните "мъдрости"

30 години идеологическо промиване на мозъците дадоха толкова затъпяващ ефект, че и до днес призраците на дясната мисъл минават за аксиоми. Въпреки, че именно те, те и само те, прецакаха света го набутаха освен в икономическа, в цяла серия от политически кризи.

А сега тези призраци те дебнат от всеки ъгъл на прекрасния и гневен свят. Като например в късметчетата, които ти дават с кафето. Ето на каква кафеджийска мъдрост попаднах тези дни: 

"Справедливост това е, когато на хиляда души население се падат по хиляда яйца. А равенство е, когато за всеки има по едно".

Така ли? Ти да видиш! 

Дори рано сутрин с кафето те дебне атаката на икономическите зомбита. Защото това не е "късметче", а върховен опит за мъдрост да мине старият манипулативен похват да се раздели идеята за справедливост от идеята за равенство, които винаги са вървели една след друга.

Забележете само как е разграфен света в нея - равенството винаги е свързано с бедност. Това е голяма мантра на пазарните маниаци. Това е черната меса, която трябва да оправдае факта, че богататите стават все по-богати. Това е "справедливост" според лафовете на сутрешното кафе. А пък, ако някой попита "абе, защо трябва да е така", това е недопустим порив към равенство, тоест към бедност. Перфектна схема.

Това, че глашатаите на призрачната мъдрост по света толкова много мразят равенството като основополагаща ценност, трябва да ни даде ясен знак насред каква идеологическа и класова война се намираме. Защото няма нормален човек, който да ви обясни равенството като това, че всички трябва да получават еднакво. Подобно елементарно представяне е необходимо, за да може тази ценност да бъде превърната в карикатура.

Равенството означава равенство на шанса. Толкова е просто и ясно. Синът на шофьора да има същите шансове да преуспее като синът на едрия бизнесмен. В езика на икономиката това се нарича "социална мобилност". В кафеджийските мантри обаче това равенство на шанса е представено като раздаване по едно яйце на всеки. Красиво и тъпо.

Има и друг аспект. Дори да приемем някаква основополагаща мъдрост в тази тъпотия е естествено да се запитаме - как така пък справедливостта (тази, която дава по хиляда яйца на всеки) никога не се осъществила някъде.

Ако приемем, че имаме хиляда души и хиляда яйца, то те винаги се разпределят 995 за 20 души и 5 за всички останали. Абсолютно винаги. Тоест справедливостта никога не съществува при пазарен капитализъм, защото, ако в него се появи справедливост това ще докара инфаркт на всички хора, които си изкарват парите като създават идеологически постулати за превъзходството на богатите.

Справедливостта в кафеджийската мъдрост съществува като някакво фентъзи място, където по мистичен начин 1000 души имат по 1000 яйца. Ама как се стигнало до това невиждано състояние? Откъде ли авторите на този коан са взели сила за неговото създаване при условие, че са описали справедливостта като недостижимо и мистично състояние.

Но това е голямата идея. Стремете се към приказното (справедливостта), а не към постижимото (равенството). Не подценявайте ефектните афористични формулировки, те служат на много хора като извинение за това, че не искат да мислят. Равенството и справедливостта обаче не са в противоречие. Равенството е справедливост.

Защото свят в който няма равенство е свят обречен никога да не яде омлет от яйца, понеже яйцата са свити от елита, а на останалите се повтаря, че, когато престанете да се взирате в купичката на богатите, тогава светът ще просперира бляскаво и възторжено.

Свят в който няма равенство, яйцата ще станат недостижима стока за всички, чийто бащи не са производители на яйца.

Ама това в сутрешното ти кафе не ти го казват.

Сигурно, за да не ти нагарча чак толкова много.

G-точката на партийната политика

Дълги векове хората са правили спокойно секс и са се наслаждавали и то без да подозират, че женското тяло крие неизследвани мистерии, които се родеят с Бермудския триъгълник. Някъде към 70-те години на предишния век женските списания по цял свят изпадат в биологически възторг - оказва се, че женската анатомия притежава допълнителни еротични екстри, именно тази мистична G-точка, а учените физиолози си накъсаха дипломите, че толкова късно са разбрали нещо толкова интересно. Разбира се по-късно се оказа, че това е балон, просто новата епоха на кряскащите медии бе започнала, а никой не може да надвика медия, която говори за секс. Мисля, че това не се нуждае от доказване. Някъде вече в наши дни учените официално свалиха идеята за G-точката от дневния ред на проучванията си, но ако сега направите анкета сред пет случайни космополитънки по улиците те грозно биха заплюли учените и ще обявят, че не са готови да си дадат G-точката, защото нейното търсене осмисля дните им.

Понякое време, когато престанах да мислия цинично реших да помисля философски. И мисля, че загрях защо всички толкова радостно са приели идеята за G-точката. Защото тя символизира изконния човешки стремеж всяка загадка да има лесен отговор. В случая тази странна анатомична особеност трябваше да бъде философският камък на удоволствието. Цивилизацията ни не върви в посока на духовно извисяване, а е поела по пътя епикурейското развитие на удоволствията. В което, ей богу, няма нищо лошо, но именно това, че женският оргазъм, а и мъжката технология в негова помощ станаха толкова засилен предмет на дебати в последните 50 години ясно символизира, че не живеем в свят откъснат от плътта, а точно обратното.

Когато вчера отворих вестник открих, че политиката в България е влязла във фаза на своята G-точка. Какво имам предвид? Протестните вълни замряха, Бойко Борисов се оттегли в мистичните земи на Банкя и остави Цветан Цветанов да тропа хора из минното поле, а всички партии колективно са се отдали на редене на листи и изчисляване на депутатски мандати.

Това собствено е G-точката на партийната политика. Мига в който тотото на политическото удоволствие те захвърля в стратосферата на листата или тягостния миг в който като удавник потъваш към нейното дъно.

А медиите са много мощен стимулатор за търсенето на това удоволствие. Защото нищо друго освен листите не ги интересуват. Битката за места сякаш е древен символ на политическата оргия, защото обикновено край партийните централи човек може да види репортерки с блеснали очи, които се състезават която по маниашко заглавие е сложила на своята дописка.

Реденето на листи безспорно е интересен процес, но свръхфиксацията в него издава нездраво удоволствие. Всички се интересуват от междуличностните битки и никой пет пари не дава, ако двама души се карат с идеи. Но това е тиранията на удоволствието - то цени бързото си постигане, а идеите са бавни и понякога се осмислят с дни.

За сметка на това когато една партия изпадне в търсене на G-точката на своята политика настава невероятен купон. Край "Позитано" ходят забързани хора и чакат да видят дали ще ги огрее. Из структурите на ГЕРБ в страната цари мистически ужас дали Цветан Цветанов няма да уволни някой предизборно. Из "България на гражданите" закипяха еротични, но съвсем неграждански страсти. В "Атака" всеки гледа първи да сложи тениска с лика на лидера, за да е уверен, че ще се добере до депутатска заплата. Дори протестиращите младежи се отдадоха на политически удоволствия и тръгнаха по дългата индианска пътека към парламента, въпреки, че там в Големия Бял Вигвам в центъра на София ги чака единствено една съвсем не G-точка на тотален хейт.

Замислих се с какво ли (вън от кинтите и интригите) статутът на депутат е така интересен на един човек. Дали от усещането на това, че можеш да промениш нещо в света? Или пък всички си въобразяват, че отделния взетия депутат е една огромна ходеща G-точка потънала завинаги в греховни удоволствия?

Защото пикът на политиката винаги се състои в размятането на имена като кандидат-депутати, а би трябвало да е точно обратното - върховното удоволствие да е, когато наистина постигнеш нещо.

ГЕРБ например направиха неуспешен опит да постигнат своето партийно еротично удоволствие. Понеже се оказа, че освен нефелни, не ги бива и с ръцете. Така не само не построиха мечтаните си магистрали, но и ги прекъснаха по пътя към върховното удоволствие да си завършат цял мандат. А знаете как се изнервя човек с прекъснато удоволствие - сепва се, кряка, кара се, истерясва, ломоти. Абе прилича на Цветан Цветанов. Нее, по по-скоро прилича на Цветан Цветанов в мига в който разбира, че са му запалили пет от апартаментите.

И днес, след като затворих вестниците и оставих информацията да се процеди в мен като капка уиски в устата на алкохолик, се замислих, че всички така мащабно са се подготвили за политическо удоволствие при почти пълна липса на възможности, че наесен из страната ще има само ходещи като пернати с парцал хора, които търсят кой ги излъга за голямата G-точка, която трябваше да ги чака.

България днес като страна не прилича на готина мацка, която обещава кеф. По-скоро прилича на домакиня с точилка в ръката, която чака мъжа си на прага, за да го пита защо е изхарчил семейния бюджет за глупости.

Тоест не се стягайте за удоволствия

Садо-мазо е положението.

И това е най-оптимистичното, което мога да кажа.

Просто някои обичат да ги боли.

Дано търсачите на удоволствия да са от тях.

30 „Имаме воля” на ГЕРБ

Изгонената от власт с камъни и освирквания партия ГЕРБ, политическата формация, която не можа да довърши мандата си, защото вкара в България в първия в историята бунт на бедни и ядосани хора, щяла да излиза на изборите с нов лозунг: "Имаме воля".

Като вземем предвид, че на предните избори през 2011 година същата еднолична формацийка се яви под знамето на помпозната фраза "Градим България", а на практика като скакалци унищожиха всичко до което се докопаха и опоскаха целия здрав разум по тези географски ширини, трябва да предположим, че и с новия слоган ще я докарат до под кривата круша.

Но аз бях обзет от поетично вълнение цял ден, защото се заех с нелеката задача да разкодирам това послание. Творческата незавършеност на фразата "Имаме воля" просто заслужава да бъде запълнена. И само да предупредя не възнамерявам да се водя по романтичната фантазия на ГЕРБ за тяхното собствено управление, защото добро управление на ГЕРБ съществува единствено в мокрите сънища на Цветанов. Ох, забравих, според свидетелските показания на барда на предишната власт Цветанов спял малко нощем - сърцето го боляло от предателствата. Живот ли бе - да го опишеш?

В друга страна - половината кабинет отдавна щеше да е в затвора, защото рядко се е случвало да имаме такова вампирско правителство. Но, значи, разбираш ли те имали воля. Те имали воля??? Воля за какво, по дяволите. Те доказаха, че наглостта не само не познава граници, ами може и да се превърне в абсолютно психопатично отклонение и то колективно на цяла една банда от идиоти. Заради това се струва да се навлезе в детайли по техния лозунг.

И така. "Имаме воля". Какво ли може да означава това?

Ето моите 30 предположения:

1. Имаме воля още четири години да обвиняваме за всичко Тройната коалиция.

2. Имаме воля да подслушваме още повече хора.

3. Имаме воля да продължим да харчим фискалния резерв.

4. Имаме воля Бойко Борисов вече да живее в правителствена болница.

5. Имаме воля да ви насадим още един финансов нацист като Симеон Дянков.

6. Имаме воля още един мандат да не увеличим нито един кьорав доход.

7. Имаме воля Ивана да напише поне още една песен за премиера.

8. Имаме воля да подарим България на монополите.

9. Имаме воля премиерът още няколко години да си играе на телефона на заседанията на Европейския съвет.

10. Имаме воля полицаите да пребиват невинни хора по-чевръсто отпреди.

11. Имаме воля да побеждаваме престъпността единствено и само на кино.

12. Имаме воля да строим още 15 години магистрала "Тракия".

13. Имаме воля да нахраним Искра Фидосова.

14. Имаме воля отново да дадем цялата власт на калинките.

15. Имаме воля всичките ни министри да са за прокуратурата.

16. Имаме воля на премиера да му пука повече за "Бистришките тигри", отколкото за социалната политика.

17. Имаме воля да забогатеем още повече на ваш гръб.

18. Имаме воля Веселин Маринов да влезе в учебниците по музика.

19. Имаме воля полицейската кубинка да стане национален символ на страната.

20. Имаме воля да продадем горите на нашите хора.

21. Имаме воля Бойко Борисов да не слиза от нито един екран.

22. Имаме воля да ви пробутаме роботи, а не депутати.

23. Имаме воля още един път да изкараме хората по улиците.

24. Имаме воля да пращаме заплашителни есемеси на всеки журналист из страната.

25. Имаме воля да си намерим нов Бареков, който да ни се обяснава в любов от екрана.

26. Имаме воля да накараме половината народ да се самозапали от отчаяние.

27. Имаме воля да разпродадем цялото Черноморие.

28. Имаме воля още един мандат да ближем ботушите на американския посланик.

29. Имаме воля да изхарчим още 8 милиарда за нищо.

30. Имаме воля да превърнем Бойко Борисов в светец и да праскаме с палка всеки, който не го вярва.

А за всички, които мислят да гласуват за ГЕРБ отново мога да кажа следното. Щях да ви разбера, ако бяхте от близкото алкохолно обкръжение на премиера и сте докопали 5-6 тлъсти държавни поръчки, или пък сте свили бизнесите на 7-8 души. Но обикновен човек да гласува за ГЕРБ – това е престъпление срещу самия него. Така човек деградира еволоционно до нивото на хейтърска амеба, която дращи по поръчка в нета.

Защото, повярвайте ми, тези с тяхната новооткрита воля първо ще почнат да наритват вас. Бъдете убедени.

Контрареволюцията също изяжда децата си.

Защо обикнах идеята за „висящо кафе”?

Всичко започна от един разказ на Тонино Гуера. В него той разказва как заедно с Федерико Фелини и Виторио де Сика са пили кафе в Неапол и е видял как двамата кинотитани са поръчвали кафе за себе си и по няколко "висящи" кафета. Най-накрая Гуера разбира, че висящите кафета са особена форма на солидарност - в кафенето влиза някой по-беден човек, пита дали някой е платил "висящо" кафе и, ако има такова го получава безплатно.

Ще ви призная нещо. 

Виновен съм. 

Чувствам се виновен. 

Няколко пъти прочетох тази история и я подминавах набързо. 

В света се случваха толкова други неща - редене на листи, политика, вицове за Бойко Борисов. Четях призивите във Фейсбук да се солидаризираме около нещо такова, но нито един път не обърнах внимание. Бях залисан във всеобщия хаос и май бях оставил проклетите ветрове на промяната напълно да прецакат мисленето ми. Виждах, че идеята за "висящо кафе" и в България се разпространява бързо като пролетен вятър, но някак останах встрани от цялата тази шумотевица.

И заради това се чувствам виновен. Позволих си да подценя българите. Позволих си да ги изкарам по-лоши, отколкото те наистина са. Сякаш не съм бил аз, а някой друг, който е гледал това.

Представата ми за "висящо кафе" се преобърна преди два дни, когато видях колко много кафенета в София участват в тази инициатива. И забележете - без да ги организира някаква държавна институция, без да има ръководители на благотворителността, хората просто се запалиха по една идея и решиха да я осъществят на практика.

Фактът, че толкова много знайни и незнайни участват в това ме преряза. И ме разчувства, защото за първи път виждам социална активност, която наистина може да помогне на хората. Която не се върти около старите тъпи клишета "гражданска активност", "гражданско наблюдение" и други подобни остарели простотии. Промяната на живота започва с малки стъпки.

С едно висящо кафе...

И после започна вълната.

Прочетох стотици статуси как това с "висящите кафета" било пълна тъпотия, как в България няма да проработи, каква голяма минавка е това. Не знам защо у нас винаги става така - всеки е готов с часове да ти обяснява защо нещо няма да стане, вместо поне веднъж да се опита да помогне. Българинът е зареден със здравословен скептицизъм към вселената, но бедните времена превърнаха този скептицизъм в отровен цинизъм.

Подобно цинично световъзприемане е причината големите идеи в България да се превръщат просто в обикновени вицове. Една дребна социална инициатива като това да купиш кафе на човек, който не може да си го позволи също стана повод за злостни подмятания, за гадни шегички, за откровен присмех, за иронични прочити. Всяка инициатива тук може да бъде удавена в хейтърски думи, въпреки, че този път като никога тя не е държавно дирижирана или политически мотивирана. В

сичко тръгна от един кротък текст, от една разказана история. Не пречете на хората, когато искат животът им да прилича на литература, иначе ставате обикновени престъпници.

Гледах доста "интелектуалци" предимно десни, които заляха тази идея с отрова. Защо ли бяха толкова злобни? Защото може би за първи път в историята на този преход обикновените българи по свой собствен начин откриха колко е ценно да си солидарен. Разбраха, макар и през едно "висящо кафе", че всеки сам за себе си не е стратегия, а давене. Едно общество може да оцелее в голяма криза и чрез малките жестове.

А хората във ФБ решиха да направят точно това.

Само за седмица толкова много се заразиха от идеята.

Охх, наистина се чувствам виновен, че аз я проспах.

Нима съм се оставил моите социални сетива да бъдат приспани?

В този смисъл историята с кафетата беше урок по смирение и за мен. Видях какво могат да направят хората и никога няма да приема една светла идея да бъде удавена в традиционната мътилка на баналния цинизъм.

Разбира се, че в България може да има по-важни неща за бедните хора - хляб, дрехи, дом. Но в едно изтормозено, изтощено и стъпкано общество най-накрая се пробуди нещо малко и светло. Нещо солидарно и бляскаво. Нещо истинско насред мрака на монополи, високи сметки и психясала власт.

Който смята, че това не е добре, значи е приел мрака за свой свят и затвора на системата за нещо нормално.

Вероятно с едно висящо кафе не можеш да промениш курса на вселената, но без това кафе сме обречени всичко и винаги да остане същото.

Завинаги.

Но, боже мой, колко някои хора мразят всяка проява на солидарност. Те са готови да извадят аргументи отвсякъде само и само да оставят света непроменен и мрачен. Не знам защо е така. Дори и подобна инициатива да не проботи няма никакво значение - важното е, че някой се опитва да намери път навън от лабиринта. Ние живеем в състояние на постоянна психологическа криза. Защото се стремим към един свят, а основно бърборят онези, които не вярват в никакво бъдеще, освен в парите, които получават по разни европейски проекти. Заради това изпразниха думите от съдържание, добротата от смисъл и превърнаха гражданското общество в мрежа от фондации-вампири. Може би българите несъзнателно се стремят към някакво друго бъдеще, солидарно и истинско, а не към сивотата на някакво европейско бюрократично настояще, където думите са изгубили смисъл.

Солидарността проявена като спонтанен жест е отрицание на всичко, което са ни говори за 23 години. Защото човек за човекът не е вълк, а е обратното - човек не може да живее без останалите хора, защото те, останалите хора са единствената възможност за истинско щастие. И висящите кафета са един от начините да кажем, че сме разбрали това.

Щях да остава този текст до последното изречение, но малко преди да го напиша попаднах на една ужасяваща статия от Калин Янакиев, озаглавена "Хлябът и гостът" в която той се опитва да даде богословско отрицание на идеята, че е важно да нахраним по-бедните от нас. В тази статия Янакиев осмива всички, които вярват в "сантименталния „социалистически” Христос", защото бедността била "нещо комплексно и сложно". Янакиев отива една крачка по-напред в своето черно християнство - в Библията той разчита знаци, че всъщност Юда бил този, който си падал по "социални помощи" и "материална грижа за бедните". А после започва сложно, патетично и нищо не означаващо мърморене, че бедните искали не само да имат, а и да бъдат. Значи бедността е божествено състояние, което е изнурително, опитва се да сподели Янакиев, но пък ти открива възможност някой ден сам Исус да ти дойде на гости. Този образ на гостуването на Бога, той го взима от една картина, която е гледал в музей. "Социалното християнство", казва още той, щяло да развращава хората.

Интересно е как можеш да бъдеш, когато нямаш нищо. Как можеш да бъдеш каквото й да е, когато светът е станал несправедлив, защото ти се трудиш като роб, а в крайна сметка парите отиват в един ограничен кръг от хора. Подобна богословска защита на неравенството не бях срещал от брошурките от началото на 20-ти век, но днес съвсем сериозно един човек се опитва по библейски да закрепи идеята за бедността и да оплюе всички, които се борят с нея.

Ето защо през годините хората са негодували срещу християнството. Когато не е милосърдно, то може да звучи като черна меса, особено, ако се опитва да ни представи един непроменяем свят.

Убеден съм, че Янакиев е написал тази статия като отговор на начина по който се променя обществото днес. То иска солидарност и милосърдие, защото небесният живот е далече.

Небето може да бъде свалено днес и тук. И християнските черни богослови знаят това.

Почва се с толкова малко. Нека пак да повторя.

С едно висящо кафе.

И с един ужасен като дявол християнски десен богослов.

Нищо лично

Политиката не е само състезание на икономически идеи. Тя трябва да бъде и битка за ценности. Ако едно общество не търси и не откроява своите ценности, дори и икономическият просперитет няма да го спаси от упадък.

Скептичният философ Чоран дори бе обявил, че ако обществото не е способно да се посвети на утопия, то е обречено от гибел. Това е и политическа мъдрост. Отвъд баналното ежедневие стоят много идеи, които пълнят със смисъл обществения живот.

Заради това стискаме палци на общинския съветник от София Борис Цветков, който предлага спирка на метрото да носи името Димитър Благоев. Това е светъл знак, че левицата е запазила своята жизненост, че още е в състояние последователно да открива своята история и да я отстоява в днешното размирно време.

Хората се готвят за избори, кипят политически страсти, валят прогнози кой и с колко ще влезе в Парламента, а един социалист е решил да впрегне енергия за една "дребна" идея. Идея, която създава усещането, че в България все пак не е останала без памет, а БСП не е останала без желание и сили да се бори за ценности. Това е път за спасението и на самата политика от постоянния цинизъм.

Димитър Благоев е бил общински съветник в София. Могъща личност, интелектуален титан. Символ на борбата за справедливост.

Това е достатъчно, за да правим всичко възможно неговото име да остане в паметта на хората.

(коментарът е писан съвместно с моя колега Юрий Борисов под псевдонима братя Ружеви)

 

Новият „демон-жертва” – Борис Березовски

Откакто преди няколко дни стана ясно, че в домът си в Англия е бил намерен мъртъв руския олигарх Борис Березовски, срещнах няколко текста в които той бе изкаран почти политически светец и поредна жертва на "кървавия, мракобесен, отвратителен" режим на Владимир Путин. Костовистите на свободна практика, които нямат никакъв друг политически интерес освен Русия из Фейсбук започнаха да чертаят дори схеми по какъв начин дългата ръка на руския президент се е промъкнала през системата за сигурност на английските спецслужби и е докопала своя отдавнашен враг.

Винаги е перверзно, когато стойностите се объркат дотолкова, че обявяваме демонът за носител на някакво добро начало. А Березовски, лека му пръст, беше фигура противоречива, повече мрачна и тъмна, в плен на своите политически демони.

Руският олигарх е иронична метафора за политически доктор Франкещайн – той се изживяваше като творец и начало на цялата руска, постсъветска политика, а най-накрая тя го захапа гадно и го прогони надалече. Това е единствената нотка на трагедия в личността на този богаташ, но пък да не бързаме със съчувствията. Олигархът се опита да изкупи виновното си минало с позата на борец за свобода, но това е все едно комендант на концлагер да напише книга за морала – винаги остава привкуса на нещо гадно, пошло и порочно.

Няма да разказваме целия живот на Березовски, но нека да напомним няколко важни факта за него, които в България трудно някой ще ви разкаже, защото тук приемаме наготово западната версия на нещата, която винаги се оказва поетично лъжовна.

Березовски, който в съветско време е кротък учен, член на Руската академия на науките, тръгва към бизнессвета в размирното време на перестройката. Икономическата трансформация на постсъветското пространство заслужава цял роман, сатиричен и гротесков, но благодарение на решението, че в приватизацията в Русия е забранено да участват чуждестранни фирми, се раждата кастата, която днес е световно позната като „руски олигарси”. Ученият Березовски се трансформира в крупен бизнесмен, който само за няколко години вече контролира несметни активи и се разраства неудържимо. Това са времена на разгул, пари, престрелки, мутри и много бедност за всички останали хора, които виждат как държавата се разграбва. Березовски става крупен търговец с коли, а фирмите му никнат като гъби след чернобилски дъжд.

Няма как един бизнесмен от онези размирни руски години да не се набърка с представителите на организираната престъпност. През лятото на 1994 година срещу Березовски е организирано покушение, от което той оцелява като по чудо. Предполагаемият извършител на този атентат, известният по онова време престъпник Сергей Тимофеев, е убит няколко месеца по-късно. Извършителят и до днес е неизвестен, но и досега се смята, че Березовски просто не остава длъжен. Това са времената в които той просто лети в космоса. Многото пари му осигуряват достъп до висшите политически кръгове и влиза в най-приближения кръг на президента Борис Елцин.

Нека да си представяме този кръг не като единно пространство, а като координационен център на няколко престъпни клана, които са в постоянна конкуренция помежду си и водят постоянна борба за влияние върху началника от Кремъл. Точно в този период Березовски започва битка с много мощния тогава охранител на Елцин Александър Коржаков, която се води на приливи и отливи.

Това е времето, когато олигарсите, основно Березовски и Михаил Ходорковски в Русия през 1996 година наливат много пари в кампанията на Елцин, за да му помогнат да възстанови своята популярност и да спечели битката срещу комуниста Генадий Зюганов. Тогава всъщност се разбира, че властта на парите в Русия е всеобхватна.

Това е времето по което Березовски става крупен медиен магнат и държи много вестници, няколко списания, каналът ОРТ.

А за историята след това вече трябва да се водим по слухове и догадки. Версията на Березовски е, че той лично е помогнал на идването на Путин на власт, а след това новият президент е побързал да се отърве от всички свидетели за това и започва цяла серия от процеси срещу Березовски, които в крайна сметка го направиха емигрант.

От другата страна на монетата стои фактът, че Путин започна възстановяване на руската държавност по начина по който я разбира той, а е съвсем естествено, че една държава не би търпяла паралелна власт с огромни средства, която се изживява като наднационална и недосегаема. Да не говорим за друго, че именно битката срещу олигарси като Березовски извоюва на Путин нивата на одобрение на които той се радва и до днес. Няма да твърдим, че всичко в тази битка е честно, или че в нея има добри и лоши. Но дори и всички да са лоши е глупаво да си харесваме „нашия” лош, а за останалите да твърдим, че за нищо не струват.

Точно заради това колективното хлипане по фигурата на един олигарх е странно и нелепо. Русия винаги е по-изненадваща от фантазията за нея в черно и бяло. Това, че Англия даде политическо убежище на Березовски беше просто част от една игра на надмощие, която през годините натрупа не една и две мистерии, които трябва да бъдат разплетени.

Безспорно най-голямата драма в триъгълника Березовски – Англия – Русия е смъртта на бившия агент от ФСБ Александър Литвиненко, афера, която давеше сочен материал за вестниците в цяла Европа дълго време.

Ако искаме добре да разберем каква фигура беше починалият Березовски трябва да се опитаме да изясним поне за малко и аферата „Литвиненко”.

Александър Литвиненко, който както се разбра по-късно е нещо като дясна ръка на Борис Березовски, беше офицер от новосъздадената Федерална служба за безопасност на Русия. За своите премеждия там и за всичко, което е наблюдавал по-късно написа книгата „Лубянската престъпна групировка”, която трябваше да е силно разобличение на Путин и цялата му клика. Нека да припомня само, че преди да стане премиер по времето на Елцин, Путин за известно време беше шеф на ФСБ.

По-късно вече като емигрант в Англия Литвиненко умря в болница, а се оказа, че причината за това е силно радиационно отравяне и то с полоний.

Веднага беше посочен и виновника – Владимир Путин и неговите тъмни служби.

Това си заслужава да бъде анализирано.

Страдалческата , а и наистина подозрителна смърт на Литвиненко го направи популярен герой на атаките срещу Кремъл, но сега ще се опитам да ви споделя защо лично мен ме съмнява Путин да стои в основата на неговото убийство.

Книгата на Литвиненко "Лубянската престъпна групировка" е много интересно четиво, препоръчвам я на всеки, който иска да се запознае с новата история на Русия, а да не говорим за това, че можете да си я дръпнете безплатно от нета.

В нея веднага впечатление правят две неща, стига човек да чете книгата като детектив, с известно съмнение върху думите на автора, което не е изразяване на съмненията в неговата честност, а в това, че участвалият в една случка е винаги субективен.

На първо място всички пороци на Федералната служба за безопасност, които Литвиненко описва се случват по времето на странно защо въздиганият като пример за Русия днес от западната преса Борис Елцин. Именно Елцин спуска своите хора в тази служба, превръщайки я в инструмент на властта за разправа с политически противници или за рекет на начинаещи и не толкова начинаещи бизнесмени.

Другата линия в "Лубянската престъпна групировка", която се набива кошмарно на очи е опитът за абсолютно ангелизация на Борис Березовски. Често в тази книга Березовски е представян като някаква свръхсила на справедливостта, въпреки, че критичното четене на биографията на олигарха показва съвсем друга версия за него.

Литвиненко е политическо оръжие на Березовски, за да се саморазправи със своята конкуренция от обкръжението на Елцин, а нека да не забравяме, че Путин също беше в това обкръжение. Той е естествена мишена, когато битката е за власт и влияние върху Кремъл, а през голяма част от президенстването на Елцин основните ключове за властта бяха в ръцете на Березовски.

Заради това олигархът след това не можа да преживее лесно новата вертикала на властта, която Путин започна да конструира (няма да анализираме добра или лоша е), просто за него там място повече нямаше, защото Березовски никога не е бил играч на дребно, след първоначалния пазарен разгул в Русия, той вече имаше вкус единствено към големите сделки, пари, интриги и пози.

В този смисъл аз и до днес не вярвам, че Литвиненко е жертва на Путин.

И при това не, защото вярвам в някаква добра страна на руския управленец, а, защото смъртта на Литвиненко засегна най-много руския президент и неговия международен авторитет.

Не изключвам намеса на Русия в този случай, но смятам за много по-вероятно Литвиненко да стана жертва на това, че беше пионка в игра много, ама много по-голяма от него. В тази игра се разменят цели държави, а Литвиненко беше бе пожертван в името на конфликт, който вероятно продължава и до сега.

Но, ако прочетете биографията на Березовски и пътят на неговия успех към големите пари, ще разберете, че говорим за човек, който не би се спрял пред абсолютно нищо да дискредитира враговете си, дори и да жертва безусловно най-верния си човек. И само да ви споделя - идеята, че Березовски е убил Литвиненко е недоказана точно, колкото разпространената теория, че Кремъл стои зад убийството му. Английското разследване доведе до името на Андрей Луговой, бивш бодигард и агент на КГБ, за когото те твърдят, че е извършител на покушението над Литвиненко. Руснаците обаче отказаха да го предадат, но прекараха Луговой през детектор на лъжата, който показа, че той не лъже в своята версия. Да, разбира се, всички ще кажат, че резултатите са нагласени, но е съвсем ясно, че Русия също има причини да се съмнява в обективността на английското разследване, защото смъртта на Литвиненко е и техен гаф и е съвсем естествено да търсят чужд виновник за смъртта му, особено, ако той е идеален и за политическа дискредитация.

Това е друга черта на описваната фигура – днес е трудно да видим истинският Березовски зад бетонната стена на интригите, парите, скандалите, политиката, международните конфликти и геополитическите ритания по кокалчетата.  И заради това ми е трудно да приема опитите за неговата героизация и сълзливото цитиране на части от неговото писмо из Фейсбук, където той се кае за Путин и за това, че бил помогнал да се посегне на свободата на словото.

Всяка смърт е трагедия. Но Березовски сам направи така, че неговата смърт не разрешава нито един от въпросите, а само задълбочава мистериите. Това е съдбата на този свят – така да е оплетен във версии и свръхинформация, че никога да не е наясно с истината, ако истината въобще съществува.

Дмитрий Волкогонов бе кръстил своята книга за Троцки „Демонът-жертва” – гадно и пристрастно заглавие, но пък днес то ни дава добра поанта към Березовски. Той беше олигархичен демон, който не издържа и стана жертва на сложния свят, който сам си изгради.

Понякога историята обича да плаче за демоните.

Така че Березовски поне за това трябва да е спокоен. За него ще се пролеят сълзи.

Може би така и трябва.

12 май - изборите на зомбитата

От книгата на Джон Куигин "Зомби икономикс" свих невероятната концепция за това, че освен класически зомбита (това са мъртъвците, които се навдигат в полунощ от пръстта) има и зомби-идеи. Вторият вид е по-опасен. Въпреки, че времето отдавна е доказало тяхната безполезност, те все още бродят из света в очакване да заразят някога и да осветят очите му с месиански блясък и книжки на Айн Ранд.

Изобщо проблемът за зомбитата е много по-универсален отколкото си мислим, защото хората в политиката и концепциите-вампири не искат да умират, и не искат да умират. Те съществуват на инат, осебено в миговете на политически вакуум, когато старите светове са разрушени, а ново бъдеще и надежда изобщо не се очертава на хоризонта.

Безвремието ражда зомбита.

Заради това въпросът за изборите на 12 май изглежда доста по-прозаичен и немистериозен, отколкото е на пръв поглед. След уличните протести и народния гняв, които разрушиха храма на много зловещи политически ценности и идеи, всички очакваме някаква голяма промяна. Винаги е така. Никой не иска да предположи, че след една буря животът може да продължи по същия начин. Защото насъбраната протестна енергия не се е уталожил, тя само е затихнала като пролетна буря, която може да се развилнее всеки момент отново.

Но това е отделен въпрос. В баналната политика процесите на статуквото продължават. На сцената съвсем не излизат нови играчи, въпреки заявката на протестиращите, че ще участват в изборите с листата на някаква никому неизвестна доскоро партия Демократична гражданска инициатива.

Наясно съм, че баналността на битието винаги бие поезията на очакването, но този ход е дълбоко разочароващ. Протестиращите младежи, на които въпреки залитанията симпатизирам много, не уцелиха нито момента, нито начина. Не трябваше да влизат в чужда опаковка и черупка. Те са сила сами по себе си, политически двигател от ново поколение, който опасявам се просто сега се опитаха да сложат на трабантче.

И заради това смятам, че на 12 май протестиращите ще останат без представителство в парламента. Или, ако го имат то ще е миниатюрно, маргинално и изолирано.

Проблемът на вота на 12 май не е кой ще спечели, а колко време ще стои на власт. Няма да е много, защото повечето партии не са в състояние да променят радикално посоката на България. Огромна част от тях нямат идеи, другата част просто са с изчерпана енергия.

Парадоксално е след голямата буря статуквото да вземе връх, но май ще стане точно така. На 12 май няма да видим политически сензации в неизчислим размер. Може да има по някой друг миниатюрен сюрприз, но като цяло поръчката ще е: "от същото, но този път с гарнитура от социални картофки".

Да, това ще е политическата новост на сезона. Този път старите партии (не ме разбирайте погрешно - аз съвсем не ги смятам за ненужни, изхабени и непотребни) надушиха, че реториката на 23 годишния преход е мъртва и погребана под пепелта на самозапалили се хора и изгорени огромни сметки за ток. Равносметката е, че десният език стана писклив като гласът на фолкаджийка след няколко джина.

Сега всички партии ще заложат на социалните обещания, ще чертаят непостижимата картина на някаква различна, светла, могъща България, но още отсега е ясно, че повечето думи ще бъдат само като залог в казино - метнати с надеждата отчаяните да повярват отново.

И това ще е причината изборите на 12 май всъщност да не решат абсолютно нищо. Което не означава, че следващата власт не може да постигне стабилност. Тя може да го направи, но тази стабилност ще бъде платена с нова огромна пропаст между обществото и политическата система, което ще направи едни нови предсрочни избори почти неизбежни. Просто проблемите са толкова големи, че изглеждат нерешими.

Самите хора, няма мълчаливо мнозинство, както твърди служебният премиер Марин Райков, има невярващо на никого мнозинство, все още не са убедени, че това, което искат е възможно, а и няма нищо ново за което да гласуват. Ситуацията прилича на пиеса на Йонеско - главните герои носят същите имена от вчера, въпреки, че времето вече е друго. Това не се променило и не върви към промяна.

И поради всичко описано не бих се учудил, ако ГЕРБ спечелят отново изборите. Бих се ужасил, бих хвърлил няколко чинии по стената, бих скачал с крака върху дисковете на Веселин Маринов, бих си купил самолетен билет за произволна дестинация по този прекрасен и гневен свят, само и само да не гледам отново самодоволната физиономия на Бойко Борисов или поредното изнасилване на българския език от страна на Цветан Цветанов. Но тази победа на статуквото би била с окървавени зъби и за кратко.

Най-важното от зимната буря беше, че хората научиха, че са сила. Заради това ще видим един друг Бойко Борисов на власт - зъл, озлобен и хищен, което допълнително ще срине следващо управление на ГЕРБ.

Но ГЕРБ вече са партия-зомби. В тях не е останала никаква друга виталност освен апаратната. Те вече не могат дори да говорят, а само сумтят като истински зомбита. Но в политиката не можеш да стреляш в черепа на зомбито и завинаги да го отървеш от мъките му. В политиката трябва систематично да го лишаваш от доверие, да го озлобяваш все повече и повече, докато то, зомбито, просто само не разбере, че е само ходещ мъртвец.

Тези дни попаднах на един куплет от Висоцки:

И нас хотя расстрелы не косили,

Но жили мы, поднять не смея глаз, -

Мы тоже дети страшных лет России,

Безвременье вливало водку в нас.

Ще ви преведа последните два реда:

Деца на страшно време за Русия

безмвремието водка вля във нас

Българското безвремие бе съкрушено и пречупено, но то ни задръсти с непотребни зомбита, които не искат да повярват, че времето им е отминало. И нека да бъда безпощаден и към себе си - левицата също може да стане партия-зомби, ако не стъпи на истинска лява радикална основа.

Дали ще стъпи?

Няма да ви отговарям сега. Защото още искам да вярвам.

Ако се отчая ще ви пиша.

И така, нека да обобщим. 12 май ще е датата на зомбитата, които ще направят последен опит  да се самоубедят, че са живи. Те ще искат да вярват, че техните магистрали като вуду-магия ще ги вдига отново и отново от света на мъртвите.

Зомбитата са нещастни създания.

Защото това тяхното живот ли е изобщо?

Партиите-зомбита ще осъзнаят това след 12 май.

А може би това съвсем не малко, а?

Има ли враг пред портите на Европа?

"Враг пред портите" (2001 г.) е филм, който вече е придобил култов статус. Режисьорът Жан-Жак Ано е снимал епична картина за това как двама снайперисти - руснак и германец си играят на котка и мишка по време на величавата Сталинградска епопея, битка, която ще бъде запомнена с велика победа, но и страшно много жертви, мизерия и хаос. Филмът според мен се запомни, защото надминава като смисъл конкретната историческа ситуация (историята винаги е източник на болка, но рядко на мъдрост) и в някои моменти напомня на екзистенциално откровение за това как човек изживява своя кратък и много преходен живот в дебнене, страх и ужас от неизвестното.

Това филмово усещане днес много прилича на ситуацията в която живее цяла Европа от много време насам. Икономическата криза приклещи Стария континент в своята отчайваща клопка, а Европейският съюз почна да ражда безумие след безумие. Първо беше касапският опит да бъде спасена Гърция по пътя на абсолютното обезкървяване и удушаване. След това се мина в превръщането на всички европейци в заложник на лошите кредити на частните банки. За да се стигне до величествената драма в Кипър, която показа нови висини на всеобщата икономическа лудост, която е обзела Европа.

След като поне от пет години насам слушаме колко лошо нещо е национализацията, как обществата трябва да приемат факта, че ще спасяват частните капитали, които са свещената крава на капитализма, изведнъж ЕС постави на офшорния рай Кипър като условие за финансова помощ това да вземе по 10 процента от всеки влог в местните банки. Тази идея бе осъществена, презентирана и разказана по възможно най-ужасяващия начин. Банките бяха затворени, населението изпадна в паника, а тези дни финансовия министър на Германия Волфганг Шойбле обяви, че банките в Кипър може и да не отворят повече врати, защото се очаква, че ако тези митични врати бъдат открехнати дори и на милиметър населението ще се хвърли да изтегля своите влогове, а това ще убие напълно и без това кризисната кипърска икономика.

Нека да не анализираме сега причините за кризата в Кипър. В присъщия си наркомански стил десните анализатори свалиха всяка отговорност от политиката на дерегулации и приписаха пак всичко на мистичния европейския социализъм, който очевидно още по марксистки броди из техните съзнания, а от техните съзнания им се привижда във всяка страна, което е знак, че трябва да се лекуват, а не да пишат статии.

Проблемът в момента е съвсем друг. Европа предписа на Кипър толкова ексцентричен лек, че когато прочетох за него известно време имах съмнения, че агенциите правилно са превели това, което са видели. Въвеждането по такъв екстремен начин на кризисен десятък изобщо не може да бъде наречено последователна политика. Защо Европа не си предписа същото лекарство в Германия или Франция например? Очевидно Кипър бе избран като лаборатория за имперски икономически техники, като опитен полигон за безумието, за да се види дали властта на Европейската централна банка може да замени псевдосоциалните клишета с които обикновено Европейската комисия изпълва политическото пространство.

Кипър бе избран като опитна мишка и поради друга причина. Голяма част от депозитите в банки там са руски, изчисляват се на 40 милиарда, а следователно невидимата бюрократична европейка машина е решила, че това е добър начин да бъде шамаросан Владимир Путин и неговата администрация.

Европа обаче очевидно разсъждава като луд, който си е въобразил, че е Наполеон, без да се съобразява с конкретните ситуации и геополитически условия.

Първо, оказа се, че в Кипър номер едно като чуждестранни вносители на депозит са гражданите на Великобритания, които също вдигнаха вой до небесата, че невидимата ръка на бюрокрацията им прибира по 10 процента от парите, пък било и то в името на свещенното спокойствие на частните банки.

И второ, най-важното, Русия реагира по неочакван начин. Освен протест и гняв, кипърският министър на финансите Михалис Сарис спешно отлетя за Москва, защото Русия е последният източник на свежи пари в Европа и може да извади с 5 милиарда Кипър от жестоката криза, при това без да се плаща цената на това да се посяга на депозитите в местните банки.

Путин и премиерът Дмитрий Медведев веднага реагираха на предложението на страните от еврозоната за това щипване на пари и го нарекоха „нечестно и опасно”. ЕС се опита да изолира Русия от процеса на спасяване на Кипър, но с това, а и с налудничавите си идеи предизвика нещо много странно и невиждано – пред парламента на Кипър се бяха събрали хора, които вееха руски знамена и твърдяха, че само Русия може да спаси Кипър.

И точно в този момент ситуацията заприлича на филма „Враг пред портата”. Оказа се, че една страна-членка на ЕС предпочита не касапската помощ на своите икономически събратя от Съюза, а на една друга страна, която по всички политически планове би трябвало да бъде изолирана.

Германия веднага реагира повече от остро на намесата на Русия? Защо? Нима Германия държи не толкова на спасяването на Кипър, а на спасяването на Кипър с инструментите на Европейската централна банка, дори и това спасяване да прилича повече на изнасилване?

Точно в такива кризисни мигове лъсва цялото лицемерие на това, което наричаме вече доста поетично Европейски съюз. В тази куха структура очевидно вече е останал демонът на икономиката, но нито една от благородните политически идеи, които трябваше да бъдат мотора на неговото развитие. Кипър заради това не иска да бъде спасяван от Европа. Защото това е все едно вампир да те води в Бърза помощ, като пътьом ти смуче кръвта уж с възпитателни цели.

Европа се опита да изсмуче Кипър, но този път срещна не само местен парламентарен отпор, но и външнополитически такъв. И  това всъщност страните от Еврозоната направиха най-голямата си политическа грешка в своята история.

Защото с едно безумно и дивашко действие, те превърнаха Русия в основна алтернатива на своята убийствена помощ. Ако приемем, че Русия наистина е толкова демонична страна, колкото тя съществува във фантазията на алкохолизираните десничари в България и в кошмарите на европейските финансови министри, то очевидно е било повече от грешка да я превърнеш в по-добрата идея за спасител на Кипър.

Русия разполага с работеща икономика, свежи финанси и проект за развитие, което я прави единствената страна в Европа, която днес може самостоятелно да спаси Кипър и дори да търси начини да помага и на други страни. Но Русия на Путин, разбира се, не е СССР на Брежнев – тази помощ си има своята политическа цена. Днес очевидно Кипър не само е готов, а настоява да плати тази политическа цена. Трябва да смятаме Путин за голям наивник, за да не се възползва от така подадената му топка.

Германия вместо да скърца със зъби трябва да си зададе въпроса – как направи така, че да превърне Путин днес в реален фактор в европейските спасителни планове. Не е само това, че Кипър е перачница на руски пари, хората очевидно търсят някаква алтернатива на втръсналите им икономически рецепти, които ЕС предписва и които очевидно не работят. Това е все едно всеки път да вкарваш човек в газова камера и да се чудиш как така той не оживява и не оживява.

В този смисъл – Русия днес вече не може да бъде наречена „враг пред портите”. Страните зад портите сами я викат да дойде на помощ, нещо, което разрушава редица готови схеми за идеологическа обработка на съзнания.

ЕС може и да си мислеше, че с предписаният десятък удря руските пари, но направи нещо много по-лошо – превърна Русия в алтернативен модел на самия себе си що се отнася до това как една страна трябва да излезе от кризата. И това е големият геополитически бонус за който сигурно Путин е отворил бутилка със стара водка в кабинета си, за да почерпи.

Защото оттук-нататък, особено след като кипърския парламент отхвърли европейския спасителен план, Русия става особено важен фактор в кризата в ЕС. Кипър вероятно е само прощъпулника на това една страна да тръгне да търси в Русия спасителни икономически траншове. И това не е моделът на „троянския кон” така любим на псевдоанализаторите в Европа – тук самите граждани от големия европейски град искат да получат този дар, защото той е алтернатива на диктаторския ботуш на частните банки от които тръгна кризата в целия свят.

Врагът пред портите се оказа спасителят, който може да бъде различен. А може и да не бъде. Европа обаче самичка пусна Русия и я направи фактор в своя живот. Русия винаги е била фактор на Стария континент, просто оттук-нататък вече не ми се вярва, че някое смислено решение ще може да мине без нейното участие. Защото се оказа, че всички апокалиптични предсказания за някаква криза, която ще разтърси Русия се оказаха балон и то от най-големите.

И най-накрая, за да стане ясно какво точно казвам. Путин е последният автентично десен политик на Стария континент. Тук не се противопоставят системи или идеологически възгледи. Просто Русия днес е една смислена алтернатива пред европейският диктат на частните банки. Путин, който е десен по закваска и убеждения, просто направи така, че олигархията да остана зад властта. В Европа съвсем вече не е сигурно, че е точно така.

Вероятно заради това в Кипър предпочитат Русия. 

Поне са сигурни, че кръвта им няма да бъде изпита докрай.

Маститите идиоти на епохата

Напоследък все по-често попадам на мнения и статии, чийто основен морален дискурс е следния - "българите са абсолютни идиоти, тотално сбъркани хора, за абсолютно нищо не стават, никакво решение не могат да вземат и понеже са толкова тъпи, неграмотни, прости, абе направо абсолютни идиоти, все правят грешки и глупости и наказват с тях останалото високоинтелектуално малцинство".

Подобна теза се разпространява като модерна зараза из необятните виртуални пространство и служи за обяснение на всички политически демони на които сме се натъквали в последните години. Авторите на универсалното обяснение "българите са абсолютни идиоти" общо-взето са от един типаж - еснафски представители на полуинтелигенцията, тоест на най-опасните хора в тази част на Слънчевата галактика. Интелектуалните претенции, неподплътени с книги и снобската поза на елитаризъм са като коктейл "Молотов" за несвикналото съзнание.

Навремето Карл Попър дефинира като един от основните принципи на "псевдознанието" способността на нещо да обяснява целия свят. "Българите са идиоти и тъпанари" - работи във всякакъв случай - с него еднакво добре могат да бъдат обяснени изборните резултати или произволен списък на покупки в столичен мол. Следователно подобно обяснение е във висша степен неистинско. Казано по-точно - то не е обяснение изобщо. Фиксираната тъпота на определен обект не е абсолютно обяснение за неговите действие както фактът, че един човек диша не може да го опише по пълен начин.

Но когато една псевдотеза, която емпирично е дори незащитима, но пък е морално съвършена понеже в мига в който я изречеш ти се самопоставяш в горен клас от вида "хомо сапиенс", стане толкова масова, това вече говори за някакъв интелектуален синдром или по-скоро за интелектуален дефицит, който дори не иска да осъзнание себе си като проблем.

Тезата "българите са идиоти" срещнах наскоро в едно интервю на Бисера Йосифова. Нека да припомним - Йосифова има дълга кариера в културните среди, медийна снобка, надъхана изкуствоведка, която в момента е шеф на Музея на социалистическото изкуство. В това интервю пред вестник "Сега" обаче тя не може да издържи на старата българска интелектуална страст да предпише рецепти на света и да се накара на вселената. И изведнъж пред нас блесва една словесна перла взета всяка от средновековна проповед срещу плътския грах, но в случая е насочена в друга посока:

"Огромна част от бедите на българското общество идват от необразованост. Вижте ги тези протести на улицата. Абсолютно правилно протестират гражданите, в това спор няма. Но точно в екзалтираните моменти, когато всички сме побеснели, в екстремната ситуация, тогава най-много личи простотията. Страшно невеж народ сме. Лъснаха проблемите на образователната система на демокрацията. Хората не могат да се изразяват, искат нещо да направят, но не могат да го ословесят."

Ако понякога се чудите защо хората на улицата се отнасят със стихийно недоворие към интелигенцията, а представители на интелигенцията на практика отсъстват от народното недоволство, просто не се върнете към тези думи на Йосифова. Застанала на пиедестала на своя абсолютен снобизъм, културтрегерката вече говори за хората като за някакви микроби без грам политически разум. Това е авторитарно мислене скрито зад псевдоинтелектуална загриженост. В границите на затвореното общество на мозъка на Йософива никой друг освен нея очевидно няма право на културна претенция, а тя е еталон за образованост и култура. И именно заради тази узаконена еснафщина на съзнанието се появява следващата фраза-камшик:

„Може би е време отново да започнем да се делим на елит и простолюдие, както винаги е било.”

Опиянително. Небесният престол на елита е запазен като ВИП-сепаре в чалга бар за една интелектуалка с две мозъчни клетки, а останалите идиоти имат смисъл само, ако признаят статута си на простолюдие.

Разбира се, подобна конструкция на света рухва и без да се вглеждаме в биографията на Йосифова, въпреки че биографията е силно оръжие за анализ на подобно нелепици, а дори и само, ако отчетем факта, че интелектуалката се изживява единствено и само като страничен зрител на света, който кипи от политически страсти и обществена енергия. Но, залагам цялата си колекция от списания "Плейбой", че Йосифова дори и за миг не си е подала носа навън, докато онези, които тя смята за неграмотно простолюдие излязоха, за да поставят своите искания и да променят света в който живеят. Очевидно обаче самопровъзгласилият се елит стои високо в облаците, недосегаем за реалност и за неграмотни микроби.

От такава халюцинирана висота е лесно да раздаваш оценки за това, че българите са неграмотни простаци. Но дори и, ако приемем, за миг, че Йосифова е права, а в случая тя просто символизира целия си протоинтелектуален вид, това, което зее като ужасяваща пропаст в нейните разсъждения е - кой е виновен за това падение на народа. Къде бяха интелектуалците, когато хората имаха нужда от тях? Къде беше интелигенцията, когато някой трябваше да се противопоставя на няколко психопатични опита за управление на страната? Къде бяха високообразованите и културните, когато хората затъваха в отчайваща бедност?

Знаем къде бяха - самоизолирани в многостайните си апартаменти, раздадени им при социализма, тъжно въздишащи за времето в което бяха любимци на властта, размахващи хищни пръсти от страниците на вестниците, че страната оскотява. Тези, които твърдят, че хората са идиоти първи предадоха същите тези хора и са голямата липса на прехода. Скатаваха се и ближеха ботушите на поредната власт. Те са свикнали да говорят с речника на властта, защото са неспособни да бъдат като нормалните хора. Това е голямата перверзия на прехода и, когато някой днес тръгне да сочи с осъдителен пръст към другите, нека да припомни собствената си биография на богоизбрано чедо и елитарна гъска.

И понеже ги нямаше никакви на площадите, днес просто трябва да мълчат, поне един път да замълчат виновно, за да може историята да си почине за малко от техните претенции, пози и върховен егоизъм.

И най-накрая една история, която днес може да звучи като черна меса или като оглушителна притча. Една от градските легенди на Октомврийската революция твърди, че веднъж Троцки попитал един червеноармеец дали няма да му е жал да разруши Петербург. "За какво да ми е жал?", попитал червеноармеецът. Често съм слушал тази история да се разказва с патетични плюнки на уста и интелектуално хълцане колко може да пропадне един човек.

Аз обаче си мисля, че отговорът на войника е бил невероятен. Културата е най-великото достижение на всяка една цивилизация, но нашата памет за нея не може да се съизмерва със закостенялото хленчене, че всичко трябва да бъде запазено. Мисля, че червеноармеецът всъщност казва на Троцки, че няма за какво да му е жал, защото една култура трябва да се променя с ветровете на времето. И, когато някой се опитва да използва тази култура като спирачка на историята, тогава културата самичка си е подписала смъртната присъда.

Може би изсилвам малко. Може би не трябва да се разсъждава така крайно.

Но в миговете на исторически ексцес обикновените хора са тези, които постигат културните дълбини.

А маститите пазители на културата всъщност стават идиотите на епохата.

Ама това винаги се разбира много по-късно.