България обича колективно да въздиша по телевизионни циркове и политически психодрами. Точно това всъщност представлява фетишизацията на машинното гласуване и превръщането му в кауза за оцеляване на ПП и техният траен политически придатък Демократична България. Градусите на парламентарния живот за пореден път бяха повишени до зачервяване, а площадът пред Народното събрание бе огласен от виковете на поредния протест на градското дясно, което само чака удобен повод да възстанови своите съскания срещу червените боклуци, Русия и всичко, което пречи на градския либерал да се чувства гражданин на вселената и света. Но както винаги - цялата пара е в свирката. Защото честно казано няма никакво значение как точно ще избират българските граждани дали с хартия или с машини. Честността на вота се гарантира от силната държава, от спирането на търговията с гласове, от качествените обучения на ЦИК. По някоя време политическата истерия за машините придоби толкова абсурдни и карикатурни размери, че дори и аз, който гордо си мислеше, че е имунизиран срещу конспиративни теории, за миг заподозрях, че някой някъде държи флашка с която накланя везните изборите. Иначе щяха ли ПП и ДБ да събират сектата на жълтите павете по толкова незначителен повод? Щяха ли представителите на ПП като политрекетьор да съскат, че ако БСП не оттегли своите поправки в Изборния кодекс, те вече няма да водят никакви разговори с нея? И откога ПП си въобразява, че е като бюро, което издава сертификати кое е добро и кое лошо, кое морално и кое зло? Изобщо страната ни отново се топна в поредната политическа мътилка, която не предвещава нищо добро за бъдещето, защото носи в себе си разрушението на този парламент, торпилирането на шансове за съставяне на правителство и поредно взривяване дори на крехките възможности на диалог. Дори и Бойко Борисов, който за пореден път в своята политическа кариера размаха опашка като мопс пред Демократична България и тръгна да им поляга флиртаджийски, едва ли ще успее да ги удовлетвори и е обречен да види как за пореден път неговата партия бива наритана, наругана и изгонена от кръговете на градските вегани и почитателите на соево лате. И всичко това започва да изглежда комично, защото от километри си личи в каква стагнация е изпаднал политическият живот на страната. Хората се вълнуват от цените в магазините, от инфлацията, от постоянната тревога за утрешния ден, а на партиите на "промяната" им пука единствено за машините. Подобно разминаване между интересите на избирателите и на политическите партии винаги е предвестник за турбуленция, която може да разтърси основите на политическата система.
Но започваме с това епично начало, защото ми се струва, че за пореден път пускането на политически и парламентарни пиратки е предзначено да прикрие съвсем други много автентични сюжети, които в пълна степен ни демонстрират политическият разгул в страната. Защото докато НС се разкъсва от противоречия и се пръска по шевовете от медийни бомби и добре прицелени интриги, България продължава да се управлява от временно правителство, което е готово да поръчва до откат нови самолети от САЩ, а не е готово дори да внесе проект за нов бюджет. Това е кошмарна комбинация. И заради това ви предлагам да се отдалечим за малко от епицентъра на голямата битка за машините и да видим дали има нещо друго, което може да ни хване окото, нещо, което пушеците от безкрайния скандал замъгляват.
Съвсем наскоро президентът Румен Радев на среща със синдикатите остро възрази срещу мнението, че концентрира власт в ръцете си и не иска да я даде на никого. Той дори се оплака, че е готов веднага да даде управлението на някой друг, но партиите бягали от отговорност, защото никой не искал да управлява в тази ситуация. Дали това е вярно или не ще покаже единствено времето, но междувременно отговорността за всички действия, бездействия и афери на служебния кабинет носи Румен Радев. Той е архитектът на управлението сега и заради това е повече от притеснително, че си затваря очите за поредния скандал, който зрее в Министерството на регионалното развитие. Нека да ви припомня, че това е ключово министерство, защото именно заради интересите там Има такъв народ предадоха и продадоха предишното правителство и ни вкараха в нов епизод от политическата криза.
Докато погледите на всички са втренчени в абсолютно безплодния спор "машини срещу хартия", скандалният заместник-министър на регионалното развитие Захари Христов продължава да си развява коня и да влиза в нови и нови скандални сюжети. Последната новина, която разтърси държавната администрация е, че той е уредил своята секретарка Лилия Арабаджиева за контрольор във ВиК-Благоевград за апетитната заплата от 3 хиляди лева. Интересното е, че преди Христов Арабаджиева е била секретарка и на Николай Нанков като министър и като заместник-министър. Удивителна приемственост на кадрите на ГЕРБ с това служебно правителство. Но мелодрамата не спира дотук. Оказа се, че Христов е изпратил и своя шофьор Илиян Белперчинов на служба в АПИ. С какво един шофьор може да е от висша полза на пътното строителство остава мистерия, но ръцете на Христов са развързани и той вече може да си позволи да прави всичко, защото се чувства безнаказан.
Защо ви обръщам внимание към този епизод? Защото той не е незначителен - Христов е раковата разсейка на корупционното съмнение в този кабинет. Той беше заместник-министър в първото служебно правителство, но когато стана ясно, че рекетира фирми, за да получава процент от договорените поръчки беше изритан. Въпреки това над него има много сериозно опънат чадър, който се държи от кадровика на президенството Николай Копринков и мастития бизнесмен Герги Гергов. Христов е тяхното протеже във властта, златното им момче, техният кадър, който в момента в който пушилката се разсея, беше върнат отново на бял кон в министерството. Срещу него бяха изписани тонове мастило, направени журналистически проучвания, бяха извадени всичките му афери, но той е като сляпо петно за президенството към момента. От "Дондуков" 2 се правят, че такъв скандал няма, че Христов е някакъв невидим човек, чийто действия не се коментират. Той заради това се е впуснал в безкрайния кадрови разгул и вероятно само чака поредната порция шумни скандали, за да пробута и други скандални назначения.
Коментираме аферата "Христов", защото в много отношения тя е горчивото хапче на подмяната в днешните дни. Всички управления трябваше да бъдет антикорупционни, да бъдат на страната на хората, да остояват различно отношение към властта. Но ето, че се появява един такъв като заместник-министъра и се оказва, че совите не са това, което са. Медиите са в епицентъра на битката за изборната технология, а междувременно служебното правителство е в пълен медиен комфорт. Може някъде да се появи някоя и друга дописка, но тя потъва в блатото на служебната политика. И така наистина се намираме в абсурдна ситуация - медиите се занимават с глупости, а реалното корупционно блато продължава да се разширява. И всички отговорни за него мълчат и се правят, че го няма. Това е парадоксалното в цялата ситуация. Заради това ли беше голямата битка срещу безогледния режим на Борисов - да го смени режим в който процъфтява захарихристовщината. Калинките срещу копринките?
Ето заради това вече винаги, когато видя, че медиите трещят с някоя тема постоянно започнах да развивам инстинкт да гледам встрани от окото на бурята. Защото в България безкрайния шум е просто фонова завеса на истинските процеси. Те са мътната вода в която такива като Захари Христов се научиха най-добре да ловят риба. Но и хора като него трябва да са наясно, че всяко безвремие рано или късно свършва, а когато историята те настигне се получава страшно неприятно...
No comments:
Post a Comment