Типично по нашенски – България посрещна Страстната седмица дълбоко разделена, политически разтърсена, с разрушен диалог, в интригантско блато и абсолютна липса на перспектива. Дори и да не иска човек би се запитал дали пък някъде дълбоко в ДНК-то на народа все още не буйства пламъка на варварството, на онова езичество, което предпочита битката пред съгласието, конфронтацията пред прошката, яростта пред смирението и катастрофата пред спасението.
Екстремно удоволствие е да живеем в тригодишна политическа криза, но може би най-лошото е, че хората вече свикнаха с това състояние. И така политическият процес се превърна в скандалжийско риалити, който озарява екраните на телевизорите от време на време, но има съвсем малко общо с истинския живот и проблеми. Ето в това се крие най-голямата опасност от конфронтационния режим на съществуване. Политиката се обезсмисли, а това води след себе си непредставими последици за всичко в държавата.
Всичко това като на екран беше прожектирано в първото заседание на 49-ото Народно събрание. Един парламент, буквално мъртвороден, който стана просто епизод от кризата, а не начало на нейното излекуване. Защото предизвестеният проблем с избор на председател на Народното събрание избухна като колба в лицето на алхимик. И нямаше как да е по друг начин като вземем предвид факта, че нито един от политическите лидери не покани другите на какъвто й да е разговор. Не за коалиционни взаимоотношения, а поне за избистряне на техническите подробности. Другото име на българската криза е мълчание. Всички мълчат и чакат да видят какво ще стане. Авторите на политиката се превърнаха в зрители и всичко се обърна на холивудски спектакъл.
В момента в който НС излезе в почивка, за да се чуди как да излезе от поредният лабиринт в който се вкара самичко се сетих за култовата лента „Омагьосан ден“с Бил Мъри. В нея главният герой се оказа заключен в ден, който се повтаря отново и отново. Но точно на това напомнят българските парламентарни драми.
ГЕРБ пак предложиха Росен Желязков. „Възраждане“ пак предложиха Петър Петров. ПП/ДБ отново предложиха ротационно председателство.
Всичко е под индиго, всичко е кавър версия на преживени неща. Всичко е толкова плоско, че няма накъде повече.
6 партии влязоха в парламента, но забележете – преди началото нито една не се опита да говори с останалите. Това прави спекулациите за една или друга политическа формация, че стои в дълбока изолация напълно погрешни. Няма партии в изолация. Всички са в изолация, защото дребните политически сметчици обезкървиха в зародиш възможността за по-стабилно управление.
Не съм очаквал някога да го кажа, но опитът на ГЕРБ в тази криза им позволи да заемат най-неочакваната за тях ниша – те предлагат диалог, разбирателство, сядане на масата около общи приоритети, някакво смирение, така нехарактерно за партията на Бойко Борисов. Да, те винаги са управлявали в коалиция, но с ясно изразен доминантен фактор. Волята на лидера на ГЕРБ винаги е била незаобиколима, дори и когато той е давал най-проблемите министерства на своите партньори и ги е оставял да вадят най-горещите въглени от огъня.
Борисов бързо разбра, че климатът е сменен и че многоликата воля на българския народ няма да му позволи повече комфортът на едноличната власт. Заради това предложи себе си като помирител, а след пет парламентарни избори в рамките на три години, такава поза е повече от изгодна.
ПП/ДБ от друга страна заеха талибанската позиция, че няма да се коалират с Борисов, нито са бюрото, което да му издаде индулгенция за прошка. И ако годината беше 2021 това щеше да е възможно най-ефектният и изгоден коз на масата. Само че две години по-късно, при кошмарно ниски нива на избирателна активност и абсолютно безвремие, техните действия може би носят радост на хардкор избирателите им, но със сигурност разрушават техния авторитет и гонят периферия.
ПП/ДБ си позволиха най-голямата грешка в епохата на постмодерната политика. Те станаха заложници на своите фейсбук-инфлуенсъри. А социалните мрежи от години са територия на перманентен конфликт, в която диалог отсъства, а себеподобните виждат и хвалят само себеподобни. Там, където враждуващите групи се срещат кипят яростни битки, но напълно лишени от аргументи. ФБ се превърна в политическа стена, която парцелира електоратите и напълно разпада обществената тъкан, която предполага поне минимум нива на съгласие. Талибанската армия е ефектна, красива и величествена, но ако човек стане неин пленник, то на практика никога няма да излезе от тази клетка. Разноликите парламенти показват, че без диалог просто няма да стане, а инфлуенсърите вече приемат дори сядането на една маса за предателство.
Капанът е жесток и непоколебим.
Диалогът обаче е разрушен не само между политическите формации. Той е прекъснат и в самите партии, което издава, че обществото е разкъсано в своята сърцевина и, че този проблем ще ни тормози дори и политическата криза да бъде разрешена ненадейно и странно. Защото се видя, че дори и градската секта на дясното е раздвоена в отношението си към процесите. Над 100 интелектуалци написаха мелодраматичен призив за съставянето на правителство между първите две политически сили. И тук не коментираме техните основания или фигурите, които са подписали възванието. Става дума за това, че ръководствата на техните любими партии напълно пренебрегна техните основания и хвърли мотивите им в кошчето. Не твърдя, че нямат основания, но подобно отношение е показателно за атмосферата, която цари в цялата държава. Никой никого не слуша. Всички живеят в своя балон и чакат нещата да се случат от само себе си. Това никога не става така.
Знак за кризата е и това, че в мига в който Румен Радев застана пред Народното събрание, за да се обърне към депутатите и българските граждани, то в залата почти нямаше партия с която да е в добри отношения, с изключение на ИТН.
Пред него на банките стояха народни представители една част от които с радост биха му поискали импийчмънт, друга, която вече не вижда никакъв смисъл да говори с него и трета, която просто не го бръсне за никакъв фактор.
Отбелязваме това не със злоба, но това е част от разпарчетосания пейзаж на българската политика, където никой с никого не влиза в диалог, а хората… хората кучета ги яли. Буквално и преносно.
Дори и в крайна сметка това Народно събрание да излъчи управление, то със сигурност ще бъде краткотрайно и измъчено. Защото онова на което Библията би трябвало да е научила християните, практически не съществува в политическия процес. Ето как се сдобихме с поредния мъртъв парламент, с поредните драматични експлозии на нетърпимост, които ни водят със страшна сила към нови избори.
Но понеже България вече отдавна не съществува в нормалната реалност, а в нейната холивудска версия, то сигурно и следващия вот ще възпроизведе по кошмарен начин същите нетърпимости, същите противоречия, същите партии и същия безкраен цикъл отново и отново, отново и отново…
Лошото е, че героят на Бил Мъри пробваше няколко пъти да се самоубие, за да прекъсне цикъла, но винаги се събуждаше, принуждаван от обстоятелствата да живее отново.
Така ще и с България – смъртта не е решение.
Но пък това другото живот ли е изобщо?
No comments:
Post a Comment