Мистичните прилики между СДС и овцата Доли

(упражнения по нарцистичен черен хумор и политически дивотии)

В книгата „Преследване на дива овца” на японският писател Харуки Мураками пред главният герой стои едно много тежко и съвсем леко мистично изпитание. Между овцете в цялата островна държава той трябва да открие една-единствена овца, която има родилно петно във формата на звезда на гърба си, а за нея се предполага, че има мистични сили да овладява житейските енергии на хората. Иронията в невероятната книга произтича оттам, че възложител на задачата е сивият кардинал на японската десница, техният идеолог, който е обсебен от образа на тази овца със свръхсили и е готов на всичко, за да я открие. Той вярва, че в нейния образ е закодиран по някакъв начин основен смисъл на неговия живот.

Нямам основание да се съмнявам в литературните инвенции на Мураками. В неговите книги мистичното се осъществява по спокоен и почти ежедневен начин и това ми допада в миговете в които самият аз вярвам, че чудесата не идват като лозунг, а просто като ежедневие. Подобна вяра обаче едва ли често озарява редовите седесари в България. Те изведнъж се отзоваха в култовата роля на мистичната овца от японския роман. Защото неусетно и по чудотворен начин СДС изчезна от политическата карта на България. Ей така, вече го няма... Няма го! Тук отново станахме пленници на историческата илюзия, че големите дати крещят сами за себе си. Нищо подобно – събитие с епохална значимост като превръщането на СДС в невидим политически субект протече много кресливо, но никой не забеляза чудото докато то не блесна с цялата си прелест пред нас.

Винаги съм си представял, че СДС ще изчезне с голям съдебен процес – да, знам, глупава фантазия, но си е лично моя и затова я споделям – а то изчезна с юридическа драма с художествени измерения, която обаче бе лишена от филмовият драматизъм на моята мечта. СДС просто заприлича на мистична овчица с клеймо на гърба, която се втурна бясно из политическото пасище, понеже усети, че Гергьовден наближава, а тя не се е погрижила да отслабне достатъчно, за да може незабележимо да се измъкне от лапите на кармичните касапи. Кармичните касапи са странно справедливи. Не прощават дори на опосканите политически партии, взели-дали богу дух. В това има известно успокоение.

Когато СДС изчезна от политическата карта, това веднага превърна тази партия в явление от мистичен порядък. Тя има двама лидери и няма двама лидери. Тя съществува физически, но не и законово. СДС е в някаква си там коалиция и същевременно го няма в нея. Подобна партийна шизофрения никой не си спомня и заради това е интересно да наблюдаваме политическите гърчове, които описват сложни интегрални движения и завладяват конспиративни пространства с невероятна пъргавина. СДС ми напомня по нещо на кабалистичен ритуал. Посветените в Кабала вярват, че произнасяйки текстовете от Тората човек може да вникне да самото дъно на мирозданието, да го проумее в революционен порядък и да го завладее дори. Със страстта на древен еретик, ослепен от пустинните пясъци, лидерът, нелидер на СДС Мартин Димитров като кабалист започна да произнася „ДПС, ДПС, Доган, ДПС, ДПС, ДПС” сякаш повторението на тази фраза е в състояние да обясни рязко света и да го подреди внезапно по правилен начин. Не успя. Дори в мистицизма си има правила и ритуали, които да следваш, а какво остава за тъмните и неясни дебри на правото. СДС си повярва, че стои над думите и думите след това го унищожиха.

Когато героят на Мураками тръгва да търси мистичната овца из полуостров Хокайдо на Япония, той по някакъв странен начин знае, че това пътуване ще промени живота му. Така Мартин Димитров би трябвало да знае, че на тази красива планета, потънала в момента в пролетно безвремие и усещане за вечност, единствената жена, която може да прецака партиите по ехиден и очебийно комедиен начин е едрогърдата мацка с превръзката на очите, носеща религиозният псевдоним Темида. Темида е коварна мадама с богата биография. Тя е дъщеря на Уран, който е първият владетел на небето и на Гея. По някое време си ляга и с Зевс от който ражда три дъщери, което намеква, че животът в божествените измерения освен твърдост на характера е и придал и възпитателни черти на майка. Тази древногръцка мадама очевидно все още е жива някъде там насред каменната пустош на Олимп и зловещо прицели слепият си поглед в Мартин Димитров и остатъците от неговата партия...

Мисля си, че всички конспиративни теории, които Мартин Димитров изговори, глупостите за държавен преврат, идеята, че някой прави тъмни конспирации срещу неговата партия, халюцинациите, че демокрацията в България е в опасност и гадните писъци, че животът е несправедлив, са сюжет, който дори Мураками не би могъл да опише, въпреки, че се е отдал красиво на черни фантазии на тема : „за какво биха могли да мечтаят десните идеолози”.

Мураками не би го измислил, но древногръцкият сюжет е налице. Защото в стремежа си да получи цял свят, Мартин Димитров постигна едно-единствено нещо – осъществи древното като драгалевска теменужка въжделение на Иван Костов СДС отново да му падне в ръцете. Сега телесата на синята партия са в ръцете на бившия син лидер. Картината обаче не напомня пиета, където Света Богородица страда за своя свят син, а по-скоро напомня за евангелие на сатаната, защото Костов е силен, всъщност единствено тогава е силен, когато държи противниците си за въображаемите политически топки и може да ги върти в каквато си посока иска. Мартин Димитров смята, че съдбата е несправедлива? О, нека да почака още малко. Сегашните мигове ще му се видят изпълнени с щастие.

Иван Костов е щастлив аналог на Иван Грозни. Иля Репин рисува картина на този митологичен руски цар в момента в който убива сина си и го рисува с разкривено от тъга и ужас лице. Костов няма накъде да помрачнява, защото светът се случи по красив начин за него. Той уби СДС един път, при това ефектно, все едно им метна лимонка, а сега има шанса символично да го убие втори път. Това е особен вид черна епистемология. Епистемологията е философският термин за науката за познанието. От първият миг на човешката цивилизация философите спорят докъде могат да се простират границите на това познание. Ами Костов няма защо да се пита това. В момента той има символният шанс, а историята трагично обожава повтореният, да застане в позата на Иван Грозни и окончателно да прибере СДС в гардероба на българската история, където и без това се е натрупал прекалено много прах от скритите вътре скелети.

Не бива да ви казвам как свършва романът на Мураками. Защото в момента го чета отново. Човек трябва да се опитва да чете книгите в различно състояние на духа. Книга, която четеш тъжен не може да е като същата книга, когато я четеш развеселен. Та хората препрочитат книгите водени не от надеждата, че ще научат нещо ново, а че мистичната природа на битието ще направи така, че книгата да свърши по различен начин. Същото е и в политиката. Седесарите, които са гледали този филм по стотици различни начини, сега го гледат отново и сипят думи като молитви и коани с надеждата, че вселената този път ще го приключи различно. А това просто няма да се случи, защото чудесата, както вече споменахме и като самият Мураками е разбрал, идват тихо, незабележимо и красиво, а ти го осъзнавш като чудо едва в миговете в които си спомняш като минало за него. В това е драмата на СДС днес. Тяхното чудо остана в миналота и днес по никакъв начин не може да бъде повторено, независимо от кабалите, драмите, скандалите и неуморното преследване на мистични овчици по по необятното поле на българският абсурд.

Когато Мураками е пишел своят роман, на света не е съществувала най-мистичната овца. Тя се казва Доли– първият клонинг. Онзи ден в Уикипедията с потрес видях, че там пише дори рожденната й година – 1996 г., както и годината на смъртта й – 2003 г. Дори пише датата на смъртта – 14 февруари. Тази мистична овца, избрала си да умре точно на празника на влюбените, има своите прилики със СДС. От първия миг на живота си Доли се превърна в обект на медийно внимание на което едва ли някога друга овца ще се радва в историята на тази вселена и общо-взето донесе толкова популярност на вида си, че вероятно е допринесла за глобалното увеличаване на вегетарианците със удивително миловидния си вид. Не знам дали някой е страдал за Доли в миговете на нейната смърт. Иска ми се да вярвам, че някой искрено е тъжал за нея, защото така светът ще изглежда по-добро и истинско място. Но се изпълвам с неясни подозрения и черна конспиративност, че за СДС никой няма да тъжи особено много. СДС и без това в последните години приличаше на лудия роднина, когато психиатрията упорито отказва да прибере. От една страна не можеш да го оставиш на улицата, а от друга – в къщи само ти вдига шум и бръмчи с пръст по устните си. Та виждам и особена справедливост в това, че никой няма да тъжи за СДС.

И така. Почти не знам как да свърша текст. Не защото не съм измислил край, а защото съм в твърде добро настроение, за да го опиша по начина по който съм го измислил. Заради това ще жертвам гениалната си идея и брутално ще завърша с един съвет към всеки седесар, който е стигнал дотук (хайде, хайде, поне един от десет ще се излъже да дочете докрая, за да види каква дивотия още може да измисли нахалният комунист): Спомняйте си за СДС като за овцата Доли – в красивите мигове на неговата слава, когато светкавиците бляскаха, властта предстоеше да се случи, имаше много надежди, много радости викове, а кармичните касапи бяха твърде далече, за да вярваш по какъвто и да е начин в тях....

За кого ще гласува Петър Стоянов?

Политическа партия ГЕРБ остана вярна на стила си да ни поднася политически пируети и да пуска димки. Така след вчерашното обявяване на листата за евродепутати най-голям интерес предизвика името, поставено под номер 4 - това на брата на бившия президент Петър Стоянов - Емил Стоянов.

Живеем в епохата на политическите лупинги, но под напора на историята не може да не си припомним, че Емил Стоянов бе в първите редици на запалените седесари, а неговата телевизия "Европа" на моменти в онова славно синьо минало наподобяваше по-скоро на медиен продукт от романа "1984" на Оруел, отколкото на нещо, сътворено в модерната епоха. Нека това не звучи като критика, защото не е.

Историята не може да се пренапише и заради това днес ни е останало единствено тъжно да наблюдаваме превъплъщенията на фигурите на онова, което славно се наричаше СДС в миналото. В този смисъл мигрирането на Емил Стоянов към герберските партийни полета е силно показателно за ветровете, които духат в дясното пространство. Президентският брат не е бил фигура в центъра на общественото внимание, но при всяко разместване на пластовете именно фигури като него от трето и четвърто ниво виждат шанса си да изплуват на върховете на опияняващата власт. Симптоматично обаче е, че Стоянов (дали вече не е удачно да ги наричаме "Кланът Стоянови"?) не потърси като път за реализацията си СДС и неговите негостоприемни мъртви вълнения, а си хареса генералската партия като трамплин. Това може да бъде разчетено като окончателна диагноза за политическия фалит на СДС, след като знаково братът на бивш държавен глава напуска кораба.

Но може да бъде разгледано и в контекста на мизерията на българската политика днес. За повечето хора с апетити към властта и с претенции към еврохоризонтите очевидно не представлява никакъв проблем да прескочат от партия в партия, от идеология в идеология, да разменят себе си срещу идеален пост в безвремието на парламента в Брюксел.

Нека да погледнем ситуацията и от друг ъгъл. Емил Стоянов, както и всички останали евродепутати от ГЕРБ, днес са се настанили на върха на вълната и вече се изживяват предварително като победители. Историята обича да се гаври с това чувство за защитеност. Но гербаджиите тепърва ще трябва да се справят с него.

Жал ми е обаче за всички седесари, които ще си пускат телевизия "Европа" тези дни. Нека не се учудват, ако образът на Бойко Борисов ги преследва навсякъде - като чудовище от филм на ужасите. Защото няма да е чудно, ако това е част от сделката. Защото сделка вероятно има. Попитайте се и друго. За кого ще гласува Петър Стоянов? Отговорът може да не се хареса на доста хора.

Левият кмет

Бойко Борисов съвсем олевя. Няма как по друг начин да си обясним внезапно възникналото му любовно чувство към държавата. Преди два дни общинарите от ГЕРБ поискаха правителството да построи завода за боклука, а вчера самият Борисов заяви, че държавата трябва да отпуска пари за детските градини в София.  В политиката тази преоткрита политически линия от кмета се нарича етатизъм. Тя се формира от разбирането, че държавата е необходим участник в обществените и икономическите процеси. Етатизмът обикновено се свързва с левицата и със социалните идеи и заради това трябва да погледнем обективно на нещата - Борисов олевя. Олевя така мащабно, че почти се върна във времената на Брежнев. Тях ги наричаха “застой”, но всеки ставаше и лягаше с държавата. Сега кметът е тръгнал по същия път. Застоят в София се отрази и на политическата му психика. Завърна го в революционните времена, когато се преоткриваше прелестта на държавата. 

В идеологическа помощ на новия ляв кмет нека да цитираме един ляв класик Троцки - “Най-безспорната черта на революцията е пряката намеса на масите в историческите събития”. Кметът трябва да го има предвид. За да си на висотата на левите идеи, понякога трябва да си готов и на революция. Дори и тя да е срещу самия теб.

Негативна кампания или...

От една седмица насам из пресата, включително и в ДУМА, се върти постоянно една реклама. На нея се виждат мрачните ликове на Бойко Борисов и Иван Костов, а под тях се мъдри надпис: "Ако подкрепиш Бойко, печели Костов". Целта не е да оспорваме посланието под тази реклама, в него дори може да има немалка доза истина, а просто да се опитаме да помислим дали такива реклами носят успех или не. 
Начинът, по който ни е поднесена идеята в тази политическа реклама, според мен веднага я прави недействаща. Защото създава усещането за негативизъм, за някаква личностна, а не политическа атака и за това, че в крайна сметка авторите на посланието се страхуват от двете фигури, които са изтипосани на снимката. Не че това е вярно, но усещането неизменно е такова. Негативната кампания сама по себе си представлява чудовищно пилеене на ресурси и енергия. Всяка партия, която се отдаде на подобен тип послания, губи най-важната си политическа инициатива - да обясни какво смята да прави за България, какво е направила досега и как ще продължи да работи. Негативната кампания е и триумф на дребнотемието над важните неща, а от това страда цялото общество, защото получава не качество, а само истерия. Това се отнася за всяка партия, независимо колко защитена и опиянена от съдбата се чувства.
Когато се съотнасят две фигури като Бойко и Костов на базата на подозрения и тъмни снимки, не може да очакваме хората да разберат какво точно искат да им кажат авторите. Независимо от яснотата на рекламния слоган. Подобна реклама може да има дори обратен ефект, защото за част от българите да гласуваш за Костов, уви, съвсем не е толкова лоша идея. Ако леко поизсилим нещата, дори може да се окаже, че подобен тип призиви всъщност преливат десни гласове в политическия организъм на партия ГЕРБ. 
Далеч съм от мисълта, че истината за Бойко Борисов не бива да бъде казвана. Столичният кмет трябва да бъде изправен пред избирателите с истината за своите бездействия по време на цялото герберско безвремие в София. Но не и чрез неясни внушения и черно-бели снимки, които вече дразнят дори най-запалените противници на столичния кмет. България е изтощена от недомлъвки и хвърлени реплики. Българите отдавна се нуждаят от ясна, чиста и визионерска политическа кампания. Нека не звучи идеалистично, но партията, която успее да се вмести най-добре в тази светла линия, вероятно ще успее на изборите. Защото след гласуването ще останат идеите. И последиците от тях.

Възхвала на Мартин Димитров

(Политически разказ с литературни превземки за една велика партийна епоха) 

 

Нека преди началото на тази апология да дадем няколко аналогии. Първата е литературна, втората е политическа, а третата е пак литературна, но с подчертано аналитичен привкус. Това се налага, за да подчертаем, че не сме свидетели на политически или социокултурни явления с български патент, а сме свидетели на театри играни много пъти в световната история и заради това е интересно да видим как ще свършат те по земите български, където луната не ражда вампири или върколаци, а само фобии, мании и подтискащото усещане, че нещо не е както трябва със света.

 

Аналогия 1

 

В един роман на Бекет е описана следната ситуация. Главният герой стои пред огледало и започва да изпитва съмнения в собствения си образ. Не вярва на отражението си и се чуди дали е той. Дори започва да си мисли дали само не си представя, че е с шапка. Малко след това обаче го спохожда още по-зловеща мисъл - дали пък шапката не фантазира, че стои върху човек...

Подобна схема е типична за литературата на абсурда. Тя се втренчва в граничните ситуации на човешкия живот, пресява през своето сито обикновената реалност и я слепва отново като налудничав колаж, за да подчертае пукнатините в това, което обикновено смятаме за подразбиращо се

 

Аналогия 2

 

В един от най-интересните мигове на налудничавата война, която грузинският президент Михаил Саакашвили поведе срещу Русия и която, за да задоволи егонцентричните му мании взе толкова много жертви, самият грузински държавен глава даде интервю за една американска телевизия. Лицето му беше спокойно, но езикът на тялото му просто показваше, че това е човек, който само след миг може да попадне в психиатрия. Най-накрая Саакашвили взе вратовръзката си и започна да я дъвче в ефир. Този сюрреалистичен миг завинаги ще остане в политическата естетика на 21 век. Разпадът на един политик, който протече чрез дъвчене на моден аксесоар.

 

Аналогия 3

 

Петър Увалиев, мъдър и много начетен човек, твърдеше, че езикът успява да помни нещата, които ние като нация колективно не можем и няма как да сме запомнили. В тази негова идея има нещо успокояващо. Един ден, ако се въоръжим с политическо и анализаторско търпение, ако разнищим езика си частичка по частичка, вероятно ще успеем да провидим в звуковете му цялата епохална картина на нашата забравена, но истинска история. Увалиев цитираше стихотворение на Лилиев (на Лилиев представете си!!!) и казваше, че в последните срички на римуваните думи сякаш се чува забравеният тропот на конницата на Аспарух. Красиво е да знаеш, че някой ще помни, това, което ти никога не би успял. Тази идея ни дава корени и ни закрепва в един свят, който хронично страда от амнезия за най-важните си въпроси.

 

 

И сега вече да свържем трите части в една. Българският Михаил Саакашвили се казва Мартин Димитров. Аллах да благослови политическото му име и битие, защото този млад лидер с талибански поглед и достатъчно клиширан речник се появи в българската политика в най-подходящият момент. Слава на миговете в които от блатото на дните се появява някой такъв като Димитров – тъкмо си мислиш, че политиката не може да стане по-абсурдна и ето, че самата природа на политическото действие се опитва да ти покаже, че дъно не може да има.

Мартин Димитров е роден през 1977 г. Набор ми е. Той е продукт на няколко универсални въздействия от които не може в никакъв случай да е избягал. Първо – възпитанието получено по социалистическо време. Сигурно оттам е прихванал страстта си по сталинска драматургия и артистични заседания на ръководството на които с треперещ пръст сочи и гони съратниците си. Вгледайте се в Мартин Димитров – слава на синьото му име – може ми някъде там под очилата набождат неговите сталински мустачки. Мартин Димитров се е сътворил като личност по времето в което в България историята бе подменена с викове. И тук всеки от нас, родените през тази драматична 1977 година (жестока реколта между другото) имаше един избор – или да запази себе си като се отдаде на размисли за вселената или да си изгуби съзнанието докато се опитва да проумее какво се случва. Димитров е избрал трети път – вярвал е в СДС, което от днешна гледна точка, единствено правилната, си е път без изход. 1977 година е готина година. Това е разцветът на пънка. В Лондон групата Клаш става номер едно. Няколко от техните песни и до днес са велики. Може би – по ирония на историята – нещо от този пънкарски разрушителен дух е влязло в политическата аура на Мартин Димитров.

През 1977 година Нобелов лауреат за литература става Винсенте Алейсандре, гениален испански поет, който често го удря на сюрреализъм. В мрежата успях да намеря преводи само на няколко негови стихотворения. Едното ме изкефи максимално, то се казва „Неслизащите птици”.

 

Ураган го сресва, сякаш че е дъб огромен.

Ръцете, му отсъстват, когато птиците долитат.

Неслизащите птици са бели под небето.

 

Това е краят на стихотворението. Светът обича да влиза в литературни аналогии. Защото когато Мартин Димитров – 31 години след 1977 г. предпочете да стане лидер на СДС, той вече можеше да бъде единствено безрък лидер, който гледа отдалечаващите се птици и тяхното незавръщане. Именно тук – пред огледалото на разпадащата се партия – слава на името му – Мартин Димитров влезе в модела на аналогия 1. Той започна да се съмнява във всички. Като герой на Бекет. Край него стана наплив от врагове. Можем само да подозираме в какъв абсурден свят се е отзовал този млад човек. Поемаш най-известната българска дясна партия, ставаш господар на сакралната политическа кабалистична фраза – СеДеСе, а в един момент виждаш, че са те изправили пред нещо, което няма аналог в историята. Ти си лидер на партия, но не си лидер на партия. Можеш да говориш, но никой не те чува. Птиците отлитат, а ти само можеш да стреляш със сачми по тях.

 

И тогава..., да, да, да, точно тогава – великият Мартин Димитров, моят набор, съвременника на демокрацията реши да имитира по зловещ начин Миша Саакашвили. Той нямаше вратовръзка за дъвчене, но пък бързо се намери по-страшна фигура. Царят на демоните – Ахмед Доган. Саакашвили виждаше, а и вижда все още във всяко проява на истинска свобода в родината му, дългата ръка на Москва. Мартин Димитров вижда Доган. Винаги съм се заблуждавал, че когато се отдават на халюцинации мъжете от моето поколение поне биха халюцинирали разсъблечени жени на тропически острови, но Димитров – вечна слава на бледия седесар – узакони лудостта по различен начин. Той вижда Доган.

Когато един политик повярва на своите халюцинации, той започва да се разпада на малки части и по невротичен начин да намеква на всички българи, че животът е конспирация срещу десницата. Естествено, че животът не е конспирация. Животът е развълнуван, прелестен, сияещ и е най-красивото нещо, което се е случвало на тази планета. Мартин Димитров – нека ангели да го поживят – обаче стана лидер по време на разрушения десен свят. Десницата живее в постапокалиптична реалност. Там има само разрушения, мании и идейна радиация. Очевидно не можеш да пребиваваш дълго в онази част на пространството без да попиеш от вредните гама-политически излъчвания, който се вмъкват коварно в костите и мозъка ти.

 

И тогава...., да, да, да, още един път трябва да използваме този литературен прийом, защото уточнихме, че светът го обича – Мартин Димитров заговори. Даде интервюта, появи се по всички телевизии, където упорито настояваше, че демокрацията е в опасност. Само преди три месеца казваше, че в СДС няма проблем, днес вече е убеден, че атаката е срещу самата десница. Увалиев наистина е прав. Езикът е нашата най-голяма памет. Той е универсалният харддиск на нацията и заради това трябва да го уважаваме. В прелестните думи, дори когато са лъжовни и звучат напрегнато-истерично, все пак има истина. Та думите на Димитров ни пренасят по мистериозните пътеки на паметта до времената на Костов. Те са двама универсални близнаци. Езикът, който говорят – не слушайте думите, ритъмът е важен тук – е като нож, който се опитва да всява поредното разделение. Десницата не може да живее в подреден свят, защото се нуждае от конфликт, който да прелива дори до пароксизъм. Тази десница – да е жив и здрав нейният млад лидер и паметта на езика – вече е част от болното минало на нацията. Тя е като микроб, който се съпротивлява на антибиотиците. И именно заради това, моят набор Мартин Димитров не може да осъзнае, че историята му поднесе уникален шанс. Да измете канцеларията си на „Раковска” 134, да си събере документите в кашонче, да свали плакатите на Иван Костов от стената, да загаси осветлението в цялата сграда, да си поеме дъх преди да слезе по стълбите и най-накрая да заключи централата на СДС. Наборе, в онзи миг, в който заключиш тази сграда ти вече ще си свободен, ама с истинска свобода. Ще можеш да пиеш бира във всяка кръчма, ще можеш да заглеждаш сервитьорките и най-важното – ще можеш да се отървеш от всички проклети аналогии, които гадове като мен постоянно ще ти бутат в лицето и иронично ще протягат пръсти, за да ти припомнят, че цялата литература е по-силна от СДС, а десницата в нейният брутален и експресивен български вариант е вече призрак, който ще броди единствено по коридорите на празната централа и тъжно ще вие като гледа празните бюра и натрупващия  се по тях прах...

 

И за да може гаврата да е пълна, а си струва да е пълна след толкова драматичен разказ, нека накрая да навлезем за последен път в света на литературата с една необявена предварително аналогия.  В далечната и спокойна 2007 г. СДС обяви песента „Вдигни очи” за свой партиен химн. Яд ме е, че няма нито един син активист, който поне малко да се е заслушал в текста. Лирическият герой в него не само казва, той зове: "Животът днес върви напред, а не назад"!. Значи, ако приемем този лирически герой за седесар, днешните сини изобщо не приличат на него, защото главите им са обърнати само към миналото, а към бъдещето - сещате се какво.

Литературният ни анализ обаче може да продължи. Освен химна си СДС реши още няколко песни да бъдат техни . В упойващото начало на прехода в хитът "Развод ми дай" героят с хипарски патос и либертарианска душа зовеше своята любима да го остави и дори антисистемно добавяше "Вземи панелите, трабанта, но въздуха ми остави". Какво се случи с този дух, бе хора?! Седесето го забрави някъде по пътя към абсурда, политиката, литературата и тъжните краища, които ги спохождаха...

 

Така че, когато днес чуете химна на СДС, вдигнете очи, не се плашете – най-вероятно човекът, който го пее е самият Мартин Димитров, осъзнал свободата си в някоя кръчма. Сигурно пее химна на 9-тата бира. Или пък на 12-тата. Има ли някакво значение. Как казваше литературният ляв класик. Важното е, че човекът в тази фантазия все пак пее. Това е прекрасно нали?

Не е време за политическа романтика

Трудно е да си романтик в предизборни времена. Това е най-лошата диагноза, която можем да поставим на България. Тъкмо се замечтаеш партиите да се конкурират с идеи, визия и личности, а насреща ти - Бойко Борисов и неговата дълга поредица от медийни откровения. Столичният кмет отново прояви ексцентричното си чувство за хумор вчера и записа в дългата редица на тържествените си просветления нов бисер. "Историята един ден ще закичи Станишев с един голям фес, ама много голям", опита се да влезе в ролята на моден дизайнер Борисов. Уви, медиите не успяха да попитат с какво този аксесоар така много дразни градоначалника, но пък и не е много сигурно, че той би бил в състояние да обясни. Бойко Борисов е явление от рода на проблясващите в небесата комети. Появява се, подхвърля небрежно пръски от потока на своята мисъл, усмихва се на фотографите, обявява гръмко, че София е под обсада като Сталинград, споделя тържествено, че градът е най-чист и прятен за живот, а после обръща гръб и ни оставя да гадаем съзнателно ли хвърля измислица, или наистина си вярва.

Проблемът е, че политическите романтици трудно ще издържат на подобни словесни напъни с циклична повторяемост. Хулиганският патос на кмета определено му помага да разнообразява репертоара от обиди - насочи огъня си от прическите през материала, а сега стигна и до фесовете. Обхваща ни опасение, че до изборите фантазията му ще удари незапомнени върхове. Хубаво е в политиката да има екшън, но когато опитите за екшън подменят идеите, политиката се превръща в бял шум. Бойко Борисов е господарят на белия шум у нас. Уж го слушаш, уж казва нещо, уж говори и не спира, но в края на тирадата му никой не успява да извлече реален смисъл от тази словесност.

Навремето Велко Вълканов също вкара темата за феса в политическите спорове. Резултатът не беше утешителен. Да не говорим какво би станало, ако някой друг с претенции за политик реши да продължи темата за модната линия с един пожарникарски шлем, да речем. Жълтичък. И нищо повече като символ на днешна София. А ако потропаш по шлем, бие на кухо. И така по време на цялата кампания? Не е време за политическа романтика, уви!

Моят Пловдив завинаги

Баща ми е решил да се мести в Пловдив в някакъв пролетен ден на 1985 г. И до днес историята пази няколко версии за неговото решение, на всяка от които в определени периоди от политическото си и емоционално развитие аз последователно съм вярвал. Първата, тоест тази, която считам и до днес за общоприета и следователно единствената валидна към настоящият момент е, че родителят ми в някакъв момент от своето битие се замисля, че Стара Загора, градът на липите, поетите и правите улици, едва ли е най-подходящото място за отглеждането на двамата му сина, които в неговата фантазия се нуждаят от много повече пространство, интелектуални хоризонти и предизвикателства в живота си. Решението на баща ми е било предизвикано и от интересният факт,  че когато предлага да размени апартамент в Пловдив за по-голям в Стара Загора получава десетки оферти и това общо-взето го кара да преосмисли картината на подредения старозагорски свят, който до този момент обитава.

Аз пазя и различна версия за напускането ни на Стара Загора, която е леко обагрена в романтична светлина, а в нея моят баща прилича на бунтуващ се герой от интелигентски роман от средата на миналия вече век. Приемаме, че един ден просто му писва да обитава градът, в който живеят всичките му роднини, писва му от прелестната провинциална еснафщина на Стара Загора и с крачки на великан потегля към Градът на тепетата, който в красивия маразъм на тоталитарната епоха прилича почти на Елдорадо, разкриващо много възможности и цели. Има и трета версия – че на баща ми в един момент просто му доскучава тотално да стои на едно и също място, и след разговор с майка ми – тя е натуралната пловдивчанка вкъщи, двамата решават, че Пловдив може да е ново начало за тях.  Доколко беше ново начало не ми се говори, защото съдбата, тази коварна съдба, подобно на литературна героиня от пиеса на Шекспир, бе разбъркала своята колода и само няколко години по-късно не само животът на нашите, а и животът на цяла България се преподреди и промени, но това е тъжна история, която вероятно ще трябва да си разказваме друг път, по възможност на много отворени бутилки и на пакетчета с кърпички, че знае ли човек...

Но докато сме още в 1986 г. в историята вече може да се намеси и моя милост – изведнъж насред забравената от Бога и от Дявола 1986 г. се отзовах в далечният чисто духовно от мен Пловдив, объркан и странен, насред град с няколко високи хълма, по-голям отколкото съм си представял, град с река, която през годините само няколко пъти видях да изглежда заплашително, град с мостове, които просто ме очароваха. Представете си само - новият ми квартал се казваше „Христо Смирненски” – класическа социалистическа фантазия за краен квартал на Пловдив. Ниски пететажни панелни блокчета, подредени по перверзно математически начин в правоъгълници и в тези правоъгълници зелени градинки, посадени тополи и детски площадки. Уличките на тази социалистическа фантазия също носят имена взети от някоя импресия – „Авлига”, „Вечерница”, „Момина сълза”, „Звезда”, „Есен”... Сам по себе си квартал „Христо Смирненски” може да бъде взет за отделна самодостатъчна вселена. По онова време не минаваха много коли, не че сега минават, ветровете си духаха необезпокоявани, тополите шумяха, уличните лампи по улица „Авлига” (тя е дълга може би около 100 метра) примигваха тревожно и хвърляха протяжни сенки в детската ми стая. Този шум на нощните тополи ме съпровождаше почти във всеки сън, независимо дали сънувах разсъбличащи се блондинки или пък това, че ме изпитват по коварната геометрия, а аз уви нищо не знам и ми се иска да потъна пред черната дъска, все едно не е дъска, а дупка към различно измерение.

Беше 1986 г. и времето не течеше. Марица не спираше по своя път, но за мен всичко останало беше неподвижно. Поне така си го спомням сега и понеже споменът ми харесва не искам да променям световъзприятията си. Поляната пред нас беше огромна – сега естествено не ми се вижда такава – по нея бяха пораснали много храсти и двамата с брат ми с часове се преследвахме с пистолети из нея. Тя беше като див Запад и като далечна планета. И до днес тази полянка ми е най-близкото нещо в Пловдив. По-късно станах изследовател, опознах тепетата, успях да се загубя и сам да се открия из този огромен Пловдив няколко пъти, но полянката и нейната неизменна пролетна зеленина всеки път ме трогва по непонятен начин. Само на около километър след моя блок Пловдив свършва и започват дългите полета, така че хем израснах в този град, хем не бих го твърдял категорично. Аз съм продукт на краен квартал, но не усвоих никаква лоша култура. Всеки романтизъм, всяка хлапашка измислица за Пловдив съм си я сътворявал самичък, обмислял съм си я и така легендаризирах за самия себе си това пилигримско пътешествие на моите родители от пълната с липи Стара Загора до Пловдив, в който ме преследваше шумът на тополи. Напролет щом пухчетата на тези странни и високи дървета се разнесяха из въздуха ставаше още по-хубаво. Пухчетата летят все едно на забавен кадър, сякаш се вдигат от земята нагоре, а не падат от дърветата. Струваше ми се, че вървя през снежна виелица, само където не е студено. 
Красиво беше.

Беше 1986 г. която сега ми се струва брутално далечна. Аз всъщност никога не приех идеята за Пловдив напълно. Имам предвид, че той ми беше натрапен като град. Изкараха ме от моята среда в Стара Загора и ме телепортираха в съвсем друга такава. Първоначално приличах на извънземно, което не може да се ориентира в особеностите на планетата. Съучениците ми говореха странно, не познавах никой от тях, всичко ми беше интересно, но и ми беше чуждо. По някое време свикнах. Но не го приех. Почувствах Пловдив като свой град едва когато си тръгнах от него. Което, както и да го погледнеш си е гаден номер и поредна ирония на съдбата, а съдбата споменах прилича на театрална героиня с поредица от мръсни номера. 
Как да не обичаш съдбата? 
И сега отново ще се оплача. Оплаквал съм се десетки пъти, сигурно ще оревавам света за това още много, ама много пъти. Стара Загора изчезна като град за мен. Човек трябва да се променя заедно с градовете в които живее. Сега тя е различен град и ми е леко чужда. Просто не е градът в който се родих. С Пловдив обаче се случи същото. Постепенно от този град си отидоха много неща, които обичам в него. Сладкарниците. Ама онези другите сладкарници, не тези снобските, които има сега. Сладкарниците в които ти точеха студена боза и тя беше резлива. Сега от шибаните консерванти бозата никога не прокисва. Ашуретата в тези сладкарници. Парфетата. Ахх, не се чудете защо съм дебел – Пловдив беше пълен с кулинарни изкушения за тръпнещата ми душа на чревоугодник. Сладоледът по италианската уличка... Нищо от това не остана. Понякога този Пловдив ми липсва, защото на новия Пловдив му липсва онзи дух. Аз дойдох в един развълнуван и емоционален град, а днес се прибирам в един смачкан, изтощен, беден и отчаян Пловдив. Добре, че е пролетта. Напролет всичко изглежда хубаво. Преди няколко дни се прибирах с влака към Пловдив и като го видях отдалече потънал в зеленина сърцето ми направо се обърна. С годините значи съм се научил да го обичам като град. Магията е подействала. Аз вече съм пловдивчанин!

И най-накрая още едно оплакване. Така е. Пролетта е неземно красива, но пък на мен са ми са натрупали емоционални недоволства. Онзи ден в един сайт видях прословутата мисъл на хан Омуртаг, която като папагали трябваше да зубрим в училище:

„Човек и добре да живее, умира и друг се ражда и нека родения последен, като гледа това, да си спомни за този, който го е направил”. Тежка фраза, овъртяли са я както трябва. Аз не бързам с умирането и никога няма да искам да бързам, но наистина другите се раждат... Та излязох да се поразходя и какво да видя. На моята, да, да на моята полянка си играеха 7-8 годишни деца. Викаха си, гонеха се, шмугваха се в храстите и така напълно превземаха моите територии, онези, които толкова години се стараех да пълня с измислици и приключения. Уау,   в един момент ме проряза жестока завист. Изобщо напоследък често завиждам на децата. После обаче успях да постигна емоционално равновесие със себе си. Реших, че временно им отстъпвам моите територии, но само временно, само за кратко, и един ден – който няма да е далече, о, един ден аз отново ще се върна, за да си върна старите земи. Да си ги завладея отново...Това ще се случи. 
Трябва да ми повярвате!

Въображаемите любовници на СДС

Там, където съм отраснал си имахме една квартална луда. Знам, че днес не е прието за тези хора да се говори така, но така или иначе с тийнейджърския си език ние в никакъв случай не сме я наричали с политически коректни имена. Тази луда жена беше нещо като местна забележителност заради целия спектакъл, който изнасяше. Заедно с майка си (майка й беше уморена, разбита и преждевременно грохнала) тя обикаляше квартала, но най-накрая спираше пред уличен телефон с фонокарта, слягаше там някакво картонче и започваше да води дълъг и шумен разговор с въображаемите си любовници. Тези разговори бяха драматични и пискливи. Тя винаги ги обвиняваше, че не са й верни, че са гледали с похот други жени, жалостиво ги питаше дали страстта им към нея вече е отминала, но после с италианско кресчендо отново се нахвърляше срещу тях и ги кълнеше до девето коляно, проклинаше ги с упорита страст, а телефонната слушалка в ръката й трепереше. Този спектакъл на лудата жена с въображаемите любовници се повтаряше ден след ден и постепенно всички хлапетии бяхме изучили ключовите й реплики и можехме почти със сигурност да познаем как ще се развие поредният сапунен сюжет. Така е, когато любовниците ти са измислени винаги е драматично...

С отчаяна упоритост това, което се случва около СДС от два месеца насам ме връща отново и отново в детските години. Сценарият около тази партия и нейният проект съвместо с ДСБ помпозно наречен „Синята коалиция” може да бъде разказан и като поредица от шизофренични симптоми. Кратка справка в интернет веднага изкарва пред нас четирите основни симптома на човека (в случая на партията попаднала в лабиринта на шизофренията) - заблуди или халюцинации, липса на мотивация,  социално оттегляне, нарушение на мисълта.

И така сега нека вече да видим и самата анамнеза. СДС си има млад лидер – Мартин Димитров, но всъщност се оказва, че няма такъв. Съдът постановява, че Димитров е нелегитимен, а уставните саги при седесарите траят по-дълго от ледена епоха. Тогава нелегитимният лидер излиза пред телевизионните зрители и с блеснал поглед обвинява за юридическият миш-маш не себе си, не собствените си юристи, а основно ДПС и БСП. Миналата седмица дори в пристъп на медийно саморазкриване и разголване същият лидер съвсем сериозно сподели, че депутати на Доган ходели при него, за да му споделят, че ще му вчернят живота. Тук толкова умела са вплетени поредица от заблуди и социално оттегляне, че ако съществуваше професия „политически психатър” нейните представители щяха да получат сърцебиене от радост. Парадкосално е, но лидерското битие на Димитров бе вчернено, не от някой депесар, не от някой буйстващ социалист, а от предишният председател на СДС Пламен Юруков, който реши самостоятелно да подаде документи за регистрация на синята партия в ЦИК. И то без ДСБ. С мотива, че не иска да дава скъпоценното трибуквие на демокрацията (в ранните години то бе превеждано понякога ехидно и като Стани Да Седна) в ръцете на Костов. Тогава вече стана страшно. Защото Мартин Димитров напълно напусна нормалната политическа логика и се приближи да класическото сталинско разбиране за политическо действие „Има човек – има проблем”. На бърза ръка, докато цяла България почиваше Националният съвет на СДС изключи Пламен Юруков, изключи бившият главен секретар Пламен Радонов и още четирима депутати. След това лидерът, който всъщност все още не е лидер, Мартин Димитров с железен глас заповяда на Централната избирателна комисия дори и да не си помисля да регистрира СДС самостоятелно.

Точно тук вече синята партия ми заприличва на онази луда квартална женица, която не спираше да звъни на своите измислени любовници. Защото разпадът в онова, което наричаме лъжливо днес класическа десница не може да бъде овладян. И това кара Мартин Димитров да заема пространството, обитавано преди него от Йоло Денев и редица други майстори на конспиративната мисъл. Йоло Денев вееше конска опашка и казваше, че е жрец на Тангра. Мартин Димитров бърше очилата си и твърди, че неговата партия е последната преграда преди това комунистите и депесарите като дива орда да нахлуят още един мандат в управлението. И определено не вижда, че е изпаднал в смешната позиция на човек да обяснява свят, който вече отдавна го няма.

„Всяко безумие има своята логика”, мъдро бе споделил преди много години със света Шекспир. Логиката на Мартин Димитров и на СДС е лесно обяснима. Те просто подменят говоренето за реалните проблеми на тяхната партия с идеята, че срещу тях е насочено копие, което да ги прободе предизборно в гърдите. Истината за СДС, истината за ДСБ и за тяхното шизофренично отроче „Синята коалиция” вече е видима от километри и последните, които се заблуждават за нея скоро вероятно ще прогледнат. СДС и ДСБ са партии на миналото, защото не успяха да се променят навреме. Тези две формации не излязоха от лабиринта на нарушенията на мисълта и всяка политическа идея, която успяха да формулират през последните десет години по един или друг начин бе симптом за болест, а не решение на проблем. Дясното пространство в България коренно се промени и бе заето от партия на име ГЕРБ. Независимо дали това ни харесва или не. Ето защо бе повече от смешно идеята на СДС и ДСБ да дебатират със Сергей Станишев по икономическите проблеми на страната. Малко заприлича на приказката за жабата, която като видяла, че подковават вола и тя вдигнала крак. Политическите мащаби са различни, а съвсем скоро в обозримото бъдеще за СДС и ДСБ ще говорим в минало време, дори и ако политическите богове им отредят все пак някакви места в следващия парламент. Защото никой не обича да си говори с политически шизофреници. Те общо-взето са досадни и с извинение за израза, но плямпат едно и също – БСП, ДПС, предатели със сини партийни билети, ала бала, седесарите пак ще управляват, България ни иска, ние сме алтернатива, антикомунизма ще възтържествува.....Порочен кръг. Навремето един психолог ехидно, че бе пошегувал, че символичният край на прехода у нас ще дойде, когато Костов остане вън от парламента. Може би не звучи толкова лошо като идея...

Сега когато се сетя за лудата квартална жена от моето детство. Понякога ми е тъжно. Защото въображаемите й любовници винаги й поднасяха драматични и неприятни изненади. Един път не я чух да води весел или лековат разговор. Всеки път бяха крясъци, викове, а понякога и сълзи. Кажете ми – само аз ли не виждам никаква, ама абсолютно никаква разлика между нея и СДС?І

Поражението на Батман

(злото, което шества по света или защо никога не е имало друг шанс за Хийт Леджър освен да умре след като игра Жокера)

Винаги съм се питал възможно ли е човек да умре, защото се е добрал до някакво нездраво знание за живота. И никога не съм имал отговора. Вече обаче подозирам каква е истината. Тя не е добра.

Преди около месец и половина гледах за първи път филмът „Черният рицар” – поредната серия от безкрайните приключения на Батман. Преди два дни го гледах отново. И вече знам защо Хийт Леджър, актьорът, който пресъздава образът на главния злодей Жокера, умря след този филм.

Леджър прави ролята на своя живот в него. Тази роля е толкова зашеметяваща и така дълбоко брутална, че на практика никога не е имало начин той да оцелее след нея. Леджър трябва да играе във филма герой, който е олицетворение на абсолютното, безпричинно и винаги нараняващо зло, което сякаш съществува в света от самия му зародиш. Това зло е толкова огромно и така нелогично, че вече намеква за изначален дефект на самия свят. Нямам представа какво отнема на един актьор да изиграе такава роля. Подозирам обаче, че младият Леджър е надникнал в дъното на душата си и независимо дали е искал или не, е открил там разковничето на това зло, неописуемо като природно бедствие и зловещо като неочаквана смърт. Това е роля, която преобръща целия ти живот, защото ти показва, че животът е постоянно надвесен над пропаст. В края на тази пропаст има цял океан с праисторически чудовища с лъщящи зъби, които с блеснал поглед се взират и чакат някой да поеме с вик пътят надолу.

В първия Батман, който бе сниман толкова отдавна, че момичето на супергероя бе позабравената вече актриса Ким Бейсинджър, Жокера се появи за първи път като кинообраз. Той бе изпълняван от гениалния Джак Никълсън. В онзи филм обаче злодеят бе съвсем друг. Жокера там бе рационално зъл, продукт на мафията, който по стечение на ненормалните обстоятелства бе открил лудостта в себе си, но така или иначе злото му бе продиктувано от някакви прагматични съображения, а старият ветеран Никълсън се бе постарал да вложи допълнително в образа солидно количество черен хумор, малко ирония и две-три щипки гняв, които по вълнуващ начин изграждаха един съвсем различен, но в крайна сметка - разбираем злодей.

„Черният рицар” е съвсем друг. „Има хора, които просто искат да гледат света да гори”, получава като предупреждение Батман от своя първи приятел и верен спътник Алфред. Жокера в този филм е герой като пожар, който не пощадява нищо край себе си. Той е бедствие сякаш дошло от ада и неискащо да си тръгне. Злото в него е така всеобхватно, че в един момент вместо екшън може да се насладим на този Батман като на метафизичен трилър, изправящ ни зловещо срещу изначалните пукнатини на битието, откъдето вее единствено вледеняващ хаос. Леджър прави тази роля със зашеметителен хъс и общо взето благодарение на него всички останали герои просто изчезват от екрана.

„Аз съм агент на хаоса, а има едно нещо, което не може да се отрече на хаоса – той е справедлив” – това е една от репликите на злодея, които запомних. Всъщност хаосът никога не е справедлив, защото той е състояние към което не могат да бъдат приложени морални категории. Хаосът радикално променя живота и е ултимативният разрушител на правила. Това не е нито справедливо, нито несправедливо. Хаосът просто е. Всъщност именно тук се намърдва една още по-голяма степен на зловредно знание до което Леджър чисто емоционално се е докоснал – хаосът и, ако приемем хаоса за едно от лицата на злото, може да създава различно битие в което няма да има място за нито един от нашите морални или идеологически етикети. Това вече е антисвят до който можем да се докоснем именно докато пропадаме в пропастта, където чудовищата с блесналите очи ни чакат, но вместо да пищим от ужас за целта трябва да се смеем демонично.

Не пресилвам нещата. Докато пиша това спрях няколко минути, за да премисля дали не драматизирам твърде много ролята на Хеджър и неговото велико изпълнение, тази лебедова песен на злото, чиято симфонична съвършеност той е уловил и предал. Мисля, че изобщо не изсилвам...

Вижте, най-големият проблем на всички комикси за супергерои е именно образът на злото. Злото в комиксовите светове е толкова огромно и така голямо, че винаги се нуждае от супергерой, за да бъде спряно. Сам по себе си светът винаги е немощен, несъвършен, уплашен, ужасен, дъждовен и тъжен, за да спре развилнелите се стихии на злото. Трябва ни герой равностоен на това зло. И именно тук се получава пробойната, защото в реалния свят ние нямаме такива герои. Няма откъде да дойдат. Докато постоянно сме свидетели на мащабността на злото, както и на нелогичните му проявления, които парализират мисленето.

Леджър обаче прави следващата стъпка в изграждането на образа на злодея. Жокера, както никога досега, е обяснител на своите действия. Това не са обяснения, които ни помагат да си изясним въпроса, но показват ясно степента на злото, която се е появила в този свят и вече не може да бъде спряна. Злото в тази форма няма история, не напразно Жокера няколко пъти разказва различни варианти на това защо устните му са разрязани като зловеща усмивка. В крайна сметка това не са обяснения на злото, а само начин да се изясни, че то просто не се нуждае от никакво обяснение. Злото е тук, не може да бъде спряно и не е ясно как да го победим. В това отношение „Черният рицар” е много тъжен Батман. Защото доброто не знае как да тържествува. И не е ясно дали тържествува изобщо. То може би е някъде там, но стихията на хаоса, агентите на хаоса, нелогичното и непредизвикано зло, отвързаната хрътка на ада, в крайна сметка се оказва с пъти по-силна, обречена на радикална метафизична победа в един свят, който може да заспи нещастен и да сънува постмодерни кошмари, защото героите от комиксите нямат шанс с радикалното зло.

В един момент талантът на Хеджър го подхлъзва в пропастта и най-вероятно той е видял чудовищата в океана и се е огледал в блесналите им очи. Когато чух, че е починал от „случайна” свръхдоза лекарства и когато някой сподели, че ролята му на Жокера го е шокирала и почти изцедила, това ми се стори като нелепа шега или като опит посмъртно да героизират един артист. След като съм гледал филма вече знам, че е истина. Той е бил пътник още докато са му давали да играе тези зловещи реплики, а всяка една води до друга, а тези реплики в комбинация показват, че светът е почти обречено място след като в него може да се появи някой като Жокера. Знаете ли какво – Леджър със сигурност не е бил нещастен, че умира. Човек натоварен с такова свръхзнание до което се е добрал той не може да оцелее дълго... Тъжно, но факт.

Филмът „Черният рицар” не свършва със смъртта на Жокера. Свършва с това как Батман кара футуристичния си мотор из улиците на Готъм сити и е преследван от полицията. Чудно ми е дали зрителите, които гледат този филм осъзнават, че това е тъжен край. Батман се е провалил. Това е почти поражение. Защото фактът, че е арестувал носителят на злото съвсем не означава, че е спрял каквото й да е зло по този свят. Камю твърдеше, че трябва да си представяме Сизиф в неговата върховна мъка да бута постоянно камъака щастлив. Аз пък твърдя, че трябва да си представяме Батман в мига на неговата победа тъжен. Само така във филма би имало някакъв баланс. А може би и донякъде, само така духът на Леджър би получил упокой.

Най-после на английски

По неведомата воля на съдбата един мой текст бе преведен на английски за участие в международен журналистически конкурс. В живота си човек рядко има поводи за гордост, но този определено е един от тях за мен. Беше вълшебно усещане да взема текста на английски в ръцете си. Английският е коварен език. Придава усещането, че вече си завлядал света и едва ли не, че чрез твоите думи си в състояние да промениш галактиката. Това естествено е измамно усещане, но пък от друга страна човек трябва да се поддава и на самоизмамите в живота си. Иначе ще е глупаво и тъжно. Бяха избрали моят текст "Сапуненият актьор Бойко Борисов". И до днес си го харесвам и се надявам чужденците също да го харесат. Ако не им допадне поне се надявам като минимум поне малко да разберат част от драматичните и гранични състояния на българската политика. Сега обаче ще постна текста си на английски, за да се изфукам на света. Мисля, че го заслужавам. 

Meet Boyko, the soap star

How cameo roles really work

Alexander Simov

 It turns out that Boyko Borisov is a soap opera star. That's not an unfortunate commentary but a genuine news item. Case in point, just a couple of days ago the viewers feasted their eyes on the cameo role of Sofia mayor Boyko Borisov in the Bulgarian soap opera "Forbidden love". He guest-starred as himself in an episode of the show, where the mayor appeared at a Gala charity. So let's describe the scene he featured in, so as to judge the guest appearance by its stunning merits. Though, the sequence was preceded by a cultural introduction, which hinted at the grand representation.

     The wealthy host urged her son to dress in style for the special event. "To look good, at least for the mayor", she hissed at her spoiled son. "The mayor is going to be there, too?", asked the rich and easy-going young man. The bourgeoise (while we're on the subject, the acting skills of the actress Diana Lyubenova impressed me) replied in a haughty, chilly tone: "You’re perfectly aware that the most notable people always come to my parties".

     Once idolized in such a way - as the cream of the crop - the mayor appeared on the silver screen, dressed in tuxedo. His cameo role demanded a kind smile and regards towards the rich hostess. Then coyly, she returned the greeting, and whispered to his ear: "You will tell me if you run up for prime minister, won’t you? " or something of the sort. And here the screenwriters hit their stride because the actor Borisov demonstrated again his macho smile (was it that someone had figured in advance that this particular smile is perfect for a soap opera show) and told the hostess: "When I decide, you’ll be the first to know".

     The radiant simplicity of this scene would certainly mark my life forever. But then I realized that the impersonation of the mayor is somehow authentic, in a weird way. Note well that they conversed during an elite social gathering. The mayor made himself comfortable among the privileged, the elite, where the wealthy people are. Boyko Borisov parked himself in tuxedo among the public, concerned if he’d become prime minister. And this is where the whole truth about GERB lies. They have for an object to be among the wealthy. Working example, the role of the mayor in the soap opera proves it. GERB, self proclaimed elite, got wind of the power and had a foretaste of it. The character is painfully honest. The wealthy buddies of the mayor will be the first to know when he makes up his mind. That is how I see his point. The ones who finance his political endeavors won’t be bewildered by the lack of information about his experience.

     The mayor is going to the ball of the elite. What counts for him is the glitter, the luxury, the money and the champagne. The rising star from Bankya grew addicted to caviar and five-thousand-euro tuxedos in no time. The character of Borisov attaches him portentously to the wealthy and their life. Well, is there anything left to say after this smashing TV revelation?

The soap frankness of the mayor becomes particularly fascinating after we realize yet another fact. It was not even a month ago, Borisov engaged in harsh polemics with the Bulgarian socialist party (BSP) and the prime minister Sergey Stanishev about the notorious tram video, which promoted the last party congress. Now we understand that his criticism was a case of artistic envy, because he got outstripped.

     Actually it's not the first time that happened to GERB. They are a kind of postmodern product - in-between the kitsch and the politics. And it was quite natural to their informal leader to appear in the soap show. It's the perfect sustaining environment for the mythological urban consciousness. The merging notions of politics, television, cinema and plot launch us into a brand new cultural orbit. So what's the real image of the mayor - the informal leader or the actor? Boyko Borisov as an impersonation of Osvaldo Rios - it must be every housewife's dream as well as the housewife spouse's political fantasies. This is some kind of new alloy, new mechanism, detonating the politics. And instead of political action and practices they try to foist soap opera lines on us. Instead of mayor they give us a new coming actor. Instead of real politics they throw as an imaginary charity party. This verbal substitution, the replacement of the messages and the emotions is all GERB is trying to do in politics. They want to reduce the level of the public life to the elementary life of the soap opera - the concept of the good versus the bad; the mayor and his wealthy companions against everyone else.

     By the way, if we try harder - art enables us to do so - even in this hackneyed episode, we could perceive some slight oppositional attitude. Another female character, hired as a waitress for the party, put into words the voice of the people. She approached her friend, a young woman from the rich posse, and quipped: "How do you stand these people?". However, among "these people" was the mayor Boyko Borisov, holding a glass of champagne in his hand. Yes, he really is one of "those". They don't understand the ordinary people even though they try to portray them.

     Once again I will recur to the distinction between the two television representations of Boyko Borisov and Sergey Stanishev. The tram video relates about ideas that come from the heart. In the soap opera Boyko had a chat only with his friends. In one of these fiction universes the prime minister talks to the people in the tram; in the other - Borisov's only remark is his assertion for the eventual nomination. In the Socialist party video the tram goes forward. As for Borisov - he preferred to stay stuck in a luxury gala. He finds it interesting to be there, where he feels like a star. And then they say Bulgarians don't have a real choice. Quite the contrary, they do have a choice. They really do!