Дьо Кабан и неговите мишки

Тези дни случайно налетях на едно поразително видео от последната лекция на рицаря на печалния образ, телевизионният досадник от сутрешните блокове, френския посланик Ксавие Лапер дьо Глиган, охх, Кабан.

На клипчето се вижда опитът на Илияна Беновска да му зададе въпрос за неговите постоянни намеси във вътрешните работи на страната. Дьо Фазан, Кабан де, дори няма намерение да отговаря. Гледах на клипчето - погледът му е високомерен, а най-накрая дори си сложи ръцете на кръста като тъмен балкански субект, а не някакъв фин европеец. Дори се чудя дали по същия начин се е държал на аристократичните вечери със семейство Прокопиеви?

Потресаващо впечатление обаче ми направи реакцията на залата. Разбира се, тя бе изпълнена докрай с протестъри, неосъществени капиталистически революционери, блогъри, които не си знаят парите, скучаещи грантаджии и стипендианти на "Америка за България". Тоест все съвести на нацията. Елит. Моралисти. Борци за капитализъм с правила. Посетители на луксозни ресторанти.

А как реагират на въпроса? Драматично - с викове, освирквания, крясъци, тропане с крака и възгласи "Пачавра". Какво друго да каже софийския елит, ако не "пачавра", а? Ето това най-много ме кефи в тях. Във всяка друга ситуация се държат като натровени психопати на които все едно са им имплантирали бастуни в гръбнаците, но когато те трябва да определят етикета винаги се стига до думи като "пачавра". Всеки от тях ще си сложи знаменце с цвета на дъгата при поредния гей-парад, но като започне люта дискусия веднага се вадят и обиди на сексуалност. И така елита започна да стене "пачавра". Да освирква и псува. Слугинажа не може да търпи някой да пита господаря неудобни въпроси. Лакеите искат да бъдат забелязани колко са пламенни. Хората работят за бонуси, ако трябваше щяха да и да бият. На света няма по-гадна глетка от разпенил се слугинаж.

А този слугинаж иска да бъде обичан. Заради това в изявленията си изкараха дьо Паун направо богоравен Ахх, ама колко бил мъдър! Ахх, ама като погледнел човек в очите направо го лекувал от ишиас! Ахх, ама ако докоснеш дьо Петел по пълнолуние повече никога няма да хванеш брадавица! И заради това посланикът трябваше да бъде пазен от враждебни въпроси. Негово превъзходителство има чувствителен стомашен тракт и тук на помощ му дойде елита. С думи като "пачавра". Със свиркане и тропане. Висша култура. Политическа етикеция направо от Версай.

Ама нали такова...за демокрация се борихме? А демокрацията изисква дьо Пуяк да отговаря на въпросите на всеки, на абсолютно всеки, особено, ако е такъв лъч светлина в тъмнината на тая държава, така презирана от градските сноби. Демокрацията е за всички, а не само за богоизбраните. Свободата не е монопол на кръга "Капитал".

И тук няма никакво значение кой какво мнение има за Беновска. Защото тя не е важната. Важното е правото да се пита. Важното е правото да се получават отговори.

 Дьо Мишка не даде никакъв отговор. А мишките от публиката му ръкопляскаха.

Потресаваща картина.

Александър Симов: НД “Русофили” никога не се е обявявало срещу членството на България в ЕС

- Господин Симов, като говорител на Национално движение "Русофили", какви са вашите впечатление от проведения събор на приятелите на Русия край яз. Копринка?

- Съборът винаги е уникално събитие. Това е събор на приятелството, което е особено важно в това настръхнало и мрачно геополитическо време. Всяка година, отново и отново, хора от цялата страна се събират на едно място, за да заявят, че не искат да забравят своята история, че Русия има специално място в сърцето им, че няма да се поддадат на редовните медийни внушения и  политическите манипулации.

Тази година съборът беше изключително многолюден - над 13 хиляди души. Това, което впечатли мен обаче беше, че имаше много млади хора. И то точно от онова поколение, което беше лишено от богатството на изучаването на руски език и култура. Ние сме длъжници на това поколение - то по свой собствен път и начин трябваше да се ориентира в сложния свят, но ето че кръвта им не ги подведе, усещанията им също - те идват на този събор като знак, че русофилството не е временно явление, а най-трайният белег на автентичният български патриотизъм.

- Медиите обаче не отразяват този събор. Ето този път в репортажите се наблягаше основно на това, че няколко души са стъпкали знамената на ЕС и на НАТО...

- Председателят на НД "Русофили" Николай Малинов преди време каза една много хубава фраза - ние, русофилите, веем знамена, а не ги тъпчем, строим паметници, а не ги цапаме.

След като видях репортажите, след като чух как депутати в парламента налудно искат от БСП извинение за тези стъпкани знамена, а блогърите на психодясното изтрещяха по темата с текстове, които твърдяха, че това едва ли не е персонална поръчка на Владимир Путин, вече съм склонен да смятам, че всичко станало е целенасочена провокация. Гледах репортажа на НоваТВ - много интересно - тъпчещите знамената са показани в отделен кадър, нямаше кадър, който да тръгва от тях и след това да покаже публиката например. Така че подобен пърформанс е можело да бъде организиран навсякъде и ефектно монтиран. Това е особената перверзия на медийната среда в България - тя е пристрастена към скандала като наркоман и вече дори се опитва да го организира самичка.

НД "Русофили" никога не се е обявявало срещу членството на България в ЕС, ние искаме просто ЕС да осъзнае реалните си интереси, а те са за близко сътрудничество с Русия. Ние се борим за автентични идеи и заради това очевидно много пречим на някого.

- На кого пречите?

- Пречим на тази политическа върхушка, която в последните години няколко пъти се опита да ни забърка във военни действия срещу Русия. Пречим на тези, които възприемат ЕС като някакъв Голям брат и дори не искат да формулират, а какво остава и да защитават, националните интереси. Пречим на тези, които много обичат да се възмущават, че някой си някъде бил тъпкал европейското знаме, без да се попитат - а ние направихме ли нещо реално българите да се почувстват европейци? Или смятате, че с африкански доходи и лакейска политика българите се чувстват горди от своята държава и я подкрепят напълно? Платонов навремето във великолепния роман "Чевенгур" имаше едно гениално изречение: "И слънцето изгряваше над немотията на страната...". Опасявам се, че днес то описва страната ни перфектно. 

България така и не поиска да започне разговор за своя път към бъдещето и дали той не минава през извоюването на поне малко суверинитет, за да може държавата отново да стане силна, най-малкото, за да не бъде безгласна буква и да има реалната власт да промени живота на хората.

Русофилията в България е вид памет. Памет за миналото. Знание, че истините, които искат да ни пробутат като безалтернативни днес, просто са ефектна манипулация. Русофилите са живото доказателство, че хората у нас има сили за своя собствена съпротиви, това е тихото дисидентство срещу политици, които се държат като колониални наместници.

- Има ли други действия, които могат да се предприемат срещу тях?

- Разбира се, но смятам, че НД "Русофили" досега върши една огромна част от тях. Само в последните няколко години бяха направени паметници на Столетов, на Лихачов. Това е начинът историческата и културната връзка между двата народа да остава жива, напук на десните политолози и всякакви грантаджии. Политическите процеси в света доказаха, че българските русофили са имали изключително точен анализ и поглед за ситуацията.

Още, когато цялото дясно пространство у нас виждаше в Майдана някакъв вид еврореволюция в задния двор на Русия, ние знаехме, че това не е демокрация, и излизането на зомбито на фашизма от гроба. Паленето на живи хора в Одеса беше доказателство за това, но много хора не искаха да го видят. Днес за Украйна никой не говори. Украйна - това е махмурлукът на Европа.

Нима не бяхме прави и да защитаваме проектите "Южен поток" и АЕЦ "Белене". И двата носят само изгода за България. Натрупало се е критично количество от лъжи за тях, но видяхме, че след много години загубено време кабинетът сега пак реши да се върне на изходната точка. Изобщо България дотолкова е загубила фокус, че е в състояние да гони опашката си една вечност и малко отгоре без да постигне реално нищо.

И казвам това без да се водя от политически пристрастия. Русофилството е отвъдпартийно. То е май последната кауза, която може да обединява хора от всякакви цветове и идеи и то в името на нашата собствена държава. Трябва ли пак да повтарям защо сме неудобни на толкова хора? Защото сме много и защото знаем истината. Простичко е.

Интервю за сайта "Русофили"

 

Войната срещу Бокова продължава

Не се заблуждавайте - Бойко Борисов по никакъв начин не е спрял атаката срещу Бокова. Прочетете внимателно изявлението му. Първата част е политическа халюцинация, която показва основно неразбиране на принципите на политиката. Ако Ирина Бокова, казва той, беше кандидат на ГЕРБ, аз да съм го отзовал много отдавна. И припомня какво бил направил с Румяна Желева преди време.

Тук е нужно малко разяснение. Проблемът с Желева беше диаметрално противоположен на този с Бокова. Стотици пъти тогава на Б.Б му намекваха, че трябва да предложи друга кандидатура за еврокомисар, но той с инатлива упоритост лансира Желева, въпреки, че предварително беше ясно, че тя се очертава слабо звено и ще я разкъсат на части. Тогава имахме неподходящ кандидат, който получи цялата възможна подкрепа на държавата, но въпреки това беше ошамарен жестоко. Ако искате да видите какво означава един човек да се разпадне на съставните си части намерете си видеото с Румяна Желева. То е като политически психеделик - тя така се оплете в отговорите, че най-накрая забрави и английски, и немски, и започна да отговаря на български. От нейните отговори си спомням с най-голям потрес как покани целия Европарламент да й дойде на гости в Бургас, за да се убедят какво почтено име има тя.

С Бокова обаче е обратното. Сега имаме подходящ кандидат, който държавата по всички канали се опитва да саботира - то не бяха Тафров, то не беше Митов, то не беше самата КриСталина, а сега и самият премиер, който действа като марионетка на един неясен кръжец и Иван Кръстев. И въпреки това е чудо, че при целия този саботаж Бокова успя да задържи глава над водата. Заради това оплакванията на Борисов, че Македония и Сърбия ни били изпреварили трябва да ги тресне в темето на Даниел Митов, а и в своето собствено.

И второ - изборът на кандидат за ООН не би трябвало да се прави по партиен признак, а по това кой е човекът, който има авторитет и способности да спечели максимална подкрепа. Ако Борисов смяташе, че има такъв гербаджия, той никога нямаше да се спре на Бокова. Но партия ГЕРБ разполага с кадри, които могат да ядат баница на събори, но няма нито един, който е в състояние да се бори за висш международен пост. Между другото интригантската кампания на КриСталина и сие доказа, че и сегашната ни еврокомисарка може да разчита единствено на калташките номера и схеми, за да си пробива път. Интригите вероятно помагат в световната политика, но ако разчиташ само на тях винаги влизаш в задънена улица. Нещо повече със своите паяжинести действия КриСталина и компания успяха да предизвикат геополитическа колизия между Москва и Берлин и така лепнаха уникално голямо петно върху нелепите остатъци от българска външна политика. България направи така, че да геополитизира шизофренията на правителството и това е удар от който трудно ще се съвземем.

Вместо осъзнаване на трагедията, Борисов започва някакво подобие на своя хибридна война срещу истината. "Няма да допусна в други държави да се решава нашата кандидатура за генерален секретар на ООН", тропа по масата той. Е, братче, време е да погледнеш истината в очите. Ти допусна други държави да решават за нашата кандидатура за ООН. Този рейд на Ангела Меркел в Шанхай, която е пробвала да дръпне Москва на страната на Кристалина е ясен знак, че кабинетът е изул гащи и е оставил Германия да върши черната работа в безобразната интригантска афера. Ангажирането на други страни с КриСталина, особено, ако е станало без знанието на България, но дори и да станало със знанието, е знак, че България е взета на командно управление отвън. Това е разпад на самата идея за държавност. Управлението на нашата страна се показа зависимо от външни сили и е заложило суверинитета ни в някакъв геополитически покер. Точно заради това клетвите на Борисов, че България ще положи всички усилия да подкрепя Бокова са изстрел с халосен патрон. Кабинетът е на път да провали шанс, който идва един път на десетилетие. Доносниците взеха връх.

От хаотичните изявления на Борисов, неясните аналогии и класическият поток на съзнанието става ясно, че премиерът е подложен на зловещ натиск от много различни страни, а той отчаяно си търси някаква отсрочка. Датата 26 септември е опит да изклинчи още малко, колкото да се опита да си намери алиби, да си измие ръцете и да заличи отпечатъците на местопрестъплението.

Това, което не са му казали обаче е, че се постави в ситуация в която независимо какъв ще е резултатът, той ще плати цялата сметка, колкото й да е солена. Вече сме единствено в такъв вариант на развитие. Натикаха Борисов в схема, в тресавището на световната политика, където той не само не разбира нищо, но с неадекватните си действия и зависимости, на практика се превърна във вирус, който работи срещу България и нейните интереси.

Победа на Бокова ще е разтърсващ удар срещу правителството, което игра категорично против нея. Ако Бокова не успее, то и кокошките на село научиха кой е виновен в тази ситуация. Борисов този път няма никакъв изход. Винаги така се получава като слушаш Иван Кръстев и сие. 

Тия винаги излизат сухи, защото има кого да удавят, когато трябва да се спасят...

Здравият разум като дисидентство

Датата 9-ти септември продължава ефектно да действа като сярна киселина в лицата на една бесновата група от софиянци, която не смее да си подаде носа извън жълтите павета, за да не стане случайно жертва на хибридната война. Същите използваха повода вчера, за да увият Паметника на съветската армия с траурно знаме. Трудно е да се коментира нещо в тази гигантска тъпотия. Склонността да воюваш с паметници вероятно трябва да влезе в учебниците по психиатрия. Както и фактът, че борците срещу комунизма се увеличават правопорционално на увеличаването на годините от неговото падане. Българските лудости край нямат.

Тази системна експлозия на невротичните умове обаче подсказва нещо друго. Така мечтаното национално единение е нещо, което става все по-илюзорно. Именно за обединение говориха тези дни ген. Румен Радев и Корнелия Нинова, но в епохата в която медиите са влюбени единствено и само в бесноватите луди, гласът на здравия разум е обречен на вечно дисидентство.

Защото единението изобщо не е сложен въпрос. Само, че той изисква решителност. А как да се обединяваш с хора, които използват комунистите като вечен сапун за своите собствени грехове, наведени гръбнаци и лакейски биогрофии. България заради това е в плен на своята историческа демонология. Тук всеки факт се политизира истерично, а както се разбра, дори и паметниците пречат.

Стигна се дотам, че тези дни министърът на културата Вежди Рашидов даде едно от малкото си нормални изявления. В парламентарна реч той призова да се спре с безкрайната политизация на монументи. Тук е абсолютно прав. Политизирането на историята с днешна дата е най-добрата рецепта за катастрофа, защото така помирението дълго време ще остане просто мираж. А докато няма помирение ще има претенциозна културна кичозност, градско мракобесие, психодесни къчове и какво ли още не. Всичко това ни прави народ без здрав разум. 

А и пленници на онези, които при всеки режим искат да бъдат каймакът на нацията, а всъщност винаги са били просто нейната интелектуална утайка.

Трайчо Трайков отишъл на концерт на "Дюран Дюран" в Баден Баден...:)

След като изкара близо половин година в будна кома (състояние известно с това, че пациентът не може да бъде отписан от живите, но пък не дава никакви признаци на разумен живот) в последната седмица изведнъж Реформаторския блок се опита да се навдигне като зомби от гроба. Уви, всеки специалист по зомби-митологията ще ви каже, че това е процес, който е свързан с издаването на много неприятни шумове, гъргорения и налудничав апетит за човешки мозъци. Това последното го разбирайте метафорично. Просто всяка новина за РБ напоследък така уврежда мозъкът на случаен зрител, че един ден ще можем да говорим за истинска пандемия от унищожени мозъчни клетки.

И така - новината с която зомби-реформаторите влязоха в медиите е, че номинират Трайчо Трайков за президент, а ген. Съби Събев за вице. Дори споменаването на двете имена звучи като виц. Из социалните мрежи веднага се понесе култовият анекдот, че Трайчо Трайков и Съби Събев започват яваш-яваш своята кампания с посещение в Баден-Баден на концерт на Дюран Дюран и то придружени от Прошко Прошков.

И понеже всеки, който е гледал сериал за зомбита знае, че тези създания ходят едвам-едвам (охх, заразата е неудържима), то беше предварително ясно, че Реформаторския блок не може да не се разцепи по линия на своята шизофрения. Лидерът на СДС Божидар Лукарски шумно оспори кандидатурата на Трайков. В неговите очи кандидат-президента бил "скрит опозиционер" и това го правело негоден. После по стара седесарска традиция излезе главния секретар на синята партия, за да обвини журналистите, че не са схванали докрай духовитата ирония на министъра на икономиката, неговия философски хумор и тънки политически екстраполации. С две думи - от СДС отмениха възраженията на своя лидер и обявиха, че Трайков е приемлив и за тях. От ДСБ нищо не се чу, защото цялата партия за пореден път май е останала без хапчета. Но пък имаме едно изявление на Радан Кънев отпреди няколко седмици, че партията му одобрява Трайков. Това, разбира се, е нож с две остриета, нещо като бомба "анти-зомби", защото кандидатите на ДСБ напоследък изпадят рязко от влака. Нека да припомним, че преди няколко месеца Радан Кънев излезе от едно заседание на своята партия и обяви, че номинира Росен Плевнелиев за нов мандат. Фактът, че не е говорил предварително с него, както и, че на предишните избори настоящият държавен глава бе канидидат на друга партия, очевидно съвсем не бе важен за него. Още същия ден Плевнелиев изригна като човек видял труп да се подава от гроб. Видя в тази атака съвместно ръката на Първанов и на Костов, точно както правят много уплашените хора. А няколко дни по-късно обяви, че се оттегля от изборите и няма да участва в тях. Трудно е днес да се прецени на какво се дължеше тази конспирация. Според някои тълкувания Радан се опитваше да разчисти терена за своята кандидатура, но тъжните месеци след това му дадоха знак, че е обречен да се движи в подземията на политическия живот с рейтинг, хилав като анорексична манекенка, която залита от глад на ревю. Тогава Радан си хвана кемпера (буквално) и се запиля из Европа, а реформаторите останаха да се чудят какво да правят. И точно така на хоризонта се появи спасителния пояс - Трайчо Трайков.

Не знам дали в горното изречение иронията се усеща в достатъчна степен. Може би звучи по-добре така - напъна се Реформаторския блок и роди...Трайчо. Това е симптом за разяждаща болест. В най-висшите си политически пориви реформаторите не могат да измислят нищо друго освен да номинират бивш министър на Бойко Борисов. Може би паметливите помнят и как бе изритан Трайков от кабинета. Това се случи след един воаяж в Катар, където се провали бизнес-форум, рекламиран като нещо грандиозно от икономическото ведомство на настоящия реформатор. След това пък се чуха клюки, че Трайков е предпочел да изкара времето си в Катар на плажа, изобщо излизането му от правителството беше всичко друго, но не и достойно. И вероятно заради това единственото място, където можеше да намери място след такава издънка беше моргата за политически биографии - Реформаторския блок.

Номинацията на Трайков обаче по същество е отказ от участие в изборите. Независимо от протестърските къчове (знайно е, че сектата пак ще гласува по команда), Трайков може да разчита на вот между 1 и 3 процента. Точно заради това номинацията му е не е израз на стратегия, а начин Реформаторския блок за пореден път да превие гръбнак пред ГЕРБ и да се опита по максимално нежен и отдаден начин да масажира мускулите на премиера. Политическата харизма на Трайков трябва да бъде търсена с мощен микроскоп, а се басирам, че дори и най-закаления фен на РБ, такъв, който носи тениски с Радан, трудно ще си спомни Трайчо да е отстоявал някаква кауза, която да е в полза на хората. На мен ми е ясно, че всеки уважаващ себе си реформатор трябва да презира народа, иначе няма да го пуснат на партийните партита, но никога не съм очаквал, че ще го демонстрират чрез кандидата си за президент. Това е лоботомия, а не някаква идеология.

Всъщност, може би, в Трайков е закодиран друг подход. Реформаторите отчаяно искат да не влизат с лошо в полезрението на Борисов и заради това посочват максимално безобиден кандидат, който вече се е въртял в орбитата на ГЕРБ. Защото тази имитация на политика цели да си оставят спасителна вратичка. Наблюдавалите процесите знаят, че от доста време цяла прослойка от реформатори направиха път към кабинета на Борисов, за да се опитат да го смилят за обща кандидатура, но срещнаха ледено мълчание по тази тема. Дори в деня на номинацията на Трайков стана ясно е имало последен опит за флирт с ГЕРБ и лидерското тяло на РБ е ходило на крака при Борисов. Безуспешно. В такава ситуация лидерите на реформаторските зомбита са си харесали Трайков, защото той е като оферта за подкрепа на втори тур. Когато илюзиите на психодясното се стопят подобно на електората им, тогава те ще се надпреварват гръмогласно да подкрепят кандидата на ГЕРБ. Не напразно и от двете страни пуснаха лафа, че било нормално партиите от ЕНП взаимно да си чешат гърба на изборите. Само, че когато Цветан Цветанов казва това фразата е израз на леко презрение, а когато го изрича Найден Зеленогорсски всички знаят, че това молба за милост. Истината е, че президентските избори съвсем не се превърнаха в поле за реабилитация на "автентичното" дясно. То затъна до ушите в исторически компромиси, наведени гръбнаци и парламентарна тишина. Реформаторите са раздвоени като човек с повече от една личност в главата и това допълнително придава сюрреалистичност на действията им в Народното събрание. Вероятно стара костовистка мъдрост гласи, че когато не знаеш какво да правиш, когато си се издънил отвсякъде и хората минават на другия тротоар като те видят, тогава имаш само един изход - да залагаш на ослюнчения антикомунизъм и да твърдиш, че Путин дебне България и само чака ситуацията да се нареди така, че да накара стипендиантите на "Америка за България" да работят.

Така че всички знаем каква кампания да очакваме от РБ. Те ще се опитат да представят президентските избори като някакъв върховен геополитически сблъсък, защото само така могат да се напънат максимално и току-виж родили грандиозен резултат от 4 на сто. Интересно е обаче как ще представят Трайчо Трайков като гарант за евроатлантизма. Човекът досега в този живот е бил единствено гарант на мощните печалби на ЕРП-ата. Дори да почнат да го тренират от днес да заема героични пози, Трайков излъчва такава мощна скука, а патетиката на статиите в негова възхвала е така мухлясала, че като едното нищо цяла България ще се събуди един ден и ще повярва, че зомбитата са се вдигнали и атакуват България. Още отсега се опитвам да си представя как след цялата евроатлантическа супа, която ще изсипят, най-накрая ще ще коленичат на колене пред голямата дясна партия. 

Май те, реформаторите, заради това са любимото гадже на ГЕРБ.

Социологически чудеса на прицел

В България, оказва се, все още са възможни социологическите чудеса. Наскоро някъде излезе проучване според което Красимир Каракачанов анонсиран кандидат за президент на патриотичноо триотВМРО, "Атака" и НФСБ, бил втория политик по популярност в България. Рейтингът му ударил 40 на сто. Един път пуснато в употреба чудото се нуждае и от шаман, който да го превърне в библейска истина и да го постулира като религиозен канон. В тази роля влязоха една сюрия социолози, редовни гости на сутрешните блокове, проклятието на българската реалност.

Какво говорят шаманите, пардон, социолозите. Каракачанов бил радикал без радикализъм и това било плюс. Ти да видиш! Радикал без радикализъм е все едно да си поръчаш пържола и да ти поднесат вегански деликатес и ти да не нададеш протестен писък. Вярвате ли, че това е възможно? Но телевизионната социология не признава реалността, тя съществува в земите на политическото фентъзи.

А истината е съвсем простичка и банално досадна. Каракачанов е изчислен кандидат. Той е пуснат на терена, за да се опита да узупира максимален брой от левите гласове. Дори тематично той е сценографиран по картинка. Говори за бежанците с тревога и пот на челото, но никога не обвинява премиера. Те бежанците са като някакво небесно бедствие и у нас няма виновни. Говори за националния нихилизъм и го проклетисва, ама така и не става ясно кой е източникът на този нихилизъм, кой води политиката на постоянно наведен гръбнак пред чуждите интереси. При това не е ли малко съмнително един човек, който навсякъде тръби, че е патриот, никога да не е поставял проблема за социалната справедливост и доходите?

Каракачанов е пуснат като мъгла, като димна завеса, като мюре,  за да може ГЕРБ да си освободят терен, за да пуснат пак фабриката за отвличане на изборите. А социологическите шамани играят също ролята на мюрета с техните странни прогнози, че били възможни всякакви изненади на тези избори. Това също е част от сценографията да се дават крила на марионетки, политически призраци и всякакви други, които съществуват единствено, за да крадат гласове с тъповата реторика, куха словесност и пластмасови речи. Безопасни кандидати в полза на статуквото. Заради това са необходими чудесата. 

Просто кукловодите се нуждаят от тях белким излъжат някой да повярва в спецефектите им. 

Патриоти, но с мозъци като фотоклетки

"Паметникът на ген. Колев  е саблен удар, че сме побеждавали руските агресори." С подобно словесното изригване лидерът на НФСБ Валери Симеонов се похвали, че е дал половината от парите за монумента в Добрич тези дни.

Ако направите грешката да проследите екзалтацията на псевдопатриота, може да налетите на още откровения - "Русия е наш враг, включително и при Руско-турската освободителна война...", "имало е кланета, изнасилвания, убийства, кражби, мародерства - който чете историята, ще научи истината". Историята ни според Симеонов е безкрайно зверство на руснаците срещу нас. Човек чете и сякаш на живо вижда как патриотарът се е опиянявал от безумието на своята мисъл и се навивал отново и отново като перпетум мобиле на българската черна неблагадарност.

Което подсказва едно - насреща ни стои инженерен патриот, неавтентичен и радикално фалшив. Патриот-русофоб - подобно нещо може да бъде измислено само в някой кабинет, защото действителността никога не ражда подобни политически ГМО-ата. Това е схема, план, опит за разграждане на действителността посредство въвеждането на странни политически мутации и разрушители на на история.

Най-обидното е обаче, че  тази антируска истерия е обидна и за самия ген. Колев. Целият му живот бе сведен до една реплика. Още по-нелепо е това, че в копитото на коня ще има скрита фотоклетка и когато някой се приближи ще бъде атакуван от изпълнение на "Шуми Марица".

От това ме напуши зловещ смях. Паметник за поклонение на русофоби, а пък ще пускат точно тази песен. Това подсказва, че когато човек е исторически идиот, това е за цял живот. Можеха поне да се поинтересуват от стиха: "Марш, марш, с генерала наш" и да се запитат "кой ли е този митичен генерал?". И, не, бе, не е Бойко Борисов.

Става дума за руския, да, руския, генерал Михаил Черняев. Авторът на първоначалния текст на песента просто е бил запленен от фигурата на руснака предвождал български доброволци в помощ на въстаниците от Босна и Херцеговина през 1876 година.

Ама на нашите пишман-патриоти им дай само да хвърлят идеологически къчове в пространството и нищо друго. Опасявам се, че и мозъците им работят на принципа на фотоклетката. Проявяват се един път годишно и то обикновено в тежък запой. Мозъците-фотоклетки обаче не дават пет пари за паметта. За тях е важно поръчката да бъде изпълнена и микроскопичната бг-русофобска общност да си има място за поклонение. Въпреки, че ген. Колев никога не би пожелал да има нещо общо с тях. Той веднага щеше да види слугинският им манталитет и двупръстовите чела. 

Обидно за хората и за държавата е и друго. За откриването на паметника се събраха Волен Сидеров, Валери Симеонов и Бойко Борисов.

Пълен разгул на карнавала.

Ако Сидеров бе автентичен русофил, би трябвало да откаже присъствие на такова сборище и да прокълне авторите на подобна манипулация. Нищо подобно. Цялата дружинка вкупом ръкопляска на баналната реч на Борисов. Карикатурен национализъм. Опит за предварително ухажване на премиера и намек за следизборен повторен флирт. 

Което показва едно - всички патриотарски изхвърляния у нас са с трайност един ден. На следващия патриотите са с махмурлук и готови да се гушнат в обятията на властта. И никой не си спомня какво е говорил вчера.

Тъжно до болка.

Чак да псуваш.

Николай Ненчев - министърът на лъжата

Едва ли и в най-големите си кошмари (от типа, че перчемът му вдига стачка и си тръгва завинаги) Николай Ненчев някога е предполагал, че дейността му като военен министър ще бъде основен фокус на ожесточената кандидат-президентска кампания. От половин година насам талибаните на психодясното се опитваха да превърнат изборите в геополитически сблъсък, в мечтаната битка по оста "изток-запад", без да дават пет пари за разрушителните измерения на подобен измислен, а и изкуствен конфликт. В такава изкуствена мъгла, в подобна патетична драматургия, действията на Ненчев можеше да останат на заден план, а следите от местопрестъплението заличени веднъж завинаги. Опитът за подобна лабораторна кампания обаче засега се проваля много зрелищно. Изобщо идеята и ние да заприличаме на САЩ и да вкараме Владимир Путин като основно страшилище на политическата реалност започна да пуши и да издава странни звуци като стар военен самолет, поразен от точна ракета. Президентските избори могат да бъдат решаващи, но само, ако са разговор за нашите истински проблеми, за провалите на нашата собствена политика и за ужасът от това случайни хора с лакейска нагласа да поемат управлението на стратегическите ресори. Точно от това се страхува Николай Ненчев. Той е наясно, че всеки смислен разговор за потенциалния главнокомандващ на Българската армия ще е унищожителен за него. Все пак говорим за министъра, който само за две години откакто е в правителството успя да сътвори смъртоносна поредица от гафове, приключила с безобразното състояние на българската авиция и фактическата невъзможност на страната ни да охранява собственото си небе. За човек, който под път и над път се кълне в НАТО, това трябваше да е достатъчен повод отдавна да е хвърлил оставка. Но целият житейски път на Ненчев показва безотказен апетит за власт, наглост до краен предел, а всичко това украсено с патетични изцепки какъв рицар от светлина е, колко идеологически чист е, и как е най-подготвен за битката с Путин. Достатъчно е случаен зрител да отвори сайта на реформаторското БЗНС, за да види, че партията на Ненчев не е мръднала и с милиметър от времената на култа към личността, а с възхвали към своя вожд една сюрия евроатлантически селяни си осигуряват тлъсти заплати и се къпят в идеята никога повече да не полагат истински труд.

Издигането на ген. Румен Радев от страна на БСП събуди наведнъж всички кошмари на Ненчев. В битката за президент влезе човек, който не само е наясно с всички дивотии сътворени от министъра, но и военен, който през цялото време е бил противник на псевдореформата, която доведе армията до трагично положение. Това е причината военният министър бързо да си поръча покана в сутрешен блок и да залее ефира с теории на конспирацията и клетви за вярност към НАТО. Разбираемо е, човекът се опитва да гради алиби, да трие отпечатъците си, за да не бъде уличен, но пък в неговите действия е важно друго. Дори и Ненчев проумя, че президентските избори няма да бъдат геополитически сблъсък, а за първи път от много време насам ще са разговор за българските реалности и политически лилипути. И това означава, че независимо какъв ще е резултата, след вота поста на военния министър почти сигурно ще бъде опразнен. Някой ще трябва да плати солената сметка за провалите. И Ненчев до корените на космите по главата си вече усеща, че той ще бъде даден на медиите като изкупителна жертва, за да пируват те с неговите политически телеса до самозабрава.

Когато през 2014 година Бойко Борисов обяви, че министърът на отбраната ще е Николай Ненчев, много хора хлъцнаха удивено. През годините този пост е попадал в ръцете на откровени мошеници и интриганти, но много рядко е бил поемат от анонимници. А Ненчев определено беше господин Никой в политиката. Само изкушените в драмата на десницата репортери знаеха неговото име и то като на човека, който с върховни политически машинации прецака легендарния Георги Пинчев и застана начело на БЗНС. Само няколко месеца след встъпването му в длъжност социологическо проучване показа, че неговият личен рейтинг е между 1 и 3 процента. Едва ли някога в българската история е имало друг военен министър на такива позорни нива на популярност. Може би това мотивира Ненчев да действа като герой от пиеса на абсурда. Той се опита по всякакъв начин да спечели подкрепата на градското психодясно с отчайващо високи нива на геополитическо ястребство. Резултатът обаче се оказа трагичен. Проучване обявено в края юни показа, че Ненчев се радва на 8 процента одобрение. Това е великолепна новина. Тя подсказва, че българският народ вече не се подвежда от медийните блясъци, сензационните изригвания и откровените опити слугинажът да бъде представен като дисидентска позиция. Ненчев си остана презиран, въпреки мелодраматичния пиар за него.

От ден номер 1 военният министър бе замислил своя грандиозна далавера, която се опита и осъществи напук на здравия разум. Ненчев обяви, че българските МиГ-ове ще бъдат ремонтирани вече в Полша. Руската преса обаче почти веднага уличи Ненчев в опашата лъжа. Той твърдеше, че за ремонт в Русия цената била 1,8 милиона евро, докато официалната цена всъщност е била само  1,050 милиона. Така основният коз на военният министър рухна, защото опорната му точка беше, че поляците с евроатлантическа щедрост всъщност искали само по 1,2 милиона. Това, че бе уличен обаче не спря военния министър. Той натовари на един самолет цяла сюрия журналисти и ги откара в Полша, където по пиарски нагласено бе подписан договорът за ремонт, а репортерите бяха нахранени на луксозен коктейл, следвайки принципа на Надежда Михайлова. Така никой не обърна внимание, че ремонтът се оскъпява с милиони. Ненчев пробута своята далавера, но точно, защото това не беше политика, а просто афера, договорът съвсем не подобни състоянието на българските ВВС. Точно обратното - Ненчев в течение на година умишлено подвеждаше парламента, а и цялото обществото за перспективите пред ВВС, както и за реалната ситуация там. Именно това подвеждане накара левият депутат Атанас Зафиров да изригне и да поиска ареста на военния министър. Защото именно заради пуснатата информационна завесе от Ненчев България се доведе до състояние в което не може да охранява собственото си небе и се нуждае от чужда помощ, така наречения "еър полисинг". Именно по този пункт се получи грандиозният сблъсък Ненчев - ген. Радев. В рапорта си за напускане асът написа, че това е сравнимо с Ньойския договор като унижение и медиите веднага подеха неговите думи, защото общо-взето всеки българин ги споделя.

Точно тук реформаторското ястребство се опита да нагнети геополитическото напрежение. Самият Ненчев се опита да изкара скандал това, че един български генерал не бил съгласен с решение на парламента за съвместната охрана. Интересна гледна точка. Ако трябва да избирам кой е носител на истината за състоянието на отбраната парламента или един генерал, то никога не бих се доверил на депутатите. Винаги трябва да бие аларма, когато един генерал хвърля оставка с толкова ярко написани мотиви. Това не е обикновена публицистика, това е страховито политическо обвинение към сегашното управление. И точно тогава Ненчев май разбра, че ще вече никой няма да чете декларациите на неговата партия срещу Кремъл, а всички ще търсят отговорността му за сегашното състояние на военно-въздушните сили.

Военният министър се забърка и в друга грандиозна афера, чийто подробности тепърва ще трябва да се изясняват. Евроатлантическото трио на държавата - Ненчев - Даниел Митов - Росен Плевнелиев за малко щяха да забъркат България в реални бойни действия срещу Русия, приемайки идеята за съвместна флотилия между нашата страна, Румъния и Турция в Черно море. Припомняме тази геополитическа афера, защото Ненчев отново бе заловен в лъжа и то с окървавени ръце на местопрестъплението. След като Борисов свика специална пресконференция, за да осуети флотилията, Ненчев побърза да обяви: "Действително имах среща с моя румънски колега, на която беше представена инициативата на Румъния и Турция за изграждане на флотилия. Нещо, срещу което възразих и помолих, ако се разглежда този въпрос, той да се разглежда във формат политическо ръководство на НАТО". Това са реални негови думи, взети от стенограмата на пресконференцията. Само няколко дни по-късно в Смолян обаче Ненчев вече имаше героична версия: "Истината е, че Турция не е отправяла подобно предложение нито неофициално, нито официално".

Необходимо е да припомним всичко това, защото паметта е единствената форма на съпротива в епохата на медийна демокрация. Когато обществото има памет само от сутрешен до сутрешен блок такива марионетки като Ненчев имат силата да се изживяват като политици на принципи, морал и чест. Но това е лицемерен и фалшив образ. Тези хора неизменно водят до катастрофа, защото липсата на собствени идеи и политически стойности води след себе си следването само на чужди и външни интереси.

Тези дни държавата се разтресе от един интересен скандал в Симитли. Симитли, нали се сещате, "слънце грее, дъжд вали...". Там шефът на "Агромах" обяви, че кметът на Симитли физически е злоупотребил с Бойко Борисов. 

Та като гледам Ненчев понякога се чудя - не е ли време да го пратим в командировка там?

Тъгата и терзанията на ол-инклузив класата

Ако има нещо по-досадно от вечното мрънкане, то това е вечното мрънкане на задоволените хора, безкрайният хленч на бг-консуматорите, които са в плен на глобалната легенда за богатия човек, който отива с парите си някъде и целият свят превива гръбнак пред него в опит да му угоди така все едно робовладелския строй се е върнал. Повод за този размисъл ми даде един текст, който придоби неочаквана популярност. Става дума за блогърската ирония, наречена "Как Вълчо изяде ол инклузива". Това е иронично терзание на тема "Как прекарах лятната си ваканция в хотел на Ветко Арабаджиев" и точно поради тази причина влезе в медиите. Адвокатите на богаташа се бяха обадили на собственичката на сайта (която може и да е автора), за да я заплашват със съд, ако не го свали. Ако ме питате мен Арабаджиев може ходи да се гръмне. Такива като него не заслужават никаква милост, защото те се отнасят безмилостно с всеки автентичен културен обект, който е паднал в ръцете им. За такива като него е отредено специално сепаре в ада, където цяла вечност и малко отгоре ще ги пържат на свърхсилен огън.

Текстът за ол-инклузива в неговия хотел обаче е не по-малко отвратителен. Той е пълен с буржоазна патетика, с чудовищно високомерие, откровен расизъм и разкрива политическата мизерия с която една цяла група се отнася към света. Тия никога няма да напишат нещо протестно по социален проблем или пък по политически. Техният поглед винаги, ама винаги опира единствено до личния им комфорт и заради това основната социална кауза, която може да раздвижи сърцата им недоволството на тема "Как почивах зле в България". Това е повтарящ се мотив сред групата на тези хленчещи, които нека в името на науката да я наречем "ол-инклузив класата". Разбира се, този хленч издава тежък провинциализъм. Най-голямата мечта на която са способни бг-консуматорите е да почиват като италианскате бедни. Иначе как да си обясним факта, че състоятелни хора са отишли да почиват ол-инклузив и то в хотел на Ветко Арабаджиев. Колко точно главата трябва да ти е завряна в асфалта, за да направиш това? Ол-инклузива пък не бих искал да коментирам. Това е възможно най-лошата опция за почивка, но пък новата бг-буржоазия очевидно обича да знае, че между нея и новото ядене има най-много 50 метра.

И, за да не каже някой, че съм хейтър без причина, сега ще се опитам заедно с вас да прелетим над този блогърски писък, за да видите точно за какво говорим. Затегнете коланите - адски е лигаво в миговете в които не искаш да си извадиш очите от политически ужас.

И така след въведението веднага следва консуматорския оргазъм. Авторът почва да се хвали: "За да не съм капо, зарибявам още двама приятели – изпълнителни директори на доста големи фирми. Цената изглежда солена (272 лв. за стая в бунгало), но кога ли това ни е спирало? Зер кефът на децата може да има цена".

Колко много послания събрани само в няколко изречения. Първото е - аз съм желязно класов, движа се в компанията само на изпълнителни директори, няма да ви тръгна с пролетариата на почивка, я! Следва хвалбата - какво са мене 272 лева на ден, мен финансите не ме спират. Независимо какво си мислите това е класова хвалба. Пред нас се очертават контурите на социалната прослойка. За автора е от жизнено значение да я определи нейните граници, защото иначе няма смисъл да ражда протеста в по-долните редове. Ние богатите даваме парите си в България, казва той, а пък не получаваме нищо насреща. Мъка. Направо ужас.

Ще пропуснем другите мрънкания, въпреки, че е добре да отбележим как авторът не може да си представи да отиде пеш до някой плаж. За такива хора почивката е, ако може да се топнат от терасата си направо в морето. Ходенето е смърт за богаташа. Безценните му телеса ще се свършат, ако направи повече от половин километър на ден. В текста това е озвучено с огромно мрънкане, че трябвало да бичи път от паркинга до бунгалото, а след това от бунгалото до плажа. Така де - друго щеше да е колите да могат да се паркират директно на пясъка. Ето това е автентичен кеф, братче, ама тая държава е безмилостна към успелите мрънкачи.

Следва любимата ми реплика, която щях да пропусна, ако не беше една дискусия в групата "Солидарна България", където наблюдателен колега я наби в очите ми: "Пясъкът е пълен с камъни, на което едното дете успява да си изкълчи крака, а другото да си спука замъка. В резултат на това и двете реват, та се късат".

Тук вече на ол-инклузив класата им е виновна самата природа. Защото е съвсем нормално на един плаж да има камъни. Не съм виждал бг-буржоа да се оплаква от каменистите брегове на Средиземно море като се върне от почивка в Италия, но тук това е повод за мрънкане. Значи, ако има начин да махнем всички камъни от брега и да му изсипем една равна настилка, а? А най-вероятно авторът е от хората, които веднага биха писнали, че е за запазване на естествения вид на плажовете, че се бори да няма бетон по морето. Е, да, ама когато трябва да се оплаква, тогава и камъните му пречат. Висококачествено терзание!

Пропускаме доста мрънкания за качеството на храната, но ще отбележим колко фиксиран е автора в цените на нещата, които е платил от джоба си. Така де - читателите трябва да знаят, че стоят пред икономически колос,  който се бърка 18 кинта за мешана скара. Защо да имаш пари като не можеш да креснеш на света как ги харчиш?

Следва класическо софийско мрънкане присъщо на една леко алкохолизирана част от жълтите павета. Авторът го дразнят руснаците. И руската музика. И руския химн. Абе всичко руско. Как така един европеец, фен на ЕС, гласоподавател на ГЕРБ или на РБ, ще се блъска с тия на едно място? Как може такъв позор? Тази фобия е прикрита в иронични изречения писани с буржоазно вдъхновение и пот на челото: "Да ви кажа честно, не знаех, че Филип Киркоров и Ала Пугачова имат толкова песни. И ако от българския химн се отървахме, нещата не стоят така с руския, който чухме точно в 12 часа, преди заведението да затвори". Европейските чувства на автора сигурно още са в кома от това посегателство.

И стигаме до моята любима част. Зализаният и ироничен консуматор всъщност е зъл расист. Само автентичните расисти използват реплики като ето тези: "Няколко думи за хигиената. Още на влизане в комплекса прави впечатление, че обслужвашият персонал е с доста тъмен тен на кожата. Илюзията, че са почернели от слънцето, се разнася още на третия ден, в който боклукът ни стои пред вратата. Хората от гетото, не че сме расисти, го подминават като малка гара".

"Хората от гетото, не че сме расисти" е реплика подобна на "Мразя расизма и всички негри". Това е върховното обвинение в текста. Как няма да е мръсно като за хигиената се грижат цигани? Това е момента в който Ветко дори не е изкаран виновен, а са виновни ромите. Защото, ако авторът имаше поне една нормална мозъчна клетка щеше да разбере, че ромите с нищо не са му виновни. Нали точно това искат "патриотите" от тях - да работят. По морето са отишли хора, които искат да се трудят, при това го правят за малко пари. Но за автора в този момент най-важен е цветът на тяхната кожа. Не го знам този пич какъв е, но да подава документи в Ку-Клукс-Кан - там веднага ще го приемат. В името на омразата към циганите дори омразата към Арабаджиев е паднала. А зализаното "не че сме расисти" е сложено като грим на мръсно лице. Точно използването му издава автентичен расизъм. Той мрази работещите роми, тези, които превиват гръбнак и са най-яростните жертви на мутренския модел на туризъм, защото българите отдавна бачкат в чужбина. Но пък кой е казал, че ол-инклузив класата е способна на такова политическо размишление за света? Тя (оли-инклузив класата) иска като е дала 272 лева на ден целият свят да върви на пръсти край нея, природата да изтръгне камъните, а слънцето да не ги изгаря.

Разказвам всичко това, защото битката - ол-инклузив класата срещу Арабаджиев е битка в която няма добри и в която не мога да заема никаква страна. Вечната претенция на някакви консуматори е толкова дразнеща, защото това е психика в стил "Сексът и градът". За парите, които авторът твърди, че е изсипал семейството му можеше да изкара великолепна ваканция далече от арабаджиевщината, стига, разбира се, да нямаш високомерното разбиране, че не можеш да се мешаш с пролетариата в по-народните курорти. Това е особеното отмъщение на проваления български преход. Скапаха цялата държава по такъв начин, че даже богаташите са недоволни от нея. Това е черен виц, братче. Но докато терзанията и страданията им са насочени единствено на тема "Как си прекарах лятната ваканция" трябва да сте наясно, че от тези хора промяна няма как да дойде. 

Невидимите хора и ваканцуващите хора

Когато се появят три или четири почивни дни телевизионният зрител в мен започва да вие като психопат по пълнолуние и да блъска предварително главата си във въображаемата решетка, която знам, че ще стоварят върху мен. Това е капан, който никой не може да избегне. Той е безмилостен и всеки път отново и отново се затяга като менгеме върху череп. По време на ваканции всички телевизии колективно полудяват и няма нито една, ама нито една от тях, която да не се отдава на оргазмично наслаждение на темата за задръстванията на изходите на София и за струпването на чутовно количество МПС-ата на граничните пунктове, било с Гърция, било със Сърбия. Репортерите шетат като неуморни пчелички, питат шофьори дали са изнервени, интервюират митнически директори, търсят мненията на специалисти по трафика и транспорта. България сякаш съществува в тези задръствания и това я изчерпва напълно. И сега няма да ви изненадам много като ви кажа, че това е вид политика, нали? Новините в България са фабрика за подхранването на изтъняващото самочувствие на изчезащата средна класа, тази, която от година на година гълта вода, но все още събира пари за ваканция в Гърция, защото всичко българско я дразни по дефолт. Тази прослойка обича да се чувства богоизбрана и правилна и заради това медиите работят изцяло в тази посока, последователно, с хъс, дори и с досадата от безкрайните повторения на един и същи сюжет. Пътуващите хора - те са важните. Те са фокусът на държавата. Те са солта на живота. Нищо друго освен тях не съществува в тази объркана вселена. И понеже начело на държавата стои най-развихреният телевизионен зрител той обича да се хвали с достиженията на пътуващите. Божеството на магистралите няма как да не се възторгне от този народ, въпреки, че той не изчерпва и 10 на сто от населението на страната. За него важните са те. Понеже те пътуват и новините показват само тях, то медийната демокрация може да произведе картината на всеобщо благосъстояние. Ето ги - българите пътуват, блъскат се край КПП-ата, доволни и прехранени от управлението, което знае да инвестира пари единствено в асфалт. И няма никакво значение, че България е скована от безкрайни ремонти, че новите магистрали се трошат на третата седмица - телевизиите възпроизвеждат отново и отново картината на пътуващите. Както казахме - само те са важните. 

Те и премиера. 

Нищо отвъд това.

И нито една телевизия, ама нито една, нито един път не се опита да спре произволен човек в София и да го пита: "А вие защо останахте?". Това е сложен въпрос. Случайният лузър може да изреве, че няма пари, че властта е лоша, че работодателят му е извил ръцете да работи в почивните дни, че няма как да събере пари за кратка почивка и за учебници на децата едновременно, че има да гледа болни родители при здравна система, която прилича на концлагер. Журналистите не искат да рискуват с такива отговори. Те развалят схемата, прецакват системата, натрупват твърде много недоволство, но не като това от големите задръствания, а от тревожното, буреносно недоволство, което всяка власт се опитва да забрави, че има. Телевизиите не обичат това социално недоволство, защото не знаят какво да правят с него, нито пък са наясно как да го формулират като въпрос към премиера. България обича да живее във виртуалния свят на 3D телевизионната демокрация. Там всеки цвят може да бъде нагласен спрямо схемата. Всеки отговор да бъде изчислен предварително. Тези, които пътуват са ясни и кристално класови. Останалите са тъмна недоволна маса, която псува презрително.

Но след като новините отразяват само пътуващите, то трябва да заключим, че всички останали са невидими. Те не съществуват за медиите, не съществуват и за премиера. Невидимите хора в недивидимите градове на България с невидимите си проблеми. Тези хора, които нямат пари за хляб са страшна досада за медиите. Те (медиите) нямат проблем с това отново и отново да ни показват задръстванията и пътуващите, но пък смятат, че социална проблематика трябва да се демонстрира не повече от един път годишно. Напряга зрителите, отчуждава ги, защо да го правят. Заради това невидимите хора съществуват само, когато с тях стане ексцесия. Ако например пенсионер умре от глад. Тогава може да видим загрижен репортаж за около 70 секунди, преди отново да се пренасочим към граденето на самочувствието на средната класа. Невидимите хора не ходят никъде по празниците и няма шанс камерите да ги уловят рано, преди да е станала ексцесия. Невидимият човек става видим, ако се самозапали пред президентството например, но няма да го видите преди това.

И така медийният свят на България е пълен със задръствания, ни никога с бедност. Говори се за трафик, но не и за безработица. Правят се новини за цените на курортите, но не и как бедните родители ще могат да подготвят децата си за училище. И май единственият шанс на всички тези невидими хора е да тръгнат да се изнясат от тази държава през някое КПП. Тогава току-виж и премиер, и камери са ги забелязали. Както винаги твърде късно обаче. 

Медийната демокрация обича пътуващите за кеф, а не тези, които приличат на кръстоносен поход на невидимите...

Първанов вече е политически инженер на свободна практика

Само за няколко месеца през които е лидер на БСП Корнелия Нинова направи няколко толкова неочаквани хода, че успя да хвърли в шаш и паника дежурните пишман-анализатори, които всичко знаят предварително и все са наясно какво ще стане, въпреки, че прогнозите им никога не се сбъдват. Последният от тях обаче беше най-ефектен, зрелищен и идейно-политически. Тъкмо обвиненията, че БСП зорлем съживява зомбито на партията на Георги Първанов, парламентарно залиняла формация, изнемощяла от компромиси и натровена от съучастие в крайнодясна политика, заваляха като пороен дъжд, а Нинова излезе пред медиите и скъса пред очите на всички споразумението с АБВ. БСП официално обяви, че прекратява всякакви преговори и излезе с мощна позиция за основните различия между двете формации. Този ритник дойде съвсем изненадващо, което пролича най-вече по реакцията на Първанов. АБВ сами паднаха в своя капан. В дните преди прекратяването на споразумението представителите на тази партия обикаляха телевизиите, за да превъзнасят качествата на Румен Радев (самият Георги Първанов се възторгна как лично той му е дал генералското звание), а само ден по-късно бяха принудени да сменят позицията си на 180 градуса. Първанов потъна в поредната меланхолична тирада как изборите вече били изгубени, а след това разправи сърцераздирателната история как генерал Радев не му бил върнал обаждане. Тази политическа сапунка все пак имаше терапевтичен ефект - тя ясно показа, че авиаторът не само не е кандидат на Първанов, но той по никакъв начин не се вписва в тяхната конструкция за тези избори. Той има характер, а АБВ търсеха марионетка, която да им осигури трайно влияние в БСП.

Веднага след случката медиите се наводниха с представители на АБВ, които обясняваха, обвиняваха, проклинаха, предначертаваха, оракулстваха. Услужливи сутрешни блокове им дадоха безкрайна трибуна за всички клетви и хейтърски коментари, но това не може да скрие един основен факт. Всъщност краят на преговорите, драматичната раздяла се крие на свръхамбицията на Първанов и сие да получат доминираща роля в левицата. Този ход се оказа самоубийствен. От мига в който БСП потърси АБВ за преговори за общо явяване на избори стана ясно, че хората на експрезидента имат съвършено различно разбиране за политиката. Още преди преговорите да бъдат факт Първанов се опита да конструира своя собствена коалиция, максимално широка и безидейна, както обича да си фантазира той. Действията му претърпяха пълен неуспех. Тогава му остана един-единствен ход - да се опита да се върне в лявото пространство и да го узурпира, да даде отново видимост за лидерство и така отново да се лансира като политически инженер на свободна практика. Точно оттам се появиха всички приказки и умишлено подгрявани слухове, че Румен Радев е кандидат на АБВ успешно имплантиран в левицата. Именно представителите на Първанов започнаха да намекват за това, че двете партии са напълно равнопоставени, а дори се заговори за идея бившият държавен глава официално да оглави коалицията.

Нинова обаче съвсем навреме разбра, че подобно действие е в състояние да разцепи БСП. И това съвсем не е илюзия или някакво преувеличение. Със своите действия, а особено с участието си като коалиционен партньор на Бойко Борисов Първанов успя да се превърне в основна разделителна линия в левицата. Той стана метафора на компромиса превърнат в самоцел, на предателството издигнато като някакъв властови акт, на подчинението на десните догми в името на управленските кресла. И това не е отношение към Първанов само по себе си, а към идеята, че БСП един ден може да участва в широка коалиция с ГЕРБ. Подобно вътрешно напрежение може да бъде самоубийствено в една идейна партия.

Идеята за потенциален съюз с Бойко Борисов се използва за атака срещу Нинова от ден номер 1 на нейното лидерство. Тя при всяка възможност е отричала това, но в разядена политическа среда като българската отрицанието винаги се разглежда едва ли не като неопровержимо доказателство. БСП няма нито стратегическа, нито политическа, нито идейна полза от каквато й да е форма на коалиция с ГЕРБ. И ходът, който Корнелия Нинова предприе има много силно вътрешно измерение, защото чрез него тя се опитва да докаже на практика, че няма намерение да колаборира с Бойко Борисов. Именно чрез този символичен знак тя успя да върне доверието на по-левите избиратели на партията и да им покаже, че няма задкулисни планове или тайни договорки. Знакът дойде изненадващо, без обяснение, без подготовка и заради това бе приет като върховна изненада. Но Нинова всъщност показа, че е в състояние да чува бученето в партията, да усеща откъде могат да дойдат проблемите и най-важното - да се опитва да прави политика на идеите, а не на съюзите и коалициите като върховна цел.

Лидерката на БСП осъзна и друг капан, който можеше да щракне. Президентските избори никога не са били време за изясняване на идейна идентичност или пък да се превръщат в поле за политическа консолидация. Влизането в съюз с АБВ щеше да вкара БСП В задънена улица, защото можеше да я лиши напълно от възможност да търси допълнително патриотични и граждански организации, които да подкрепят генерал Радев. В мига в който Първанов и сие останаха в историята БСП всъщност се отвори за автентичното гражданско общество, което отдавна търси алтернатива на не само на Плевнелиев, но и на целия модел на ГЕРБ, който като инфекция е плъзнал из всички нива на държавата.

Когато за първи път се опита да създаде АБВ през 2011 година, тогава като гражданско сдружение, Първанов разкри и друга част от своята новооткрита политическа философия. В името на това да си създаде организация за лично ползване, той изтърва фразата, която сигурно днес той сънува във всичките си кошмари - "няма ляв или десен изход от кризата". Тогава времената бяха други, но Първанов всъщност се опита заеме позата на гробокопач на цялата политика. Той си представяше някаква универсализиран елит от "експерти" за които политическите идеи са ненужен баласт. Той и досега не се е отказал от това свое разбиране, защото в противен случай никога не би приел да легитимира правителството на Бойко Борисов, пък макар и само с псевдоляво участие. Именно подобно надполитическо свръхусещане за безпощаден нарцисизъм накара Първанов да наруши мита за своето спокойствие и да тръгне да създава АБВ като реална политическа формация. И тук има още един момент с който Корнелия Нинова нямаше как да не се съобрази. На местните избори през 2015 година партията на Първанов направи и невъзможното да прецака БСП във всяка населено място, където имаше сили за това. Политическите комбинации, които направи АБВ в името на тази цял бяха така сюрреалистични и автентично противни, че това съсипа партията в цели региони, но сатанинската цел беше изпълнена. Поради тази причина много местни ръководства на левицата щяха да приемат идеята за съюз с АБВ със силно скърцане на зъби и трудно щяха да я осъществят по места, поради простатата причина, че първановистите на местно ниво са изключително сериозна опора на ГЕРБ. Нинова няма как да не е отчела това настроение.

Много враждебно настроени анализатори се опитаха да разтълкуват скъсването на отношенията между АБВ и БСП като окончателно отпадане на шансовете на левицата на изборите. Но май ще е точно обратното. Проблемът, който тормозеше БСП от години не е липсата на съюзници, а това, че когато  намери такива е склонна напълно да забравя собствените си идеи и цели. Подобна опасност се криеше и в АБВ. Още от началото на преговорите между двете партии беше наясно, че между тях има един огромен политически проблем, нещо като слона в стаята за който никой не говори. Още през 2011 година Първанов формулира идеята за президентска република като отговор на проблемите на страната. Тогава той твърдеше, че не прави това за себе си, а с цел помощ на държавата.

БСП обаче е партията създала съвременната българска конституция и е основен крепител на параламентаризма и парламентарната демокрация. Това са две съвършено различни визии за света. Едната от тях иска концентрация на цялата власт в ръцете на един човек, а другата настоява демокрацията да не бъде изопачавана, а да бъде демокрация на народа, въплатен в народните избраници. Тази демокрация може да има своите несъвършенства, но е с пъти по-близо до хората отколкото всички останали модели. И, ако БСП и АБВ бяха влезли в съюз напук на това различие, това щеше да е като драсване на клечката с динамит на политическите основи на държавата.

Всъщност символната раздяла в левицата носи политически заряд, който напук на ръководството на АБВ може да превърне ген. Радев във фактически обединител на левите избиратели. Защото за тях на тези избори има по-важна цел от политическите годежи и обединения, а именно показването на една нова и различна външна политика, търсенето на баланс, който да спаси България в това разлюляно и пияно от напрежение време. Точно заради това отзвукът от политическата маневра на Корнелия Нинова и ръководството на БСП ще се вижда тепърва. Нинова обаче жертва удобната коалиция и показа, че иска победа. Но победа, която не идва като продукт на договорки, а на ярка политика. Може би заради това телевизиите така охотно дадоха трибуна на представителите на АБВ и на техните жалейки. Нека да говорят като за последно. 

Че после не е ясно дали някой ще успее да си спомни, че съществуват.

Завръщането на политическите клоуни

Спомняте ли си удивителното начало на българския преход, най-голямото риалити фрийк шоу, което можеше да бъде измислено и то преди разните там "Биг брадъри", "Ферми" и всякакви други форми на нискоинтелектуален телевизионен живот? В пантеона на безсмъртните политически клоуни тогава се записаха толкова много оригинални идиоти, че приемам като лично обида фактът, че днес имената на повечето от тях тънат в забвение. Безсмърта ще остане например онази въздебела леля, която предвождаше партия "Български орел". Това беше митична политическа формация, вдъхновила не една и две пародии, но от нейния комедиен пламък днес не е останал нищо. В зората на демокрацията изплува и фигурата на черния оратор Петър Гогов, който стържеше зъби в телевизионно обръщение и съскаше, че му трябват само 500 хиляди гласа, за да накара нещата в България да се променят. Коя квартална кръчма е погребала завинаги Гогов историята днес тъжно мълчи, но пък това прави споменът още по-искрящ. Разбира се няма как да подминем безсмъртният пернишки политик Кире Либерало (прочул се малко преди да почине с изпълнението на великия хит "Бяло хлебче откраднАх и в затвора попаднАх" в едно шоу). Либерало стана известен с това, че случайно докопа зелената бюлетина (да, бяха времена, когато бюлетините бяха цветни), а това стана причина много малки партии да позеленеят от гняв. Пернишкият либерал се прочу и със своето обръщение към децата, които призова да хванат за ръце родителите си, да ги заведат да гласуват със "зеуената бюуетина", а след това всички да седнат на масата и да пият по едно малко.

Бяха времена на политически мошеници и политически карикатури.

Имаше още някаква изтрещялка, който се явяваше по телевизора - човек, който твърдеше, че има гениална германска програма, която ще поправи всичко в България само за две години. И само да припомня - това се случи много преди Царя да пусне в обръщение своята мантра за 800-те дни. Няма как да пропуснем и оцелелият до наши дни Йоло Денев, който тогава са самообяви за говорител на Тангра, размяташе конски опашки и вадеше всяка седмица по една книга с рецепти за спасението на България. Денев и до днес е един от малкото политици, които дисидентски са лежали в затвора. По времето на Филип Димитров го хвърлиха в дранголника заради неплатени заеми или нещо подобно. Очевидно в килията Йоло Денев е получил просветление, защото днес съвместно с култа към Тангра, той проповядва собствена политическа линия - "справедливизъм".

А имената на партиите също не познаваха поетични граници. Около БСП дълго време гравитираше формация на име "Ера 3". Противниците на левицата обичаха да изброяват дългият списък на коалиционните й взаимодействия и да завършват именно с "Ера 3". Кой ще изпусне подобен шанс? Но какво ще кажете за - Естествена монархическа партия, Партия на обединените европейски щати, Българска мобилна партия, Движение за натуракратично общество, Съюз на безпартийните гаранти? Това е само една малка част от лудостта през която мина България в своя трънлив път през пустинята в търсене на светлото бъдеще и митичните европейски земи, където ни обещаваха, че от чешмите ще чете мед, а всяка министърка ще бъде като модел на "Плейбой".

Не припомняме всичко това в името на самоцелната ирония и правенето на гаргара. Точно обратното е. На 26 година от прехода България като че ли се завръща в точно тези полудиви начални времена на прехода и има достатъчно знаци, които тревожно подсказват това. Например - самият факт, че големите партии още не са обявили своите кандидати (изключение прави единствено БСП), а теренът вече е нацвъкан от някои позабравени герои на прехода е изключително показателен. Ние не знаем кой ще е кандида-президентът на ГЕРБ, но вече знаем, че Жорж Ганчев пак ще участва в надпреварата. Той също е от героите на прехода, които не трябва да забравяме. Неговата звезда изгря през 1992 година на президентските избори. Тогава двойката Жорж Ганчев и Петър Берон най-неочаквано се класира трета взе 16,78% на изборите. Кампанията им ще остане безсмъртна. Именно тя роди крилатият лаф: "Кажи си приказката, Бероне", фраза, която Ганчев употребяваше във всяко свое обръщение или дебат. Между другото натрупаният тогава политически капитал помогна на Жорж пет години по-късно да паркира своята формация Български бизнес-блок (БББ) в българския парламент, но пък точно този успех го удави, защото целенасочените усилия на Иван Костов разбиха тази формация на пух и прах. Днес Жорж Ганчев е позагубил от своя блясък и медиен адреналин, но все така неспирно проглушава ушите на всички с някакви сънувани успехи и постигнати главозамайващи висини за които никой друг освен него не е чувал.

След Жорж имаме и друг екземпляр от мътните дълбини макар и на по-късния преход, който е заявил кандидат-президентска амбиция. Става дума за бившия тв-водещ Владимир Кузов, който в мандата 2005-2009 година беше народен представител от "Атака", а в последствие и независим. Кузов е един от най-скандалните народни избраници, защото получи тежко обвинение в педофилия. Появиха се разтърсващи истории за това как е примамвал деца в изоставения подлез край гара Подуяне и е злоупотребявал с тях. В крайна сметка той получи условна присъда, а Народното събрание прекрати правомощията му като депутат. Това пък накара Кузов да изригне със самопризнанието, че е хомосексуален. Именно на този факт той днес разчитал да постигне добро представяне на президентските избори. "България България има шанс да стане водеща страна в света, като избере гей за президент", коментира Кузов и очевидно около това ще се върти кампанията му, а и програмата му.

В появата на тези две имена обаче има не само комедиен елемент. Те ясно демонстрират явен политически застой в климата на страната, а и нещо по-брутално - политическа дееволюция, която ни връща във варварщината на позабравени вече времена. Очевидно е, че сегашният политически модел не само се задъхва, той е в кома и заради това появявата на такива маргинални фигури всъщност е симптом, че промяната в този вид и със сегашния елит практически е невъзможна.

Може би това е причината вместо да има експлозия от политически препирни и диспути, днес много хора, които преди обичаха да привличат вниманието на медиите да са кротки като първолаци пред строга учителка. Вижте как се покри Волен Сидеров. Къде изчезна националистът, който беше готов да държи яростни речи в парламента и да ядосва чуждестранните посланици? Къде се скри онзи, който беше превърнал спектакъла в начин на живот и то само допреди една година. Днес имаме някакъв нов, диалогичен Волен, който не само прие обща кандидатура с ВМРО, но и прие в съюза да бъде включена партията на архиврага му Валери Симеонов. Красимир Каракачанов е друг от обявените вече кандидати за президенти, но и неговото поведение е медийно обрано, не си позволява политически пируети и грандомански изхвърляния.

Изобщо днес страната съществува в изцяло преподреден политически пейзаж. Националистите утихнаха, а може би се готвят за скок. ДПС пазят класическо мистериозно мълчание и гледат да не издават пред медиите какви процеси текат в тяхната партия. Левицата мина през своите вътрешни терзания и разкъсвания и ще видим дали това, което не я уби, я е направило по-силна, а Реформаторския блок прилича на човек в кататония, който минава отново и отново през един и същи кошмар.

Точно така на терена се появиха част от клоуните на миналото, но дали пък и те не са част от някакъв сценарий, който допълнително иска да превърне България в политическа менажерия. Може би излизането на им на терен е изгодно на новата звезда, която се готви да превзема политическия простор, бащата на чалгата Слави Трифонов. Знае ли човек - сигурно разчита на това хората като видят Кузов и Ганчев да се отнесат към него със сдържано умиление. А на нас ни идва наум последното изречение от романа "Фермата" на Оруел - "животните отвън се взираха от прасе към човек, от човек към прасе и отново от прасе към човек; но вече беше невъзможно да се каже кой какъв е.".