Когато се
появят три или четири почивни дни телевизионният зрител в мен започва да вие
като психопат по пълнолуние и да блъска предварително главата си във
въображаемата решетка, която знам, че ще стоварят върху мен. Това е капан,
който никой не може да избегне. Той е безмилостен и всеки път отново и отново
се затяга като менгеме върху череп. По време на ваканции всички телевизии
колективно полудяват и няма нито една, ама нито една от тях, която да не се
отдава на оргазмично наслаждение на темата за задръстванията на изходите на
София и за струпването на чутовно количество МПС-ата на граничните пунктове,
било с Гърция, било със Сърбия. Репортерите шетат като неуморни пчелички, питат
шофьори дали са изнервени, интервюират митнически директори, търсят мненията на
специалисти по трафика и транспорта. България сякаш съществува в тези
задръствания и това я изчерпва напълно. И сега няма да ви изненадам много като
ви кажа, че това е вид политика, нали? Новините в България са фабрика за
подхранването на изтъняващото самочувствие на изчезащата средна класа, тази,
която от година на година гълта вода, но все още събира пари за ваканция в
Гърция, защото всичко българско я дразни по дефолт. Тази прослойка обича да се
чувства богоизбрана и правилна и заради това медиите работят изцяло в тази
посока, последователно, с хъс, дори и с досадата от безкрайните повторения на
един и същи сюжет. Пътуващите хора - те са важните. Те са фокусът на държавата.
Те са солта на живота. Нищо друго освен тях не съществува в тази объркана
вселена. И понеже начело на държавата стои най-развихреният телевизионен зрител
той обича да се хвали с достиженията на пътуващите. Божеството на магистралите
няма как да не се възторгне от този народ, въпреки, че той не изчерпва и 10 на
сто от населението на страната. За него важните са те. Понеже те пътуват и
новините показват само тях, то медийната демокрация може да произведе картината
на всеобщо благосъстояние. Ето ги - българите пътуват, блъскат се край КПП-ата,
доволни и прехранени от управлението, което знае да инвестира пари единствено в
асфалт. И няма никакво значение, че България е скована от безкрайни ремонти, че
новите магистрали се трошат на третата седмица - телевизиите възпроизвеждат
отново и отново картината на пътуващите. Както казахме - само те са важните.
Те
и премиера.
Нищо отвъд това.
И нито една
телевизия, ама нито една, нито един път не се опита да спре произволен човек в
София и да го пита: "А вие защо останахте?". Това е сложен въпрос.
Случайният лузър може да изреве, че няма пари, че властта е лоша, че
работодателят му е извил ръцете да работи в почивните дни, че няма как да
събере пари за кратка почивка и за учебници на децата едновременно, че има да
гледа болни родители при здравна система, която прилича на концлагер.
Журналистите не искат да рискуват с такива отговори. Те развалят схемата,
прецакват системата, натрупват твърде много недоволство, но не като това от
големите задръствания, а от тревожното, буреносно недоволство, което всяка
власт се опитва да забрави, че има. Телевизиите не обичат това социално
недоволство, защото не знаят какво да правят с него, нито пък са наясно как да
го формулират като въпрос към премиера. България обича да живее във виртуалния
свят на 3D телевизионната демокрация. Там всеки цвят може да бъде нагласен
спрямо схемата. Всеки отговор да бъде изчислен предварително. Тези, които
пътуват са ясни и кристално класови. Останалите са тъмна недоволна маса, която
псува презрително.
Но след
като новините отразяват само пътуващите, то трябва да заключим, че всички
останали са невидими. Те не съществуват за медиите, не съществуват и за
премиера. Невидимите хора в недивидимите градове на България с невидимите си
проблеми. Тези хора, които нямат пари за хляб са страшна досада за медиите. Те
(медиите) нямат проблем с това отново и отново да ни показват задръстванията и
пътуващите, но пък смятат, че социална проблематика трябва да се демонстрира не
повече от един път годишно. Напряга зрителите, отчуждава ги, защо да го правят.
Заради това невидимите хора съществуват само, когато с тях стане ексцесия. Ако
например пенсионер умре от глад. Тогава може да видим загрижен репортаж за
около 70 секунди, преди отново да се пренасочим към граденето на самочувствието
на средната класа. Невидимите хора не ходят никъде по празниците и няма шанс
камерите да ги уловят рано, преди да е станала ексцесия. Невидимият човек става
видим, ако се самозапали пред президентството например, но няма да го видите
преди това.
И така
медийният свят на България е пълен със задръствания, ни никога с бедност.
Говори се за трафик, но не и за безработица. Правят се новини за цените на
курортите, но не и как бедните родители ще могат да подготвят децата си за
училище. И май единственият шанс на всички тези невидими хора е да тръгнат да
се изнясат от тази държава през някое КПП. Тогава току-виж и премиер, и камери
са ги забелязали. Както винаги твърде късно обаче.
Медийната демокрация обича
пътуващите за кеф, а не тези, които приличат на кръстоносен поход на
невидимите...
No comments:
Post a Comment