Цецка Цачева и Валентин Радев да излизат в пенсия

Само си представете за каква комедия става дума. Двама престъпни психопати бягат от Централния софийски затвор. Великият филм "Изкуплението Шоушенк", където героят на Тим Робинс с години дълба една стена просто ряпа да яде. Престъпните умове не си губят времето с такива сложни схеми. Оказва се, че двамата се сдобиват с оръжие, което, както ще се изясни по-късно пристигнало при тях в колет. Очевидно демокрацията в затворите е на толкова високо ниво, че секретността на кореспонденцията на техните обитатели е свръхприоритет. Когато бягството на Радослав Колев и Владимир Пелов започва, оказва се, наоколо няма нито един надзирател, който да направи поне театрален опит да ги спре. Двамата били преследвани единствено от чистачката Христина, която последвала бегълците из кривите коридори на затвора чак до колата им за бягство. И нали знаете колко му трябва да обезвереният български народ - една чистачка за пример и медиите се събуждат от политическите си кошмари, а социалните мрежи сипят отровна ирония и започват да кълват властта безобразно. Легендата за смелата чистачка, която върши работата на всички надзиратели накуп и дава пример с безотказно поведение очевидно съвсем не допадна на вътрешният министър Валентин Радев, който търпя само два дни тя да се носи из медиите. После пред журналисти реши да разбива мита, но нещо в киноусетът му го подведе. Защото според не него не чистачката Христина преследвала затворниците. Героят бил социалният работник Кръстьо. По-добре да не го беше казвал. Това не само не разяснява картината на случката, не само не показва управлението на затворите в добра светлина, но дори дава допълнителни аргументи на всички, че нещо там е толкова прогнило, смачкано, корумпирано и изгризано, че това вече не е система за изтърпяване на наказания, а само нейна имитация. Пред очите ни се разкрива един ужасяващ цикъл на функциониране на държавата. България е страна в която масово могат да влязат хора без проверка, защото цяла смяна от митничари е била вкупом до тоалетната, а сега вече прибяваме и, че затворниците могат да излязат от затворите, защото надзиратели са правили неясно какво...сигурно са гледали футбол. Така се оказа, че цялата сигурност на отечеството, както и постоянните ни политически пулсации да влизаме в Шенген лежат на крехките плещи на една чистачка и на един социален работник, последните балъци, които не са разбрали играта, а може дори и да са отказали да участват в нея. Такива хора трябва да бъдат представяни с име и фамилия, защото те ще надживеят случайните политически микроорганизми. 

В драмата обаче има един удивителен психологически аспект, който е трудно да си изясним докрай. Заради това ще се опитаме да се докоснем до него гневно и политически некоректно, пък ако искат правозащитници и романтични политолози да ни скачат и да се гневят. Защо нито един министър не подаде оставка след такъв гаф? Защо?

След такава серия от издънки във всяка друга държава и вътрешният, но най-вече правосъдният министър отдавна щяха да са си написали оставките и да преминат в редиците на пенсионерите. Подобни гафове не говорят за случайни грешки. Арогантното бягство, осъществено като холивудски екшън, съвсем ясно показва, че местата за изтърпяване на наказанията за прогнили, а хора, които са назначени да охраняват затворниците влизат в комбина с тях. Да, знам, видях, че видни шефове на различни нива в правосъдната система се опитаха да отрекат това. Тяхно право е да лъжат медиите и обществото в очите. Но всеки, който е запазил поне две свои мозъчни клетки непокътнати може да се досети за плашещата истина. Пелов и Колев нагледно доказаха, че от български затвор може да се избяга по всяко време. Първите реакции на министърката на правосъдието Цецка Цачева обаче съвсем не бяха саморазтърсващи или ярки. Точно обратното - тя направи и невъзможното, за да заобиколи въпроса за носенето на отговорност и да го замъгли максимално с плоски изречения и нелепи твърдения. "Оставката е най-лесното нещо", обяви пред журналисти тя и никой от тях не се осмели да я попита защо тогава я бави. След това се оказа, че Цачева щяла да подаде оставка, ако премиерът я поиска от нея. Което в случая е опит Бойко Борисов да бъде вдигнат като щит пред нейните собствени гафове. Да, министър-председателят носи отговорност за всеки свой министър и тя трябва да му бъде търсена докрай, но самата Цачева показа, че се чувства единствено отговорна пред него. А това е допълнителен гаф. Значи за теб не са важни гневните и стреснати хора, които видяха как двама психопати могат да си излязат от Централния затвор все едно са тръгнали на разходка. Значи за теб пет пари не струват всички, които задават въпроси и искат поне веднъж нещо в България да стане като в нормалния свят. В миговете на чудовищна криза Цачева се държа като върховен бюрократ, а не като политик. И за втори път в своята безлична кариера сътвори драматургия, която разклаща правителство. Защото нека да припомним - именно нейната загуба на президентските избори през 2016 година доведе до края на кабинета "Борисов" 2, а сега бездействията й за пореден път удариха като торпедо новото управление. Бойко Борисов е намерил рецептата как да излиза сух от политически скандали - той винаги търси някакво противодействие, концентрира се в друга сфера, търси начин да създаде различни новини. Но тук говорим за пробойна в сигурността, тема, която е заявена като топприоритет от страна на ГЕРБ, диамантът в короната им, перлата в техните телевизионни хвалби и медийни нарцисизми. Точно заради това тази криза няма да отмине. Цецка Цачева ще остане да гнои като пъпка върху лицето на тийнейджър с изявен апетит към сладкото. Тук виждаме особената ехидност на ситуацията. Ако Бойко й взема главата, това означава да признае мащабен пробив в сигурността. Оставането й пък ще се превърне в повод за безкраен виц из мрежите. И цялото това напрежение може да бъде разрешено с нещо, което Цачева не е правила нито един път през живота си - с поемането на инициатива, с показването на индивидуалност, с излизането от кошмара на общите фрази и заучените клишета и доброволното й оттегляне.

Същото важи и за вътрешният министър Валентин Радев. В признанията му пред парламента стана ясно, че МВР още преди година предупредило, че двамата избягали готвят бягство. Да, министерството на правосъдието се е издънило, но полицията къде я спяла? Или министърът смята, че неговото ведомство е просто диспечерски център за препредаване на сигнали? Подобни въпроси могат да получат адекватен отговор единствено с оставка, защото след такъв провал на координацията на обикновената електорална единица започва да й се повръща, защото осъзнава, че цялата сигурност, която й обещават е един красив розон балон, пълен с топъл въздух. 

Цялата история може да бъде разгледана и като зловеща метафора за прехода у нас. Обикновените хора не могат да мръднат наникъде, защото са приковани от сметки, ЧСИ-та, банки и всякакви други форма на гадост. А рецидивистите са на свобода и са неоткриваеми като Антон Тодоров, когато го поканят да говори за книгата си "Шайка". И на на този фон всички получихме като солиден десерт бляскавото откровение на Данаил Кирилов, че от времената на граф Монте Кристо се случват бягства от затворите. Лично за мен по-големият бисер бе сътворен от Цветан Цветанов, който обяви тази фраза за "исторически преглед", но поразителното в нея не е омесването на литература и реалност. Това е прийом, който доскоро единствено редовните посетители на Четвърти километър възприемаха като адекватен. Поразителното е отказът на ГЕРБ поне за миг да погледне критично на тази ситуация и да се опита да реши проблема не с тъпотии, а с реални действия. Заради това с удивление слушах реторичното безумие на Кирилов и го чаках в следващия момент да обяви, че Пелов и Колев може да са избягали, но поне Ханибал Лектър се намира зад решетките. И противно на много експерти не намирам това за интелектуална ограниченост. О, не. Интелектуалната ограниченост е перфектното извинение, най-добрата маска, а ГЕРБ искат точно това. Литературните инвенции при тях са форма на брутална наглост и прекомерна арогантност. Това е директно съобщение в очите на хората, че нито едно тяхно съмнение няма да бъде адресирано, че нито една тяхна тревога няма да получи реален и адекватен отговор. Пред очите си имаме хора, които все повече живеят в кула от облаци и усвоени кинти, а това е причината й все повече да се откъсват от реалността. Граф Монте Кристо и реални психопати - къде е разликата. Този самозабравен елит е наясно, че неговото поколение няма да се сблъска с тях. Те са защитени и доволни. Всички останали могат само да мечтаят за оставки, отговорност, нормализация и поне един-два прилични отговора. И именно това ще заличи всички външнополитически маневри и спецефекти на Борисов. Защото колкото и да храниш един народ с телевизионни образи, той най-накрая ще поиска истинска храна. И нея не може да им я сервира граф Монте Кристо...

Въоръжете чистачките и уволнете ГЕРБ!

В България очевидно всичко трябва да се превърне във фарс, за да можем колективно да осъзнаем какво е истинското състояние на държавата и на онова, което твърде смело и много пресилено наричаме "управление". Точно такъв проблясък на знание с елементи на буйстваща комедия беше бягството на Радослав Колев и Владимир Пелов от Централния софийски затвор. Новината можеше и да бъде подмината в мътния поток на ежедневни глупости и дивотии, но някои подробности от историята сякаш просто бяха създадени за роман. Като факта, че затворниците са получили оръжие в затвора с колетна пратка. Или още по-безумното - бягайки те са били преследвани не от надзирателите, а от чистачката, която успяла да ги проследи до колата им за бягство с тъмни стъкла. Легендата за чистачката получи такова медийно отразяване, че вътрешният министър Валентин Радев само след два дни се вбеси и разкри нови подробности. Не чистачката Христина преследвала бандитите, а социалният работник Кръстьо. Чистачката само (и тук ще дадем думата едно към едно на министъра, защото, опасявам се, че тази богата словесност не подлежи на качествен и смислен преразказ) "е искала да види и тя, защото не е повярвала какво се случва". Значи социалният работник преследва бягащите затворници, а чистачката тръгва по следите му, защото просто се интересува дали този екшън ще свърши с хепиенд. И нито дума къде са били надзирателите в затвора, защо нито един от тях не се е появил на драматичното местопрестъпление. Всъщност това мълчание е в основата на проблема, но нека да допълним случката с още малко политически подробности.

Бягството на двама психопати с дълги криминални досиета, агресивни, посягали на хора и на органите на реда просто нямаше как да не се превърне в политически проблем. И темата буквално зареди с напрежение парламента. Мнозинството реши, че парата трябва да бъде изпусната и привика вътрешният министър Валентин Радев и правосъдната министърка Цецка Цачева, за да дадат обяснения по случая. Вместо яснота обаче всички чули двата разказа останаха с впечатление за една тромава, абсолютно безполезна и тежко неадекватна система за сигурност. От МВР обявиха, че още преди година подали сигнал за готвено бягство на Пелов. Така и не стана ясно на кое бюро е потънал сигнала и какво се е случило с него. Цачева пък бе възприела друга тактика - тя построи разказа си така, че да не отговаря на въпроса къде й е оставката и кога точно ще я депозира. Министърката прояви чудеса от реторично майсторство, за да замъгли въпроса и да се изтегли в сенките. "Подаването на оставка е най-лесно. Готова съм да я подам, когато премиерът ми я поиска", обяви пред медиите тя. Всъщност Цачева може и да не разбра, но нейната политическа кариера приключи. След години безлично съществуване по върховете на политическата власт в последните две години тя натрупа отрицателен политически капитал - загуби президентските избори през 2016 година и се издъни на един от най-безличните постове в правителството. Но е важно да се отбележи модела. Цялата власт - кабинет, парламентарно мнозинство и присъдружни политолози се включи в защитен модел. Те не тръгнаха да разследват, не тръгнаха да изясняват, а да замазват следи. Това е моделът на поведение и вероятно именно в него трябва да търсим отговора кой помогна на затворниците да избягат от охраняваната сграда. Пред нас имаме власт, която само имитира твърдост и размах, а всъщност е подчинена на корпоративни мрежи и феодални интереси. Подобна система може да функционира само в частна, а не в обществена полза и заради това, когато някъде схемата се издъни, когато бушоните гръмнат мелодраматично, вместо отговори получаваме абстрактни обобщения и литературни уверения, че нищо извънредно не е станало. Защото именно така ще се запомни този случай. Със странното самоуспокоение на шефа на правната комисия Даниил Кирилов, че от времената на граф Монте Кристо винаги е имало бягства от затвора. По-късно главарят на депутатите от ГЕРБ Цветан Цветанов обобщи това с фразата: "Колегата Кирилов направи исторически преглед...". Граф Монте Кристо бе изкаран исторически герой. Класически номер.

И понеже ГЕРБ се опитаха с литература да замажат кървавите си отпечатъци на местопрестъплението трябва да ги предупредим, че дори в това символно поле могат да претърпят политическа загуба. Да, Едмон Дантес избяга от замъка Иф в дебелия епос на Дюма-баща, но пък нека да си припомним култовата творба на Свобода Бъчварова "Опасен чар". Там главният герой в поредното си превъплащение на капитан Илия Буревестников мъдро ковеше една от своите бъдещи жертви: "Мирише ми на командировка в Софийския Централен Затвор… От мен един съвет: килия 213, вторият етаж, южното крило. При бай Ставри... познавам го лично... Човекът е строг! Но справедлив. Много обича майтапите". Само си представете какво време е било - Централният затвор е символ на неотменимата съдба, на наказанието като закономерен завършек на престъплението, на нещо с което всяка криминална активност прекъсва. Тоест аргументът - още от времената на граф Монте Кристо са ставали бягства може да се отговори единствено с: "Да, ама ако бай Ставри беше надзирател бягство никога нямаше да има".

Всъщност нагазихме в полето на литературата, защото анализът на действителността ще горчи като отрова. Бягството осъществено по този начин показва, че системата е прогнила като дървена къща насред блато. Подобно действие нямаше как да е възможно без съучастие на персонала и нямам представа колко време ще отнеме на разследването на случая да го установи, но всеки доклад без посочване на съучастници сред надзирателите със сигурност ще е фалшив. Подобно бягство няма как да стане без пълно безхаберие в министерството на правосъдието, стигащо чак до управленско ниво и мащаб. Именно в мигове на криза всеки път се вижда как в България основите на държавата са глинени и могат да рухнат при всяко дребно събитие, което се превръща в медийна сензация. Всеки път отново и отново с налудничава упоритост излизат истории, които ни показват, че живеем само в спомена за държава. Това, което наричаме "държава" днес е някаква комбинация от патетични уверения, които нищо не струват, тотална бюрокрация, удавена в собствените си бездействие, оставени на самотек жизненоважни системи и хора, оставени сами в мисията си да свършат нещо без да знаят кое е правилно и кое не. И когато човек се опита да проследи драматичните нишки на този фарс, всички екстремни подробности около изчезването на престъпниците, всички политически пируети от лъжи и измами, започва да се пита дали не трябва радикална реформа в тази страна. Въоръжете чистачките и уволнете министрите. Може би това ще е началото на нещо по-полезно за страната. По-полезно от колективното безсилие и тотална арагантност на ГЕРБ и управленските недоразумения на тази формация, която трайно се превръща в основна заплаха за сигурността на България.

Точат ли ножове за Борисов евроатлантиците в ГЕРБ?

Решението на правителството да не експулсира руски дипломати вероятно е причинило тежки геополитически киселини в стомаха на Иво Инджев, с голяма вероятност е накарало Илиян Василев да удря главата си в стената, донесло е тежък махмурлук на Александър Йорданов и е хвърлило в траур цялата редакция на вестник "Дневник", но то беше единственото възможно и правилно. Всичко останало беше път към криза, хаос и бури. Подозирам, че върху България е бил оказан огромен натиск, свързан с извиване на ръце, закани и подхвърляне на бонбончета. Самото поведение на Борисов издаде това. Първоначално той обяви, че България няма да действа без доказателства, а веднага след срещата във Варна стана ясно, че страната ни привиква нашия посланик в Русия на консултации. Стигна се до усещането, че натискът работи, свършил е работа и просто се чака време, място и форма под която да бъде съобщена гадната новина. Но се оказа, че детонаторът не е активиран.

Всъщност решението на Борисов го спаси от падане на правителството. И това щеше да стане не заради външни влияния, скрити намеси, дълги ръце, чужди съветници или сиви кардинали, а защото хората масово и яростно нямаше да приемат подобно действие. Евроатлантическото морализаторство може да бъде търпяно докато стои в есетата на дясната политология или в сълзливите декларация на "Да, България". Но реалното дрънкане на оръжие, влизането в орбитата на истински конфликт, смрачаването на отношенията с Русия щеше да е реален катализатор на изключително мощни протестни процеси. Резултатът в крайна сметка можеше да един-единствен - разбиването на парчета на "Борисов" 3. Трябва да отчетем едно без да се опитваме да хвалим Борисов, той и без това си има твърде много кандидат-бардове. За втори път в политическата си кариера той парира опит за вкарването на страната ни в реални враждебни действия срещу руската федерация. Първият беше, когато през 2016 година спря една инициатива на тогавашните президент и военен министър Росен Плевнелиев и Николай Ненчев България да участва в обща флотилия с Румъния и Турция, която да се противопоставя на руското военно присъствие в Черно море. "Аз искам на Черно море да виждам платноходи, яхти, туристи, мир и любов. Не искам на курортите ми да се разхождат военни фрегати напред и назад", каза тогава в своя нарцистичен стил Борисов. Днес той продължава своята политика в това отношение, което показва, че инстинктът му за оцеляване още работи. 

Разбира се, върху правителството веднага се посипаха клетви, обвинения и хленч от страна на онази малка секта на която единствено медиите обръщат внимание и продължават да наричат "традиционна десница". Трудно е да се обобщят в един строен и логичен текст техните безкрайни претенции, но за да видим другата гледна точка нека да потърсим някакъв по-автентичен и бляскав пример. И го откриваме в "звездата" на дясната политология Даниел Смилов. Автор, който е много подходящ за всеки, който си търси нещо хумористично преди лягане. Смилов е Удхаус, но с научни претенции и евроатлантическо мрънкане, което разнообразява със стържещи нотки на хорър. В неговите хленчове срещаме идеалния аргумент за проява на "солидарност": "100% доказателства за криминално престъпление се приемат единствено от съд. Това отнема доста време - понякога години. Политическите решения са нещо различно и те се вземат в реално време на базата на съществуващата информация и на доверието в преценката на институции и съюзници. Така както България се довери на НАТО в казуса Косово и си отвори път за членство в тази организация..."

Интересен пример е избрал хумористът. Косово? Силно.

Чудно обаче защо ли не е дал по-близкия по време и аналогия пример - Ирак. България се довери на своите съюзници, влезе в коалицията на желаещите и плати с българска кръв лъжите и грешките на своите съюзници. Уверяваха ни, че един ден в Багдад ще има булевард "България". Не съм чувал за подобна инициатива. Знам само че онова доверие взе реални човешки животи и почерни реални съдби на българи. Хумористите са големи майстори на реториката, когато трябва да залагат чужди съдби и да вият правоверно гръбнак пред политическо фентъзи. Ами, ако съюзниците ни пак бъркат със своята преценка? Така де - това не е прецедент, нали? Според дясната хумористична политология обаче няма такава опция. Великобритания е права дори, когато съгреши. Такова доверие не проявява дори и садо-мазо героинята на "50 нюанса сиво", но пък знае ли човек - подозирам, че Смилов именно от такива четива черпи вдъхновението са своите политическо-хумористични видения.

С решението си Борисов избегна този капан, защото нагнетяването на напрежение в такава ситуация е като да си играеш със запалка в барутен погреб. За първи път от много години насам България избра наистина да е на страната на мира и диалога, а не на правоверните метани пред чужди грешки и нелепи версии. 

Пред Борисов обаче стои не само геополитически проблем. Аферата "Скрипал" и настояването на Великобритания за пълно доверие в нейното конспиративно фентъзи осветици като светкавица истинска пробойна в самата партия ГЕРБ. От първите мигове на скандала Цветан Цветанов се превърна в най-правоверния глас на "съюзническата солидарност". Именно от него дойде нагнетяването на политическото напрежение в страната след като още в началото Борисов застана на коренно противоположни позиции - че България ще чака доказателства преди да действа. Заместник-председателят на ГЕРБ беше този, който тръгна да твърди, че ще експулсираме руски дипломати и влезе в тънката игра на ритането с подковани бутонки по кокалчета на премиера.

Цветанов не се отказа от своето поръчение дори и след решението на Съвета по сигурност. В парламента той устрои истински цирк, ръсейки обвинения срещу президента, че служи на чужди интереси, срещу БСП и остави отворена възможността България да преразгледа своето решение. Не мисля, че това е обикновен театър или разиграване на старата пиеска "добро ченге - лошо ченге". Тук говорим за реален вътрешнопартиен сблъсък, който става все по-очевиден с всеки пореден скандал. Председателят и заместник-председателят на ГЕРБ се раздалечават стратегически и е очевидно, че поне един от тях действа под чужда диктовка, влияние и идеи. Една партия може да се научи да оцелява, когато е поставена под външен натиск, но когато пукнатините са вътрешни тогава земетресението е неизбежно. Май ще се окаже вярно култово прозрение на Троцки, че основните сблъсъци в българската политика винаги са по линия на външни влияния и политика. И фактът, че ГЕРБ постепенно се срасна с държавата прави така, че всеки конфликт вместо да ги изправя срещу противник все повече ще ги изправя един срещу друг. Виждаме днес само началото на разлома. 

Свлачището тепърва предстои.

Пържете се, мамка ви!

Не съм вярвал, че ще доживея до мига в който ще чета статии на "десни" политолози, интелектуалци и свободни пияници и ще се заливам от пречистващ смях все едно съм попаднал на забравен епизод на Бени Хил. Казусът "Юлия Кръстева" обаче по толкова брутален начин изтика напред токсичното лицемерие, че наблюдаването на процеса е като катарзис по осъзнаването на някои тежки истини за интелектуалната ситуация в нашата родина. Ще подминем тези, които се отричат от Юлия Кръстева, водени от маниакалната подлост винаги да заемат моралистични пози и да имитират възвишена съвест. Тези, които до вчера кърщеха пръсти пред нея днес вече бърчат гнусливо носове и твърдят, че никога не са разбирали нейния маоизъм. Перверзно до болка, но досадно банално.

Много по-интересни са втората група от десни мислители. Тези, които изведнъж "проумяха" и ужасено откриха, че Комисията по досиетата е като пещ на концлагер, която не може да донесе нищо полезно в този свят, дори и да назначим в нея само ангели със съдебни сертификати за невинност. Най-добре обобщен този морален гърч го открих в един текст на Огнян Минчев и сега ще минем с моторна резачка през него. В този текст, искам да предупредя, ще се водя от един основен мотив и няма да приема никакви забележки по него. Този мотив е злорадството. Да, черна мотивация, не особено полезна, но тя е последният ни останал начин да преживеем тази интелектуална кланица. С години гледахме как "дясното" се наслаждава на досадния процес по транжиране на миналото, на дисекцията на живо на историята, която им беше нужна умъртвена, изнасилена и пренаписана, за да има терен за техните измислици, фантазии за съпротива и всякакви други халюцинации, които се опитаха да ни убедят, че са истински. Точно заради това "досиетата" бяха тяхната естествена среда, както канализацията е естествената среда на хлебарките. С което не поставяме знак за равенство между хлебарките и десните интелектуалци. Бедните насекоми - те не са съгрешили с нищо, за да заслужават подобно брутално сравнение. Но в огъня на колективното убийство на историята нито един от дясната интелектуална хунта нито за миг не се опита да прояви съвест, разбиране, да схване процеса в неговата дълбочина, да се опита да хвърли към миналото не боздуган, а мост. Те се държаха като екзекутори с лиценз за убийство, като пияни войници с огнепръскачки и се наслаждаваха, защото се самозалъгваха, че завинаги са хванали експреса на победителите.

И изведнъж дойде бомбата "Юлия Кръстева", която показа, че посоката на битката се обръща, че създаденото чудовище започва да се обръща срещу онези, които мислеха, че го контролират. И тогава започна комедията. 

Време е да дадем думата на Минчев. Той е направил синтез на хленчовете, които чуваме: " Мисля, че в голяма степен се разминаваме със смисъла от отваряне на досиетата – с преживяването на катарзис, с осъзнаването на собственото си минало и с надмогването на собствената си слабост". Стига бе! Сериозно ли? Сега ли го научи? Едва през 2018 година ли го осъзна? Отварянето на досиетата никога не е целяло пречистване. Това беше политически инструмент. Да, Комисията бе създадена по време на Тройната коалиция, но не си спомням дясната мисъл да е била против. Напротив - тя видя в този жест и решение нейният шанс да хване историята за шлифера, да й даде посока и да я допише в героична светлина. Досиетата са любимият фетиш на прехода, конспиративният оргазъм на една малка клика, която си мислеше, че така ще приключи миналото и ще уеднакви и сатанизира всички. Това, което не разбраха и никога не проумяха докрай, че всъщност генезисът на онова, което наричаме "интелектуално дясно" е доноснически. Нека да не се лъжем - в България от един момент нататък единствените автентични дисиденти и несъгласни хора бяха в редиците на БКП. Извън нея всички бяха приели нагаждачески позиции, клечаха и чакаха постове и кариерно развитие. И понеже преходът беше реванш на безгръбначните те искаха досиетата да решат проблема за тяхното минало. А имаше само едно решение - да хвърляш кал в безреда и да дишаш учестено и морално, когато ти говорят за миналото. 

Днес вече виждаме как Минчев тежко стене, че законът за досиетата не давал възможност да се разграничат подлеците от хората, които са направили компромис със съвестта си, но не навредили реално на свои съграждани. О, не! Нима има разлика между тях? Защото дълги години ни казваха точно обратното. Че всички са едни и същи. Представителите на левицата години наред обясняваха, че избраният подход е мрачен, подвеждащ, манипулативен и дава индулгенция на доносниците, но тогава десницата беше опиянена от собствените си интелектуални дроги и пет пари не даваше за предупрежденията. Днес махмурлукът дойде и вече търсим поставяне на граници. Много е късно. Такива граници няма как да бъдат вдигнати. И всеки, който настоява да ги има трябва да направи следващата крачка - да обяви, че в ДС е имало както лоши, така и добри хора. Тоест хора, които са гледали на присъствието си там като начин за защита на националните интереси. Иначе се получава страховита морална перверзия - нашите агенти са добри, а всички останали лоши. Нашите доносници имат съвести, а останалите са безсъвестни гадове. Нашите компромиси са разбираеми, но компромисите на останалите са непоносими. Едва, когато огънят стигна до тях, изведнъж десните интелектуалци почнаха да искат нюансиране на случаите, да се търси дълбочината на всеки процес, вторият план на всяко досие. Колко е смешно!

Комисията съществува над 10 години, а темата за оценката на компромисите се появи едва сега на дневен ред. Защо? Ами защото Юлия Кръстева попадна в транжорната. Когато там се гавреха с живи хора, тъпчеха техния живот и идеи това беше нормално, а изведнъж стана опасно, така ли? На този свят никога няма да има нищо по-гадно от закъснелите разкаяния, които винаги звучат като цинична шега. Защото инженерите на историята не схванаха, че тоталното очерняне ражда една естествена меланхолия на паметта. Не можеш да излъжеш отделната електорална единица за живота, който сам е живял. Отказът да приемеш черната измислица роди идеята за светлото минало. И виждам как дясната мисъл се гърчи при разказването на тази версия, защото подсъзнателно знае, че тя е нейния родител. И досиетата, тяхното отваряне много помогна. Защото един по един най-ярките отрицатели на миналото и пренаписвачи на историята се оказаха агенти, доносници, сътрудници на същата тази ДС. И почвам да си мисля, че призивът за оценяване на компромиси всъщност е вик за милост. Те искат пощада от чудовището, което сами създадоха.

Дано някой ден да получат прошка.

Аз лично такава не давам. 

Пържете се, мамка ви!