Решението на правителството да не експулсира руски
дипломати вероятно е причинило тежки геополитически киселини в стомаха на Иво
Инджев, с голяма вероятност е накарало Илиян Василев да удря главата си в
стената, донесло е тежък махмурлук на Александър Йорданов и е хвърлило в траур
цялата редакция на вестник "Дневник", но то беше единственото
възможно и правилно. Всичко останало беше път към криза, хаос и бури.
Подозирам, че върху България е бил оказан огромен натиск, свързан с извиване на
ръце, закани и подхвърляне на бонбончета. Самото поведение на Борисов издаде
това. Първоначално той обяви, че България няма да действа без доказателства, а
веднага след срещата във Варна стана ясно, че страната ни привиква нашия
посланик в Русия на консултации. Стигна се до усещането, че натискът работи,
свършил е работа и просто се чака време, място и форма под която да бъде
съобщена гадната новина. Но се оказа, че детонаторът не е активиран.
Всъщност решението на Борисов го спаси от падане на
правителството. И това щеше да стане не заради външни влияния, скрити намеси,
дълги ръце, чужди съветници или сиви кардинали, а защото хората масово и
яростно нямаше да приемат подобно действие. Евроатлантическото морализаторство
може да бъде търпяно докато стои в есетата на дясната политология или в
сълзливите декларация на "Да, България". Но реалното дрънкане на
оръжие, влизането в орбитата на истински конфликт, смрачаването на отношенията
с Русия щеше да е реален катализатор на изключително мощни протестни процеси.
Резултатът в крайна сметка можеше да един-единствен - разбиването на парчета на
"Борисов" 3. Трябва да отчетем едно без да се опитваме да хвалим
Борисов, той и без това си има твърде много кандидат-бардове. За втори път в
политическата си кариера той парира опит за вкарването на страната ни в реални
враждебни действия срещу руската федерация. Първият беше, когато през 2016
година спря една инициатива на тогавашните президент и военен министър Росен
Плевнелиев и Николай Ненчев България да участва в обща флотилия с Румъния и
Турция, която да се противопоставя на руското военно присъствие в Черно море.
"Аз искам на Черно море да виждам платноходи, яхти, туристи, мир и любов.
Не искам на курортите ми да се разхождат военни фрегати напред и назад",
каза тогава в своя нарцистичен стил Борисов. Днес той продължава своята
политика в това отношение, което показва, че инстинктът му за оцеляване още
работи.
Разбира се, върху правителството веднага се посипаха
клетви, обвинения и хленч от страна на онази малка секта на която единствено
медиите обръщат внимание и продължават да наричат "традиционна
десница". Трудно е да се обобщят в един строен и логичен текст техните безкрайни
претенции, но за да видим другата гледна точка нека да потърсим някакъв
по-автентичен и бляскав пример. И го откриваме в "звездата" на
дясната политология Даниел Смилов. Автор, който е много подходящ за всеки,
който си търси нещо хумористично преди лягане. Смилов е Удхаус, но с научни
претенции и евроатлантическо мрънкане, което разнообразява със стържещи нотки
на хорър. В неговите хленчове срещаме идеалния аргумент за проява на
"солидарност": "100% доказателства за криминално престъпление се
приемат единствено от съд. Това отнема доста време - понякога години.
Политическите решения са нещо различно и те се вземат в реално време на базата
на съществуващата информация и на доверието в преценката на институции и
съюзници. Така както България се довери на НАТО в казуса Косово и си отвори път
за членство в тази организация..."
Интересен пример е избрал хумористът. Косово? Силно.
Чудно обаче защо ли не е дал по-близкия по време и
аналогия пример - Ирак. България се довери на своите съюзници, влезе в коалицията
на желаещите и плати с българска кръв лъжите и грешките на своите съюзници.
Уверяваха ни, че един ден в Багдад ще има булевард "България". Не съм
чувал за подобна инициатива. Знам само че онова доверие взе реални човешки
животи и почерни реални съдби на българи. Хумористите са големи майстори на
реториката, когато трябва да залагат чужди съдби и да вият правоверно гръбнак
пред политическо фентъзи. Ами, ако съюзниците ни пак бъркат със своята
преценка? Така де - това не е прецедент, нали? Според дясната хумористична
политология обаче няма такава опция. Великобритания е права дори, когато
съгреши. Такова доверие не проявява дори и садо-мазо героинята на "50
нюанса сиво", но пък знае ли човек - подозирам, че Смилов именно от такива
четива черпи вдъхновението са своите политическо-хумористични видения.
С решението си Борисов избегна този капан, защото
нагнетяването на напрежение в такава ситуация е като да си играеш със запалка в
барутен погреб. За първи път от много години насам България избра наистина да е
на страната на мира и диалога, а не на правоверните метани пред чужди грешки и
нелепи версии.
Пред Борисов обаче стои не само геополитически проблем.
Аферата "Скрипал" и настояването на Великобритания за пълно доверие в
нейното конспиративно фентъзи осветици като светкавица истинска пробойна в
самата партия ГЕРБ. От първите мигове на скандала Цветан Цветанов се превърна в
най-правоверния глас на "съюзническата солидарност". Именно от него
дойде нагнетяването на политическото напрежение в страната след като още в
началото Борисов застана на коренно противоположни позиции - че България ще
чака доказателства преди да действа. Заместник-председателят на ГЕРБ беше този,
който тръгна да твърди, че ще експулсираме руски дипломати и влезе в тънката
игра на ритането с подковани бутонки по кокалчета на премиера.
Цветанов не се отказа от своето поръчение дори и след
решението на Съвета по сигурност. В парламента той устрои истински цирк,
ръсейки обвинения срещу президента, че служи на чужди интереси, срещу БСП и остави
отворена възможността България да преразгледа своето решение. Не мисля, че това
е обикновен театър или разиграване на старата пиеска "добро ченге - лошо
ченге". Тук говорим за реален вътрешнопартиен сблъсък, който става все
по-очевиден с всеки пореден скандал. Председателят и заместник-председателят на
ГЕРБ се раздалечават стратегически и е очевидно, че поне един от тях действа
под чужда диктовка, влияние и идеи. Една партия може да се научи да оцелява,
когато е поставена под външен натиск, но когато пукнатините са вътрешни тогава
земетресението е неизбежно. Май ще се окаже вярно култово прозрение на Троцки,
че основните сблъсъци в българската политика винаги са по линия на външни
влияния и политика. И фактът, че ГЕРБ постепенно се срасна с държавата прави
така, че всеки конфликт вместо да ги изправя срещу противник все повече ще ги
изправя един срещу друг. Виждаме днес само началото на разлома.
Свлачището
тепърва предстои.
No comments:
Post a Comment