Танцът на нищожествата

Диктатурата на нищожествата, която шества като анимационен клип из българските медии или като венерическо заболяване на ума, става най-очевидно, болезнена и неприятна, когато си отиде някой значим, някой, който наистина е оставил следа, който бляска върху тъмния небосклон на България. Тогава естествения аромат на глупостта превърната в закон, на лицемерието докарано до абсолют получават плът и внимание и става страшно. Точно такава ситуация се разигра покрай смъртта на Светлин Русев. Нека да кажа няколко думи преди да ви обясня за скандала. Не мога да кажа, че Светлин Русев е от любимите ми художници. Имаше период в моя живот в който по никакъв начин не приемах неговата естетика и подход, но го правех, защото като руските футуристи смятах, че за да се осъществи каквато й да е промяна трябва да изхвърлим всичко старо от парахода на историята, да го освободим от всеки багаж и революционното действие ще дойде от само себе си. Днес помъдрях, съвсем малко, разбира се, и съм наясно, че подходът трябва да е точно обратния. Човек трябва да измисли промяната с целия исторически багаж, който носи. Защото онази другата е практически невъзможна, а и щеше да бъде политически нетрайна. Както й да е - с годините се научих да ценя Светлин Русев. И то поради две основни причини. Той е разпознаваем. Когато човек застане пред негова картина винаги знае, че е пред творба на Светлин Русев. А това означава стил, това означава естетическа следа, това е ясен знак за големина. И второ - Русев остана български интелектуалец. Тоест той не плю в миналото, не се опита да пренапише живота си, не се изкара мъченик, а стъпка по стъпка в хаоса на прехода опита и успя да запази своя образ, своето изкуство и своята естетика. С годините се научих да ценя постояннството като най-големия знак за качество. С други думи - смъртта на Светлин Русев стигна до мен като трагична новина, като голяма загуба. България се лишава от имена с огромно значение, които оставят вакуум след себе си и той не може да бъде запълнен от никой и нищо. 

Светлин Русев обаче още не беше погребан, тялото му не беше изстинало, когато от мрака на абсолютното нищо се появи някой си Теодор Ушев, който се зае с любимия танц на психодясното - да танцува върху прясно изкопани гробове. Този Ушев е нещо като коронованият културен любимец на медиите на "Америка за България", които включват изданията на кръга "Капитал", Медиапул, КлубЗет и всякаква друга дяснолиберална мисъл, която се опиянва от всичко чуждо, външно и странно. Та там Ушев е представен по следния начин: "графичен дизайнер, плакатист и аниматор, чийто филм "Сляпата Вайша" получи номинация за "Оскар" миналата година". Не знам - виждал съм доста картини на Светлин Русев, но нито една на "великия" Тео Ушев, но ще приемем на доверие, че той е авторитет, който има правото да се изказва по темата. Проблемът дори не е в това, че се опитва да прави равносметка, а че типично по български, а още по-типично за човек, който е избрал да плаща данъците си в Канада, е изпълен с реваншизъм, злоба, разрушителни страсти и елементарен цинизъм. И така изведнъж в злата проповед на Ушев се оказва, че Светлин Русев е бил законодател, но само до Калотина, човек, който контролирал целия пазар за изкуство, някакъв елементарен художник без последователи. Нещо повече - в текста на Ушев става ясно, че именно Светлин Русев е оценил неговото изкуство навремето и му е помогнал да влезе в Художествената академия, но това е признание, което не носи след себе си благодарност. Напротив - тук творческото въображение на хейтъра допълнително се развихря и вакханалията става пълна. Не съм в състояние, а и не искам да предавам творческото безсилие на някакъв анонимник, но го споменаваме, за да опишем процес. Мнението на Ушев щеше да е валидно, но само, ако това бе естетически спор приживе. Такава дискусия се води лице в лице, ако иска да има стойност. Когато вадиш нож на вече мъртъв човек, това е мародерство в неговия отвратителен духовен смисъл. И дори знам, защо ушевците не си отваряха устите докато Русев беше жив - защото това е спор, който не можеха да спечелят. Никога не биха отбелязали дори и точка, ако подобна битка се беше провела с жив противник. Заради това имам чувството, че тази порода изпитва някаква тиха и скрита радост от смъртта, защото тя им развързва ръцете да отворят чантата с гадости и да почнат да ги мятат като нечистотии из пространството. Смъртта им дава повод да пуснат цялата си емоционална смрад, защото мислят, че най-накрая ще бъдат оценени, забелязани и че всички ще рухнат от възхита пред тяхната "смелост". Всъщност демонстрацията на тази злоба показва и друго. Този образ, дори и в Канада, си остава класически българин. Дори и мъртъв Светлин Русев му е пречка, някакво препяствие, прекрасното обяснение защо той е просто един аниматор, за който две трети от хората биха питали: "я пак, какъв беше тоя". С други думи Светлин Русев е постигнал и другия критерий за величие - доста интелектуални микроби го използват като обяснение и причина за собствения си провал. Това е вечния български демон - демонът на завистта. Появява се някакъв Ушев и решава да тъпче костите на още непогребан човек, а всички десни медии колективно му дават трибуна. Бъдете убедени, ако утре на погребението на самия аниматор някой се опита да му напише подобен некролог, тези същите медии до една ще бъдат ужасени, ще пръскат гневни слюнки, ще раздават моралистични присъди и ще убиват публиката си поредната доза политически патос.

Отдавна сме свикнали на тази банална подлост от двойни стандарти на бг-дясното, но подобен радостен танц върху гроб просто не бива да им се разминава, защото подминаването му ще е начин тази диктатура на нищожествата да бъде завинаги легализирана. Разбира се, можем да видим в подобни постинги и вик на отчаяние. Светлин Русев си отиде. Сега кой ще е виновен, че света не обръща внимание на такива гении? Кой ще понесе вината, че ушевщината не е оценена, че си седи някъде в покрайнините на обществения интерес и паразитира върху гнусните думи, за да бъде забелязана? Загубата на Светлин Русев би трябвало да е огромна трагедия за всеки един от тях. Сега основното им оправдание си отиде. Тяхното алиби за незначителност вече го няма. Оттук-нататък им остава да живеят в жестоката реалност, където те са господин Никой, а дори няма върху кого да стовариш вината за това.

В позорния кръг на посмъртните оплювачи на Светлин Русев се записа и карикатуриста Христо Комарницки, който странно защо винаги съм уважавал, въпреки, че съм наясно, че неговите политически идеи са доста далечни от моите. В деня на смъртта на художника той написа, че поднася съболезнования на "всички жертви на Светлин Русев". Много обичам такава изобличителна патетика, когато няма кой да й отговори. Това също е част от моралния фалит на всички, които застават в подобна поза. Къде ви бяха стрелите и прашките приживе? Защо тогава си налягахте парцалите и мълчахте? Всъщност знам защо. Защото имаше кой д ви отговори.

Всичко описано, уви, не е само българска ситуация. Историята на изкуството е пълна с такива истории. Но тя абсолютно последователно отсява таланта, а имената на завистниците запомня като метафора. Днес всички слушат Моцарт, а името на Салиера се знае единствено като морален императив и като приказка за безкрайната завист. Пикасо оцеля в цунамито на историята, а неговите безкрайни критици не се срещат дори и като бележка под линия. Ван Гог получи посмъртната си слава, а всички, които са подминавали картините му с презрение, сигурно си отишли с тежки душевни мъки от този свят. Историята за завистта е по-стара от историята на проституцията дори, така че нека магистралните девойки да не се гордеят - завистниците са по-древни от тях, те са неизтребими, но пък служат единствено, за да може да знаем кой е значим и кой си струва. Светлин Русев издържа този тест и можем да му завиждаме благородно за това. Видях колко много хора се струпаха на неговото поклонение. Без държавна организация, без някой да ги кара. Хората винаги знаят когато се разделят с някой от великите.

Цялата тази сага има логичен и безпощаден финал. Много след като никой няма да знае кой е Тео Ушев, хората ще продължат да помнят Светлин Русев. Историята е абсолютно последователна в това отношение. Тя има памет само за онези, които имат реална стойност, а не за напомпаните с медиен адреналин ГМО-та. Тоест отсега ми е тъжно за тео ушев. Умишлено съм го написал с малки букви. Той с нищо не е заслужил големите.

Мрачният край на либералната утопия

Репортажът на бТВ за отнемата на деца в Норвегия събуди обществените духове по който обикновено ги будят или политическите теми или опитите на някоя фолкпевица да запее стихотворение от Вапцаров. Имам чувството, че темата отпуши нещо по което българите (а голяма част от тях вече имат емигрантски опит и то в напълно чужди страни) отдавна искат да говорят, да се оплачат, да споделят, просто да разменят няколко думи. Сюжетът с няколко думи: доста български двойки се оплакват, че в Норвегия службата за защита на децата е получила свръхзаконови прави да отнема деца от семействата, дори и въз основа на непроверени доноси. И привеждането на статистика е като удар с юмрук в брадичката - през 2016 г. в Норвегия са родени 58 890 деца, а броят на сигналите за деца в риск е 58 200. Това означава, че Службата за защита на децата започва да действа като някакво възпитателно НКВД, узаконена е да възмездява по брутален начин и най-важното да разбива човешки съдби и семейства. 

Случилото се в Норвегия, разбира се, има и съвсем техническо обяснение. Все пак говорим за друга страна, която е създала съвсем различна социална система. Тя третира децата като най-важното нещо в едно общество и не толерира никаква проява на насилие срещу тях. И, разбира се, с част от мерките човек не може да не се съгласи - там шамарът е престъпление и е добре и у нас доста хора да си го набият в кратуните. Също така няма начин да откажеш имунизация на детето. Което ми звучи повече от похвално. Родителят, ако иска да вярва, че рептилите управляват земята, но здравето на следващото поколение не е нещо, което може да бъде застрашавано.

Но оттук-нататък опираме до най-важното. Че такава социална система, която е подчинена на либерални ценности и свободата, много лесно може да се превърне в машина, която безогледно гази хората. Насилието не може да бъде толерирано, но всяко възпитание всъщност е вид насилие. То няма непременно физически форми, но процесът в който едно дете да научи да отличава правилното от неправилното всъщност си е живо насилие над природата. Цялата ни цивилизация почива върху това интелектуално насилие. А норвежката система действа просто самоубийствено. Ако родителите не могат да възпитат децата си, тогава на какво трябва да разчитат. На сляпото действие на природата? На връщането към райската невинност? Всъщност невинността по природа е зла, защото означава да не можеш да различиш лошото от доброто. И точно тук либералната утопия страшно много започва да прилича на фашизъм, защото тя се намесва там, където автентичните либерали никога не са искали да имат присъствие - в семейните отношения, в клетката, която изгражда обществото. Днес от загриженост за всичко по всяко време се стига до брутална намеса в живота на хората, до раждането на абсурдни и нелепи правила, които рано или късно ще накажат най-големите си жертви - децата, които би трябвало да спасяват. Защото има ли по-голям ужас за едно дете да го вземеш от майка му и да го пратиш в приемно семейство и то не въз основата на реално насилие, а просто върху донос?

У нас из медиите плъзнаха доста защитници на подобен подход към децата, които, разбира се, просто си чешат езиците и главата им прелива от хибридна война и фобии. Някои дори обявиха всяко мнение срещу подобно отнемане на деца именно за подла атака от страна на Кремъл. Но с тази лудост ще са заниваме някой друг път. Норвегия е типичния пример как всяка идея, която бъде доведена до абсурд се превръща в своята противоположност. Когато настояваш за свръхсвобода много често стигаш до държава-затвор. В случая, когато проявиш фанатизъм в прилагането на либералните ценност, крайният продукт опасно много прилича на фашизъм. И то безмилостен, мрачен и абсолютно лишен от духовност. Самият факт, че тази система допуска доноса като форма на комуникация с обществото означава, че нещо в нейните основи куца. И всъщност, ако погледнем Норвегия с очите на чужденец можем да видим симптомите на болестта не само на отделната държава, а на цяла една система, която се опитаха да ни представят като абсолютно незаменима. Което е много жалко, защото аз съм възпитан да ценя част от либералните ценности и ми харесва поривът по абсолютна свобода и свободни отношения между хората. Но от друга страна с очите си виждаме как от тях абсолютно нищо не е останало. Защото ако екстраполираме случилото се в Норвегия и го прехвърлим като прогноза за близкото бъдеще на целия континент - то не е далеч деня в който децата ще бъдат отнемане при раждане, за да бъдат възпитавани отделно от родителите, настойници и всичко останало. Звучи като нещо, което единствено мрачното въображение на Оруел би създало, но ето примерът е пред очите ни. И той се разстраства със скоростта на раков тумор.

И какво се оказва - живеем в свят, който трябваше да бъде най-добър от всички възможни, а ето че днес ни тикат възпитателни системи, Истанбулски конвенции и какво ли още не. Защото в в своя абсолютен и радикален край либералната утопия води до стада от разкачени от ценности хора, израсли като ГМО в оранжерии, неспособни на критичен дух, самостоятелно мислене и дори минимален бунт. 

И това не е преувеличение, а просто мрачен поглед във възможното бъдеще.

Салто морталетата на Борисов по темата АЕЦ "Белене"

Сагата "АЕЦ "Белене", която успешно вече се точи 37 години, и може да се конкурира единствено с "Дързост и красота" в последните няколко седмици получи нов пик и емоционално развитие. Всъщност истинският рестарт на екшъна започна още през февруари, когато Бойко Борисов удари на масата една донякъде екзотична идея - новата АЕЦ да стане общ балкански проект. Фантазията му беше качествена, но все още не е ясно дали в нея за замесени нелегални субстанции и забранени препарати - всички страни от Балканите стават акционери в проекта. Уви, неговите колеги така и не оцениха този импровизаторски талант и запазиха гробно мълчание. Нормално е - енергийният сектор е висококонкурентен и всяка отделна държава има собствени задачи за решаване и цели за постигане. Енергиен кооператив звучи възвишено, но тотално вън от реалността. 

Още тогава обаче беше ясно, че проектът "Белене" се изпълва с актуалност и така преди десетина дни Борисов обяви, че "узрял" за него и, че има китайски инвеститор. После нещата се развиха с главоломна скорост. Оказа се, че премиерът отдавна готви и посещение в Русия, изобщо ядрената енегетика отново стана топ-темата на българската действителност. Точно тук обаче се налага да поемем глътка пролетен въздух и да удържим розовите мисли, които нахлуват в главата ни. Защото се налага да припомним малко хронология на романтичните отношения на Бойко Борисов с темата АЕЦ "Белене". Както и преди съм казвал: товава е като спанака - гадно ядене, ама помага на мозъчните клетки и на доброто кръвообръщение.

През 2009 година първият кабинет на Борисов стопира напълно работата по АЕЦ "Белене", която прокълната Тройна коалиция беше докарала почти до подписване на договор. Какво се случи след това не е ясно, но си спомняме, че през целите 2010 и 2011 година премиерът се изживяваше като страстен защитник на електроцентралата, както сочат многобройните заглавия и телевизионни участия. Нещо повече - Борисов гръмко отстояваше идеята, че участието на държавата трябва да е минимум 51 на сто. След това, дали поради липса на хапчета или заради друго състояние на душата, изведнъж "Белене" му се привидя като гьол. Започнаха да се сипят черни обвинения за това как кабинета "Станишев" е закопал милиарди там. Вихрушката стигна и до парламента и депутатите от ГЕРБ наложиха мораториум върху проекта. В началото на 2013 година се проведе референдум - с разгромителен резултат от 60 срещу 40 спечелиха привържениците на "Белене", но ГЕРБ не се съобразиха с това.

Минаха две години и разкаяние никакво. 

Дори напротив - през 2015 година шефката на политическия кабинет на Борисов Румяна Бъчварова гордо би тъпана и се удари по гърдите, че именно нейния шеф е спрял три големи руски проекта. Едва ли е подозирала, че тази фраза ще стане легендарна и ще се връща като камшик при ГЕРБ през дългите месеци, когато се опитваха да се изплъзнат от тази отговорност. Тук сагата доби нови измерения - руснаците осъдиха България да плати изготвеното вече оборудване и Борисов-2 се видя в чудо какво да прави с реактора. През 2016 година например се опита да го продаде на Иран. Ако някой някога снима комедия за ядрената енергетика сигурно ще започне с подобна сценка. И така доплуваме до 2018 година, когато изведнъж Борисов се обяви за отмяна на мораториума върху централата. За да преведем - Борисов от 2018 година се оказа в пълна опозиция на Борисов от 2012 година. Това е сигурен знак, че или нещо е преграло в мозъка ти или си се задържал на власт много повече време отколкото е полезно за душата и умственото здраве. Опозиционната линия обаче продължава, защото доколкото разбираме от откъслечните изявления на властта сега на митологичният китайски инвеститор изобщо не му се поставя изискване за държавно участие. АЕЦ "Белене" като изцяло частен проект. Това доскоро щеше да звучи като пълен кошмар. През годините много слушах обвинения към Тройната коалиция, че не приключила проекта навреме и то така, че да го направи необратим. Да, ама братовчедите на Сатаната преговоряха до последно именно, защото не можеха да си представят "Белене" като частен проект и искаха държавата на всяка цена да има контрол върху него. Сега обаче времената вече излязоха от психически контрол и фармацевтичната индустрия просто не може да се справи със нуждата от все по-силни хапчета. 

С други думи - въпросът изобщо не опира до това дали ще се строи АЕЦ "Белене". Очевидно е, че тази централа трябва да бъде построена и този въпрос изобщо не стои на дневен ред, напук на обичайните 300 заподозрени от центъра на София, които няма какво друго да правят освен да са срещу всеки сериозен проект на страната. Големият въпрос е - може ли Борисов да построи АЕЦ и тук отговорът е очевиден и болезнен. Истината не се крие в социологията, а в биографията, гласи една легендарна мисъл на Робърт Пърсиг. С оглед на политическата биография на Борисов се вижда, че той не е в състояние да прояви дори елементарна политическа последователност, която е жизнено необходима за толкова мащабен проект. Борисов не може да стои наистина. Той симулира кипеж, но не знае как да си поставя дългосрочни цели. Геополитическите му флуктуации също вредят на всяка дългосрочна цел. Тоест - Борисов не заслужава да му се разписва празен чек. За около 8 години той е сменил позицията си три пъти. Ще го направи и четвърти. Ако е вярно, че на "лъжата краката са къси", то Борисов отдавна трябваше да е видим само с микроскоп. АЕЦ "Белене" ще има, но лентичката ще я пререже друг. 

За ужас на Микроскопичния.

Могат ли Борисов и Радев да играят в тандем по темата „Русия“?

Посещенията на Румен Радев и Бойко Борисов в Русия събудиха толкова много запалянковски страсти из медиите и социалните мрежи, че невнимателен зрител на процесите като едното нищо щеше да се обърка, че финалът на Шампионската лига спешно е преместен от Киев в София. Фронтовите линии бяха ясно очертани. От една страна стояха талибаните на ГЕРБ, които подплатени с медийна любов и анализаторска страст започнаха да замерват Радев с обиди, че бил унижен, че не му обърнали внимание, че е влязъл в ролята на пощальонче на Борисов, че просто е утъпкал пътеката, а дори и, че е превишил правомощията си. От другата страна - червените хунвейбини и полковете от симпатизанти на Радев отвърнаха на огъня с биене в гърдите, че посещението на президента отпуши възможността за диалог, че държавният глава методично и последователно остава верен и изпълнява предизборната си програма и, че премиерът може единствено да диша прахта, която бомбардировачът вдига след себе си. С годините свикнах да се забавлявам със запалянковщината, защото отвъд всичко останало тя е знак, че духът на обществото е възпламенен, а, по дяволите, това все пак е на хубаво.

Истината обаче е, че външната политика на една държава трябва да бъде изчистена от запалянковщина. Тя (запалянковщината) е неизбежна, възможна, но не работи като механизъм за обяснение на процесите. Най-малкото заради това, че в очите на една голяма държава като Русия, а и на всяка друга, едва ли има разлика между БСП и ГЕРБ. Точно както,  когато ние говорим за Жан-Клод Юнкер не мислим за неговата партия и политически убеждения, а го чакаме да свърши работа и по възможност да остане трезвен. Руската държава не е длъжна да се съобразява с нашето вътрешнополитическо състезание. За тях България е единен образ и заради това външна политика на две скорости е най-прекия път към самоубийство. Ето защо, когато говорим за национални интереси, обща цел и стратегия, трябва да сме наясно, че единственият начин за успех е Радев и Борисов да работят заедно. Което не е опит да изпадаме в политически сантиментализъм и да кършим пръсти за национално единствено. Това е изборът на прагматизма, онова, което диктува здравия разум. Останалото прилича на поезия, но както сами знаем литературното отношение към света често приключва с разрязани вени в хладна баня.

Ето защо ще ми разрешите лукса в тази статия да се отнесем с темата Русия хладно, прецизно, обективно и както ни диктува разума вместо да оставаме пленници на гръмокипящите страсти и лозунги. Точно заради това ще си позволим да смятаме, че посещението на Радев може да се окаже изключително полезно и визитата на Борисов. Видях някъде как се сипе огнен сарказъм, че президентът "разчистил пътя" на Борисов. Можем да спорим дали образът е точен, но дори и да е така, то това не само не е лошо, напротив - достойно е да уважение. Отношенията между България и Русия са най-ниската си точка от десетилетия насам. Само преди 10 година ни изглеждаше, че бъдещето ще е светло, а три огромни проекта се мержелееха като енергиен Ханаан в далечината. След това последователно, методично и талибански тези идеи бяха унищожени, зачеркнати, стъпкани и днес между София и Москва съществува единствено протоколно уважение и размяна на лицемерни комплименти. Ние дори не успяхме да отчетем и уважим огромното признание, което направи руския патриарх Кирил у нас на 3 март като обяви, че руското православие щеше да е невъзможно без българското. Обичайните психодесни медии и среди у нас предпочетоха да се заливат с врящата пяна на политическия скандал с надеждата, че това ще е допълнителна рана в отношенията между нашите две страни. Защото това е трагичната и песимистичната истина за страната - у нас винаги има среди за които отношенията ни с Русия не са достатъчно лоши и правят всичко възможно да ги развалят докрай. Тоест - след целия мраз и студ някой трябваше да се нагърби да се опита да отвори наново диалога с Русия. И с тази тежка задача се зае президентът. Тоест той трябва да е бил абсолютно наясно, че в Сочи и Москва съвсем няма да го посрещнат с хляб и сол и, че трябва да очаква като минимум хладни чувства и известно недоверие. Заради това отказах да чета резултати с анализи на поведението на Путин. Това поведение беше пред очите на всички, но едва ли някой е очаквал нещо различно. България успя да се покаже като непоследователен и непостоянен партньор, който дори не е в състояние трайно да формулира дългосрочен национален интерес.

С това, че се нагърби с трудната част Радев буквално остава верен на своята предизборна програма. По време на кампанията си той постави като своя приоритет и ясно се обяви срещу санкциите за Русия. Между другото - един от силните външнополитически върхове на неговата кариера е това, че той повдигна темата дори и във Варшава. Нашата русофобска фауна побърза да пищи, че Радев се е държал неуместно, но всъщност в дипломацията се прави точно така. Ако някоя тема е важна не я поставяш къде да е, а точно там, където е най-трудно, за да дадеш знак, че тя е значима за тебе. С други думи - визитата на Радев наистина трябваше да разбива ледовете и най-сигурният знак дали той се е справил както трябва ще го открием след посещението на Бойко Борисов.

Всъщност първо от Москва разбрахме, че премиерът също се е решил да отиде до Москва. Това дойде като мокър парцал за някои от отдадените медийни персони у нас. Например гаджето на Деси Банова сигурно е вил към луната като куче с настъпана опашка, защото само няколко дни преди това се ля в коментарни оргазми, че "ГЕРБ е единствената партия, която се бори с руското влияние". Ех, човекът така и не разбра, че му е време да си гледа новото дете и да коментира светските събития при Гала, където май наистина му е силата. Няколко информации се наслагват една върху друга и това може да ни обясни интересната визита на Борисов. Първо - само преди десетина дни темата за АЕЦ "Белене" отново беше възкресена и този път трайно. Борисов още от февруари се опитва да я наложи в дневния ред на Европа, дори предложи проектът да бъде общ между страните от Балканите, но срещна единствено потискаща тишина. После се заговори за някакъв китайски инвеститор, но темата за ядрената енергетика в Европа няма как да бъде дискутирана без Русия. Второ - Борисов от няколко години насам се опитва да бъде балансьор по темата "Русия" в Европейския съюз и очевидно вече е преценил, че е дошло времето за реално размразяване. Той със сигурност си е направил сметка, че ако успее да придвижи отношенията с Москва напред това ще му донесе сериозни политически точки и актив, който ще стабилизира управлението и ще му даде глътка въздух. Напук на конспираторите на тема "хибридна война" социологическите проучвания у нас са безпощадни - хората не разпознават Русия като заплаха и настояват за добри отношения с нея. Подозирам, че тези истини могат да хвърлят в хроничен алкохолизъм интелектуалците на психодясното, но все си мисля, че българската алкохолна индустрия все ще може да посрещне нуждата им от пиячка.

И тук всъщност е важно да направим големият извод, който се набива в очите от цялата ситуация. Той е толкова очевиден, че заради това май никой не го споменава. Темата "Русия" вече трайно влезе в орбитата на българската политика и то с позитивна тенденция. Много хора разбраха, че опитите в тази посока носят политически позитив, а и икономически възможности, които доскоро страната си забраняваше. Но може би е време да погледнем за реалностите. Меркел настоява за "Северен поток" 2 напук на санкциите, Макрон отиде да търси специални отношения с Русия, очевидно е време и България да извоюва АЕЦ "Белене", а защо не и "Български поток". В крайна сметка всички видяхме, че опитите на Плевнелиев да докара с камили газ от Катар се провалиха безславно и паднаха в политическа прах. В съвременния свят, разтърсван от геополитически конфликти и противопоставяне, всяка държава гледа да постъпи прагматично, да подсигури себе си, да си осигури стабилност в тази турбуленция. Ако българският политически елит е дозрял за новината, че отношенията с Русия могат да бъдат сериозен коз и сигурност, тогава трябва да се поздравим, че на 28 година от прехода, най-накрая коравата ни чутура увря и имаме крачка напред към едно по-добро бъдеще. И капанът "ЕС или Русия" става все по-абсурден, защото с такова противопоставяне се опитват да ни изработят хора, които се хранят от това отношенията между София и Москва да са лоши. Но сега като гледам колко хора ще останат безработни и гладни, ако нещата тръгнат добре, даже се чудя - готова ли е социалната ни система да посрещне този удар...