ДУМА завинаги!

 

Разказвал съм тази история и преди, но пак ще я припомня. Сред много артефакти за прехода, които съм си запазил е и нещо много специално – един стар брой на ДУМА, който носи лично подписа на Стефан Продев. Получих го някъде в началото на демокрацията, когато ДУМА се появи като трибуна на свободата, идеите, полет на интелектуалния дух и истинската журналистика. Много неща през живота си изгубих, но този брой още си го пазя, защото той символизира нещо много важно. ДУМА никога не е била просто поредния вестник. ДУМА е лява институция.

ДУМА е министерство на свободата.

И съм толкова благодарен на тази свобода, защото тя ми помогна да стана журналист. В ДУМА никога не чух думата „не“ – поощряваха ме да пиша, да мисля, да споря, да не спирам да чета. Това прави този вестник различен. Това прави този вестник необходим.

Виждал съм всякакви упражнения на тема ДУМА.

Виждал съм хора да спорят по статиите в нея.

Виждал съм депутати от ГЕРБ да размахват вестника от трибуната. Виждал съм десни мракобеси да съскат срещу единствената медия, която им показваше какви ходещи недомислия са.

Точно така се усеща истинската свободата на словото.

От един момент нататък в най-прашните и мрачни години на ГЕРБ и техният корупционен режим ДУМА беше единственият различен вестник. Единствената медия, която не пречупи гръбнак и не целуна полицейската кубинка.

Защото точно в това е смисълът на свободното слово.

То не е подарък един път завинаги.

То трябва да бъде активно употребявано.

То трябва да се изпитва отново и отново всеки ден, защото иначе ще обрасне с паяжините на безразличието.

И това се усеща все повече от ден на ден.

Днес заживяхме в някаква медийна патология. Свободата на словото беше изхвърлена в прашното мазе на журналистиката, а по телевизионните екрани дефилира един и същи човек, макар и в различни тела и с различни имена. Живеем в някаква диктатура на Единствената гледна точка и всеки, който се различава, всеки, който иска да мисли, всеки, който не иска да се примирява веднага бива заклеймен, посочен с пръст, разнищен.

В това виждам смисълът на ДУМА днес.

Едно малко островче на свободата в океан от мрак и злост. Едно парче земя на здравия разум насред развилняла се психиатрия. Една малка журналистическа утопия в която всеки, който има какво да каже за бъдещето и днешния ден да получи думата и да се мотивира.

ДУМА остана вярна на своите принципи – да бъде различна, да бъде неудобна, да бъде трън в петата на всяко статукво, да бъде идейна платформа за мечтата за различен живот и свят.

Честит празник на всички колеги!

ДУМА ще я бъде.

ДУМА завинаги!

 

Баба Яга Митрофанова

 

Имам чувството, че градската нежна либерална прослойка в последните два дни напълно забрави за твърде далечния Владимир Путин. Не, те вече си имат ново чудовище с което се плашат в беззвездните нощи, когато луната е огромна, пълна и кървава – Елеонора Митрофанова. Видях, че има нов любим виртуален спорт в социалните мрежи – коя от най-чистите, светли, изящни, прекрасни, феноменални и извисени съвести ще се окаже по-обидена от руската посланичка. Прочетох десетки есета на тема как българската държава трябва веднага да депортира руската дипломатка, да й затръшне вратата и никога повече да не я допусне до софийските веган-пекарни. Един от най-възмутените се оказа някакъв драскач в „Офнюз“, който дори се бил записал доброволец в Украйна – същият мрачен образ пусна снимка на куршум във фейсбук. Едва ли това е изплашило Митрофанова, ако питате мен. Тя вече добре трябва да е разбрала, че виртуалните кресльовци са точно това на което приличат – смели клавиатурни воини, които все разчитат някой друг да води техните битки.

Също така съм длъжен да напомня на всички тези възмутени, фучащи, потресени, разтърсени, ужасени, настръхнали и и какво ли още не, че те самите са универсален пример за двойни стандарти. Защото аз прочетох изявленията на Митрофанова и не съм сигурен, че това е точно намеса във вътрешните работи на страната. Виж обаче спомням си за един френски посланик преди няколко години Ксавие дьо Кабан, който системно се правеше на политически анализатор на процесите у нас. Специалист по всичко – от съдебната система до травмите, нанесени от комунизма. Тогава тези, които днес припадат от ужас от изявленията на рускинята, ходеха да ръкопляскат с потни длани и да вият гръбнаци пред френското посолство. Толкова са им избирателни възмущенията, че чак става смешно.

В последните изявления на Митрофанова обаче има нещо, което ми се иска да изкоментираме сериозно. Тя каза, че ако не е бил СССР България щеше да е колкото Софийска област. Леле, колко гняв се изсипа по отношение на тези думи. Даже си представях авторите – пишат, а веничките им по челата се свиват и издуват все едно са самостоятелна форма на живот.

Имам една лоша новина. Митрофанова точно тук е права. И за целта е достатъчно да извадите протоколите от Парижката конференция през 1949 година. Те са като откровение. На тази конференция англичаните са най-яростните противници на България. Донякъде ги разбирам – все пак те наказват фашисткото минало на една държава, която им е обявила война. И тогава благодарение на една сатанизирана днес фигура Вячеслав Молотов България остава в своите граници. Да, точно СССР ни вади от блатото на виновното минало. И казвайки това не искам да карам никой да харесва СССР или Митрофанова. Но признаването на исторически факти е въпрос на здрав разум. Останалото е някакво политическо и историческо джендърство, което е обречено да завърши катастрофално.

Тоест – дотук не виждам Митрофанова да се е опитала да обиди някого. И в двата случая в които тя толкова възмути градските съвести тя изрази своя позиция, а във втория случай дори се опираше на исторически факти.

Но днес да си срещу руската посланичка се счита за особена форма на активна борба. Тя, разбира се, е абсолютно безопасна. Няма нищо по-лесно от това да обявиш една дипломатка за баба Яга и да се опиташ да я сатанизираш медийно или да я заплашваш с куршуми. Трудно ще стане, ако един ден трябва да отговаряш за своите думи. И само за протокола – не заплашвам никой със съд или затвор. Виж със студ и тъмно, да. Иронията е, че те самите ще са си виновни. 

 

Стоте дни на правителството - сто дни в окото на бурята

 

Eдно не може да се отрече за правителството на Кирил Петков - почти никой не забеляза, че се навършиха 100 дни от встъпването му в длъжност. По медиите нямаше кой знае какви задълбочени анализи, а дори и ГЕРБ отбелязаха годишнината с една скромна декларация в парламента. В нея Тома Биков с типичния си публицистичен патос описа Бойко Рашков като вампир от миналото и декларира, че партията иска предсрочни избори, независимо от политическата им цена. Честно казано бившите управляващи все още лижат раните от ареста на Бойко Борисов и заради това не се бяха подготвили както трябва за 100-те дни. А може би на никой наистина не му пукаше за тази символична дата. Защото от встъпването си в длъжност на 13 декември миналата година кабинетът беше завъртян във вихрушката на каскада от кризи, една от една по-драматични и тежки. И с някои от тях правителството се справи доста добре, с други все още е рано да кажем дали набелязаните мерки ще сработят, а с трети тепърва предстои да видим как точно ще се развият събитията, защото те събудиха ключови противоречия в управляващата коалиция. Факт е обаче, че това правителство нямаше дори половин секунда медиен комфорт - още от първия ден медийната бомбардировка срещу него започна с пълна сила и огромни политически и финансови ресурси бяха насочени към разбиване на управлението и неговата скоростна смяна. Разбира се към всичко това трябва да прибавим и някои екзотични медийни прояви на премиера Кирил Петков, които допълнително подлютиха политическата обстановка и създават усещането не просто за нестабилност, а за системна политическа криза. В такава ситуация най-важното е да поемем дълбоко дъх, да се изчистим от медийните сенки и пиратки и да се опитаме да погледнем картината малко по-отстрани, за да видим все пак справя ли се или не този кабинет.

Правителството пое кормилото на страната в много трудно време - след една шеметна година на безкрайни парламентарни избори и съответно много излъгани надежди за бърза промяна и разчистване на отровното минало и наследство на ГЕРБ. Сега вече всички сме забравили, но Кирил Петков стана премиер в разгара на поредната ковид-криза, забуксувала ваксинация и задъхващи се болници. И въпреки постоянните скандали за зелени сертификати и ограничителни мерки, управлението успешно се справи с тези проблеми, успокои страстите и успя да стабилизира болничната система. Но докато се занимаваше с това изведнъж цените на тока излязоха от контрол, поредната мина заложена от ГЕРБ, които бяха автори на най-некадърната либерализация на енергиен пазар в познатата ни вселена. Към това трябва да добавим и пенсионерският гняв, че ключово обещание на премиера, че нито една пенсия няма да е по-ниска след като ковид-добавките спрат, се оказа погребано под админстративно невнимание и откровен политически саботаж. Но въпреки това в условията на неспиращ медиен обстрел и интриганство правителството успя да се справи сравнително приемливо с тези проблеми. Нещо повече - в крайна сметка през февруари беше приет един наистина социален бюджет, който заложи съвсем различно отношение към държавата в икономиката и повишението на доходите на хората. Наясно съм, че социалната политика е безкрайно минно поле. Дори Исус Христос да поеме тази сфера то винаги едни 40 на сто ще повтарят до безкрай, че по-голяма издънка като министър от него няма. Но въпреки това управлението даде една много по-различна заявка за политика ориентирана към хората и това няма как да не бъде отчетено. Проблемът е, че още докато се гласуваше бюджета започна руската военна операция в Украйна и целият свят полудя, изтрещя и пренареди всички свои приоритети.

Войната в Украйна стана повод за първата политическа криза в кабинета - очерта се силен конфликт между министърът на отбраната Стефан Янев и премиерът Кирил Петков. Тази криза приключи с поисканата оставка на Янев, но изборът на негов наследник показа колко се разминават позициите на партиите в управлението по това как трябва да се реагира на геополитическата криза. Първоначално номинираният Тодор Тагарев беше отстрелян от левицата, а той бедния не спира да обикаля из телевизионните екрани да се жалва, че е станал жертва на "путинофилите" с което май само показва колко е правилно това, че не стана водеща фигура в отбраната. Ключово разминаване се получи и по отношение на това дали България трябва да прати боеприпаси, оръжия и самолети в Украйна, но смятам, че точно тази криза коалицията премина с най-малко изпитание. Да, противоречията остават, но неутралната позиция на страната не е снишаване пред Русия, а ясно отчитане на разделението в българското общество. Силен геополитически трус може да причини дългогодишна нестабилност в страната, защото разделението става все по-яростно, драматично и непоносимо. Точно заради това България не може да си позволи ястребски позиции в своята външна политика. Като казвам това съм наясно, че искрите по темата ще припламват периодично, защото тук са намесени много геополитически интереси и противопоставяния, но именно в такава ситуация си личи колко е добре, че БСП е част от управлението. Без нея като стабилизиращ фактор, главата на кабинета отдавна щеше да е на гилотината. Да, знам, пристрастен съм, но точно това, което мнозина смятаха като слабост на правителството (цели четири партии), парадоксално се оказа част от неговата сила. Формациите си имат свои мнения, но никой не оспорва общата политика след като един път е решено тя да е такава.

Точно тук се крие стратегическата грешка на ГЕРБ, която те направиха след ареста на Бойко Борисов. След като опитът им да станат част от управлението не успя и се провали по драматичен начин, те заеха курс на непримирима опозиция с парламентарни циркове и улични протести. И така припомниха на партиите от кабинета каква е голямата цел, която ги обедини преди 100 дни. А именно - постигането на справедливост за последните 12 години и оставката на главния прокурор Иван Гешев. Точно заради това смятам, че всички, които сънуват предсрочни избори ще трябва да почакат малко. Кабинетът прави своите грешки, има своите колебания и неумения, но нито една от партиите в него не е готова да го торпилира, защото е наясно, че ще плати най-мрачната цена за унищожаването на управлението. И тази конструкция може съвсем спокойно да изкара до местните избори, когато така или иначе цялата политическа система ще бъде подложена на най-важния си тест. А дотогава ще има да се случват твърде много събития, които могат да пренаредят целият политически ред не само у нас, но и в Европейския съюз.

Ако трябва да обобщим - правителството на Петков съвсем не е най-некадърното правителство в новата история на страната. Напротив - то показа голяма амбиция в много сфери и е въпрос на време да видим дали заложените промени ще дадат своите плодове. Атаките срещу управлението няма да спрат, Гешев няма да се измори да проваля опитите за постигане на справедливост, но е достатъчно човек да чуе произволна реч на Десислава Атанасова или поток на съзнанието на Бойко Борисов, за да разбере, че всъщност тази конструкция към момента няма алтернатива. Тя е отражение не на хаоса в обществото, а на неговото разделение. Но самото постигане на правителство беше едно от големите постижения на изминалата година и в управлението има още живот. Най-малкото се вижда, че тези, които се самоспрягат за алтернатива са като чудовища от блатото и честно казано са сенки на виновното минало. Едва ли някой ще спечели, ако ги възкреси за нов живот. Заради това нека да си го кажем - това бяха много, ама много мъчни 100 дни. Но никой никога не е казвал, че ще е лесно. Въпреки това правителството успява да укроти част от големите демони в българското общество. Това е принос, който никой няма да им признае, но и признанието на усилията също не е било част от обещанията.