Подлите маневри и ритане по кокалчетата за третия мандат

 

От 2 октомври насам българското общество живее в една особена медийна шизофрения, която се изостри терминално в първите топли дни на 2023 година. Напрежението идва от постоянните заявления за това, че редовно правителство е жизнено необходимо, че то може да бъде лекарството за политическата криза и подозренията, че нито една партия не е готова на толкова фатална стъпка, която в този момент може да се превърне в последен танц на камикадзето. Всички говорят за правителство, а тайно се готвят за избори, обобщи шизофренията един мой познат, но ми се струва, че маневрите около третия мандат и политическия кадрил около него имат по-дълбоки корени и смисъл отколкото изглежда на пръв поглед. Защото в днешната патетика на тема "редовно правителство" можем да открием коя партия какъв залог поставя за следващите избори и кои са новите разделителни лини, които можем да видим в политическата система.

Но преди да отговорим на тези въпроси все пак си струва да поставим нещата в контекст, а и да направим кратка екскурзия сред многобройните медийни пиратки, защото те по-добре от всичко останало ще ни дадат симптоматиката на политическата шизофрения. След като експериментът "проф. Габровски изгърмя", точно както беше ясно, че пиратката "академик Денков" ще изпуши мелодраматично, парламентарните партии започнаха по-внимателно да се готвят за шахматната партия с третия мандат.

Бойко Борисов в дух на някаква новооткрита толерантност мощно изригна, че е време за нов обществен договор между лидерите. В послание в което отрече избраният от ГЕРБ подход за първия мандат да излъчат контактна група от външни лица (Соломон Паси и Росен Плевнелиев), той каза, че е време за разговори и сериозен подход. От думите му се разбра, че и неговата партия иска съдебна реформа с което той мотивира своето предложение Христо Иванов да стане премиер. "Познавам те добре като вицепремиер беше честен, добър, аз нямам забележки към теб", беше буквалното посление на Борисов към лидера на ДБ. В същата тирада бившият министър-председател се опита и да смени тона към БСП като похвали Нинова, която първа от всички се обяви за сериозен подход в съставянето на правителство с третия мандат и носенето на ясна политическа отговорност. Дали това е завой в политиката на ГЕРБ е трудно да се прецени, защото само няколко часа след Борисов Десислава Атанасова обяви, че партията им не би подкрепила мандат на БСП, но ако той е в ръцете на ДБ ще помисли по темата. Атанасова допълни и, че ако президентът връчи мандата на левицата, това ще е ясен знак, че той иска избори, а не политическа стабилност.

Ако бяха спрели само до Борисов може би щеше да има наивници, които да се вържат, че ГЕРБ искат редовно правителство. Но контрастът между Борисов и Атанасова ясно разкрива очертанията на схемата, която бившите управляващи искат да видят. Основната задача, която ГЕРБ в течение вече на трета година не може да реши е изолацията в която е поставена партията и отказът на която й да е формация да наруши този неписан договор. Така в рамките на две години ГЕРБ ставаха първа политическа сила (април 2021 и 2 октомври 2022), но нито един път не успя да реализира управление. Това е разрушително за всяка формация, но за начинът по който функционира ГЕРБ е още по-смъртоносно. Със смяната на тона в момента те имат възможност да променят всичко това. На първо място да се саморазправят с градската десница като я изтикат насила в управлението. Споменаването на варианта за Христо Иванов като премиер не е импровизация, а премислен ход. Лидерът на ДБ един път вече трябваше да плаща солената политическа цена за участие в кабинет заедно с ГЕРБ и сега отчаяно се опитва да прехвърли тази отговорност върху някой друг. ГЕРБ обаче искат да изкарат под светлините на прожектора именно ДБ, защото много социолози и анализатори постоянно им обясняват, че точно там е заровен ключът към тяхното опрощение. Не напразно ГЕРБ се опитват предварително да зачертаят мандат на БСП. Целта не е правителството, а именно ДБ. А със затръшването на вратите към левицата допълнително се прави мръсно и на президента Румен Радев. Защото, ако изключим БСП, той ще трябва да избира между ДПС, ДБ и "Български възход", а всеки един от тези варианти му носи репутационни щети. Най-големи, разбира се, ще инкасира, ако го даде на градската десница, но ГЕРБ нямат никакви причини да си спестяват този мръсен номер. Вече сме в ситуация в която подмолното ритане по кокалчетата е правило, а не изключение.

Трябва да признаем едно - Христо Иванов със сигурност е очаквал подобна маневра от ГЕРБ, защото още преди Борисов да си отвори устата, той в свое интервю започна да говори, че е време да се изостави конфронтационния формат. Разликата е, че за него това означава - ГЕРБ и ПП да се договорят за правителство, защото в противен случай страната ни щяла да изпусне "прозореца за влизане в еврозоната и Шенген". Това по същество пак е клякане пред ГЕРБ, но ДБ иска да е сигурна, че заедно с нея в паяжината ще влезе и "Продължаваме промяната". Защото за Иванов би трябвало да е ясно, че, ако той скочи отново в коалиционната спалня на ГЕРБ сам, дори и под прикритието на експертен кабинет, точно на следващата сутрин ще се събуди без електорат и избиратели. С интервюто си в което разви тези послания всъщност лидерът на ДБ се опита да се разположи на територията на съгласието, но отново с условия. Никой не може да го обвини, че тика страната към избори, същевременно е дал ясен знак, че разбирателството трябва да е между ПП и ГЕРБ, а не между ДБ и ГЕРБ. Това е игра на нерви, залог върху това кой ще мигне първи. Но самият факт, че преговорния процес още преди да е започнал вече е обраснал с условия ясно показва колко ще е трудно формирането на каквото й да правителство, дори и в рамките на максимално честен и отворен диалог.

Междувременно в играта на рулетка се намесиха и ДПС. За първи път в историята на прехода представител на тази партия, Йордан Цонев, открито възнегодува и запита защо формацията му е изключена от раздаването на мандатите. Това допълнително изостря и без това взривоопасната атмосфера в страната, но пък дава и ясен знак, че всъщност голямата битка за следващия вот вече теча с пълна сила. Тук дори няма значение ще има ли кратко редовно правителство или няма да има. Голямата битка е за това кой ще контролира разказът за случващото се в България. Разказът на ДБ е, че реформаторските сили правят голям компромис в името на реформите и еврото. Разказът на ГЕРБ е, че провалът на управлението на промените ги прави необходими, незаобиколими и важни. Разказът на ДПС за пореден път е, че те са жертви.

Дотук умишлено не говорихме за БСП, които също имат битка за своя разказ. В последните три години БСП последователно и дори фанатично представя себе си като формацията на здравия разум и единствената партия, която е носител на конкретни политики. Това не е преувеличен разказ, но въпросът е дали избирателите, потопени в медийна мъгла и мътилка вече са в състояние да оценяват конкретните политически идеи и успехи. Въпреки това обаче може би единственият реален шанс за правителство е, ако мандатът дойде в ръцете на БСП и политическите партии не саботират процеса, а участват в разговори. Защото всички останали на политическият терен имат интерес от ритането на кокалчетата и маневрите на лицемерието, а БСП е на етап в който има нужда да покаже конкретни резултати и, че нейните идеи работят. Всъщност вероятно заради това Десислава Атанасова се опита предварително да затръшне вратата пред правителство с мандат на левицата - то би могло да изкара доста по-дълго отколкото си представят политически наблюдатели...

И сега си представете тази шахматна дъска, но с подходящото музикално озвучаване - новата песен на Слави Трифонов и сценаристите му и ще видите наистина до къде е успяла да се срине българската политика. Предполага се, че управлението би трябвало да съществува в името на хората, за тяхното добруване и просперитет, а у нас всичко това е сведено до кръчмарски сметчици и дребно надиграване. 

После не бива да се учудваме, че не мръдваме от последното място в ЕС.

 

Три големи културни скандала от 2022 година

 

В края на годината винаги е време за големи политически равносметки. Това е меладраматичен и меланхоличен процес. Мелодраматичен, защото обобщенията винаги се провалят заради особената сгъстеност на българските процеси. И меланхоличен, защото в сърцето на всеки човек се е загнездило неясното подозрение, че следващата година ще бъде много по-ужасяваща и катастрофична от тази, която оставяме зад гърба си. Заради това за сбогом с 2022 година ми се иска да поговорим не за политика, а за това какво се случи в областта на българската култура, там, където би трябвало да се крие голямото ни спасение като народ, същност и смисъл. Няма да се опитвам да обобщя всички процеси, които видяхме, но ще ви припомня само три събития, които белязаха годината със своя неувяхващ отпечатък. Не твърдя, че това са най-важните неща, които са се случили, нито пък това е опит за обощаване на постиженията. Целта е просто да видим в огледало отраженията и медийните сенки на българската култура, както и какво ни говори всичко това за нас като общество.

В началото на годината бившият културен министър Атанас Атанасов пусна едно видео от министерския си кабинет, който толкова бързо стана култово и гледане, че дори холивудски блокбастъри като "Аватар 2" вероятно биха могли да завидят. В своето произведение министърът се опитваше да благодари на всички, които са го поздравили за рождения му ден, но го направи по-толкова сюрреалистичен и дейвидлинчовски начин, че повечето зрители на кадрите моментално бяха убедени - министърът е напушен. Дали това е вярно или не, днес вече никой не може да каже. Но няма как да не отбележим, че това видео е единственото, което остави след себе си като следа Атанас Атанасов като министър. Ако някой може да си припомни нещо друго от политическата му кариера, заслужава да бъде поздравен като топ-политически паметлив наблюдател. Именно през налудничавостта на един министър всички видяха как културата е приоритет само на думи и политически уверения, но в реалността през Министерството на културата са минали толкова фигуранти и незначителни управленци, че човек му идва да потъне в земята от срам. МК от години функционира като хранилка за 100 души в държавата, които са окупирали всички програми и средства и точно заради това самата система не би изтърпяла истински реформатор. Атанас Атанасов е максимално възможния министър. Човек, който не вдига политически шум, не знае какво иска, не е неясно как да формира бюджет и за какво да го използва. Ако не беше видеото, ако не беше шумът около него, най-вероятно днес той щеше да си бъде спомнян като един незабележим, но може би точно поради това успешен министър. Сега вече сме наясно, че неговото управление беше кататстрофа и то не, защото е направил нещо, за да я предизвика, а защото ясно показа какви хора биват пращани в МК и защо митичният 1 процент от БВП за култура, никога няма да бъде достигнат в обозримо бъдеще. Атанасов, казват, имал зад гърба си актьорска кариера, но се опасявам, че никой никога няма да го признае като най-големия изпълнител в тази страна. Виж, видеото му ще остане да се мотае из колективното несъзнателно на социалните мрежи като срамно петно и виновно минало. За целите на тази статия си причиних отново цялото видео. След изминалото време и всички останали скандали, повярвайте ми то изглежда още по-парадоксално и налудничаво. И показва много добре всъщност и защо ПП не успяха да се задържат дълго на власт. Те колективно като партия приличат на това видео. Не се опитвам да ги обидя, а просто да обобщя.

Втората половина на 2022 година пък беше белязана от друг голям скандал - напрежението в Народния театър. Всичко започна от това, че новият началник на театъра Васил Василев назначи бившата депутатка от ДПС Велислава Кръстева за пиар на културната институция. Всъщност това, че Василев е потърсил човек, който реално може да направи нещо, за да промени медийния образ на театъра, трябва да бъде отчетено като истински плюс. Дори и скандалната слава на Кръстева в случая работи за това. Но по някоя време кулоарите на театъра бяха разтърсени от ведомствен скандал. Кабинетът на Кръстева осъмнал с надписи, че тя е от ДПС и, че трябва да се маха от театъра. Почти веднага стана ясно и името на виновника - легендарният Александър Морфов, а пушилката от тази драма много скоро напусна Народният театър и се премести в медиите, които се превърнаха в основното бойно поле. В окото на бурята влезе и служебният културен министър Велислав Минеков, който поиска Кръстева да бъде освободена, но получи отговор, че няма никакво право да се меси в работата на театъра. Косвени жертви на скандала паднаха драматургът на театъра Захари Карабашлиев, който предвиливо и пресметливо подаде оставка. Казвам пресметливо, защото самият Карабашлиев също има политическа биография зад гърба си - всеки, който е чел патетичните му статуси във ФБ и е виждал как се разтапя като желе, когато е на снимки с Иван Костов при представянето на книгата му, е наясно с това. Медиите създадоха усещането, че Народният театър се тресе като къща в епицентъра на земетресение, но всъщност никой реално не е наясно на какво точно дължим този скандал. Морфов има правото на своя политическа позиция, но същото с пълна сила важи и за Кръстева. И всъщност опитът тя да бъде сатанизирана заради политически убеждения съвсем не е толкова бунтарски и як за колкото го изкарват градските десни. Не отричам, че Морфов е явление. През годините той е успял да си извоява запалени фенове и публика, които биха приели от него абсолютно всичко, но в случая с този скандал режисьорът не постига абсолютно нищо. Той просто освети един неприятен факт, че дори политическите драми в българското изкуство стигат рано или късно до някакво ужасяващо битово ниво. Драскане с маркер по вратата на кабинет? Ето това си имаме като бунт в нашата култура. Завиждайте, дадаисти!

И третото събитие, което впечатли вероятно основно мен и заради това не твърдя, че някой друг го е отбелязал е филмът "φ1.618" на режисьорът Тео Ушев. Не ме разбирайте погрешно - дори да ми предложат вечеря с Марго Роби пак не бих отишъл да го гледам. Имам подозрения към Ушев отдавна, но всичките му изстъпления покрай този филм ги потвърдиха напълно. Ще оставим настрани как точно един аниматор е получил финансиране да прави игрален филм. Това е тема за напълно отделно разследване. Но много се впечатлих как един продукт на западната култура като Ушев започна да реагира на критиките към неговия филм. Съвсем нормално е някои от зрителите да не харесат това произведение, то носи всички белези на своя автор надута помпозност, банална клишираност, клоунада без смисъл и абсолютна некадърност. И този филм беляза историята, защото е първото произведение, което започна да присъства в медиите заради войната, която неговия автор поведе с критиката. Велият "западник" побърза да обвини всички, които не харесват филма му, че са тролове, че са част от някакъв план за голяма война срещу него, представяте ли си. Много се впечатлих от мнението му, че ако някой в Канада напишел нещо подобно щял веднага да бъде уволнен. Което е карикатурно - вестителят на свободата започна да се държи като свидливо и скандално старче, като някакъв Ебенизър Скрудж, когато му казаха, че не става за кинорежисьор и, че е създал поредното интелектуално недоносче. И това е великата метафора на безкрайния преход. Тези, които идват отвън и се правят на проповедници на различното, всъщност са много по-прецакани интелектуално от всички нас тука. Вземете за пример Тео Ушев, дали са му едни пари, той е произвел полуфабрикат с претенции, а след това се разпадна напълно, когато тръгна да се кара с абсолютно всички. Това е авторитаризъм на духа. Ако нямаш силите да понесеш критиката, това показва, че си лишен от усещане за самоирония, а това вече е доказателство, че си един микроорганизъм, който си е въобразил, че гони световни величини. И това е нещо, което може да бъде казано не само за Ушев, а за десетки медийни сенки, които виждаме да дефилират по телевизионните екрани...

Това запомних от културата ни през тази година. Не е много и това е притеснително, защото всички други битки в парламента, икономиката и обществото имат смисъл само, ако културата ни рано или късно се изстреля в космическите висини. 

А засега тя все още вони на блато и това е ужасно.

 

Какво цели Радев с бавенето на мандатите?

 

Българският политически живот от години прилича на фентъзи поредица, чийто автор е зациклил зловещо и отдавна не може да измисли нещо свежо, различно, нормално и интересно в сюжета. Резултатът е клиширани ситуации, съвсем обикновени драми, абсолютно еднопланови сапунени страсти и безкрайно повтарящи се едни и същи драматургични ефекти. От целият този поток на баналността ми е най-жал за журналистите, които имат свръхзадачата да представят българските политически тъпотии като някакво изискано парламентарно гурме, което е предзначането за стомасите на малцина избрани и посветени. А истината е точно обратната - дори и най-софистицираното действие, ако се гледа отстрани прилича на банална интрига, тъп литературен похват и абсюлютна посредствен туист, предназначен за промиването на мозъците на телевизионните консуматори, но лишено от истинска дълбочина и стратегия. Точно такъв сюжет е великата мистерия, която можем да озаглавим ала Агата Кристи - "Защо президентът бави връчването на мандатите?".

Нека да бъдем честни - зад този въпрос не прозира някаква дълбока мистерия или митологичен сюжет. Отговорите, типично по български, са банални и доста посредствени. Но, за да обясним всичко се нуждаем от кратка разходка в съвсем близкото минало, защото се оказа, че днес паметта е форма на дисиденство и който помни е неудобен като руски неформал в средата на 60-те години на миналия век. След изборите през април миналата година президентът Румен Радев връчи трите мандата за съставяне на правителство за по-малко от един месец. Първият на ГЕРБ, които го върнаха нереализиран. Вторият - на "Има такъв народ", които номинираха шахматистката Антоанета Стефанова за премиер, но я пратиха на "Дондуков" 2 единствено, за да върне папката в ръцете на Радев. И третият, който беше даден на БСП, които също го върнаха моментално, защото времето беше такова, а коалиционното настроения в парламента беше напълно убийствено и неосъществимо. Тогава обаче целта на Радев беше не просто да даде мандадите скоростно, а да изтърже от властта ГЕРБ и да инсталира първото служебно правителство от цяла поредица от такива марионетни кабинети. Тоест скоростта на връчване беше подчинена на неговото желание максимално бързо да избута Борисов от премиерския пост и да го овладее трайно и безапелационно. След това дойдоха изборите през юли, които само задълбочиха политическата безизходица и показаха, че българският политически живот зловещо започва да прилича на сериала "Туин Пийкс" на Дейвид Линч, нещо като поглед в голямото екзистенциално небитие, взиране в бездната, която обратно втренчва поглед в самия теб. В онази ситуация Радев раздаваше картите скоростно, защото това беше най-изгодно за президентската институция и гарантираше оставането на властта в неговите ръце. А сами знаете - властта означава кадрови ресурс, олигархичен разгул, неконтролируемост и всички останали екстри на неограничената власт.

Така стигаме до ситуацията след изборите на 2 октомври, която е диаметрално противоположна на миналата година. Вече три месеца след изборите е връчен само първия мандат и никой не е наясно кога ще бъден даден втория, а за третия дори и фантазия да си помислим. Но това е противоречие само на пръв поглед. Ако видим нещата в дълбочина ще установим, че Румен Радев следва много премислен и стриктен план, който да остави цялата власт в неговите ръце. И точно на това дължим тупането на топката, която наблюдаваме днес. Радев разпъна конституцията като акордеон само и само да гарантира, че президенството ще продължи да коли и беси в кадровите назначения, които виждаме по цялата вертикала на властта. Вижте само колко иронично се получи - веднага след вота на 2 октомври партиите, особено тези встрани от ГЕРБ, бяха много повече готови на диалог, разбирателство и дискусия, отколкото са днес. Тоест - разтягането на времето, изкуственето дишане на което беше подложен този парламент не само не спомогнаха за намирането на съгласие, а точно обратното. Колкото повече се разтегляше времето за връчването на мандатите, толкова повече несъгласията и противоречията между партиите взимаха връх. Точно така БСП и ПП, които бяха първи приятели по време на предишното управление, днес вече радикално се разминаха в политическите позиции и обществените нагласи, а това взривява предварително всяка възможност за реална реализация на втория мандат, който ще отиде в ПП. И съвсем не съм от тези наивници, които да си мислят, че това е случайно развитие на нещата. Напротив - зад цялото изнасилване на конституционните срокове си личи внимателен замисъл и дългосрочна стратегия. Просто Румен Радев откри дупка в конституцията, която му позволява да овладее цялата власт, без да е принуден да се отчита на никого. Би било разбираемо да се тупа топката, ако наистина имаше разговори за правителство или някаква поне минимална перспектива за постигане на съгласие. Това обаче на този етап е просто химера. Нещо повече - дори законите по Плана за възстановяване и устойчивост не се гласуват. Вместо това президенството като перверзен воайор гледа как всички партии се забъркват в елементарни и предсказуеми конфликти, които не водят доникъде. Вече започвам да подозирам, че всичко това е част от замисъла.

Преди няколко години един от основните дудуци на президента Слави Василев написа книга с гръмкото име "Проваленият парламентаризъм". Всеки, който успее да издържи този текст докрай и мине през джунглата от фактологични грешки и гръмки патетики ще разбере в края, че вече е време да мислим за смяната на формата на управление на държавата. Парламентът е провален, значи трябва да извикаме от блатото на политическите идеи президентската република, която подобно на Годо ще се появи някой ден, за да реши всички ни проблеми. Не е само Слави Василев, много други трубадури и певци на "Дондуков" 2 започнаха да се изявяват като солисти по темата. Може би трябва да отчетем този процес, ако наистини ни вълнува темата за това защо Радев бави връчването на мандатите. Подозирам, че за него е истинско удоволствие да демонстрира по всякакъв начин парламентарния блокаж и невъзможността за съставяне на редовно правителство. Това разтегляне на сроковете и пълно погазване на конституцията има цел - то трябва да визуализира пред българското общество необходимостта от рязка промяна на общественото устройство. И точно това е причината Радев да си играе с търпението на хората. Той е убеден, че времето работи за неговата кауза, а колкото по-безплоден е парламента, толкова по-добре за президентската институция. Съвсем не е случаен фактът, че служебното правителство отказа да внесе нов бюджет за следващата година, а реши да остави държавата да работи по предишния. Ние просто имаме власт, която няма за цял добруването на българския народ, а цели да направи така, че да остави властта в ръцете на Румен Радев за максимално дълго време.

Вероятно точно като част от този план трябва да тълкуваме и бабуването на Слави Трифонов, както и създаването на "Продължаваме промяната", чиято цел беше без конституционна промяна да дадат цялата власт в ръцете на президентската институция. Днес Радев може да ги кълне като "шарлатани", но именно неговото изпускане на нерви ни позволи да погледнем в голямото задкулисие на последните две години. И елемент от него е настоящото забавяне на връчването на мандадите. Ние просто си имаме хищник, който дебне своите жертви и чака да пусне кръв за пореден път, както е правил досега. Нека да не поставяме на пиедестал парламентаризма, но той поне е гаранция за свобода, реална демокрация и някакъв, макар и елементарен смисъл на политиката. В българската ситуация президентската република е обречена да бъде поредното ГМО, мрачната подмяна на търсенията ня няколко поколения наши сънародници. Заради всичко това е драматично да гледаме киното на ужасите, което ни прожектират от президенството. Това вкарване на България в безвремието и то в окото на големите геополитически и икономически бури, е огромно политическо престъпление. България няма да стане президентска република. И заради това упражненията по тази тема от ден на ден изглеждат все по-тъпи, мрачни и глупави. И са като разстрел на последните остатъци от здрав разум по тези географски ширини.