Кръстоносният поход на експертите

Да следиш новините от Гърция тези дни е като кратък курс по обучение на политиката от бъдещето. След като мандатът за съставяне на кабинет мина последователно през три партии, най-накрая отново се стигна до идеята да се направи кабинет от експерти, които да ръководят страната. Можем да наречем това "митът за технократизма". В последните 20 години, но особено след като кризата мина като торнадо през света, идеологически започна да се насажда идеята, че политиците не трябва да се занимават с политика. Изведнъж се оказа, че единствено експертите били в състояние да придвижват държавите напред и да се занимават качествено с управлението. Тази идея целенасочено се насажда по целия свят, но в последните години основно Европа стана жертва на този мит.

Допреди изборите премиерът на Гърция Лукас Пападимос медийно бе наричан "експерт", а всъщност е банкер, на когото бе поверено да се грижи за интересите на европейските банки. В Италия сред сгромолясването на Берлускони властта отиде в ръцете на Марио Монти, също технократ - а всъщност банкер, поставен там по логиката на финансовите пазари, а не по свободната воля на гражданите. И Пападимос, и Монти се оказаха в топли връзки с американската банка "Голдман сакс" - финансова мегаструктура, основен виновник за голяма част от кризата, която попиля целия свят.

Значи уникалните "експерти" и загрижените "технократи" всъщност са само маска на чисто финансови интереси. Всъщност идеята за технократизма има само идеологически измерения. По този начин политиката се превръща в някакъв ритуал, а демократичните избори  - единствено в холивудски филм. Оказва се, че волята на хората няма никакво значение, защото идеята за експертния кабинет винаги изплува от медийната мътилка, а знайни и незнайни анализатори започват да я коментират с обожание. И никой не задава въпроса за подмяната. Че това е все едно банките да имат право пряко да назначават правителства. Технократите никога не стоят на страната на обикновените хора, защото те са страж на едрите капитали. Виновниците за кризата правят всичко възможно чрез спуснатите отгоре експерти да замъглят всяка своя вина и отговорност.

Описаният процес поставя остро и въпроса за свободата. Докъде се простира тя? Докъдето ни кажат големите европейски банки? Докъдето започва властта на експертите? Въобще идеята за политика, правена от технократи, е като идея за болница, управлявана от комендант на концлагер.

В крайна сметка обаче в европейските държави все още има здрави обществени и политически инстинкти. Гръцките партии стигат до идеята за нови избори, а не за експертен кабинет. В същото време ЕС рязко смекчи тона към Гърция. Може би за другите европейци беше изненада, че една страна отказа да приеме идеологията на технократизма и заложи на изпитаната стара демокрация.

И добре, че този изход все още е възможен. Защото в другия възможен свят сигурно акциите на отделните правителства щяха да се търгуват по борсите, брокерите да бъдат политически инженери, а "Голдман сакс" да изземе властта дори на Ватикана. Нали казват, че парите могат да бъдат и религия?

По тази тема обаче технократите май не обичат  да говорят.

"Развод ми дай" - поетичен римейк :)

Развод ми дай

(поетичен римейк по съвременни мотиви)

Стоим със теб на кръгла маса

в едно квартално кафене -

ти с тениска със Ваньо Костов,

аз член на СДС.

Но не това е днес проблема

и поводът за моя стон,

от подкупите ни остана само

един милион, един милион...

Развод ми дай, развод ми дай

и парламентът забрави,

вземи си твоя Командирчо,

Мартинчето ми остави.

Кокетна си сега, флиртуваш,

коалиционно ме следиш,

но зная аз "Раковска" колко струва,

недей да ме въртиш на шиш.

Познавам всяка твоя теменужка,

характерът ти зъл и див

и мисля, че е цяло чудо -

след Командир останах жив :)))))

Загадката на кюстендилските избори

На пръв поглед изборите в Кюстендил носят една зашеметяваща новина - управляващата партия ГЕРБ рязко се срина в резултата и внезапно стана трета сила, въпреки заканите им, че ще размажат конкуренцията. И въпреки агитацията, която вътрешният министър Цветан Цветанов проведе качен върху червен камион. И въпреки изнесеното заседание на кабинета в Кюстендил преди месец, станало национално известно с размяната на между Бойко Борисов и вътрешният министър: Борисов му подвикна "Цецоооу!", а Цветанов изостави всички жени с които говореше, за да се наслади на имитацията на премиера на махванията на Тодор Живков.

На втори поглед обаче, новината е още по-зашеметяваща, ако отчетем факта кой точно печели в Кюстендил. Победителят се нарича "Коалиция за Кюстендил", която формално е съюз от много партии, но лицето на тези партии е настоящият кмет Петър Паунов, бивш седесар, минал през "Лидер", после пак през СДС, най-накрая избрал етикета "независим". Очевидно е, че нито една партия не може да си припише тази победа, защото тя не е партийна, а показва състоянието на местния обществен живот - обединяване около някой харизматик, който си прави ситуационни коалиции в името на употребата на властта. СДС се опитаха да твърдят, че победата е тяхна, но това е все едно Далай лама да твърди, че заради неговите молитви е спечелил Франсоа Оланд. "Коалиция за Кюстендил" е феномен от нов тип, лидерска коалиция, която няма да може да съществува без фигурата на кмета.

Това показва разрушаването на изключително важна връзка. Хората не припознават себе си в националната политика. Те чувстват много повече общо между себе си и местен богаташ, но не могат или вече не искат да разберат как националната политика се отразява на техния личен живот. Това е регионализиране на политиката, което може да има неописуеми последици. Защото подобно разкъсване на политическите връзки между отделния човек и държавата, води до възможност неясни местни коалиции на практика да овладеят много места в страната.

Рушенето на държавността съвсем не е банално клише, когато се опиташ да го видиш пред призмата на един такъв резултат. Местният харизматик, който може да сведе традиционните партии до свой придатък никак не е лесен феномен. Съществуването на една държава е възможно само чрез трезва преценка на реалности, но когато хората са се самоограничили до своята местна общност, това подсказва, че държавата е дезинтегрирана почти напълно.

Другото обяснение на феномена е, че митологичното политическо съзнание на българите работи на пълни обороти и като радар се опитва да открие ново чудо в което да повярва, дори и на местно ниво. Мръсната приказка на ГЕРБ върви към приключване, но читателите вече са пристрастени към нивото на постоянно покачващия се адреналин и се опитват да го преоткрият отново и отново.

Когато няма държава, хората търсят поне да има шоу.

Може би това е единственият смислен извод до който може да се стигне.

Сълзите на страха

"Благодаря ви, че не ме предадохте", обърна се през сълзи към столичните социалисти досегашният председател на софийската организация Румен Овчаров. Това беше запомнящо се.

Емоционалните мигове на един човек трябва да бъдат уважавани. Защото само емоцията може да направи политиката истинска и непосредствена. Но никога не трябва да забравяме, че крокодилите също плачат в миговете в които разкъсват своята плячка. Така че плачът сам по себе си не може да бъде разглеждан като политическа ценност или пък като знак за искренност.  Плачът понякога може да е маска.

Защото, ако беше докрай честен Румен Овчаров трябваше през сълзи да сподели, че той се опитва да предаде стоящите в залата делегати. Нека да не се правим на девици - предателството и политиката винаги са вървели ръка за ръка през вековете, но когато предателството получи сълзите като знак, тогава нещата придобиват плашеща романова форма. Нека да видим: тръгвайки си от БСП-София остави свой наследник в лицето на Анна Янева, една от "преторианците", безрезервно вярна на досегашният лидер и без някога да се е опитвала да води автономен обществен живот. И човек започва да се пита за видените сълзи и да си задава въпроси.

През 2009 година Овчаров блесна с една крилата фраза: "Първанов извади Станишев като зайче от ръкава си и го направи лидер". Думите бяха изречени с морален патос и разобличетелна сила.

През 2012 година Овчаров извади Анна Янева като зайче от ръкава си и я направи лидер на БСП-София. Това си пролича дори по нейното поведение. Тя бе толкова уверена, че ще спечели, че дори не разви лидерска реч. Изказа се колкото да маркира 4 проблема с които ще се бори в бъдещето. Но пък хората в залата още бяха замъглени от сълзите.

Не я слушаха.

Защо ли да я слушат?

В крайна сметка резултатът от конференцията може да бъде обобщен с банална фраза - "процедурата уби политиката". В случая - уби хората с идеи и даде предимство на изваденото от ръкава зайче. Сълзите просто дадоха лошо начало. След тях драматургията изисква чистота на сюжета, а не баналната подлост на апарата. А стана точно така. Когато апаратът усети, че върви към сгромолясване в пропастта, той събуди последните си инстикти за оцеляване. И успя в късните доби да промени нещата и напълно да побърка БСП - София, защото изборът на Анна Янева никой не възприе като нещо друго освен като триумф на статуквото. А статуквото, каквото й да четем в доклада на досегашния председател, никак не е розово. БСП в София е със синдрома на постоянния лузър. Което не означава, че няма спечелени избори, а че никога не е печелила единствените избори, които отдавна трябваше да спечели - кметските.

И когато една партия се заклещи в този синдром има два пътя за изход. Единият е вледеняваща самокритика и разтърсващо откровение. Другият е параноични вопли, че БСП губи заради самата себе си, защото неназовани тъмни партийни сили правели всичко възможно да спънат политическият триумф. И, когато превърнеш параноята в политическо оправдание, значи собствената ти организация добива статут на психиатрия.

Апаратната хватка с която Анна Янева бе извадена от ръкава и ръкоположена за лидер обаче, успя да разкрие един истински симптом за БСП - София. Организацията е разделена на две части. Да не говорим за това, че гласовете на всички, извън Янева с доста надвишават нейните. Сълзите не бива да замъгляват ума, за да видим, че това предвещава бурни времена за нея. Единството на апарата не е едно и също като единството на електората. Повечето членове на БСП в София бяха излъчили делегати, които да гласуват за промяна. Единствено политическите маневри, старите игрички и размятаните листчета успяха да победят и този път, но със зор. С вазелин, както биха казали по-циничните. Срамно е да си циничен, когато гледаш сълзите, но пък помага да разбереш истината. Истината винаги е цинична, особено, когато си посякъл промяната в името на възхода на зайчето.

В БСП-София промяната гледаше основно от двама души - Борис Цветков и Николай Малинов. Всеки от тях има много силни и някои слаби страни, но общото беше, че хората видяха в тях надежда. Каквото и да говорят именно надеждата прави политиката ценна. Защото без нея една организация се свежда само до технологии, а технологиите убиват духа. Заради това кампанията срещу тях доби плашещи размери. Седмици предварително са били правени опити да им извият ръцете и да ги накарат да се откажат. В самия ден на конференцията хора обикаляха из делегатите и пускаха дежурни реплики ту срещу единия, ту срещу другия. А очевидната сделка между Овчаров и Станишев придаде зловещ фон на цялата конференция, защото разми изобщо идеята за нова политика.

В крайна сметка кандидатите на промяната играха като камикадзета срещу цялата мътилка, която целеше да ги удави. И знаете ли - нека да не оценяваме дали промяната щеше да е добра или лоша. Хората са измислили промените, защото само те са начинът за ценно познание върху света. Статуквото е консервативно, защото модерният поглед може да го унищожи като светлина вампир.

Статуквото избра Анна Янева.

Но и то е наясно, че твърде много сълзи се натрупаха в нейния избор.

Но пък тези сълзи!. Човек ги гледа и започва да се чуди какво ли щеше да стане без тях. Дали, ако ги нямаше, половината конференция щеше да се пробуди и да закрещи: "абе, пак ли ни пробутвате стария номер с наследниците, стига толкова!".

Дали, ако сълзите не се бяха появили, част от тези, които могат да намерят хиляди логични оправдания на техния предрешен избор, пък нямаше поне един път в живота си да постъпят самостоятелно?

Дали без сълзите хората, които мислят с листчета щяха поне за миг да се опитват да мислят сами?

Дали пък без сълзите някой нямаше да се вслуша и да каже, че време да се удари по масата и хората, които са социалисти само на думи, да си взимат куфарите и да ходят в друга партия?

Ама нали знаете.

Плачът изцяло променя човека в очите на другите. Защото хората не си дават сметка за едно нещо. Хората плачат от тъга, любов, радост, прилив на емоции. Но забравят и друго.

Много често сълзите са от страх.

В името на лифта

Най-накрая държавата излезе от политическата кома, забрави дребнотемията и се зае с важните неща - да прокара закона за горите, който осигурява икономически комфорт на концесионерите на лифтовете и им дава усещането за истинска държавност и загриженост. 

След като видяхме, че законът най-накрая отново влезе в програмата на парламента, за да бъде приет на второ четене, въздъхнахме облекчено и се наканихме да хващаме най-накрая лифта за Витоша и да се възхищаваме най-накрая на работещата бизнессреда. 

Цяла зима лифтът не работи, защото концесионерът каза, че няма да го пусне, докато държавата не му гласува закона. И планината се изпразни като главата на министър по време на парламентарен контрол. Екозащитниците викаха срещу тези действия, гневяха се на държавата, обиждаха концесионера, ама, разбира се, нищо не стана, защото в България бизнесът е преди всичко. Държавата е лош стопанин, държавната собственост е сатанинска, постоянно повтарят телевизионните икономисти. Нито един от тях не обясни как така, след като държавата е толкова лоша, точно частникът реши да спре лифтовете и да прецака зимата на софиянци, но това са дребни подробности в пазарния пейзаж на страната.

Нашето възмущение беше породено от друго. 

Защо държавата толкова време се занимава с безполезни неща - закон за конфискацията, промени в Наказателния кодекс, закон за съдебната власт, вместо бързо да се организира и да удовлетвори претенциите на частника. 

Нали още от свещените икономически текстове знаем, че предприемачите са солта на земята и всяко тяхно желание е с божествен статут. Концесионерите са светлата сила, а държавата тъмната. Дори трябва да сменят надписа над Народното събрание: "Частната собственост прави силата". И вместо да се подчиняват на този религиозен повик към пазарна икономика, депутатите се занимават с някакви дребнотемия. 

Абе, хора, ние искаме лифтовете да тръгнат и пазарната икономика да цъфти.

В крайна сметка обаче депутатите от ГЕРБ изпълниха своя пропазарен дълг - показаха на частника, че той е техен господар, и му изпълниха желанието. Така показаха и на хората кои са истинските двигателни сили на обществото - не някакви си жалващи се еколози, а господарите на лифтовете, тези, които само с едно движение могат да блокират един град.

Сега вече лифтовете ще тръгнат, земята под тях ще бъде частна, икономиката ще върви, пазарът ще бележи ръст, а Витоша ще стане достъпна за всеки, който може да си позволи да плати цените. Защото господарите на пазара и на природата вече могат да искат каквато цена си пожелаят.

Всички са на тяхна страна.

В името на лифта.

(коментарът е писан съвместно с моя колега Юрий Борисов под псевдонима братя Ружеви)

Кратка история на различната Втора световна война

Има една групичка от хора, които си изкарват хляба, когато покрай 9 май тръгват да обикалят телевизионните студия и с хладен поглед да громят Червената армия и да твърдят, че всъщност датата не била нищо особено – един тоталитаризъм бил победил друг. Това е особено ефектна поза за хронично алкохолизирани интелектуалци, чието най-голямо житейско постижение е, че успяват да изкарат до 9.21 часа сутрин само с две малки водки. Вън от черната шега именно опитът да се приравни силата спечелила Втората световна война със силата, която я е загубила е част от опита за тотална деморализация на света. Не казвам, че той е умишлен, точно обратното – мисля, че това е индивидуален опит на всеки от вечните телевизионни мърморковци да оправдае себе си. В свят в който всички са лоши, собствената ти неморалност няма да лъщи като храчка на измит тротоар, а ще се претопи в общата сива маса на един изравнен от мръсотията свят.

Обругаването е любим спорт на огромна част от телевизионните маниаци, защото само така могат да заличат своето виновно минало. Но, разбира се, трагедията им ще е пълна, защото историята винаги намира начин да покаже кои са добрите и кои са лошите.

Заради всички, които обичат да живеят в отрицание на историята обаче реших да си направа следния експеримент. Да напиша кратко помагало по алтернативна история. Нека да си представим в свят в който не руснаците, а германците бяха спечелили Втората световна война. Какъв ли би бил той?

Нека да видим:

1945 г. - Хитлер разгромява Русия. Сталин се закопава в землянка и става зомби. Година по-късно - ракетите разрушават напълно Лондон. Чърчил се записва в нацистката партия. Целува дясната обувка на Фюрера и става заместник-комендант в Аушвиц. Безполезните руснаци за ликвидирани. Останалите добиват уран.

1949 г. - Германия прави обсада на Северна Америка. Труман подписва капитулацията на САЩ. Хитлер посещава „Макдоналдс” в Ню Йорк и заповядва сандвичите там вече да се правят с хамбургски вурстчета.

1950 г. -  Доктор Менгеле става губернатор на Северна Америка и пуска атомна бомба над Тексас, за да провери експериментално дали негрите издържат на радиация. Издава и книгата си - "Концлагери for dummies. Как Германия спаси света".

1951 г. – Ото Скорцени става президент на Италия след като Мусолини умира от преяждане със спагети. Младите италианчета започват да пият хапчета за промяна на генетичният им код.

1952 г. – Хитлер превзема цяла Африка. Адолф Айхман става върховен комендант на Мадагскар. Започна последната част от Окончателното решение. Оцелелите евреи от Европа насилствено са транспортирани там и Райхът започва научна програма дали могат да оцелеят само с по 51 грама хляб на ден.

1955 г. – Алберт Шпеер завършва грандиозните си планове за Берлин. Берлин става музей в който може да живее само Фюрера, който обича да се разхожда по широките булеварди, да си пее „Лили Марлен” и да се чуди коя страна да превземе още, за да захрани концлагерите.

1960 г. - Бийтълс записват първия си хит: "Обичам те колкото обичам Фюрера". Млади германки пишат на Менгеле, че искат да превърне Пол Макартни в истински ариец.

1961 г. - След 40 неуспешни опити да пратят негодни славяни в космоса, най-накрая Вернер фон Браун и Райхът успяват да изстрелят косъм от мустака на Фюрера в околоземна орбита.

1965 г.  - Пробив в европейската наука - учените откриват начин да клонират Хитлер. В България легионерите правят традиционният пролетен лов на евреи в чест на Богдан Филов.

1969 г. - Айн Ранд пише своят бестселър: "Как Хитлер направи неолиберализмът еротичен. Атлас най-накрая го вдигна".

1970 г. - Първият клонинг на Хитлер поема властта, след като оригиналът умира след тежка оргия.

1972 г. – Холивуд е изпепелен до основи след като в един филм се е мернал актьор с еврейски нос.

1978 г. – Български интелектуалци пишат мегаселърът – „Хитлер е пряк потомък на Аспарух”.

1980 г. -  Вторият клонинг на Хитлер обявява тържествено Европа става Четвъртия райх.

1982 г.  Вторият клонинг случайно пада в пещта в Дахау докато се опитва да натика там малко ромче. Европа потъва в траур.

1983 г. – Третият клонинг на Хитлер унищожава Австралия с атомна бомба от скука.

1990 г. – Райхът обявява мащабна програма за колонизация на космоса. Започва проект „Валкирия 17” с цел Марс от червена да стане кафява планета.

1995 г.  – Акциите на Уолстрийт рухват при вестта, че Фюрерът си е прехапал езика докато е обядвал. 170 брокери са разстреляни.

2000 г. – В България издигат паметник на Хитлер. Архитектът е разстрелян, защото мустачките на монумента били с 1,4 милиметра по-дълги. Следва процес срещу всички, които са виждали паметника в неправилна форма.

2001 г. – В чест на Фюрера самолет разбива няколко небостъргача в Ню Йорк. Хитлер недоволства – искал повече жертви.

2005 г. – Арабският свят е прочистен от долните раси. Фюрерът има толкова петрол, че започва да го пие на закуска, за да се справи с огромните доставки.

2008 г. – Хит в САЩ става книгата на известен нацистки сатирик за това, че чернокож става президент. Критиците определят творбата като забавна, но твърде невъзможна.

2012 - Лейди Гага пее на рожденния ден на четвъртия клонинг на Хитлер...:))))) Той я обявява за бъдеща наследница на Райха...Точно тогава пророчеството на маите се сбъдва.

Партия за еднократна употреба

Ако някой някога се нагърби със задачата да създаде енциклопедия на политическата екзотика, ще трябва да направи дълъг престой в България. Защото тук има сериозни постижения в тази сфера.

Няма друга държава в Европа, която в рамките само на 9 години цели 2 пъти да е давала мнозинство в Народното събрание на извънпарламентарна партия. Такъв беше случаят с НДСВ през 2001 година и с ГЕРБ през 2009 г. Това е симптом за няколко неща - за мистична политическа умонагласа или поне за симпатичен инфантилизъм на избирателя.

Гласуването за извънпарламентарна партия като символ на идеята, че тя ще сътвори чудо от нищото може да проработи единствено във вълшебна приказка с феи и еднорози. В реалния свят тази комбинация от мистицизъм и политика всеки път гръмва като колба на алхимик в лицето на избирателите.

Сега по същата вълшебна пътека към сърцето на избирателя стъпва и новата формация на Меглена Кунева. Въпреки, че като Годо от пиесата на Бекет най-накрая на изборите тя може и да не се появи в парламента изобщо, около нея се нагнетява театрално и социологическо напрежение. 

А това освен за политическа поезия намеква и за поредният опит за социално инженерство. В България очевидно някой трайно специализира в създаването на партии за еднократна властова употреба. А това води след себе си до трайна деградация на всякакъв идеен и идеологически опит. Заради инженерите политиката се превърна в конспиративен трилър, а идеите се сведоха единствено до лично самообслужване чрез властта. Поради тези причини Кунева не е лекарството на проблемите.

Тя е просто бележка под линия в енциклопедията на екзотиките. 

Голямата телевизионна фабрика за промиване на мозъци

„Гърция е в шок след като крайната левица попадна в парламента и стана втора сила”.

Точно с това изречение започна политическия анонс за изборите в Гърция българската телевизия бТВ. Трябва да го разтълкуваме както трябва, защото то излиза от всяка идея за информационна журналистика, която стриктно следи коментарът и новината да бъдат разделени. Това се прави в името на зрителя, защото се предполага, че седящите пред телевизорите не са някакви тъпи зелки и сами могат да си правят изводите въз основа на безпристрастните факти, която всемогъщите телевизионери им поднесат.

Колко е интересна думата „шок”! Човек изпада в шок след ужасно престъпление или преди огромно бедствие, което се задава неумолимо като лавина. Демократичните избори няма как да бъдат шок, защото са израз на свободната воля на един народ. Гърците ясно казаха, че не искат да търпят постоянната касапница на която са подложени в името на оцеляването на две държави в Европа и превръщането на Европейския съюз в геополитическа кланица. Гласуването на един народ може да бъде шок само, ако гледаш на него от някаква елитарна дистанция, от позицията на богоизбран владетел на единствената истина за света. Да не би за крайната левица да е гласувал някой различен от самите гърци, че те така колективно да са изпаднали в шок, а бТВ така драматично да ни го съобщава с интонационно напрежение прекопирано направо от сапунена опера.

СИРИЗА е партия, която олицетвори новата битка за оцеляването на Гърция – борбата срещу превръщането на южната ни съседка в експериментален полигон на неолиберални техники и рязане до кокал. Натрапчивостта с която Европа се опитва да се лекува чрез възможно най-грешните рецепти е смущаваща. От 4 години насам всички говорят за рязане на разходи, всички затягат коланите, а мистичният икономически растеж изобщо не се мержелее на хоризонта. Изобщо Европа прилича на алкохолика от вица, който се чудел защо пие седма бира, а изобщо не изтрезнявал.

Благодарение на политическите промени в Европа обаче, вече можем да видим, че журналистиката не е на страната на хората. Официозната журналистика обслужва само доходоносните истини и абсолютно нищо друго. И понеже финансовите кръгове в ЕС имат огромен интерес да повтарят мантрата за „спестяване, ограничения, съкръщения”, което би скрило тяхната собствена вина за кошмарната ситуация, медиите приемат, че други алтернативи за Европа няма. 
А не е така. 
Гърците със своя демократичен вот показаха, че са готови да се бунтуват срещу безалтернативността. Всъщност истинският шок на вота в южната ни съседка е фактът, че старата им политическа система все още дава признаци на живот. А всичко показва, че именно тя е един от проблемите там – един елит, който предаде и окраде народа си и вече няма обществена тежест да ръководи държавата си.

Само, че гласуването за „Нова демокрация” не беше шок за бТВ, а гласуването за партия, която изразява интересите на народа беше. Изведнъж май и официозната журналистика намрази демокрацията. Защото, нали знаете, демокрацията очевидно вече им е гадно явление, защото всички гласуват. Гласуват без да мислят за борсовите индекси, кредитните рейтинги и алчните финансови акули, които само чакат още някоя страна за разкъсване. Хората искат промяна, а елитите искат пари. И това е формулата за безкраен социален хаос.

Вместо да се опита да подреди ясно стойностите в този нов свят, който се очертава на хоризонта, официозната журналистика предпочете ролята на шокираната слугиня. Красива ситуация.

Неспособността за промяна е закодирана дори и в самия език. Телевизиите вече не могат да разкажат какво точно се случва в Европа, защото се придържат към мухлясали схеми за обяснение. Светът мръдна напред и закипя, а официозната журналистика внезапно стана стожер на статуквото. Тя се е самообградила с китайска стена от клишета, но от вече мъртъв език, който не е в състояние да опише процесите. Идеология и език са се слели в едно и това прави ситуацията кошмарна, защото така никога не може да се опише правилно политическото действие на гърците или пък защо 10 процента от французите гласуваха за Жан-Люк Меланшон, а още 20 на сто във Франция избраха крайната десница. Оставяме настрани идеологията, причината тези партии да набират скорост е, защото знаят как да говорят в кризата. Политиката не може да бъде елитарен процес във времена на буря. Елитът ясно показа, че не знае какво да прави и повтаря до безкрай грешните си действия. А журналистиката е блокирала, защото дори не си позволява лукса да погледне отвъд стената от предварително подготвени думи. Там стоят отчаяните хора и са готови да разрушат всеки модел, който си е повярвал, че е вечен.

Пожелателният език на журналистиката е като динамит, защото се оголва като системна промивка на мозъци. Когато лъжеш хората, волно или неволно, ти допринасяш за сриването на старите стойности, особено в свят, изтощен от лъжи и привидности. Именно фалшът и лицемерието могат да съсипят Европа по-успешно от епидемията от бубонна чума в Средните векове.

Вотът в Гърция показва, че хората искат реална демокрация, но съвсем нова политика. Гърция стана първата страна не на шока, а на започналото разрушение на старите политически модели и елити. Европа няма да може да остане единна, ако не чуе какво се случва там. Франция подпечата петгодишен мандат на един социалист и това е последният шанс на социалдемократическата левица да поправи нещата и да промени курса на постоянен касаплък. Ако не успее да го направи или се остави на дресировката на финансовите пазари, които са си въобразили, че стоят над политиката, само след 5 години Европа ще е континент в още по-голямо напрежение.

Дотогава обаче трябва да гледаме на телевизията като вражески обект и като на постоянен източник на дезинформация. Официозната журналистика също е обречена, защото, когато хората емигрират от мястото пред екраните на улицата, тя вече става безпомощна и безсилна.

Ето това вече може да бъде наречено шок.

Новата диктатура на пазарите

Ако човек следи новините с едно наум, веднага ще улови една интересна закономерност. Веднага след новините за избора на Оланд във Франция и за това, че радикалната левица е втора в Гърция, следват информации за това как финансовите пазари реагирали отрицателно и тревожно, еврото паднало, а това изразявало загрижеността на инвеститорите за бъдещето на Европа и еврозоната.

А защо никой не задава въпроса - кого точно представляват финансовите пазари, че тяхното мнение трябва да е най-важно? Нали именно заради тях светът навлезе в океана на кризата? Кога точно финансите подмениха демокрацията? И какво искат да ни кажат новините за тревожността на пазарите - че хората трябва да гласуват с мисълта за борсовите индекси в главите си ли?

Всеки път, когато хората свободно си кажат мнението на демократичен вот, тези същите пазари реагират така все едно валяк им е минал през слабините. А това е подмяна на демокрацията. И тази диктатурата на борсите върху политическите процеси трябва да свърши. Репресията на кредитните рейтинги е най-добрият начин да се взриви социалният мир в Европа.

Лидерът на БСП Сергей Станишев вчера изрази подобна позиция - "пазарите нямат право да диктуват политиката". Защото пазарите действат самоубийствено. Политиката на рестрикции се прилага от четири години, а от нея няма никакъв ефект, освен социално недоволство, безработица, гняв, чувство за безизходица и възпламеняване на крайно десни страсти.

Мнението на пазарите вече не е легитимно. Европа трябва да търси социален начин за изход от кризата. Никога няма да има промяна, докато масовите убийци с индекси просто не млъкнат. 

Защото днес техните въглени прогарят целия континент.

Земите в които винаги ми мирише на люляци

Перник в началото на пролетта е гледка, която може да стъписа несвикналият с жега и екзотична прелест ум. Слънцето прежуря яко още в 8.30 сутринта в неделя, когато светите земи са празни и тихи, защото пролетариатът си ляга късно в събота, а неделята е пратена от Аллах на тази земя, за да може човек да се съвземе от прелестта на земята, от петте литра ракия изпити предната вечер, от многото пеене в чест на звездите и от махмурлука, който се появява като неканен отряд на ДАНС, за да намекне, че вселената винаги търси баланса в своите геополитически отношения с хората и все намира начина да поднесе сметката в точния момент, като келнер, който е станал цял социален психолог от дългогодишно воайорство на клиенти в екстремни ситуации.

Разходката из празния Перник е като библейско приближавене до Йерусалим, да не говорим за това, че религиозното съновидение е солидно подпомогнато от няколко заведения, които са украсили своите входове с палми. Да, знам, палмата е последното растение с което човек свързва този град на отрудени и пеещи хора, всеки от които е философ по призвание и визионер по природа. Заради това сетивата трябва да бъдат настройвани внимателно. Изисква се солидна политическа подготовка, за да можеш да разчетеш всички знаци за отвъдно и божествено присъствие из Винкел сити, но веднъж влязъл в хармония с изненадващата светлина на мястото, човек няма как да пропусне симетричната редичка от голфове, които се движат нарядко, странен надпис като древно проклятие, който гласи „Доло БСП”, което показва неизменният опозиционен дух на местния пролетариат, долитащата в далечината песен „Кад замиришут йорговани” (това последното си го измислям, защото в мига в който си представиш Перник без сръбска музика вселената ще спре да функционира) и усещането, че навръх Гергьовден е много правилно да се потопиш из местния пейзаж, който връхлита очите като метнато паве и очарователно привлича вниманието към себе си.

Да, трябва да си представяме Перник като градът, където песента за люляците просто не спира. Защото аз не видях люляци наоколо, но пък по странен литературен начин в Перник техния мирис ме съпровожда винаги. Това е халюцинация на обонянието, ама е яка.

Този път обаче крайната точка не е градът на неочакваните палми и почиващият след съботната запивка пролетариат, а китното село Богданов дол. Не знам как става този номер в местната култура, но всяко населено място е със своя собствена идеология, която държи да е в тотален контраст с обикновената логика. За Богданов дол казват, че е село, което в исторически план никога не е родило дори и един комунист, дори и в най-размирните политически епохи на отечеството, но ето, че вече два мандата избират кмет-социалист и то с около 70 процента. Както неведнъж съм имал възможността да споделя, най-трайната особеност на пернишкия дух е, че той стои в опозиция на всичко, което може да се подразбира. В този смисъл граовският край е като обществено упражнение по колективен постмодернизъм – в мига в който си мислиш, че си уловил закономерност, тя се оказва само приумица на местните, които са неизчерпаеми в начините да поднасят политически и кулинарни изненади на изкушените с пилигримското пътешествие.

Оказа се, че Богданов дол е малко след Батановци (град за който се твърди, че всичко, което се намира на над 200 метра е „далече”, хаха).  Там насред селото, което също беше напечено от слънцето по начин, който те кара единствено да мечтаеш за студена бира, сянка и дрямка, народът си беше спретнал готин събор за Гергьовден, а хитът на събора трябваше да бъде някакъв ритуал, наречен „премуз”, който май се състоеше от нещо, което финансовият министър постоянно прави – доене на овце. С годините съм развил градско светоусещане за света, което е супер вредно, защото, ако един ден Европа се разпадне на съставни части или извънземни атакуват Земята, човек ще се нуждае предимно от селски умения за оцеляване в пустошта. Но пък, когато има музика, във въздуха се носи миризма на кебапчета, а оркестър свири и не спира, човек не си задава въпроси за края на познатия ни свят, а се отпуска блажено като богослов открил отговор на неразрешима загадка.

Видях, че не съм единственият, който не знае как точно да се отнася към местния ритуал. На събора имаше някакъв водещ от Нова телевизия, който упорито се опитваше да играе телевизионен ентусиазъм, облечен в местна носия, но стоеше като кръпка сред хората. Защото в Перник трябват особени умения, за да се слееш с местната общественост. Пернишкият селянин не приема всеки, както му дойде. Трябва с години да градиш отношения, да опознаваш различни части от колективната му душа, за да можеш по някое време да си пиеш бирата на селския площад и да се чувстваш като част от всичко. Всъщност точно това е големият номер – човек може да бъде гражданин на света, но винаги ще има места, където ще се чувства по-комфортно отколкото навсякъде другаде. Нека да не наричаме това кипеж на националната кръв, това е по-скоро меланхолия по познатия вкус на бирената пяна и позитивно отношение към вкуса на мезето. Кулинарният патриотизъм трябва да бъде вписан в учебниците по политология, защото е съвсем легитимна форма на разпознаване на своите от чуждите. А това си е политика. 

Политика с бира, но политика!

И така – представете си пролетта, съвсем лекия вятър, слънцето, което упорито се опитва да стопли пиенето, магарета, овце, танцуващи хора, мирис на печащо се чеверме, разговори за политика, литература и клюки. В една съвсем леко студена вселена, човек отчаяно се нуждае от източник на емоционална топлина, която да не го превърне в студенокръвно влечуго като средностатистически десен политик по Земята. И колкото и да е ексцентрично човек може да открие такъв реактор из пернишките земи, където денят никога не бърза да свършва, понеже времето тече със съвсем различна скорост. Едва на такова място можеш да се убедиш, че времето е върховна илюзия. А повярваш ли, че времето е илюзия можеш да се самоубедиш, че си вечен, защото когато светът се разстила приятно около тебе, започваш съвсем философски да блуждаеш около идеята, че ако човешкия живот се сбие в един ден, ще бъде пълна простотия да не го прекараш сред хората на някой събор, където всичко е близко на душата, а действията са предсказуеми – когато ти свърши първата бира, просто отиваш за втора.

Понякое време се оказвам замесен в разговор за БСП с кмета на селото. Винаги е най-добре да си говориш със социалистите, които са близо до хората. Не знам защо кабинетните социалисти винаги изпадат от моята класация на левичарите. Винаги съм бил убеден, че левицата може да съществува само сред хората, а не в офисите.  Подобно отношение към този дял от политическата система споделя и френския философ Режис Дебре, който в своята книга „Слава на нашите господари” категорично заявява, че ако човек се залута из френския Прованс и не знае къде да намери помощ, ориентиране или подслон, просто трябва да потърси къщата на някой местен комунист, защото там нищо няма да му бъде отказано. След като изяснихме, че социалистите сред народа са истински социалисти, можем да се върнем към разговора за БСП, който проведохме.

Наплюхме ръководството, което не вижда, че партията не се обновява качествено. Бяха казани тежки думи срещу партократите, които се чувстват с вечен абонамент за постове и не искат да пуснат кокала, защото са дрогирани от идеята за власт. Споделихме, че истинският социалист трябва винаги да е наясно с реалните проблеми на хората, а не да си ги измисля и преповтаря все едно чете политическо фентъзи. Не ми е ясно как от бирата стигнахме до политиката, но това е друга особеност на местното битие – политиката ти газира кръвта, кара те да се чувстваш жив, защото само политиката може истински да промени живота на хората. А пък промяната е нещо позитивно, особено, когато е свързана с постоянното намаляване на дължината на женските поли.

Минават хора. Казват по някоя дума. Тръгват си. Идват нови. Човекът може да бъде човек само сред хората. Не знам защо някои стари романтици така се възпламеняват от идеята за самотата. Самотният човек не може да бъде докрай истински, защото доброволно е пропилял света срещу нищо. Именно на един селски събор можеш да разбереш ценния урок, който животът постоянно се опитва да преподаде, но с колеблив успех – ти не си по-различен от останалите хора, трябва да обичаш народа, защото той общо-взето е всичко, което някога ще имаш. Трябва да обичаш перничани, защото в тяхното люто светоусещане е закодирана тази тайна. Дори понякога да се опитват да ти я подскажа с бой, винкели и мастика.

И, когато най-накрая трябваше да се изнеса от политическо-обществената сцена на Богданов дол, загрях защо Гео Милев си представяше навремето идеалния живот като вечна пролет. Той не искал някакъв изтънчен богословски рай на земята. Мисля, че си е представял нещо, което е близко до моето изживяване. Усещането, че имаш нещо общо с останалите хора. Делите една държава и пиете една и съща бира.

И нека винаги люляците да миришат.

Невидимият

"Тук аз станах човек". С тази патетична реплика президентът Росен Плевнелиев се опита да ентусиазира скучаещите младежи в Югозападния университет, които се бяха събрали вчера, за да се опитат да се убедят с очите си, че България наистина има президент. "От тук тръгнах и след това обиколих света, имам самочувствието да съм успял, мислещ и действащ човек", продължи след това с хвалбите Плевнелиев като зализан гуру на семинар по психотрениг "Как да се обикна повече".

За да не оставяме широката публика в заблуждение обаче, трябва да добавим, че президентът много ловко премълчава структуроопределящият фактор на неговия живот - баща, който е щатен партиен работник. По време на цялата си кампания държавият глава говореше за родителите си учители, но пропускаше по евроатлантически да спомене, че и до днес в Благоевград по-популярният Плевнелиев е баща му, защото хората помнят партийния работник, а не идеологът на магистралите, който сънува клъстери на всяка крачка.

Това ни дава различен отговор на въпроса как се става човек в Благоевградско. И той е доста по различен от самохвалството на свободна практика, което практикува днес Плевнелиев.

Добре обаче, че се появи този удобен повод да си припомним два факта - България все пак имала президент и второ - преди няколко дни станаха 100 дни от встъпването му в длъжност. Ако трябваше да пишем роман за тези 100 дни, щеше да го наложи да го кръстим "Времето на невидимия". Плевнелиев се стопи като институционален фактор, а за неговото присъствие във властта от време на време намекваха единствено снимките по бизнес-закуски. Оказа, че кризата е накарала България да живее без много неща - вечеря, работа, спокойствие.

Към списъка от лишения трябва да прибавим и президент. 

Той беше невидим.

5 причини защо Плевнелиев изчезна като президент

Точно ден след като Бойко Борисов със стържещ глас и известно самосъжаление обяви, че кандидатът на ГЕРБ за президент ще е Росен Плевнелиев, аз си позволих политическата волност да напиша статия със заглавие „10 причини защо Росен Плевнелиев изобщо не става за президент”. Тази статия ми донесе радост и мъка. Радост, защото много хора споделиха с мен лекия ужас от издигането на фантасмагоричен кандидат и мъка, защото българите като сърфисти на няколко бири на които не им пука за наближаващото цунами препотвърдиха властта на Борисов като гласуваха за неговия личен избор за държавен глава и подпечатаха претенциите му напълно да опоска държавната хазна, да остави трайно България в дъното на Европа и да продължи полицейския и езиков терор върху обикновените хора с телевизионен шаманизъм и лична МВР-гвардия на повикване.

Съвсем наскоро, незабелязано, тихо и гузно, станаха 100 дни от встъпването на Плевнелиев в длъжност. Хората, които гласуваха за него, почти не забелязаха това, защото повечето от тях имат проблем да се сетят, че страната изобщо има държавен глава. И нима някой може да ги обвинява? В крайна сметка тези сто дни се превърнаха в хроника на гафове, смешки, закачки и никаква политика. Трудно е да опишеш невидим човек и заради това човешкото съзнание просто изключва и предпочита да забрави.

100 дни обаче са границата на толерантността. Никой не е абониран за доброта завинаги. 100 дни се опитах лъчезарно да дам някакъв интелектуален бонус на Плевнелиев, да си казвам, че вероятно не мога да схвана неговия тих план да блесне като държавник, позитивно да се опитвам да откривам смисъл в неговото дразнещо лустро, но доброто ми сърце се сломи и мисля, че е време отново да започнем с истинската критика. Мисля, че това е полезно и за самият засегнат от анализа – в крайна сметка аз му правя добро като го забелязвам, което рязко ме отличава дори от неговите съпартийци, които тънат в блажена амнезия за техния бивш безпартиен кадър.

Този път, за да не бъда досаден ще сведа причините само до пет. Те са много повече, но публиката в България и без това е оттегчена до смърт от постоянните дърдорковци, така че трябва да въведем нов стил на уважение към думите и словото изобщо.

1. Плевнелиев даде романтична заявка за радикална модернизация на президентската институция. О, какви тежки думи се изляха. Вярно е, чувството му за самосъхранение го накара да отложи светлото бъдеще за 2020 година, ама пък какво бъдеще обеща тогава – регионално развита страна, европейски фондове, които текат като Ниагарския водопад, всеки българин поне с дневната доза храна на Искра Фидосова, образование, което направо те паркира като първи заместник на Бил Гейтс. Изобщо, обявилият, че е бил ирландка в предишния си живот, не спести обещания и патос. После потъна в баналността на новините. Плевнелиев започна да се появява само по някакви бизнес-закуски, да повтаря едно и също и да се усмихва като манекенка на подиум.

Заради това дори политолозите имаха проблем с формулирането на някаква новина от тези 100 дни. Клишетата не правят новини, а скъпите костюми не могат да направят управлението добро от само себе си.

2. Плевнелиев напълно се стопи зад широкия гръб на Бойко Борисов. Мнозина от неговите медийни фенове като врачки от страна в преход казваха, че кандидатът на ГЕРБ всъщност е умен мениджър с изчистен план за това как да блесне със собствена светлина. Предричаше се, че още на първия месец той щял да изземе политическата инициатива от правителството, да разпери ръце, да разтвори Червено море и страната смутено да мине от брега на кризата на брега на просперитета.

Вместо това президентът предпочете да си стои в сенчестите покои на „Дондуков” 2 и верен на своята добра природа да не противоречи на премиера в нито едно от неговите касапски действия. Дянков иска да харчи Сребърния фонд, президентът мълчи. Борисов спира АЕЦ „Белене”, президентът ръкопляска и почва да говори за „енергийна ефективност”. Кабинетът увърта за увеличението на пенсиите, президентът сънува как пренасяме товари за Азия през 2020 година.

Изобщо Плевнелиев служи на тази власт като медийно мюре – пуснат е в потока, за да може от време на време медиите да намират поне един усмихнат човек в България, защото всички останали скърцат със зъби.

3. Гаф след гаф. За 100 дни държавният глава направи зашеметяваща поредица от гафове. Аз ще изброя няколко от тях. Първо – възкреси от пепелта на историята държавата Чехословакия. Обяви чешкия президент за президент на Полша, а после този гаф поправи с друг  - нарече Вацлав Клаус президент на Чехословакия. Едва от третия опит налучка точното име на държавата – кротката и китна Чехия.

В един фейсбук-спор ми заявиха, че това не било гаф, а лапсус и тогава аз формулирах една аксиома, която отново ще повторя: това, което при обикновените хора е лапсус, при президентите се нарича гаф.

После пред театрална аудитория бившата ирландка обяви, че символът на статуетките Икар е от предсказание на „наите”. Първо между маи и наи определено има разлика. Второ Икар има общо с наите, охх, пардон, с маите, колкото Преслава с квантовата физика. Така че този „лапсус” всъщност осветли каква митологична интелектуална каша цари в главата на държавния глава.

Още по-тежък гаф президентът направи, когато пътува до Афганистан със самолет на американците с което вероятно показа кои ще гледа с обожание в налудничавата геополитическа картина на света. А именно осигуреният транспорт до размирната държава на талибаните стана причина в словото си за 3-ти март, Плевнелиев нито един път да не спомене думата „Русия”. И тук не говорим за правото му на избор, а за изобщо за избрания стил на бягство от историята. Избор, който винаги се връща като призрак срещу всеки, който го е опитал.

Да не говорим за перманентния гаф, който държавният глава прави – да обещава реформи, които изобщо не зависят от него. Той с лека ръка говори за реформиране на съдебната система, на здравеопазването, на образованието, въпреки, че правомощията му позволяват най-много мъдро да посъветва домочадието да учи повече или да изкрънка от джипито си по-силни сънотворни.

4. Думата клъстер. Честно ви казвам, започнах да си мисля, че клъстерът е някакво митологично икономическо чудовище, което се праща като проклятие на държавните глави, за да ги държи будни нощем. В последните 10 дни Плевнелиев се постара да използва думата „клъстер” около 7 хиляди пъти. Разбираемо е – това е единствената територия на свобода, която му е отпусната – да говори за въображаемото бъдеще на задръстената от клъстери държава.

Плевнелиев е човек без въображение, въпреки предишните си животи. Той дори не успя да разиграе тази тема за клъстерите драматично, така че поне малко да получи статутът на кауза. В страна в която обаче родител на четири деца се самоубива, защото в джоба му има само 20 стотинки, е много трудно да превърнеш бъдещият индустриален блясък в храна за днешния ден. Това обаче не пречи на президента да се държи като хипи от 60-те години на миналия век, което е взело ЛСД в неподходяща доза и да говори за въображаемите клъстерни розови слонове, вместо да се концентрира върху своите реални задачи. Ролята на президента наистина е да очертае визия за бъдещето, но е хубаво в тази визия да бъдат включени всички българи, а не само близките по бизнес на държавния глава. Абе, клъстерната му работа.

5. Абсолютната липса на социална чувствителност. Няма да обвинявам Плевнелиев заради това, че е богат. А и вероятно не бива. Проблемът е, че президентът така и не успя да превключи от режим „предприемач” в режим „държавен глава”. В неговия поглед обикновените хора изобщо не съществуват. За 100 дни Плевнелиев нито един път не даде знак, че сивата българска реалност по някакъв начин достига до него. Ето и любимият ми пример за това. В едно свое изявление президентът обобщи кои трябва да са секторите, които държавата приоритетно да финансира. Ето ги и тях: „"енергийната ефективност, строежът на магистралите „Хемус” и „Струма”, ж.п. транспортът, ВиК секторът, туризмът, електронното правителство".

Пробвайте да откриете тук думата „здравеопазване” или пък „образование”. Това, което Плевнелиев изброява могат да бъдат приоритети на корпорация, но не и на държава. Не могат да бъдат приоритети на човек със социална чувствителност. Това е като изявление от различен свят, направо от алтернативна вселена. Вероятно някъде там, в небесната шир с трилион звезди има свят, в който Плевнелиев е добър президент. В този тук не е. В този тук той е невидим, далечен, изолиран, странен и живее собствен живот, далече от живота на останалите.

100 дни минаха. Време е да говорим истината, а не пожеланията.

Ироничното е, че в за първи път имаме президент, чиято най-симпатична част  е неговата нежна половинка. Дори Юлияна Плевнелиева направи повече новини и събуди повече симпатии със своето мъжествено решение да не се поддаде на политическата суета и светски шум. Вероятно, защото е българка със здрав корен, смислен живот и отказва да играе роли, които не са й присъщи. Защо не е придала поне малко от този здравословен инат на съпруга си?

Защото стана очевидно – България не е държава за ирландки.

Въпросите, които НЯМА да ЗАДАМ на Мартин Шулц

Отивам довечера да правя интервю с шефа на Европарламента Мартин Шулц. Бях подготвил въпроси като слънце, но после цензорът в мен се събуди и посече ентусиазма ми да се правя на бохемски философ пред другаря Шулц. Но за вътрешна консумация ще ви запозная с част от въпросите, които ще му спестя:

1. Господин Шулц, кога левицата ще открие стриптизьорките като революционна сила?

2. Мислите ли, че ако Ангела Меркел си направи лифтинг, ще успее да прокара по-добре фискалния пакт в сърцето на европролетариата?

3. Един личен въпрос - на три бири немкините изглеждат ли по-хубави или трябват поне 5 литра?

4. Ако Евросъюзът се разпадне, има ли шанс да ме уредите като президент на Европейската централна банка, за да мога да гърча гърците да ми пращат безплатно узо и танцьорки срещу нови безсмислени хартийки?

5. Кога левицата ще вдига революция? Не е ли шантаво да задължаваме жените да носят дрехи? Докога ще търпим тази тирания?

Мисля, че с подобни въпроси интервюто щеше да влезе в историята :))))

Глобалният мислещ човек :)

Преди време в една книга на Дзига Вертов четох за неговото огромно желание да направи филм за един ден на света. Невероятен кинематографист като него, властелин на модернизма, си представя едно невероятна и почти абсолютно невъзможна за осъществяване киноепопея, защото включва мащаб, непостижим за човешкия ум. Вертов, разбира се, има силна левичарска закваска и заради това си представя осъществяването на такъв проект предимно чрез картини на това какво правят работниците – от разтоварщите корабите хамали в Япония, през шофьорите на автобуси в Лондон, до метачите на улиците в Ню Йорк.

Аз наскоро се замислих дали пък днес, в епохата на социалните медии, този експеримент все пак не е осъществим. Днес вече ще е трудно да покажем какво прави света, но можем да открием какво точно мисли. А мисълта е велика сила, защото тя е трансформационно торнадо. Всички гадове се боят от мислещите хора, защото те по дефиниция не могат да бъдат в статично състояние. Мисълта е петрол за съзнанието. Нефт за революцията. Мислещите се, единствено и само те, променят света. Заради това ме е яд, че свръхпотоците от информация пречат на хората да възприемат цялата планета като нещо единно. Хората са задушени от клюки, а следователно са лишени от истинската картина на планетата. А тази планета е единственото с което разполагаме. Тя е в нашите ръце и от нас зависи да я оставим на следващите поколения в приемлив вид и в достатъчно ниво на критична мисъл. Заради това се заех с досадната задача да водя дневник на фейсбук-живота си. Просто се опитвам да дам своя принос за мисленето в света. Там, където не се е получило вината е изцяло моя. Следващия път ще се поправя.

Защото мисленето е единственият начин ние бедните да поправим това, че сме локални, а не глобални. Мислите могат да ни направят световни.

И онези другите го знаят.

И се страхуват.

Филмът "В името на розата" ми припомни едно идилично време - време, когато на 1 май БСП можеше да изпълни открай докрай площада пред НДК. Но това са били времената на сатаната Жан Виденов, времето на мрачната и немодернизирана БСП. Сега БСП е модерна, палава и европейска партия и се гордее, че е събрала към 5 хиляди души, които да позапълнят мястото пред парламента. Очевидно проблемът е в мен. Просто досега не съм разбирал, че модернизация на партия означавало да изгубиш около половината си електорат като милионер-плейбой богатството си в казино :))

---------------------------------------------------

С оглед на последните събития в Европейския съюз трябва да отбележа няколко факта. Меркел става все по-зла. 20 процента от французите полудяха и гласуваха за психопатка. Англичаните се държат като извънземни. Унгарците изпушиха. Чехите почнаха да правят кофти порно. Испанците само крякат. Холандците вече са за психиатрия. Гърците по цял ден стоят по улиците. Италианците са неиздържуеми. Французите истерясват. Белгийците си развалиха бирата. Абе, почвам да си мисля, че е време да се гласува правото за индивидуално напускане на Евросъюза. Тоест - държавата ти може да си стои, но ти да не се чувстваш част от него. Аз се чувствам само част от Световната асоциация на блондинките, хахаха :))))

-------------------------------------------------------

Интересна технологична новина. Оказва се, че влизането в религиозни сайтове носи повече риск от заразяване на компютъра с вируси, отколкото посещението на порносайт. Очевидно опиумът на народите вече има и заразна виртуална страна. Хаха, обхваща ме ужас какво ли ще стане, ако се появи религиозен сайт, който богословски обожествява млада мажоретка, решила да се снима без дрехи. Тогава очевидно няма да има харддиск, който да не е в опасност...:))))))

-----------------------------------------------------

Опасявам се, че в най-скоро време съдът Хага ще започне да ме издирва за арест. Наруших всички конвенции за хуманизъм и използвах химическо оръжие за масово поразяване срещу хлебарките, които пак са решили да купонясват в Подуяне. А то ги изтрепа до крак. И се замислих за това колко е коварна еволюцията. Човечеството води политика на геноцид срещу хлебарките от хиляди години насам, но те винаги се завръщат от канала като буболечки - зомбита и продължават да предизвикват у подуенските домакини драматични писъци, все едно изкарани от хорър-филм. Ако еволюцията има план Б за Земята, това със сигурност са хлебарките. Заради това вероятно долявам ехидна ирония в тяхното поведение. Ние сме конкурентни видове все пак :))))

-------------------------------------------------------

1 май в парка: ярко слънце, топла бира, много червени знамена, радост, пролет, хубави хора, емоции, идеи, лъчи, призиви към революция, призиви към бохемска революция, призиви за революция на блондинките...Тази емоция никога няма да ми омръзне. Стоят насред празничната Борисова градина, удивлявах се на пролетните околности и си казвах, че светът можеше да бъде много добро място, ама много истинско място, ако всички хора, бяха като тези социалисти, които познавам и с които можех да остана да пия бира до късно вечер, защото знам, че когато много хора мислят по един начин, вселената най-накрая се предава и става по-добра :))

-------------------------------------------------------

Не знам как се забърках в такъв спор, но водим разговор в моя профил на тема - какви политически убеждения би имал Христос. Ето как синтезирам аз нещата. Ако разположим Христос в политическата, а не в небесната скала виждаме следното. Произходът - пролетарски. Син на дърводелец. Яко антипазарно настроен - гони търговците от храма. При това с камшик. Постъпва злодейски с търговците на храна, когато в шокиращ акт на нелиберално мислене нахранва бедните безплатно. Започва и подривна дейност. Държи се бунтарски - споделя, че по-скоро камила ще мине през иглено ухо, отколкото богат да попадне в рая. Как да го определим политически? Като десничар ли?

-------------------------------------------------------

Испания за втори път влиза в рецесия, стана ясно днес. Междувременно се разбра, че в целия свят се очаква рекордна безработица и нещата стават все по-зле като човек, който заклещен от тълпата не може да си бие шута от концерт на Азис. Момент! Испания от 2008 година насам съкръщава разходи, реже заплати, посича образованието, а какво се оказва - мистерията на сатъра нещо май не работи. Новият премиер също се държи като касапин с маниакални наклонности - посича, съкръщава, ама Испания пак хлътна в рецесия като българска кола в дупка по магистрала "Тракия". Нали десните касапщини досега трябваше да са излекували икономиката в целия свят и милиарделите с чисто сърце да си хванат нови любовници? Нявсякъде в Европа се носят писъци, премиерите уверяват, че това са оздравителни болки, а най-накрая всичко е мазало или както казват англичаните - "shit hit the fan". Забелязах обаче друго - според данните на експертите най-добре с безработицата се оправят САЩ, Бразилия, Латинска Америка като цяло - тоест единствената част от света, която не повярва в чудото на дясното рязане на разходи. Ти да видиш...:)))

--------------------------------------------------

Точно преди около година шокираща вест порази ушите на мъжката част от планетата - учените безмилостно обявиха, че митологичната G-точка не съществува. Да, много усилия бяха положени за нейното откриване, но тази проклета точка беше като Бермудския триъгълник - изсмука усилията за нищо, а най-накрая се оказа просто призрак. Днес чета заглавие: "Откриха G-точката. Отново!". Ало, другари учени, дайте да се разберем - това да не ви е фискален резерв на България - ту го има, ту го няма. Човек тъкмо се отпусне облекчен, че и последната мистерия на земята бе разкрита и сега пак като Индиана Джоунс отново го пращат на експедиция...:))))

----------------------------------------------------

Видях, че днес е ден на джаза. И тогава се сетих за едно определение на Кърт Вонегът за това какво е джаз. Вонегът го нарича "най-висшата форма на безопасен секс". Очевидно всяко поколение намира начин да се отдава на такива удоволствия. Преди джаза, сега интернет...:))))

----------------------------------------------------------

Аз не съм религиозен. Заради това дори не се смятам и за християнин, въпреки, че майка ми и баба ми са ме въвели в лоното на православната църква, зад гърба на комуниста-атеист вкъщи - баща ми. Заради това нито за миг не можех да предположа, че посещението на руския патриарх у нас ще предизвика такъв спонтанен интерес. И смятам, че това е случай в който естественото русофилство на хората просто изплува на бял свят. Не говорим за политическо русофилство, за русофилството превърнато в източник на кинти, говорим за онова световно усещане, че един народ в този свят ти е по-близък от останалите, без в отношенията да са замесени пари, политика и интриги. Голите рускини не ги броим - те са бонус, който ни е отпуснат :))) Заради това с голямо наслаждение прочетох злобните статии на старите десни бесни анализатори. В тях има известно количество ужас. Защото в мигове като този всичките им картонени кули рухват. Няма да ставам християнин на стари години. Стига ми култа към голите рускини. Но пък е хубаво да видиш, че някои неща в света просто не се променят :)

------------------------------------------------------------

Сетих се заклинанията на вещиците от "Макбет", които на сцената даваха рецепти за невиждани кулинарни деликатеси:

Рибица от блатен смок,

остро жило на слепок,

мъх от прилеп, клюн на сова,

от усойница отрова,

кълка на дъждовник гаден,

пух от бухал кръвожаден,

рог на охлюв, кост на пес,

в общото вариво влез...

Сетих се за тях като видях разговора за между Люба Кулезич и Капка Георгиева, което напомня, че днес вещиците са изоставили метлите и са открили телевизионните студиа. :))) Сега се оказа, че Волен Сидеров бил подменен. Нека да припомня, само преди 2 години Кулезич обяви на всеослушание, че Явор Дачков е бил убит през 2000 година и също подменен. Очевидно двете телевизионни вещици сериозно вярват, че сред нас бродят извънземни и подменят хората, както им идва. Българската телевизионна политика все по-често се превръща в окултно явление май. Хахаха, няма да се учудя, ако скоро вещерското проклятие стана общоприет политически инструмент :))

------------------------------------------------------

Най-накрая видях живо проявление на класовия бунт. Серизно. Таксиджията, който се излъга да ме качи от първия светофар започна да води борба за надмощие на пътя с едно луксозно и блеснало БМВ, което си позволи да ни засече и изпревари. Гневната тирада, която чух срещу богаташките копелета, които се правят на велики просто не може да бъде предадена с нормативна лексика. На следващия светофар моя кадър ловко задмина БМВ-то и всячески започна да му прави обструкции на пътя, което очевидно изнерви буржоазията, която нададе протестен вой с клаксон. "Какво ми се прави на велик. Може да съм с тъпа южнокорейска кола, ама пак съм пет пъти по-голям шофьор от него", изпрепчи се таксиджията. Усетих пролетарска гордост в думите му. И аз дори се зарадвах. В крайна сметка човек трябва да се гордее с това, което е, особено, ако е успял да спази договора за приличие с вселената. Май именно този кротък факт убягва на типовете в БМВ-ата :)))

-------------------------------------------------------

След като половин ден се съпротивлявах на мъчителното желание да изтърча до близкия магазин и да си взема половин килограм ягодов сладолед, най-накрая не издържах и влетях в магазина като терорист-камикадзе в американски небостъргач. И, о ужас, какво да видят очите ми - щандът за сладолед прелима от видове - ванилов, шоколадов, лимонов, някакъв оранжев, един с ядки и стафиди, някакъв небесно син, нооо нито един с мечтания розов цвят, който прави пролетта истинска и докарва първокласно ледено главоболие като бъде изяден на един път. Потърсих помощ от продавачките като опозиция в арабска държава от ООН, претърсихме целият склад като американски спецотряд пещерата Тора-Бора, но резултатът бе като със севернокорейската ракета - много шум и накрая нищо. В знак на протест не си купих половин килограм, а само една фунийка, колкото да подтисна пристъпа на сладолена меланхолия. Егати - ягодовият сладолед е единственото измислено нещо в тази вселена, което може да направи за няколко мига капитализмът приемлив. Ако скоро не докарат - революцията е неизбежна :)))

----------------------------------------------------

Подуяне е потънало в една неочаквана и бляскава кинопролет. Бели цветчета са се появили по дърветата като рекламна листовка за цялата фукня на природата и за умението й да бъде полезен фон в правенето на филми. Небето синее като очите на Мила Йовович докато стреля с "Калашник" срещу орди от зомбита. Или не - по-скоро е синьо като революционните туземци в "Аватар". Облаците са бели подобно на роклята на Мерилин Монро, която бе увековечена как палаво се навдига нагоре, за да разкрие краката на холивудската икона. Слънцето се мотае по небето като корабът "Хилядолетния сокол" на Хан Соло и само чака на хоризонта да се появи някоя имперска сила на студа, за да бъде разгромена с бляскавите му лъчи. :)) Знаете ли, човек трябва да поспи 10 часа, за да може да види киноблясъкът на света. :)) И да си помечтае за "Оскар" :)

-------------------------------------------------

Като висш виртуален гуру отбелязвам новата вълна от суеверия, която е налетяла нашето фейсбук-отечество подобно на обяви за уголемяване пениса електронните пощи. Става дума за идеята, че ако споделиш снимка на която има кинти, това ще ти донесе толкова пари, че ще биеш Бил Гейтс с една обиколка за класацията на "Форбс". Суеверията приличат на красива литература. Но идеята, че споделянето на снимка с пари ще ти донесе пари е като идеяата, че споделянето на снимка на плеймейтка ще ти осигури веднага вип-стриптийз. И понеже трагичния опит показва, че това никога не се получава, то значи нещо в схемата куца...Да не говорим, че в свят на сбъдващи се суеверия никой нямаше да споделя снимка на пари. Всички щяха да заложат на жените :))

--------------------------------------------------

Установих, че "Топлофикация" - София е най-мощният революционен фактор в геополитическата история на столицата. В трамвая подслушах разговора на 4 пенсионерки за последните им сметки за парното. Разговорът бе воден с такъв език, че пред него дори Буковски би изглеждал като позакъснял и бледен романтик. Бяха отправени грозни обвинения към шефа на "Топлофикация" и почти невъзможни за изпълнение физиологически желания за неговото разчекване. Едната старица, която за 2 стаи получила сметка от 280 лева, говореше по-разпалено и от Ленин през 1917 година, а другата, чиито призиви напомняха ранния Фидел Кастро се чудеше защо хората мълчат и беше готова самичка да се нагърби със задачата да почне революцията с екзекуцията на гадовете от "Топлофикация"...Казвам ви - още един отоплителен сезон и оцелелилите пенсионери наистина ще станат революционна сила :)