„Протестна мрежа” в ролята на „България без цензура” 2.0

Тези дни видната блондинка на протестите, пиарката на уличния пърформанс и жената с експресионистичните статуси в горно "до" Ивет Добромирова даде едно много енигматично заявление. То беше мистериозно, защото се появи ни в клин, ни в ръкав. Тя обяви, че те (става дума за "Протестна мрежа") се обръщали с въпрос към гражданите. И този въпрос (обявен в стил Ивет не като императивен, а като процес) бил да стане ли "Протестна мрежа" партия. Кой и кога е поставял въпроса това образувание да се превръща в политическа формация съвсем не става ясно. Очевидно в уличната десница също текат някакви бълбукащи процеси, които оформят съвсем друг вид на бульона, който ни се готви.

За несведущите нека да припомним. Протестна мрежа се появи в разгара на протестите като обединение на гражданите и като проект на пиарките, които имах нужда да разтоварват някъде склонностите си към политическа истерия. Тази интересна група (това го казвам без ирония) от хора после започна много бързо да се цепи и разпада поради изначалната българска менталност да не може да се стои много дълго в група без да се предизвикват конфликти, а днес вече чета в заявления на Протестната мрежа, че те се определят като "коректив на политическите партии и реална опозиция". Значи от една страна си коректив на партиите, а от друга партийното строителство е на един въпрос разстояние. Това е все едно монахиня да каже, че ще пита хората дали да стане проститутка, въпреки, че досега е била техен коректив и реална опозиция. Но стига със злобните шегички, тук друг сюжет е важен. Още отсега можем да прогнозираме превръщането на ПМ в партия. Това е процес неизбежен като статус на Огнян Минчев срещу Русия и коварните рускини, които са го пренебрегвали в детството му. Тези дни ПМ даде една пресконференция и пусна до народа едно писмо, което ми е трудно да преразкажа поради прекаляването от страна на авторите на употреба на главни букви, но общото им послание е, че те са "НИЕ срещу КОЙ". Писмото е написано в духа на демократичния реализъм - почва с проклятия, минава през мускулна увереност и накрая завършва с европейска утопия. Тоест - това е типичната програмна партийна декларация, която най-вероятно ще стане преамбюл на някоя програма. Да, ще имаме уникален случай в българската история, когато пиарки ще пишат политически програми, но ние толкова време търпяхме спортна министърка, която залагаше на екзистенции, протуберанси и интровертност, то значи със сигурност ще изтърпим и това политическо упражнение.

Но понеже в тези дни на пост#оставка всички са заети да правят равносметки за миналото и да си доказват кой е бил по-близо до девойката с разголените гърди от лятото на 2013 година на протестите, то нека ние да погледнем в отровното настояще и да видим една пряка аналогия, която бъдещите партийци със сигурност са изпуснали.

Спомняте ли си миналата година кой, кой, кой, кой, кой, кой политик започна своята кариера със своеобразно турне, за да слуша гласа на хората и да ги пита какво искат от него. Да, не сте далече от истината - именно Николай Бареков, който днес е зает основно с това да дава драматични интервюта в които да обяснява, че е на края на своите човешки, психически и физически сили. Протестна мрежа просто влиза в модела на "България без цензура". Очевидно Ивет Добромирова ще е капиталският Николай Бареков, която ще трябва да излезе от луксозните кафенета и да броди по площадите, за да пита народа иска ли да види Протестна мрежа като партия и да крещи, че тя и само тя ще се справи с корупцията, загниването, олигархията и заплахата Юлиян Вучков да издаде нов том от мемоарите си.

Барековщината очевидно е заразна, защото тя е тази, която използва абстрактното "хората" като щит за своите действия. И понеже въпросът #Кой е много актуален и самата Протестна мрежа, то трябва да се запитаме на #Кой толкова много му се иска тази неясна еклектика да се превърне в партия. Няма нужда да сме като Шерлок Холмс в дедуктивното мислене, достатъчно е само да си припомним драматичните изхвърляния от последните два месеца на Ивет Добромирова в президентска посока, за да заподозрем, че бизнес-кръжоците около Плевнелиев очевидно искат да си имат план Б в случай на това, че дебелашкият политически вой на ГЕРБ вземе, че се сгромоляса следизборно или още преди това. Какво по-удобно прикритие за дейност от това да се опиташ да приватизираш изначално гласа на гражданите, а след това да го превърнеш във формация за употреба при нужда. Това е класическа барековиада и сега можем да си обясним защо ПМ толкова мразеше Бареков - той ги би с едни гърди на полето на подобен тип политическо инженерство, което почива само на гръмки фрази, жълти заглавия и нулева дейност, която да припокрие това медийно напрежение.

Ясно е, че политическото пространство сега е оголено и има вакуум за нови субекти. Реформаторския блок трудно ще изкупи влоговете си в КТБ, колкото и да твърдят, че това е постъпка на ангели. ГЕРБ също имат проблем с идентичността си. Тяхното прилича на биполярно разстройство - сутринта Борисов влиза наежен като Тони Стораро в операта, а на обед Цветан Цветанов чете реч срещу реваншизма и омразата. Със сигурност победилото крило на олигархията иска да е сигурно, че ще реализира своите интереси. И заради това се нуждаят от България без цензура във версия 2.0: Протестна мрежа.

Няма да твърдя, че съм отгатнал истината. Аз смятам, че ролята на журналистиката понякога е в това не да дава прогнози, а да съпоставя реалности и да гледа отвъд розовата патетика на красивите думи. Опасявам се, че вирусът "Бареков" е навлязъл в пространства, които се смятаха за имунизирани срещу него. Предстои да видим кога точно Ивет Добромирова ще даде интервю, че отива на сигурна смърт и ще покани Делян Пеевски на вечеря.

Нестабилните политически елементи

Политическите партии приличат на таблицата на Менделеев - утвърдените са като елементите, които се срещат в природата, стабилни и ясни. Но благодарение на изпечените политически химици и инженери винаги се появяват експерименти, които съществуват като медийни паразити - без никакви структури, партии, чийто политически живот се свежда единствено до скандални заглавия и политически изхвърляния на техните лидери.

Подобен политически експеримент от самото начало е "България без цензура". Партия с лидер, който със скоростта на светлината се обяви за центрист, после за десен, след това разкаяно за ляв, а най-накрая финишира като европейски консерватор, по никакъв начин не може да бъде наречена нормална. Тя прилича на радиоактивно вещество, което не може да стои в стабилно състояние, а започва да се разпада в мига на своето най-голямо величие (двама депутати в Европарламента). ВМРО и "България без цензура" се разделиха, точно когато трябваше да са най-силни, затова вече е ясно, че бъдещето на ББЦ е повече от проблематично. Не само заместникът на Бареков Ангел Славчев си тръгна с кърваво писмо, но и кръвопускането откъм електорална мощ започна грандиозно.

Големият въпрос, разбира се, е какво следва оттук нататък. 

Бареков със сигурност има още един-два медийни фокуса в ръката си и до последно ще се опитва да се прави на непукист. Но сближаването на ВМРО и НФСБ е интересен процес. Знаем, че партията на Валери Симеонов за малко щеше да попадне в парламента през 2013-а. Да не би пък нечии инженерни ръце (разбирай Б.Б) да се опитват да си подготвят националистическа патерица в следващия парламент, в случай, че интелектуалната немощ на Реформаторския блок ги остави зад борда? В България това е интересният момент - разпадането на стари структури често не дава отговори, а поставя нови въпроси. 

Все едно химик се е надвесил над колбата и се чуди дали новото вещество няма да гръмне...

Вариации на #Оставка

"Толкова е закъсняла". Тази реплика не принадлежи на герой от любовен роман, който въздиша по изчезналата в мъглата на времето любима. Неин автор е кандидатът за всеки управленски пост Бойко Борисов. След като няколко дни основна новина на дежурните по любов медии беше, че коварни хакери (вероятно платени от "Позитано", Кремъл, Световното правителство и други конспиративни сили, точно в този ред) са разбили профила на Борисов във фейсбук, завръщането му там бе ознаменувано със статус за подадената оставка на кабинета на Пламен Орешарски. Според мен неговата виртуална въздишка има по-сложна посока за тълкуване. Това е въздишката на наркоман, който толкова време е бил лишен от основната си дрога - власт, власт и пак власт. Заради това всичко му закъснява. Лишили са го една година от удоволствия. От щипане на журналистки. Как да не мразиш властта и да не пускаш гневни статуси?

*********

После се обади и лидерът на ДСБ Радан Кънев. Той пък се изказа култово. С един статус направи пет гафа. "За разлика от '97, днес няма да се напиваме като казаци. По-добре да си легнем като германци в полунощ, на четвъртата бира. Защото от утре е труд, пот и ... труд. Защото твърде дълго беше шампанско и сълзи", гласеше най-поетичната част от него.

Дайте да броим заедно:

1. Забранява на народа да се напива. Значи, мама му стара, още не са дошли на власт и почнаха с рестрикциите.

2. Препоръчва на народа като германците да си легнел след четвъртата бира. Абе, братче, ти жив германец виждал ли си? Едва след 14-ата им идва музата за лягане.

3. Вика на народа: "защото от утре е труд, пот и ... труд". И нито дума за заплати. Значи ти си държиш кинтите в КТБ, а народа - пот и труд и никакви кинти. Ако това ви е програмата дори и Калин Янакиев няма да иска да гласува за вас.

4. Досега народът пиел шампанско и сълзи. Тази мисъл ме подразни като зъболекар кариес. Във фейсбук разкриха, че това било заглавие на песен на някаква фолкпевачка. Значи главатарят на "умните и красивите" си падал по чалгата.

5. И най-накрая любимото ми изречение: "Пълна изолация на ДПС и БСП от властта". Пич, на тебе ти е забранена и една бира. Пийнал си две и почна да се обясняваш в любов на ГЕРБ. Просто не ми се мисли как ще си на четвъртата...:))))

*********

Моята любимка (всеки човек си има слабости - тя е моята) Антоанета Цонева написа: "Разрушение трябва на клетъчно ниво...сега са на ход гражданите". Гражданите срещу клетките. Понеже ми е слабост в ушите ми това звучи почти поносимо. Само да уточним кои точно са клетките. Защото гражданите според мен проспаха най-важното - че този кабинет не го свалят те. Щеше да е добре да се те. Ама не са. Заради това ме е страх, че повечето от гражданите изобщо няма да разпознаят кои клетки са за рушене. Но сега ще кажат, че съм стар мърморко, изперкал комунист, червен боклук, който се опитва да развали кефа на протестърите. Ама това ми е кармата. Още преди една година, когато видях как улиците се изпълват с хора, които не само не искат да се борят със злото, но искат да върнат къде-къде по-голямото зло се натъжих. Защото моят кеф го развалиха тогава. Усетих, че бъдещето, което ми готвят ще е като твърде добре познатото минало.

*************

#Оставка. Нали така пишеха протестърите в началото на развълнуваното, гневно и истерично лято на 2013 година? Сега една година по-късно, когато я имаха в ръцете си #оставката нещо не успя да ги изкефи докрай. Защото качеството, което се събра да празнува вече май не разбираше, че трябва да пие от мъка.

"За мен това правителство не направи нищо. Освен това, че дадоха по 50 лева, за да раждат малцинствените групи", изсъска една възрастните протестърки, събрани пред Министерския съвет вчера, за да "празнуват" #оставка. Йоло Денев й акомпанираше с мегафон. Група от 15 души се опита да разбие огражденията край Министерския съвет. Йоло кряка, че Тангра е протестър. Добре де, това последното може и да го досъчинявам, но така добре се връзваше с постната сценка. Една година по-късно, уви, не живеем в различна държава, но живеем в разделена държава и тя ще се разделя все повече, особено, когато реформаторската част изрови в сърцата си безкрайна любов към ГЕРБ в името на управлението.

Не бива да забравяме обаче. През 2013 година имаше още една #оставка, пък била тя и без хаштаг. Тази на гневните, бедните, ядосаните и грозните от зимата. Те бяха там, за да махнат злото, което се опитва да се завърне, това същото зло, което дори проклина, че толкова време се забавила #оставката.

****************

Тази една година обаче беше необходима. Гневна, яростна, ядосана, но беше жизнено необходима, за да си изясним много истини, които иначе щяха да останат скрити. Аз си признавам с ръка на сърцето - БСП изпадна в морална криза, състояние в което никога не е била. И заради това ми е тъжно. Обаче като оглеждам политическият хоризонт - на него изобщо не се очертава морална алтернатива. Няма. Тези, които са си направили влог в КТБ през август 2013 година ли са алтернативата. И да няма неразбрали - говорим за ДСБ. Значи скачаха по улиците и са точили пари за лихви. ГЕРБ ли са моралната алтернатива със своите легиони от алчни калинки и лидер, който вече смята, че е жертва на световна конспирация. Кой? Кой? Кой? Сега това е три пъти по-актуален въпрос. Защото една от най-очевидните проблематики на първия Кой - сега е най-силната и дебела фигура в държавата. Част от "умните и красивите" вече са готови да преглътнат Пеевски, убеден съм в това. Заради това #оставка сега звучи леко иронично. И тъжно. Аз бях за #оставка на Пеевски. И все още съм.

****************

Обещавам - ще запомня завинаги 2013 година. Тя беше ценна за мен. Аз не твърдя, че е пропиляна година. Научих се да не вярвам на викащите. Схванах, че тези, които най-кресливо настояват за морал са готови на най-големите морални мерзости. Установих, че човек трябва да има ясни идеи, да не се страхува да ги защитава дори, когато целият свят го овиква. Заради това приемам тази #оставка като философски урок. За разлика от протестърите мисля, че кабинетът свърши и полезни неща. Историята ще каже. Мисля, че историята ще каже още следващата година. Това й е проблемът. Тя винаги обобщава късно нещата.

И най-накрая една лична история. Вчера минах покрай Министерския съвет, когато малката групичка празнуващи вече се беше изнесла. Нямаше много хора. Колите минаваха бързо. Сънлив полицай се опитваше да вкара ред в трафика. Спомних си как бях на 14 юни миналата година на същото място. Площадът поне наполовина беше пълен със социалисти, които после един по един окапаха, защото разбраха, че съюз с истерията е невъзможен. Онази миниатюрна България на 14 юни винаги ще ми липсва. Тя трая кратко, но беше хубава.

Стана малко лигаво, нали?

#Оставка на лиготията!

Въображаемият приятел

Медиите у нас обръщат основно внимание на конфликтните точки в отношенията между кандидатите за лидер на БСП, но изтърват един много интересен консенсус, който се оформя. Вече трети или четвърти кандидат обявява, че формулата "Коалиция за България" е изчерпала своя потенциал. Нека да припомним. Коалиция за България бе създадена още през 1999 година, но доби завършен вид на изборите през 2001 година. Тогава това беше начин БСП да докаже след драматичната 1997 година,че може да разговаря пълноценно с цялото ляво пространство.

Всяка идея обаче си има срок на годност. На 24-ата година от прехода повечето леви хора искат най-накрая на избори да гласуват за БСП. Не за някаква коалиция, а за БСП. Защото това е тяхната партия и те не смятат, че тя има от какво да се срамува.

Коалиция за България днес се е превърнала в бюро за осигуряване на работа на 5-6 души, които реално не допринасят за развитието на левицата, но за сметка на това са абонирани за места в депутатските листи. Това не означава, че форматът  не може да продължава да съществува. Доброто политическо бъдеще обаче иска друга посока. Включително и посоката партии с богато минало да се опитат да влязат в парламента без БСП - сами или в друга коалиция. Иначе се получава така, че БСП много обича да си има приятели с въображаема политическа тежест. А животът изисква реализъм,  не красиви самозаблуди.

Ето това е вече постигнатият успех на лидерското състезание - поставянето на въпроси, които доскоро трудно се задаваха.

(коментарът е писан съвместно с моя колега Юрий Борисов под псевдонима братя Ружеви) 

Само морален лидер може да възроди БСП

Да не изхвърляме на боклука постигнатото от Станишев, казва Александър Симов

Интервю за вестник "Стандарт"

- Г-н Симов, в каква кондиция социалистическата партия ще се яви на историческия 48-и конгрес на 27 юли?

- Опасявам се, че БСП не е в най-доброто си състояние. Проблемите са много - организационни, политически, но лично за мен най-страшният проблем е, че БСП се намира в морална криза. Ако не си кажем истината на конгреса, няма как да започнем лечението. БСП е в морална криза, тъй като за пръв път от 1990 г. името на нашата партия трайно се свързва с някакви корпоративни и задкулисни интереси, със съмнения за неясни обвързаности. Трябва да признаем моралната криза и да се съсредоточим върху преодоляването й. Ако БСП не излезе от този морален ступор, няма как да тръгнем да отстраняваме останалите недъзи. Тази криза може да бъде решена първо чрез честен разговор за случилото се през последната година и половина. Не става въпрос да посочим с пръст виновните, а да опишем задълбочено процеса.

- Всички кандидати за лидери отбелязват разминаването между думи и дела при червеното ръководство. Има ли начин да се гарантира, че следващото Изпълнително бюро няма да погазва обещанията?

- Нито една партия не може да даде гаранция, че ще осъществи на дело обещанията си. Но оттук нататък на всеки ръководен екип трябва да му е ясно, че хората от ден на ден стават все по-чувствителни на тема изпълняват ли политиците ангажиментите си. Особено при БСП е важен и въпросът: "Верен ли си на принципите, които в крайна сметка те правят социалист?" Смятам, че кабинетът "Орешарски" изпълни немалка част от предизборните обещания. Но те бяха свършени на парче, а и много от изпълнителите на програмата бяха хора, които по никакъв начин не могат да бъдат наречени социалисти или леви, съответно и действията им не бяха приети. Всеки лидер на БСП трябва да застане с името и биографията си и да гарантира, че обещанията ще бъдат изпълнени. В противен случай видяхме какво става - левите избиратели отказват да гласуват и предизвикват тежки политически кризи в БСП.

- Намирате ли за полезна върволицата от претенденти за лидерския пост? Те вече са петнайсетина.

- Радва ме издигането на множество различни кандидатури за лидер на БСП. Никога в партията не е имало многолюдно лидерско състезание. Многообразието от кандидатури не само че не е проблематично, но издава колко дълго е отлагана дискусията за това какво лидерство ни трябва и в каква посока да вървим. Присъстват  много кандидати, защото в БСП има много мнения, които досега не бяха чути.

- Според вас какъв профил трябва да притежава бъдещият председател?

- Не бих обсъждал конкретни имена на кандидати за лидери, тъй като искам да чуя какво ще кажат те при представянето си на конгреса, което е най-важно. Спорът дали председателят трябва да бъде биткаджия или технократ е глупав, тъй като измества акцента встрани. БСП се нуждае от морален лидер с огромен авторитет. Темата за морала в БСП ще става все по-важна и напрегната, защото именно чрез нравствената неукоримост на бъдещия председател ние можем да се явим на изборите с чисто лице и да се представим достойно. Морал - това означава не само необвързаност със задкулисия и сенчести интереси, но и последователност между думи и дела, а не красиви приказки, които остават без последствия.

- Къде трябва да се положи чертата между приемственост и промяна на "Позитано"?

- Не може да има лидер, който да смята, че БСП започва с него. Партията е на над 120 г. Добре би било този път да има приемственост - да се оцени правилно постигнатото от Сергей Станишев, а не всичко да бъде изхвърлено на боклука. Той има своите безспорни постижения. От друга страна, робуването на приемствеността също не е  правилно. Последните 5-6 години показват, че този механизъм буксува. Трябва да има достатъчна ярка степен на обновление, ако искаме нещата да потръгнат. В противен случай ние можем да заложим на най-красивата приемственост и да се самоубеждаваме, че сме свършили най-велики неща, но резултатът ще бъде, че никой няма да иска да гласува за нас.

- Води се спор дали да се прави коалиция с ГЕРБ, какво е вашето мнение?

- Моето лично мнение е, че всеки разговор за коалиция с ГЕРБ е самоубийствен за левицата. Нямам представа как подобна теза се отразява на ГЕРБ и дали им вреди. Не можем отсега да предпоставяме подобна коалиция, а дори и под натиска на изборните резултати не бива да попадаме в такъв съюз. Разграниченията между ляво и дясно в политиката съществуват, за да има някаква гаранция, че идеите на отделните партии ще бъдат изпълнявани. Влизането в голяма драматично тежка коалиция на БСП и ГЕРБ ще бъде край на всяка идея за политика в България. Най-лошото е, че подобно съглашение ще докаже на много хора, че някакви задкулисни сили се опитват да сближат двете най-големи партии, а това не може и не бива да бъде допускано. Смятам, че БСП не бива да поставя тази тема, независимо как ще гласуват хората. Партията трябва да си постави някакво ограничение, и то опира до ГЕРБ. За левицата е по-добре да се проведат нови избори, отколкото съвместно управление с ГЕРБ.

- Малко внимание се отделя на местните структури, които реално ще изнесат битките на парламентарните избори, а и на местния вот догодина? Не трябва ли БСП да положи извънредни грижи за тяхното укрепване?

- Смятам, че БСП отсега трябва да работи върху разработването на убедителна лява общинска политика и да стегне организациите си. Някои от червените кметове многомандатници си позволяват да отправят послания, че местното самоуправление няма ляво и дясно, което изобщо не е вярно. БСП няма как да си върне доверието, ако остави местните си организации в сегашния вид. Една от големите кризи на партията е, че от 10 г. насам организационното състояние се влошава от ден на ден. На практика централният апарат на "Позитано" 20 дори и да си дава сметка за отслабването на структурите, предпочита да не взима мерки спрямо тях и резултатите стават все по-трагични. Стига се до парадоксални ситуации, в които местни лидери на БСП отказват да разширяват организациите си и да приемат нови членове от страх да не се промени статуквото. Те се стремят да бъдат преизбирани, независимо че губят избори след избори. На евроизборите имаме идеален пример за правилен подход в Монтана, където по-голяма част от старото ръководство емигрира в АБВ. Наложи се организациите на БСП да бъдат изградени наново и там успяхме да победим ГЕРБ. Местните избори догодина са стратегически залог - ако ги загубим или оставим ГЕРБ да вземе големите градове, трудно ще си гарантираме занапред участие в национално управление. Местната власт е най-важна в очите на хората и най-добре показва коя партия какво влияние има сред народа.

БСП се нуждае от морално лидерство

(слово за конференцията "БСП - пред избор)

Наскоро прочетох някъде, че във Франция след загубата на френските социалисти на европейските избори (те останаха трета сила), група членове на партията за създали "Клуб на огорчените социалисти". Опасявам се, че ако тръгнем днес да правим същото в България, поне 95 процента от БСП ще влязат в клуб с такова име.

Имаме причини за огорчение. БСП загуби едни от най-важните избори в своя политически живот. Не че сам по себе си евровотът имаше особено епохално значение, но масата бяха поставени резултатите от едногодишно управление в ужасяващо истерична публична среда. Резултатът беше ужасен - голяма част от левите избиратели просто не излязоха да гласуват. И вероятно бяха прави. Огорчените социалисти имат право на своя протест срещу постоянния компромис с идеите, срещу системното прилагане на десни политики, срещу осъзнаването на това, че БСП за първи път в историята на прехода е трайно свързвана със задкулисието, с корпоративни интереси и олигархията. А това е самоубийствено за една социална партия. И е сериозна причина да си създадем наш собствен клуб на огорчените социалисти.

И точно заради това спорът "ама от какъв лидер се нуждае БСП - биткаджия или технократ" е глупав. Точно сега, точно днес БСП се нуждае от морален лидер. Дори от морално лидерство!

Защото позволихме за първи път в историята на прехода левицата да изгуби своите морални преимущества. Тоест - най-голямата вина досега е, че ни сложиха в един общ кюп с всички останали. Това лично аз все още не мога да го преболедувам, защото като убеден социалист през всички години най-много сила ми е давало това, че БСП е по-различна партия. Че БСП въпреки всичките си недостатъци никога не е спирала да бъде на страната на хората и просто не е партия като всички останали...

Заради тази загуба на морал днес една авторитарна и полицейска партия като ГЕРБ отново започна да се държи като зомби от холивудски филм - агресивно и брутално. И една проядена откъм морал партия трудно може да се противопостави. Но аз смятам, че БСП все още има силата и възможностите да бъде алтернативата на това безумие. На политическата агресия може да се отговори с непоклатими принципи. На обществената бруталност с ясни идеи. На полицейщината с ясна и радикална лява политика. Хората искат точно това от нас. Това е начинът да преодолеем огорчението и да придобием нов смисъл като политическа общност.

Ето защо изборът този път наистина е очевиден и трябва да бъде формулиран брутално истинно - изборът е между гримиране на статуквото или морално и идейно обновление. Аз категорично избирам второто. Писна ми да съм огорчен. Искам един път да се зарадвам като социалист, че съм в партия, която изцяло ме разбира и говори на моя език. Не искам технократичен прагматизъм, което е другото име на цинизма, а идеи, които да вълнуват.

От 90-та година насам БСП твърде често ставаше жертва на наложеното й клише, че тя трябва да се модернизира, а да не стои архаично като партия. Ровил съм се в старите статии по тази тема и мога да ви гарантирам - почти нито един от размахващите пръст така и не обяснява какъв е този мистичен процес на модернизация, който трябва да сполети БСП като небесно откровение. Някъде има подхвърляния, че БСП трябва да се социалдемократизира, все едно това е универсалното хапче за модерност. Всъщност, именно натискът на това парадоксално клише изигра лоша шега на БСП. Нямаше никакъв смисъл БСП да търси модернизация, ако това означава изграждането на една апаратна партия, която съществува от избори до избори, без ясна цел за близкото и далечното бъдеще. Днес плащаме щетите на тази измислена модернизация. Плащаме с огорчението.

БСП трябва пак да стане партия на идеите, защото тези идеи са толкова големи и така вълнуващи, че могат да осмислят напълно един живот. Аз съм наясно, че идеите никога не умират. Партиите обаче го правят. А не искам и да се разделям с БСП. В крайна сметка човек трябва да е наясно със себе си и да знае кога да се промени. Да усеща кога нещата в света не са наред. Да разбира смисълът от това да вярваш в неща четири пъти по-големи от самия теб. В това е смисълът да търсиш идеали и да знаеш, че идеите ти един ден със сигурност ще променят света. Заради това днес аз съм тук, защото продължавам да вярвам, че една различна БСП е възможна. Когато направи правилният избор. Или както е казал Валери Петров:

Да, може би мечтата в нас,

най-скъпата от всички скъпи,

и тя избързала е с час,

но той, часът й, ще настъпи!

Благоев, Волгин и русофобите

Един от най-големите проблеми на България е липсата на памет за най-големите ни мислители. Един от запомнените, но, които днес никой не чете, е Димитър Благоев. Тези дни се отдадох на удоволствието да чета отново неговата книга "Принос към историята на социализма в България" - невероятен исторически анализ на България от Освобождението до първите години на 20-ти век. Тази книга днес би дошла като манна небесна на професиоалните русофоби. Създателят на социалистическото движение у нас, въпреки, че е руски възпитаник, е изключителен противник на руската имперска политика. Едва ли преди него друг, а и след него, е бил такъв интелектуален враг на този вид деспотизъм, който Благоев ненавижда с цялото си сърце. В пика на протестърската вълна някакви хора се опитаха да вадят цитати от Благоев, но понеже четенето му изисква интелектуално усилие и нещо повече от това да потърсиш в Гугъл дали някой е качил подходящи цитати, никой не успя да стигне отвъд няколкото изречения, които незнаен блогър бе качил в мрежата. А Благоев може да бъде източник за вдъхновение на няколко поколения русофоби. Според Дядото русофилството у нас е умишлено подклаждано, а руската дипломация с години е внушавала, че България не може да се освободи самичка. Според него усещането, че Русия е "освободителка и покровителка на християните" е изключително лъжливо и се е използвало, за да бъдат водени хората за носа. Човек трябва да отвори тази книга на произволна страница и ще намери произволни цитати по тази тема.

И нещо повече - Благоев е прав. Обаче той е класа като мислител, защото е разкрил не само конкретното явление, а механизмът с който могат да бъдат поробени повторно умовете на хората. Неговият гняв към русофилството след Освобождението се дължи не на факта, че то е любов към друга държава или, че няма исторически корени в душата на народа, а, че управляващата класа го използва като инструмент за подчинение. Това преклонение пред освободителя става начин за прикриване на нечисти интереси - и на местните елити, а и на чуждестранните такива, в случая - тези на Русия. Eлитите коленичат пред най-мощната сила тогава и престават да го правят, когато виждат, че по целия континент има разместване на политическите пластове. "Русофилското суеверие на масата се явява в ръцете на  буржоазните партии и котерии инструментът, с който те си служат, за да изтръгнат нейната подръжка в борбите си и неусетно да я събличат", яростно пише Дядото.

Но Благоев наистина е описал механизъм, а не само конкретен проблем. Защото, ако си направите труда да замените в неговите изречения думата "Русия" с думата "САЩ", текстът му ще стане болезнено актуален. Елитите използват покровителя като свой инструмент за осъществяването на власт. Това е механизмът, който държи България постоянно в орбитите на чужди зависимости, представяни едва ли не като единствен исторически, дори цивилизационен избор. Между другото - предосвобожденските политически разговори са съдържатели подобни интонации за Русия. Сега интелектуалната мода е сляпо да вярваме в трансформиращата сила на Запада, въпреки доказателствата, че тя е не по-малко тиранична от староруския деспотизъм. То заради това "русофобските" цитати на Благоев и досега не могат да си пробият път към иначе безкрайно жадната за такива неща идеологическа клика, която само чака от небето да й падне нещо подобно. Дядото схваща процеса, който може да бъде натоварен с различни имена, но си остава отвратително един и същ в осъществяването на своята гадост. Той ненавижда този процес, защото едно позитивно чувство може да бъде използвано като прикритие за насаждането на онези икономически механизми, които след това трайно закотвиха България като една от най-бедните страни в Европа изобщо.

Нямаше да се сетя да опиша тези разсъждения на Димитър Благоев, ако един текст на Петър Волгин, наречен афористично "Русофоби от всичи страни, осъзнайте се!" не бе предизвикал отново земетръсно покачване на колективният десен бяс. Съжалявам, че точно аз трябва да съм този, който ще опише процеса, но именно възприемането на едната гледна точка като истина от последна инстанция, която моментално отстранява всички други възможни версии, е част от демоничния механизъм за подчинение. Днес историята е огледално обърната - хората, които настояват за нормално и принципно поведение към Русия, а не за нещо оплетено в истерични плюнки и чудовищни лъжи, са част от опита за изтръгване на съзнанията от удобната отрова на конформизма. А истеричната паразитна русофобска прослойка, понеже е абсолютно лишена от други механизми за събиране на гласове, позиционира себе си единствено и само според количеството псувни към Русия. Но тук отново се проявява дефекта от липсата на достатъчно политическа култура. Слугуването на световната конюнктура винаги е било ахилесовата пета на политическият елит по нашите ширини. Благоев дава съвършено знание точно за това. Което обрича България на перманентна безпринципност и съответно й предопределя ролята на исторически лузър. Няма как да е иначе. Движението по вълните става най-добре, когато ги взимаш насрещно. Когато се опиташ да сърфираш по тях, резултатът е бързо пътешествие към дъното. 

В този смисъл опитът на един от маститите политолози, един от най-усърдните слуги на световното статукво, да се опита да цензурира предаването "Деконструкция" и да ореве света, че някой има нахалството да не мисли като него е като образ от историята на Дядото. Четенето на "Принос към историята на социализма в България" показва, че той е просто повторение на редица исторически образи. Креслив слуга на статуквото. Лакей на конюнктурата. Историята обича да си прави шегички с тези истерици, защото просто дори не си прави труда да ги запомня. Никой не обича хората, които имат каски вместо мозъци и банкови сметки вместо сърца. Те заради това търсят подкрепата на силните на деня - искат да си гарантират собствения просперитет и недосегаемост. Е, имам една новина. Това последното никой не може да им го гарантира, защото хората рано или късно се откачат от механизмите за подчинение. 

А какво става след това - четете Благоев, няма да ви развалям кефа.

Епохата на информационните варвари

Преди 15 години всички бяхме в плен на илюзията, че интернет-пространството ще е територия на безкрайната свобода. В това мистично пространство се виждаше някакво осъществяване на максимално прозрачния рай на абсолютното знание и съответно окончателен край на варварската епоха, където битката за истина беше безпощадна, но твърде често безрезултатна. Днес вече е време да гледаме на този блян с меланхоличната емоция на несбъднат копнеж. Много е парадоксално, но всъщност основната илюзия на новата епоха просто не сработи - рязкото увеличаване на информационните потоци и на каналите за информация не осигуриха абсолютно познание, а по-скоро ни въведоха в епоха в която дори и истината може да изглежда като лъжа. Това е драмата на новото информационно време. Крахът на утопията за истина и установяване на демоничната диктатура на постоянната пропаганда.

Пример от последните дни. Разбиването на малайзийския самолет Боинг - 777 на територията на Донецката народна република. Първо ще се опитам да внеса малко разум. Има една поредица от документални филми "Air crash investigation" (Разследване на самолетни катастрофи), която препоръчвам на всеки, който се интересува от авиация, но и от разследване на загадки. От нея става ясно едно - разследването на всеки самолетен инцидент е дело трудно, бавно и се извършва стъпка по стъпка. Понякога разследванията траят с години, за да се стигне до истината. Защото авиацията не търпи подмяната, понеже разследванията там се правят, за да спасяват в бъдеще човешки животи. Всеки, който твърди, че знае причината за един такъв инцидент 24 часа или 48 часа след неговото случване е абсолютен лъжец или поне яростен манипулатор, който паразитира върху трагедия в името на конюнктурни цели.

В този смисъл трагедията с Боинга става двойна, защото вместо да започне да се търси истината, случката бе използвана за скоротечна и истерична пропаганда и то моментално. Както черно се пошегува някой - самолетът още падаше от небето, когато вече имаше сайтове, които пишеха, че той е свален от проруските сили в Украйна, едва ли не по заповед на Путин.

Сега тук да направим едно отклонение. Не казвам, че възможният сценарий не е точно такъв. Но никой не може да твърди и обратното. Просто няма как някой да знае какво е станало докато останките не бъдат огледани съвестно и разследването не започне по нормални процедури. Вместо това обаче украинският президент Петро Порошенко веднага обяви случката за терористичен акт. Откъде ли идва това свръхзнание? Да не би шоколаденият олигарх внезапно да се сдоби със знания за авиация и бойна технология? Подобно твърдение не само е пропагандно, то е гавра с живота на всички хора на борда на самолета, защото ги превръща в посмъртни пешки на политическа игра.

Но смисълът от този текст не е да търси истината за самолета. Изведнъж интернет-пространството бе залято с изобилие от версии, повечето от които лъжливи до мозъка на костите си. Интригите подмениха информацията, а налудничавите коментари иззеха територията на фактите. Това е смъртоносен коктейл за несвикнало съзнание. Оказа се, че многообразието от гледни точки всъщност е само оптическа илюзия, защото вместо в търсене на истината журналистика се превърна в инструмент за бичуване. Какафонията от версиите превръща търсещият истината човек в безкраен читател на всевъзможни измислени сайтове, който носи митологичната надежда, че истината е като разбит самолет - частичките от нея са разпилени навсякъде и той може да ги събере в едно, за да конструира правилна версия на случилото се. Това обаче също е илюзия. Никой не е в състояние да събере цялата истина, особено, ако се води по безкрайнитe гласове, защото светът вместо да става единен се разпадна на отделни версии за реалността и те в повечето случаи нямат нищо общо помежду си. Днес вече не съществува свещенния статут на очевидеца, защото всички са станали очевидци. Или поне така си въобразяват. Очевидството по този начин е вид слепота, защото никой не може да интепретира реалността обективно и така информацията вместо да търси истината става просто инструмент за потвърждаване на политически впечатления или внушаването на идеологеми. Само така можем да си обясним феномена на това, че хора, които се намират на хиляди километро от мястото на един инцидент са готови да извадят версия за случката и убедено да обвиняват всички, които не споделят тяхното мнение, че са проводници на злодейска пропаганда. Съвсем сериозно като аргумент се вадеше, че няма начин да не са руснаците, защото през 1983 година свалили корейски самолет. Ама то и украинците през 2001 година свалиха самолет, ама това никой не го вади като доказателство. Което доказва разпадът на очевидностите. Светът днес се състои от аутисти, които не искат да имат нищо общо един с друг и съществуват удобно единствено в политически санитарните пространства на главите си.

И ето как светът вместо в бъдещето цопна обратно в епохата на варварството. Това е информационно варварство при което никой не е в състояние сам по себе си да обхване световните мащаби, защото не получава информация, а само многобройни версии. Това не води до активизъм, а точно обратното - до някакъв варварски страх от всичко наоколо. Именно това разпадане на света и на реалностите е причината за навдигането на национализма отново. Национализмът е подсъзнателен опит да се подреди света по някакви архачни стойности, които обаче все повече губят ценност в забързаната епоха на информационното варварство. И това прави постигането на истината не само невъзможно, а трагично абсурдно. Медиите не освободиха информацията, те превърнаха информацията в инструмент и сега всички сме жертви на този извратен и изкривен процес. Замерването с клипове, с фалшиви заглавия от странни сайтове, с яростното изкривяване на новините и използването на журналистиката като ритник в топките, е признак за тази варварщина, за завръщането към епохите в която шамани гадаеха по кучешки вътрешности или по движението на звездите в мъгливото небе.

Отвъд всичко това със сигурност има някаква истина. Отвъд цялата пушилка на информационните спецефекти със сигурност има отговор на всички въпроси. Но варварството не се интересува от отговори. То иска само да е сигурно, че вътрешните демони са успокоени и така до следващия път, когато информационната буря ще се разрази с неподозирана сила, за да покосява планетарните мозъци. Това е най-страшното - никой вече да не се интересува от истината. 

Тя само пречи на информационните варвари да водят необезпокоявани своите войни, които никога няма да имат край. 

БСП в завръщането на историята

Ето, че това, което никой не очакваше, никой вече дори не предвиждаше и което нито една от медийните врачки не успя да предскаже, се случи. Лидерът на БСП Сергей Станишев след като изкара 13 години като лидер на левицата обяви своето оттегляне и анонсира свикването на конгрес, който да избере нов председател на социалистическата партия. Събитията в България се случват винаги неочаквано. Ако преди два месеца някой се бе опитал да прогнозира подобно развитие на нещата сигурно всички щяха да го обявят за самотна градска откачалка и да го обявят за човек, който не е наясно с никакви политически механизми. От 2009 година насам в една или друга степен Сергей Станишев беше подложен на постоянен натиск за подаването на оставка. В нощта на 5 юли 2009 година, когато стана ясно, че БСП търпи съкрушително поражение на вота, той отказа да се оттегли и това веднага създаде вътрешнопартийна атмосфера на напрежение, което така и не се разреди. С годините то се сгъстяваше, а а в крайна сметка след изключително неубедителното представяне на левицата на европейските избори на 25 май, се засили като налягане в барокамера и заради това във въздуха витаеше усещането за промяна, но никой не беше наясно как точно ще дойде тя.

Сергей Станишев е един от най-парадоксалните образи в българската политика. Това е и критика, но и комплимент. В мътилката от злобни статии и всекидневна телевизионна жълтения е много трудно точно днес да му дадем реалната оценка като политик, но задължително трябва да посочим поне две неща. Първо - парадоксът на това да е един от най-издигнатите българи на европейско ниво (независимо от съскащите оценки на домораслите десни политолози Станишев в момента е сред 10-те най-влиятелни фигури в Европа в качеството си на лидер на ПЕС) и същевременно да е толкова мразен и сатанизиран, че едва ли има друг човек, който да е подлаган системно на такъв тормоз. И второ - противоречието на това той да е един диалогичен политик, който обаче в крайна сметка в най-кризисната политически година на България от много време насам, така и не успя да намери истинския баланс на управлението, а това неизбежно го доведе до решението, че му е време да се оттегли от лидерското място.

13 години са чудовищно много време в разяждащата атмосфера на българските обществени отношения. Само си помислете колко много са 13 години в България. По времето за което Сергей Станишев беше лидер се смениха четири правителства. Имаше управляваща партия, която напълно изчезна от политическата карта на страната и днес никой не се спомня за нея. Започна възхода на ГЕРБ, България влезе в НАТО, а три години по-късно и в Европейския съюз, медицинските сестри от Либия бяха освободени, а Веселин Маринов написа песента си "Моята полиция ме пази". С други думи това е като два века в произволна друга страна. Някой казваше, че това е българската трагедия - времето при нас тече по различен начин отколкото в останалия свят и това е в ос

новата на проблема ни със света, но както се казва тук вече навлизаме в дълбините на друга история.

Добре е да припомним малко от историята. Когато през декември 2001 година Георги Първанов посочи за свой наследник за лидерското място в БСП Сергей Станишев едва ли някой е подозирал, че говорим за председател, който ще успее да се задържи за толкова много време начело, а не само това, но и в двубой със своя ментор да го надвие убедително. В политическата история на БСП има доста кино-моменти, но просто човек трябва да има очи за тях.

Трагедията на Станишев е в това, че той наследи от Първанов една партия, която показваше изборен възход, но повечето й реални проблеми така и не бяха решени наистина. От 90-та година насам БСП твърде често ставаше жертва на наложеното й клише, че тя трябва да се модернизира, а да не стои архаично като партия. Ровил съм се в старите статии по тази тема и мога да ви гарантирам - почти нито един от размахващите пръст така и не обяснява какъв е този мистичен процес на модернизация, който трябва да сполети БСП като небесно откровение. Някъде има подхвърляния, че БСП трябва да се социалдемократизира все едно това е универсалното хапче за модерност. Всъщност именно натиска на това парадоксално клише изигра лоша шега на БСП. Нямаше никакъв смисъл БСП да търси модернизация, ако това означава изграждането на една апаратна партия, която съществува от избори до избори без ясна цел за близкото и далечното бъдеще. Точно обратното. БСП трябваше да върви в "архаична" посока. В България левицата може да бъде само масова, народна, което като минимум означава, не партия от средни и едри бизнесмени, а партия на хората на наемния труд, с цялата удивителна сложност на това понятие. Станишев пое една идеологически объркана партия и се опасявам, че той не направи почти нищо да реши този проблем. При това, нека да отбележа, аз лично вярвам, че той е имал най-доброто намерение да се справи с него. Но това също е архетипната съдба на балканския модернизатор. В балканската литература винаги присъства един трагичен сюжет - връща се главният герой от Европа и се опитва да приложи наученото там на място, а това винаги го сблъсква с естествената отрицателна реакция на местните хора и живот. Което всъщност е трагедия само, ако предварително предположиш, че европейската гледна точка задължително е правилната, а всъщност основният проблем на българската политика днес и тук е, че никой не се опита да прави политика за истинските българи, а все внасяха клишетата отвън.

Този проблем предизвика всички останали. Станишев концентрира своите усилия на международното поприще, където плува в свои води, а междувременно БСП обрасваше с все по-немощни, но за сметка на това феодализирани структури. Левицата неизбежно взе да се свива, защото компромисът стана основната водеща политика. Стигна се дотам, че един от социалистите употреби красивата като сюрреалистичнна поезия фраза за плоския данък - "това е дясна мярка, но с леви резултати". В този идеологически миш-маш левицата нямаше как да изкара много време, но разтърсването на световното статукво през последната година просто ускори процеса по разпад. Кризата в Украйна бе последният лакмус за това, че БСП много често изобщо не чува какво й говорят нейните избиратели. И, че понякога е добре да захвърлиш позите на неутралност и балансите в речта, когато трябва да кажеш истината за това, което се случва. Избирателите на БСП сами пожелаха тази промяна на лидерството, когато просто не се появиха да гласуват. Те знаеха, че вотът е от изключителна важност за левицата, но въпреки това тяхното мълчание не бе нарушено. И това е въпросът, който ще стои пред новия лидер, независимо как ще е неговото име и какви послания към света ще носи.

Въпреки това обаче ерата "Станишев" не е за подценяване. Неговите критици се концентрират единствено върху грешките, което е изключително тъпо, защото няма човек, който да не бърка. Това не е може да изгради правилния образ на един политик. Лидер, способен да издържи 13 години (а 4 от тях като премиер) в леденият океан на българската омраза, в никакъв случай не е тъпак, хванат от гората. Вероятно на него просто не му стигна енергията да промени партията, а именно надеждата, че той ще е агент на промяната дълги години осигуряваше неговата политическа легитимност. В крайна сметка обаче, когато разбра, че времето не е на негова страна, както и цялостната ситуация на Станишев му стигна доблестта да се оттегли, без да превръща това в паническо бягство или моментална емиграция. Защото в кризисна ситуация като тази БСП се нуждае от някаква форма на приемственост, най-малкото, за да се види, че в последната една година бяха допуснати наистина ужасяващи грешки, но основният смисъл на управлението продължава да бъде легитимен, а именно - недопускането на ГЕРБ във властта.

Днес БСП е в ситуация в която почти никога не е била. По всичко си личи, че на конгреса на 27 юли е съвсем реална възможността за едно оспорвано лидерско състезание, без победителят да е предварително оповостен. Разбира се много медии веднага насочиха пръст към Драгомир Стойнев, защото в кризисната ситуация той стана нов заместник-председател на БСП, но срещу него ще бъдат изправени не по-малко силни кандидатури. И всъщност това вместо проблем може да се превърне в спасение за БСП. Защото лидерското състезание е основния смисъл на политиката. Всичко останало са подробности, но именно в такава битка се виждат ценности, смисъл и визия. Само недемократичните и измамни партии могат да се боят от състезание на идеи. БСП продължава да бъде единствената политическа общност в България в която не всичко все още е сведено до апарата и която съществува на идеологическа основа. Това е причината откакто се помня да я отписват като партия по два пъти на година, а тя все още да продължава да бъде един от най-големите фактори в българската политика. Което не означава, че проблемите пред нея са малки. БСП трябва да се отърве от всяка форма на корпоративни зависимости, защото именно това може да изсмуче идейния живот от нея. Левицата трябва да се опита да бъде единствената гаранция срещу идеята богатите със своите финанси да определят дневния ред на страната, а битките между двама души да напомнят със своя разрушителен ефект двубой между Годзила и Биоланте. Новият лидер на БСП, с други думи, ще наследи огромен морален и политически проблем, но в крайна сметка, никой не е казал, че политиката е игра за хора, които искат да бягат от трудностите.

След 24 години удивително кошмарен преход България продължава да бъде най-бедната страна в целия Европейски съюз. И това е така не, защото ченгетата още командват живота ни или пък престарелите кадри на ДС дърпат задкулисно въжетата. България се оказа в плен на илюзията, че може да си внесе път за развитие отвън, започна да робува на десните икономически догми и се е превърнала в нещо като радиоактивното идеологическо сметище на Стария континент. Заради това левицата има бъдеще. В момента в който на политическата сцена се появи не апаратна, а народна левица, която не е изгубила връзката си хората, а знае как да говори за техните проблеми, тази левица е обречена на пълен успех. Новият лидер на БСП трябва да си постави задачата именно БСП да бъде тази левица. 

Всичко останало е от лукаваго.

Вегетарианска банкова драма

Трогателна история разтърси тези дни фундамента на българската колективна душа. Обикновената софийска пенсионерка Елена Костова (същата - съпругата на експремиера, шефката на позабравената фондация "Бъдеще за България") не успяла да си купи хляб в магазина. Защото банковата й карта от КТБ вече не работела и тя се принудила да остави семейната вечеря в магазина.

"Нас не ни мислете. Ние сме вегетарианци. Ще се прехранваме от това, което отглеждам в градината - домати, краставици, тиквички, лук, чушки, копър, магданоз", каза Костова пред медиите. Това обяснява много неща. Най-малкото обяснява защо Костов направи епохален опит със своята политика да превърне цялото население във вегетарианци. Но каква разтърсваща трагедия! Дъщеричката Костова взимала по 30 бона на месец от "Агрикол", в която сега преливат КТБ, та да я одържавят! А колко е тъжно, когато българските пенсионерки нямат достъп до своите милиони!

Вегетарианските откровения на Костови добре се вързаха и с друга новина от тези дни. Лидерът на ДСБ Радан Кънев си призна, че "оказва се" партията му има депозит от 48 хил. лева, също в КТБ. Забележете - оказва се. Все едно той, председателят, е нямал дори никаква представа къде трупат лихва партийните финанси. Нали КТБ беше уж банката на мафията? Нали една година Кънев и неговите клонинги скачаха срещу порочния модел? Възможно ли е да твърдиш, че си градски партизанин за морал, а същевременно алчно да изчисляваш какви пари трупаш от лихви в банката на врага?

Умните и красивите се оказаха така подвластни на магията на парите, че май всичките им подскоци приличат по-скоро на морална перверзия. Ето това е големият проблем на страната. Вече думите нямат  стойност. Защото красотата на политическата поезия често умира на бойното поле, когато се изправи срещу неумолимата банкова реалност. Пенсионерката Костова страда без хляб, но с карта на КТБ. Радан Кънев се бори за морал, но с влог в банката, срещу която се бори. България прилича на страна от антисвят. 

Цялата ни политика също. 

Мистериозните банкови тайни на Реформаторския блок

Още от първите седмица на протеста "умните и красивите" много се изнервят, когато някой повдигне въпроса за техните кинти и произхода им. Но нека да ви успокоя в началото - тук няма да си говорим за грантове, неправителствени организации, траншове и проекти, защото тази тема е втръснала на всички почти колкото гледката на изкуствени бюстове на шефа на "Пайнер". Само отбелязваме психологическото несъотвествие - държаха да получат статут на ангели, ама така и не приведоха доказателства за това. Да не говорим, че в разгара на протестите като феникс от пепелта или по-скоро като Азис след разбито сърце, възникна и нова политическа сила - Реформаторския блок, формацията на надеждата, на чистотата, на непорочното политическо зачатие.

Днес в разгара на един финансов и политически хаос, на бял свят изпълзя факта, че ДСБ държи 48 хиляди лева на влог в КТБ. Това беше признато от лидера Радан Кънев. Нещо, което никой не знаеше, нито пък подозираше. Да не говорим за това, че едва ли някой би предположил подобно финансова решение, защото от толкова гледане на загрижени за морала реформаторски лица и от толкова громене на задкулисия и статукво, ние в повечето случаи предпологахме, че пред нас стоят безсребърници, които се лишават от две ядения на ден в името на великата истина. За съжаление реалността се оказа досадно банална - реформаторите, партията на ангелите, се оказа яко подвластна на шума на парите и зад гърба на своите избиратели, а и на обществото, са държели средства в КТБ. Мен лично ме изкефи репликата на Кънев: "Оказва се, че ДСБ има 48 хиляди лева в КТБ..". Оказва се? Ах, той бил изненадан. Не знаел. Тази реплика "оказва се" е по-присъща за хората с махмурлук, които не помнят пиянските си страсти, отколкото за политически лидер. "Оказва се" - това е истинска диагноза, ако ме питате мен.

И дайте да не си говорим празни приказки, че признанието в този случай е акт на морал. И в двата случаи в които беше принуден да излиза и да прави телевизионни изповеди (един път, че са плащали на тролове и сега за кинтите в КТБ) Радан Кънев го направи притиснат от обстоятелствата. В случая неговото медийно откровение е някаква паническа форма на пиар, защото костовистите се усетиха, че новината за техния влог може да добие публичност по други канали и тогава вече щеше да се случи онази ситуация, която американците описват с възторжената фраза "when the shit hit the fan". Това, което не са изчислили обаче е, че самопризнанието не отменя никаква вина. Една година слушахме огромният шум, който могат да произвеждат реформаторите, начетохме се на десетки моралистични есета, че те са нещо като същества от седмата раса, които са принудени да делят едно и също историческо време с някакви лузъри от петата раса, разбираш ли. А в крайна сметка се оказа, че финансите им са вложени именно в банката срещу, която изприказваха толкова много приказки. Какво струват моралистичните им клетви пред виновната реалност на местоположението на кинтите им, а? Оказа се, че е удобно да твърдиш, че си борец срещу явление, ама същевременно да точиш сладострастни лиги за високите лихви, които това явление дава. Това не е политика. Това е странично проявление на някакво алчно високомерие. Точно това е причината десницата трудно да отлепя днес от нивата си на одобрение, защото всяко тяхно действие показва, че те нито за момент не вярват в красотата на собствените си приказки. Това е все едно поет да пише любовна ода за съпругата си, а същевременно да го хванат в леглото с две съседки. Няма кризисен пиар, който да те спаси от позора, особено, ако едната съседка свидетелства, че посещенията са ти системни, а на всичкото отгоре имат и финансово изражение. Заради това обичам България - винаги се разбира, че ангелите страшно много си падат по адската методика.

А трябва ли да ви припомням другия стожер на мисълта - Вежди Рашидов. Спомняте ли си как в края на юли журналистите в парламента записаха гневни речи на скулптора. Спомняте ли се изявлението: ""Ние оставихме всички мангизи да минават през банката на тоя лайнарр, на Доган парите да текат, спокойно да се управлява заради един медиен комфорт и сега разбрахме, че това са едни гадове, които ни изпързаляха“.

Веждичката не спря дотук. Обвинителната му реч отиде и по-далече: ""Всички ли сме роби само на един дебел, грозен, на 20 години милионер бе, "да му е...". Всички ли сте роби на такъв изрод, нямате ли смелост... Как е станал този боклук мултимилиардер на 20 години и е изкупил всички хора и за 1000 лева заплата всички му слугуват“.

Когато изрече това аз се възхитих от смелостта му. Йес, казах си, може и да гербаджия, но поне един път каза това, което мисли, а подобно нещо си е за уважение. Само че днес, пак под напора на фактите, трябва да констатираме, че това е било просто бръщолевене и показване на въображаеми мускули. Защото се оказа, че същият разпенен срещу Пеевски човек и срещу "неговата банка" още тогава е държал близо 2 милиона лева в същата банка. Къде да видим какъвто й да морал тук? Лихвата се оказа по-голяма от истината, така ли? Разпененият от края на юли 2013 година Рашидов има много малко общо със заплашилият със самоубийство Вежди, когато е схванал, че може и да не успее да си получи парите обратно. В същата тирада той гневно громеше журналистите, че са кремирали морала си. И тук е вината на журналистите тогава. Просто не бива да оставят за морал да им говори човек, който очевидно търси тази дума в речника на чуждите думи и докато им говори с такива непознати за него термини тайно е изчислявал как ли му шумолят кинтите в банката срещу, която вилнее. Това е същата психика като тази на ДСБ. Големи приказки и нулево съдържание. Свръхпатетика и опашати лъжи. Големи пози и гигантско лицемерие.

Не знам дали някой успява да се ориентира в политическият поток от събития около казусът "КТБ", но той свърш нещо много полезно за тези, които имат очи - свали маските и помогна малко в разкриването на истината. Видяхме как ангелоподобните фигури веднага свалиха декоративните си крилца, когато интересите им бяха засегнати и се превърнаха в това, което винаги са били - класически демони на прехода. Жертва на тези демони стана не друг, а експремиерът Иван Костов. В своя телевизионна изява той се опита да каже нещо различно, а и като никога смислено, по казуса с КТБ, но така влезе в остро противоречие с интересите на кръга "Капитал". И ето, че само в един миг вестник "Капитал", който има претенцията да бъде едва ли не единствената европейска медия в България, се превърна само за миг в бухалка и изтреска един анонимен компромат, че Костов държи 1 милион лева на влог в КТБ. Нямам представа дали това е истина или не. Но маската на зализаната олигархия бе свалена. Тези, които ореваха света от медиите-бухалки на Пеевски, изведнъж се показаха като негов достоен астрален близнак, със същите методи, със същата маниакалност, със същата злоба.

Някой тези дни се опита да ме заяде, защо нищо не казвам по казуса КТБ и защо съм тръгнал точно сега пак да се заяждам с десницата. Не се опитвам да се правя на експерт по тема по която просто не съм такъв. В България толкова много хора изговориха толкова невероятно количество глупости, че не искам да допринасям за скофтването на кармата на страната като се разпищоля да говоря празни приказки. Но не приемам обвинението, че се заяждам с десницата. Така като гледам различните информации как да не се занимавам с десните - май ще се окаже, че основно техните кинти са пълнели КТБ. Хаххааха.

Триумфът и трагедията на една руска дисидентка

На 12 юли тази година от този свят си отиде една от легендарните (наричаха я дори скандална) руски дисидентки Валерия Новодворская. Приживе тя яростно твърдеше, че живее в твърде "лява" страна (доста е спорно дали е така) и казваше за себе си, че е почитател на индивидуализма на Айн Ранд, така че не е сигурно дали е била религиозна и заради това ще е тъпо да се впуснем в метафорите на българските й почитатели, които веднага я настаниха отдясно на небесния престол и й запазиха ВИП-сепаре в Рая. Ние обаче говорим за един несъгласен, и в добрия, и в лошия смисъл на думата, човек, така че този посмъртен хленч най-вероятно би предизвикал в душата й единствено безмерна ирония.

Новодворска напусна този свят само на 64 години, но пък смело можем да твърдим, че в рамките на живота си тя е видяла много повече отколкото се полага на човек. Още на 19 години почват да я тормозят като дисидент, хоспитализират я в лудница като начин да се справят с нейното недоволство. Тоест никой не може да каже, че говорим за ординерен или пък обикновен човек. Новодворская обаче беше доста по-парадоксален образ, отколкото я представят нейните адепти. Вероятно именно в нейния политически образ днес можем да разчетем удивителната трудност за разбиране на сегашния руски политически живот, защото независимо от изградената за нея легенда за пътя й в демократичните времена, той е доста по-лъкатушещ, отколкото е прието за нормално. Абсолютно убеден, дори фанатичен антикомунист, веднага след промените Новодворска става активен фен на Елцин. Историята пази спомен за това как тя излиза по улицата, за да черпи с шампанско в деня в който Елцин през 1993 година издава указ за разпускането на парламента и на върховния съвет, указ с който започва овладяването на цялата власт от него, а от неговата фамилия. След идването на власт на Путин Новодворска беше абсолютен негов противник и използваше за целта всяка възможност, която й се отвореше. Тя е автор на десетки статии, много видеообръщения и всички те носят нейния дух - съчетание от злъчна ирони, надменност, презрение, богата култура, интелект и абсолютна мизантропия. Не разбирайте това като някаква посмърта критика, не. Просто смърта изплаща върховния дълг на един човек и за него вече може да се говори обективно. Историята не се нуждае от агиография, а от реалната оценка. В края на живота си, след затихването на опозиционното движение в Русия, Новодворска стана съучредител на партията "Западен избор", която обаче съдейки по обективните данни така и не успя да привлече под крилото си повече от 100 души. Но всъщност не това е драмата на тази руска дисидентка.

Трагедията на Новодворска е съвсем другаде. Убеден съм, че тя цял живот остана последователна и непримирима (качества, които трябва да бъдат уважавани дори и в политическият противник), но никога не съумя да скрие презрението към обикновените руснаци, което я изпълваше. Тя ги ненавиждаше жестоко и никога не го скри, но не разбра, че това не е път за лечение (особено, ако искаш да си политически месия, който сочи нов път), а просто увеличава степените на разделение. Новодворска изпитваше искрена радост при всяко едно поражение на Русия на международната сцена. Това също може да бъде разбрано донякъде. Тя не чувстваше правителствата и властта свои, а следователно и цялата страна я изпълваше само с отвращение. Но, ако приемем, че това може да бъде интелектуално-санитарен подход за вътрешна емиграция, то като политически подход подобно светоусещане е самоубийствено. Тоест трагедията на Новодворска беше в това, че нейният подход я превърна в огледално отражение на болшевиките. Не напразно в много от своите статии на практика тя формулира пътя на своето душевно спокойствие в това, че нейните "любими герои" ще страдат много един ден, изкупувайки така делата, които тя смяташе за неправилни. Новодворска обаче е трябвало много добре да знае, че болшевиките са били движени от абсолютно същите мотиви. В този смисъл руската дисидентка бе нещо като кристализирано минало. В нея бе замръзнала руската история от върховите моменти на гражданската война, а тя никога не се отказа от това, въпреки, че подобно мислене я обричаше не само на изолация, а на откровен присмех, защото междувременно светът бе навлязъл в 21 век. Много е удобно да пренасяш непокътнатото минало в настоящето и да го използваш като ключ за четене на съвременността, но този подход прилича на гадателство по вътрешности на животно - оракулът е убеден в правдивостта на предсказанието си, дори и когато то няма как да се сбъдне.

Новодворска си представяше някакви идеални хора и проклинаше света, че те не се явяват на бял свят, без да се съобрази с това, че идеални хора просто няма. Тя със страст подкрепяше всеки президент на държава от бившия СССР, който се обръщаше агресивно към Русия или тръгваше да води антируска политика, защото в това й се привиждаше някакво върховно отмъщение на историята, а душата й жадуваше холивудски край на нейните очаквания за случващото се в страна й. Тя така и не успя да разбере, че подобна позиция я изолира от хората, че я обрича на политическа маргиналност, че никога няма да успее да осъществи нейните идеи, ако не се опита да ги предложи на хората по друг начин. В това сигурно е нейното величие. Но пък със сигурност е драмата, която я съпътстваше през целия й живот.

Фанатичността на нейните убеждения я съхрани като човек, но пак тази фанатичност никога не й позволи да бъде докрай обективна и да разбере реалните процеси, които протичат в света край нея. Именно заради това тя не успя да изплува на руската политическа сцена, а дори подкрепяше и олигархичната власт на Елцин, въпреки, че тя имаше малко общо с идеалите,  които Новодворска твърдеше, че защитава. В края на живота си, след референдума в Крим, тя стигна дотам дори да оправдава убийството на руски журналисти от страна на украинските власти, което само по себе си трудно се вписва в каноните дори и на най-разтегливата дисидентска етика. Всичко това я превърна в маргинал в руската политика. Пак искам да обясня нещо. Това да си маргинал също може да е осмислена и точна политическа позиция. В крайна сметка истините на господстващата власт от гледна точка на историята често се оказват само кухи лозунги. Но в случая самата Новодворска не успя за забележи, че нейните убеждения също не издържаха на проверката на времето. Прословутият западен избор е проблематичен в Русия, защото, когато той бе направен доведе единствено до разруха, бедност и политически хаос. Разбира се, можем да спорим дали западния избор сам по себе си направи това или хората, които го въдворяваха по пътя на безмерната корупция, но на практика след епохата на Елцин Новодворска вече искаше Русия да бъде невъзможна държава - да се откаже от цялата си история, не само от комунистическата, в името на нереално и невъзможно бъдеще. Това е по-скоро позиция на романтична поетеса, но не и на човек, който иска в някакво обозримо бъдеще идеите му наистина да пленят света. Заради това смело мога да предположа, че Новодворска всъщност извличаше безмерно удовлетворение от ролята си на вечен опозиционер и не се нуждаеше от нищо друго, за да се чувства завършена. Заради това трябва да четем нейните статии като опит за поезия, като етични студии за невъзможното, но не и като реална политическа програма. Това беше програма единствено и само за самата Новодворска. За никой друг.

И поради тази причина тя не представляваше реална заплаха за статуквото в нито един момент. Което, нека да потретя, не е критика. Творецът не дължи разбираемост на творчеството си на света, ако процесът по неговото създаване го е кефел. Заради това смятам, че Новодворская направи най-смисленото, което може да направи един човек преди смъртта си - отиде си недоволна, гневна, ядосана, вбесена, тост с всички качества, които я направиха известна. И всички качества, които я обрекоха на политическа самота. Според мен това е един достоен завършек. Новодворска е фигура, която никога не ми е била близка нито като идеи, нито като цел, но пък за сметка на това можех да оценя отдадеността й. Заради това си позволих този текст. 

Има хора, които е трудно да бъдат подминати в световната буря.