"Lafka"-та на Капитала

Предварително искам да се извиня за баналното заиграване в заглавието. Опасявам се, че България е стигнала до етапа, където трябва да си казва най-баналните истини като някакво интелектуално и морално откровение, защото в противен случай рискуваме да загубим завинаги безсмъртните си души из лабиринтите на коварство, интриги, подлост, лицемерие, лъжи, измами и пазарни механизми и никога повече да не намерим изход от тази гъста каша на псевдоинтелектуалците, на зализаните бизнесхищници, които по цял ден проповядват морал, на черните пророци на вечното статукво и на други префинени гадове.

Една рекламна история стана тези дни най-обсъжданата медийна тема. Lafka пусна реклама във вестник "Капитал". Това можеше да бъде една скучна и протяжна като музикално риалити тема, ако не беше противоречието. Lafka в "Капитал"? Все едно да намерите реклама на концерт на Пайнер в списание за опера или анонс за предаване на Соня Колтуклиева в статия на Маргарита Михнева. Та нали именно "Капитал" от година насам обяснява, че Lafka e нещо като пазарен образ на Мефистофел и всички, които купуват от там продават душите си на борсата на Велзевул. Този сблъсък беше епичен като сблъсъкът на двете чудовища - Годзила и Биоланте в някой стар японски филм на ужасите. Какво се случи? Как така изведнъж противоположностите се сродиха, че даже и започнаха да се рекламират. Около стотина протестъра се задавиха с кафе като видяха как им забиват нож в гърба по този начин, а тези от тях, които не чакат на редичка да се вредят за заместник-министерско място или барем шеф на агенция, дори понаписаха някой и друг тревожен и мелодраматичен статус пълен с повече драма от любовния интимен живот на Жени Калканджиева. Нали цяла година "Капитал", който успешно се опита да прилича по скука на старото "Работническо дело", но с неолиберален патос и с неотменима вяра в светлото бъдеще и възхода на евроатлантическите ценности, убеждаваше своите читатели, че трябва да заобикалят сергиите на Lafka като член на ДСБ плакат на Меглена Кунева. То не бяха коментари, статии, възгласи, терзания, крякания. Какво се случи, мамка му?

Именно историята на "Капитал" от цялата изминала година превърна рекламата на "Lafka" в казус. Защото моралистичният писък, който се разнасяше от техните статии, окъпан в сладострастната лига на знайни и незнайни протестъри да се правят на възвишени европейски души и покрай проблемите със системната мастурбация да кажат, че се борят с олигархията, е причина днес всички да търсят от собственика на "Капитал" и от неговия кръг поне елементарна последователност. Иначе се получава много патрицианско и подло олигархично - "Капитал" забранява на другите, това, което оргаистично позволява на себе си. Зад баналната реклама се видя, че в съзнанието на бизнесимперията всичко може да бъде купено и продадено, а това грандиозно срива патетиката на целогодишното търсене на някакъв светъл капитализъм, с, как беше, правила и законност, където всички просперират, а десните интелектуалци получават паметници и нови грантове в тяхната битка за повече хайвер на масата на зализаните богаташи.

Тази подлост извършена от небесните и то пред очите на всички срина всякаква утопични картини на света. И май някъде в края на дългия понеделник Иво Прокопиев схвана какво пиар-бедствие си е причинил и заради в социалните мрежи пусна една успокоителна конспиративна теория. Според него пуснатата реклама е коварен план на Lafka - ако вестникът откажел, те можели да спрат да го разпространяват. А иначе бизнесменът се разля в някакви благодарности към своята аудитория, която той обаче така е възпитал в омраза вече, че никаква светли думи не минават. Да не говорим, че неговите думи са по-скоро реакция на кризисна ситуация, защото преди историята да се развърти като лавина и да помете всички светли усещания за империята Прокопиева, съпругата на бизнесмена изсъска (пак в статус), че всички, които много мрънкат трябва просто да си гледат работата. Да, нейните думи бяха по-обтекаеми, но смисълът беше съвсем този. Убеден съм, че първоначалната й реакция е била да иска да псува публиката, но после е решила, че доброто старо либерално съскане ще свърши същата работа.

Оказа се, че вестник "Капитал" по никакъв начин не може да бъде на заявената от него морална висота, а това, собствено, много хора се опитваха да го кажат от доста време насам. Една голяма част от протестърската журналистика радикално сбърка да приеме каузата на една корпорация за нещо обществено. Ето това е подмяната - да се бориш, фучиш и да се плюнчиш в името на бизнес-интересите на своя издател. Точно заради това като чуя, че именно някой от този кръг почва да бие чело в земята за мястото на България в класациите за свободата на словото всеки път ми идва да питам къде по целия друг свят е видял журналист, който да става и ляга с това как да разширява политическото и обществено влияние на своя издател като талибан прекалил със забранените препарати и четене на биографията на бин Ладен. Сега пред очите на всички се видя колко е опасна тази подмяна, защото най-гласовите защитници на свободата на словото нещо ги хвана голямата ваканция, когато Lafka се появи на страниците на "Капитал" и особено преди Прокопиев да им зададе опорните точки като спасително въженце на което да се хванат.

И сега да се върнем към баналната заигравка в заглавието. Това е, братчета, нали това искахте - капитализъм. Всичко е за продан. Това е желязното правило. На тях въобще не им пука за вашите изкряскани принципи, а за продажбата на рекламна площ. Не знам по кои книги сте чели в какъв свят живеем, ама е точно такъв. Всичко на lafkata. Беше въпрос на време тази договорка да се случи и зад нея не стои никаква банална конспирация, а просто поредната опашата лъжа и отровната доза лицемерие, коят разкапва всички обществени отношения у нас. Аз дори се пошегувах, че очевидно голямата битка на "Капитал" не е била срещу назначението на Пеевски за шеф на ДАНС, а за това най-накрая Lafka да им обърне внимание и на тях, че и те да захлебят бедните в тия кризисни години.

И това всъщност е големият урок, който ви преподаде този гуру на псевдоморала. Всичко е за продан. Ама всичко. Пазарните отношения изведени като принцип окачествяват абсолютно всичко като просто една стока. От един вестник до няколко крясъка за морал. Тези пичове ви купиха и продадоха. И то не в прекия, а в по-гадния, метафоричния смисъл. Защото зад рекламката на Lafka стоят некролога на всичко, което тия обясняваха, твърдяха и остояваха. Всичко е било маркетингова стратегия. И тя им се отплати богато. И ще им се отплаща занапред. Така че - тия повече не ги бройте за умни, красиви и светли. Те избраха да са богати. Отдавна се опитвам да ви обясня, че между тия думи има огромно противоречие.

Рецептата за военен министър

Вече разбрах основния принцип на българската политика и мога да си подам сиви-то, за да стана министър в кабинета на новата четворна коалиция. Когато пенсионерите, работещите или всякакви други лузъри поискат увеличение на доходите - почваш да ги обвиняваш, че са фискално безотговорни, потенциални болшевики и да намекваш, че няма да търпиш левичарски богохулства срещу името на св. Айн Ранд.

Когато американската посланичка обаче иска американски фирми да модернизират армията, тогава казваш, че няма никакъв проблем държавата да извади 2 милиарда и да направи богатите фирми още по-богати. Толкова е простичко, че дори Цветан Цветанов ще може да го разбере.

И независимо от шегата, това е повтарящ се сюжет в нашата политика. Първата официална среща на новия военен министър Николай Ненчев беше не с друг, а с американската посланичка Марси Рийс. Паметливите сигурно помнят, че служебният министър Велизар Шаламанов също побърза първо да се срещне с нея. Не знам как протичат тези срещи, но след тях министрите са готови веднага щедро да отварят кесиите и да ръсят обещания за милиарди за техника, която се оказва все трета или четвърта ръка. Въобщо НАТО и САЩ наистина се опитват да станат най-големият доставчик на нерециклирани отпадъци в световен мащаб, въпросът е защо България приема ролята на такова бунище? 

Но всъщност големият въпрос след тези срещи е съвсем друг. Военните министри ходят да се отчитат на американската посланичка. Премиерите и те. А пък накрая платените анализатори все пищят, че сме в руска зависимост. Ти да видиш, значи. 

АБВ - брошка на ревера на Генерала

Метросексуалните анализатори на новото статукво са голяма работа. Нито един автор на романтично фентъзи не може да постигне техните литературни висоти в описването на абсолютните измислици. Така само минути след като бе гласувано най-безпринципното правителство в новата история на прехода - кабинетът "Борисов" 2 част, гръмокипящ коктейл от псевдореформатори, ексмилиционери, измислено леви и пишман националисти, някаква част от шаманите се събудиха от своя розов грантов сън и започнаха да говорят как парламентът бил разделен на две части. Дръжте се за столовете - едната част от парламента била бодра и реформаторска и ставала и лягала с клишето за "съдебна реформа на уста", а в очите им греели звездни блясъци и обществени поръчки, а другата част била контрареформаторска, което в поръчковата политология е образ, сравним с този на сатаната - досадни, нагли, черни типове, които постоянно дрънкат за социална политика, неравенство и доходи, без да се усещат, че това не се вписва в изящният свят на евроатлантическите ценности.

След като един месец основният патос се въртеше около консултациите и "новия дух" в политическия живот, след баналното гласуване на правителството, се оказа, че този нов дух може да си вземе ваканция, а в страната да нахлуят батальоните от калинки, алчните за власт и, разбира се, Божидар Лукарски, който в телевизионна изповед защити своята компетенция за икономически министър с философският аргумент, че жената с която се развежда и тъщата му са работили в министерството на икономиката.

Безспорно обаче най-голямата изненада беше включването на АБВ в кабинета. Нещо повече - Ивайло Калфин, дясната ръка, или по-скоро основното пуделче на Георги Първанов бе овластен като вицепремиер, който ще има повече власт дори от Меглена Кунева. Ако една партия може да има киселини сигурно Рефоматорския блок цял ден се е нуждаел от хапчета срещу тях, защото като подкрепящ кабинета в който те участват изведнъж бе инсталиран и Георги Първанов, който в последните пет години бе описван като основен архизлодей в дясното пространство. Из фейсбук тръгна дори една шегичка, че с влизането в кабинета Първанов вече е взел скалпа на Радан Кънев и ще си го окачи над камината, някъде там, където са окачени рогата на митологичния архар, отстрелян в Узбекистан.

От гледна точка на левите избиратели окачването на АБВ като брошка на ревера на Генерала е не по-малък кошмар. Хората, които подкрепиха партията на Първанов като нещо алтернативно ляво на БСП едва ли са очаквали такъв парламентарен колаборационизъм, който завинаги отнема възможността за каквато й да морална критика към опонентите. Росица Янакиева, бивш кмет на Перник и настоящ заместник-председател на парламента, се опита да опише маневрата в наратива на саможертвата. Тя обяви, че АБВ влизали в кабинета и залагали собственото си съществуване на карта, но го правели в името на България и в името на това да бъдат преодолени тежките времена и изпитания, които стоят пред страната.

Подобно лирично изстъпление не бива да ни хвърля прах в очите. По-скоро действията на АБВ поставят по нов начин и по нов ъгъл битката в лявото пространство, която започва отново, но при съвсем други условия. Тази битка в левицата сигурно ще бъде тежка и ще е изключително важна, защото в основата й вече ще лежи борба за смисъла на социалните идеи и за автентичността на формациите там.

С оглед на новата роля на Калфин в правителството на Бойко Борисов е добре да си припомним изходните позиции на неговите бунтове в ляво. В началото на януари тази година настоящият първановист-талибан написа писмо на Сергей Станишев с което обяви, че се отказва от шефското място на делегацията на БСП в Европейския парламент. Епистоларният жанр винаги е бил добре застъпен във ветровитата атмосфера на българската политика на прехода, но писмото на Калфин жанрово може да бъде определено като "моралистичен писък". В него новият вицепремиер на Борисов обвинява партията, която го направи евродепутат, а и вицепремиер преди, че е направила недопустими компромиси. "Каква е цената на компромисите, които се правят заради коалиции, заради бизнесмени с много власт и пари, заради лични конфликти и амбиции?", пита Карлфин, но уверява, че неговият основен опонент ще бъдат "ГЕРБ и десницата".

10 месеца по-късно Калфин е вицепремиер в кабинет на ГЕРБ и десницата и това поставя един изключително болезнен морален казус. Означават ли нещо политическите идеи в българското общество или всичко се диктува от сенчест и задкулисен интерес, който като паяжина е оплел сърцевината на политическите пространства. АБВ се оказа част от заблатената територия не на партиите, а на модерната дума "проекти". Проектът има смисъл и краткосрочна цел. В случая АБВ добавя някакъв фалшив социален грим на едно чисто дясно управление, а псевдолевицата най-вероятно от време на време ще се обажда театрално, за да имитира някаква наченки на социално съчувствие и имитация на състрадание към най-бедните и уязвимите, традиционно забравяни във високопарните десни речи.

Когато в началото на януари АБВ се появи на политическият небосклон, те обявиха, че ще бъдат алтернативата на статуквото на "Позитано" 20. Представяха се като някакъв кипящ социалдемократически освежител на лявото пространство и като вентилатор, който ще изпъди надалече всеки мирис на олигархия там. И точно тук е капана за който винаги трябва да се дебне. Всяка буйна антиолигархична реторика обикновено е ясен знак, че някой се опитва да ви продаде огромна лъжа. Действията на АБВ показаха, че всъщност нито една от техните заявки за социална алтернатива не са били истински, а са представлявали единствено и само примамка за легитимация на повторното завръщане на Борисов начело на властта. Планът от самото начало е бил такъв. Не само десните крякащи балъци да подсигурят връщането на ГЕРБ, но и някаква измамена част от левицата, защото именно по този начин може да се имитира консенсус и задкулисието да се опита да разиграва проевропейски блясък и атлантически отговорности.

Нека да припомним и едни думи на инженера на АБВ Георги Първанов. В разгара на горещото политическо лято през юли той буквално заявява следното: "Това, което ме възмущава е, че от "Позитано"” насочват огъня отново срещу АБВ. Нищо не се говори за ГЕРБ. Вие да чувате тежка критика срещу ГЕРБ? Напротив, вече започва да се обосновава бъдеща коалиция между двете формации". Забележете - тук за коалиция с ГЕРБ се говори с морално възмущение и патос. Всички предизборни изявления на АБВ като цяло са следи от местопрестъплението на подмяната. А тя се осъществи пред очите на всички по един брутален и телевизионен начин.

Тази подмяна е знак за това, че вече се води истинска битка за лявото пространство и независимо, че тя е далеч от фокуса на медиите, тепърва ще се чува за нея. Подмяната напълно и изцяло проми мозъка на десните, което е парадоксално, защото именно умните и красивите твърдяха, че ще променят света, а днес мълчат гузно, когато гледат как гербаджиите започнаха със старите номера. Дясното беше овладяно, подменено, възпитано и фризирано, за да се примири за вечната роля на подгряваща формация на ГЕРБ и с радост да участва във всяка самоубийствена комбинация, която им бъде предложена.

Сега е ред левицата да бъде подченена, а всеки автентичен социален порив да бъде удавен в нечовешката буря от клишета, която се лее от устата на Ивайло Калфин. Не съм наясно дали преходът е бил продукт на политическо инженерство или неясни задкулисни сили, но е факт, че дори и да имало някакъв замисъл, БСП остана и се оформи като самостоятелна партия, която толкова години не може да бъде изтикана от политическата сцена. Сега автентичността й отново бе подложена на изпитание с изкушаващата оферта за участие в кабинета, но дори и в ситуацията на най-голямата си изборна катастрофа, левицата устоя. А май трябваше да стане точно обратното. Някой вече си представяше как БСП стиска ръката на Борисов, започва танца с дявола, а след една или две години, лявото пространство остава празно и тихо като спалнята на монахиня, където може да се настани буквално всеки. Това не се осъществи. И заради това бе призован проектът АБВ, който да свърши поставената задача - да влезе в правителството и да се опитва да имитира някакво ляво съгласие върху измислените приоритети, които десните се опитват да наложат като най-важни.

И, ако някой си е въобразявал, че битката БСП-АБВ вече е проведена, трябва да преоцени разбиранията си. Битката предстои и този път тя няма да може да бъде окачествена като "братоубийствена", като "семейна война" или с някое друго високопарно определение. Сега това ще е битка за автентичност на левицата, битка срещу подмяната, битка срешу смазващият парламентарен консенсус, основан на безпринципност и общи фрази.

Да, мнозина отдавна очакват да има някакво раздвижване вляво, да се роди нещо ново и смислено, което да активизира левите идеи и да ги накараха да заблестят със своя автентичен блясък, но със своето принципно, макар и измъчено действия да остане в опозиция, БСП получава още един шанс наистина да стане носител на някаква надежда. АБВ самоунищожи себе си като принципен носител на промяна и се доказа като един политически паразит, пуснат в левицата, за да отрови съзнанията на хората. И понеже вляво отсъства друга значима алтернатива към момента, погледите отново ще бъдат насочени към БСП. Но е необходимо и БСП да осъзнае, че моментът е исторически. Всякакви разговори за технологични и само технологични промени в нея са част от досадата, а не част от промяната. БСП трябва да възроди лявата кауза в страната и да покаже на автентичното ляво, че не може да има никаква колаборация с мракобесието, нито пък, че една левица може да си позволи да легитимира дяснята бълбукаща отвара на това управление.

Имитацията на съгласие ще трае от днес до утре, а след това пак ще започне голямото тъпкане на всеки социален порив, който може да се появи от дълбините на българското отчаяние. Част от големите вестници вече започнаха да пускат статии с любовни обяснения към Борисов и с патетични възклицания за държавническото мислене на АБВ. Това не е обикновено фелацио на статуквото. Това също ще е част от битката. Който успее да го осъзнае ще си спаси душата. Останалите ще си останат в кабинета. 

Пардон в канализацията. 

Битката за истинската левица сега започва

Второто пришествие на герберските орки

Свърши се. Театърът на псевдиалога и лъжливият конструктивен дух най-накрая изфиряса през комина и истината почука по черепите като най-банален махмурлук, съчетан с повик за повръщане.

Един по един призраците от герберското минало почнаха да се завръщат. Реставрацията тече с пълна сила. ГЕРБ си назначават ожаднелите за власт кадри и не им пука за обществено мнение, медии или пък граждански дух.

Общественото мнение е погалено по перчемчето с даването на постове на Реформаторския блок. Медиите отново станаха обичливи, еротично отдадени и нежни, а гражданският дух емигрира в серия от антикомунистическо истерясване.

И реставрацията започна отново. Върнаха старите заместник-министри. Ни дума, ни вопъл, ни стон. Назначиха пак мракобесният шеф на БДЖ Владимир Владимиров. Синдикалистите побесняха и се ужасиха. Но иначе - мълчание. Към властта като орда от орки отново се насочиха кадрите на ГЕРБ, които винаги са били от породата на калинките, но няма кой дори да изстене от ужас.

Вероятно това повторно пришествие нямаше да е толкова мрачно и нелепо, ако говорихме за партия, която си е научила туроците. Но ние имаме един монолитен ГЕРБ, цитадела на мрака, кариеристична империя на средностатистическите злобари, партия, която нито за миг не е изпитала дори малко угризение за своите чудовищни грешки от миналото. Това не е формация в разкаяние или политически организъм, който е разбрал защо навремето го изгониха с камъни и павета. Имаме едно високомерно, нарцистично формирование, което е като клонинг на своя лидер, самовлюбено и театрално. Точно заради това още на третия ден се отказаха от театъра на диалога.

Тефтерчето на Златанов изчезна и всякакви морални задръжки в ГЕРБ изчезнаха. Основният обвинителен акт срещу тяхното първо управление изчезна като в американски трилър и вече нищо не спира новото овладяване на администрацията. Сега разбира се, типично за тях, те ще ореват света, че това е Костинброд-2, което не променя факта, че изчезването на това тефтерче облагодетелства единствено и само върхушката на най-голямата партия. В онези изчезнали страници бе описана технологията на ГЕРБ - използването на държавата като инструмент за натиск, безгръбначния цинизъм на техните кадри, маниакалното желание за кинти, авторитарното отношение към политическите противници. Това тефтерче описваше паяжина, която изсмука демократичният дух от институциите и подчини цялата държавата на полицейската кубинка на Борисов.

Но нещо друго е по-важно. Тези, които ляха сълзи и сополи срещу олигархията и умно и красиво се кълняха, че никога няма да допуснат ГЕРБ да управлява и да се върнат на власт, сега се гънат пред Генерала като червеи. Прочетете стенограмата от първото заседание на кабинета Борисов - 2. Правосъдният министър Христо Иванов, човек на реформаторите, се мазни на премиера все едно сам Христос се е появил отново на земята. Никакво съпротивление, никакъв имунитет срещу завръщащото се зло. Ама никакъв.

И така орките атакуват отново точно както митологичните орки от "Властелинът на пръстените" бяха обградили крепостта "Шлемово усое". Между тях и властта вече няма никакви прегради, а моралната деградация на коалиционните партньори на ГЕРБ става все по-очевидна с всеки изминат ден. Да сте чули вопъл от страна на АБВ срещу нашествието на орките и батальоните на калинките? Устата на АБВ бе запушена с няколко заместник-министри и пускането на всички герберски тролове да си трошат пръстите с обяснения какъв държавник е Калфин?

Да сте чули Патриотичният фронт да протестира срещу тази подмяна? Нищо подобно. Основното занимание на ПФ тези дни е да бият по канчето вътрешната си опозиция в лицето на Велизар Енчев и да се опитват да му се подиграват заради това, че той има неблагоразумието да се опитва да защитава принципи, да стои верен на своите идеи и избиратели. Очевидно днес ПФ са заети с проблема "Енчев", а така или иначе устата им е запушена с мелодраматичните обещания да бъдат преместени новините на турски.

А къде са гордите реформаторите, майсторите на помпозните изявления, истеричните изцепки, господарите на нарушените обещания и крякащите фалцетно маниаци? 

Те са потопени под водата, надебеляли от власт и важни постове, подмамени и прелъстени, морално изнасилени и изнемощяли. Няма кой да нададе протестен вик, да надуе старата вувузела. А и защо им е да го правят? Те сега са част от коалиционната хунта и от тях ще чуете протест само, ако властта им бъде застрашена. Иначе, бъдете убедени, те ще преглътнат с висш еротичен майсторлък всяка дивотия, която ГЕРБ им поднесе, при това без да им мигне окото.

И заради това срещу орките няма да излезе никой. Следете новините - реставрацията започна и вероятно ще се усилва, колкото по-назад в спомените остане театърът на консултациите. Пипалата на паяка отново се намърдаха в сектора "сигурност", пълзят към всички министерства, изобщо курортът за калинките започва отново с тези властови пиршества и разгули.

Точно заради това самозабравяне, точно заради това пълно неглижиране на протестното изборно скърцане със зъби на българите, ГЕРБ сами ще паднат в своят капан на дебелоочието. Защото орките не знаят граница в своята алчност, но пък този път нервите на хората са изпилени докрай и едва ли ще простят това четворно високомерно самозабравяне. Май ще се окаже вярно, че в този парламент беше лесно да си на власт и изпитанието бе да намериш сили да останеш в опозиция, за да спасиш поне душата си пред бурята на новото лицемерие. И всички съучастниците на орките ще платят за тяхното легитимиране. Това е сигурно като поредно герберско назначение. Сигурно е като тирада на Бойко Борисов за това колко са виновни предишните. Сигурно е като любов на сутрешен блок към новата власт. 

Истината за прехода и лъжливият президент

Без изобщо да иска, без изобщо да подозира дори историческият митоман Росен Плевнелиев, съчинителят на политическо фентъзи, авторът на алтернативна история, новопосветеният адепт на ордена на пръскащия гнусни слюнки антикомунизъм взе, че изпълни нещо истинско. Накара хората да се замислят за характера на прехода у нас, за историческите кръстопътища на 10 ноември и целият ни подменен живот, който ни представиха като безалтернативен и вечен. О, да, замисълът беше съвсем друг. Честването на 25 години от 10 ноември бе замислено като постмодерен спектакъл с всички необходими финтифлюшки и спецефекти за отклоняване на вниманието. Всичко бе измерено до грам като приготвянето на древна отрова: подходящата доза убийствена интелектуална скука, дрънкане до безкрай за загубената памет за комунизма, убийствено повторение на грантови клишета, излъскване на миналото на стари фашаги, както и шамански тиради на десни политолози за това, че за проваления преход са виновни комунистите. Схемата беше прекрасна, но основният актьор в нея, абсолютно верен на стила си, я издъни така мощно, че все едно метеорит падна върху основите на конструкцията и тя се разлетя на съставните си части като взривна сцена в холивудски филм.

Лъжата на Росен Плевнелиев за посещението на несъществувалият митинг на 10 ноември, опитът за имитация на гражданска съвест и героично минало на практика осветиха основния проблем на българският преход. Него се опитаха да го правят и го осъществиха в основната му част измислените герои. Случките след 10 ноември бяха нещо като реванш на неосъществените кариеристи от задните редове на номенклатурата или от надъханите тепърва да правят кариера млади активисти, които никога пет пари не са давали за политически идеи, последователност или достойнство. И тяхна метафора стана именно карикатурата, която днес минава за президент. Той не само си позволи да излъже за митинга, той описа подробности за които се изясни, че са свити от една снимка от вестник и се оплете в своите обяснения като човек попаднал в плаващи пясъци. Но именно осветяването на тази история може да подейства като истинско откровение за това какво точно беше преходът. Една върховна подмяна и измислица. Едно пришествие на средностатистическите истерици, които, за да си измислят легитимност започнаха да истерясват на тема антикомунизъм и веднъж завинаги погребаха самата идея за някакъв вид разбирателство в нашия обществен мрак. Но, когато човек се взре в измислицата на техните биографии, когато започне дума по дума да следи фентъзито на въобразеният им живот, тогава вижда, че преходът беше и все още си остава една голяма лъжа. 

Лъжа, защото в него взеха връх именно хората с измислени биографии. Лъжа, защото същите тези исторически измамници днес се опитват да прехвърлят вината си върху вечно виновното минало. Лъжа, защото в крайна сметка днес Плевнелиев и неговите ментални, интелектуални и истерични клонинги са приватизирали говоренето от позицията на някакви ценности, въпреки, че до ушите са омазани в кал.

Всичко това ни бе демонстрирано от Росен Плевнелиев. В мига в който излъга българският народ той сякаш събуди все още някакъв останал протест в колективната душа на този измъчен народ и той реагира. Това е протестът на забравените, на жертвите на подмяната. Покрай тази лъжа стана ясно, че Плевнелиев не е поканил нито един от създателите на първото СДС на организираните от него церемонии, което показва, че той се опитва да конструира един кръг, равен по интелект на самия нему, тоест почти без интелект. Това са новите наглеци, удобната прислуга на статуквото, говорещите клишета, зализаните юпита, които вече не са в състояние да изпитат човешка емоция или поне разкаяние от лъжата. Този кръг сега е на власт и се опитва максимално да изсмуче паметта от хората и да я подмени със своята версия на нещата. Но не можеш да промениш живота си издигайки паметници. Не можеш да скриеш истината удавяйки я с клишета. Плевнелиев разбра това по най-трудният начин. Комсомолското кариеристче, което днес го играе истеричен антикомунист - има ли по-добра метафора с която да опишем живота наоколо? Това не е някаква зла и черна конспирация. Това е просто диктатура на мекотелите, които обаче все още можем да разобличим и посочим в тяхната гнусна игра на псевдоморал.

В мига в който и леви, и десни този път реагираха стана ясно и друго. Може би и едната, и другата страна са жертви. Жертви на позьорите. Жертви на кряскащите. Жертви на тези, които никога не са познавали ценности през живота си. И, когато види този колективен гняв, човек дори и да не иска се зарежда с някакво малко късче надежда, че все пак отвъд тази мъгла на подлостта, отвъд това блато на клишетата, може би има някакво островче на истинска свобода, изчистена от лъжливите боклуци, които ни пълнят с отрова и измислици. Може би това островче може да бъде достигнато в мига в който се освободим от тази тирания на измислените герои и техните въображаеми митинги. Героят на Стивън Кинг в "Изкуплението Шоушенк" през цялото време твърдеше, че човек не бива да се поддава на надеждата, но в края на повестта, когато вече е видял безкрайната синева на океана, се поддава на нейната магия и за първи път в живота си казва: "Надявам се". Аз само мога да повторя неговите думи. Надявам се, че един ден всичко това ще свърши и истината за всичко ще стане очевидна. Надявам се. Все пак поне за един видяхме истината. Наистина не е малко.

Митоманът от "Дондуков" 2

Време е да си кажем истината откровено - президентът Росен Плевнелиев е един опасен митоман. А последните му театрални закачки на тема история и фалшивата клоунада на моралистичния му антикомунизъм започват да придобиват комедийни оттенъци. Тези дни Плевнелиев си позволи да излъже така очевидно и толкова високопарно, че вероятно в друга държава вече щеше да си събира в кашонче снимките на Бойко Борисов от кабинета и да напуска опозорен завинаги сградата на "Дондуков" 2.

Президентът на България излъга, че е бил на митинг на 10 ноември 1989 година. Излъга пред журналисти. Описа някаква сапунено-розова история как със свой приятел написали два лозунга "Съд за виновниците" и "Дворците на БКП да станат болници и училища" и отишли да протестират край Народното събрание. Официалната история на прехода обаче не е запомнила такъв митинг. Защото няма как настоящият държавен глава да е чул по радиото, че ще се извършва промяна в държавата. Новината на практика е обявена постфактум. Вярно е, че в по-късните си години като бизнесмен той се е занимавал с хороскопи и може да е имал някакъв досег с окултното, но не ни се вярва, че астралните сили дават редовна политическа сводка за проблемите в държавата. Още едно драматично съвпадание. Как става така, че същия ден в който Плевнелиев произнесе думите си едно столично издание бе излязло със снимка на която се виждат именно описаните от президента лозунги. Това, което Плевнелиев не е прочел при сутрешното си кафе обаче е, че митингът е проведен поне седмица след 10 ноември.

Тази опашата лъжа, това измисляне на героична  и демократична биография на настоящия президент всъщност е великолепна метафора за подмените и измамите на прехода. Незабележимите кариеристи от предишните времена можеха да изплуват във водите на демокрацията само чрез безкрайна измама и постоянна антикомунистическа истерия. Това са едни фалшиви герои, с фалшива патетика и още по-фалшива мотивация. Точно поради тази причина всяко изявление на Плевнелиев покрай датата 10 ноември вече трябва да се посреща с безкрайно подозрение. Този човек е митоман и вече почва да вярва на собственото си фентъзи. Нещо повече. Пред очите ни се прави опит цялата история да бъде прочетена по фалшив начин. Същият президент обяви горянското движени за "най-масовата съпротива срещу настъпването на комунизма по съветски модел в цялата Централна и Източна Европа". Боже мой! 

Всяка лъжа би трябвало да има някаква граници, защото иначе тя се превръща в мощен инструмент за промиване на мозъци. Президенството се превърна в най-голямата фабрика за лъжи и е време да разчетем идеологията зад всичко това. Опитват се да ни накарат да вярваме в лъжите, за да могат номерата им да минават лесно. Ето защо днес дисиденството е да помниш. Да помниш въпреки господарите на забравата, защото само по този начин може да има съпротива срещу измислените герои, постоянните лъжци и посетителите на несъществуващи митинги. 

Кърт Вонегът и прехода. Карл Маркс и аналгинът за душата

Ако ви останат пет минутки свободно време задължително намерете и прочетете последната написана, и май останала непрочетена реч на великия американец Кърт Вонегът. На български я има в книгата му с непубликувани разкази "Армагедон в ретроспекция", всеки един от които е малък бисер. Последните мисли на Вонегът са като самия него - меки, тъжни, безкрайно ангажирани, меланхолични и преливащи от черен хумор. И точно на края на живота си, точно в САЩ, Вонегът решава да занимава своята аудитория с Карл Маркс. И да обясни на слушателите си, че Маркс никога не носил омраза, а бил е носител единствено и само на надежда. В САЩ мразят Маркс по клерикални причини - не могат да му простят, че е казал онова за религията, която е опиум за народите. Вонегът обаче обяснява: по времето на Маркс опиумът всъщност си е съвсем законно болкоуспокояващо. И думите за религията са казани в смисъл - че религията е едно болкоуспокояващо. В оригинала е използвано името на лекарството "Тиленол", което ако некадърно преведем в български реалии би се получило - религията е аналгинът за народите. Вонегът говори за надеждата за един различен свят и в неговата мисъл Маркс и Исус стават аналогични фигури. Знам, знам, че половината читатели ще изсъскат като прочетат това. Проблемът е техен. Но вземете да прочетете речта на Вонегът - той се опитва да говори за една различна Америка, една Америка, която можеше да бъде надежда, а не корпоративно-милитаристично чудовище, което безпощадно преследва интересите си във всяка част от света. Май заради това Вонегът стана тъжен писател в последните си години. Той беше роден в една страна, после трябваше да живее в друга. И кръсти последната си издадена приживе книга "Безотечественик". Той искаше да говори на сънародниците си за Маркс, те говореха основно за пари...

Сетих се за Вонегът без ясна причина, резултат от един ден в който прекалих с анализи на тема 10 ноември и либерално-нарцистични съскания на тема "как може тъпите лузъри от България да не осъзнават колко зле са живели преди". Този поток от тъмна ярост, злост и зле прикривани псувни идва да покаже, че толкова много хора искат да скрият мизерията на своите биографии зад баналната ярост, че чак е страшно и тъжно. Куцо и сакато тръгна да реди спомени, мистификации и интриги за прехода и основните участници в тази димна завеса всъщност са хора, заловени с кървави ръце на местопрестъплението на българската история, наречено заблуждаващо "преход". Писна ми да гледам колко много хора се опитват да си изперат съвестите, да се представят за ангели, въпреки, че са участници в част от най-гнусните процеси, които България е преживявала.

И след като човек подобно на следотърсач тръгне от статия на статия, от съскане на съскане, от интелектуалец на интелектуалец, разбира, че тази симфония на сумтенето не извира от абсолютното нищо. О, не. Тя има своят извор и тук не говорим за грантове или пък за непревителствени организации. Тази злоба извира от това, че българската меланхолия не е носталгия по миналото, а оценка на настоящето. Леви, десни, разноцветни - масово хората не искат да приемат този живот тук и сега като нещо нормално, смислено и перспективно. И това плаши агентурата на омразата, защото именно от това прокълнато от тях минало извира надеждата, че промяната е възможна, че един ден не е задължително България да бъде пазарна държава, хваната грубо в хватката на монополите. Именно от това минало е ясно, че не всичко може да бъде стока и няма как да бъде стока, че има идеали, които могат да карата хората да работят съвместно, при това без печалбата да е в основата на всичко. Миналото може да бъде училище за грешки, но и безкраен източник на знание, че всичко сега е ненормално и че перверзната картина, която ни чертаят на някакъв утопичен капитализъм с правила и законност изведнъж ще ни запрати в новия световен рай e пълен фалш. Всичко, което ни предлагат е опит за лъжа.

Ето защо статиите за прехода са така истерични. Провалът на новото статукво не успя да разпростре амнезията абсолютно. И хората искат да помнят и помнят не по продиктувания им начин. Хората помнят с лека тъга. И някой рано или късно може да открие надежда във всичко това. Надежда не за миналото, а за бъдещето. А лакеите на новото статукво, грантовата прислуга не може да си позволи да загуби своите нови привилегии и заради това стърже с кървави нокти по мозъците на народа, отчаяна от това, че не може да им внуши правоверните си мисли. И това е повод за оптимизъм. Хората се съпротивляват чрез спомени. Това е една тиха, меланхолична опозиция и тези, които пишат статия след статия с ярост осъзнават, че не могат да стигнат и да разбият това. И стават все по-истерични. Но надеждата за друг свят просто не може да бъде изтръгната.

Пак в последната си реч Вонегът описва един разговор със сина си. И синът му му казва: "Татко, тук сме, за да си помагаме един на друг и да преминем през това нещо, каквото и да е то". Май и на нас ни остана именно такава надежда. Че ще преминем през този подли времена, защото подлостта не може да трае вечно. Тя си има срок на годност. И се изпарява в блатото на историята. Душата не може да живее в подлост. Душата винаги ще се нуждае от аналгин. Било той религия или социализъм. И това също няма да се промени. 

Битката за 10 ноември

"25 години свободна България - 25 години вече нищо не е същото". С подобно малоумно послание една реклама вече близо месец на оставя българите на мира. Тази реклама се върти по телевизиите и се опитва да набие в главата на случайните зрители, че едва ли не живеят в осъществения политически рай, където животът процъфтява, а просперитетът те дебне в светлото бъдеще. Инициативата за отбелязването на 25 години от 10 ноември е на трима президенти - Росен Плевнелиев, Петър Стоянов и Желю Желев, а натрапчивата като пералня за мозъци реклама е продукт именно на тази инициатива. Нещо повече -

една след друга се заредиха някакви тежки философско-изчанчени дискусии на тема "комунизъм", че несвикналото на българската бруталност съзнание ще изпищи трагично все едно са го затворили в една клетка с тризначките от Благоевград, които му обясняват как си избират бельо.

"Етосът на жертвената героичност бе идеологически първенствуващ в комунистическия режим", твърди черният богослов Калин Янакиев. "Но всеки, който твърди, че сега България е по-зле отколкото е била по комунистическо време, или умишлено лъже младите хора, или лъже себе си", опява на народа номенклатурното отрече Владимир Левчев. "Декомунизацията в България пропусна да проследи мутациите на комунистическия елит", параноясва Огнян Минчев. Изобщо годишнината от 10 ноември се превърна в грандиозен опит за измиване на политическа вина и връщането на основния проблем в баналното и изтъркано клише, че комунизмът от вчера е виновен за нещастията ни днес. По същата логика можем да твърдим, че географският избор на Аспарух е виновен за появята на Азис като феномен, но това, както се казва е отделна тема. 

Тук ще разгледаме опитът за създаване на нова митология около преходът в България и яростното съскане на антикомунистическата бесовщина в желанието й да обясни абсолютният провал на това, което трябваше да бъде път към различен живот и клубът на богатите. Нали така ни обясняваха? Преди да се впуснем в пътешествието нека да припомним, че в първата програма на СДС се обещаваше редовна почивка на Канарските острови, а фактът, че това не се случи едва ли е вина на комунистите, нали? По-скоро трябва да сме внимателни за поредната подмяна, която се опитват да направят, за да могат новите елити да си подсигурят някаква нова легитимност, защото старата отиде на кино.

На 10 ноември 2013 година пред университета се проведе митинг. Тогава в основата му бяха "Ранобудните студенти", едно инженерно течение, което изчезна бързо като политически мошеник заради абсолютно нестабилната си основа. Но при целият баласт на техните клишета и приказки, две девойчета издигнаха лозунг върху който си струва да се замисли. Той гласеше: "Не ви признаваме прехода! Не ви признаваме властта! Не ви признаваме собствеността!". Това е лозунг без цвят и звучи като обвинение, което всеки средностатистически българин би отправил към новите реалности. Точно поради тези причини телевизионното хълцане - "25 години нищо вече не е същото" е върховен цинизъм, защото ако има промяна, тя е по-скоро към много по-лошо и страшно.

Преходът се оказа един драматичен провал. Той не само не доведе до по-благосъстоялен живот, но лиши огромно количество хора от социален статус и потопи 90 процента от България в безпросветна бедност. И това влошаване на живота, политическото отчаяние на хората и загубеното бъдеще са най-голямото обвинение към политическите елити. Заради това покрай 25-ата годишнина те се опитват да си измислят някакво ново лице. Но самият факт, че се налага с телевизионна реклама да обясняваш на хората какви идиоти са, че не разбират, че живеят по-добре издава големият провал. Никой не прибягва до техники за промиване на мозъците, ако не е затънал сериозно в блатото и се чуди как да се измъкне от там.

Когато говорим за празнуването на 25 години свободна България (което също е исторически кретенизъм - все едно през цялата си останала история страната е стенела в някакво робство) трябва да отбележим абсолютната шизофрения на интрепретациите. От една страна яростните антикомунисти и до днес стържат кътници, че това е бил някакъв вътрешнодворцов преврат, а от друга страна сега се впуснаха да отбелязват годишнината като тийнейджъри поканени на парти на Хю Хефнър. Защо? Нима и те участват в маскарада?

Отговорът е прост. Най-радикалният проблем на изминалите години е върхонственото на подмяната. Децата на номенклатурния елит до един си измислиха героични биографии и минаха в антикомунистическия лагер, за да се правят на политически герои. Това не е просто изолиран факт. Поровете се в биографиите на най-гласовитете антикомунисти и ще видите в повечето от тях номенклатурни корени. И то от най-овластената номенклатура. Децата на кадрите на политбюро днес се опитват да ни преподават демокрация. Също както по време на протестите през лятото стана ясно, че внучката на Милко Балев се е писала от "умните и красивите". Тази подмяна създава усещането за огромно отвращение у обикновените хора, защото те с очите си виждат как някакъв самоназначил се елит се опитва да запази своите обществени позиции на всяка цена. Резултатът бе огромен разгром за обикновените хора. Номенклатурните отрочета присвоиха парите, а останалите трябваше да се задоволяват с празни чинии и евроатлантически ценности.

Между другото именно този факт на подмяната прави шоуменските изяви на президента Росен Плевнелиев уникално глупави. Покрай своята инициатива държавният глава се самоназначи като основен интерпретатор на близкото минало и започна да ражда такива бисер, че човек неволно започва да се чуди дали президентът не се занимава с писането на сюрреалистична поезия като тайно хоби. Последният писък в интерпретацията на близкото минало е това, че в България декомунизацията не е свършила. Изобщо декомунизацията се оказа паралелелен образ на комунизма. И едното и другото бяха отложени за невъзможното бъдеще. Оказва се, че сигурно и след сто години някой клонинг на Огнян Минчев ще твърди, че страната е бедна, защото декомунизацията се точи. Управляващата класа се оказа в състояние да произвежда всякакви лъжи само и само да не признае провала на своите идеи.

И никой не иска да признае очевидният крах, а това прави тази годишнина от 10 ноември особено перверзна. На 25-ата година България се оказа една деиндустриализирана, бедна страна, с такива регионални диспропорции, че ако човек не обърне внимание, че страната е европейска като нищо ще си помисли, че чете статистики за бананова република. "Либералните" медии тези дни се оливаха в икономически оргазъм докато даваха като вселенски пример за това как една българска ай-ти компания е била продадена за 270 милиона долара, но без да споменат, че това е само един изолиран случай, а че масовият вариант на частен бизнес е този, който смуче държавни средства и предоставя безобразни услуги. Ето защо е трудно да набиеш в главите на хората лъжата, че те живеят по-добре днес, отколкото в миналото. Просто не е така.

Пак трябва да прибегнем до патрона на годишнината, за да видим как е изографисал в своите размишления този факт. Росен Плевнелиев каза: " Днес има много богати държави, които обаче са тоталитарни и същевременно България, която не е толкова богата, но е свободна, демократична - неперфектна, но все пак е избрала този път".

Очевидно това ще е новата мантра на провала. Вие сте бедни, но свободни. Нямате работа, но имате демокрация. Не можете да пратите децата си на училище, но можете да гледате "ВИП-брадър". Не си взимате редовно заплатите, но имате свобода на словото. Нямате какво да ядете, но сте длъжни да бъдете щастливи.

Тази нова теза е абсолютна перверзия. Свободата и просперитета не могат да бъдат поставяни в опозиция. Май именно заради това тече кампанията, че 25 години имаме свобода - това е начин да се опитат да натикат в гърлото на изтормозените, че провал на елитите няма. Напротив. Провалът на елитите е очевиден. Заради това носталгията по миналото не е инженерен продукт. Тя е протест.

Именно тази носталгия се появи като препъникамък в новия наратив за прехода. Българите не градят планове за бъдещето, защото виждат, че там не ги чака нищо добро, а си спомнят с мека меланхолична топлина за миналото, където въпреки всички несправедливости животът беше по-подреден. Това в никакъв случай не е хленч по тоталитаризма. Това обаче е начин да запазиш здрав разум, когато някой се опитва да ти опише натикването в блатото като нещо нормално и като място откъдето излизане никога няма да има.

Тези, които приватизираха на безценица цялата икономика сега искат да приватизират и празника на промяната, за да го разкажат по своя перверзен начин и точно това не бива да им бъде позволявано. Декомунизаторите са опасни митомани, защото крият истинският анализ зад бруталното сметище на лъжите си. България стана жертва на дясното икономическо мислене, на пълното разграждане на социалната държава, на изоставянето на идеята за държава изобщо. 25 години по-късно всеки дъжд се превръща в бедствие, зимата се посреща с ужас, предприятията ги няма, а земеделието е в колапс. България се е превърнала в една изтощена и неприветлива страна, а нейният елит мисли единствено за това как да продаде себе си по-подходящ начин. Разминаването между елит и народ става все по-очевидно, но точно заради това трябва да четем с гняв изминалите 25 години. Това е крив път, сбъркана реалност и днес именно паразитите на прехода се опитват да излязат като герои. И как го правят - като обещават поредната доза светло бъдеще. Един ден младите щели да изберат правилата, силните институции и върховенството на закона. Което си е направо друг начин да ни кажат - стискайте зъби и не се оплаквайте много. Бъдещето в България винаги е отложено. Днес е хаос, но утре ще е рай. Днес е мъка, утре всички ще сме дебели по неолиберален начин и ще имаме капиталически блясък в очите.

25 години по-късно - държавата е в политически руини. И вината за това изобщо не е в комунизма, този вечен виновник. Вината е на посткомунистите, които така заличиха цялата история и тръгнаха да се бият с миналото, че предизвикаха абсолютна шизофрения у хората. Сега гълтаме горчивите тъпотии на прехода. И питайте всеки, който се е самообявил за невинен защо крие кървавите ръце зад гърба си. И най-накрая - ясно е защо днес много хора искат да сатанизират комунизма като абсолютно зло. Това е начин да убият идеята за промяна у хората. И точно тук има поле за надежда - дори и мошениците на прехода треперят да би хората отново да поискат промяна и да пожелаят истинският разказ за изминалите 25 години. Докато тези се страхуват - надежда има. 25 години - всичко можеше да е много различно. Можеше...

Радан от 2013 година като най-яростната опозиция на Радан от 2014-та

Четете, четете: "Новият Министерски съвет е стъпил изцяло върху лъжата...". Хард-опозиция и много принципно нали. Да продължим да четем: "То (става дума за правителството) няма програма, а един сбор от пожелателни изречения, които са доста по-неконкретни дори от предизборните програми на партиите и поемат много по-малко ясни ангажименти". Авторът се е развихрил нали и кове, кове...Нека да продължим: "Доколкото виждаме идеи в този план „Орешарски", те противоречат на програмата на БСП, т.е. представляват лъжа към избирателите на най-голямата партия в създалата се коалиция...". Оппа, тук вече можете да схванете, че май авторът на тези думи има предвид всъщност предишния кабинет. Сега вече е лесно да познаете кой е казал това - авторът на думите е Радан Кънев, а те са изречени на 31 май 2013 година, тоест още дори преди аферата "Пеевски". Човекът е безпощаден, принципен, еуфоричен. Още не е открил комуникацията с песни във фейсбук, ама иначе реже като с трион и не пести жлъч.

Нека сега да направим магията и да превъртим историята до фаталната дата 7 ноември 2014 година. Лицето Радан Кънев е на трибуната в парламента и казва: "з лично ще наруша пряко предизборно обещание". Не се оставяйте красотата на езика да ви излъже. Нарушаване на пряко предизборно обещание е евфемизъм на опашата лъжа. Истинското изречение на лидерът на ДСБ трябваше да бъде - "Аз лично в момента ще излъжа жестоко всичките си избиратели от Варна". Точно това означава да нарушиш обещание. То не е като да счупиш чаша или ваза, това е пряко заплюване на всички, които са гласували за тебе. И това за обещанието не го казва някой параноичен комуняга, това самопризнание излиза от устата на самия Кънев. Тогава смело можем да направим извода, който се натрапва: "Новият Министерски съвет е стъпил изцяло върху лъжата...". Това правителство започва с опашата лъжа на Реформаторския блок, че няма да подкрепят кабинет начело с Бойко Борисов. Самият Кънев направи телевизионно турне из всички телевизии и медии, за да повтаря отново и отново, че няма да подкрепи правителство начело с Борисов и това предизвикваше радостно статуси и виртуални възклицания на хардкор-електората на ДСБ и дори ги изпълваше с някакво чувство на морално превъзходство към останалата част от вселената. На 7 ноември лично лидерът на тяхната партия ги заплю зловещо. Той сам си призна, че нарушава предизборно обещание, тоест лъже като Иван Костов за резултатите от приватизацията, защото знаеше, че неговият вот ще се разпространява от уста до уста в проклятие, псувня и ругатня.

Нима обаче признаването на лъжата я заличава като политически факт? Нима фалшивото разкаяние може да скрие позорът на предателството? Кънев в името на компромиса показа среден пръст на своите избиратели. Мен, признавам си, съдбата на десните избиратели слабо ме интересува, но пък съм фен на това да има здравословна връзка между политици и електорат. Тоест връзка в която опашатата лъжа да не присъства.

Именно голямото лъготене е причина всички останали слова на лидера на ДСБ да изглеждат нелепо, патетично като купчина опорни точки предназначени да прикрият очевидният гаф. Министерският съвет на Борисов номер 2 се роди в абсолютна лъжа. Ех, защо Кънев от 2014 година съвсем не е моралната висота на Кънев от 2013 година. Ееех, защо Кънев от 2014 година не се вълнува толкова от подмяната на програмите на всички партии и от избълваната програмна декларация, която е триумф на тъпите клишета? Ако Кънев от 2013 година видеше Кънев от 2014 година сигурно щеше да го преследв с камшик или поне така се надявам. Защото у Кънев от 2014 година отсъства загрижеността за излъганите десни избиратели. Няма я. Има някакви позьорски фрази за реформи, ама няма грам покаяние за лъжата. Поне грам.

Да, разбира се, ще кажете политиката така или иначе е изкуството на компромиса, в нея на лъжата й се вика нарушено обещание и се гледа през пръсти на подобни действия. Да, ама нали такова партията на умните, красивите и богатите... не трябваше да е като другите. Само гугълнете името на Радан Кънев и ще ви залеят едни принципни патетики, едни фрази, които са сиропирани от морал, едни сладкиши за небесното ниво на политика, които правят. Оказа се, че опозиционните небеса се превръщат в много рядка парламентарна кал в управлението. И пръскат гнусно. Най-вече тези, които не спират да лъжат. И да наричат лъжите си "нарушено обещание"...

А да не говорим, че най-накрая Кънев реши да поздрави министрите от кабинета на Борисов с песента на английския социалист Стинг. Радане, да не би да си решил да казваш нещо важно да съпартийците си, а?

АБВ - партията-камикадзе и вицепремиерът на лудницата Ивайло Калфин

"Основен политически опонент ми е ГЕРБ и десницата". Тези нахъсани думи принадлежат на Ивайло Калфин. Историческата справка показва, че ги е написал на 14.01 2014 година в писмото с което официално съобщи на БСП, че се отказва да бъде ръководител на нейната делегация в Европейския парламент. Отворете и прочетете отново този документ. В него Калфин държи високо морално горно "до", обяснява грешките на БСП, говори срещу коалициите на всяка цена, изобщо прилича на уличен проповедник, който е видял някаква алтернативна вселена и сега държи да сподели на всички колко различен може да е живота.

Интересно ми е дали Калфин се е сещал за тези свои думи в миговете в които бе сложен в миманса на "Дондуков" 2 вчера, когато Бойко Борисов обявяваше, че вече има готов кабинет. Гледката беше сюрреалистична - Борисов, до него Радан Кънев, Меглена Кунева, някакви анонимни реформаторчета с алчно блеснали очи за власт и зад тях подреден "социалдемократът" Калфин, финтифлюшката на най-безпринципното правителство правено някога, поредният скалп в колана на ГЕРБ. Тази картина - Калфин, който всички вляво сме смятали за смислен човек подреден в психиатрията на новата власт никога няма да ми излезе от главата. Това е визуална метафора за абсолютната липса на логика в България, за разрушеният политически смисъл и за предателството, станало основен феномен на нашите реалности. Този път Калфин не предаде БСП. Той предаде всички онези избиратели на АБВ, които са гласували за нещо ляво, алтернативно на БСП, но едва ли и в най-големите си кошмари са предполагали, че ще клекне на ГЕРБ. И като казвам Калфин разбирам и Георги Първанов.

Колко съскания съм чул към себе си като говорех, че АБВ и ГЕРБ са на практика една партия, но ето, че моите думи се потвърдиха. Без абсолютно никаква логика, без адекватно обяснение АБВ се хвърли в прегръдките на генерала. Това е повече от коалиция (защото формално АБВ се води "подкрепяща" партия), това политическа перверзия с неизмерим мащаб. Дори родих нещо като каламбур - АБВ вече означава: "Айде, Бойко, Влизаме".

Калфин плюе на всичките си изявления в течения на една година. Той влиза в кабинет, където ще участват всички тези за които твърдеше, са му основен противни. Каква е цената на този компромис? Каква?

В бурната си опозиционна последна година Калфин вилнееше под път и над път за това, че "Атака" подкрепяла негласно предишният кабинет на Пламен Орешарски. Сега обаче новоизпеченият вицепремиер (бивш вицепремиер от кабинета на Станишев) очевидно няма никакъв проблем, че ще е в кабинет, който се подкрепя от националистите от Патриотичния фронт. Кой всъщност е автентичният Калфин? Този, който се правеше на болна съвест на левицата и този, който се нареди в редичката на новият кабинет на задкулисието и с присъствието си там легитимира един нечист компромис.

Пред очите на хората от левицата се осъществи още едно изключително предателство. Бойко Борисов издъни напълно Калфин като каза, че идеята за него е дошла от лидерът на Европейската народна партия Жозеф Дол. Значи френският бюргер тук във времето в което не опипваше колената на Йорданка Фандъкова е лобирал за Калфин. И този човек, този нов вицепремиер минава за ляв и твърдеше, че ако бе станал евродепутат ще е от групата на ПЕС? Думи нямам просто. 

С участието на АБВ в кабинета БСП отново става абсолютен монополист в парламентарното ляво, защото партията на Първанов вече няма никакво морално право да се нарича лява. Тя дори не е партия. АБВ се оказа някакво камикадзе, корпоративно проекче за бързо осребряване на участие във властта. Мисля, че вече е очевидно - там няма идеи. Ако имаше нямаше да успеят да ги погазят толкова бързо и така телевизионно пред очите на всички.

БСП е в тежка криза след зашеметяващата си изборна загуба и наистина създава усещането за безпътица, но дори и в толкова трагично състояние тя не си позволи да пресече политическите граници и да влезе в нечист съюз с ГЕРБ. АБВ го направи. А уж АБВ трябваше да бъдат новото, чистото, различно. Въздух под налягане. Да извадим ли и всички приказки на Калфин срещу ГЕРБ от кампанията му за президент през 2011 година? Какво - успял е да прости ли? Сега какво - вижда в Борисов нещо ново, смислено, светло? Нима е видял разкаяние и промяна в партията на милиционерите?

От журналистическа гледна точка винаги е интересно да видиш как една партия действа с инстинкт за самоунищожение и си мисля, че взривът в АБВ ще бъде много холивудски и зрелищен.

Присъствието на АБВ в кабинета на Борисов е ритник в слабините и на реформаторите. Това разкри абсолютната липса на принципи и последователност у тях. Къде останаха всичките им клетви срещу Първанов? Къде останаха обидните им възклицания, ирониите им, шегичките? Умните и красивите, тъжно ми е да го кажа, се оказаха най-некачественият човешки материал в България. Едни високомерни нарциси със свръхего, които искаха единствено властта, властта на всяка цена. В името й те са готови да преглътнат абсолютно всичко като изпечени порноактриси.

Именно по този път на безпринципността бе създаден този дясно-никакъв политически монстър, който ще трябва да минава за кабинет. 

Циркът предстои. 

Критичен поглед към розовият период на Пикасо-джуниър

Асен Генов, наричан вече Пикасо джуниър, след като сам се самообяви за духовен наследник на безсмъртният испански комунист, влезе в собствения си капан по изключително триумфален начин. Ако бе премълчал позорното решение на съда да бъде оправдан за безобразното си хулиганство срещу паметника на антифашистите пред централата на БСП и просто да си хване шапката и да си живее живота, едва ли щеше да става обект на безкрайна ирония. А пък и нямаше да върви повторно да се коментира едно безвкусно политическо хулиганство от най-примитивен вид, особено след като то вече бе анализирано в момента на неговото извършване. Мисля, че най-видната фигура, която тогава защити Пикасо-джуниър бе видният конспиратор на свободна практика Николай Колев - Босия.

Генов обаче влезе в собствения си капан, защото се опита да придаде на хулиганството си философско-естетически измерения. А естетиката не само подлежи на коментар, тя подлежи на радикално четене, защото, когато разположиш собственото си бездарие на арт-територия трябва да очакваш като минимум критики с интезивността на средна ядрена бомбардировка. Няма по-непримирими спорове от тези, които са разположени в сферата на естетическото, защото естетиките много често се изключват една друга.

Точно поради тази причина нека да направим един бърз критичен преглед на статията на Пикасо-джуниър, която е озаглавено помпозно "Естетизация на Злото".

Преди да се впуснем в анализ на арт-посланията от розовия период на Генов, нека да прочетем заглавието отново. Естетизация на злото. Това е скулптора на антифашисти. А пък Пикасо-джуниър твърди, че антифашистите са зло. Следователно излиза, че фашизмът е добро. Самото заглавие е като плавящ пясък. Тези, които се борят с фашистите са зло, следовотелно самите фашисти са ангели. Защо ли имам усещането, че ако автентичният Пикасо, автор на великолепната "Герника", комунист до самия си край, можеше да излезе от гроба си, щеше да преследва и рита самообявения си следовник поне до края на мандата на новото правителство. Още в заглавието да реабилитираш фашизма - ето откъде тръгва розовата естетика на Пикасо-джуниър, а това ни натоварва с буреносни очаквания за продължението на пътешествието.

Прави впечатление, че Пикасо от "Надежда" изобщо не си играе на дребно и започва направо да се сравнява с американския авангардист Майкъл Ашер. Което издава, че май зад свръхполитическата истерия на Пикасо-джуниър се крие едно титанично желание той да бъде припознат не като обществен фактор, а като арт-философ. Важно е да се знае и да се отбележи.

Душата на Пикасо-джуниър стене, че българското общество не разпознава неговия модерен подход към изкуството. Той искал да приучи хората да се отнасят към институциите в изкуството с анархистичен блясък в очите и да разпознават властовите механизми за въздействие върху съзнанието.

Проблемът обаче е съвсем другаде и той издава една известна аматьорщина на опитите за разсъждения. Капанът на анархистичният концептуализъм е в неговата двойственост. Опитът за разбиване на стари клишета също е институционален сам по себе си, защото той не може да бъде извършен от сульо и пульо, а се нуждае от авторитет. Само един авторитет е в състояние да разбие друг. Тоест извършването на смяна на символните полета не може да става от самозванци, защото тогава арт-провята се превръща в обикновен вандализъм. Разбира се това е ниво на мислене, което не се среща често из българските протестърски среди, а както виждаме именно заради неспособността за критично преподреждане на света те възкресиха ГЕРБ и интронизираха отново Бойко Борисов.

При това, ако критиката ти е бездарна и имитативна ти буквално отиваш в другия край на естетическият спектър - възвисяваш мъртвият камък и го превръщаш в символ на съпротива. Това е трагедията на Пикасо-джуниър - с кофата си с розова боя той не успя да събуди своята част от политическия спектър от клишираните кошмари, но събуди левицата и я накара да осъзнае дълбочината на символната битка, както и това, че самозванците търсят авторитети да защитават дивотиите си, защото я губят.

Май именно това е причината Пикасо-джуниър съвсем да се оплете в постмодерната си защита на хулиганството. Той се опитва да започне своето оправдание с арт-аргументи, но по средата текста се усеща, че тезата му не издържа и превключва на политически контекст. И какво се оказва? С бояджийство Пикасо-джуниър бил направил институционална критика, а пък решението на съдия Мирослава Тодорова осветила всичко това като политически акт. Душата на нежният арт-протестър протестирала срещу естетизацията на злото и бунтовно купила боята, за да може да изрази себе си като полее невинните скулптори. Пътьом "творецът" се сравнява с Давид Черни, което е стара негова страст, а в заключение се изкарва дори и борец срещу системата, въпреки, че най-тежкото наказание, което го заплашваше нямаше да е да го лишат от някоя луксозна вечеря с приятелчетата му, а просто да му треснат една глоба. Но той е бунтовник, разбираш ли, борец срещу държавната репресия.

Изобщо патетиката на жертвата никак не се вписва в хулиганското деяние. Но това е характерно за всеки имитатор по света - неспособен на творчество той има за изход единство розовата боя и баналното лозунгарство.

Но нека за миг да приемем театъра на хулигана и да приемем всеки ред от статията му за сериозен. Погледът веднага се спира на изключителното неуместно позоваване на Бенямин. Изключително показателно обаче е, че в своята защита Пикасо-джуниър намесва основно имената на леви мислители, което отдавам на душевен сатанизъм, защото неговото мислене е щрихирано изцяло в пазарни рамки. Позоваването на Бенямин е изключително култово, защото то изобличава заглавието. Бенямин, който до края на трагичния си живот остава ексцентричен вид марксист много ясно е дал разликата - фашизмът е този, който естетизира, комунизмът политизира изкуството. Скулпторите пред "Позитано" не са естетизация на нищо, а политическо изкуство в най-чиста форма. Следователно посягането върху тях е драматично посягане върху идеята за политика, тоталитарен опит за заличаване на миналото, реванш на демоничното мракобесие, маскирано като бояджийска гавра с институциите в изкуството.

Розовата боя е вид фашизъм. Точно това ни казва Бенямин. Тя иска да премахне всеки спомен за миналото и да подмени днешните политически реалности. Да си направи кефа, а после да се самообяви за нещо велико.

Знам, че Пикасо-джуниър ще се развилнее за сравненията с фашизма, ще окряска света като украински бандеровец лозунг за демокрация, но нека да припомним безсмъртната формулировка на Левчев - "Бездарието е фашизъм". Политическото бездарие не може да бъде прикрито с високопарни думи.

Бенямин щеше да се съгласи с мен. Пикасо-джуниър - не. 

Той е в периода на розовите си облачета.

Статистическо доказателство за отвъдния живот

Никой никога не е предпологал, че задгробния живот може да бъде доказан не с богословски трактат, а със статистически данни. Но ето, че този пробив бе направен и сега вече нищо не може да бъде същото.

Ето как статистическата мисъл у нас достигна своите непостижими върхове. Вчера в интервю за БТА шефът на НСИ обясни колко нереалистична оценка дава българина на своето здраве. Мислел се за здрав, но всъщност бил болен. Затова Цветарски образно определи българинът като "Ромът на ЕС". Говорейки за здравето на българина, шефът на НСИ прави шокиращи сметки. След пенсионирането си, казва той, българинът запазва доброто си здраве за около 8-9 години, след това имало срив.

Нека да посмятаме. Да вземем българина - мъж. Средната продължителност на живота на този мъж е близо 71 години. Пенсионира се на близо 64 години. След като се пенсионира, той живее в добро здраве 9 години - значи до възрастта си на 73 г. След това имало срив. Да, обаче той умира на 71. Следователно, според българската статистика българинът живее в добро здраве две години след смъртта си и чак след това здравето силно се влошава.

С тези сметки Цветарски навлиза в сферата на задгробния живот и дава оценка за здравето на българина през първите две години от този задгробен живот. Сигурни сме, че няма по света друг статистически национален институт, който да е успял да навлезе в изследване и анализ на отвъдното. Но българската статистика гази там, където другите само преглъщат. Поколения от философи си блъскаха главите в проблема за отвъдното, но ето, че НСИ отвори широко вратите и ни позволи да надникнем в небесните селения и ВИП-сепарета. Сега остава да си изясним защо след като попада в добро здраве в отвъдното българинът изведнъж рязко се срива две години след това. Може би екологичните условия в задгробния живот са влошени? Знае ли човек. Важното е, че стастистиката се оказа една истинска магистрала към небето. Алелуя!

(коментарът е писан съвместно с моя колега Юрий Борисов под псевдонима братя Ружеви)