Христо Иванов – този неясен обект на желание

 

През далечната 1977 година испанският режисьор Луис Бунюел вади на бял свят един от своите киношедьоври - великият филм "Този неясен обект на желанието". Сюрреалистичното минало на Бунюел прави филмите му трудни за разказване, защото в тях наистина визуалното е от ключово значение, но ако се опитаме да обобщим сюжета, то в него се разказва за любовта на възрастен мъж към млада танцьорка на фламенко, която непрекъснато му се изплъзва. Филмът е странен, лунатичен и интересен, дори и само заради това, че главната женска роля се изпълнява от две актриси. Някъде четох интересно обяснение на Бунюел за този факт - започнал филма с една актриса, по средата му се наложило да я смени, но понеже му било жал за заснетия материал решил да остави вече сниманото и после да продължи с другата. Разбира се, че е шегувал. Метафората му е по-различна - желанието има повече образи отколкото можем да си представим и корените му са по-дълбоко в душата на един човек отколкото дори самият той предполага. Заради това е смяната на актрисите - желанието стои отвъд лицата, то е някъде в дълбините на емоциите, душата и безсъзнателното.

Но стига толкова безсилни упражнения по кинокритика. Идеята е друга - докато гледам последните маневри, изявления и терзания на Бойко Борисов за Демократична България винаги се сещам за "Този неясен обект на желанието". Аналогията е пряка, очевидна и изгаряща. В последните дни чухме от експремиера как Христо Иванов трябвало да стане министър-председател на страната. В емоционална тирада достатъчно неприсъща за него Борисов се разтече като ягодово желе и емоционално изхлипа пред журналисти под формата на пряко обръщение към лидера на ДБ: "Познавам те добре като вицепремиер беше честен, добър, аз нямам забележки към теб". И какво се оказа - ГЕРБ са готови да подкрепят кабинет на Демократична България. Единственото им условие - да бъдат поканени на романтична вечеря, пардон, на политически разговори. В името на тази вечера, ох, извинете, преговори, Борисов дори се самобичува, че е предложил несериозен подход за първия мандат - не можело да се правят преговори с посредници, необходимо било лидерите да поемат отговорност. И този процес на поемането на отговорност трябвало да изригне в подписването на нов обществен договор, каквото и по дяволите да означава това.

Много може да се каже по тази любовна маневра на Борисов, но преди да се опитаме да я анализираме реших да си направя един експеримент. В коварният гугъл написах имената "Бойко Борисов, Христо Иванов", за да видя какво ще ми излезе. И още на първата страница попаднах на култови заглавия. Например от 2020 година - "Бойко Борисов: Христо Иванов е цар на задкулисието". От 2022 година: "Бойко Борисов към Христо Иванов: Ти си в коалиция с Путин". И мога да изредя още доста такива заглавия, но няма смисъл да затормозяваме текста. На фона на тази взривна словесност изведнъж се появява бомбата - Борисов иска Христо Иванов за премиер. Този неясен обект на желанието. Как се впива в душата и не й дава минута покой!

Разбира се, че в този нов завой има не само чиста любов и желание, а и достатъчно коварство. Борисов разполага себе си на територията на консенсуса и показва, че е готов да приеме дори и разговорите за съдебна реформа, а вероятно и за смяната на Иван Гешев, в името на успокояването на държавата и създаването на стабилност. Конфронтация срещу съгласие. Първото много трудно може да бъде защитено и вероятно заради това преди любовната оферта на Борисов самия Христо Иванов започна да говори, че трябва да се излезе от конфронтационния стил, ако искаме да има правителство. Нека да не разглеждаме това само като елементарен страх от нови избори. Това е силен елемент от търсенето на съгласие, но е ясно, че ДБ се намира на етап на който се нуждае от някакъв властови пробив, защото иначе партията все по-упорито прилича на фейсбук-кръжок по политика, а това е сертификат за сериозни действия. Това с оръжията за Украйна може и върши работа за патетичните есета на тема "доброто срещу злото", но ДБ няма нито един пробив по голямата си тема - съдебна реформа и борба с корупцията. Тук обаче има малък и злостен капан. Ако ДБ самичка влезе в каквато и да е колаборация с ГЕРБ, то на следващия ден Христо Иванов ще се събуди без избиратели. Те до един ще мигрират към ПП, защото в градското дясно си падат по мелодраматичните жестове и големите изоставяния. Заради това той допусна участието на ГЕРБ в подкрепата на правителство, но обяви, че е работа на ПП и на ГЕРБ да се разберат. Това е неговият начин да се защити от обвиненията в предателство. Необходим му е патньор за този танц, както и застраховка, че няма да го прострелят коварно в гърба. Но само си представете, ако Корнелия Нинова беше казала това - вече щяха да маршируват наказателни взводове, които да палят клади по уличните кръстовища. Христо Иванов обаче може да пуска тайно ГЕРБ в спалнята си, когато пожелае.

И сега имаме интересно уравнение за решаване - Борисов иска Христо Иванов, Христо Иванов иска кабинет, но само, ако ПП го подкрепят, а ПП от самото начало се опитват да изземат цялото анти-ГЕРБ говорене и това беше основното им позициониране на първо място. При така изработената логическа верига кабинет не е възможен, а ако се случи ще бъдем наясно, че в него е намесено нещо задкулисно, тайно, прикрито. Нещо, което не са ни казала. Така описаната схема е ритник по кокалчетата и за Радев, защото връчването на мандат на ДБ няма как да не му донесе репутационни щети. Все пак дава право на власт на най-мракобесните евроатлантици, които са готови да си отсекат и пръститете на ръката само и само Херо Мустафа да се замине в добро настроение от София. Изобщо офертата "Христо Иванов -премиер" крие в себе си доста дълбочини, подобно на политически трилър, който започва с кражба, а накрая се оказва на карта е поставена съдбата на света.

Въпреки това обаче остава неясна тази страст на Борисов към Демократична България и персонално към Христо Иванов. Градското дясно е шумен, но незначителен обществен фактор. Дори и във времена в които са в "подем" те трудно могат да вземат двуцифрен резултат, но Борисов определено изпитва безкрайно желание да флиртува с тях и да направи всичко възможно да ги дръпне на своя страна. Това няма как да не дразни хардкор-феновете на ГЕРБ, защото те виждат, че техният лидер, олицетворението на мачовщината в политиката, по отношение на ДБ изпитва някаква потулени джендър-страсти, които не просто не му прилягат, а които го унищожават. Защото сектата не би приела Борисов дори и той да им даде цялата власт на земята. Това е част от голямата снобария в политиката, която те изразяват по най-хищен начин. Градската и селската десница бяха в коалиция в периода 2014-2016 година, но градската се спомина след този съюз, та трябваше да се възражда под ново име. Единствената сила на ДБ е в това, че те имат зад гърба си титаничен медиен ресурс, щедро тъпкан с американски грантове и могат да налагат дневния ред на обществото, дори и когато темите, които ги вълнуват са абсолютно абсурдни и нелепи. А Борисов е медиен човек, той е формиран за политиката в новото медийно общество и вероятно заради това е това неясното желание, което постоянно изпитва към Демократична България и техните политически разсейки.

При всички положение обаче еротично-политическото напрежение, което властва на терена на десницата гарантира, че всеки кабинет, който бъде постигнат, ако бъде постигнат, ще е нетраен, крехък и зъл. Едно управление може да издържи в компромисно състояние доста дълго време, но ПП, ДБ и ГЕРБ са нетрайна политическа сплав и заради това ако има кабинет, ще го видим как изгърмява сериозно при първата тежка политическа криза. Всъщност Борисов може и да не иска управление, а да си търси разказ за следващите предсрочни избори, но така или иначе слагайки Христо Иванов на топа на устата и любовта в този наратив, ясно ни демонстрира, че буреносната любов ще продължи. До пълна анхилация или доживотна коалиция. 

Желанието има повече политически лица отколкото ни е удобно да признаем...

 

Подлите маневри и ритане по кокалчетата за третия мандат

 

От 2 октомври насам българското общество живее в една особена медийна шизофрения, която се изостри терминално в първите топли дни на 2023 година. Напрежението идва от постоянните заявления за това, че редовно правителство е жизнено необходимо, че то може да бъде лекарството за политическата криза и подозренията, че нито една партия не е готова на толкова фатална стъпка, която в този момент може да се превърне в последен танц на камикадзето. Всички говорят за правителство, а тайно се готвят за избори, обобщи шизофренията един мой познат, но ми се струва, че маневрите около третия мандат и политическия кадрил около него имат по-дълбоки корени и смисъл отколкото изглежда на пръв поглед. Защото в днешната патетика на тема "редовно правителство" можем да открием коя партия какъв залог поставя за следващите избори и кои са новите разделителни лини, които можем да видим в политическата система.

Но преди да отговорим на тези въпроси все пак си струва да поставим нещата в контекст, а и да направим кратка екскурзия сред многобройните медийни пиратки, защото те по-добре от всичко останало ще ни дадат симптоматиката на политическата шизофрения. След като експериментът "проф. Габровски изгърмя", точно както беше ясно, че пиратката "академик Денков" ще изпуши мелодраматично, парламентарните партии започнаха по-внимателно да се готвят за шахматната партия с третия мандат.

Бойко Борисов в дух на някаква новооткрита толерантност мощно изригна, че е време за нов обществен договор между лидерите. В послание в което отрече избраният от ГЕРБ подход за първия мандат да излъчат контактна група от външни лица (Соломон Паси и Росен Плевнелиев), той каза, че е време за разговори и сериозен подход. От думите му се разбра, че и неговата партия иска съдебна реформа с което той мотивира своето предложение Христо Иванов да стане премиер. "Познавам те добре като вицепремиер беше честен, добър, аз нямам забележки към теб", беше буквалното посление на Борисов към лидера на ДБ. В същата тирада бившият министър-председател се опита и да смени тона към БСП като похвали Нинова, която първа от всички се обяви за сериозен подход в съставянето на правителство с третия мандат и носенето на ясна политическа отговорност. Дали това е завой в политиката на ГЕРБ е трудно да се прецени, защото само няколко часа след Борисов Десислава Атанасова обяви, че партията им не би подкрепила мандат на БСП, но ако той е в ръцете на ДБ ще помисли по темата. Атанасова допълни и, че ако президентът връчи мандата на левицата, това ще е ясен знак, че той иска избори, а не политическа стабилност.

Ако бяха спрели само до Борисов може би щеше да има наивници, които да се вържат, че ГЕРБ искат редовно правителство. Но контрастът между Борисов и Атанасова ясно разкрива очертанията на схемата, която бившите управляващи искат да видят. Основната задача, която ГЕРБ в течение вече на трета година не може да реши е изолацията в която е поставена партията и отказът на която й да е формация да наруши този неписан договор. Така в рамките на две години ГЕРБ ставаха първа политическа сила (април 2021 и 2 октомври 2022), но нито един път не успя да реализира управление. Това е разрушително за всяка формация, но за начинът по който функционира ГЕРБ е още по-смъртоносно. Със смяната на тона в момента те имат възможност да променят всичко това. На първо място да се саморазправят с градската десница като я изтикат насила в управлението. Споменаването на варианта за Христо Иванов като премиер не е импровизация, а премислен ход. Лидерът на ДБ един път вече трябваше да плаща солената политическа цена за участие в кабинет заедно с ГЕРБ и сега отчаяно се опитва да прехвърли тази отговорност върху някой друг. ГЕРБ обаче искат да изкарат под светлините на прожектора именно ДБ, защото много социолози и анализатори постоянно им обясняват, че точно там е заровен ключът към тяхното опрощение. Не напразно ГЕРБ се опитват предварително да зачертаят мандат на БСП. Целта не е правителството, а именно ДБ. А със затръшването на вратите към левицата допълнително се прави мръсно и на президента Румен Радев. Защото, ако изключим БСП, той ще трябва да избира между ДПС, ДБ и "Български възход", а всеки един от тези варианти му носи репутационни щети. Най-големи, разбира се, ще инкасира, ако го даде на градската десница, но ГЕРБ нямат никакви причини да си спестяват този мръсен номер. Вече сме в ситуация в която подмолното ритане по кокалчетата е правило, а не изключение.

Трябва да признаем едно - Христо Иванов със сигурност е очаквал подобна маневра от ГЕРБ, защото още преди Борисов да си отвори устата, той в свое интервю започна да говори, че е време да се изостави конфронтационния формат. Разликата е, че за него това означава - ГЕРБ и ПП да се договорят за правителство, защото в противен случай страната ни щяла да изпусне "прозореца за влизане в еврозоната и Шенген". Това по същество пак е клякане пред ГЕРБ, но ДБ иска да е сигурна, че заедно с нея в паяжината ще влезе и "Продължаваме промяната". Защото за Иванов би трябвало да е ясно, че, ако той скочи отново в коалиционната спалня на ГЕРБ сам, дори и под прикритието на експертен кабинет, точно на следващата сутрин ще се събуди без електорат и избиратели. С интервюто си в което разви тези послания всъщност лидерът на ДБ се опита да се разположи на територията на съгласието, но отново с условия. Никой не може да го обвини, че тика страната към избори, същевременно е дал ясен знак, че разбирателството трябва да е между ПП и ГЕРБ, а не между ДБ и ГЕРБ. Това е игра на нерви, залог върху това кой ще мигне първи. Но самият факт, че преговорния процес още преди да е започнал вече е обраснал с условия ясно показва колко ще е трудно формирането на каквото й да правителство, дори и в рамките на максимално честен и отворен диалог.

Междувременно в играта на рулетка се намесиха и ДПС. За първи път в историята на прехода представител на тази партия, Йордан Цонев, открито възнегодува и запита защо формацията му е изключена от раздаването на мандатите. Това допълнително изостря и без това взривоопасната атмосфера в страната, но пък дава и ясен знак, че всъщност голямата битка за следващия вот вече теча с пълна сила. Тук дори няма значение ще има ли кратко редовно правителство или няма да има. Голямата битка е за това кой ще контролира разказът за случващото се в България. Разказът на ДБ е, че реформаторските сили правят голям компромис в името на реформите и еврото. Разказът на ГЕРБ е, че провалът на управлението на промените ги прави необходими, незаобиколими и важни. Разказът на ДПС за пореден път е, че те са жертви.

Дотук умишлено не говорихме за БСП, които също имат битка за своя разказ. В последните три години БСП последователно и дори фанатично представя себе си като формацията на здравия разум и единствената партия, която е носител на конкретни политики. Това не е преувеличен разказ, но въпросът е дали избирателите, потопени в медийна мъгла и мътилка вече са в състояние да оценяват конкретните политически идеи и успехи. Въпреки това обаче може би единственият реален шанс за правителство е, ако мандатът дойде в ръцете на БСП и политическите партии не саботират процеса, а участват в разговори. Защото всички останали на политическият терен имат интерес от ритането на кокалчетата и маневрите на лицемерието, а БСП е на етап в който има нужда да покаже конкретни резултати и, че нейните идеи работят. Всъщност вероятно заради това Десислава Атанасова се опита предварително да затръшне вратата пред правителство с мандат на левицата - то би могло да изкара доста по-дълго отколкото си представят политически наблюдатели...

И сега си представете тази шахматна дъска, но с подходящото музикално озвучаване - новата песен на Слави Трифонов и сценаристите му и ще видите наистина до къде е успяла да се срине българската политика. Предполага се, че управлението би трябвало да съществува в името на хората, за тяхното добруване и просперитет, а у нас всичко това е сведено до кръчмарски сметчици и дребно надиграване. 

После не бива да се учудваме, че не мръдваме от последното място в ЕС.

 

Три големи културни скандала от 2022 година

 

В края на годината винаги е време за големи политически равносметки. Това е меладраматичен и меланхоличен процес. Мелодраматичен, защото обобщенията винаги се провалят заради особената сгъстеност на българските процеси. И меланхоличен, защото в сърцето на всеки човек се е загнездило неясното подозрение, че следващата година ще бъде много по-ужасяваща и катастрофична от тази, която оставяме зад гърба си. Заради това за сбогом с 2022 година ми се иска да поговорим не за политика, а за това какво се случи в областта на българската култура, там, където би трябвало да се крие голямото ни спасение като народ, същност и смисъл. Няма да се опитвам да обобщя всички процеси, които видяхме, но ще ви припомня само три събития, които белязаха годината със своя неувяхващ отпечатък. Не твърдя, че това са най-важните неща, които са се случили, нито пък това е опит за обощаване на постиженията. Целта е просто да видим в огледало отраженията и медийните сенки на българската култура, както и какво ни говори всичко това за нас като общество.

В началото на годината бившият културен министър Атанас Атанасов пусна едно видео от министерския си кабинет, който толкова бързо стана култово и гледане, че дори холивудски блокбастъри като "Аватар 2" вероятно биха могли да завидят. В своето произведение министърът се опитваше да благодари на всички, които са го поздравили за рождения му ден, но го направи по-толкова сюрреалистичен и дейвидлинчовски начин, че повечето зрители на кадрите моментално бяха убедени - министърът е напушен. Дали това е вярно или не, днес вече никой не може да каже. Но няма как да не отбележим, че това видео е единственото, което остави след себе си като следа Атанас Атанасов като министър. Ако някой може да си припомни нещо друго от политическата му кариера, заслужава да бъде поздравен като топ-политически паметлив наблюдател. Именно през налудничавостта на един министър всички видяха как културата е приоритет само на думи и политически уверения, но в реалността през Министерството на културата са минали толкова фигуранти и незначителни управленци, че човек му идва да потъне в земята от срам. МК от години функционира като хранилка за 100 души в държавата, които са окупирали всички програми и средства и точно заради това самата система не би изтърпяла истински реформатор. Атанас Атанасов е максимално възможния министър. Човек, който не вдига политически шум, не знае какво иска, не е неясно как да формира бюджет и за какво да го използва. Ако не беше видеото, ако не беше шумът около него, най-вероятно днес той щеше да си бъде спомнян като един незабележим, но може би точно поради това успешен министър. Сега вече сме наясно, че неговото управление беше кататстрофа и то не, защото е направил нещо, за да я предизвика, а защото ясно показа какви хора биват пращани в МК и защо митичният 1 процент от БВП за култура, никога няма да бъде достигнат в обозримо бъдеще. Атанасов, казват, имал зад гърба си актьорска кариера, но се опасявам, че никой никога няма да го признае като най-големия изпълнител в тази страна. Виж, видеото му ще остане да се мотае из колективното несъзнателно на социалните мрежи като срамно петно и виновно минало. За целите на тази статия си причиних отново цялото видео. След изминалото време и всички останали скандали, повярвайте ми то изглежда още по-парадоксално и налудничаво. И показва много добре всъщност и защо ПП не успяха да се задържат дълго на власт. Те колективно като партия приличат на това видео. Не се опитвам да ги обидя, а просто да обобщя.

Втората половина на 2022 година пък беше белязана от друг голям скандал - напрежението в Народния театър. Всичко започна от това, че новият началник на театъра Васил Василев назначи бившата депутатка от ДПС Велислава Кръстева за пиар на културната институция. Всъщност това, че Василев е потърсил човек, който реално може да направи нещо, за да промени медийния образ на театъра, трябва да бъде отчетено като истински плюс. Дори и скандалната слава на Кръстева в случая работи за това. Но по някоя време кулоарите на театъра бяха разтърсени от ведомствен скандал. Кабинетът на Кръстева осъмнал с надписи, че тя е от ДПС и, че трябва да се маха от театъра. Почти веднага стана ясно и името на виновника - легендарният Александър Морфов, а пушилката от тази драма много скоро напусна Народният театър и се премести в медиите, които се превърнаха в основното бойно поле. В окото на бурята влезе и служебният културен министър Велислав Минеков, който поиска Кръстева да бъде освободена, но получи отговор, че няма никакво право да се меси в работата на театъра. Косвени жертви на скандала паднаха драматургът на театъра Захари Карабашлиев, който предвиливо и пресметливо подаде оставка. Казвам пресметливо, защото самият Карабашлиев също има политическа биография зад гърба си - всеки, който е чел патетичните му статуси във ФБ и е виждал как се разтапя като желе, когато е на снимки с Иван Костов при представянето на книгата му, е наясно с това. Медиите създадоха усещането, че Народният театър се тресе като къща в епицентъра на земетресение, но всъщност никой реално не е наясно на какво точно дължим този скандал. Морфов има правото на своя политическа позиция, но същото с пълна сила важи и за Кръстева. И всъщност опитът тя да бъде сатанизирана заради политически убеждения съвсем не е толкова бунтарски и як за колкото го изкарват градските десни. Не отричам, че Морфов е явление. През годините той е успял да си извоява запалени фенове и публика, които биха приели от него абсолютно всичко, но в случая с този скандал режисьорът не постига абсолютно нищо. Той просто освети един неприятен факт, че дори политическите драми в българското изкуство стигат рано или късно до някакво ужасяващо битово ниво. Драскане с маркер по вратата на кабинет? Ето това си имаме като бунт в нашата култура. Завиждайте, дадаисти!

И третото събитие, което впечатли вероятно основно мен и заради това не твърдя, че някой друг го е отбелязал е филмът "φ1.618" на режисьорът Тео Ушев. Не ме разбирайте погрешно - дори да ми предложат вечеря с Марго Роби пак не бих отишъл да го гледам. Имам подозрения към Ушев отдавна, но всичките му изстъпления покрай този филм ги потвърдиха напълно. Ще оставим настрани как точно един аниматор е получил финансиране да прави игрален филм. Това е тема за напълно отделно разследване. Но много се впечатлих как един продукт на западната култура като Ушев започна да реагира на критиките към неговия филм. Съвсем нормално е някои от зрителите да не харесат това произведение, то носи всички белези на своя автор надута помпозност, банална клишираност, клоунада без смисъл и абсолютна некадърност. И този филм беляза историята, защото е първото произведение, което започна да присъства в медиите заради войната, която неговия автор поведе с критиката. Велият "западник" побърза да обвини всички, които не харесват филма му, че са тролове, че са част от някакъв план за голяма война срещу него, представяте ли си. Много се впечатлих от мнението му, че ако някой в Канада напишел нещо подобно щял веднага да бъде уволнен. Което е карикатурно - вестителят на свободата започна да се държи като свидливо и скандално старче, като някакъв Ебенизър Скрудж, когато му казаха, че не става за кинорежисьор и, че е създал поредното интелектуално недоносче. И това е великата метафора на безкрайния преход. Тези, които идват отвън и се правят на проповедници на различното, всъщност са много по-прецакани интелектуално от всички нас тука. Вземете за пример Тео Ушев, дали са му едни пари, той е произвел полуфабрикат с претенции, а след това се разпадна напълно, когато тръгна да се кара с абсолютно всички. Това е авторитаризъм на духа. Ако нямаш силите да понесеш критиката, това показва, че си лишен от усещане за самоирония, а това вече е доказателство, че си един микроорганизъм, който си е въобразил, че гони световни величини. И това е нещо, което може да бъде казано не само за Ушев, а за десетки медийни сенки, които виждаме да дефилират по телевизионните екрани...

Това запомних от културата ни през тази година. Не е много и това е притеснително, защото всички други битки в парламента, икономиката и обществото имат смисъл само, ако културата ни рано или късно се изстреля в космическите висини. 

А засега тя все още вони на блато и това е ужасно.