Какво предизвика войната на Феномена срещу Визионера?

 

Земетресението в ДПС, започналата открита война между Делян Пеевски и Ахмед Доган така разтърси и изненада българските медии, че дори новината за изстрелите срещу Доналд Тръмп не успяха да изместят процесите в движението от водещите позиции. Само преди една година имаше анализатори, които твърдяха, че в пенливия пейзаж на българското общество само две неща за стабилни - Православната църква и ДПС. В това твърдение от десет дни насам втората част изобщо не е вярна. Дори напротив - за първи път в историята на своето съществуване представителите на Движението са наводнили медиите, вадят мръсното бельо публично от гардероба, атакуват се подмолно едни и други и буквално заприличват на БСП от последните 5 години. Ако социалистите са си мислили, че риалитито с вътрешнопартийните интриги е техен медиен монопол, сега вече могат да приемат действителността: войските на Пеевски и ордите на Доган спретнаха най-големия политически кютек на десетилетието.

Вероятно изненадата дойде от там, че никой не очакваше такова развитие. Дори в момента в който Пеевски преди десетина дни написа писмо до Доган пълно с клетви за вярност, любов и вечно смирение, никой не искаше да повярва, че това е декларация за война. Съвсем открито обявяване на военни действия. Медии, анализатори и врачки очакваха мистичната намеса на Доган да реши моментално проблемите, но цялата логика на процесите бе разрушена напълно. Войната вече е факт. За първи път обаче има вътрешна съпротива в ДПС. Това е нещо радикално ново.

Нека да припомним в началото на тази година Делян Пеевски съвсем официално беше институционализиран за лидер на ДПС. В онзи розов период Доган романтично го нарече "феномен", похвали го за организационните качества и енергия и му хариза председателския пост. Да, за цел успокоение на партията му беше пришит нещо като съпредседател в лицето на Джевдет Чакъров, но на всички им беше ясно, че престолонаследника е Пеевски и никой друг. Ако се върнем още малко назад ще видим, че това е продукт на корпоративното развитие на ДПС. То беше поставено като идеология още през далечната 2005 година, когато Доган разви своята теория за "обръчите от фирми", които съществуват около всяка партия. В неговия поглед това е съвсем естествен и нормален процес. Партийната политика превърната във фирмена поръчка. След накипялото обществено възмущение от тези твърдения, Доган по никакъв начин не се отказа от тях. Още на следващата конференция на ДПС той посвети своя доклад изцяло върху "обръчите", които въздигна до ранг на политическа философия, до механизъм за развитие на държавата и като някаква естествена част от българската демокрация. Точно тази идеология на обръчите роди феноменът "Пеевски" и беше повече от естествено той да получи партията в крайна сметка.

Визионерът (както го нарече Рамадан Аталай) Доган обаче не успя да схване най-същественото. Че когато обръчите получат политическа власт те нямат никаква нужда от старите носители на политиката в нейния обичаен смисъл. Точно това се получи в ДПС - Феномена получи власт и тръгна срещу партийният елит. Нарече ги "дерибеи" и въпреки, че ясно осъзнаваме иронията Пеевски да обвинява някога за дерибей, всъщност рекламната му стратегия беше измислена добре. Пеевски се монтира в ДПС като силата на промяната, като човекът-обръч, който ще разпредели наново икономическите порции и ще въздигне над вълните свои собствени, верни само на него, хора. Точно това не успя да приеме старото поколение партийци, както и самия Ахмед Доган. Те с очите си видяха как ДПС, възпитано в годините на желязна и твърда ръка, пада в ръцете на корпулентния бизнесмен, а това му отваря терен да се саморазправи с всички фаворите на Доган през годините. И точно, защото ДПС е ДПС, с дни никой не можеше да повярва, че в партията започва истинска война. Мнозина се отдадоха на конспиративни теории, че Доган използва Пеевски като лошото ченге да разчисти партийния терен, други смятаха, че никога няма да се стигне до открита война, защото Соколът е суперзвездата в българската политика и неговата дума тежи като оръдеен снаряд. Разцепването на групата на ДПС показа на всички, че една от най-старите институции на българския политически терен вече е прогнила и минава през най-тежката криза в своята история.

В окото на бурята е трудно да се прави анализ на поредицата от сражения, които наблюдаваме, но смятам, че и двете страни в този конфликт допуснаха тежки стратегически грешки, а точно в тази война грешките ще имат най-голямо значение.

Доган жестоко сбърка с номинацията на Пеевски. Той така и не успя да оцени, че поставя като лидер на Движението амбициозен човек, който е свикнал като таран да гази политическите си противници и бизнес-конкуренцията си. В този смисъл на думата Пеевски не е Лютви Местан, нито Мустафа Карадайъ. Първият само при намек за грешка щеше да получи инсулт, а след това цял ден се кри в турското посолство. Вторият се оттегли безропотно само щом му намекнаха, че е време да си разчиства бюрото и позициите. Нито зад Местан, нито зад Карадайъ застана някой от депутатите или от централното ръководство. При Пеевски казусът е съвсем различен. Дори и след продължаващото ронене той има зад гърба си над 20 депутати, много от местните ръководство застнаха на негова страна, а дори и старият политически акробат Йордан Цонев известен със своите инстинкти за оцеляване мина официално в неговия отбор.

Доган написа писмо с искане за няколко оставки, то оттекна като бомба из медиите, но след него не последва някакво скоростно събиране на централното ръководство на ДПС. Това е сигурен знак, че и двете страни не са наясно със съотношението на силите. В случая обаче това е минус за Доган. Неговата партия. Неговите хора. Неговите номинации, а в един момент нататък стигна до блокаж на действията.

От друга страна Пеевски сбърка жестоко с опита да се изкара жертва на някакво етнизиране на ДПС. В момента в който етническата карта попадне на масата, той няма шанс да спечели играта. Дори и тя да е формулирана като обвинение към кръга "Доган", че всъщност не вярват в своята митична "заедност". Идеята за "ново начало" звучи гръмко, медийно и грандиозно, но Пеевски и неговите хора така не казаха кой точно ще е моторът на този процес. Пеевски не е ново начало в българската политика. С пресекулки и припълзявания можем да проследим кариерата му от 2001 година насам, кариера, тежко свързана със скандали, протести, интриги и овладяване на държавата. Още по-груба грешка ще е, ако Пеевски тръгне да напуска ДПС вместо да проведе докрай битката за него. Да, това е битка, която той вероятно ще изгуби. В историята обаче има мигове в които си длъжен да останеш на бойното поле. Пеевски вън от ДПС е обречен на политическа маргиналност и всъщност на моменталното намиране на някой друг Феномен. Вече не с толкова скандална фамилия и доста по-чиста биография.

Войната между Феномена и Визионера обаче много ясно демонстрира в каква криза се намира цялата българска политическа система. Дори и тези, които бяха намерили начин да кешират цялата си политическа активност, в крайна сметка се разпаднаха политически, защото фасадната демокрация е обречена на постоянно загниване. А най-големият фокус, който днес ни разиграват е, че видите ли Доган по някакъв начин е алтернатива на Пеевски. Аз твърдо вярвам, че е вярно обратното, точно това в което се кълняха десетки депесари из страната. Доган и Пеевски това е един и същи човек, но в различни етапи на живота си. Фактът, че единият минава за мъдрец, а другият за презрян олигарх е политическа делюзия, която изтощава България в последните 30 години. 

Войната днес е последен шанс да прогледнем.

Диагнозата на държавата

 

Четири години две деца са били държани като заложници в своя дом в Стара Загора. 

За това гърмят всички медии. 

Дава се думата на местен омбудсман, социални служители, специалисти по кризисни ситуации. 

И както винаги - след дъжд качулка...

Сега, когато историята излиза на бял свят, се вижда тънката червена нишка от постоянни сигнали за ситуацията. 

И от един повтарящ се - отново и отново - институционален провал.

Четири години темата е замитана, никой не е обръщал внимание, а фразите от типа "водихме борба за извеждане на децата" звучат повече от нелепо. 

Защото този застой го плащат жертвите. 

Блокажът на институциите и тяхната невъзможност за действие проличава най-остро точно в такива ситуации.

България е пълна с институции, звена за действия, стратегии и визии, но когато опре до две деца, станали заложници на нелепа ситуация, се оказва, че всичко това е картонена кула, която моментално рухва.

Медийният шум понякога ни заблуждава, че държавата съществува. 

Но е време да се отърсим от тази илюзия. 

Ако майка се оплаче от детска учителка, това ще се превърне в централен проблем на цялото управление. 

Но когато кризата е истинска, когато две деца са били затворници четири години, на хоризонта няма никой.

Това е диагнозата на българската държава.

 

Касапите на конституцията

 

Касапите на българската Конституция, юридическите аналози на безумния мозък на доктор Менгеле от градската десница отново блеснаха като поглед градски психопат в мрака. 

След като политическата буря ги направи втора сила в парламента, ПП/ДБ се явиха при президента с идеята той да отложи връчването на мандата с два месеца. През това време те щели да търсят мнозинство за приемане на приоритетни антикорупционни закони. 

Представителите на десницата плъзнаха и като хлебарки по телевизиите, за да изясняват дълбините на юридическата си мисъл. Като андроиди с един и същи софтуер те заповтаряха, че предложението им било "нестандартно", но това бил изход от политическата криза.

Обожавам идеята за нестандартните неща. 

Нестандартно е да се хвърлиш от шестия етаж, за да облекчиш болките си в стомаха. 

Още по-нестандартно е да носиш пуловера си като панталон, а блузата като шапка. 

Крайният резултат обаче няма как да е много впечатляващ.

И няма как да не направи впачетление, че нестандартното предложение на градското дясно разстрелва Конституцията от упор. Тя е предвидила процедурата за мандата като начин за съставяне на работещо управление. Ако имаш мнозинство за правителство, значи ще имаш мнозинство за законодателна програма. Да изведеш второто като приоритет пред първото е политическо упражнение, което трябва да влезе в учебниците по психиатрия...

Ако ПП/ДБ бяха наистина сериозни, те отдавна трябваше да се потърсили разговори с останалите политически сили за тази законодателна програма. Тя не се влияе от конституционните срокове, а и дори и да минем пред нови избори, очевидно пак ще е достатъчно актуална, за да чуят мненията на останалите партии.

Градската десница обаче разиграва случая като риалити шоу. 

Появата им при президента със загрижени лица и политически пиратки е част от предизборна стратегия, а не от решимост как да се преодолее политическата криза. 

Всъщност смазването на антикорупционната решителност за промяна го дължим единствено на ПП/ДБ, които нестандартно се отдадоха на евроатлантическия вектор, а това ги прати директно в лапите на Бойко Борисов и Делян Пеевски. 

Резултатът е известен на абсолютно всички.

Опитът за танц върху ръба на Конституцията обаче е не възможност за "нестандартно" решение, а игра на руска рулетка. 

Защото така градската десница за пореден път погазва конституционния дух и смисъл в името на дребните си, абсолютно кухи, изцяло пластмасови конюнктурни цели. 

И това е големият вакуум, който разяжда политическата система. 

Кризата я дължим на факта, че необходимите реформи и политики бяха захвърлени в мазето на обществения живот, а без тях се раждат парламент след парламент, напълно изпразнени от съдържение и дълбочина. Отлагането с два месеца на мандата е палиативна мярка, която да спечели още малко време на политическите мошеници, за да си намерят терен за нова Сглобка, осъществена по техен аршин. 

Това не е начин за реализиране на управление. 

Това е опит за заличаване на следи от местопрестъплението.

 

Политически фантазии, телевизионни шамани и апокалиптици на свободна практика

 

Малко след изборите на 9 юни политолози, социолози, звездобройци, шамани и астролози попаднаха в собствения си лабиринт на свободни интерпретации и безкрайни интриги, маскирани като анализ. 

Преди вота повечето от тях бяха убедени, че ни чака стабилно управление между ГЕРБ, ДПС и ИТН, а политическата комбинация Борисов-Пеевски изглеждаше толкова доминантна, че пленяваше въображението като роман от дьо Сад.

Изборите изненадаха всички точно както снегът вечно изненадва софийските власти. 

Ниската активност, появата на "Величие", ДПС като втора сила - това бяха огнените следи от кометите по небето, които вероятно динозаврите са видели малко преди да изчезнат като вид. 

И всъщност вотът се оказа катализатор за истинската политическа криза, а не за нейното разрешаване или край.

И понеже този вариант никой не го предвиждаше и пророкуваше, всички анализатори колективно се превърнаха в апокалиптици на свободна практика. 

Започнаха виденията за рестарт на цялата политическа система, за заличаването на старите партии и въздигането на нови над океана, за радикална хирургия на избирателната система и какви ли не още интелектуални екстри. 

Опасявам се, че всичко това вкупом е поредната политическа атомна бомба, която надвисва над бъдещето на отечеството.

 

От 2021 година насам се нагледахме на възхода на нови партии и телевизионни проекти. Да не би това да изчисти по някакъв начин политическите хоризонти? Точно обратното - всеки нов проект беше като поредна пъпка от акне върху изхабената кожа на България.

Къде останаха медийните бомби на ИТН и техните дрезгави фолк-закани за цялостно изчегъртване? 

В кой крачол заседна позабравеният проект "Изправи се! Мутри вън", които също се опияняваха от идеята да доказват на всички своята политическа девственост, а най-накрая останаха встрани от парламента?

Къде изчезна и онзи ентусиазъм от младите харвардски десн-леви костюмари, които щяха напълно да се разправят с корупцията и да пратят Бойко Борисов завинаги в пенсия? 

Къде изчезна и проклетото "Величие", нали трябваше директно да ни телепортира във времената на истински възход на България?

Днес бродим сред това политическо сметище като в развалините на град след бомбардировка и се чудим каква поредна фантазия да си измислим.

Всъщност отговорът не е и никога не е бил в новите партии. 

Новата партия сама по себе си не е никакво решение, нито алтернатива. Но за да има терен за тях старите партии бяха наритани в ъгъла, а ключът към последователната политика го държат само те. 

Вярно е - в България между партии и електорат няма никакво съотвествие. Новите партии възникват като комикс, но точно е поради тази причина са в пъти по-неавтентични от онези, старите, които съществуват от началото на прехода. 

Политически модел, рестартиран изцяло с нови партии ще е просто театър на сенки. 

И заради това не вярвайте на анализатори. 

Последните избори показаха, че те знаят точно колкото вас. 

А някои дори и по-малко...