Космическите явления на ДСБ

Наскоро попаднах върху интересно наблюдение на Жан-Франсоа Лиотар. Като виден и, трябва да признаем, трудночитаем теоретик на съвременните ситуации, френският философ достига до извода, че постмодерните общества са само повърхности, без дълбочина, само знаци, които обаче са лишени от същност. Ако се опитаме да преведем неговия поглед върху партиите в постмодерните общества, също ще достигнем до плашещи с категоричността си изводи.
Типичен пример за партия, впримчена в постмодерна ситуация за постепенното освобождаване от смисъл, е ДСБ. В събота хората на Иван Костов се събраха на национално събрание, което се превърна в тяхно Ватерло. Пред своята партия Командира трябваше да признае, че не са в състояние да издигнат в момента кандидат за кмет на столицата и ще подкрепят Йорданка Фандъкова. Неучастието в политическите състезания обезсмисля съществуването на партиите. Това е тъжният извод, който част от ДСБ просто не направиха. Друга част от партията постъпи направо революционно - не поиска да се съобрази с желанието на лидера. Костовистите (това е единствената партия, чиито членове се идентифицират с името на лидера си) се възпротивиха на самия Костов и обявиха, че с отказа си да издигне кандидат ДСБ легитимира БСП като единствената опозиция в столицата.
Събитието е епохално по политически начин. ДСБ са почти изцяло регионално-софийска партия и невъзможността да предложат своя кандидатура говори не за някаква стратегическа мисъл, а за тотално безсилие. Партията на Костов страда от характерен астрономически синдром. Когато някоя комета прелита край планета с голяма гравитация, планетата на практика превръща по-малкия обект в свой спътник. Това стана с ДСБ. Черната дупка на ГЕРБ ги засмука и днес вече виждаме космическите поражения - те дори не могат да заявят присъствие на политическата сцена. И точно тук партията на Костов влиза в схемата, в която Лиотар обяснява постмодерните общества.
ДСБ са само знак за миналото, само кратка формула, която вече нищо не означава. Костов, ако си позволим пък тази кратка шега, е окончателно постмодерен политик, който е знак единствено и само за собственото си фиаско. Тъжно е, че партии като ДСБ си отиват, защото в техния сектантски пламък все пак има идеен заряд - независимо, че бе организиран само около фигурата на един-единствен политик. Сега сме принудени да се оправяме единствено в описания от Лиотар свят и да избираме от партии без смисъл и от политика без идеи. Краят на ДСБ и техният фалит бележат и окончателния край на политиката, която можеше да бъде разбрана по логически път. Това не е непременно тъжен извод. Тъжен е само за изборите в София. Столичани заслужаваха поне повече кандидати.