(философско-хореографски анализ)
Тези дни се замислих върху великата тема за присъствието ни в този свят. Знаете как е – човек седне на маса, позаслуша се в сърцето си, почва да чете менюто, объркан от странните наименования на буржоазното пиене, най-накрая си поръчва класическата ракия, гарнира я с още по-класическата шопска салата и духът точно в този момент, освободен от оковите на скучния ден, получил крила за себе си от перспективата да се опияни мащабно, се концентрира именно върху големите проблеми на битието. Защо сме на тази земя? Има ли смисъл от мимолетните ни действия? Струва ли си да заглаждаме апетитните блондинки по съседните маси щом изобщо не е ясно каква е ползата от цялата операция? Да, хаха, едната полза е ясна на всички, но преди първата ракия духът човешки е склонен да мисли в по-философска дълбочина и с картезианска страст отхвърля първите, тоест най-измамните мисли, които ни идват наум. Така че, оставяме физическите дадености и свързаните с тях помисли, отричаме материята, за да преоткрием духа, домогваме се почти до облаците от мъдрост, отвъд които сияят небесните градове на откровенията и точно тогава, ама точно тогава, винаги е тогава, сервитьорката – този пратеник на нечистите сили – ти носи поръчката и сиянието на мъдростта изчезва претопено от хладината на чашата и настъпва ледниковата епоха за разума и за дръзновените му полети...
Та, тъкмо човек се замисли за присъствието си в този свят и за своето предназначение, почват да пристигат чашите, оркестрите включват инструментите и музиката става толкова силна, че всяка мисъл е възможно единствено под формата на подвикване. Ето как българската философия е застинала и не се развива. Тя няма необходимите социално-психологочески условия да отлепи от масите, за да се взре в небесните бездни. И така, както вече споменахме няколко пъти, ракията идва, духът се завръща в тялото, за да може и той да поеме от високия градус и тогава мисленето на философските съзнания като мен придобива нова насоченост. Ето защо реших да ви направя съпричастни на народопсихологическите ми откровения за танцуването на кючек по земите балкански, неговото социално основание, подплатено с изящна доза просташки и дебелашки хумор. Естествено тези разсъждения идват едно по едно, не са във формата на внезапно откровение, тяхната логическа взаимовръзка може да бъде проследена, а ако се загуби някъде, то не обвинявайте за това нещастният автор и философ, а проклинайте производителите на фалшив алкохол, друга част от слугите на Нечестивия...
Та, както си стоях на масата, нека да приемем, че това е станало в някакво митологично, почти вечно време, направо в друга реалност, извъднъж се изпълних с дълбоко разбиране за ролята на кючека. Това е танц на алкохолната невъзможност да извършиш каквото й да е различно физическо-моторно движение. Кючекът е мистично продължение под формата на танц на траекториите на пияния българин, или нека да го кажем балканец.
Ето ви пример. Да предположим, че един наблюдаван от нас социален обект, от вида хомо сапиенс, на около 40 години, плътно подгрял с три ракии и една салата, реши, че е време да даде воля на артистичното си начало и излезе на дансинга. Какви са неговите опции да танцува? Диско? Представяте ли си само? Светът се върти пред очите му като електронна ротативка заразена от модерен компютърен вирус, а той трябва да се кълчи така все едно изпълнява ритуал пред забравен бог! Никога! Социалната природа на българската реалност не би допуснала подобна срамотия.
За какво друго се сещаме? Рок-музика? О, да вълшебен избор – навдига се наблюдаваният от нас подпийнал кадър и започва да куфее.Преживелите добре знаем за лека част от ужасите на опиянението – в момента в който тръснеш глава неумолимата сила на гравитацията те повлича в тази посока, при това неотменимо, подобно на дълг към заложна къща, и щеш не щеш паркираш себе си и своя череп в стената, което е действие болезнено почти колкото плащането на сметка за парно през зимата.
И най-накрая съществуват извратеняшки форми на музика, бийтове, хаус, разни други дивотии, които обаче са така несъвместими с широтата и комуникативността на българския дух, че го скапват преди още желанието за танц да бъде изместено от подсъзнанието в съзнанието...
И така ни остава кючека. Универсален танц с повтаряеми движения, при който няма такова нещо като правила. Това е толкова математически изчислен танц, че определено взема предвид и факта, че ще бъде танцуван предимно от подпийнали хора. Така всяко залитане може да бъде взето за ефектна чупка на мащабен танцьор. Разкарването от единия до другия край на дансинга, докато наблюдаваният от нас обект подвиква мощно „Оп, оп, оп!” също може да бъде приписано на мистични способности в танца. Интересното на кючека и на неговата почти богоугодна природа е това, че той не изисква непременно движения с краката, защото сме наясно, че много често кръчмарската реалност не само изисква, а направо призовава духа да отиде отвъд нелепите граници и да се опита да изпие много повече ракия от това, което обокновено се счита за прието. В този случай дори само размятането на ръцете като в древен дервишки култ или като опит да повториш цялото колективно несъзнавано на стара Индия, пак минава за изразяване на творческа натура. Ако пък наблюдаваният обект все пак намери сили да се изправи и да докрета до дансинга, то не е задължително да стои на краката си, а падането на колене се счита като необходима хватка във висшето кючек-майсторство.
Кючекът изисква единствено морална устойчивост в мъжката душа, защото докато при силния пол този танц е израз на древно знание да се забавляваш подпийнал, то при изпечените представителки на женското съсловие кючекът става мощно оръжие за промиване на мозъци. Коя ли мъжка душа в тази вселена (да не коментираме тук изключенията, че текстът ще придобие депресивни оттенъци) би издържала на гледката на жена с гол пъп, която клати бюста си както торнадо клати нещастна брезичка. В този смисъл кючекът ни е пратен на помощ в кризисни телесно-моторни ситуации, но те съдържат в себе си и своя капан. Мъжкият дух, който след дозите опиянение вече е изгубил социална чувствителност лесно може да падне плячка единствено и само пред представителка на нежния пол, която знае да описва с задните си части окръжности, на които дори Айнщайн би се затруднил да изчисли формулите и пи-тата, или както и там да се казваше проклетото число. Точно в тази си част кючекът се издига до нивото на културна революция и неговите социални значения нарастват неимоверно...
Фактът обаче е неоспорим. България без кючек щеше да е една по-тъжна, стерилна и най-важното нетанцувална България. Преди години серия от интелектуалци, наподобяващи на спаружени моркови, които дори прегладнял и разгонен заек не би захапал, многократно подхвърляха теорията, че българите трябвало да се откажат от ракийката, салатката, а в тази поредица неизказан стоеше и кючека очевидно. Това беше фундаментален опит за необългарско харикири, което пиещото гражданско общество отрече с тихи революционни действия, удвоявайки два пъти сметките си в кръчмите, както и хонорарите за оркестрите за кючек. В този смисъл – кои сме ние, че да отричаме мистичната сила на един държавно-организиращ танц, една непреходна част от нашата генетика, танц, който дреме в дъното на клетките ни, в бездните на ДНК-то и само чака подходящото пиене, подходящото мезе и подходящата девойка, за да изплува като воден дух от там и да те направи щастлив точно в миг за който не подозираш...
Щракни с пръсти, извикай два пъти, огледай се за капаните и дори и когато презираш кючека се опитай да го разбереш. После всяка вселена може да ти изглежда добро място. Оп, оп, оп!
No comments:
Post a Comment