Светът според едно ченге

През 1978 година Джон Ървинг публикува романа си „Светът според Гарп”. Книгата веднага става бестселър, защото е един невероятен опит да бъдат събрани лудите американски 70-те години в един текст, преливащ от налудничави разсъждения, невероятни образи, някаква свръхжизненост, която надделява над цинизма. Този роман е велик, защото оставя различна следа у всеки човек. Неговите читатели стигат до основния му смисъл по различен начин , защото това е магията на голямата литература – оставя те да се оправяш сам в нейния свят и разчита, че си достатъчно подготвен, за да я разбереш изцяло. Писателите често биват обявявани за гласове на своите поколения. Думите пренасят духа на времето по неочаквано траен начин. И бъдете сигурни – един ден по тях историците от бъдещето късче по късче ще слепват нашата реалност и ще си чудят що за хора сме били ние...

В България след 1989 г. обаче така и не се появи писател, когото да наречем изразител на всички тези проклети 20 години преход. Българската литература май се оказа една от първите официални жертви на пазарната икономика – не можа да си поеме въздух и изпадна в будна кома, като от време на време дава някой и друг знак, че още не отплувала завинаги в отвъдното. Но – нека да не бъдем песимисти – думите на този преход ще оцелеят, за да могат един ден пишат и за нашите поколения в учебниците по история. Най-интересната история от всички обаче е – къде точно оцеляха думите. Отговорът никак не е от най-логичните. В докладите на ченгетата. Там стои нашата история и чака да бъде призована от мрака. Това няма да е никак трудно. Нека да бъдем честни – в България очевидно щом на нещо се сложи гриф „Секретно”, то моментално става публично достояние и обществото започва да се забавлява в тлъсти вестникарска заглавия и ченгеджийски манипулации. Това е духът на времето, както пееха едни белокоси рокаджии.

Ако погледнем нашият преход от чисто ченгеджийска гледна точка (а под ченге в този текст разбираме освен състояние на духа и всички изредили се знайни и незнайни манипулатори на епохата), може би ще успеем да разкажем истинската история, ако тя изобщо интересува някой. Но понеже в последните дни обществото става и ляга с един мистериозен доклад на ДАНС, за който се твърди, че Станишев едва ли не е изнесъл под сакото си от Министерския съвет, за да го предаде.....всъщност тук историята губи своята логика, защото не е ясно къде е трябвало да го предаде, но както й да е, този митологичен документ вече взе съня на толкова много хора, че си струва да поговорим за него. Както го нямаше, или пък го имаше (ченгетата много преди Айнщайн са открили, че всичко е относително), но в ръцете на една енигматична фигура като Алексей Петров, изведнъж този доклад се оказа публично достъпен, а стотици сайтове го пуснаха да се върти, за да чете народа и да се диви на новите литературни герои на България – ченгетата и агентите.

Въпреки, че не върви в текст посветен на конспиративно-литературния характер на прехода да подминаваме с лека ръка подробностите, нека да се направим, че не забелязваме точния момент в който темата за този доклад бе извадена на бял свят. Нека да пропуснем факта, че свръхшумът вдигнат около него бе точна в разгара на два огромни гафа на кабинета – талибанската идея на Симеон Дянков да депозира пари от фискалния резерв в търговски банки, тоест да се опита да играе с големи пари на глабалните ротативки на капитализма, които са поръждясали от кризата, и още по-екстремистката идея да бъдат орязани с 10 на сто парите за здравеопазване, въпреки всички клетви на кабинета, че тома няма да се случи. Точно в този кризисен момент като бог на машината се появи прословутия доклад и всичко останало бе забравено, истеричните заглавия отново станаха свръхголеми и страната вдъхновени се потопи в атмосферата на парманентен скандал, в която преживява през последните 20 години.

Но понеже точно днес не бива да се правим на големи конспиратори, нека да предположим, че премиерът не е искал да хвърля димки, а е бил обзет от праведен гняв заради липсващите документи и да се концентрираме върху съдържанието на доклада. При това без да сме в състояние на проверим степента на достоверност на изнесените факти, ще се опитаме да видим и анализираме поне тънката литературна нишка, която анонимното ченге е сплело.

Пред нас стои един текст с помпозно заглавие: „Действия на лица и кръгове, оказващи деструктивно въздействие върху функционирането на министерства и структури на държавната администрация” (Естествено с това заглавие търговски успех би имал единствено доклад на ДАНС, защото, ако текстът бе автентичен роман би трябвало да носи името „Моите хероинови видения и гадната параноя след тях”). След като сме въвлечени в тягостната атмосфера на „лица и кръгове” с ужас забелязваме, че първата литературна клопка вече е налице. В текстът не се забелязва нито един кръг, а дори можем да споделим, че в него се говори за изключително малко на брой лица. Това не е в правилата на ченгеджийските отговорности, ето защо оттук-нататък ще се отнасяме към написаните думи предимно и само като към литература.

Анонимното ченге заплита интересна схема, която обаче твърде често сме чели в достатъчно на брой криминални романи. Централните образи на този доклад са два – Стефан Гамизов и Алексей Петров. Но екшънът почва с Гамизов. Самозваният, всъщност дали някой в България знае какъв точно е Гамизов, та самозваният специалист по всичко е представен като ходеща заплаха за националната сигурност. Лицето Гамизов вероятно е леко сенчест лобист, но авторът на думите, този автентичен литератор, изобщо не се задоволява с такава лека сянка върху характера. О, не. Гамизов е припознат като заплаха за националната сигурност, защото в някакъв разговор му е предречено, че един ден ще стане държавен глава. Сам по себе си този факт вече леко обърква жанровете, защото запраща написаното от трилъра към комедията. Гамизов очевидно е обилно следен, защото са записани извадки от негови разговори с доста лица, както и са изведени негови реплики или нещо като заплахи към цялата държавна власт. Дълго се чудих на кого ми напомня това описание и после се сетих. Гамизов в този доклад е обрисуван като някакъв български Распутин. Той ходи да се меси нявсякъде, води разговори с когато си поиска, а анонимният автор, гонещ славата на Дан Браун, следи с напрегнато перо неговите стъпки и анализира действията му свръхглобално. Наедро и смаяно. Някъде тук в това наблюдение вероятно започва да си личи, че дори и като литература текстът издиша. Заглавието ни предлага голяма конспирация, а ни се описва ежедневието на един митоман. Противоречието е очевидно.

Някъде след Гамизов в текста навлиза и Алексей Петров. В медийните среди има лек страх от този човек, защото той не изпитва притеснения да съди журналисти и да им къса нервите по съдилищата. Може би в името на това, ще разберете защо оттук-нататък ще замествам името му с фразата Белият маг на ДАНС. Та авторът на доклада, изпълнен със съмнения към фигурата на Петров, го описва като невероятен манипулатор, човек, който води шефът на Агенцията Петко Сертов за носа, и който целенасочено урежда личните си сметки чрез властовата сила на този пост. Ясно е, че всеки роман се нуждае от такъв герой, за да тръгне действието, но пък литературното съчетание между Алексей Петров и Стефан Гамизов идва в повече дори и на закалените фенове на маркиз дьо Сад. Именно в мига в който очакваш текстът да ти разкрие някаква голяма, свръхголяма тайна, се вижда, че такава няма. В този доклад са обобщени клюки, статии от вестници и някакви подслушани разговори в резултат на което текстът прилича на коктейл на древен алхимик – бълбука, кипи, пуска дим, ама нищо друго не се случва.

Още Умберто Еко бе споделил, че когато търсиш връзките между несъвместими неща е неименуемо да ги откриеш. Така се раждат конспирациите по цял свят. Свързваш крокодилите в Нил с реколтата на манго в Бразилия и ето ти задъхана история за тайното общество на монополистите на манго, които обичат да носят обувки от крокодилска кожа. Пуснатата литературна димка сред нас обобщава света именно по този начин. Като серия от видения и изявления на някоя врачка. Ако предположим, че текстът е автентичен израз на стилистичната култура на средностатистическото ченге в България – то изводите ще са шокиращи. Но може би така трябва.

Много въпроси останаха без отговор в този анализ. Как така докладът е в Алексей Петров? Кой го пусна в интернет? Защо Бойко Борисов обяви за този доклад едва на стотния ден от управлението си? Тези въпроси описват истинският кошмар зад анализираната литература. Описват една страна, проядена от ченгеджийски манталитет, вечна манипулация, интригантстване на дребно и откровени лъжи. Това е вечната българска драма. Нашата социална дрога. Ето защо нямаме литература. Думите бяха приватизирани в полза на интригите. И си караме така 20 години. Живеем в свят, сътворен от ченгета и фантазиран от тях. Хайде стига толкова, а!!!