Полицейска сидеровщина

В порив на велика мъдрост един белградски графит бе обявил тържествено: "Благословен да бъде този, който няма какво да каже и въпреки това мълчи." Ако приемем това за универсално житейско правило, то лидерът на "Атака" Волен Сидеров никога няма да бъде благословен, ама никога. Вчера за пореден път белокосият националист, с отсечените жестове на ерзацфюрер и пискливичък гласец се развилня на парламентарната трибуна и стресна стенографките в НС, които сигурно проклеха деня, в който повечето лекарства по аптеките вече се продават с рецепта. Причина за гнева на лидера на парламентарна партийка стана декларация на Сергей Станишев срещу стодневното бездействие на кабинета.
В порив на любов към ГЕРБ и с красивото удоволствие да си част от мнозинството Сидеров реши да изпробва просташките си словесни похвати, които съчета обилно с лексика, която представляваше комбинация между тоалетни надписи и антисемитска брошурка. Тезите на Сидеров обаче са познати, той е толкова повтаряем човек, че не ти трябва да го слушаш всеки път - един път ти е достатъчен.
Притеснителното в поведението на националиста е друго. Това е узаконяването на вербалното насилие в парламента. След като преминеш всички граници в безсилието на злобата си и потърсиш простащината като последен изход, то това деморализира напълно парламента. Полицейският национализъм и дебелоочие, демонстрирани ни от управляващото мнозинство на ГЕРБ и "Атака", на практика са удар срещу парламентаризма. Защото парламентаризмът предполога дебати, спор и дискусия с аргументи. Сидеровщината обаче не търпи това. Сидеровщината подменя аргументите с простотии, споровете с караница, размаханият пръст се превръща в основен политически аргумент, а личните обиди стават единствената норма на поведение. И нека не забравяме. Този проповедническо-маниакален стил ни се демонстрира от човек, в чието минало стоят актови фотосесии, екстремистки възгледи, сравними с тези на отдавна отречени от историята идеологии, и его, което можем да отдадем единствено като свръхкомпенсация за липсата на други умения или физически дадености.
В този вулгарен език, демонстриран от Сидеров, както и в апотеоза на налудничавите му идеи (отсъствието от парламента да станело подсъдно?!!) има и нещо положително. То ясно разграничава политиката на две части. От едната страна стоят хората, които не биха приели това поведение, а от другата всички останали. Съгласяването с този стил, с тази лексика, с тази логика на фуражката, с това улично хулиганско поведение е морален фалит на всяка партия. ГЕРБ днес може и да се забавляват с големината на напомпания си рейтинг, но един ден ще ги измерват не по него, а по думите на парламентарното им приятелче. В този ден няма да им е смешно. Ама никак. И най-накрая. Нека да припомним на Волен Сидеров още една велика сръбска мъдрост и да му я препоръчаме като политическа мантра всеки път щом усети демоните да взимат връх: "Когато ме няма - ме няма. Когато ме има - по-добре да ме няма."