Sunday, October 11, 2009

Моите болки за БСП


Преживях болезнено резултата от изборите на 5 юли 2009 г. Нито очаквах резултата, нито съм подозирал, че ГЕРБ могат да победят така смазващо. Резултатът беше като събуждане от розов сън. Вярвах в някои неща, които в спешен порядък просто трябваше да преоценя по нов начин. Това е здравословен, макар и леко болезнен начин за справяне с реалността. Факт е едно. Известно време не исках да пиша нищо за моята болка БСП, защото най- никога няма да престана да бъда социалист, макар, че това звучи невероятно банално. Големите идеи винаги са банални, но пък точно заради това вълнуват.


Изписал съм стотици статии за БСП. Преди обаче ми беше лесно. Твърдо вярвах в някои неща, други смятах за безпрекословна истина. Можех да си обяснявам процесите, а там, където ми е било трудно замествах това с някаква странна комбинация от сляпа вяра, доверие и идеализъм. Не възприемайте последното като моя хвалба, май всъщност го пиша като самокритика. Имам чувството, че 2009 г. се оказа черна за БСП, защото рядко съм виждал толкова дълга и толкова голяма поредица от грешки, които в съчетание с натрупаните проблеми бяха просто като атомна бомба върху всичко онова, което БСП би трябвало да символизира и представлява. Тук ще се опитам да събера накратко няколко свои истини за тъжната реалност на БСП днес. Това няма да е цялостен анализ, защото нито имам силите, нито енергията да го напиша. Ще отбележа проблемите по които трябва да се дебатира най-вече според мен.


Нека най-накрая да си го кажем направо - "Презареждане" беше провал. Не точна като акция и като опит за обединение на младежите, а като сбъркано политическо послание. Хората искаха радикални промени, ние им предлагахме да напълнят с акцизен бензин резервоара на "Ферарито". Подобно разминаване на реалности никога не остана ненаказано. Това е като да живееш в паралелен свят. Хората го усетиха. БСП са самозабрави по най-брутален начин. „Презареждане” стана симптом за изкривеният начин по който ръководството на партията възприема света. Дори авторът на тази идеологическа концепция Кирил Добрев призна нейния крах. И то той го призна пред младите хора, които се бяха събрали да учредяват Младежко обединение, без да отбележи тъжната ирония на факта, че това обединение е продължение на „Презареждането”, но с други средства. Тази кампания беше един политико-инженерски опит да бъдат подменени реалните проблеми на БСП и да бъдат заместени с червени костюми и въздухарска лексика. Това беше някакъв нелеп опит да пробутаме на обществото митология за БСП, че тя е партия, каквато никога не е била.


Второ. След изборите загубата породи невероятно количество анализи. Изборите бяха като смазващ удар със сонда върху партийните членове. И съвсем естествено е, че започна раздвижване на партийните пластове. Дори и тези, които мълчаха изведнъж преоткриха опозиционерите в себе си. Но всъщност това не е лошо. Ето защо аз бях съвсем леко възмутен от писмото на Кирил Добрев до неговите другари. Според Добрев шумът щял да убие БСП. Това не е вярно. Това не може да е вярно. Шумът в БСП не е нездравословен. За първи път от 8 години насам БСП води истински дебат за своето бъдеще, а това, което ме радва най-вече е, че тези идеи имат и личностни измерения. БСП стана жертва на усещането за безалтернативност в партията, идейните дебати бяха замряли, всички гласуваха машинално, заседанията на НС бяха символ на вселенската скука, че и отгоре. Сега повече никога няма да е така. Аз намирам това за позитивно.

Не шумът, тишината щеше да убие БСП. Шумът е знак за мен, че в БСП още се диша, че в БСП има живец, че независимо, че ни отписват, има хора готови да излязат с идеи за тази партия. По-добро нещо - здраве му кажи. Дискусията на места става малко грозна, вади се мръсно бельо, но кога партийните дискусии където й да е, са били различни. Писмото на Кирил Добрев ми се струва като нелеп опит да се опита да отрече факта, че и той е виновен за състоянието на БСП, че той трябва да поеме своята част от отговорността, вместо да се отдава на епистоларни упражнения.


Трето. Тъжно, но факт. Сергей Станишев сам е виновен за две-трети от следизборния шум в БСП. От него се искаше едно простичко и съвсем елементарно действие - да си подаде оставката. Да поеме отговрност. Защото не е отговорност да се свиеш на партийния връх, отговорност е да знаеш кога и най-важното как отново да поискаш доверие. С отказа си да подаде оставка Станишев направи така, че съмнителни фигури като Овчаров и Петков днес вече могат да говорят като дива опозиция, все едно са ангели. С отказа си от оставка той ги оневини. Даде им статут на партийни ангели. Накара ги да преоткрият левите си речници и да заговорят за морал. Дори и само заради тази зловеща трансформация, Станишев трябва да се оттегли. Защото в него беше концентрирана надеждата на цяло едно поколение. Днес вече трябва да констатираме, че той пропиля тази надежда като със страстта на фалирала американска банка. Това е реалността. Той продължава да ми е симпатичен като човек. Но това нищо не означава.


Четвърто. БСП в момента трябва да е опозиция на едно авторитарно и полицейско управление, което залага на политически димки, популистките бомбички и премиерските изхвърляния. За целта обаче БСП трябва да преоткрие гражданското общество, което вече е проблем, защото тези граждани не щат и да чуят за БСП. Толкова е просто и страшно. Татяна Дончева тук е права - хората ни мразят. Мразят ни, защото БСП направи компромис с морала, БСП пречупи своите ценности, БСП стана параван на нечисти интереси, а лидерът на БСП дори не направи най-важното - да си подаде оставката в нощта на изборите. Значи в Германия може да се подават оставки, в Гърция може, само България е някакъв политически парадоксален свят. Хайде молим! БСП никога няма да е в състояние да се заеме с проблемите на гражданите, докато не реши собствените си проблеми. Например - защо трябваше да се чака до конгреса, за да се направят някакви промени, за да се зададе поне усещането, че в БСП се мисли за промяна. Не - парализата е пълна. Това не е парализа на левите хора. Това е парализа на ръководството. Това е политически ступор. Заради този ступор гласовете на хората, които не са в хибернитичен сън звучат толкова силно и създават усещането за титаничен шум.

Когато всички са притихнали и шепотът е като вик...


И последно. Съжалявам, боли ме като го казвам, наистина ми е жалко, но изобщо досега не съм чул Сергей Станишев дори на намекне за своята визия за промяна на БСП. Защото нещата, които говори сега сме ги чували и преди. Искаше ми се той да излезе и ясно да начертае плана си за изход от политическата криза на партията. Единственото, което разбрах от думите му, че създаването на Младежко обединение по мистичен начин и с алхимична магия ще разреши организационната криза на партията. Хаха. Всъщност създаването на обединението не решава абсолютно нито един от важните въпроси, а отново се действа на принципа на димната завеса. Поколенческото нахъсване в партията е политически толкова грешно, че прилича на това да вадиш зъб като стреляш с автомат в него. Не можеш да изправиш двете поколения от двете страни на фронтовата линия. Защото – и съжалявам, че го казвам и това е най-болезнената мисъл за мен в този текст – младото поколение е по-лошо от старото. Старото поколение поне знае как да води дискусия за идеи, за принципи, за някакви идеали, докато младото е усвоило апаратните игри и интригантските похвати като адепт на непозната религия.


Нямам представа какво ще стане на 18 октомври, на конгреса на БСП. Всъщност не очаквам сензации. Дори не съм сигурен, че ги искам. Искам нормализация. Искам различна БСП. Искам БСП да стане лява партия. Партия на надеждата. Която знае, че нейната политическа мисия е да е на страната на онеправданите, на онези обикновени хора, които се нуждаят от защита и политическо представителство. БСП трябва пак да стане партия на идеите, защото тези идеи са толкова големи и така вълнуващи, че всеки път като се замисля за тях очите ми се пълнят със сълзи. Аз съм наясно, че идеите никога не умират. Партиите обаче го правят. А не искам и да се разделям с БСП. В крайна сметка човек трябва да е наясно със себе си и да знае кога да се промени. Да усеща кога нещата в света не са наред. Да разбира смисълът от това да вярваш в неща четири пъти по-големи от самия теб. В това е смисълът да търсиш идеали и да знаеш, че идеите ти един ден със сигурност ще променят света. Но стига съм говорил аз. Нека в един тъжен и меланхоличен текст да дам думата на Валери Петров. Той много по-добре от мен ще постави оптимистичният край на това разсъждение с една невероятна творба:


Подранил


Къде съм гледал, где съм бил,

часовникът ли ме измами? –

С цял час за кино подранил,

стоя пред светлите реклами


и гледам булеварда. Да,

по-ярък той е станал днеска,

но тези нови господа,

но тази бизнесменска треска!


И тези просяци! И тез

познати с вид неузнаваем!

Печалба, сметка, интерес,

Надвихте, трябва да признаем!


Но сигурни ли сме? Дали

в далечно или близко врече

туй, дето днес се провали,

друг образ няма да приеме?


Да, може би мечтата в нас,

най-скъпата от всички скъпи,

и тя избързала е с час,

но той, часът й, ще настъпи?...


В кристално някакво стъкло

сълза глупашка се оглежда:

Да би било!...Да би могло!...

Живей в сърцата ни, надежда!

1 comment:

Димитър Лъжов said...

"защото най- никога няма да престана да бъда социалист"... хаха-)