Сергей Станишев - кошмарът на десницата

Защо лидерът на БСП стана най-модерният десен премиер на прехода


Изтъркана като винилова плоча от началото на 80-те години, от много време насам из България се търкаля тезата, че левицата у нас е архаична, демоде и се нуждае от сериозна реформа. Всеки кандидат за десен политологически или икономически талибан минава през тази теория, за да получи бойно кръщение, а по-късно и пост в западна фондация или институт с тежко наименование.
През годините чувахме интерпретации и свръхинтерпретации по темата, иронично се намекваше, че в тайно мазе на "Позитано" 20 все още се пазят бюстовете на Ленин и Сталин, коментираше се, че червеният електорат има бетон вместо мозъци и съответно това не позволява на ветровете на свободата да минават от там. Колко много театрални метафори и политически сравнения сме изслушали – не е истина просто. Това бяха 20-те минути идеологическа слава на десницата по земите български, където думата идеология обикновено кара електората да потърси поредна чаша с ракия, а не да се задълбава в сложните системи на неразбираемата политика.



Опиянена от пленителната мъгла на клишетата обаче десницата в България пропусна да забележи собствените си недомислия и архаичност. Не бива точно сега да влизаме в този спор, но принципно е изключително дискусионен въпрос какво изобщо означава да си десен в България. Българската десница избра най-лесния път. Изсипа във всепоглъщащото си гърло целият набор от остарели и демодирани десни схеми и идеи и се зае да ги брани със страстта на неофит. По този начин десните партии пропуснаха простичкият факт, че светът отдавна е променен, че никой не вярва сляпо в саморегулиращите сили на пазара, както и това, че евродесницата преоткри словосъчетанието "социална сигурност", а дори и "социална справедливост", изобщо цял набор от политически явления останаха скрити за нереформираното и ексцентрично остаряло българско дясно пространство.

В живота е точно като в литературата. В мига в който си повярваш, че историята е спряла и работи в твоя полза, защото нищо по-добро не може да бъде измислено (съвсем наскоро основният модерен идеолог на тази постмодерна политически дивотия Франсис Фукуяма публично се отказа от думите си), винаги се появява някой, който да взриви подредения свят. И десницата не успя да види как бе разрушена и опустошена от един лидер на лява партия и неговият приятелски кръжок. Тук не говорим за митологична библейска битка или пък за някаква градска партизанска война, десницата просто не усети какво се случва с нея. А казусът е банален - тя бе разбита от външни сили.

Станишев дойде на власт в БСП в края на 2001 година. Хубаво е да си припомним политическият фон тогава, защото няма да разберем как той сполетя десницата като кошмар без него. През 1997 година лейбъристите взеха властта във Великобритания. За да го направят обаче те либерализираха докрай политическите си виждания, захвърлиха на боклука много леви ценности, които бяха заклеймени като остарели, а идеологът на новия възход Антъни Гидиънс написа книга, която вдъхновено кръсти "Третият път". Една красива шега: говореше се, че един от старите лейбъристи, който имал книжарница и не приемал идеите на Блеър, упорито слагал книгата на Гидиънс на рафтовете с надпис "Фантастика". През 1999 година пък водени от Шрьодер, германските социалдемократи също дойдоха на власт, но свършиха същите дивотии като лейбъристите, успешно демонтираха основни жалони от социалната държава, която предшествениците им в левицата бяха изградили. Левите идеи се подчиниха на пазарните принципи, социалистите се влюбиха в скъпите костюми, а речникът им придоби смайващо малко разлики с този на десницата.
Именно в този период Станишев дойде на власт в БСП. И реши да прави същото с партията. Трябва да признаем – младостта и лявата риторика в речите му в началото действаха пленително. Въпреки, че пое курс към тотално одесняване на БСП, речите му винаги бяха вълнуващи, защото засягаха идеи, които непреходно са заседнали в сърцата на българите. Това, което Станишев не ни каза обаче е, че когато дойде на власт, той няма да осъществи повечето от тях... Гадно извъртане в политическият сюжет се получи, което ни напомни, че политиката често прилича на едно голямо кино.

През годините, които прекарах като фен на Станишев (хей, не ме гледайте укорително и не плюйте екрана на компютрите – бях млад, отчаяно исках да вярвам на някой... Сега пак съм млад (само някой да посмее да оспори това!), но вече не съм толкова сляп) едно нещо упорито ми правеше впечатление. Лидерът на БСП никога не употреби думата „социализъм” до станалия символ на ирония конгрес през 2008 година, когато кризата вече върлуваше и целия свят се чудеше какво му се случва. Нека да бъда честен за себе си, а предпологам, че това ще важи и за много от хората, които четат тази статия. Социалистите са хора с проект за бъдещето. Те не са обикновени регистратори на реалност, която трябва да бъде поправяна спрямо случая. Аз искам различен свят и не виждам друг начин той да бъде постигнат освен социализма. А социализмът изключва автоматично цяла поредица от десни компромиси, които БСП направи и които превърнаха Станишев в политически кошмар номер 1 за десницата.

Защото стана точно това. Лидерът на БСП толкова мощно иззе десните инициативи, че по някое време СДС, ДСБ и другите им клонинги в ментален и политически план, стреснато дишаха прахта на левицата. Станишев осъществи дясната утопия за България и ги лиши от всякаква възможност да му отправят аргументирани икономически десни критики. Нека да дадем баналният пример с плоския данък. Той е банален, защото много е говорено за него, но това не изключва повторението на факта, че лява партия да въведе този данък е все едно Памела Андерсън да стане брюнетка (не е невъзможно, но пък кой би се интересувал от нея, ако не е блондинка). Нарочно давам шеговита метафора, защото всяка друга би стреснала и самия мен. И така десницата днес изпадна в парадоксалното състояние всекидневно да припява на Бойко Борисов в критиките срещу Тройната коалиция и същевременно силно да се кълне, че плоският данък не бива да бъде пипан. Симеон Дянков също попадна в кошмара „Станишев”. Защото налудничав талибан като него по-скоро би отрязал дясната си ръка, отколкото да отмени плоския данък. А дори и непросветен в икономиката човек като мен от десет километра вижда, че спасението на България днес е във връщането на прогресивното облагане. Защото богатите българи този път систематично, целенасочено и злодейски се опитват да накарат единствено бедните българи да платят за кризата.

Плоският данък е виаграта за богатите. Парите им се увеличават от него. Банковите им сметки се втвърдяват, а желанието им за повече пари расте. Станишев изпълни техният блян. Десният премиер – мечта. Недостижим като паметник . Заради това архаичната българска десница не може да се организира и да предложи нещо различно. Те бяха победени на техен терен и то с много на нула. Сергей Станишев ги размаза като кечист. Сега могат да говорят, каквото си искат за него. Нека да го проклинат. Мразят го, защото ги боли. Той им дръпна килимчето под краката и ще трябва да минат векове и епохи, преди някой друг да се пребори за титлата „Най-добрият десен премиер на прехода”, която по право се пада на Сергей Станишев.

Нека да бъдем честни и за друго. На фона на простотиите на ГЕРБ и менталните неуравновесености на „Атака”, управлението на Станишев днес придобива една романтична и розова светлина. Защото соцлидерът сътвори един куп десни идеи и ги осъществи, но направи и много полезни неща. Така е, не мога да си изкривя душата. При Станишев се живееше много по-добре, а най-лошото е, че в близките години никога няма да живеем така, както тогава. И другото – Станишев бе десен като закваска, но поне беше последователен в действията си, а сега виждаме някаква насипна десница, която е измъкнала клишетата си от радиоактивното бунище на политическата история и се опитва да ни ги пробута като нещо ново. Станишев беше десничар от новата епоха, но пък сега ни управляват криптоидиоти от миналото. Това е тъжната ирония на един осъществен политически кошмар, който дълго ще ни държи.

Трагедията на Сергей Станишев като политик беше, че той не схвана особено състояние в което се намира. Соцлидерът се сети да се държи като социалист в края на мандата си и то крайно неубедително, защото тази роля не му прилягаше по никакъв начин. Именно тромавите му политически лупинги, които се отразиха на цялата партия по кафкиански начин, ни доведоха днес до това състояние. Проблемът на БСП е, че тя не иска да си изговори проблема докрай. Защото красивите трафаретни фрази за реформата в левицата и нейната модернизация днес просто вече не вървят. Не можеш толкова години да си пребивавал в дясно състояние и днес да се събудиш ляв, невъзможно е. Оределите редици на червеното ръководство обикновено имат силен набор от общи фрази, за да отбиват атаките по отношение на водената политика. Но днес какво точно може да бъде защитавано? Крахът на изборите? Насипното състояние на партията? Мандатът, който остана в миналото? БСП се затвори в историята и постъпи като класическа дясна партия от български тип, заплете се в битката с призраците си. Така че Станишев ще бъде сполетян от съдбата на един Иван Костов. Поне неговият аналог е ясен. Какво точно иска да управлява Станишев – един сектантски кръг или голяма и мощна партия?

Кошмарът „Станишев” унищожи завинаги традиционната десница у нас. Но като торнадо премина и над левицата. Което говори, че за първи път от 20 години насам, политическото пространство е пред силна дилема. Тази дилема е простичка, заради това е трудна за разбиране. Тя се крие в завръщането към традиционните стойности и ценности. Левицата трябва да бъде левица. Да говори за социализъм и да презира гадовете, които искат да не си плащат за кризата, но с удоволствие ще измъкнат и последните пари от джоба на обикновените хора. Целият разговор днес за съкращения, лихви, криза и данъци е засмукан от пороя на десните малоумия и БСП е част от тези десни малоумия. Защото тя не направи нищо срещу тях. Да оставим настрана всички останали грехове и успехи на Станишев, нека да забравим, че последните години ги е имало и да погледнем истината в очите: той се провали в най-важната си задача – да бъде ляв лидер. Ляв. Да бъде социалист. Ама истински. В нормална партия нямаше да е необходимо да казвам нищо повече...