Главният герой на вица

(културно-политически пътеводител из Небесна лъчезария)

Преди около два месеца в редакцията на ДУМА изрових една книга, издадена през 1990 година. Нейното заглавие е „45 години хумор срещу насилието”, сборник с вицове. Това обаче съвсем не са случайни шеги, а анекдоти, които академик Кирил Василев си е записвал дълги години и най-накрая, в началото на демокрацията, е получил шанс да ги издаде. Открието на книгата никак не беше радостно. Защото повечето вицове с основен герой Тодор Живков никак вече не са смешни, защото онова време преди 20 години потъна в историята, и днес никой не се интересува от него. Но в момента в който си направих експеримента да сменя името на Живков с това на Бойко Борисов – анекдотите зазвучаха свежо и интересно все едно са създадени вчера от зловреден колектив от противниците на това управление.

Един рефрешнат виц: Двама герберски депутати полудели. Дали са полудели от безмълвното стоене в залата или от ежедневното съзерцаване на строгия лик на Цецка Цачева историята не обяснява. Но лудостта им била факт – и двамата изведнъж започнали да твърдят, че са Бойко Борисов. В началото никой не им обърнал внимание, защото митоманията е характерно състояние за вътрешнопартийния живот на ГЕРБ, но най-накрая на Искра Фидосова й писнало да слуша постоянните им хвалби и викнали психиатър. Докторът откарал двамата депутати в лудница, но видял, че положението за момента е неспасяемо. Заради това издал заповед – и двамата луди да бъдат затворени в обща стая-изолатор и да престоят там поне месец.

Минал един месец и лекарят решил лично да провери ситуацията. Излезли двамата от изолатора и психиатърът попитал първия:

- Кой си ти?

- Аз съм Бойко Борисов – бил категоричния отговор.

Лекарят изпаднал в отчаяние, но решил да попита и другия депутат:

- А ти кой си?

- Аааа, аз вече съм Цветелина – казал втория.

Целта, разбира се, не е да обругаваме сексуално-политическите склонности на ГЕРБ, а да си дадем сметка, че историята трагично зави към миналото и отново се озова на изходната си точка. Все едно демокрацията не е идвала. Това не е особена новина, ако обърнем внимание на политическия стил на премиера Бойко Борисов. Той е като аватар на Тодор Живков. Като светоусещане, стил, управление, дори и като посрещане на гости. Само в такава отровена от пиар среда (навремето думата пиар не съществуваше, викаха му пропаганда) може да вирее политическият виц. Той е последната форма на съпротива срещу тоталната ненормалност на обществото. Развихрянето на политическите анекдоти само по себе си вече е знак, че демокрацията е зациклила. Те са нещо като неоезопова форма на съпротива, която обаче е изгубила всички останали публични канали. Всъщност ГЕРБ разрушиха обществото с техният наркомански стил на управление и резултатът не закъсня – в България не остана политика, останаха само политическите вицове като опит за напомняне, че все пак някъде в низините има недоволни хора, които могат да се събудят.

През 1981 година излиза сборникът „Априлски сърца”. 1981 година е последната година от това, което можем да наречем „спокоен социализъм”, защото след това започва голямото трупане на дълги и формирането на бъдещи богаташи, но това е отделен проблем. В този сборник всеки от придворните, а за съжаление и някои от най-добрите поети на България, посвещават стихотворение на Тодор Живков. Лично на мен любимо ми е едно четиристишие от неизвестният днес стихоплетец Нино Николов:

Другарю Живков! Исках да Ви скрия

в дълбокото сърце на моя стих.

Но мина четвърт век. И ще открия,

че все заради култове Ви крих.

(тук пропусаме известно количество глупости, за да се гмурнем във възвишения финал):

И нека светлият единен комунизъм

да ни говори с ботевския глас,

че в бъдещето с подвизи се влиза.

И с хора, Тодор Живков, като Вас!

Този литературен гений определено поставя нови висоти в подмазването, защото радикално подменя действителността. Ако не сте усетили в стихотворението се разказва, че поетът винаги е боготворял Т. Живков, но е крил боготворенето си заради политическата конюнктура и разни други неща от преходната реалност. Но на прага на вечността (1981 г. ) пичът вече не иска да крие любовта си и с триумфални рими я запраща към света. Класицизъм, откъдето и да го погледнеш.

Бърз рефреш:

Генерале! Исках да те скрия,

в пожарникарското сърце на моя стих.

Но мина вота и ще ти открия

че все заради Доган те крих...

И нека светлият единен герберизъм

да ни говори с ботевския глас,

че в еврозона с подвизи се влиза.

И с хора, бате Бойко, като Вас!

(тук чисто литературно се съобразяваме с няколко неща. Описваният нов обект обича фамилиарните обръщения, пада си по чалгата и обича да си описва враговете, което налага и литературните промени)

Още едно стихотворение. За съжаление и горест то е от невероятният поет и творец Александър Геров. Геров е написал едни от най-завлядяващите стихове в българската литература и аз не съм склонен да го мразя заради куплетите му към Живков. Но стихчето гласи:

В тебе има нещо от Левски,

в тебе има нещо от Ботев

и мойто сърце ръкоплеска

във името на живота.

Тук дори няма какво да променяме. Това все едно е изречено от средностатистически депутат от мнозинството и то буквално преди няколко дни, когато Мъдрият Вожд на държавата празнува в скромен кръг (само министрите, благодарни граждани, развълнувани пионерчета, ъъъ, пардон скаутчета, депутати и бизнес-приетели) своят 51 рожден ден.

И последно стихче от литературната поредица за Бойко – Тошо

Той разтвори

не прозореца –

а кръгозора.

Сила?

Безстрашие?

порив на дързък човек?

Обич преляла направо в дела и хора?

Луда прегръдка с двайсет и първия век

Това е поетесата Лиляна Стефанова със стих на преклонение пред лицето Живков. Същото – това е сто процента сигурно – днес би написал и някой гербер, който се домогва до постта я шеф на агенция, я шеф на отдел в министерство. Само че вероятно послединят ред ще гласи: „Луда тройка с две фолкпевици в двайсет и първия век”. Все пак говорим за Бойко Борисов. ББ. Човекът, който, както твърди италианската преса, е казал на Силвио Берлускони, че в България няма лесбийки, имало само жени, които не са срещали него.

Сама по себе си последната фраза също може да бъде стихотворение. Днес трудно се прави разлика между поезията и вица, така че заключението ми е правилно. Малко е тъжно, но вярно.

Всъщност не искам да правим твърде баналната аналогия за сходствата между Живков и Борисов. Те са твърде очевидни, което със сигурност показва, че проблемът е много по-дълбок. Борисов е символ на нашата неспособност да мислим за политика, защото инсталирахме на върха на държавата най-антиполитическата фигура по нашите паралели. Той е десен талибан докато дава пресконференция с Дянков, а на другия ден в сутрешните блокове откровено си признава, че е ляв популист, защото искал само добро за хората. Политическият анализ не лови Бойко Борисов, точно както не ловеше Живков, но това не се дължи на приликите между двамата. Това се дължи на митологичната душевност на българския народ. И не формулирам тезата си като обида. Дори напротив – реалността е такава.

България е страната на осъществения виц. Главният герой на вица е начело на държавата, а за всеки министър може да възникнат основателни съмнения дали някога е протичала мозъчна дейност в главата му. Но те са продукт на демократичен избор. Заради това беше права онази възрастна поетеса от Русе, която без да иска, като въплащение на литературното несъзнателно, обяви България за небесна лъчезария и поетично пророкува, че Генералът ще сложи край на злите сили. Политиката е процес на здравословно разделяне на обществото, за да се получи борба на идеи. В Небесна лъчезария е съвсем очевидно, че политиката няма как да се случи, защото там съществуват само Генералът и злото. Тоест битката е библейска, къде ти политика тука...

Може би нещата са съвсем прости, а ние ги усложняваме прекомерно много. Българската политика в исторически план рано или късно винаги е стигала до някоя всеядна фигура, която застава над политиката и заема небесната позиция на местенето на пешки. И при царя (ама при онзи, другия – Борис Трети) е така, и при Тодор Живков, а точно в този смисъл Бойко Борисов е нормализация на българския живот, защото го лишава от политиката и му дава отново на разположение митологията.

Вицът сам по себе си също е инструмент на митологията. Само че с обратен знак. Което допълнително усложнява всичко. Защото вместо с идеи България се оплела с митологеми. Защото – мама му стара – корупцията винаги намира различни форми, за да оцелее, докато митоманите държат речи като пустинни проповедници. България е твърде многопластова държава за нормалния разум. Тук и само тук вицът може да се осъществи като върховна форма на литература и завинаги да престане да бъде виц.

В началото на управлението на ГЕРБ го казах веднъж, но сега мисля да се самоцитирам. Наскоро прочетох една своя статия от август миналата година и в нея много си харесах финала. Той гласи: „В крайна сметка българите се оказаха най-големият враг на хумора. Просто поставиха палячото начело на държавата и унищожиха завинаги цирка като превърнаха всичко в цирк.”

Добре дошли в небесната лъчезария! Тук никога не е скучно...