С известна изненада установих, че обичам хотелските стаи. В тях има нещо ужасно мило и успокоително, дори и тогава, когато цената за нощувка в тях е способна да разкърти усмивката ти. Точно сега това няма значение.
Важно е друго. Всичко в една хотелска стая е жестока и красива метафора за живота. Съвсем серизно, няма майтап. Ако знаете как да се вгледате в знаците – една хотелска стая прекрасно ще ви разкаже за цялата цивилизация, нейните морални дискусии, и дори за цялата метафизика. Самият аз не го бях осъзнавал доскоро, но кратък миг на лятно просветления (това се случи в притопленото от слънцето Габрово, на терасата на една хотелска стая, а от тази тераса в далечината се виждаше паметникът на Бузлуджа) схванах простата истина. Винаги е леко налудничаво да имаш просветление, така че се сдържах да не викам „Еврика” или да тичам по хотелските коридори, за да будя хората и да им споделям новопридобитата ми истина. По-лесно е да я напиша...
Хотелските стаи са пределно унифицирани. В рамките на един хотел разликите между различните помещения (със съответните им специфики, разбира се) са минимални. Пейзажът е пределно изчистен. Легло, шкафче, маса, стол, закачалка, малък телевизор, дистанционно и хладилник в който закачливо стоят продукти на завишени цени. С други думи – стаята се опитва да ти внуши, че тук индивидуалност няма. Това не е зловещо внушение, дори напротив. Хората тръгват и си отиват от хотелските стаи. Прекарват по няколко дни в тях, работят каквото работят, сънуват каквото сънуват, после си събират багажа и отново си тръгват. Ето защо още от самото начало стаята пределно ясно ти подсказва, че ще трябва да си тръгнеш. Не можеш да останеш. Този свят – стерилен, подреден и чист – ти е отпуснат за кратко, имаш право на няколко опита да го опознаеш, но в крайна сметка след това трябва да се изнесеш.
И все пак някои от хотелските стаи не са студени. Дори повечето не са. Проектирани са така, че да ти покажат минимума с който може да оцелее, духовно и физически, човек в развихрения 21 век. Така ти се преподава основен урок – трупането на вещи е вторичен по отношение на човешкия живот процес. Защото в мига в който трябва да се преселиш в хотелския свят се задоволяваш с едно легло, чисти чаршафи, балконче от което да повява вятър и бутилка бира в хладилника. Привилегията да се чувстваш в хотел като у дома си вероятно е запазена единствено за свръхизвестните, за звездите и популярните хора, но така те лишават себе си от много важно знание за собствената си личност.
И все пак всички хотелски стаи не са еднакви. Пейзажът навън се мени. Един път от терасата виждаш морето, друг път противно красиви хълмове, трети път блеснали в мрака улици. Когато човек спи на ново място всичко го очарава. Това е тайната магия на хотелската стая. Тя винаги е нова. Винаги е различна. Винаги е в друг град / хотел. Няма време да ти омръзне. И коварно се вмъква в съзнанието ти. Това е светът умален до размера на собствената ти личност. Нещо като вселена за частно ползване. Влизаш в нея и се чувстваш у дома си, въпреки, че рано или късно – гостуването свършва. Диалектика. Хотелска диалектика. Вероятно мениджърите на хотелите добре я разбират.
Нито един човек не би издържал в стерилна вселена повече от час. Нашето съзнание не е пригодено за студенината, то се нуждае от уют, иначе ще се самовзриви. И тогава на помощ идват малките знаци за съпричастност. Именно онова, което придава уюта. Малките шампоанчета. Малките сапунчета. Това е най-сигурното в хотелската стая – като влезеш в нея ще те чакат малко шишенце с шампоан и малко сапунче. Не се питаш как са се взели там, кой ги е правил, приемаме това като част от сигурната магия на хотелската стая. Още един намек към човешката страст към излишествата. Когато гостуваш в хотелския свят дори и малкото шампоанче върши работа. Малкият сапун също. Всичко е по-умалено и заради това на човек му става драго.
Хотелските стаи са преходни. В повечето случаи нищо не напомня за хората, които са били в тях преди нас. Чистачките си вършат добре работата в това отношение. Успяват да подготвят света за неговия нов обитател. И не оставят нищо. Но понякога, вероятно, защото така трябва, дори и чистачките се разсейват и в чекмеджетата остават следи от хората преди нас. Някоя странна бележка, или пък забравена визитка, общо-взето твърде незначителни знаци. И все пак те намекват за история. Задават традиция. Забравената в хотелска стая вещ е като опит да надскочиш забравата на историята. Всеки е археолог за живота на другите хора. Дълбаеш упорито и сериозно, за да научиш нещо за тях. Такава е логиката.
Нищо не те задържа в хотелската стая. Понеже е изчистена, стерилна и малка, тя сякаш самичка ти казва, че трябва да си навън и да обикаляш. В хотелската стая човек се връща само за сън. Е и за други работи, ако вселената и блондинките са благосклонни. Но иначе няма защо да стоиш в нея. Тя те подтиква да опознаваш външния свят, да си сред хората и общо-взето да се стараеш да ги харесваш дори и да те дразнят понякога. И то в чуждия град, където понякога не познаваш абсолютно никой.
Не знам защо самият аз например чета адски много по хотелите. Сякаш там литературата ми звучи по различен начин. Това, разбира се, е самоизмама. Но пък колко хубава самоизмама! В един хотел преди време дочетох великата книга „Кафка на плажа” на Харуки Мураками. В нейният финал главният герой заспива в един влак и като се събужда твърди, че е част от нов свят.
Винаги си част от нов свят, когато станеш от сън. Това е моето кротко разбиране за магията на живота. Всичко край теб може да е постарому, но светът е нов, а вселената млада. Вселена като хотелска стая, китно наредена, пълна със знаци за вълнуващо минало, с преходен пейзаж, малки шампоанчета, които ти създават уют и с невероятното усещане, че има още толкова много градове по земята и толкова много хора, които трябва да опознаваш...
Оставяйте по нещо от себе си в стаите. Нека хората се досещат за вас. Може пък точно едно такова знание един ден да спаси вселената. Знае ли човек.
No comments:
Post a Comment