Размисли от плажа

6. Лятното четене край вълните

Плажовете са вторият по големина храм на книгите в позната ни част от вселената. Първият, разбира се, са библиотеките. Библиотеките обаче са нещо като катедрали на четенето – величествени, внушителни, карат душата да изпада в тишина, да се отдава тихо на книгите и да не смущава покоят на натрупаното накуп знание.

Плажовете са light-вариант на библиотеките.

Под слънцето, бриза, чадърите хората обикновено четат. Никога не съм чул някой да мъкне „Светът като воля и представа” на Шопенхауер на плажа, разбира се, но все пак удивено можеш да видиш, че почиващите все пак си носят книги и им обръщат внимание.

Трябва да уважаваме това лятно интелектуално усилие. Все пак в останалия свят го забелязваме все по-рядко. Ободрително е да знаеш, че в миговете на почивка хората се връщат към книгите и дори намират начин да им се радват. След като цяла плеяда свръхзагрижени интелектуалци ни проглушиха ушите с упадъка на поколенията, ние можем да им отвърнем оптимистично – отидете поне един път на плаж. После ще си говорим.

И така, време е да вкараме главен герой в този текст и нарцистично това ще бъда аз. На втория или третия ден след като се усетих, че хората четат, реших да обърна внимание на книгите им. Сега ще синтезирам летните се наблюдения върху литературните вкусове на народа, но, моля ви, нито за миг не ми вярвайте. Слънцето беше силно, имаше полуголи рускини, може пък да съм си изфантазирал всичко и сега чрез писането да пожелая да потвърдя своята халюцинация.

Плажовете в България са нелепо отражение на вестникарската версия за това кои точно книги са бестселъри. И съответно нашествието на Дан Браун беше пълно и приличаше на изненадваща атака на Ал-Кайда. Видях поне 10 души да четат масонската му конспирология, наречена „Изгубеният символ”, още толкова да се потят над „Шифърът на Леонардо”, а някакви единични екземпляри от летни читатели нагъваха яко първите нелепи опити за писане – „Шестото клеймо” и „Цифрова крепост”. По дяволите, видях дори една холандка (смятам, че е холандка заради странното струпване на съгласни в думите) да чете Браун на нейния си език.

В началото литературно се разгневих. Реших, че ще се прибера в стаята си, ще си пусна компютъра и ще напиша кратка фетва, наречена „Дан Браун ще ври в ада!”. Аз никога няма да успея да се оправя от ужаса, който изпитах при четенето на „Шифърът на Леонардо”. Мисля, че три часа дъвкане на талашит биха се отразили доста по-качествено на развитието на мозъка ми от това книжле.

По пътя обаче, облагороден от гледката на полуголи жени, жестокостта ми се сломи и демократично реших да отдам заслуженото на усилието да се чете. В крайна сметка на плажовете никой не тръгва да мисли за спасение на света (аз съм изключение и вероятно ще трябва да почна да пия някакви хапчета). Дубравка Угрешич, една велика хърватка, също беше следила цикълът на плажното четене. В своите наблюдения тя споделяше, че един-единствен път е забелязвала аномалия при плажното четене – в средата на 80-те години, когато на някакъв плаж в утопичната и изчезнала страна Югославия, всички четяли „Името на розата”.

Една огромна част от жените-читателки бяха заложили на убийствената зараза на чиклита. В книжарниците винаги съм отбягвал сектора с тези шарени книжки, дори един път предложих на една продавачка да раздават противорадиационни костюми на тези, които само трябва да преминат оттам. Сега на плажа се нагледах на заглавия като: „Секс и диаманти”, „Особености на мъжкия лов”, „Мъжеядката”, „Дневниците на Кари Брадшоу” (ако има ад за съпрузи – в него винаги дават „Сексът и градът”) и книга, чието заглавие ме хвърли във възвишено размишление за природата на света – „Ако вибраторите имаха очи”. Парадоксът поставен в последното заглавие се загнезди в главата ми и дори две бири не успяха да го изгонят от там. После реших, че последното нещо, което ми трябва да знам е какво точно вижда един вибратор, но вероятно ще остана самичък в това си разбиране.

Тези с трилърите (предимно мъже) ги разбирам повече. От един средностатистически трилър можеш да извадиш поне 2-3 яки лафа, които да се опиташ да приложиш пред противоположния пол. Да не говорим, че напрегната атмосфера на трилър по уникален начин се съчетава със лъчистото безвремие на плажа. Човек си почива, слуша вълните, писъците на чайките, а на страниците на книгата някое брадясало, честно, грубовато ченге, но със златна душа установява окончателната справедливост в света. Или пък го спасява. Винаги е добре някой да свърши черната работа вместо теб, а ти проста да прочетеш за това. Ето каква е магията на литературата.

Разбира се, на всеки плаж ще се намери и по някой интелектуалец, който да навира на останалите тежкият си интелект и комплексите си от детството. Тези обикновено мъкнат някоя тежка и брутална книга, която никак не се вписва в лежерния пейзаж. В моя случай видях някакъв перко, който сигурно се правеше на интелектуален мислител от световна величина да развява книгата на Айн Райнд „Изворът”. Честно ви казвам – не съм убеден, че този образ прочете дори и две страници от тази книга, ама я бе поставил така, че всички да видят какво чете.

Ако ми дадат избор между Дан Браун и Айн Ранд – веднага бих грабнал „Шифърът на Леонардо”.

Едва ли на този свят може да има друг толкова заблуден човек като тази вещица, която с упоритостта на маниак се опита да възпали мозъците на цяло едно поколение, че капитализмът е най-висшето благо на човечеството. Влюбена в собствените си дивотии и пропагандирана като висш интелектуалец, Ранд може да бъде сравнена с цялата литература на соцреализма, само че с обратен знак. Същото скучно писане. Клише до клише.

На този свят няма нищо по-нещастно от човек, посветил се на задачата да даде морално оправдание на злото, което ни се втълпява като висше благо. Ранд е луда, а пък нашествието й на българския книжен пазар може да се обясни само с яко спонсориране на книгите й, защото съм убеден, че в цяла България нейните читатели по всяка вероятно са около 150 души. Само един бърз факт за нея. Ранд е една от големите доносници по времето на макартизма. Тя свидетелства пред комисията на този параноик и дори пише списък с правила за това как Холивуд да избягва комунистическата пропаганда. Убеден съм, че тази жена през целия си живот е била расистка и заради това като гледам как нещастни представители на българската десница се опитват да пишат възторжени есета за нея, ми е толкова смешно, че няма накъде повече...

Както и да е. Това е кратък миг на политическо отклонение. Все пак трябва да поздравим и този читател.

И най-накрая на този разказ се появявам самия аз. Аз имам литературен порок, който никога не угасвал в мен. Това е фантастиката. Аз стигам до крайност в отхвърлянето на некачествена литература, но пък съм изчел толкова бездарни фантастики, защото обичам да странствам сред планети и да си мечтая за други галактики. Не стреляйте по мен, обичам звездите. Някой ден специално ще напиша колко много фантастика съм изчел по плажовете. Как съм пренебрегвал вълните (не мога да плувам много, но пък адски обичам да съм във водата), за да си дочета някоя страница или пък да почна нова книга. Тогава като вдигна глава към слънцето заканително си представям звездолети в синьото небе и се опиянавам от идеята, че един хората ще стигнат до там. Какво да се прави – аз съм хахо. Обаче пък не страдам от този факт. С годините дори свикнах да се харесвам в тази литературна форма. Просто живея два сантиметра настрани от реалността и никога не съм сигурен дали движещите се звезди в нощното небе не са летящи чинии. Това е другата магия на литературата. Магията на читателя и разширеното въображение. Въображение, което не признава галактиките, а иска цялата вселена.

И докато седях под слънцето и се възхищавах на плажната романтика на четенето изведнъж получих нещо като сатори. Беше или сатори или слънчев удар, но пък кой ли може да каже разликата. Озарих се мистично и разбрах защо харесвам четенето на брега на морето.

Може би – и това е мистиката на лятото – четящите на плажа хора поддържат равновесието във вселената. Те са основната сила, която крепи звездите да не изгаснат и кометите да не се приземят завинаги.

Четящите на плажа са част от голяма история, но без тях тя щеше да бъде скучна, а светът протяжен и безинтересен. Те вадят сенките от мрака и осъществяват магията по поддържането на синевата на небето и яркостта на слънцето. Хората четат и светът не изчезва.

Помислете сега, ако не бях се нагълтал с литература щеше ли да ми хрумне толкова готина теория за света?