Тази снимка бе направена от една моя колежка в началото на юли месец тази година.
Фотографията не блести с оригиналност и точно в това е нейната сила. Тя представлява едно малко и много тъжно парченце от живота. Сама по себе си снимката дори не се нуждае от текст - в нея всичко е казано ясно.
Толкова ясно все едно те удрят с юмрук по лицето.
Днес (беше вече към 9 часа вечерта) отново видях тази жена. На същото място. Пред клуба на ГЕРБ в район "Оборище". Контрастът беше поразителен - тъмният град, светналият клуб и сгърбената пред него жена. Абсолютно същата картина.
Сви ме сърцето. Не, няма да ви заливам със сантиментализъм и социално състрадание (въпреки, че това не са лоши чувства), просто ми стана ужасно гадно за това колко е несправедлив света. Тази жена живее в един постоянно повтарящ се свят - от тротоар до тротоар. Как ли тече времето за нея? Дали вярва в нещо изобщо? Дали й е останала малко надежда за нещо?
В същото време вестниците ни обясняват как премиерът Бойко Борисов се е похвалил, че неговото управление е най-доброто досега. Той мечтаел да залее България с асфалт. В неговата фантазия България ще е нещо като държава на магистралите, големи пътища и луксозни коли. Защото магистралите изискват, те направо настояват за луксозни коли, нали така?
Втори здравен министър само за година си тръгна от кабинета, а болниците заприличаха на нещо извадено от филм на ужасите. Финансовият министър сътвори бюджет 2011 година за който каза, че щял да докаже, че ГЕРБ е дясна партия. Вътрешният министър се разходи до Брюксел и сътвори цяла поредица от гафове. Вежди Рашидов започна да халюцинира за български Лувър, а Божидар Димитров е на път да открие парченце от сандалите на Христос, вероятно този път край Боровец (все пак трябва да има къде да отсядат западните туристи).
А тази жена все още виси пред клуба на ГЕРБ. Висяла е през лятото, ще виси и през есента, сигурно ще виси и през зимата.
Чудно ми е дали край нея са минавали представители на управляващата партия, закъсняващи за заседание в клуба и какво ли са си казвали тогава?
Дали поне на един от тях му е минала мисълта през главата, че управление, което мечтае за асфалт, докато има хора по тротоарите не може да е добро управление? Дали на някой от тях му е станало поне малко тъжно?
И тогава схванах нещо, което е малко зловещо. Ние живеем в безкрайно повтаряща се държава. Живеем повторен живот, а щастието все е отложено някъде в бъдещето.
И всички сме в ролята на висящите на тротоара...
Само ми е чудно - пред клуба на коя ли точно партия висим?
No comments:
Post a Comment