Есемес състраданието

(антиблаготворителен вопъл)

За 20 години са нагледахме на различни обществени измами в българското общество. България заприлича на страна-пирамида в която животът се превърна в постоянно надлъгване, хазарт и мошенически схеми. Убеждаваха ни, че това е само изключение от природата на пазарния капитализъм, необходимата гадория от епохата на първоначално натрупване на капитала (Виктор Пелевин я нарича „епоха на първоначално натрупване на кармата”), но после всичко ще се оправи.

Нищо не се оправи, разбира се.

Най-голямата подмяна обаче, която осъществиха пред очите ни, беше тоталното унищожение на социалните функции на държавата и замяната им с нещо, което бляскаво бе наречено „благотворителност”.

Благотворителност в българския език е почти библейска дума с мистичното си звучене. Извършващият това е наречен „творец на блага”. Почти божествено сравнение.

В идеалният и лъскав свят, който ни рекламираха, богатите са нещо като социална версия на ангелите. Те трупат пари и в някакъв момент от първоначалното натрупване на кармата, пардон, на капитала, те решават, че искат да споделят благата си със страдащите, с хората без шанс, с бедните.

В такъв библейско-капиталистически наратив за света държавата просто няма как да има място. Тя е ненужна, защото богатите винаги могат да я надцакат с парите, които благотворително искат да дарят на страдалците. История като на кино.

Като на кино ли казахме? Май да.

Тези дни чувам много мнения за предавания като „Байландо” и „Великолепната шесторка”. Прочетох няколко невероятно силни и разтърсващи статии за подобни медийни продукти. Статии, които съжалявам, че не съм написал аз.

В последната година сериозно съм емигрирал далеч от телевизията, но разрових интернет, за да потърся поне клипчета от тeзи предавания, за да видя за какво говорим. Гледах 10 минути. А всъщност ми трябваше само една, за да разбера, че всички написани статии не само са верни, те са верни до болезнен крясък.

Българските комерсиални телевизии са създали един сатанински спектакъл – превърнали са страданието в продукт. В тв-шоу, в поредната пиар безмислица, този път обаче цинично натоварена със сантиментализъм и стилистика на сапунена опера.

Това е целенасочена атака срещу добротата в хората, всъщност впрягането на добротата в нечисти цели и ще се опитам да обясня защо смятам така.

Благотворителността е инцидентна и показна. Тя не е нещо системно, трайно и упорито, а свеждането й до поредица от есемеси обезмисля каквато й да е мисъл за промяна. Ти помагаш с телефона си, не е необходимо да правиш нищо друго – просто пусни три есемеса и твоят фаворит ще получи мечтаното здраве, мечтаната къща, състоянието на мечтите си.

Разбира се, опиянени от щастието, че помагаме, може би, няма да си зададем въпроса – а какво става с другите, с тези, които не печелят? Те пак ли се завръщат в състоянието на страдание и мъка отпреди да ги надушат тв-хищниците?

Опитаха се да ни кажат, че благотворителността прави социалните дейности ненужни. И ни излъгаха жестоко.

Социалната дейност на една държава, при всичките си проблеми и неумения, е най-важната спойка на едно общество. Защото това са целенасочени усилия за помагане на всички, които имат нужда, доколкото е възможно.

Благотворителността е като лотария. Помощ получават единици. Тези, които най-много трогват сърцата на богатите и широката публика.

Тези с по-обикновеното страдание, които едвам държат главата си над водата, не са заслужили нищо. Те са невидими за благотворителността. Все едно не съществуват. От тях не става предаване, не можеш да продадеш мъката им под формата на сериал, танц или поучителна реч, значи не стават за абсолютно нищо.

Благотворителността е хапче за приспиване на съвест. Начин да си мислиш, че помагаш на вселената, а всъщност помагаш на самия теб. Тя е егоистична. Това, което предавания като „Байландо” и „Великолепната шесторка” направиха сега бе всъщност да покажат този егоизъм по ужасен начин.

В рекламната кампания за тези телевизионни фабрики за илюзии забелязах, че продуцентите им се изживяваха като върховни автори на добро. Те громяха министерства, агенции, институции със страстта на мисионери. А какво ни предлагаха насреща – шоу и светлини.

Подмяната е доста майсторска.

Благотворителността подменя разговорът за социалната справедливост. Тя нарочно го запраща далече, защото този разговор би я унищожил. Би показал цялата несъстоятелност на медийната схема, на „добротата” като стока, на есемес състраданието, на телевизионното месианство.

В крайна сметка и дано не звучи крайно – благотворителността е постоянно навиране в лицето на хората на факта, че са неравни, че богатите държат съдбата им в ръцете си, че едни хора имат всичко, а други трябва да се продават, за да спечелят онова, което е толкова лесно достъпно, но само за малцина.

Това, което наричаме благотворителност е опитът да ни излъжат, че системата в която живеем има и благородно лице. Тя няма, няма, няма такова!

Убеден съм, че благотворителността осъществена като шоу и продажбата на страдание няма как да мине и като църковна ценност. Православната църква е пълна с кусури, с дразнещото желание да въведат обучение по религия в училищата и с цяла серия от неразбираеми социални фобии, но православието никога не е почитало шумното добро, богаташът, който хвърля пари, за да покаже, че е благороден. Тя уважава тихото, кроткото, невидимото добро.

В крайна сметка шумът, който се вдигна около тези две предавания за които говорим, може би, е полезен. За първи път виждам такава вълна от възмутени хора. За първи път толкова много зрители се усетиха, че им пробутват лъжи, неистини и изкуствени светове.

Всички заслужават достоен живот и социална справедливост. А постоянно ни я отказват.

Кърт Вонегът (американски гений, писател, който умря като убеден социалист) обичаше да цитира мисъл на един Юджийн Дебс, кандидат на Американската социалистическа пария за президент през 1912 година. Тази мисъл гласи:

Докато има онеправдани аз се числя към тях.

Докато има престъпници, аз съм един от тях.

Докато в затвора има и една-единствена душа, аз не съм свободен.

Дебс не отминава участта си – хвърлят го в затвора. В него той стига до извода, че капитализмът не е само икономическа система, а цял социален ред, пригодил правилата на демокрацията в интерес на богатите.

Какво повече можем да кажем? За пореден път ни показаха, че Дебс е бил прав. Сега обаче се опитаха и да приватизират добротата. Защото вероятно знаят, че точно в добротата на хората е заключен техния крах

Не знам дали не завършвам твърде радикално. Няма нищо лошо в това да си помагаме. Както можем. В този смисъл благотворителността е дала своята част в спасението на немалко хора.

Но не се прави така. Знам, че не се прави така.

Знам, че не това е начинът. Не е... Наистина не е.!