Думите, които създават вселени

(Хосе Карлос Сомоса , магията на четенето и просветлението на душата)

Най-близкото нещо до магия и чудо, което съм преживявал в детството си, беше драматичното откритие за буквите и книгите. Това си беше чисто вълшебство, което наистина промени живота ми с незапомнена сила. Ще трябва обаче да ви опиша чудото малко по-подробно.

Аз бях досадно хлапе и прекалено често тормозех майка ми с непрестанната молба да ми чете приказки. Мама разтваряше книга и започваше да разказва. Много дълго време изобщо не си давах сметка за връзката между думите на мама и разтворената в ръцете й книга. За мен това си бяха два независими обекта без всякаква връзка помежду им.

Всъщност – леко излъгах.

Понеже в книгата имаше картинки, предполагах в себе си, че мама гледа картинките, вдъхновява се от тях и ми разказва. За мен буквите бяха някакъв налудничав пълнеж по страниците, тоест нещо, което спокойно може да бъде пренeбрегнато – някакви чертички положени там от хлапе още по-палаво и досадно от мен.

После обаче роднините ми колективно ме научиха да чета (мога да си спомня как и двете ми баби, двамата ми дядовци, майка ми, баща ми, ме караха да сричам всеки надпис покрай, който мина). Така светът на нелогичните чертички изведнъж доби образ в главата ми. Все едно ток мина през цялото ми тяло.

Аз осъзнах четенето.

Схванах, че мама не си измисля приказките, а те са сътворени от друг и записани от него. Не знам защо това откритие ми въздейства така. Но си спомням своето очарование от чудото. Спомням си неистовото удоволствие да отвориш книга с приказки и да потънеш самичък - вече нямах нужда от помощ в това плуване, в паралелната вселена на четенето.

Спомням си дори и първите книги, които прочетох от край до край – трите тома с приказки на Ангел Каралийчев.

Откриването на книгите направи от мен друг човек и ми се иска да вярвам, че този човек е по-добър от човека, който бих бил, ако книгите останеха встрани от житейското ми развитие.

Още тогава обаче схванах, че в думите има магия, че езикът е нещо величествено, защото е единственият ни инструмент за обяснение на вселената. Единственият инструмент за създаването на други вселени. „В началото беше Словото и Словото беше у Бога и Бог беше Словото”, нали така?

Думите ни докосват до безкрая и това съвсем не е преувеличение. Езикът е като океан, в който сме потопени, а океанът е толкова голям, че ние дори сме си позволили лукса да не го забелязваме.

Думите раждат идеята за магия. Защото тяхната сила е възпалила въображенията на цели поколения, за да си мислят, че могат да променят света, да му въздействат чрез мистериозната мощ на словото. Езикът превърнат в заклинание е нашата надежда да запалим късче светлина в непоносимата чернота на вселената.

В големите истини има много срам. Защото обикновено смяташ, че само ти се вълнуваш от тях и не смееш да заговориш другите за епохалното очарование от словото, за душевната радост от четенето, за уютното знание за добър свят, когато попаднеш на книга, която като котва се стрелва към най-тайните ти мисловни дълбини, където на дъното стоят плахи мисли като праисторически забравени артефакти и възторг от живота.

В кариерата си на читател съм попадал на много книги, които те топват надълбоко в океана на словото, в бездни по-големи от Марианската падина, където всяка истина става несигурна, очевидното се превръща в лъжа, а пък клишетата стават камъни, които те потопяват все по-дълбоко и по-дълбоко. От такива книги, всъщност от такива светове, се събуждаш изумен и с нови очи, с нов поглед върху живота, променен напълно.

Смело трябва да причисля романа „Ключът към бездната” на испанецът (въпреки, че е роден в Куба) Хосе Карлос Сомоса към подобни текстове.

Тази книга четох с отдавна непознато наслаждение, защото тя говори за свят, който познавам и който ти действа като юмрук по черепа. Това е книга, изградена върху книги, свят построен върху думите на друг, а резултатът е подобен на комета, която минава пред погледа ти и пълни зениците ти със странна, нереална светлина.

Сомоса твърди за себе си, че не обича реалистичната литература. Той се причислява към доста впечатляващ кръг в който влизат писатели като Борхес (гений е дума, която не го описва напълно), Итало Калвино (някой път трябва да се престраша да напиша нещо за романа му „Ако пътник в зимна нощ”, защото този роман е епохален) и много други. Като прочетох тези думи на испанеца на корицата на книгата му, леко се издразних, защото ми се стори, че са грандомански и нарцистични.

Изчетох „Ключът към бездната” и се втурнах към първата книжарница, за да търся други книги на Сомоса. Успях да намеря романа „Зиг-заг”, а оттогава насам съм в лудо търсене на останалите му две книги, преведени на български – с други думи онова на корицата не е било хвалба, а абсолютен факт.

Ще ви издам основната мистерия в романа „Ключът към бездната”, като ви предупредя, че с нея ще ви кажа и всичко, и нищо. Сомоса е написал книга за един свят в който разказите на Хауърд Лъвкрафт са библията на цялото човечество, те са техния свещен текст, книгата, която оформя цялото им морално поведение. И, разбира се, в целия роман името на американеца се споменава един-единствен път.

Земята очевидно е преживяла някаква катастрофа, старият свят е изчезнал, а за него напомнят само някакви останки от миналото. Разказите на Лъвкрафт по неясен начин са станали Библията, въпреки, че никой не знае кой ги е написал, защо са били написани, но върху тях се водят богословски спорове. И, разбира се, това е едно много променено човечество.

Лъвкрафт е познат в България предимно на адски запалените фенове на фантастиката, въпреки, че неговата литература е основен жалон в жанра на ужаса. Творчеството на американеца предизвиква у мен адска клаустрофобия, защото описва една смазващо враждебна, ледена от ужас вселена, в която никога не можеш да се скриеш от демоничните сили. А тези сили почти винаги взимат връх и от тях спасение просто няма, абсолютно никъде.

Натруфеният, полувикториански стил на писане на Лъвкрафт е идеален, за да отвори бездните на ужаса в съзнанието ти. Стивън Кинг сравнява разказите му с парен чук. Те минават като валяк през тебе и дори не ти дават да дишаш в мига в който осъзнаеш колко древно е злото, което броди в сенките край нас и колко отвратително голяма е неговата сила.

Героите на Лъвкрафт никога не могат да се изплъзнат на ужаса, в повечето случаи те са като наплашени зрители, които не знаят как да реагират, когато демоните ги връхлетят.

Ужасът става по-голям, когато се разбере, че дори смъртта не може да те спаси от изчадията на нощта и студеният като мъртвец космос.

Очевидно е, че свят в който тези разкази за библейски е нерадостен, сюрреалистичен и злобен. И все пак Сомоса е успял да го опише със смайваща яснота, а дори и непосветен в творчеството на Лъвкрафт ще остане очарован от хладината на ужаса, от екзотиката на мисленето, от невероятното пътешествие и търсене, описани в тази книга.

Испанецът убедително препрочита целият Лъвкрафт, поставя по нов начин неговите капани, води през ужаса на невъзможната смърт, на хората, които могат да възкресяват мъртъвци, през отдадените на сатанински ритуали болни мозъци и в мига в който книгата трябва да свърши, тя разтърсващо ни изстрелва в съвсем нова посока.

Защото най-накрая след като е минало цялото приключение (тази дума е банална, но най-добре описва нещата) изведнъж читателите разбират нещо – това е бил роман за думите, за силата им, за способността на словото да променя света.

Хората са вярвали в разказите на Лъвкрафт и са направили злобната магия от неговите фантазии възможна. Словото е променило вселената и библейското в този роман може би започва точно тук.

Думите са сила, която твори светове.

В мига в който словото се превърне в създател на вселени се разбира и фундаменталният замисъл на Сомоса. „Ключът към бездната” се оказват самите думи, които се променили земята. Осъзнаването на тази промяна може да върне света в неговото истинско състояние.

Книгата на испанеца ми напомни на един друг роман – „Предпоследен живот” на Юз Алешковски, в който главният герой се ражда със способността да говори почти всички езици на земята. И, когато пораства стига до осъзнаването, че всички езици, тоест всички думи, имат общ корен, някакъв пра-език, който е нашата единствена памет за земята от самото начало на времето, но тази памет е недосегаема за нас. Чрез думите ние се опитваме да стигнем отново и отново до нея, да издълбаем истината за собственото си съществуване, но езикът не не допуска там.

Героят на Алешковски е убеден, че съществуването на пра-езика, съществуването на езиците изобщо е най-убедителното доказателство, че Бог има, защото късчетата истина могат да достигнат до нас единствено под формата на откровение, но не и на логическо знание.

Всеки роман рано или късно трябва да стигне до проблема за думите и да си даде сметка, че тези думи са като изстреляни куршуми в нощта, за да се опитаме да продължим напред, въпреки насрещния вятър и дивата нощ.

Заради това навремето се удивих от четенето. Още като дете бях смазан от очарование, защото видях светлината, която думите могат да дадат на една човешка душа. И това не е нещо, което казвам с патос, това е факт.

Днес си позволяваме да подценяваме литературата. Тя ни изглежда смешна, защото литературата удря по някаква тъмна и страшна стена, която изглежда толкова далече и така абсурдна, че всички, които тропат по нея приличат на клоуни. Това обаче е стена с която ни предстои да се срещнем в бъдещето, защото думите се намират в бъдещето и упорито ни теглят към него от нашето досадно минало.

Заради това трябва да уважаваме думите. Поне да ги уважаваме.

Британският историк и философ Тони Джуд го е казал най-добре. Мисля си, че Сомоса би се подписал под един негов извод (Джуд написа тази мисъл, малко преди да почине в средата на тази година и вероятно заради това тя е леко тъжна и меланхолична):

„Богатството от думи, сред които израснах, бе само по себе си едно обществено пространство – а днес добре запазените обществени пространства ни липсват толкова много. Ако оставим думите да се рушат, с какво ще ги заместим? Те са всичко, с което разполагаме.”

Аз също израснах сред много думи. Сред много книги. И съм толкова благодарен за това.