Sunday, October 17, 2010

„Конгрес 47” - една кинодрама с предизвестен край


(Магическият реализъм на БСП и други партийни демони)



„Хроника на една предизвестена смърт” е най-смразяващият роман на Маркес. Необичайно стегнат откъм словесни излишества, той е като една ледена висулка, която се впива в съзнанието ти. Това е книга за историята на едно престъпление. Всички знаят, че то ще се случи, всички са наясно, че е неизбежно, но никой не прави нищо да го предотврати. Дори извършителят на злосторното деяние сякаш прави всичко възможно по силите си да избяга от съдбата на престъпник, да отложи във времето неотменимото си убийство, но в крайна сметка става онова, което всички очакват и знаят, че ще стане.

Романът вдъхва леден ужас, защото показва заложеният в обществото инстинкт не към самосъхранение, а към ритуалите, направо към ритуалните престъпления. И никой не проявява благородството поне за миг, за да се опита да спре, отложи или прекрати започнатият цикъл на отмъщение, който завършва с пролята кръв.


Сюжетът на тази зловеща книга всички можехме да видим на живо на последното (поредното) заседание на 47-ия конгрес на БСП. Социалистическата партия е изпаднала в своя особена форма на магически реализъм и вече не се води от разбираеми знаци, а единственият пътеводител в обърканата логика на ръководството са няколко клишета, буен антправителствен патос, палави нападки срещу Бойко Борисов и мачистко перчене, че единството е свършило своята работа и БСП е съвсем наред.

Събралите се в залата хора с траурни физиономии, черни костюми стояха пред една сцена, аранжирана като погребален декор и всички знаеха, че участват в спектакъл. В провеждането на нещо, което до такава степен приличаше на театър, че никой не си направи дори труда да се ентусиазира. Всички знаят, че престъплението предстои, но никой не си мърда дори пръстта да го предоврати.


Пред делегатите излезе Сергей Станишев и им поднесе час и половина синтезирана скука. Още в самото начало лидерът, който остана и за който твърдят, че е безалтернативен, избяга в удобната за него територия – яко оплюване на ГЕРБ. В продължение на 15 или 20 страници Станишев ни описва един апокалиптичен свят – приближаващата полицейска диктатура, смазващо лошите резултати във финансовата политика и икономика, пиар-цирковете на премиера, смъртоносният колапс на здравеопазването. Станишев прилича на разказвач от филм на ужасите, на скелета, който разказва истории от тв-филма „Разкази от криптата”, онзи със зловещата усмивка, която винаги намеква: „а какво още има да чуете!”.

Защото сме социалисти.......


Всички в залата бяха наясно, че този конгрес е просто поредната стъпка към големия крах следващата година, когато вече и нищо може да не е останало. Това обаче не попречи на Станишев да заобиколи всички големи теми по които трябваше да говори.

Докато демонично ни описваше злодеянията на ГЕРБ, лидерът на БСП пропусна да ни обясни с каква политика ще се явим на следващите местни избори. Опиянен в сатанизацията на Бойко Борисов, Станишев остави съвсем встрани отговора на въпроса: „а защо доверието в БСП е замръзнало като усмивката на манекенка, която си е сложила ботокс”. Докато се занимаваше за пореден път дълго и скучно да обяснява за величественото наследство на тройната коалиция, съвсем не пожела да ни сподели как така изведнъж започна да променя критериите за левите кандидати. Изведнъж се оказа, че БСП трябва да търси и да лови в политическото блато кандидати, които на първо място са „избираеми”. Разбира се, никоя партия не може да си позволи да заложи на някакви екзотични камикадзета, но не ни изясни как така тези политически нововъведения са се появили на хоризонта.

Другарят Станишев пропусна да анализира и цялостното състояние на партията, неясно пробяга по темата „възможност за нов проект в левицата” като се опита да мотивира редиците с фразата, че „БСП не може да е електорален резервоар” и пак зацикли в собствения си реванш срещу вселената.

Защото сме социалисти?


В книгата си „Защото сме социалисти” навремето Станишев дебело подчертаваше, че левицата е толерантната величина в политическото пространство. Дори с игрива ирония допълваше, че ако един ден кацнат извънземни е задължително на власт да бъдат социалистите, защото те са отворените към различния свят хора.

Атмосферата в зала 1 на НДК стряскащо се разминаваше с левичарския патос на литературните продукти на лидера. Защото в ролята на лошото ченге на конгреса влезе мастития бизнесмен Георги Гергов.

В петминутна реч той изцеди целия запас от думи в себе си, но успя да размаха юмрук на вътрешната опозиция. Тази гадна опозиция бе обвинена, че си прави пиар на гърба на партията, че година и половина е шумяла и разсейвала мисловните процеси в лявото пространство.

После Гергов (това си беше заявка за бъдещо лидерство, хей) сподели, че само можещите хора са в състояние да победят ГЕРБ, а кой друг е по-можещ от бизнесмените в България. Олигархът (той твърдеше, че не е) нахока и партийните структури по страната. И понеже тази работа трябваше все пак да я свърши лидера, това съвсем затвърди заявката, че зад гърба на Станишев вече надничат лидерски амбиции, които той не е в състояние да контролира или пък да насочва.

Самият Станишев също изсъска на критикарите, които отписвали БСП, но не можа да надмине ядовитите филипики на пловдивския областен лидер.

Ако предположим, че извънземни все пак бяха кацнали в НДК, мисля, че нямаше да има никакъв шанс да се спогодят точно с този вариант на БСП в състояние на магически реализъм.

Защото сме социалисти??


Тревожното дойде от това, че на конгреса думите вече нищо не означаваха. Дежурните хора излизаха да направят дежурните обръщения, един и същ словесен талашит, с малки проблясъци, които обаче правеха картината още по-депресивна.

БСП се нуждаеше от болезнен разговор за собствените си проблеми, а получи поредната порция журналистически анализи за зловещите сили извън зала 1.

Усещането за филм на ужасите беше толкова поразително, че сравнението се набиваше от само себе си. Сюжетът на филмите на ужасите обикновено може да бъде разказан като малка група от хора, която се намира на неприветливо и сумрачно място и е изправена пред неописуема мистична заплаха. „Който го е страх от Бойко да не ходи в гората”, каза Станишев в речта си и трансформира министър-председателят в някаква неконтролируема зла сила. Това беше израз на страх.

Пролича си.


На фона на езиковия терор на скуката беше съвсем естествено Станишев да преоткрие поезията в своя защита. Този път жертва се оказа великолепният Дамян Дамянов, чийто поетичен дух бе призован да брани остатъците от разбитото лидерство:


Когато си на дъното на пъкъла

Когато си най тъжен и злочест

От парещите въглени на мъката

Си направи сам стълба и излез


Поезията е коварно изкуство, което ври в душата. И ако приемем рецептата на поета, която Станишев ни предписва, трябва да попитаме обаче – а как се оказахме в дъното на пъкъла? Кой ни запокити в адската бездна? Защо да вярваме, че този, който ни набута в геената огнена е искрено загрижен за нас?


Когато поезията му се видя недостатъчна, Станишев потегли към земята на притчите. И сега сериозно. Притчата е тотално отрицание на политиката. Тя е въплащение на парадоксалното мислене, на трансцеденталното възприемане на света, а проклетата политика изисква засилено чувство за реализъм и минимална асоциативност.

В мига в който тръгнеш към притчата, ти вече си отрекъл и себе си като лидер и се позиционираш в ролята на гуру.

От лидера се искат обяснения, гуруто дава заповеди. Лидерът трябва да е логичен, гуруто може да си позволи да прави каквото си иска. Лидерът се отчита пред всички, гуруто си говори с облаците. В този смисъл БСП на последното заседание на конгреса не е станала лидерска партия. Тя много повече заприлича на секта с гуру.

Защото сме социалисти??!


Не са виновни хората, разбира се. Бягайки от вината си ръководството на БСП взима всички със себе си към политическата психиатрия към която са се запътили. С неумението си да се промени партията отвори драматичен вакуум в левицата. А хищниците наоколо дебнат, те няма да пропуснат да се възползват от този шанс и да се настанят на оголеното поле.

И престъплението вече е извършено. На следващите избори – всички го знаем – БСП ще катастрофира отново. Мога да си поиграя с идеята отсега да ви напиша оправданията, но това е себенараняващо упражнение.

За финал на конгреса на скуката и мълчанието, всички подписахме литературната присъда на БСП. Ужасното е, че това няма да е бърза смърт, а промяната отново се отложи за бъдещето.


Не бих се учудил, ако на следващият конгрес вече се прибегне и до цитати от фолк-песни. Напрежението на ситуацията го изисква.


Куцото магаре, олеле

Куцото магаре, олеле

С четири краченца, олеле

И едно резервно – малеле...


В крайна сметка важното е да се рецитира поезия, за да не си говорим истината. Може би тогава Гергов ще стане лидер на партията, а Сергей Станишев пак ще се оправдава с антициклоните за поредната вълна от загуби.

Защото сме социалисти???


Този конгрес няма да бъде запомнен с абсолютно нищо. Може би един ден политическите психолози ще го анализират. Ще се чудят на литературният му привкус и полъхът на самоубийство, който се носеше във въздуха. Конгресът на мълчанието и театъра. А БСП не заслужава това.

Социалистите заслужават партия, която може да победи. Защото само левицата е в състояние да бъде алтернатива на полуделия капиталистически свят. Само левицата може да бъде реален фактор за подобряване на живота на хората и за укротяване на пазарните фундаменталисти. Само лявата политика може да осигури справедливост и нормализация на климата. И заради това Станишев трябва да си ходи. Той вече не може да бъде лице на такава политика. Той вече не може нищо.

БСП не му е лична собственост, въпреки, че още малко и ще поиска нотариален акт за нея. Ще си плати с пет-шест притчи. Майстор им е.


Истинските социалисти не би трябвало лесно да приемат голямата литературна подмяна, която им сервираха за пореден път. БСП е нашата партия и нека да не я подаряваме лесно на хора, които очевидно искат да правят само глупости.

Не мисля, че Дамян Дамянов би приел Станишев да цитира негови стихотворения. Дамян Дамянов остана истински социалист до края на живота си и не можа да приеме бруталността на новия вид на България. Лидерът, а и тези край него, може би трябваше да изчетат повече стихове от този невероятен поет. В неговите думи обикновено има изгаряща истина и огромно желание за яснота, любов, добрина и промяна.

Защото сме социалисти.

Ама истински....


И от милувни нокти прокървял,

и от целувки юдини изхапан,

вървя днес, оживял от смърт. Коя

по ред е, ги обърках. Нямат чет те.

От "пляс" и "мляс" съм спрял да се боя.

По раните другарите броя,

по белези от устни - враговете.


(Дамян Дамянов, „Парадокс”)

1 comment:

Лилия said...

Благодаря за мнението за мен.Това е истината .Когато се приема така ми е ясно колко е било истинско всичко.Предпочитам да си кажа,а не да крия и да се разбере в послeдствие.Тогава е много лошо.