Есените на Изтока

(полумузикална фантазия)

Западният свят си е изградил непоклатим култ към лятото.

Целият емоционален живот на западняка се върти около очакването на лятното слънце, бялата пяна на морските вълни, когато в тях нахлуят курортистите, искрящият пясък и небето, пълно с игриви облаци.

Лятото събужда западният свят и го запраща в състояние на щастие. Западняците живеят от лято до лято, защото то прогонва тъгата в тъмните ъгли на живота, там, където не я виждаш и си склонен да я забравиш.

На Изток обаче хората повече ценят есента.

Когато закапят листата от дърветата и дъждовете дойдат с непозната упоритост, тогава сякаш настава истинският сезон на земята.

Облаците изсивяват като поглед пред плач, небето заприличва на мъгла, която не иска да си тръгва, моретата стават черни и бездънни, а шумът им заплашителен - тогава Изтокът се събужда за своя живот.

Животът прилича на сън много по-често, отколкото сме склонни да признаем.

Единият сън е пълен със слънце, а другият с дъждове.

В единият сън светлината е като прожектор, в другия като пламък от морски фар.

В единият сън бреговете са пълни с много хора, а в другия брегът е пуст, освен един-единствен човек, който гледа с неопределена меланхолия хоризонта.

Хората трябва да знаят как да живеят в щастие.

Хората трябва да знаят как се живее в тъга.

Есента на изтока е сезон пълен с неочакваност.

Душата на източния човек се чувства жива само, когато в нея вали дъжд. Това е поглед пълен с тъжно знание за неочаквана скръб или за наслоена с векове меланхолия.

Наскоро се потопих в една велика турска песен – „Истанбулска есен”:

Когато задухат сезонните ветрове
тогава се сещам; детските ми сънища
дяволските ми хвърчила…
Целува ме по бузите майка
в хубав сън са любимите ми, като че ли
все още когато са живи…

Когато в София нахлуе есента – всички захвърлят маските. Дърветата яростно оголяват, сивотата се промъква в цветния град, ветровете атакуват като армия прозорците, а дъждът се промъква като нинджа в живота ни.

Животът наистина заприличва на сън.

Или поне за малко...

Привечер ако намали дъждът
Къз куле и островите
Ах, да си тука, още е хубава
в Истанбул есента…

Аз също понякога си мечтая за есента в Истанбул. Знам, че там есента е хубава. Чел съм Орхан Памук. Столицата на меланхолията. Империята на тъгата. И какво от това?

Душата потопена в есенен дъжд си търси нова родина. И я открива – новата родина е навсякъде.

А песента продължава и вече пее за есенни чувства:

Не винаги е лесно без да обичаш да се любиш
да опознаеш едно тяло, полека да го научиш
да свикваш и да загубиш….
Истанбул днес е изморен, тъжен и остарял
Малко качил килограми
Отново плакал, спиралата му изтекла...

Западът си мисли, че се е открил. Изтокът знае, че никога няма да се намери.

Западът вижда Луната и иска да я покори. Изтокът вижда в луната кротката зеница на неразгадаемо божество, което гледа право в сърцето му.

Западът живее с усещането за младост. Изтокът иска да се наслаждава на тихото спокойствие на мъдростта, която идва с остаряването.

Западът иска бъдеще. Изтокът живее в митологично настояще.

Някъде мразят есента, другаде се отнасят с подозрение към лятото.

Все пак е хубаво да си жив. Особено на изток. Когато дишаш в кроткия есенен дъжд и с уникалното усещане за вечен живот. В градовете пълни със спомени и сънища.

В градовете, които до един приличат на морски бряг, а морето са всички звезди, блещукащи мистериозно над нас и светлината им играе нощем по прозорците.

А когато звездите започнат да капят е твърде хубаво, за да мислиш изобщо.

Тогава кротко гледаме в небето. Гледаме в морето, което приижда. С вълните, с дъждовете, със сезонните ветрове. И ни изпълва с величествен живот...

Да, прекалявам с музиката знам.

Ама, много ви моля, оставете ме поне един път

да изживея поне един ден

поне една вечер

поне един час

като меланхолична

поезия