Осама Бин Ладен по въпросите на брака

Осама Бин Ладен - човекът, който стои в основата на терористичния акт срещу Световния търговски център, наричан още "ужаса на Буш", най-голямата вероятно арабска телевизионна звезда (tv celebrity, както биха се изразили янките), вдъхновен месия на разрушението, освен по въпросите за Аллах и живота на мюсюлманина, съобразно Корана се е изказвал и по въпросите на брака. Ето един цитат от Бин Ладен, който показва специфичният му интерес в темата:

"Един брак е като ходенето пеш - стабилно, но бавно. Два брака са като карането на велосипед - бързо, но нестабилно. Три брака са като триколка - стабилно, но пак бавно. Четири - това е съвършенството. Така можеш да стигнеш навсякъде".

В арабският свят определено имат мащабен поглед върху матримоналните церемонии. Донякъде им завиждам. Не заради това, че имат четири жени, а защото могат да се оправят (и тук имам предвид чисто емоционално) с четири представителки на нежния пол.
Аз живея в България. Тук е трудно да се оправиш дори с една жена, а какво остава за четири....

А може би това е част от процесите, които трябва да приемем с разбиране и вселенска кротост. Мъжете трябва постепенно да схванат своето място в новия ред. Днес четох, че правителството ще стимулира мъжете да взимат платените си отпуски, за да отменят майките в гледането на бебета. Не знам къде е останал духът на балканските ми прадеди (сигурно се е изгубил и изпарил някъде из вените ми), но си мисля, че един ден, ако ми отправят такава оферта - ще съм готов да гледам всичките бебета на България. В крайна сметка в нашето кътче на Европа е време да заменим епохално остарелите си представи за света и да се настаним удобно в 21 век. За някои от мъжете това означава да гледат бебета, за други сигурно означава да се разделят с илюзиите, които 20 век мяташе със щедра ръка.

На нито един мъж в този свят не му е лесно. Дори, колкото и изненадващо да е това, на Осама Бин Ладен. По някое време в средата на 80-те години на миналия век пича успява да изпълни своята утопия за бракове и се заобикаля с четири жени. Две от тях май го напускат. Така е, афганистанските нощи може би са романтични за пушачите на опиум и за хората, които търсят Аллах, но на жените полупустините и планините, вероятно не им понасят чак толкова.

Пиша това донякъде и за собствено успокоение, с оглед на разбиранията до които достигнах днес. Дори човека на който не му мигна окото да прати камикадзета да разрушат Световния търговски център не е намерил начин да се оправи в модернизиращия се свят и в отношенията между мъжете и жените. Така че, шанс и за останалите вероятно има. Сега е времето да се действа и да се преоцени постигнатото дотук. Нали така правеха мъжете в миналото - хвърляха тежък, литературен поглед назад и мрачно казваха, че ще се променят. Промяната му е майката.

Абе, някой да има телефона на Памела Андерсън....

5 мои детски спомена

В един блог наскоро видях тема за детството през 80-те години и идеята ми допадна. Всъщност казано по сериозен начин - темата за детството е темата за паметта. Знам, че звучи прекалено сложно изразено така, но пък наскоро отново прочетох един невероятен роман, който навремето ме беше запалил да си спомня - късче по късче, моментите от своето детство - става въпрос за автобиографичния роман на Набоков "Други брегове".
Човек като Набоков започва да гради собствената си утопия за детството в емиграция. Детството му протича в една държава в която той до края на живота си не може да се върне и заради това романът му наистина придобива елегично звучене примесено с блянове и сънища.
Така по същата рецепта аз ще се опитам да се върна в моето детство, но ще разкажа само за 5 спомена, които имам.

1. Стара Загора

Не съм човек, който може много често да изпитва носталгия. Всъщност моето правило винаги е било, че подарявам носталгията на другите. Носталгията всъщност е един непрестанен хленч по миналото. А мен винаги ме е интересувало бъдещето.
Обаче все пак в мен има останало малко пространство за носталгия. Тъпото е, че изпитвам носталгия по един град в който наистина вече не мога да се върна, о, простете набоковската нотка. Става въпрос за Стара Загора от моето детство. Струваше ми се, че Стара Загора е най-големият град на света. Толкова голям и обемен, че не спирах да тормозя майка ми с въпроса "А на какъв език говорят в София?". Стара Загора беше толкова огромен град за мен, че ми се струваше невъзможно в София да се говори на езика на който се говори в града на липите, на правите улици, в града на Гео Милев и на всички останали поети.
Стара Загора и тогава, а и сега, е град в който трябва да се върви пеш. Този град не бива да се възприема докато си седнал. В него има математическа логика, но и очарованието, което излъчва един уютен дом. Има, тук май по-скоро е имаше - паркове и фонтани, които бяха невероятно красиви. В градската градина растяха теменужки във всякакви цветове. Оттогава като видя теменужки се сещам за Стара Загора.
Днес Стара Загора е различен град. Не ме разбирайте погрешно, той продължава да е хубав и уютен. Просто вече не е градът в който съм роден и израснах. Сега когато съм там, в някоя останала както преди сграда, или по някаква странна игра на въображението за миг виждам онзи, другият град, който толкова ми липсва. Обаче после всичко си е по новому. Ето откъде идва съвсем мъничкото парченце носталгия в мен. То не ме определя (надявам се), но го има.

2. Сладоледът

Днес си направих труда да вляза в една "Била" и изброих около 25 вида сладолед. При това убеден съм, че съм пропуснал много. Вече мога да гледам сладолед безстрастно и да го подминавам без да го забелязвам.
В детството ми съвсем не беше така. Първо, че не си спомням случаи през зимата да е имало сладолед, който да се продава по улиците, така че цяла зима изкарвах в жадуване по лятото и възможността да си купуваш сладолед. Имаше и около 4 вида сладолед - бял, жълт, виолетка и шоколадов. Продаваха го улични продавачи облечени в бели работни облекла, а пазеха сладоледът в съдове, които кой знае защо съм запомнил, че наричаха гюмове. Имаха специални лопатки с които натъпкваха сладоледа във фунийката. Можех с часове да гледам как сладоледаджията оформя фунийката и това не ми омръзваше. В ония години като ме попитаха какъв искам да стана, винаги отговарях нещо от типа: "милиционер", "космонавт". Сега си мисля, че още тогава съм лъжел добре, защото истинският отговор, онзи неподправеният и пълен с детско възхищение и страст беше, че искам да стана сладоледаджия. Джани Родари имаше едно стихотворение "Продавач на надежда" в което най-хубавият куплет естествено е:

Ако можех да имам едно
магазинче със две полички,
бих продавал...познайте какво? -
Надежда! Надежда за всички.

Всеки път като го чуя си представям един сладоледаджия като онези в миналото с количките на които имаше два гюма и само два вида сладолед. Не мога да се отърва от усещането, че то това е продаването на надежда - да правиш хората щастливи. А мен лично нищо не ме правеше по-щастлив от фунийка сладолед. След нея ми се струваше, че лятото никога няма да свърши и, че светът е вълшебно място щом можеш да си купиш сладолед. Днес понякога ме е яд, че не съхраних това чувство в себе си.


3. Безвремието

Сега след толкова години вече мога да си дам сметка, че детството ми мина в безвремие. Има универсално време, име време историческо, един ден сигурно ще изчисляват всичко в квантово време, но моето детство протече в свят в който наистина време отсъстваше от пейзажа. Сега, а това вероятно е проблем на собствената ми памет, като се замисля за дните на детството виждам, че те не са белязани от никаква значима промяна, чак докато не навърших дванайсет години и не ни сполетя десети ноември.
Иначе в онзи другия период, където времето не играеше, аз помня едни и същи паркове, едни и същи фонтани, едни и същи улици по които само от време на време минаваше кола, а иначе по улиците се търкаляха кестени и липов цвят. Точно заради безвремието, днес не мога да си спомня дати, а само някакви образи. Например роботизирания дядо Мраз в универсалния магазин в Стара Загора. По негово изваждене знаех, че е настъпила някаква промяна във това, което наричаме време. Иначе всичко беше спокойно и нереално. Заради това смятам, че детството ми беше хубаво. Обаче заради безвремието аз просто не успях да порасна. Това не е толкова лошо. Просто не можете да разчитате на мен да ви обяснявам корпоративни теории и да участвам в разговори за пари и интриги. Винаги ще предпочета да говоря за улиците на Стара Загора и за безвремието на детството.


4. Торбалан

Не знам колко хора са чували за Торбалан. Това е митично и лошо същество. Торбалан беше въведен в моя свят като възпитателен елемент на баба ми. Тя казваше така: "Ако не си послушен ще дойде Торбалан и ще те вземе". В началото наистина се връзвах. Има нещо зловещо в думата торба. Съсед на баба ми беше един доста сбръчкан старец, който винаги гледаше лошо. Аз си представях Торбалан точно така - зловещ старец с голяма торба в която вкарва децата и те изчезват някъде в тази ужасяваща реалност. Интересна подробност - баба ми казваше, че Торбалан живее в гардероба.
По-късно установих, че идеята за Торбалан е универсална в много култури и не е продукт единствено на въображението на баба ми (а тя е бивша учителка и наистина има въображение) и нейните предци. В англосаксонската култура има нещо наречено "boogeyman". Странно същество, което живее в килерите на техните къщи и също е заплаха за децата. От една статия в Уикепедията с ужас видях, че този мит се прехвърля от култура в култура съвсем безпролемно и се инкорпорира толкова добре във вярванията и мистичните светове на десетки народи.
След като съм бил заплашван с Торбалан, значи принадлежа към древната традиция на децата, които с ужас са гледали гардероба в някоя по-мрачна вечер и им се е струвало, че вратите зловещо помръдват и то по твърде демоничен начин. Още тогава не знам защо бях си въобразил, че, ако подгъна одеалото добре под себе си каквото й да се крие в мрака, никога няма да успее да се докопа до мен. Забелязвам, че и до днес този навик ми е останал. Значи все още някаква частичка от мен се опитва да се предпази от Торбалан, Бугимен или както и там да му е името. Спомените са коварно нещо - връщат ни и към миговете на такива митологични битки, не само към приятните неща.

5. Първата еротична снимка, която видях

Когато за първи път видях гола жена на снимка усетих, че присъствам на събитие с максимална важност за крехкото ми съзнание. Това беше картичка на която жена с поличка от палмови листа позираше еротично на някакъм плаж и сластно гледаше към камерата, тоест към мен - потребителят на нейната голота. Бяха други времена. Голотата не беше така достъпна, а по-скоро твърде сакрализирана. Заради това снимката, която видях запомних за дълго. После понякога сънувах тази жена, чието име вероятно няма да знам никога. Днес, ако видя такава снимка сигурно дори няма да й обърна внимание. Това, което преди ни беше забранено сега е лесно постижимо и вероятно вече няма да се родят български поколения, които да израстват със случайни еротични картички, които да посрещат като знамение свише.

Защо "Интернационалът" е велика песен?

"Интернационалът" е песен, която е химн на всяка лява партия по земята, а нейните думи са изключително вълнуващи. Автор на текста е забележителният французин Южен Потие. Това, което масово не се знае обаче е, че той е един от най-изявените френски анархисти (автор на безсмъртно стихотворение, което завършва с фразата "изхвърлят костите на баща ми от земята, за да копаят писоар за буржоата"). Дълго време бях слушал единствено първия куплет на песента, но в мига в който видях целия текст, успях да разбера, че в него наистина е въплатен това, което прави левицата безсмъртна - стремежът към промяна и идеята, че справедливостта може да бъде настанена като норма дори в несъвършен свят като този.


Първите три куплета вероятно ги знаем всички:

На крак, о парии презрени,
на крак, о роби на труда!
Подтиснати и унизени,
ставайте срещу врага!

Нека без милост, без пощада,
да сринем старий, гнилий строй!
Светът на нас днес се надя,
напред в решителния бой!

Бой последен е този,
дружно вси да вървим,
с Интернационала
света да обновим!


Понеже винаги намирам начин да вярвам в някакви утопии (противното означава просто да не съм аз), много ме кефи фразата "бой последен". Това е ултимативното усещане, че светът може да бъде обновен и то по начин, който няма да допусне отново несправедливост, жестокост, бедност и отчаяние.

Следващите редове на "Интернационалът" обаче са малко известни. Потие казва откъде произтича злото в света:


От нийде няма избавление,
от бог, ни цар, ни господар,
във нас е нашето спасение,
в борбата, водена със жар!

Крадецът плячката не връща,
ни властелинът свойта власт,
но ний сме армия могъща,
кой би се мерил днес със нас?


Ний сме армия голяма,
на трудовий, работен свят.
С Интернационала
ще се освободим!


Тук вече си проличава анархистът. Всяка власт е източник на зло - бог (властта небесна), цар (властта държавна), господар (властта на парите). Срещу това изначално зло, което е разкапало обществото, Потие изправя армията на хората, които искат промяна. Нека да не се лъжем - десницата винаги е бясна и истерична, защото знае, че хората, които искат радикална промяна никога няма да изчезнат.

Защо хората на промяната винаги ще ги има? Отговорът е в следващите редове:


Държавата ни угнетява -
законите са против нас,
богати днес управляват,
беднякът няма равен глас.

Но стига толкова търпение,
ний старий свят ще разрушим.
Във нас е нашето спасение,
с борба ще се освободим!

Но ако ли обезумели
войска изпратят срещу нас,
най-първо стари генерали
да чакат смъртния си час!

Бой последен е този,
дружно вси да вървим!
С Интернационала
света ще победим!


Текстът става велик точно в тази си част. Потие описва несправедливостта в света, но не се жалва. Той е активист. Той знае, че "във нас е нашето спасение". Текстът на "Интернационалът" ме кефи, защото е неподправено оптимистичен. Той носи енергия и вяра, от която по някакъв начин 21 век ни лиши. Днес сме свикнали да бъдем скептични, да се отнасяме с постмодерна ирония към патоса на действието, да бъдем някакви висши надувки и да преследваме илюзорните цели на това, което преди се казваше капитализъм, а днес наричат с ефирния термин "пазарна икономика".

Потие е достигнал и до епохалността на друго разбиране, което се усеща в заглавието - "Интернационал". Битката за промяна не може и няма как да бъде битка на една нация - тя е битка на всички, които са стъпкани и мачкани. И заради това тази песен оцеля през времето и до днес се пее в най-различни части на света. Нейните думи винаги ще бъдат начина по който хората да изразяват недоволство и надежда. Както и вяра в едно бъдеще, което ще бъде добро, само, когато всички хора заедно се изправят срещу нечовешката и подтисническа власт.

На Първи май, освен празникът на левия печат и БСП, на митинг излязоха и софийските анархисти. Особено ми хареса техният лозунг "122 години съпротива". Анархистите за пореден път се издигнаха в очите ми като отказаха да позволят на полуфашистите на Боян Расате да се присъединят към техния митинг. 
Съпротивата не трябва да спира. 
Всъщност май това е искал да каже Потие. 
Нека всяка лява партия (пък била тя в опозиция или на власт) докато на конгресите си пуска "Интернационалът" да си спомня за целия текст на песента!

Възхвала на Памела Андерсън

Преди два дни чух разговор между журналистки, който общо-взето беше следния:
- Тази пък (говорещата визираше своя колежка от конкурентна медия) какво ми се прави на Памела Андерсън...

Нейните слушателки сбърчиха чела, все едно да приличаш на Памела Андерсън е най-голямото падение в този свят. После бяха разменени и други епитети, които не ще спомена тук, защото ще разваля всяка романтична представа за това какво представляват разговорите между жени. Всъщност професията ми е дотолкова феминизирана, че постоянно ставам свидетел на това как една жена е в състояние да говори срещу друга с речник на който дори и маркиз дьо Сад би завидял..

В света на съвременната градска интелектуалка Памела Андерсън е медийно чудовище, което убива смисъла от всички статии посветени на женската независимост в списание "Космополитън". Нещо повече, русата канадка е станала нещо като зловещ тотем и постоянно се дава за негативен пример все едно не говорим за дама, която така романтично може да тича по плажа, че да накара сърцата на сто тийнейджъра да затиктакат като бомби поставени от Ал-Кайда, ами за някакъв нов градски демон, който смуче интелектуална енергия от всемира.

Понеже дълбоко в себе си нося душата на анархокомунист, всяка несправедливост дълбоко ме дразни. Така и не можах да си обясня презрението, което някои хора изпитват към Памела Андерсън.

Днес вече трябва да осъзнаем едно - тази блондинка, чийто цици за десет години нараснаха три пъти, отдавна вече не символизира единствено себе си, а стана модел, който ни говори много за света, а защо не и за вселената. И това знание, ако го разчетем правилно, всъщност е позитивно.

Памела Андерсън днес, дори и остаряла и с три брака зад гърба си, отдавна не представлява единствено просто блондинка по която въздиша едно поколение от закалени и вдъхновени еротомани. Тя символизира нашият медиен свят в който едно обикновено канадско момиче след като премине през магията на телевизията, обетованата земя на "Плейбой" и алтернативната реалност на пластичната хирургия е в състояние да стане една от най-големите знаменитости, непреходен символ и причина за сексуалното пробуждане сигурно вече на три поколения.

Как можеш да мразиш такава жена?!

Аз нямам отговор на въпроса.

Памела Андерсън записа името си със златни букви в историята на сексуалните архетипи. Картината на това как точно тази блондинка тича по плажа на Малибу само по червен бански, с нещо наречено буй в ръката, промени западната цивилизация по положителен начин. В света в който Памела Андерсън е съществувала е много по-трудно да се обявиш за фанатичен консерватор и да настояваш жените да носят поли минимум до глезените. В този смисъл пък спасителката на плажа е олицетворение на окончателното освобождение на жената от травматичния поглед на проповедниците.

Ето защо смятам, че да кажеш на една жена, че се прави на Памела Андерсън не е обида, а комплимент.

В нашия свят ми прави впечатление и друго. Памела Андерсън често е обиждана по отношение на интелект, а изказващите се в тази посока обикновено са доста скептични по въпроса дали блондинката изобщо притежава такъв. Това съмнение според мен е невалидно, особено след като самата Андерсън никога не е заявявала претенциите да има знания на професор от Оксфорд. Според мен единственото което канадската дама някога се е опитвала да символизира е, че една медийна блондинка никога няма да спре да търси своето собствено щастие и то по начин по който точно тя го разбира, независимо от разрушителното внимание към нея и непрестанният блясък на папарашките фотоапарати.

Радвам се, че успях да напиша тези думи за Памела Андерсън. Убеден, че щяха да тежат повече, ако ги беше писала жена. Но във времена като тези когато природата окончателно отписва мъжете от своите планове (има много признаци за това) вероятно нашата роля е да стоим на пост и да хроникираме героините на света, който идва....

Георги Стоев или краят на българската литература

От 18 години насам слушам как българската литература била умряла, как хората вече не четели и цялата работа отивала към свършване. Тази диагноза е невярна (въпреки, че страшно върви сред бившия кръжец на Людмила Живкова, които с нея обясняват собствената си творческа немощ).
Всъщност хората искат да четат. Просто не ги интересуват екзистенциални драми, нито предълги потоци на съзнанието, които обясняват колко е безсмислен животът, колко е шибано положението и как интелектуалците не могат да забият дори малко по-грозничка мацка.
Оказа се, че българите искат да четат истории за преуспяване, политически интриги и фолкпевици обилно поръсени с екшън и секс - въобще романи за драматичната епоха, която класикът от Трир наричаше - "първоначално натрупване на капитала".
И така се появиха един или двама писатели, които дадоха на жадната публика това, от което тя имаше нужда - четиво тип "реалити повест" с участието на имена, за които всеки е чувал, и за техните афери (не се наемам да кажа коя от тях е истинска, коя измислена от авторите). Това бяха Христо Калчев, а после и неговият епигон Георги Стоев.
Двамата имаха съвсем различни интелектуални стратегии. Калчев беше литератор от соцтип, започнал като автор на романи за художници (и те са хубави, мамка му), който после трансфомира себе си в митоформиращ писател и обърна погледа си към нововъзникващите мутри. Направи го обаче като класически писател от епохата преди прехода - предпочете да пише с псевдоними, само загатваше за политическите връзки и така се стигна дотам, че единственият му роман с герои с истински имена се оказа опус на име "Ликвидирайте генерала". Писан в далечната 1998 г. този роман е литературна свирка на тогавашния вътрешен министър Богомил Бонев. От него съм чел единствено краят, който обаче е изпипан по холивудски маниер. Някъде в Бояна, в къщата си генерала и дамата на сърцето му Нона Йотова пият вечерни коктейли на своята тераса. Изведнъж в далечината се разнася гръм (всъщност той се дължи на барети, които окончателно обезвреждат килърите за генерала). Нона Йотова стреснато пита: "Какво беше това, скъпи?". Богомил Бонев само пуска мачовска усмивка и отговаря: "Фоейрверки, мила. Фоейрверки". И така книгата свършва. Заради този сантиментален подход всъщност Калчев успя да докара дните си докра, преди успешно да се самоубие с къркане.
След него се появи Георги Стоев. Той заложи на радикално различна стратегия. Стоев се представи успешно за ексмутра, ужасена от кошмарът на престъпническия живот и обилно започна да разказва истории, за които всеки българин тайно подозира, че са верни - как фолкпевиците са скъпоплатени проститутки, как политици и престъпници си пият заедно уискито, как животът на обикновената градска мутра е като кинопътешествие с дрога, див секс, пистолети и непрестанно напрежение. Може би заради това книгите му се купуват. Мутрата, която прописа е добър слоган.
Не се наемам да кажа кое в книгите на Стоев е измислица и кое е истина. Смятам, че повечето от тях са плод на въображението. Стоев обаче заложи на истинските имена и така даде на публиката си усещането на свръхреалити, за полет в бездната на мрачните дела. В неговит романи политици, мутри, престъпници, фолкпевици са с истинските си личности и не чак дотам. Стоев беше нещо като "Сигнално жълто" в литературата - с непохватния си, тромав, и общо-взето посредствен стил на писане, той се бе отдал на задача да сваля лустрото от всички, да показва това, което смяташе за техни истински лица и други такива санитарни дейности.
Всъщност Стоев стана жертва именно на това. Простреляха го в главата край хотел "Плиска". Слаб писател с интересен край. Нека да не звучи много цинично. Циничен е животът. Преди да стане ясно, че жертвата е именно Георги Стоев, агенциите пишеха, че простреляният прилича на клошар и садистично описваха локвичките кръв, които били останали по алеята. Точно тук ме обхвана усещането за нереалност, защото в един момент ми се стори, че описването звучи като част от пошла литература, такава на която Стоев беше майстор. С това сякаш изведнъж всичко написано от сферата на литературата преля в реалността. Обикновено българската литература загива, когато се сблъска с истинския свят. Стоев като писател няма този проблем. Обратното. Той писа за реалността и тя го застигна.
Истината е и друга. Още от първия си роман вероятно хората купуваха неговите книги, защото очакваха той да умре. Знам, че никой няма да си го признае, но хората обичат когато писател и литературен герой се слеят в едно и завършат живота си драматично и ефектно. Стоев успя да го постигне. Дори си мислех, че аз на негово място сам бих организирал собствената си смърт. Сега книгите му ще се четат едва ли не като новия Нострадамус. Издателите му пък ще изкарат луди кинти от тази зрелищна смърт. Ако бях ченге бих заподозрял и неговите издатели.
Стоев загина, но изпълни колективното несъзнавано в цялата българска литература - да умреш на улицата и вестниците да пишат за теб. Кръвта ти да остане в градинката зад хотел "Плиска", но тиражите ти да скочат пет пъти. Вчера стана и точно това - прадавачите на книги на "Славейков" разчистваха място, за да поставят по-напред книгите на българския автор Георги Стоев. Покойникът ще отнесе много завист за това...
Смърта на Стоев слага и символичен край на това, което наричаме българска литература. Без да постигне собствения си модернизъм, тя стигна до край в опита си за реализъм (свръхреализъм?!), а в края на този път вместо Нобелова награда, дават куршуми. Всички останали писатели трябва да се чувстват свободни оттук-нататък. Те вече нямат литература. А това си е различен вид свобода. Кой да знае, че една прописала мутра, един писателски шарлатанин, градско момче запленено от легенди и неомитове, ще отвори точно тази врата?

Епизод V: Отново вот на недоверие

В една от най-известните и най-смешните книги във френската литература "Упражнения по стил" авторът Реймон Кьоно показва завидни литературни дарби, като разказва една история по 99 начина. В същата ситуация обаче от няколко години насам се намира и българската опозиция, която се е самонарекла дясна. А дали е дясна, може би е тема на цяла книга. Това, което при Кьоно обаче е талант и вдъхновение, при нашата опозиция се превръща в скучни клишета, идеологически празни фрази и поредно завъртане на стари плочи. 99-те начина, по които е разказана обикновената история в книгата "Упражнения по стил", се четат без прекъсване, докато идеите на опозицията на тема вот на недоверие са се изпарили безнадеждно.

Митингът на опозицията през февруари се превърна във фарс

През февруари

обединеният фронт на опозиционните партии

парламентарни и извънпарламентарни, с болшевишки патос и революционен възторг внесе в парламента четвъртия поред вот на недоверие към кабинета на Сергей Станишев. Мотивите звучаха гръмко - заради корупцията в страната. За да подкрепят бойките си фрази с още шум, ГЕРБ, СДС, "Атака", ДСБ, БНС и малко независими депутати свикаха и митинг, за който предполагаха, че като цунамито в Индонезия ще отнесе правителството. Реалността се оказа повече от трагична. Това, което като проект звучеше вдъхновяващо, възторжено и бунтарски, се оказа тълпа от около 1000 души (само за протокола - повечето от тях фашизирани фенове на "Атака"), които дори не успяха поне един път да се сбият с полицаите. Не че трябва да не се уважават органите за реда, ама ако властта паднеше, поне можеха да си го пишат като бойна заслуга в дните на борба срещу тройната коалиция. После вотът отмина, а опозицията отново притихна в очакване.
Два месеца по-късно обединеният фронт отново се опитва да играе по същата струна и то с почти същите думи. Внесените вчера мотиви за вот на недоверие гласят следното: "за срастването на организираната престъпност с ръководството на МВР". Около това изречение се въртят и всички останали аргументи,

с неизменната доза популистка страст

целяща да удари в сърцата поне последните останали фенове на това, което десницата някога беше.
И тук може би си струва да кажем сериозно няколко думи. Обикновено се твърди, че дебатът по вотовете на недоверие минава по следната схема - става опозиционен депутат и рязко критикува кабинета. В отговор някое от остриетата на управляващите иронично припомня гафовете на опозицията преди и така кръгът трагично се затваря. В това твърдение, нека признаем, има известно право, но такива очевидно са правилата на парламентарния живот. Темата за срастването на организираната престъпност с държавата обаче е прекалено сериозна, за да влиза в такъв порочен кръг. Точно тук опозицията, още отсега можем да го прогнозираме, ще стане жертва на своята тактика. Тази грешка е акумулирана от грешките, натрупани и по време на предишната парламeнтарна дискусия през февруари.
Фронтът на обединените опозиционни сили поддържа съмнителна и абсурдна теза, че източник на корупцията и въобще на симбиозата власт - престъпност е единствено и само настоящият кабинет. Хората обаче не са слепи. Всички отдавна се пържим в една държава, която винаги уж ще става нормална, а в следващия момент се случва нещо, което ни дава редица доказателства за обратното. В този смисъл - подготвяйки се за вота на недоверие, особено ако иска да намери път към бъдещето, опозицията трябваше да започне със своите грешки и с натрупаната лоша карма в диалога с мутрите. Защото тези партии, които днес се изживяват като първи критици на управлението, има какво да споделят като

опит в корупционните практики

Те трябва да отговорят на един много важен въпрос. Добре, приемаме, че тройната коалиция е абсолютното зло, че прави престъпления и пр. Но тройната коалиция управлява от 2005 г. Преди това имаше други правителства, едното от които и до днес се опитва да се кичи с името "свръхдемократично". Защо политическите гении от СДС и кристално чистите им представители в управлението не прекъсната връзката между власт и престъпност? Този въпрос все още не е получил отговор, а не го ли даде, опозицията няма ни най-малкото морално право да се изживява като обвинител по темата.
За себе си имам и друг аргумент. Всички факти, на които обвинението почива днес, все пак излязоха на бял свят, не бяха прикрити, нито замазани. Значи, някъде в този център на злото, разбирай тройната коалиция, има хора, които искат да се стигне докрай в разплитането на призрачната мрежа, оплела държавата. Въпреки че годините ми се трупат една след друга, паметта ми все още работи, а не мога да си спомня при друго правителство да се е стигало до такъв пробив в разбирането ни за тъмните механизми, които са се настанили и работят паралелно с държавните. Дебатът по един вот на недоверие би бил полезен, само ако извадим цялата истина на масата. А отсега е очевидно, че опозицията се настанява на амбразурите, но иска единствено да стреля напред - там, където й е удобно и политически изгодно, без да хвърли поглед назад, към бойното поле, осеяно със скелетите на нейните тайни и тъмни недоизказани далаверки.
Точно тук и точно заради посочените проблеми идеята за вота се обезсмисля радикално. Защото това няма да е

дискусия на катарзиса и очистването

а ще е мистична караница с апокалиптичен привкус. И пак ще видим протяжни шест или седем часа, в които няма да има нищо друго освен злобни лица и празни приказки.
Като написах това се сетих на кого толкова ми прилича поведението на опозиционните партии днес. Алюзията е малко странна и ако ви се стори такава, не забрaвяйте, че наскоро смениха времето и го отдайте на това. Опозиционните партии в момента приличат на бунтовниците от космическата сага "Междузвездни войни". Очевидно е, че се изживяват единствено и само като носители на доброто - белите джедаи срещу черните фигури на империята, тук пак разбирай тройната коалиция. И става безпощадно ясно, че този вот ще отлети в историята като лястовичка от китайско стихотворение - лека и почти нереална. Защото в дискусията за престъпността и държавата след толкова години

вече няма бели и черни

Подозирам, че всички са еднакво виновни. Едните, защото открито толерираха мутрите и забогатяваха с тях, а другите, защото се правеха, че това никога не се е случвало. С този извод не искам да правя песимистични заключения. Просто по въпроса за организираната престъпност днес трябва да търсим хората, които могат и които искат да направят нещо. Всичко останало ще са нелепи монолози. Колкото и да се напъвам, колкото и да се опитвам да бъда великодушен, по никакъв начин не виждам в обединения фронт на опозиционните сили хора, които ще могат да се справят с престъпността. Такава е тъжната истина. Но много се надявам, че правителството ще докаже, че може да се справи с проблема. Всъщност когато човек няма друга власт, му остава властта на надеждата.

Не бих я подценявал.

Аз видях ангели на "Позитано"

(кратко есе за баналното прозрение)

Валтер Бенямин през 30-те години на шумно отминалия 20-ти век пише едно велико есе. То се казва "Хашиш в Марсилия". В него Бенямин като учен изследва своето духовно пътешествие (или trip, както бихме се изразили ние) след като яко се напушва с хашиш в приморския град Марсилия. Марсилия - това е лазурно море денем, синьо като очите на Памела Андерсън в прословутата й порнокасета и малки бели къщички (поне през 30-те години на отминалия век) сред които, ако си напушен като нищо можеш да се изгубиш. Тогава в своят крайморски trip Бенямин изведнъж започва да проумява и да вижда света по различен начин. "Осъзнах, че водата е мокра", пише с възторг той. По-късно нарича този процес - банално прозрение. Осъзнаваш най-простите неща по истинския начин.
Велико е!
Повярвайте ми велико е....

Така преди няколко дни вашият скромен слуга бродеше из София и проклинаше съдбата, която му сервира гадостта да се занимава две седмици единствено и само с творенията на Сатаната - тоест със скандалите в МВР. Вашият репортер отдавна е осъзнал един прост факт от своето житие - той никога не трябва да допуска тъга или мрак до сърцето си, а търси (отново и отново, отново и отново) начини да се поддържа в състояние на непрестанно щастие. Ето защо заниманията с творенията сатанински не се отразяваха добре на духа му и на стремежа му в постигането на кротка нирвана насред дивия капитализъм. Така разказвачът на тази история неусетно се отзова на ул. "Позитано" (носеща името на Вито Позитано, жабарче с принос към българската история). В обикновен ден "Позитано" е символ на всичко онова, което може да отблъсне човек от София - напечени коли една до друга, прекалено много хора, постоянно трополене на трамваи и ниво на космически шум, което изнервя преминаващите и ги прехвърля в собствения им мрак.

Денят обаче очевидно беше различен. Най-малкото си струва да се отбележи за поколенията, които в 29 век ще четат нашите текстове в най-отдалечените дълбини на виртуалното си пространство. Вашият скромен слуга в един момент видя два ангела на "Позитано". Те излязоха от едно заведение, а пухкавите им крила блестяха под пролетното слънце. Двата ангела се смееха заразително и в първия момент пишещия тези редове си помисли, че най-накрая е успял в задачата си да си създаде собствена реалност - състояща се само от него, блондинки и ангели. После обаче вашият репортер впримчи и последните си остатъци от здрав разум и видя, че ангелите са истински. Вярно е, че всъщност това бяха две сервитьорки облечени като ангели (неизвестно по какъв повод, но беше вторник, а в англосаксонския свят, вторник е денят на древния бог Тор, еквивалент на Марс и Арес - значи може би напук на войната те са празнували мира).

И тогава, братя и сестри, аз подобно на Венямин стигнах до своето собствено банално прозрение. Осъзнах, че деянията на Сатаната, въпреки че ме дразнят, не могат да ме променят. Защото всеки ден човек празнува собственото си чудо. Видях ангели и се изпълних с прозрения. Повярвах си, така да се каже.
И разбрах, че от щастието ми има смисъл!

Най-култовото писмо до вестник "ДУМА"

Как един старец открива порното?

Преди време пуснах по-долния текст в един друг форум и за кратко това писмо обиколи цяла София. Видях, че и непознати за мен хора дори го коментират, разпространяват и тълкуват. 
Всъщност пуснатото тук писмо получих аз, старецът го бе адресирал лично до мен и след като прочетох текста, това ме възхити - веднага усетих, че държа бисер в ръцете си. Старецът бе избрал точно мен за публика на своята абсолютна социална невинност, което е супертрогващо. 
Не успях обаче да се преборя това писмо да излезе в ДУМА. Очевидно епохата все още не е в състояние да цени последните остатъци от времената в които мъжете се отнасяха към жените като към светици с ангелски крила.
Заради това днес с огромно удоволствие споделям тази уникална находка с всички. 
Четете, забавлявайте се и споделете какво мислите...

П О К А З Н О

Секс-телевизионно предаване по Б.Т.В.

Грозно, отвратително, безсрамно, дивашко!!!

Беше в събота срещу неделя, след полунощ. Неделя, 25 ноември т.г. Прибрах се късно, бях в завидно настроение. Сам бях, моите бяха на гости у снахата. Там пренощуваха. Включих телевизора, за да погледам нещо приятно по канал "Родина". Ядец! В любимия ми канал "Родина" течеше показна отвратителна секс програма. За първи път ми се случва да наблюдавам такова срамно предаване.

Гледах гола млада жена в унизителна поза. Друсаха Я двама тъпи мъжкаря. Двама! Единият, овладял горната част от тялото - бюста, лицето, косите... Другият се мяташе от пъпчето надолу, по бедрата до петите.

Двете изчадия друсаха жертвата си, както круша се друса в чужда овощна градина. Гледах като слисан сам на себе си думам - От това дърво плодородие нема да се получи! Мисля си и си думам - Телевизията дойдеда ни култивира с подобни предавания. Тя ни връща във времето на абуригените! За моето поколение сексуалният акт бе тайнство. Целувките - също. Публичните целувки напомнят на Юда Искариатски. Показните целувки и показният секс са порочни, срамни... Двама мъжкаря от юначния пол срещу... Никога не съм видял два петела върху една кокошка. Дори кокошката след като се раздели от петела с крилцетата си мигновенно прекрива бедрата...
Сърничката подскача, мами сръндака, води го към закътаното, далеч от чужди погледи. Дори Бруг Логан (в оригинала бе написано Волган) от сериала "Дързост и красота" примамва мъжете на Форестър по единично, а не групово.

Родната телевизия на 25 ноември в началните часове на нощта ни показва Перверсен, дивашки, Сексуален групов акт. По време на моята младост темата за свободната любов бе дискутирана по младежки събрания. По тази тема са спорили Владимир Ленин и Александра Колонтай. Паметна е позицията на Ленин в спора - Всеки извор не утолява жаждата на зажаднелия. Само водата от чистото изворче удовлетворява жадната душа. Водата от блататата е гадна, гнусна, защото вони... Спомних си за Ленин, за Александра - онова блатото за което Ленин разказва, видях го на екрана по БТВ, усетих блатния дъх, поставих чиста кърпичка пред носа, изключих телевизора.

На другия ден споделих всичко това с възрастната ми челяд. От тях научих, че имало телевизионен канал по който денонощно е излъчвана подобна програма в продължение на 24 часа. Телевизионна програма утвърдена от министерството на културата...
Боже мили - възкликнах, ако те има прибери го това министерство на нашата култура, срещни го там с нашите велики българки от 19 и 20 век като баба Илийца, баба Тонка Обретенова, баба Елена Вапцарова... нека дрогираното ни министерство на културата от кабинета на Република България там да чуят - Що е това сексуална култура, женска чест и моминско достойнство.

В наше време възрожденската жена беше култова жена. Жената през годините на Народна Република България бе стожер в семейството, ударничка в производството, строителка, героиня на труда. Мисля, че сдружените жени от наше време биха скочили като една срещу родната телевизия, срещу показната поквара, срещу показното друсане на нежния пол от обществото ни по време на прехода от Н.Р.Б. към цивилизования свят на 21 век.

Възмутен съм! Дали ще видя края на тази битова, духовна и всякаква разруха на Народна Република България на която отдадох младостта си, за нейното извисяване до нивото на авангардните нации по света.

С кипнала душа и болка на сърцето написах тези редове с надеждата, че някой ще ме чуе и ще се въведе рад в програмите на телевизията, особено в любимия ми телевизионен канал "Родина"

Дядо Борис Симеонов Гърнев, от дом "Илинден" в село Бойково, Пловдивско

25 ноември 2007 г.(на някои места съм запазил авторския правопис)

Кратко въведение в духовния ми свят

(Точно тук ще изплагиатствам една фраза - "Менията на автора могат да не съвпадат с гледната му точка. Всяка мисъл хрумнала ви при четенето на този текст е обект на авторско право и нейното нелицензирано обмисляне е строго забранено")

Ето малко от обърканите ми разбирания за това какво представлява света. Ако при тяхното възприемане почуствате гадене, световъртеж, червен вятър, лумбаго, гръдна жаба или желание да си купите пистолет, да ме откриете и да дадете отговор на част от поставените тук проблеми, искам да сте наясно, че мога да бягам доста бързо (въпреки, че отдавна трябваше да започна все пак лека диета), а и, ако стане нещо с мен силите на доброто ще ви намерят....

И така, добре дошли:

1. Има ли душа изобщо?

Човешкото тяло е необикновено ефективен механизъм, който все още не сме в състояние да разберем изцяло. Но почва да ни се изяснява. Истината обаче е, че в нито един медицински учебник думата душа не фигурира по никакъв начин. Въпросът ми е - а дали душа наистина има. Нима всъщност душата не е една красива измислица, за да можем по някакъв начин да си обясним сложните процеси край нас и най-вече нашето участие в тях? От няколко дни съм се замислил по въпроса. Вярно е вдъхновенията по темата ми идват най-вече след няколко бири, ама пък е готино когато си подпийнал вместо за банални неща, да размишляваш по големите въпроси на битието.

Истината е, че душата е недоказуема по никакъв начин. Навремето гениален писател като Андрей Платонов в книгата "Щастливата Москва" подробно се бе спрял върху проблема. В тази книга всъщност се появява образът на един лекар, който е обсебен от мисълта за смъртта и душата на човек. Така той започва да експериментира като тегли хората малко преди да умрат и след смъртта им. И установява, че в мига на смъртта тялото олеква с 32 грама или нещо подобно и стига до извода, че може би тези 32 грама са душата, която отлита да се рее в небето. Всъщност, който е чел Платонов, знае, че при него това е шега, защото това е част е вечните загадки на живота, чиято прелест се състои във факта, че не получават разрешение.

Реалността е следната. Възможно е душата да е наша халюцинация. Може би един ден ще се докаже, че душата е различна форма на живот на аминокиселините в тялото. Доказателства в тази посока мога да приведа и то несъбрани от хипноза. Всеки психиатър ще ви каже, че всъщност най-лечимите човешки болести са психиатричните, тоест тези, които имат най-общо с душата. Как се лекуват тези болести? С хапчета или казано по-друг начин - с химия. Когато се възстанови химичния баланс на тялото и психиката се нормализира. Значи може би това, което наричаме душа е просто химия.

Ако душата съществува, тя не може да бъде засечена по никакъв начин. Нямаме инструменти с които да я опишем, освен езика, но всеки философ ще ви каже, че езика е нещо крайно недостоверно като данни. А и езика е нещо субективно, твърде субективно, за да е достоверен свидетел за присъствието на душа в тялото.

2. Тънката струйка опиум на религиите

В края на 2007 г. в резултат на съвсем леко запиване, моя милост, другарят Руслан Йорданов (известен в глобалната мрежа с многозначителното прозвище Фукара) и другарят Цветан Фиков (същият известен и под много други прозвища, но пишещите тук го виждат по името fikov) проведохме дълъг разговор на тема: "Възникването на религиите". Разговорът беше несвързан, но роди интересни идеи, част от които ще се опитам да обобщя тук.

Нека да кажем така - религиите от първо поколение обожествяват околния свят. Бог става слънцето и вятъра и всичко останало. Първите хора нямат нужда от други богове, а от такива, които могат да видят и на които да се възхитят.

Религиите от второ поколение вкарват приказката в сферата на религиозното. Гръцките и римските религии са като приказки, скандинавските също. По това време човекът е обърнал внимание на самия себе си, започнал е да се съизмерва със света, задал си е въпроси, които си задаваме и днес и вече в религията му е необходим сюжет.

Религиите от трето поколение - обръщат поглед към самия човек, към неговите собствени морални стойности, към неразрешимата загадка какво прави на този свят човека и какъв е смисълът на неговото битие. Религията от трето поколение вече дава отговори, предписва норми и повелява определено поведение съизмеримо с космологичната й представа за добро и лошо.

Всяка една от тези религии обаче има качество, което може да бъде видяно едва при един по-общ поглед. Ритуалите на тези религии от първо, второ или трето поколение съвместяват по съвършен начин битието на отделния човек с окръжаващата го природа. И до днес част от антрополозите, които попадат на по-изостанали племена се изумяват от това как религиозните ритуали по прекрасен начин кореспондират с природните цикли.

Някъде през 80-те години на миналия век обаче тази схема полудя. Религията и животът на човек отдавна не са едно цяло, но сега част от религиите започнаха да мимикрират по формата на учения, които обаче нямат нищо общо с уникалността и неповторимостта на човешкото битие. Така в речника на хората се появиха понятия като карма, фън шуй, Шамбала, сансара, и т.н. Това учение върви изцяло срещу посоката на религиите от първо, второ и трето поколение по начина по който бяха описани тук.

Ленин беше нарекъл религията "Опиум за народите". Днес религията не е опиум, а по-скоро сънотворно хапче. Те ти го дават, а ти спираш да си задаваш най-важните въпроси. Това, което лично мен ме притеснява в религията-сънотворно хапче е парализата на мисленето, което тя причинява. Религията-хапче дава отговори. Истината е, че религията не трябва да дава отговори, защото иначе ще се самоунищожи.
Религията трябва да е вяра и ангели, които да те навестяват когато си тъжен и съкрушен.

3. Другата природа на смъртта

Човек никога не би си блъскал главата с измамните и коварни въпроси на битието, ако в света не съществуваще изумителното и ужасно събитие наречено смърт. Именно с оглед на това, че смърт има, ние разглеждаме проблемите на съществуването с трагична окраска и отчаяние, защото няма как да проумем грандиозният смисъл на това, което се случва. Ние дори нямаме език с който да опишем смъртта. Заради това всяко описание на живота след смъртта може да се окаже чисто и просто фантазия на езика, граматично упражнение в описание на несъществуващото, поредна форма на нищото...

Каква обаче може да бъде другата природа на смъртта? Няколко пъти съм си мислел, че смъртта може да е просто край. Умираш и нищо. Не знам защо хората толкова много се противят на идеята, че след смъртта нищо не следва. Всъщност това е най-логичният извод. Смъртта е край на всичко. Изгасяне на телевизора без повече предавания. Навремето в комунистическото време по некролозите се появяваше фразата "Спи спокойно своя вечен сън". Като дете понякога сънувах този сън от който не можеш да станеш и не знаех какво да си мисля. Смъртта може и да е сън, но без да се събуждаш. Не е задължително да има светлинни тунели, души-водачи, енергийни гурута, астрални семейства и други.

Всъщност светът щеше да е четири пъти по-добро място, ако се раждахме с разбирането, че смъртта е краят на всичко. Тогава щяхме да посветим повече от времето си в това да превърнем света в по-добро място. С идеята, че небето ще е завинаги наше, са извършени хиляди глупости.

4. Прераждане или възвръщане?

Аз не вярвам в прераждането. Не мога да си го представя като механизъм. Съществува и теория за възвръщането - тя е малко по-логична. Навремето тази теория бе формулирана от Ницше - теорията за вечното възвръщане. В какво се състои тя? Ницше изхожда от следното предположение - вселената е съставена от определен брой атоми. Техният брой обаче макар и непоносимо голям, все пак е краен. Това може да означава само едно - един ден вселената вероятно ще се повтори по абсолютно същия начин по който същи начин по който съществува и днес. Тогава вероятно аз пак ще пиша същите думи и т.н. Ето това наричам отчайваща и депресивна теория. Както казваше Милан Кундера тази теория означава, че войните отново ще се повторят, че отново грешките ще бъдат направени че отново Хитлер ще дойде на власт и така цялата смъртоносна спирала на нашият собствен хаос отново ще се самовъзпроизведе.
Възвръщането обаче е математически възможно, докато идеята за прераждането прилича на халюцинация. Моят личен железен довод срещу преражданията е следния - всеки, който си спомня предишен живот си спомня само хубави неща. Всички са били или принцове/принцеси, войни, шамани, магьосници, моряци и други. Как така един не се появи и да каже - в предишния си живот съм бил Джак Изкормвача или пък някой друг масов убиец, или някой да каже - ето аз бях Хитлер, съответно Сталин и т.н. Ако се прераждаха само душите на добрите хора, светът ни щеше да е по-готино място, така че очевидно е, че има нещо съмнително в кръговрата на преражданията.

5. Ами ако....!!!!!

В десетките описания на Отвъдния свят има много различия - едните го описват като рай, другите като светлина, като кръгове от нещо си. Тези описания са сходни само в една своя част - Отвъдното е нещо хубаво.
И тук се намесвам аз с гадното питане - ами ако не е така. Ами ако Отвъден свят има, ама той е нещо изначално гадно? Ами ако се окаже, че престоят ни на земята е кратка отпуска преди отново да ни емнат? В книгата си "Фарс или никога повече самота" Кърт Вонегът описва отвъдният свят като кокошарник. Една от умрелите чрез спиритичен сеанс казва: "Тук не правим нищо и сме нагъчкани като кокошки в кокошарник". Уффф! Тежко е като идея, ама ако един ден се окаже вярно, сигурно единственото удоволствие ще е да си припомняш ден по ден съществуването си на земята, кротките дни и бурните дни, ветровете, блондинките, книгите, плажовете, планините и всичко останало.

6. Сега вече малко истинска философия

Един от първите философски проблеми с които човек се е сблъсквал като с бетонна стена от самото начало на времето (независимо, че библейските изчисления дават само около 4 хил. години живот на земята преди новата ера) е проблемът за случайността на човешкото битие. Изразен с други думи този проблем може да бъде изказан така - Бог себе си ли е осъществил, създавайки Човека по свой образ и подобие, или пък Човекът е просто страничен продукт на Висшата сили и Първопричината. Проблемът е огромен и тъжен. Защото, ако Човек е просто страничен продукт, той е обречен да живее в един изначално трагичен свят в богонепостижимо битие. В такъв свят въпросът "Защо съм тук?" е невъзможен, защото нашият живот е нещо като стърготините в дървената статуя на Твореца.
Тогава се появяват мислители, чийто логичен завършек и Маркс (който просто сменя речника), които упорито твърдят, че човекът е в състояние да революционизира своя собствен живот и да постигне божественото битие. Аз смятам (и с това, ще приключа краткото въведение), че целта на човека е да постигне райско състояние в земното си битие. Най-великият български поет Гео Милев го е изразил по-добре от мен -

"с въжета и лостове
ще снемем блажения рай
долу
върху печалния
в кърви обляния
земен шар."

Ако това не е цел, здраве му кажи!

Котката на Шрьодингер и моя въпрос за съществуването на Бог

Физикът Ервин Шрьодингер е влязъл неумолимо в човешкото съзнание със своя експеримент, който днес носи името "Котката на Шрьодингер". Понеже този опит е основополагащ за разбирането на квантовата физика изобщо нека да го разкажем с няколко думи. В една затворена кутия се поставя котка. В кутията има уред, който съдържа отровен газ и радиоктивно ядро. Вероятността това ядро да се радпадне в рамките на един час са изчислени точно на 50 %. Ако ядрото се разпадне отровният газ излиза и котката ще умре. Квантовата механика излиза със следното решение на този парадокс - ако ядрото не се наблюдава, то в рамките на този час - котката е едновременно и жива, и мъртва, защото и двете състояния са еднакво възможни.

В съвременната квантова физика е съвършено ясно едно донякъде стряскащо правило - вселената зависи от наблюдателя. Някои от най-дребните частици в различни моменти са или вълна, или си остават частици. Това отваря едно голямо поле за физиците (които вероятно един ден ще наричаме новите революционери), които подобно на един Хокинг отвориха вратата към разбирането, че всъщност паралелните светове и вселени не само за нещо възможно, ами и най-вероятно ги има. Експериментът на Шрьодингер (замислен със съвсем други цели) доказва и това - в единия свят котката умира, в паралелният я оцелява и вероятно идеята, че тя е мъртва и жива едновременно вече не буди толкова недоумение.

Всъщност тези разсъждения прилагам не, за да изнясам лекции по материя, която самият аз не разбирам, а да формулирам един свой религиозен парадокс, така, както го виждам.

Наскоро гледах филма "В какво се превръщат мечтите" главната роля в който се изпълнява от Робин Уилямс. В този зашеметяващ филм героят на Робин Уилямс умира и отива в рая. Раят представлява нещо като реализирана негова лична утопия, подобна на картините, които съпругата му в живота рисува. Още тук ме сполетяха няколко въпроса - първо - какво може да се прави в рая. Самата идея, че райският живот е вечен е стъписваща и неописуема, защото сериозно може да травматизира нашите преходни мозъци. Раят във филма бе показан като безкрайно пространство в което всеки може да има собствена вселена и все пак (филмът все пак е правен от преходни хора) не бе обяснено какво може да се прави толкова време в един рай без най-накрая да полудееш от скука.
Подозирам, че това е нашият проблем като хора - не можем да обясним вечността, защото никой от нас не е вечен. И тук веднага ме влудява друга еретична мисъл - защо съдбата ни е такава - ние можем да формулираме големите въпроси, но никога, ама никога няма да стигнем до големите отговори, освен, ако не научим как да си спестяваме смъртта.
Във филма адът бе представен като място в което хората не разбират, че са умрели впримчени в егоистичната си илюзия, че са център на света и живеят в полуразрушените светове на собствените си кошмари. Главният герой Робин Уилямс трябва да отиде до ада, за да спаси жена си, която е извършила самоубийство след неговата смърт, за да й обясни простата истина за мястото на което са попаднали.

И сега обещаният ми въпрос, на който нека да отбележа нямам един-единствен отговор. Ако в една вселена в която има паралелни светове съществува Бог, той трябва да има очи за всички светове едновременно. Тоест Бог ще вижда всички възможни варианти на реалността. Питам аз тогава как тогава един Бог ще определя кой е за рая и кой е за ада? В очите му всеки един човек би живял в много светове едновременно (Тери Пратчет нарича тези светове "различни крачоли на времето"). Тоест всеки в очите на Господ е всичко - и светец, и убиец, и грешник, и добър човек, и алтруисти, и егоист, и монах, и масов убиец, и добродетелен, и ужасен, просто защото паралелните светове нямат край и във всеки един свят би трябвало да има различни версии на самите нас. Как става работата с отсъждането кой за къде е? Ако всички сме всичко във всеки един момент, то има ли място за някакво морално решение за нашата добродетел?

Може би това е причината квантовите физици да не говорят за Бог (изписвам го с главна буква, но не знам дали не трябва да сложа малка). Другият възможен отговор на парадокса са паралелните светове е, че, ако Господ има, той вероятно вече не иска (или пък не може) да се намеси в създадения от него свят, точно както химиците, които като смесят няколко вещества могат само смаяно да наблюдават какъв е ефекта от това, но не и да се намесят в резултата.
В този смисъл, ако Бог има, той вероятно прилича на човек с бяла престилка и очила, който вдъхновено гледа нашата вселена в своята колба и си казва, че този път е създал нещо по-различно...

И най-накрая - котката на Шрьодингер е едно щастливо създание, въпреки, че я дебне смърт. Тя е единственото същество в нашия свят, което стои като пионер на най-голямата, единствената досега непрекрачена граница и, ако Фуриите на Квантовата физика решат, тя може да се завърне оттам. Жалко е, че тази котка не знае да говори. Басирам се, че историите й щяха да са размазващи...

Моята съвсем сериозна теория за порното

(моралисти в този текст не се допускат)



Същинският модернизъм в изкуството си има точна година - 1915 г. Тогава руският художник Казимир Малевич шокира света с платното си наречено "Черният квадрат". Руският авангард винаги се е славел с буйното си незачитане на всяка нормативност, но картината на Малевич излиза дори вън от тази революция. Защото на платното на гениалния художник е нарисуван един голям черен квадрат и нищо друго. За изтънчените естети и паркетни културтрегери в Русия подобна картина е била като звучен шамар в лицето.
В какво се изразява модернизмът, самият той се нарича супрeматист, на Малевич? В своята картина художникът просто сменя гледната точка към цивилизацията. Вместо като зомби да рисува това, което е пред очите му, Малевич почва да търси първоначалната форма, тази която стои в основата на онова, което виждаме. И така се ражда Квадратът. Квадратът е нещо, което никога няма да открием в природата. Природата не се слави с геометрични пропорции. Квадратът като форма е творение човешко, което може да намерим във всеки продукт или постройка на цивилизацията. В този смисъл модернизмът/супрeматизмът на Малевич е търсенето на самата същност на света, на изчистените форми, на първичното начало, дало старт на това, което наричаме цивилизация...


След този доста необходим увод сега вече ще говоря за порното като жанр на жанровете, стоящ над всяка нормативност. Литературата, а и киното в своят замисъл всъщност пресъздават човешки драматизъм и разказват истории за пътя на хората един към друг. Навремето брилянтен ексцентрик като Анди Уорхол обаче смени този поглед. В 7 часов филм той засне единствено как един човек спи. Форма и съдържание преливат в една непробиваема (а и да си признаем негледаема) сплав. Порното разрешава този проблем отведнъж. Като жанр порнографията е безсюжетна, точно защото пресъздава едно вечно желание, което няма нужда понякога дори от думи. Порното е свръхмодернистичен жанр точно по начина по който картината на Малевич преобърна представите за света.
За какво говори порното? То пресъздава сюжета на сюжетите - няма нужда го описвам, в края на краищата опитваме се да градим сериозна, аналитична теория. Човешките тела, които извършват сюжета на порнографията по един или друг начин стоят в основата на цялата литература, на всичките снимани филми. Защото за какво говори например "Гордост и предразсъдъци" на Джейн Остин, ако не за двама души, които зад невероятните диалози, които водят рано или късно ще стигнат до действия, които са запазена територия на порното. В този смисъл порнографията е съвършеният жанр към който води цялата литература или всички филми. Ако трябва да се изразим по друг начин - литературата е началото, порното е завършека и заради това е жанрово неповторимо.

Описаната съвършеност съвсем не означава, че жанрът за който говорим няма проблеми. Проблеми всъщност колкото искаш. Напоследък се забелязва една пренеприятна тенденция порното допълнително да бъде модернизирано чрез накъсан монтаж, странно осветление, налудничава хореография, безумна режисьорска работа и тъпанарското желание порнофилмите да натоварят своя реципиент със смъртоносна доза черен екзистенциализъм описващ безмислието на битието. Всъщност всеки опит за допълнителна модернизация на жанра е обречен на фалит, защотото, както мъдро бе отбелязано в началото, порното е жанрът на жанровете и какво, по дяволите, да му модернизираш още.

Да не забравяме, че порнографията има и друга свръхзадача и тя я постига донякъде естествено. Жанрът трябва да резонира с дълбините на душата на своя зрител, да се промъкне през железните решетки на Аз-ове и СвръхАз-ове, да премине през лабиринтите на несъзнаваните психози и травматоидни копнежи, да се изкачи по ледените върхове на комплекси и мании, за да може казано по градски, да надърви крайния потребител. В този смисъл порното е фабрика за илюзии, която в нито един момент не трябва да си признава, че е фабрика за илюзии. Точно играта, желанието, похотта, възбудата, превръщат този жанр в еманация на постмодерното човешко съзнание, което според запознати се характеризира единствено с желанието си да чука, яде и да се забавлява/играе.

Порното е култура, която постоянно трябва да се подновява отново и отново, отново и отново, защото в противен случай ще загине. Тази култура не може да си позволи статичност, защото ще се разпадне. Порното е жанр, който се цели в несъзнаваното, а за целта трябва постоянно да се разнообразява, защото от дебелите и прашни книги, които никой не отваря, знаем, че несъзнаваното е територия дива и пълна с призраци.

Хедонистичния заряд на порното сам по себе си би трябвало постоянно да възпламенява съзнанията на знайни и незнайни тийнейджъри по земята, но тази теория би била непълна, ако не обобщим част от проблемите на Съвършения Жанр, които основно можем да открием в неговата американска разновидност.

Първо - пластичните хирурзи в Ю ЕС очевидно не са хората с най-голяма фантазия по земята, защото в един момент всички американски порнозвезди (солта и земята на жанра) започват да си приличат като клонинги на едно и също извратено технологично съзнание. Май ще се окаже вярно пророчеството, че силиконът означава буквален край на разнообразието. В един от документалните филми фактът на уедняквяването бе коментиран от режисьор по следния начин: "Преди като видех гърдите на жена се възбуждах, сега първо се сещам при кой хирург е била".

Второ - самите американци трябва да са доста отчаяни хора, защото средната дължина на сексуална сцена в техен филм е около 30 минути, което идва повече дори и на калени порнодухове. Да не говорим, че според последните проучвания на канадски учени най-добре за здравето е сексът да продължава от 7 до 13 минути (а пишещия тези редове е твърдо убеден, че щом 79 секунди са достатъчни за него, те трябва да са достатъчни и за всички останали по света).

Трето - американците приличат на аптекари и са разграфили порното на жанрове и поджанрове да има за всеки вкус. В това принципно няма нищо лошо - но ние европейците сме хора глобални и не можем като янките да разграфяваме и картотекираме подробно териториите на нашата похот.

Ами това е. Като ми дойде ново вдъхновение ще продължа темата.


(Авторът не носи отговорност за пристъпите на моралистична паника при възприемането на този текст )

Идва ли Винету на наркопазара?

Като тийнейджър, говорим за времето преди интернета, обичах да се забавлявам като чета индиански романи. В класиките на жанра написани от Карл Май имаше несметно количество екшън, тропот на бързи коне и лека романтика, но достатъчно добре дозирана, за да не се издразни младата аудитория.
В тези индиански романи винаги имаше две действия, които се повтаряха отново и отново, но не омръзваха. Става въпрос за скалпирането и за рязането на уши. В натовареният с естествена мистика свят на индианците тези актове символизират върховната победа, която дори смъртта на противника не може да ти донесе. Този варварски ритуал поставя по особен начин въпросът за триумфа и поражението.
В България очевидно вече е израсло едно поколение наркодилъри, които са откърмени с индиански романи. Как иначе можем да си обясним епидемията с рязане на уши в столицата. Според МВР тези действия за свързани с преразпределението на наркопазара. Започвам да се плаша от пряката аналогия между индианската култура и нашите наркомутри. Индианците са били кръщавани с имена пряко свързани с с околния свят - Седящия бик, Гръмотевичния облак. Българските им аналози си имат някакви си там кръщелни имена, но влизат в медиите с бойните си прякори - Крушата, Клюна, Кръвта, Бухалката, Курвата, Писъка, Японеца и много други, паднали по бойните бели полета в името на кокаиновия Маниту. Изобщо същата варварска екзотика.

Дали пък тук в цялата си кошмарна неправдоподобност не се е реализирал фантазираният свят на Карл Май, с разликата, че благородни герои просто отсъстват.
Нали казват, че трябва да познаваш своя противник, ако искаш да го победиш. Може би е време следователите да поседнат и да препрочетат безсъртното творчество посветено на индианците. Току-виж стане някой пробив в разследването. В противен случай няма да се удивя, ако четем утре и за скалпирани дилъри. Абе, добре дошли в България - тук литературата се сбъдва!

Защо избрах да съм оптимист?

Размишления за ролята на съдбата и епосът "Емануела" в моя собствен живот


Родих се в културата на глобалния хленч. Това е тъжната истина за собствения ми благороден произход. Човек не се замисля за въздуха, който диша, така и аз не си дадох сметка за диктатурата на българското оплакване, което е заключено в демонични фрази, станали част от живота ни. Мамка му, сега като се замисля тук децата преди да научат думата "мамо", научават, че най-добрия отговор на въпроса "Как си?" е "горе-долу". Смятам, че тази наша особеност като народ е уникална, както и обратното ни кимане за "да" и "не", действие при което сме в опозиция на целия останал свят.
Не ми е ясно откъде идва културата на безкрайното оплакване, нито пък особено искам да науча, но е факт, че тя е навсякъде край нас. Дори богаташите не се хвалят с парите си, водени от нелепия страх да не събудят божествата на бедността, които да ги потърсят с отмъстителен поглед. Страхът е нелеп, не защото божествата на бедността не съществуват, а защото когато ги събудиш няма никакво значение дали си ги призовавал или не. (Аз поне така смятам).
Друга отвратителна черта в българското възприемане на вселената е, че изживяваме всяка събитие като конспирация на неведоми сили срещу нашия собствен живот. Ако перефразирам една безсмъртна мисъл на Виктор Пелевин ще кажа, че съвсем естествено конспирация срещу България има, проблемът е, че в нея участват всички пълнолетни българи...


Аз отдавна имам проблем с теориите на конспирацията. Самата идея за целенасочени заговори за унищожение на държави и до днес предизвиква у мен единствено и само смях. Смехът ми можеше да бъде секнат бързо от политическите потоци у нас, защото именно със средношколския си скептицизъм към всяка теория на конспирацията успях да се изпокарам с доста от своите роднини при това (само за протокола да отбележа) бях на още твърде млад. Веднъж на някакво семейно събиране един от далечните ми чичовци с глас на праисторическо влечуго се прокашля и убедено заяви на роднинската аудитория, че евреите всъщност отдавна са съставили Световно правителство. Без да подозирам каква доза лично откровение този мой роднина вкарва в думите си, го попитах, като има такава голяма и мащабна конспирация, как точно той, един обикновен военен е научил за нея, пък и притежава свобода в достатъчна степен да досажда със знанията си на своите роднини... Праисторическата вкаменелост леко се вцепени, после пазейки спокойствие ме препрати да прочета някакви книги, които трябвало да чета между редовете, да взема цитати оттук-оттам и най-накрая в един небесен ден знанието само щяло да дойде при мен и тогава да осъзная тайните механизми, които контролират света.

Бях достатъчно млад, за да послушам такъв съвет, пък и не разбирах изобщо за какво става дума. Едно обаче вселенско съвпадение, или пък нека да го нарече изкушение, промени моя свят и трайно ме нареди сред неконспираторите. Какво се случи? На етажерката на която бяха творбите една до друга се оказаха две книги - "Световната конспирация" от Нино Николов и "Емануела" 1 и 2 от Еманюел Арсан. Сега разбирам, че това е бил ключов миг за моето собствено съществуване. Защото, между двете книги, аз съвсем естествено избрах "Емануела" (а и още 200 години да живея няма да забравя, че втората част на тази поредица носеше заглавие "Антидевственицата"). Не ме разбирайте погрешно - "Емануела" е слаба книга, поне сега смятам така. Но ако трябва да избирам между нея и конспирациите, никога няма да се поколебая.
Между другото "Емануела" е книга, която разказва за съдбата на една палава девойка В Тайланд и пътешествията й в световете на сексуалните наслади. В книгата тогава, а и сега, не ме дразнят описанията на сексуалните актове, а това, че авторката Арсан определено се изживява като философка и огромна част от нейния епос всъщност са бла-бла, празни приказки и философски разсъждения, които никога, ама никога не се постарах да разбера. Според мен човек от чиста почтенност дължи едно нещо на света - като си решил да се отдаваш на разврат, наслаждавай се на мига, кефи се максимално, но не задръствай пространството с философски обяснения. Тъпо е.
Само още един факт - актрисата Силвия Кристел, която играе ролята на Емануела в едноименния филм и който филм гледан днес е невинен като приказката за Червената шапчица, по-късно става официална любовница на френският десен президент Валери Жискар д'Естен, като понякога дори тя е домакиня на дипломатическите приеми. Д'Естен като всеки десничар по тази земя е пълен идиот и губи всичките си предизборни диспути с претендента на левицата Франсоа Митеран, но връзката му с Кристел, допълнително му забива нож в гърба.
Тоест "Емануела" в най-буквалния смисъл не само ориентира мен към правилната част на света, но е прецакала и един десничар. Събитията се нареждат добре. Какъв беше моят извод от цялото това осъзнаване?

Изводът ми се описва с две думи. Долу песимизмът! Аз избрах да бъда в по-забавната част на света. Светът в който можеш да избереш между "Емануела" и "Теория на конспирацията" е свят в който всичко е възможно да се случи. И каквото и да стане, очевидно няма да има нито един момент на скука. Е, как да си песимист тогава?

Като Шекспир ли е Бойко Борисов

Има една безспорна истина. За каквото й за говорим в този свят, сигурно рано или късно ще стигнем до Шекспир. Сетих се за това когато вчера прочетох програмата за управление на Столична община до 2011 г. О, как само звучи тази програма. Като музика в ушите на чуващия, като блясък в очите на виждащия, като просветление в разума на разбиращия, братя и сестри.

Томазо Кампанела навремето беше написал утопичният бестселър "Градът на слънцето". Сега разбирам, че тази прелестна утопия ще бъде нищо в сравнение със София след само три години. Тогава столицата ще е град със спортни зали, чисти улици, стопроцентова събираемост на местните данъци и такси, с изградени общински социални комплекси, 13 подземни паркинга, 300 милиона евро от публично-частни партньорства, ефирен и небесен град за ужас на всички останали европейски столици.
Не е ясно как ще се случи това до 2011 г. Защо тази градска утопия е отложена за след три години в толкова тъмното бъдеще? Нали казват, че няма по-разтегливо понятие за време от латиноамериканското "маняна". Ами на мен тази 2011 г. ми звучи точно като "маняна". Или пък като онези думи в Макбет (не напразно отворих дума за Шекспир в началото): "туй наше вечно утре, утре, утре, пълзи от ден на ден с крачета ситни".
Програмата за Столична община бе обявена под мотото "Промяната продължава". Само, че по-добре щеше да бъде лозунгът да звучи "Промяната продължава маняна". Защото очевидно от описанията ще трябва да чакаме чак до 2011 г., за да видим София като различен град. И се питам ами, ако в един слънчев ден след три години софиянци се събудят и видят все същото - какво ще е станало с лъчезарното бъдеще, което ни се описва от кмета. С крачетата си ситни сигурно то отдавна ще е само спомен за една добра смешка през 2008 г.

Изкупление и надeжда

Толкова години прекарани в капитализъм успяха да направят от мен типичен социален циник. Казвам го не, за да се жалвам, просто отбелязвам факта. Цинизмът е добра позиция, когато трябва да обясниш на някоя мацка, защо още не си милионер или пък защо не смяташ да направиш нещо смислено с живота си.

Обаче има един филм, който винаги успява да стигне до мен, независимо в какво състояние съм. Знам този филм наизуст, чел съм повестта по която е направен стотици пъти, но винаги чакам до края, за да усетя целият трепет на филма. Това е "Изкуплението Шоушенк".

Филмът свършва със следните думи: "Чувствам се толкова развълнуван, че трудно стоя на едно място, а главата ми е празна. Мисля, че това е вълнението, което може да изпита само свободният човек, когато е в началото на пътешествие, чийто край е неизвестен. Надявам се, че ще успея да мина границата. Надявам се, че ще видя своя приятел и ще му стисна ръката. Надявам се, че Пасификът е син, както е в мечтите ми. Надявам се!"

Това за мечтаната синева на Пасифика винаги успява да ме развълнува. Вероятно вече винаги когато чуя за Пасифика ще си представям един дълъг и безумно бял плаж по който с усещането за върховна свобода се разхожда Морган Фриймън.

Навремето когато прочетох за първи път невероятната новела на Стивън Кинг "Рита Хейуърт или Изкуплението Шоушенк", част от невероятния сборник "Особени сезони", въпреки че бях още ученик се замислих - защо всъщност в заглавието се говори за изкупление и какво по дяволите може да означава изкупление. Въпреки че не искам да пиша религиозен трактат (пък и то ще стане страшен религиозен трактак от един атеист) все пак, за да се стигне до идеята в тази повест и съответно филм трябва да сме наясно със смисъла на изкуплението.

На английски тази дума е redemption, но хардкор религиозният термин е atonement. Между другото в интернет прочетох, че думата изкупление се среща само веднъж в библията. Ако проследим сложната етимология на atonement ще видим, че тя представя идеята някой да бъде в хармонични отношения с някой друг. Значи описва как един човек е в мир и хармония със собственото си божество.

Днес обаче с думата изкупление се описва по-скоро не самата хармония, а нейното постигане. Целият сложен процес по завръщането в доброто.

Изкупление означава още, а това вече е единствено и само мое разбиране, сложен процес по осъзнаване на това, че известно време си бил в заблуждение, а това е най-трудното нещо, което едно човешко същество е в състояние да направи.

И сега вече въоръжен с тези измъчени изводи ще се опитам да формулирам своето разбиране за "Изкуплението Шоушенк". Основните герои в книгата/филма са двама - Разказвачът Ред и Главният герой Анди Дюфрен. Първоначално грешно смятах, че изкуплението е нещо, което се отнася до Анди Дюфрен, героят, който успява да избяга от затвора, но после разбрах, че не съм прав.

Изкупва този, който е изгубил надеждата си. Който смята надеждата за отрова способна да те умъртви. И това е разказвачът Ред. Затворът формулира по различен начин неговата собствена философия - зад решетките съхраняването на надежда е в състояние да те унищожи, особено когато нито една от надеждите ти не се сбъдва.

В този смисъл затворът "Шоушенк" е като ад наяве. Какъв ад обаче? Ад от най-гадните - баналният ад на баналното зло. На злото станало абсолютна част от реалността. На злото неразличимо от човешкия живот.

Кефя се на това, че изкуплението става когато идва надеждата.
Имало е времена когато надеждата е считана за абсолютното зло. От древногръцката митология е известна кутията на Пандора, която съдържала всички злини по света и която била отворена. Това, което по-малко се знае обаче е, че човечеството е било спасено, защото най-голямата злина останала в кутията. А коя е най-голямата злина според древните гърци - да, много сте прави - именно надеждата.

Стивън Кинг очевидно обаче е далеч от древните гърци. Казват, че той е писател на ужасите и вероятно заради това е стигнал толкова надалеч в прозрението си за природата на изкуплението. Защото зад стените на всеки затвор има по един безумно син Пасифик, който се плиска свеж и свободен по бели брегове, които сияят. Когато осъзнаеш това никога отново няма да попаднеш в затвор, защото дори да поставят тялото ти зад решетки, никой не може да окове сънищата ти. Всъщност май точно в това е изкуплението. Да осъзнаеш собствената си свобода и да не позволиш на никой, никога, никога, ама никога да те спира да търсиш синия Пасифик. Звучи ли много банално? Големите истини обикновено винаги звучат така.

Време за жени

Оттук-нататък, който ми каже, че феминистката култура не е проникнала трайно у нас, ще трябва дълго да спори с мен и вероятно в края на краищата да изгуби. Откъде съм толкова сигурен. Чуйте следната случка. Три девойки в Габрово преди ден заформиха як бой заради момче в резултат на което на едната от тях бе счупен носа.
Ако се абстрахираме от факта, че историята е като извадена от сапунена опера, можем да направим доста глобални заключения относно фаталната природа на женското сърце.

На първо място, тази нова феминистка култура по отвратителен начин имитира мачисткото схващане за любовта. Нека да си припомним, че класическата любов от времената на тоталното господство на мъжете бе основно представяна като сблъсък между двама мъжкари и съответно единият от тях в края на краищата прибираше жената, представена като върховния трофей. Сега по странен начин картината е преобърната. И напълно логично - жените очевидно са повече от мъжете, а още от икономическата наука знаем, че когато предлагането не отговаря на търсенето ситуацията се нарича "дефицит".

Чисто литературно съотнесена тази драма вероятно може да ни даде и няколко фитурологични прогнози. Известният фантаст Робер Мерл преди години бе написал великолепната книга "Добре охранявани мъже". В нея след зараза, която избива повечето мъже, светът влиза в състояние на тотален матриархат и ценностите изведнъж се преобръщат. Мъжете биват ухажвани, на тях се гледа като на трофеи и като на нежен пол. Вън от черния хумор случки като тази в Габрово напомнят, че не бива да подценяваме фанастиката. Жените искат своята свобода, дори и когато тя е разбирана като български вариант на борбата в кал.
Ако, чисто по мъжки пък се впуснем в мечтания, може и да стигнем до разбирането, че впредвид на намаляващия брой на мъжете, в християнския свят трябва да се актуализира идеята за харема като форма на социално съжителство. Все пак мъжете (особено ценните такива) са кът след като стават причина за женски побоища.
И съвсем накрая, за да не оставам самотен в своите ръзсъждения, нека си припомним, че режисьорът Майкъл Мур в своята книга "Глупави, бели мъже" също с горчива ирония стигна до извода, че природата вече не се нуждае от мъже, особено след като е измислен методът "ин витро" и сега ги оставя да отмрат като вид. Дали е така или не, ще покаже бъдещата история, но дотогава нека да формулираме един съвет към младите дами в България - "Млади дами, обичайте мъжете, ама не се бийте заради тях!". Защото те ще се възгордеят. А природата още не е открила начин да се справи с всички бедствия, които може да нанесе един твърде възгордял се мъж.

Какво според мен не е наред с киното?

В този текст ще се опитам да изразя едно свое несъзнателно усещане за може би най-въздействащото от всички изкуства - киното (трябва ли да припомням, че болшевишкият водач Владимир Ленин се обезсмърти с фразата "от всички изукства за нас най-важно е киното").

Преди няколко години случайно попаднах на фестивал на студентски късометражни филми. Попаднах там, откровено си признавам, защото се опитвах да мина за умен пред една девойка, която също накарах да дойде с мен. Още първият филм, който видях ме порази, защото в него студентът от Франция бе изразил част от чувствата ми, които изпитвам когато сънувам странен сън.

Кратко описание на филма, който трае около две минути: той започва с две старици, които гледат някъде напред и са една до друга. После камерата започва да се върти в посока обратна на часовниковата стрелка и се виждат размазани къщи на близко село, хълмове в далечината по които вятърът размята тръни и прах, някаква малка горичка. Естествено през цялото време камерата продължава да се върти бавно. После виждаме още някакви къщи, в далечината след това се забелязват ниви и т.н. В крайна сметка камерата прави пълен кръг и се връща на двете гледащи старици. После показва, че те гледат как селяни разпъват човек на кръст.

Само за две минути разбрах, че истинското кино по никакъв начин не зависи от дължината, а от това направо разкъсващо изкуство да вложиш мисъл в кадъра и с нея да заслепиш зрителя. Навремето Джордж Оруел докато се опитаваше да разсъждава за безпомощните състояние на езика, бе казал, че киното е единственото изкуство, което може да пресъздаде един сън.
От мига в който гледах онзи студентски филм съм в състояние на постоянна незадоволеност от киното. Повечето филми са като да имаш самолет, а да го използваш единствено да спиш в него.

Визията е най-прекият път към съзнанието на съвремения човек. Уви, такова е времето. Но няма достатъчно добри филми - повечето са като плъзване по повърхността, но малцина се осмеляват да скочат в бездната, която се крие отдолу.

Щастливият край на 10 януари

Има едно много популярно и много вярно наблюдение на полския журналист Ришард Капушчински за ролята на понятието за граница в човешката история. Навсякъде край нас виждаме граници, отбелязва мъдро Капушчински, дори в човешкото тяло ги има. Сякаш нещо в нашия мозък, някакъв древен инстинкт, ни кара да очертаваме своята територия и да маркираме границите.
На 10 януари това наблюдение придобива нова сила, защото едва ли има друго събитие след 1989 г., което така ясно да разделя обществото, слагайки между двете части границата на интерпретацията за това какво се случи през 1997 г. на въпросния ден.

Кой загуби през 2008 г.?

Едното разбиране, споделяно вече единствено от уморени политолози, напомнящи на поостарели хипари, които отчаяно не искат да се разделят с прокъсаните дънки, е, че на 10 януари се е осъществило едва ли не колективно българско заклинание за промяна. В техния поглед преди 11 години е имало своеобразна обществена революция, която е изгонила силите на мрака. Тази интерпретация обаче обикновено пропуска изпотрошения парламент, хвърлените камъни, лумпенизираното скачане върху коли и лицата, изкривени от демонична злоба.
След това обобщение нека направим най-важното заключение. През 2008 г. ясно се вижда едно - десницата изгуби 10 януари. Хората, участвали в публичната екзалтация тогава, вече не искат да си спомнят за нея. В съзнанията на повечето от тях онзи период прилича на тежък махмурлук, при който не си наясно какво правиш. Днес остатъците от синята шаманология отчаяно се опитват отново и отново да преповторят старите лозунги, но сега те звучат абсурдно и никой не ги слуша. А и защо да ги слуша, наистина?

Революция или панаир?

Дълго време мислех, че десните у нас вярват в собствената си идея за събитията от 10 януари. Все пак дори и злодеите се нуждаят от представата за романтика. Наскоро попаднах на нелош текст от синия публицист Антъни Де ла Реа. Той е писан, при това доста без патос, миналата година по същото време. Де ла Реа се опитва да разкаже собствената си версия на събитията тогава. В края на текста обаче трябва да обобщи ситуацията и заявява: "Сега сме на края на този път, предначертан преди десет години. Накрая на българския преход от комунизъм към европеизация. Най-романтичната част на съвременната ни история, пълна с горещи страсти, митинги и шествия, палежи и погроми. Интересно време. Потвърждава се една, сигурно китайска, поговорка: "Не дай си, Боже, да живееш в интересни времена". Не съжалявам, че ги преживях."
Какво смущава в това заключение? Лично мен ме смущава обвързването на романтиката с палежите и погромите. Всъщност това е най-големият проблем на прехода у нас. Част от обществото го преживя като безкрайна и неограничена възможност единствено за погром. Погром над всичко и резултатът днес е трагичен. Трябваше да градим държава отново и сега се чудим защо някои нейни части не работят. Вероятно синият публицист е нямал това предвид със заключението си, но то неумолимо се натрапва като извод от прочетеното.
В този смисъл 10 януари 1997 г. беше продължението на един панаир на истерията и демонстрацията на мускули. Беше връхна точка на дебелашкото усещане, че когато силата е с теб, можеш да направиш всичко, включително и да насъскаш хората да хвърлят камъни срещу парламента.

Защо имаше и добра страна?

Аз съм от хората, които смятат, че 10 януари всъщност с късна дата помогна на България. Видяхме опиянени от мощ политически лидери, които четири години по-късно нямаха думи, с които да обяснят как са профукали такъв кредит на доверие. Тези лидери нямат думи и до днес. Оказа се, че 10 януари е помогнал единствено и само да си изградим няколко илюзии, от които дълго време не можехме да се отървем. Илюзията, че СДС е непобедима партия. Илюзията, че БСП никога няма да дойде на власт. Илюзията, че Костов ще упрявлява седем поредни свръхуспешни мандата.
През 2007 г. се случи нещо, което окончателно скалпира синьото обяснение за събитията от 1997 г. Експрезидентът Желю Желев, при това на посещение на "Раковски" 134, обяви, че БСП сега управлява добре и правилно. Това са думи на човека, който преди 11 години не поиска да даде втори мандат на социалистите, с който те отново да се опитат да съставят кабинет. Оттук-нататък започват новите обяснения на януарските събития и в тях десните просто няма да имат думата. Защото със задна дата виждаме техния политически и идеологически фалит, който хората, събрани в януарския студ, може би също биха усетили, ако не бяха запленени от фалшивата надежда, че тръгват зад правилната партия и още по-правилния лидер.
Днес, знаейки какво се случи, можем окончателно да поставим правилния въпрос. А той е - как да не стигаме отново до такава задънена улица? Каква е отговорността на всички обществото да не изпада в трагични ситуации, които го разделят след това за дълго?
Далеч съм от мисълта да твърдя, че БСП нямаше вина за цялата драма. Но 1997 г. беше полезна за нея, защото доказа, че е истинската партия на демокрацията у нас. Това не бива да звучи еретично. Социалистите събраха сили и жертваха собствения си интерес в името на демокрацията. Ако всяка формация у нас поне веднъж бе направила същото, сега България щеше да е доста по-напред.

Останаха ли още въпроси?

Наскоро прочетох още един, също нелош, развихрен и трепетен анализ. Неговият автор се опитваше да направи връзка между събитията през 1997 г. и учителската стачка. Идеята му беше следната - тогавашните студенти били сегашните активни граждани и те не можели да стоят безучастно в ъглите на обществения живот. Хубаво е да се впускаме в поколенчески фантазии, обаче в този случай аналогията е неуместна, а дори и шокиращо повторяема. Защото януари 1997 г. и учителската стачка през 2007-а си приличат по едно - бяха провалени от политическото яхване. Надеждата на скачащите преди 11 години и надеждите на учителите се оказаха разменна монета в политическа игра с неясен изход.
Българското общество понякога обича да се отдава на фантазьорство, при това в мащабни размери. Тъжната истина за 1997 г. беше, че колкото й да ни се иска, протестът не беше проява на събуждащо се гражданско общество, а по скоро колективен ритуал за поредно потвърждаване на вярата в политическото чудо. Преди 11 години българите се опитаха да повярват и да фантазират, че животът им ще бъде изстрелян в космоса на лукса само за две години. Не стана. Четири години по-късно правотата на това твърдение бе доказана. За пореден път склонноста към фантазии повлече крак и хората гласуваха за поредния Чудотворец. Сега на хоризонта е застанала поредната фигура от този порядък, а който не я вижда - да си пусне телевизора, тя обича да говори и да подхранва фантазии...
След толкова приказки трябва да уточня, че съм оптимист за България. Преживяхме погромите и палежите, които някои привиждат като десетоянуарска романтика, и не се пречупихме. Има шанс за нас, бъдете сигурни. И още нещо - не вярвам, че 10 януари някога ще се повтори.