Размишления за ролята на съдбата и епосът "Емануела" в моя собствен живот
Родих се в културата на глобалния хленч. Това е тъжната истина за собствения ми благороден произход. Човек не се замисля за въздуха, който диша, така и аз не си дадох сметка за диктатурата на българското оплакване, което е заключено в демонични фрази, станали част от живота ни. Мамка му, сега като се замисля тук децата преди да научат думата "мамо", научават, че най-добрия отговор на въпроса "Как си?" е "горе-долу". Смятам, че тази наша особеност като народ е уникална, както и обратното ни кимане за "да" и "не", действие при което сме в опозиция на целия останал свят.
Не ми е ясно откъде идва културата на безкрайното оплакване, нито пък особено искам да науча, но е факт, че тя е навсякъде край нас. Дори богаташите не се хвалят с парите си, водени от нелепия страх да не събудят божествата на бедността, които да ги потърсят с отмъстителен поглед. Страхът е нелеп, не защото божествата на бедността не съществуват, а защото когато ги събудиш няма никакво значение дали си ги призовавал или не. (Аз поне така смятам).
Друга отвратителна черта в българското възприемане на вселената е, че изживяваме всяка събитие като конспирация на неведоми сили срещу нашия собствен живот. Ако перефразирам една безсмъртна мисъл на Виктор Пелевин ще кажа, че съвсем естествено конспирация срещу България има, проблемът е, че в нея участват всички пълнолетни българи...
Аз отдавна имам проблем с теориите на конспирацията. Самата идея за целенасочени заговори за унищожение на държави и до днес предизвиква у мен единствено и само смях. Смехът ми можеше да бъде секнат бързо от политическите потоци у нас, защото именно със средношколския си скептицизъм към всяка теория на конспирацията успях да се изпокарам с доста от своите роднини при това (само за протокола да отбележа) бях на още твърде млад. Веднъж на някакво семейно събиране един от далечните ми чичовци с глас на праисторическо влечуго се прокашля и убедено заяви на роднинската аудитория, че евреите всъщност отдавна са съставили Световно правителство. Без да подозирам каква доза лично откровение този мой роднина вкарва в думите си, го попитах, като има такава голяма и мащабна конспирация, как точно той, един обикновен военен е научил за нея, пък и притежава свобода в достатъчна степен да досажда със знанията си на своите роднини... Праисторическата вкаменелост леко се вцепени, после пазейки спокойствие ме препрати да прочета някакви книги, които трябвало да чета между редовете, да взема цитати оттук-оттам и най-накрая в един небесен ден знанието само щяло да дойде при мен и тогава да осъзная тайните механизми, които контролират света.
Бях достатъчно млад, за да послушам такъв съвет, пък и не разбирах изобщо за какво става дума. Едно обаче вселенско съвпадение, или пък нека да го нарече изкушение, промени моя свят и трайно ме нареди сред неконспираторите. Какво се случи? На етажерката на която бяха творбите една до друга се оказаха две книги - "Световната конспирация" от Нино Николов и "Емануела" 1 и 2 от Еманюел Арсан. Сега разбирам, че това е бил ключов миг за моето собствено съществуване. Защото, между двете книги, аз съвсем естествено избрах "Емануела" (а и още 200 години да живея няма да забравя, че втората част на тази поредица носеше заглавие "Антидевственицата"). Не ме разбирайте погрешно - "Емануела" е слаба книга, поне сега смятам така. Но ако трябва да избирам между нея и конспирациите, никога няма да се поколебая.
Между другото "Емануела" е книга, която разказва за съдбата на една палава девойка В Тайланд и пътешествията й в световете на сексуалните наслади. В книгата тогава, а и сега, не ме дразнят описанията на сексуалните актове, а това, че авторката Арсан определено се изживява като философка и огромна част от нейния епос всъщност са бла-бла, празни приказки и философски разсъждения, които никога, ама никога не се постарах да разбера. Според мен човек от чиста почтенност дължи едно нещо на света - като си решил да се отдаваш на разврат, наслаждавай се на мига, кефи се максимално, но не задръствай пространството с философски обяснения. Тъпо е.
Само още един факт - актрисата Силвия Кристел, която играе ролята на Емануела в едноименния филм и който филм гледан днес е невинен като приказката за Червената шапчица, по-късно става официална любовница на френският десен президент Валери Жискар д'Естен, като понякога дори тя е домакиня на дипломатическите приеми. Д'Естен като всеки десничар по тази земя е пълен идиот и губи всичките си предизборни диспути с претендента на левицата Франсоа Митеран, но връзката му с Кристел, допълнително му забива нож в гърба.
Тоест "Емануела" в най-буквалния смисъл не само ориентира мен към правилната част на света, но е прецакала и един десничар. Събитията се нареждат добре. Какъв беше моят извод от цялото това осъзнаване?
Изводът ми се описва с две думи. Долу песимизмът! Аз избрах да бъда в по-забавната част на света. Светът в който можеш да избереш между "Емануела" и "Теория на конспирацията" е свят в който всичко е възможно да се случи. И каквото и да стане, очевидно няма да има нито един момент на скука. Е, как да си песимист тогава?
No comments:
Post a Comment