Едва ли в България съществува нещо по-депресивно от неделните вестници. Обикновено те представляват някаква нелепа комбинация от лай-стайл истории за преуспели българи/ки и от криминални четива, които в детайли нищят някоя мрачна история. Между другото схемите по които се пишат тези истории са толкова еднообразни, така досадно повтаряеми, че понякога намирисва на постмодерна атака към неделноотпочиващите си бълггарски мозъци. Лайф-стайл историите се концентрират върху образа на някоя нашенска звезда, която очарована от кратката милост на медийните богове, започва да разказва цялата си семейна одисея, пътьом дава репецепти как България да се оправи по-бързо, недоволства, че българите са идиоти, а в заключение споделя, че се занимава с такива грандиозни проекти, че съвсем скоро целият свят ще се потресе.
Криминалните истории също се пишат по еднакъв начин. Репортерката или репортерът отиват по родните места на провинилия се и със страстта на ловци започват да гонят съседи, познати и роднини на престъпника, за да ги разпитват за това какъв човек е. А в масовия случай никак не е необходима голяма фантазия и въображение, за да се сетим, че най-често даваните отговори са: "абе, той е добър човек, не вярвам да го е направил" или "синковеца не е лош, ако го е извършил трябва нещо много сериозно да го е ядосало или стреснало". А понеже това е крайно недостатъчно за пикантна история, репортерът/ката решава да опише по брутален начин цялото престъпление, за да може да се впише във формулата на необългарската преса, която гласи така: "повече кръв, пот и сперма".
Но ето, че понякога дори и в подобно медийно блато, човек попада на истински бисери и тогава душата тържествува. Така в неделния "24 часа" от 15 ноември, аз попаднах на разтърсващата история на човека, който съвсем официално заплаши Бойко Борисов по телефона. Този кадър - Благой Бозов (и той е Б.Б - съдбата много си пада по такива странни иронии и съвпадения), бивш полицай и настоящ алкохолик, на 16 септември вечерта се обажда на тел. 112 и казва, че ще убие Бойко Борисов. На операторката на телефона Бозов не изтъква никакъв мотив защо иска да убива премиера, а загадъчно казва, че ще го направи "защото така съм научен". На другия ден ченгетата нахлуват в дома на 61 годишния пловдивски алкохолик и интересното е, че той, поне според неговите думи, едва тогава разбира, че се е обаждал със заплахи към премиера. В своя защита Б.Б. (алкохоликът, не министър-председателят) привежда факта, че е изпил четири патрончета от по 200 грама водка и две бутилки бира от по 2 литра.
В статията всъщност най-интересни са думите на Бозов по отношение на заплашения субект - Бойко Борисов. "Той ми е кумир, за него гласувах. Като гледам от него ще започнат промените", със страстта на политически адепт твърди алкохоликът пред "24 часа". После се впуска в семейни истории - как е зарязал полицията, отишъл в Коми, намерил си жена, имали три дъщери, той се върнал, жената останала, как чашката го влечала все повече и повече, как постоянно попадал в клещите на водката и как трябвало да се грижи за болната си майка. "Сега майка ми ме държи жив, колко пъти ми се искало да да свърша със себе си", казва още Благой Бозов пред репортерката.
Ами това е историята накратко. Тя никак не блести с оригиналност. Но пък е толкова показателна за особеностите на българския свят, че е красиво да помислим за малко върху нея. Българската любов не познава границите. Тя всъщност рядко стои в територията на нормалността, а винаги се люшка от крайност в крайност като кораб в разпенено от буря море. Българската политическа емоционалност е красиво заключена в ботевския архетип "силно да любя и мразя". И въпреки очевидната си парадоксалност тази формула работи на ниво душевност. Българската любов, особено когато говорим за политическото й измерение, е в състояние на краен пароксизъм. Тази болезнена страст в мига на своята кулминация може да избухне във всяка посока. Защото е като неуправляем ядрен взрив.
Алкохоликът, който обича Бойко Борисов толкова, че е готов да го убие е най-добрият показател за състоянието на средностатистическия избирател у нас. Мисленето ни за политиката е до такава степен маргинализирано и фиксирано върху емоциите, че заплахите на един алкохолик към премиера най-добре описват състоянието на политическата система. Бойко Борисов всъщност се яви като фантазия именно на такива хора. Той ги изкара от ступора и с присъствието си ги прати да гласуват. Те не гласуваха за него с някакъв разум и тотално разрушиха мита, че българинът вече е станал прагматичен избирател. Те всъщност надградиха с очакванията си един бодигард, създадоха му аура на полубог, изстреляха го в управленските орбити и започнаха класическият цикъл от любов - омраза и пак към любов... Любовта към новия премиер тук е сравнима с любовта към някоя рок-звезда. В мига в който го поставиш като център на разрушения си свят, си обречен да се изпълниш с деструктивни чувства и към този твой неополитически и неоезически идол.
А после оказа се, че българската обич и доверие е като минно поле. В мига в който в отделния организъм на средностатистическия фен на Борисов се отзоват 800 грама водка и два литра бира, този фен не ляга да спи, ами започва да иска контакт със своето божество. Дори и ако контактът е под формата на заплаха за убийство.
В този смисъл българинът (гадно е да се обобщава така на едро, но случаят е твърде показателен) преживява политиката единствено и само като пиянска халюцинация. Като нещо до което може да се докосне единствено по радикален начин. Политиката за един човек е неотличима от неговата житейска трагедия и точно заради това е възможно когато един алкохолик влезе в запой заради изфантазирани проблеми с дъщеря му, той да се опита да заплаши премиера. Бойко Борисов се заигра с огъня, но огъня винаги се оказва по-силен. Защото да влезеш в халюцинациите на алкохолиците е лесно, трудното идва, когато разбереш, че не можеш да избягаш оттам. Премиерът тук става нещо като опит за терапия на неизлечимите социопати. Грандиозен опит, обречен на провал.
И все пак на трезвено, в мига в който бирата и водката престават да бъдат фактор, а и след намесата на полицията, отправящият заплахите в един момент отново преоткрива политическото обожание към своя кумир. Бойко Борисов може би успя да стане премиер, защото е лесно да се идентифицираш с него. Лесно е да го вкараш в собствената си схема и да разбереш света през очите му. Точно тук и точно това е механизмът, който превръща нашата политика в абсурдна форма на сапунен сериал. Хората не се нуждаят от идеи, а от премиер-кампаньнон на който можеш да звъннеш в тежките мигове.
България се намира между 41-ия и 44-ия паралел. Щастливо място пълно с любов и омраза. Тук всеки запой може да доведе до телефонен разговор със заплахи. Защото има хора, ама общество не е останало. Купонът тече с пълна сила, а политиката прилича на сериал с много завои и перипетии. Ало, тел. 112, абе кажете му на тоя премиер, че верицата му ще разкажа.... И като пращате полицаи вкъщи, поне им кажете да носят бутилки. Трезвеноста означава аполитичност. Пък аз искам да си побърборим за политика. Така де, то друго така и не остана...
No comments:
Post a Comment