Сърцето е двоен агент!

Проблемът с любовта е, че тя не си отива по едно и също време от всяка част на тялото. Тръгва си не като стихийна буря, а като отстъпваща армия, която воюва за всеки сантиметър земя, за всяка къща и ограда. Най-напред от нея се отказва разума. Той първи я изтласква до околностите на града с авиация и артилерия. Пуска противопехотни мини, праща диверсанти да атакуват тила на врага. Има отряди с командоси, които чертаят стратегия за заблуда на противника с цел неговата окончателна елиминация. Разполага дори с ядрени арсенали, които редовно взривява в себе си, за да могат атомните гъби да държат отсрещните сили надалече, много надалече. Но любовта е коварна. О, коварството е второто й име, така че в мига в който изглежда спотаена, разгромена и почти пред капитулация, тя всъщност се прегрупира, за да атакува отново предградията и оттам директно да се завърне в центъра на населеното място...

Дори когато разумът атакува любовта обаче, сърцето не се отказва от нея. Не, не, не. За проклетото сърце логическите доводи не минават. То се ужасява от хладната логика и твърдоглаво не приема прагматични аргументи. Сърцето настоява на своето и къта любовта в себе си все едно не пази любов, ами целият федерален резерв на САЩ. Сърцето е двойният агент в тялото на човек. В мига в който трябва да се възвисиш над себе си, да надделееш над чувствата, двойният агент се обажда с някакъв странен зов и тогава цялата битка отива по дяволите. Войската, която е жънела победи в гонитбата на любовта, започва да се държи все едно е препила, а самото бойно поле (тоест засегнатият от емоциите човек) пак нахлува в поредица от странни състояния все едно залита в коридор без светлини и си припява тъжни песни. Класика просто! Сърцето е неясна територия пълна с мъгли. Маркес бе споделил, че сърцето има повече стаи от публичен дом и любовта винаги намира начин да се укрие в някоя от тях, а после като задушлив дим да запълзи отново по коридорите и да упои с аромата си всичко наоколо.

Другите части от тялото също отказват да повярват, че любовта си е тръгнала. Ръцете например. Те все се протягат напред, все очакват да гушнат някой, но не, не би трябвало да се държат така. Дори проклетите ръце не искат да слушат разума и логиката и вечно се държат нелогично. Тогава човек не знае какво да прави и с тях. Ръцете се разкъсват от различните заповеди. Сърцето ги зове да бъдат протегнати, съзнанието им казва да спрат да се държат налудничаво. Ами какво да кажем за самото тяло в неговата цялост? То също трудно забравя любовта. И тук нека да оставим най-очевидният аспект от тази любов настрани, него дори и разумът не може да го забрави. Тялото си спомня любовта като несъзнателна нужда да се притиска в друго тяло. Поне нощем. Поне за малко. Колкото студеният мрак да стане топъл. Или нещо подобно. Вероятно думите не са точни, но несъзнателните копнежи се описват трудно.

Проблемът с любовта е, че когато тя дойде е хубаво. А когато си отиде не е ясно какво остава. Казах ви – тя е коварна. Променя те набързо, а после си взима шапката. Всъщност човек се бори не със самата любов, а със сянката на нейните призраци. Защото коварството й стига до там, че когато си тръгне, тя всъщност не си тръгва докрай. Винаги оставя малка армия, която да те атакува отново и отново и да се опитва да те прави нещастен. Вонегът навремето май правилно казваше, не всъщност призоваваше: „По-малко любов и повече уважение”. Уважението е лесно изчислимо и предвидимо, с него няма защо да водиш битка, а битката с коварната любов винаги напомня на пиеса от Шекспир. В смисъл не, че е толкова драматично, а че в един момент ти се струва, че трябва да проговориш с рими и често да се обръщаш към предметите във вселената с „о” – о, хладни ветре и, о ти, дъжд случаен...Хайде, не се правете, че с вас не се е случвало! Сега никой не гледа, можете да си позволите одобрително кимване на мъдрото ми наблюдение.

Тези дни от нямане какво да правя, а и от това, че съм в политическа депресия и се чудя само как да не мисля за политика се опитвах наум да съчиня идеални първи изречения за роман. Съчиних няколко, но запомних едно – „Гледаше тъжно като герой на Достоевски, който е осъзнал, че няма пари за водка, нито перспективи да попадне в рая дори по незаконен начин"... Сега като се замислих, открих силна философия в посланието си. На нас хората не ни е дадено приживе да надникнем в рая и да разберем дали съществува или не. Но са ни дали невероятен намек за него. Направо истински жокер. Да, именно тази проклета любов, която толкова трудно си тръгва от тялото. Любовта е нашият незаконен начин да скочим до небесата и да надникнем за момент зад портите на свети Петър. При това без да подлежиш на митническа проверка и да те питат имаш ли нещо за обмитяване. Нека да си представим красивата любов като китен безмитен магазин в ничията територия между земното и небесното. Красиво, а?

Та проблемът с тази любов е, че тя не напуска тялото по еднакъв начин. Битката продължава дълго, прилича на излекуване, но може би не е точно това. Тя е от всичко по малко. Реших се да да напиша това, защото ми е ясно, че нито едно списание като „Космополитън” няма да нарече нещата с истинските им имена. Мисля си, че вероятно в подобни списания дори не използват думата любов. Заместват я с лигавото „връзка”. Дори истеричните журналистки от тези списания се страхуват от военната сила на тази дума, а това трябва да ни изпълва с неволно уважение към любовта. А пък този извод означава, че вероятно трябва да се научим да слушаме двойния си агент. Спотаеният нас двоен агент с много стаи, в някоя от които стои любовта и само чака удобен повод да заяви присъствието си отново в света. О, сърце, о ти, коварен двоен агент...:)))))